Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.01.2022 12:19 - За Аврам Димитриевич (1620-1710)
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 1494 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 17.07.2023 01:08

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
ИЗ БЪЛГАРСКАТА КНИЖНИНА ОТ XVII ВЕК: ЦЕНТРОВЕ, КНИЖОВНИЦИ, РЕПЕРТОАР

Диляна Радославова



Дейността на Аврам Димитриевич

 

Повишената активност на книжовниците от средите на бялото духовенство в Пловдивско се потвърждава и от дейността на такъв изтъкнат калиграф и книжовник като йерей Аврам Димитриевич от Карлово, който работи по поръчка на няколко книжовни средища. Сведенията за преписаните от него ръкописи са събрани от Б. Ст. Ангелов, като към тях са добавени и някои анонимни паметници. Подробно проучване на калиграфския стил на книжовника и ревизия на изказани от Б. Ст. Ангелов атрибуции се откриват в дисертационното изследване на В. Василев върху Троянския дамаскин, съхраняван в БАН под № 88468. Изложеното у Б. Ст. Ангелов може да се намери повторено в монографията на Д. Хъпчик. Интересни новооткрити данни за преписваческата активност и съвместната работа на книжовниците в Карловско предлага в свои публикации и Вл. Балчев, а през последните години и Е. Мусакова.

Проучванията на Б. Ст. Ангелов, освен с археографския си принос, са важни и заради множеството наблюдения, разкриващи духа на книжовната дейност в Пловдивско и особеностите на калиграфската практика в Средногорието. Той например подчертава очевидната смяна на почерка на Аврам в различни подписани негови ръкописи, също и затрудненията при различаване на писането му от това на ученика му Кръстю Граматик.

Ученият интерпретира и малкото известни данни за биографията на Аврам, оставени в бележките му, като обръща особено внимание на многократно подчертавания от книжовника факт, че е „йерей, син Димитриевич“. Б. Ст. Ангелов тълкува това известие като белег на ново съзнание, проявено от книжовника, и предполага, че той вероятно е произхождал от по-заможно семейство и може би е бил син на карловски търговец. В публикацията на учения от 1976 г. се открива и интересна, оставена без коментар забележка, която е отпаднала в изданието на текста през 1977 г.: „Внимание заслужава и посърбената форма на презимето му Димитриевич“.

Предположенията на Б. Ст. Ангелов са логични. Самото име на бащата и суфиксирането на „фамилната“ му форма с „-ич“ обаче допускат още една хипотеза. Макар и трудно доказуема, тя заслужава да бъде споделена.

Изключителната близост между почерка на Аврам и на грешния Димитър, изписал Хилендарския служебник (ХМ 327) и Синайския служебник (Sin. Slav. 15), предполага принадлежност на тези двама книжовници към една и съща калиграфска школа и позволява да се изкаже хипотеза за роднинска връзка между двамата. За това могат да се почерпят основания от добре засвидетелстваната през ХVІІ в. практика свещеничеството заедно с калиграфските умения да се предават от баща на син – така, както са се предавали и занаятите. Достатъчно е да се припомни случаят с аджарците Недялко и сина му Филип. Допълнителен аргумент към тази хипотеза е българската следа в поръчването на Димитриевите служебници и съвсем естественото посърбяване – а защо не и порусяване? – от страна на Аврам на патронима Димитриевич, ако авторитетът на бащата, а и на сина (разбира се, при условие, че са били такива) като книжовници е бил изграждан не само в българска среда, но и на Атон, където се пазят техни ръкописи и където общуването със сърби и руси би било неминуемо. На допускането за роднинска връзка не противоречи и вероятната възрастова разлика между двамата, за която подсказват периодите, в които са развивали книжовна дейност. Димитър работи през 20-те, а Аврам през 50-те – 70-те години на XVII в. Предположението е трудно доказуемо, но това не отменя факта, че талантът на Аврам като калиграф не би могъл да е самороден, а е изисквал специална школовка и силна традиция, поддържана в дейна книжовническа среда. Трудно е да се предположи къде се е обучавал Аврам. В това отношение са равностойни както хипотезата за Етрополе или за друг, недокументиран център на територията на Търновската митрополия, както и местна – в самото Карлово или в Сопотския манастир, в Кукленския манастир или пък в ставропигиалния Бачковски манастир. Еднакво вероятно изглежда и това книжовникът да е школуван на Атон, в Сръбско или дори във Влашко.

