Седеше скрито и сгушено. Наблюдаваше големия свят, доколкото стигаше погледа му. Опитваше да надникне във, зад и отвъд на видимото; във, зад и отвъд сега. Струваше му се, че понякога се получава. Днес надничаше във, зад и отвъд себе си. И разбираше ,че никак не му се получава. Дали пък не трябва да погледне себе си чрез, със и като видимото сега.
Защо ли да се замисля толкова и не се търкулне по прашния път? Струваше му се ,че е събрало достатъчно чужда пепел, която го задушаваше нощем и губеше желание за ново търкаляне по пътища, които кой знае доколко са негови. Добре ли му беше тук? Уверяваше се, че да. Но нещо все не достигаше. Защо оцеляваше когато бе немислимо и невъзможно да възкръсне? Възкръсват специалните. Не намираше в себе си нищо специално. Какво още бе длъжно да направи, за да потвърди присъствието си? Сутрин се будеше с нови сили, а вечер заспиваше уморено. По изгрев радостно махаше на слънцето, а нощем тъжно гледаше менящата се луна. Като нея се издуваше с надежди и смаляваше във вътрешна тъга. Беше ли самотно? И не, и да. Беше ли щастливо? И да, и не. Значи беше нормално и трябваше да се успокой. Но не се успокояваше.
Тласък отвън го раздвижи отвътре. Красиво. Поддаде се. Забрави какво е всъщност. Едно малко и незначително семенце, сгушило се под пропуканата кора на отдавна счупена гниеща клонка, от която събираше влага за сълзите си в есен, заслон през жежкото лято и завет от студа зиме. Кали го животът под безжизнената кора, оставила още реещ се, но често чезнещ спомен. А сега, сега идеше пролет, пролет извън сезоните. И така му се прииска да се спусне до плодородна почва и покълне... За последно. Чак си повярва, че може.
Можеше ли? Едва ли. Надзърна в шепите на сеяча, където гордо лежаха здрави, лъскави и красиви семена, нетърпеливо очакващи да бъдат пуснати в гнездото си за нов живот. Огледа тъжно сбръчкващата го люспица, прояденото си крайче, нащърбения от безброй падания по острите камъни семедел и колкото да се опитва, не почувства зародишчето, спасително самоизбрало анабиозата си. На всичкото отгоре, не знаеше и какъв вид е. Ами ако е отровен плевел? Кой градинар би посял такова семе, без инструкции за отглеждане. Но можеше и цвете да е – да радва. Най-му се искаше да е плодно дърво. Който желаеше да вкуси плода му ,трябваше да изчака, но затова пък ще е сит. Ако много иска невъзможно е да остане гладен. Дали семенцето имаше време и сили за плодове, от каквито бе изръсено?
Какво му оставаше, освен да се радва на другите поници, да им дава обичта си. Носеше сърце, по-голямо от самото него. При това с лекота. А може би само си мислеше, че сърцето е голямо, защото нещо трябваше да му дава значимост да продължи да гледа във, зад и отвъд видимото и отвъд сега, докато зародишът заспи завинаги в сън без кълнове. До тогава то – оцелялото, ще тупти с общия ритъма на семената, в очакване да се завърне там, откъдето е тръгнало, защото този свят му ставаше все по-чужд и далечен...Всички започваме като такива.