Разглеждан като политическо движение или като идеология, свързана изключително с човека и обществото, национализмът, сам по себе си, очевидно не представлява отделна философска система. Той няма претенциите да налага концепция, валидна за всички аспекти на човешкото съществувание. Няма някакво “абсолютно правило”, “библия” или “евангелие” на национализма, приложими, или даващи отговори, независимо от мястото и епохата.

- в това е неговата сила, но и неговата слабост.

Във всеки случай, зад привидното безразличие на национализма към фундаменталните философски въпроси, не е трудно да се открият редица специфични моменти, касаещи начина на мислене и формиращи в своята съвкупност един типично националистически начин за изразяване на основните човешки проблеми: историята, културата, обществения живот и т.н., чак до индивидуалното етническо съзнание. Бидейки твърде специфична, модерната националистическа идеология твърде рядко, и само частично, е излагана в писмен вид. Преди век французите Морис Барес и Шарл Мюра се опитват да направят това, но трябва да признаем, че макар и близки до съвременните, възгледите им са трудно отделими от историческия си контекст. До голяма степен същото важи за мащабните български мислители от периода между двете войни като Спиридон Казанджиев или Янко Янков. Някои произведения на един друг французин Морис Бардеш (и особено “Какво е фашизмът”) са великолепна илюстрация за начина на мислене, присъщ на национализма (и на националистите, разбира се), но пък са ограничени в рамките на размисъла за конкретни събития от близкото минало. По същия начин, в теориите на “бащата” на европейската “нова десница” Ален дьо Беноа (например изложените в книгата му “Vu de Droit”) се пресичат със съвременните разбирания за национализма като духовно поведение и едновременно с това се разминават с тях, по отношение на редица аспекти от неговата интерпретация на идеята за “консервативната революция”.

За разлика от всички големи доктрини, господстващи в политическия живот векове наред, национализмът няма претенциите да организира живота на човешката общност (обществото, нацията) по някакви ясно определени правила. Марксистите се стремят към “безкласово общество”, либералите превръщат абстрактната демокрация в абсолют, съвършенно независим от спецификата на времето или мястото. Религиозните фундаменталисти пък мечтаят за “Божието царство на земята” и т.н. Така всички тези политико-философски течения, формулират собствени морални, философски или религиозни постулати, превръщайки ги в догми, които следва да бъдат наложени, включително и със сила (както става обикновено) в името на “икономическата изгода”, “социалната справедливост”, “духовната свобода” и така нататък. Дори, когато по достатъчно категоричен начин представим на някой либерален демократ (да не говорим за догматиците-марксисти) доказателства, че в конкретните обстоятелства, приложението на защитаваната от него абстрактна схема би довело до катастрофа съответната нация или държава, той изобщо не би променил позициите си. За него Демокрацията е нещо свещено, неприкосновено и стоящо над всички разсъждения, експерименти и практически проверки.

За национализма обаче,

В зависимост от епохата или мястото, национализмът може да бъде в основата или да подкрепя различни политически системи – демократична или авторитарна, републиканска или монархическа, според това, доколко едната или другата е най-подходящата за общността, съдействайки в максимална степен за осъществяването на нейното историческо предначертание. Тоест, в отношението си към моделите на политическа организация на обществото, национализмът се подчинява единствено на здравия прагматизъм. В този смисъл изглеждат напълно безсмислени опитите той да се квалифицира като “демократичен” или “недемократичен”.

Би могло обаче, да възникне известно противоречие между националистическия прагматизъм и идеята за “историческото предопределение”, която е изцяло извън сферата на конкретното и всекидневното и не се поддава на непосредствена практическа проверка. Това външно противоречие се дължи на диалектическия подход, възприет в една или друга степен от повечето автори, повлияли върху развитието на националистическата мисъл, в чиито творби се преплитат две философски течения, или по-скоро два типа интелектуално поведение, присъщи всъщност на всеки индивид: номинализмът и витализмът.
С понятието “номинализъм”, възкресено напоследък от Ален дьо Беноа, през Средните векове са обозначавали доктрината (противоречаща на господстващата по онова време схоластична християнска философия), съгласно която “общите понятия са само отражение в човешкия ум на реално съществуващите предмети и техните индивидуални качества”. Още по онова време, на “номинализма” е противостояла “универсалистката философия”. Според един от водещите и представители – Тома Аквински, общите идеи, които той нарича “универсалии”, благодарение на “божествения план”, са вложени в самите предмети и затова две различни идеи за един и същи предмет просто не могат да съществуват. Така, заимствайки на практика идеите на Аристотел, средновековната християнска теология се опитва да обоснове по чисто рационален начин съществуването на Бога със средствата на универсалистката философия.
Гледната точка на философите-номиналисти, обоснована от Уйлям Окам, както вече отбелязахме, е диаметрално противополжна.

Важна последица от влиянието на номинализма върху

е фактът, че в концепцията на национализма няма място за абстрактния “атомарен” индивид, толкова скъп на идеолозите на либерализма. Тази концепция приема съществуването на отделните индивиди (които са различни, никога не биха могли да станат напълно еднакви и, в този смисъл, не са равни), но в рамките на обществата, на нациите, всяка от които притежава собствена специфика.

От края на ХVІІІ век номинализмът окончателно се налага в научната област. За сметка на това обаче, универсалисткият дух прониква в политиката: “якобинството”, либерализмът, а по-късно и марксизмът, са превъплъщения на универсализма.