 

Подписани ръкописи на Аврам Димитриевич

 

Най-ранните сведения за Аврам Димитриевич свързват дейността му със Сопотския манастир „Възнесение Господне“ по времето на игумена Йосиф. За Йосиф книжовникът е преписал служебник, завършен през юли 1656 г. (НБКМ 601). За манастира със сигурност е изготвен и Аврамовият миней за месец септември, завършен през юли 1660 г. (ПНБ 45), който според вторична приписка на книжовника от 12 август същата година е бил приложен в обителта.

Следващите по време запазени ръкописи на книжовника са сборник с Богородични канони с дата 1 юли 1666 г. (НБКМ 992), псалтир, завършен на 14 юли 1669 г. (ЗМ 79), и богослужебен сборник, завършен през май 1674 г. (ПНБ 115). Както свидетелства приписка от ръката на самия Аврам, псалтирът е поръчан, купен и занесен на Атон от хаджи йеромонах Мелетий от Знеполе486. За другите две книги книжовникът не посочва да е имал поръчители и може да се допусне, че ги е изработил за своите нужди на свещеник. И двата ръкописа са малоформатни и изписани с различен от останалите му работи вариант на писмо – дребен полуустав с бърз дуктус, десен наклон и обща тенденция към аспект „дъга“ в изписването на вертикалните буквени елементи. То е не по-малко изящно, но му липсва тържествеността на полуустава, с който е преписан основния текст на служебника, минея и псалтира.

Богослужебният сборник, който може да се определи и като псалтир с последования, има богато, разнообразно и интересно съдържание. В състава му влизат псалтир с библейски песни и разширен месецослов, в който, освен памети на светци със съответните тропари (включително за св. Иван Рилски, св. Симеон Сръбски, св. Кирил Философ), са включени и разписани последования на службите за Господски и Богородични празници и за особено почитани светци, сред които е и св. Петка Търновска.

Останалите текстове са октоих, евангелски четива, Богородичен параклис, тропари и кондаци за дните от седмицата. В края са поместени новобългарска версия на извлечение от Житието на Алексий човек Божи и една помесечна пасхалия, придружена с бележки на новобългарски език с разнообразно естество: месецословно, диетологично, астрологично, прогностично и др. За този интересен календар, на който обръща внимание Б. Ст. Ангелов, напоследък напомни и Хр. Тончева със статия, в която са разгледани по-подробно съдържателните му особености и лексикалното му богатство. Досега не са намерени източниците на това съчинение, но компилативната му природа, както и очевидната отлична подготовка на Аврам като книжовник, допускат да се предположи, че съставителството на текста е негово. Интересен паралел на Аврамовия сборник от 1674 г. в кодикологично и палеографско отношение представлява споменатият вече Загребски октоих, съставен вероятно ок. 1685 г. Двете книги са с малък формат и качествена изработка. Съпоставката на орнаментиката, на из- ползваните шрифтови комплекти, на вариантите на полуустав за основния текст (включително наклоненото вдясно по-бързо писмо) показва, че октоихът най-вероятно също е изработен от опитния карловски книжовник.

В подкрепа на тази атрибуция може да се приведе и наличието на някои общи текстологични маркери. Например в състава на месецослова, включен в Пловдивския сборник, както и в този от Загребски октоих, присъстват паметите на св. Петка (14 октомври), св. Иван Рилски (19 октомври) и св. Константин-Кирил Философ (14 февруари). На л. 213а в Загребския октоих е запазен и фрагмент на новобългарска версия на За Второто пришествие от Дамаскин Студит493. Този откъслек, от една страна, доказва несъмнено българския произход на кодекса, а от друга, разкрива предпочитание на съставителя към новобългарски текстове, каквото, както бе посочено и по-горе, се открива и в Пловдивския сборник. Забележително е, че в октоиха е поместен и препис на Индекс на разрешените и забранените книги (л. 217а–219б), който съвпада напълно с преписа на същото съчинение, включен в края на Рилския дамаскин (л. 411а–413а). Това на свой ред показва още веднъж, че произходът на дамаскина трябва да бъде свързан с традицията на Карловско-Кукленската калиграфска школа.

Ако Загребският октоих действително е дело на Аврам Димитриевич, което изглежда напълно вероятно, това би означавало, че десетилетие след изготвянето на Пловдивския сборник – най-късния сред запазените негови подписани ръкописи, книжовникът все още е бил активен. То би потвърдило още веднъж и предположението за това, че Аврам е бил новобългарски дамаскинар.

 

Други предполагаеми или спорно приписвани

на Аврам Димитриевич преписи

 

Сред по-убедителните досегашни атрибуции, приписващи на Аврам Димитриевич анонимни паметници, са тези на двата новобългарски троянски дамаскина от втората половина на ХVІІ в.: Първият троянски дамаскин (БАН 88) и Вторият троянски дамаскин (Троянски манастир, Рс. 18 (15)). Атрибуирането на двата ръкописа като дело на Аврам е предложено от Б. Ст. Ангелов и възприето от В. Василев. По-задълбоченият кодикологичен и палеографски анализ на двата троянски дамаскина потвърждават предположенията за Аврамово авторство на първия препис, но показват, че вторият притежава редица белези, които го сродяват с дамаскини от самия край на XVII – началото на XVIII в., които по-скоро биха могли да бъдат определени като продукция на Аврамови преки ученици или последователи.

Б. Ст. Ангелов и В. Василев приемат за Аврамов и Еленския дамаскин. Тази атрибуция обаче бе основателно отхвърлена с излизането на петия том от Описа на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека, в който ръкописът е датиран от втората четвърт на ХVІІ в. по данни на водните знаци и са приведени доводи за съществено различие на писмото, украсата и общото му оформление от тези в подписаните работи на книжовника499. Както бе отбелязано по-горе, Еленският дамаскин би могъл да се свърже по-скоро с продукцията на грешния Димитър или друг калиграф от школата, чиито традиции следва Аврам Димитриевич.

Б. Ст. Ангелов изброява още девет ръкописа, които приписва на Аврам: служебник от средата на ХVІІ в. (НБКМ 602), требник от втората половина на ХVІІ в. (НБКМ 622), требник от втората половина на ХVІІ в. (НБКМ 623), требник от първата половина на ХVІІ в. (ПНБ 87), часослов от средата на ХVІІ в. (НБКМ 632), фрагмент от часослов (НБКМ 633), фрагмент от цветен триод от първата половина на ХVІІ в. (ПНБ 74), Сливенския дамаскин (препис на новобългарска версия на Дамаскин-Студитовото Слово за Второто пришествие) от края на ХVІІ в. (ПНБ 119) и Чудеса Богородични от последната четвърт на ХVІІ в. (БРАН, Сирку 13.5.17) – препис на архаичния превод на трета част от новогръцкия печатен сборник на Агапий Критски Спасение на грешните.

Всички, с изключение на първия и последния ръкопис, трудно биха могли да се определят като Аврамови. Представените в тях варианти на геометризиран полуустав се доближават в различна степен до изисканото писмо в ръкописите на книжовника, но нито един срещан в тях почерк не може да се определи като идентичен с неговия. Специално трябва да се отбележи триодният фрагмент ПНБ 74, който притежава всички особености на калиграфския стил на Даниил Етрополски.