Концепцията за отчуждението, заемаща важно място в марксистката теория, произлиза от идеята, че разделението на труда и капиталистическите производствени отношения са превърнали човека в нещо различно от онова, което би трябвало да бъде, направили са го различен от онази непроменлива порода, характерна за всички човешки същества. Лесно можем до открием в тази концепция механичното пренасяне на юдео-християнската догма за човеците – равни пред Бога, защото са създадени по негово подобие, които обаче в земното си съществуване изпадат в грях, отдалечаващ (отчуждаващ) ги от тяхното призвание, заложено при Сътворението.

Днес лозунгът “Европа – Родина на правата на човека”, навява типично универсалистки реминисценции. Противостоящата му, номиналистка теза, в случая би звучала така: “Европа – Родина на европейските нации”. Голата ултралиберална риторика, на която сме свидетели днес и у нас, е проникната от абсурдите на схоластичната “томистка” философия. Според нея България например, би трябвало да признае съществуването на всички възможни религиозни, културни и национални малцинства на своя територия, ако иска да остане вярна на себе си, макар, че разликата между една такава България и България, съхранила се като еднонационална държава, е повече от очевидна.

Виталистката доктрина винаги е била градивен елемент на националистическата мисъл. Съгласно тази доктрина, жизненият феномен не се дели на материя и дух, а двете са неразривно свързани и представляват една единствена реалност (в пълно противоречие със сухия рационализъм на Декарт например, който смята, че съществува тотална дихотомия между живия организъм, представляващ просто една машина, и духа).
Виталистките интерпретации, в известен смисъл, коригират и допълват прозаичната сухота на номиналистките разсъждения. Витализмът тръгва от предпоставката, че жизнените явления (феномени) се подчиняват на собствени закони, несходни и често противоречащи на онези, действащи в чисто физическия свят. Няколко примера:
- Материята е подвластна на закона на ентропията, т.е. стреми се към “дезагрегация” на формите и ръзпръскване на енергията си, докато животът, благодарение на наследствеността съхранява формите и интегрално пренася енергията;
- В света на материята по-голямото не може да се породи от по-малкото. Един компютър не може да прави повече от онова, за което е програмиран. В живия свят, обратно, еволюцията позволява от простите форми (вирус, бактерия) да се стигне до все по-сложни организми;
- В живия свят, освен това, цялото е нещо повече и нещо различно от сумата на съставляващите го части. Така човешкото общество не е просто съвкупност от индивиди, но също общ исторически път и пространство (територия).
Колкото и да е странно, науката дълго време подценяваше спецификата на жизнения феномен, обяснявайки го със “случайността и необходимостта” и оставяйки на Дарвиновата теория да се справя с глобалното обяснение на различията и усложняването на видовете. Сравнително отскоро започна да се обръща внимание на пукнатините в подобно обяснение. Днес биолозите са принудени да заявят, че “еволюцията знае накъде върви” и “животът знае какво иска”, без обаче да могат да обяснят по задоволителен начин това “знаене”. Подобно безсилие дава криле на всевъзможни фантастични теории, разбулващи “тайните на живота”.

Приложена в областта на

виталистката концепция атакува, от една страна, изповядвания от либерали и марксисти груб материализъм, а от друга – крайните идеалистически концепции за човека, характерни за всички универсалистки доктрини. Независимо дали го определят като “висше”, “обществено”, или “културно животно”, човек принадлежи на жизненото царство. Той нито е “чист дух”, нито призванието му е да бъде “добър дивак” (както го виждат левите еколози), той е подвластен на “териториалния императив”, на инстинкта за самосъхранение, на борбата за живот. Никак не е случайно, че в изводите, до които стига модерната етнология, се съдържат голяма част от интуитивно формулираните от теоретиците на национализма възгледи по тези фундаментални въпроси.
Следователно, призванието на обществото е, преди всичко, да бъде в съответствие със законите на живота. Може би точно осъзнаването на този факт, бе накарало един от идеолозите на западноевропейската крайна левица да възкликне преди време, че “Природата е фашист!”.

“Нулевият прираст”, мултикултурализмът, абстрактният пацифизъм, егалитаризмът и пр. очевидно са изцяло “антиприродни”. Точно както и съвременният либерален “хуманизъм” на практика се оказва напълно “антихуманен”.

Животът, сам по себе си, е върховна ценност за човешкото същество, но преди всичко животът на групата (семейството, нацията). Никоя друга ценност не може да се сравни с него, пък била тя “индивидуалната свобода”, “уважението към правата на човека” или “икономическата печалба”. Национализмът, повече или по-малко, се ръководи от номиналистката максима, че: “Абстрактно “добро” не съществува, Добро е онова, което при определени обстоятелства е необходимо на човешката общност”. Или, както го е казал за нашето собствено Отечество Стефан Стамболов: “Добро е това, което е добро за България”.
И на индивидуално, и на национално ниво,

често квалифицирана като “чудовищна и отживяла” от господстващата ултралиберална идеология, е – напротив, напълно в духа на елементарните закони на феномена, наречен “живот”. Чувството за чест, за героизъм и саможертва, са ценности, които трябва не да се отричат, а да се защитават, не само защото са част от собственото ни национално и европейско наследство (за разлика от “морала на греха”, заимстван от азиатските общества и вплетен в идеите на “универсализма”), но и поради функционалната роля, която те играят за да може обществото (нацията) да оцелява, да се брани и да побеждава.
Би било дълбоко погрешно, от казаното дотук, да се заключава, че национализмът се стреми към установяването на “твърда и безмилостна власт”. Историята на европейските общества, включително и българската, е доказала, че те са демонстрирали най-голяма сила, именно когато са били общества на свободни хора, свободно избрали да бъдат лоялни към своята нация, традиции и култура. А тоталитаризмът никога не е бил част от националистическата традиция.

Автор: Борис ДИМИТРОВ