Преписът на сборника с Чудеса Богородични и като писмо, и като оформление показва принадлежност към продукцията, ако не на самия Аврам Димитриевич, то на непосредствения му кръг от ученици, усвоили високата му школовка. Предположението на Б. Ст. Ангелов, че книгата е изписана с „два вида писмо – по-ситно и по-едро, но от една и съща ръка“, е коригирано в каталожното описание на сбирката, направено от Б. Христова, според която в преписването са участвали двама книжовници.

При детайлен анализ се установява, че двамата са си поделили работата на тетради, като единият е изписал първите шест и последните четири. Макар и от същата школа, единият книжовник показва по-малко уверена ръка и опитност в сравнение с другия преписвач, чийто почерк се отличава с повече изисканост и носи немалко белези на идентичност с Аврамовия. Със същия успех обаче той би могъл да бъде разпознат като този на Кръстю Граматик. Една от малкото особености, които биха дали превес на отъждествяване с Кръстю, са множеството илюстриращи текста маргинални изображения, често срещани в подписаните му работи.

Заслужава да се напомни и фактът, че в този препис на Чудеса Богородични се открива късна приписка от Кукленския манастир, където се знае, че е работил Кръстю.

Дейността на Кръстю Граматик.

Кукленски манастир „Св. врачове Козма и Дамян“

 

Близостта в калиграфския стил и почерците на Аврам Димитриевич и Кръстю Граматик е превърнала в христоматийна истина предположението, че двамата са били учител и ученик. По мнение на Вл. Балчев Кръстю е школувал при Аврам или в Карлово, или в Сопотския манастир, който според изследователя, по събраните от него свидетелствата от множество приписки, е бил книжовно и образователно средище през втората половина на XVII в.

Несъмнени сведения за това, че Кръстю е пряк ученик на Аврам, се откриват в една приписка на граматика от 1695 г. в изписания тридесет години по-рано септемврийски миней на карловския книжовник, приложен в Сопотския манастир. Освен за да се учи по книгата „да преписва, рисува и украсява“, както предполага Б. Ст. Ангелов, Кръстю явно е имал конкретна цел – да я използва като извод. Запазен е и неговият миней за месец септември (ПНБ 49), който по свидетелството на бележката му е завършил през 1696-а, годината, след която е оставил приписка в Аврамовия миней. Сходството между двете книги е пълно – както в оформлението, така и по отношение на текста.

Септемврийският миней и един миней за месец юни от 1695 г. (ПНБ 48) са единствените подписани от граматика ръкописи. Тези, както и още два минея – за месец май, в който преписвачът не е оставил името си и годината на изписване (ПНБ 47), и неподписаният том за месец ноември (ПНБ 50), съдържат инвентарни приписки, свидетелстващи, че са създадени през 1695 г. в манастира „Св. врачове Козма и Дамян“ по настояване на игумена Теофан. Тъй като книгите са открити в самата обител, може да се предполага, че Кръстю Граматик е работил там по времето на споменатия игумен, вероятно за допълването или пък за съставянето на комплект от минеи за манастирската библиотека.

Манастирът „Св. врачове Козма и Дамян“ до с. Куклен е старо духовно средище. Едно изследване на М. Стоянов, което описва подробно историята му, го разкрива и като книжовен център заради редица свързани с него ръкописи и заради дейността на калиграфа Кръстю Граматик. Важно място на манастира в книжовния живот през ХVІІ в. отрежда и Е. Коцева.

В един кратък портрет на Кръстю Граматик Б. Ст. Ангелов предполага, че освен двата подписани от книжовника минея – за месеците юни и септември, той е преписал и споменатите по-горе анонимни минеи за месец май (ПНБ 47) и за месец ноември (ПНБ 50), както и един празничен миней от втората половина на столетието (ПНБ 46).

Направените сравнения с подписаните от книжовника паметници позволяват да се допусне участието му в изписването на ПНБ 47 и ПНБ 50, но в тях се откриват почерците и на други преписвачи, които обаче притежават различна школовка. В каталога на българските ръкописи като вероятно изготвен в Кукленския манастир се посочва и един запазен днес фрагмент от миней за месец април (ПНБ 51). С него като загубени или неидентифицирани томове от един предполагаем пълен минеен комплект на манастира остават книгите за месеците октомври, декември, януари, февруари, март, юли и август. Що се отнася до празничния миней ПНБ 46, в него може да се различат почерците на най-малко двама писачи, но е трудно те да бъдат идентифицирани еднозначно с Аврам, Кръстю или някои от анонимните кукленски книжовници.

По всичко личи, че в края на ХVІІ в. в Кукленския манастир са били преписвани книги от група книжовници, сред които и Кръстю Граматик. Не е изключено работилите с него преписвачи, макар и да показват различна от неговата школовка, да са били монаси от обителта, които може би са следвали домашна калиграфска традиция. Разнообразието от почерци, различни от този на Кръстю Граматик, в кукленските ръкописи показва използването на геометризиран полуустав, губещ своя вертикализъм и правилност на линията. Те, най-общо казано, принадлежат към обилието от варианти в паметници с български произход от втората половина на ХVІІ в., обозначавани най-често с термина „средногорско писмо“.

 

Анонимните паметници,

изписани с карловско-кукленско писмо

 

За съжаление, сигурните данни за преписваческите центрове и имената на свързаните с тях книжовници на територията на Пловдивска митрополия са крайно оскъдни и локализирането, та дори и типологизирането в палеографско отношение на множеството запазени анонимни паметници от ХVІІ в. е изключително трудно.

На първо място, разбира се, трябва да се изтъкне липсата на бележки на книжовниците. Това се отнася най-вече до повечето дамаскински преписи. Оказва се, че единственият паметник от тази група с оцелял колофон е Аджарският дамаскин. Едва ли явлението може да се отдаде на случайността, ако се има предвид, че дамаскините са станали най-търсените и вероятно най-препродаваните за времето си книги. В един такъв процес бележките на преписвачите с имената на поръчителите и храмовете, където книгите са прилагани, са били доста неудобно свидетелство.

Произтичащата от това миграция на паметниците внася допълнително объркване. Тя обаче, от друга страна, очертава добре ареала на разпространение и, съответно, на влияние на дамаскинската литература: от Родопите, през Средногорието, до Централна Стара планина.

Затрудненото локализиране и атрибуиране на множеството анонимни ръкописи, които могат да се отнесат специално към традицията на Карловско-Кукленската калиграфска школа, е свързано и със следния парадокс. От една страна, съществува висока школовка и унификация на почерците на най-опитните представители на школата, като Аврам и Кръстю, а от друга, вариативност на самия канон, който предполага използването на няколко типа писмо в практиката на един и същ преписвач.

Тук трябва да се добави и наличието на други преки ученици на школата и на кописти, имитиращи стила ѝ, които следват канона с различен успех и силно изразена вариативност. Това в почти всички случаи затруднява извличането на индивидуализиращи писачески белези.

Въпреки невъзможността за сигурни атрибуции, заслужава да се изброят някои анонимни и нелокализирани ръкописи, които могат да бъдат отнесени към кръга на карловско-кукленските паметници. Наред с коментираните по-горе служебник НБКМ 602, часослов НБКМ 632, миней за месец май ПНБ 47, миней за месец ноември ПНБ 50, празничен миней ПНБ 46, Загребски октоих, Рилски дамаскин, Първи троянски дамаскин, Втори троянски дамаскин, Сливенски дамаскин, Чудеса Богородични (Сирку 13.5.17), към този кръг ръкописи спадат още: четириевангелие от втората половина на ХVII в. (ПМ № Б 9/8), часослов от втората половина на XVII в. (НБКМ 429), възкресен октоих от втората половина на ХVII в. (НБКМ 572), постен и цветен триод от втората половина на XVII в. (ПМ 1/1), цветен триод от ХVII в. (ПНБ 75), сборник с канони от третата четвърт на ХVII в. (НБКМ 1399), Люблянски дамаскин от края на XVII – началото на XVIII в. (НУК, Cod. Kop. 21), Ловешки дамаскин от XVII в. (Ловеч, Регионален исторически музей, № 5), три листа от дамаскин (ЦСВП, Suppl. D. Slavo 26)536, Протопопински дамаскин от края на ХVII в. (НБКМ 708)537, дамаскин от края на XVII в. (НБКМ 1073, л. 1–241б), Тихонравов дамаскин от 50–60-те г. на XVII в. (РГБ, Тихонравов 702 (фонд 229)), т. нар. Етрополски дамаскин от втората половина на XVII в. (ЦСВП Suppl. Cod. D. Slavo 6), изгубеният днес Копривщенски дамаскин, датиращ вероятно от втората половина на ХVII в., както и два преписа на Чудеса Богородични, създадени от една и съща група книжовници (поне двама) вероятно в самия край на ХVII или началото на XVIII в. (НБКМ 738542 и НБКМ 1132543).

Част от книжовниците, чието дело са тези паметници, са по-опитни и по-изкусни в калиграфията. Техните почерци се откриват в богослужебните книги (четириевангелието, октоиха, часослова, минеите, цветния триод, служебника, сборника с канони), както и в дамаскинските преписи (двата троянски, сливенския, люблянския, ловешкия) и санкт-петербургския препис на Богородичните чудеса. Други книжовници следват по-неумело калиграфския канон на образците от Карловско-Кукленската школа и вероятно са били по-неопитни нейни представители или пък просто подражатели. Към продукцията на такива преписвачи се отнасят: Протопопинският дамаскин, първата част на дамаскин НБКМ 1073, т.нар. Етрополски дамаскин, Копривщенският дамаскин, новобългарската част на Тихонравовия дамаскин, която е дело на няколко кописти, Рилският дамаскин, в чието изготвяне са участвали няколко преписвачи, както и преписите НБКМ 738 и НБКМ 1132 на Чудеса Богородични, върху които са работили съвместно едни и същи двама кописти.

В някои случаи същественото отклонение от карловско-кукленските норми и подчертаната специфика при даден почерк, който се открива в споменатите ръкописи, позволява работите на съответния книжовник да се идентифицират с по-голяма сигурност. Така например може да се предположи, че вторият копист, участвал в изготвянето на Чудеса Богородични (НБКМ 738) е автор и на добавките към Аврамовия служебник от 1656 г.

Някои първоначални наблюдения позволяват да се допусне също така, че Протопопинският дамаскин, първата част на дамаскин НБКМ 1073 и Етрополският дамаскин са дело на един и същ книжовник. В усилията за идентифициране на работите на анонимните книжовници от карловско-кукленския кръг по-специлно внимание заслужава случаят на несъмнената еднотипност в палеографско и кодикологично отношение на Втория троянски дамаскин, Сливенския, Люблянския и Ловешкия дамаскин. Общият кодикографски модел на тези паметници, включващ една и съща орнаментика в украсата на определени текстове и общи параметри на канона на писмо, подсказват, че са създадени от книжовници с обща школовка, които са работили в близко сътрудничество. Като се има предвид, че съгласно водните знаци Люблянският дамаскин е от самия край на XVII – началото на XVIII в., може да се предположи, че и другите три ръкописа датират приблизително от същия период. Въпрос на по-задълбочени изследвания е да се провери дали сред книжовниците, създали този кръг от ръкописи, не е бил например известният представител на Карловско-Кукленската калиграфска школа Кръстю Граматик, за когото се знае, че е активен през този период. Засега тези преписвачи остават анонимни. Възможно е техните имена да са засвидетелствани в приписки или в малкото запазени свидетелства за кореспонденцията между дамаскинари, но това си остава трудно за установяване.

Тук трябва да се отбележи, че оцелелите имена на преписвачи от Пловдивско са само на енорийски свещеници – поп Йовко и йерей (даскал) Недялко от Аджар, Аврам йерей Димитриевич от Карлово, или на мирски лица – даскал Драган от с. Чардак, граматик (даскал) Филип, Кръстю Граматик.

Множеството запазени преписи на архаични и новобългарски дамаскини, свързвани по произход с територията на Пловдивската митрополия, могат да бъдат тълкувани и като белег за засилена проповедническа дейност, с каквато най-вероятно се е занимавал книжовник като Аврам Димитриевич. Ангажираността на преписвачите с ограмотителна дейност и подготовка на бъдещи свещеници е очевидна, особено в Аджарското книжовно средище. Професионалните калиграфи, като Аврам и ученика му Кръстю, са имали, подобно на някои от етрополските книжовници, висока подготовка. Както може да се съди по оставените от двамата бележки, тя е включвала и обучение на гръцки.

С изключение на етрополеца поп Йовко, никой от изброените не споменава името на митрополита, по чието време е работил. Това може да се тълкува и като белег за състоянието на отношенията между църковните йерарси и българското паство и клирици. Каквито и да са били те, стимулиращата роля за развитието на славяноезичната книжовност и проповед, както и посредничеството в гръцкото културно и книжовно влияние, каквото е имало търновското митрополитско седалище през първата половина на ХVІІ в., в Пловдивско трябва да са били реализирани благодарение на и в рамките на естествената за региона двуезична традиция с манастирите като контактни книжовни средища. В този смисъл Е. Коцева отдава голямо значение на Бачковския манастир и неговата библиотека и изгражда хипотезата за локализиране на превода на Съкровище на Дамаскин Студит на територията на Пловдивската епархия549. От друга страна, би могло да се предположи и сръбско книжовно влияние, което намира подкрепа както в споделянето на общи тенденции в калиграфска традиция, така и в някои исторически сведения за простиране на диоцеза на Печката патриаршия и на територията на Пловдивско.


Йереи

В скрипторските бележки от ХVІІ в. се откриват следните санове:

мона́хъ – гр. μοναχός ‘живеещ уединено, инок, монах, член на черното духовенство’

і҆еромона́хъ – гр. ἱερομόναχος, ‘свещеномонах, монах свещеник’, извършва самостоятелно повечето от светите тайнства и треби; предполагаем вариант і҆еропа́па (?) – вероятно от гр. ἱερο- ‘свещено-’ и παπᾶς, ‘папа, отец’

і҆ерей – гр. ἱερεύς, ‘свещеник, член на бялото духовенство, белец’, извършва самостоятелно повечето от светите тайнства и треби, обслужва дадена енория; варианти попъ/папа гр. παπᾶς, ‘папа, отец’

дїа́кѡнъ – гр. διάκονος, ‘дякон, служител, помощник на свещеника в богослужението’; в единствения засвидетелстван случай през изследваната епоха е използван като равнозначен на „йеродякон“, т.е. дякон от редовете на черното духовенство

дїа́къ, чиято употреба може да бъде схващана и със значението дїа́кѡнъ, и със значението ‘църковник, грамотен човек, преписвач’, поради което трябва да се прибави и към групата на срещаните книжовнически звания в бележките на копистите, работили по българските земи през ХVІІ в.

Тези звания са: грамати́къ (с вариант граматни́къ), да́скалъ и засвидетелстваното с единична поява писе́цъ.

Изброените санове и звания са посочени от 39 книгописци. Сведенията са за десет йеромонаси, двама (или един) – обикновени монаси, вероятно един дякон / йеродякон, девет – йереи, двама – дяци, девет – граматици, седем – даскали. Осем книжовници са посочили в бележките си само своите имена. В употребата на названията се наблюдава известна динамика, която се изразява в това, че пред името на един и същ преписвач може да се срещнат различни духовни санове или звания (или съответно – да липсват), което дава възможност за наблюдения върху промяната в статуса на книжовниците.

Известни са още девет енорийски свещеници през ХVІІ в., които са били преписвачи. Подобно на групата от свещеници, членове на монашеския клир, повечето от тях са познати само по един ръкопис: Никола от Ковачевци, преписал октоих през 1601 г.; Йоан от Челопечене, участвал в преписването на апостол от 1605 г.; Стойо от Етрополе, преписал молитвеник през 1618 г.; поп Йовко, преписал в Аджар часослов през 1634 г. и триод през 1636 г.; Богдан от с. Славовица, преписал требник през 1641 г.; Манасие от Дряново, преписал в Зографския манастир октоих през 1644 г.; Георги, преписал празничен миней през 1646 г.; Тихо от Батошево, преписал требник от 1665 г., и йерей Аргирие от Свищов, вероятно копирал едно четириевангелие, което е подвързал през 1672 г. в с. Сваленик.

Дейността на тези книжовници изглежда по-скоро инцидентна. Както личи от репертоара на паметниците, преписвани са предимно най-необходими за енорийското богослужение книги. Трима от йереите произхождат от Етрополе – споменатите вече Стойо и Йоан, както и Йовко, който прилага калиграфските си умения, бидейки енорийски свещеник в с. Аджар. Той най-вероятно е и книжовникът, пренесъл традициите на Етрополската школа и основал единствения от епохата добре засвидетелстван енорийски калиграфски център, чиято дейност процъфтява през втората половина на века по времето на йерей и даскал Недялко и сина му Филип.

Сред паметниците, създадени в Аджар, чиито брой бе допълнен на основата на съпоставителен палеографски анализ, са: требници, псалтири, четириевангелия и възкресни октоиси, празнични минеи, цветни триоди и часослови. Репертоарът от книги подсказва, че функционирането на този енорийски скрипторий е било свързано с дейността на килийно училище, в което най-вероятно са били подготвяни кандидати за встъпване в свещеническия чин на бялото духовенство.

На този фон изпъква фактът, че в селището са преписвани дамаскини: Аджарският, създаден от Недялко и Филип през 1686 г., и локализираните по палеографски белези втора част на Сарафовия (Еленски) сборник от XVII в. и Луковитски сборник от края на същото столетие. Тук трябва да се отбележи, че Аджарският дамаскин и споменатият по-рано сборник на Даниил и Никита от 1640 г. са единствените запазени подписани ръкописи от ХVІІ в. с преписи на слова от сборника Съкровище. И в двата случая книгите се свързват с книжовна активност в енорийска среда.

Още два дамаскина, Троянски І и Троянски ІІ, се приписват на свещеник от бялото духовенство – Аврам Димитриевич от Карлово, един от най-продуктивните и изтъкнати калиграфи от изследваната епоха. Най-ранните сведения свързват дейността му със Сопот и Сопотския манастир „Възнесение Господне“ по време на игумена Йосиф. За него Аврам преписва служебник от 1656 г. и вероятно и миней за септември от 1660 г. Сред копираните от книжовника книги са и: Богородични канони от 1666 г., псалтир от 1669 г., както и богослужебен сборник от 1674 г., чийто малък формат и богато съдържание подсказват, че книжовникът е могъл да го използва и в практиката си на свещеник, и като извод в работата си на калиграф. На ръката на Аврам вероятно принадлежи и т.нар. Загребски октоих от 1685 г., в който е запазен фрагмент от новобългарската версия на Дамаскин-Студитовото слово За Второто пришествие.

Неоспорвано е предположението, че Аврам се е занимавал с обучение на книжовници, сред които е Кръстю Граматик, работил в Кукленския манастир. По своя авторитет на изкусен книгописец и разнообразие на репертоара от преписвани книги книжовникът от Карлово би могъл да бъде сравнен единствено с книжовник като Даниил Етрополски. Прави впечатление, че във всички оцелели бележки Аврам се подписва последователно като йерей. Това наблюдение позволява да се предположи, че статутът му на книжовник се е отличавал от този на други енорийски свещеници от същия период, като например аджарците Недялко и Филип, които са предпочитали званието „даскал“. В този смисъл може да се допусне, че Аврам е възприемал себе си повече като професионален калиграф, отколкото като книжовник, отдаден предимно на ограмотителна дейност.




Гласувай:
2



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 3822453
Постинги: 556
Коментари: 1058
Гласове: 19943
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031