Фотограф: Георги Кожухаров

Райфайзенбанк България: Стагнацията на пазара на труда продължава - 08 сеп

Производителността расте още благодарение на безработицата - 06 сеп

Намаляването на заетостта продължава да увеличава производителността на труда - 06 сеп

Данъци и осигуровки подяждат бюджета на домакинствата - 31 авг

Михаил, митрополит Доростолский и Червенский. Роден на 6 април 1884 г. в гр. Калофер със светско име Димитър Тодоров Чавдаров. Канонически митрополит на Доростоло-Червенската епархия (1927). Наместник-председател на Св. Синод (1948-1949). Починал на 8 май 1961 г. в София. Погребан в гр. Русе.

Преди да заеме епархийската катедра в Русе имало само три християнски благотворителни дружества и едно ученическо християнско дружество с не достатъчна дейност за изискванията на времето. Безбройните и безгранични инициативи на добротворство извисяват митрополит Михаил като най-ревностния социален деятел в престолния град и епархията. Той ръководи и вдъхновява всички добротворни прояви в епархийската църква и на гражданската общественост в гр. Русе.

Издига високо знамето на организираната благотворителна и социалноетична служба, като основен дълг е на епархийския архиерей и оттам - като дълг на цялата Църква.

Още в началото на своята архипастирска дейност поема председателството на русенския клон на дружество „Червен Кръст” и на общоградския комитет за благотворителност, прераснал през 1934 г. като клон на „Обществено подпомагане”. Председател е и на Съюза за закрила на децата и комитета, грижещ се за просяците и недъгавите. Основава църковни и прицърковни сиропиталища, старопиталища, дневни домове за деца, летни колонии на две смени за ученици от прогимназиалните и гимназиалните училища. На всяко християнско братство и християнско младежко дружество се поставят от митрополит Михаил освен задачи за религиозно-национално възпитание и такива, та вярата на братствените и дружествените членове да се потвърждава и чрез делото на добротворството. Самият той е стимулатор, участник и вдъхновител на общоградските благотворителни дела: постройка за гръдноболни (1934 г.), откриване на домове за деца, старци и недъгави, родилен дом и спортни площадки.

По сведения на съвременници, митрополит Михаил никога не е имал доходи освен заплатата си, която използва за лични благотворителни цели. Човек на дълга и предан на служението си владика, митрополит Михаил с лични средства и учреден таен фонд при митрополията подпомага семействата на убитите и попадналите в затвори и концлагери свещеници и църковнослужители от епархията.

Литература: Цанков, Стефан, Цит. съч., с. 78-80; ЦДИА, ф. 1388, оп. 1, а.е. 3156; 3382, л. 1-2; Държавен архив - Русе; ф. 574,оп. 1, а.е. 108.; Василев, Йордан. Н., Небесният ангел закрилник на Разград, сп. Възраждане, Пловдив, кн. 4, с. 46-47.

Достойно честване на 50-годишнината от кончината на митрополит Михаил в Русе

9 май 2011, Русенска митрополия

На 8 май, Неделя на св. Мироносици, с благословението на Негово Светейшество Българския патриарх Максим трима митрополити отслужиха заупокойна св. Литургия с панихида по случай 50 години от блажената кончина на приснопаметния Доростолски и Червенски митрополит Михаил в гр. Русе. Архиерейската св. Литургия беше отслужена в катедралния храм „Света Троица” от Русенски митрополит Неофит в съслужение с Техни Високопреосвещенства Варненски и Великопреславски митрополит Кирил и Доростолски митрополит Амвросий и Негово Преосвещенство Месемврийски епископ Яков, викарий на Русенския митрополит. В богослужението се включиха също архим. Виктор (Мутафов), архим. Емилиан, ставр. ик. Добри Чаков, протосингел на Доростолска митрополия, ставр. ик. Славчо Проданов, архиерейски наместник на Търговищка духовна околия, ставр. ик. Минко Казаков, ик. Цветан Флоров, председателите на русенски храмове ставр. ик. Кънчо Кънев, ставр. ик. Иван Стойчев, ик. Илиян Илиев, ик. Владимир Костадинов, свещ. Милен Цветков, протодякон Кирил Синев и дякон Йордан Георгиев.

Проповед посветена на Третата неделя след Пасха прочете Ангел Младенов, секретар на Русенска св. митрополия.

След края на св. Литургия митрополит Неофит се обърна към вярващите с признателно слово, посветено на приснопаметния Доростолски и Червенски митрополит Михаил. Последният, по думите на Българския патриарх Кирил „не е имал личен живот. Неговият живот бил живот за Църквата и обществото”. След това митрополит Кирил сподели по-важни моменти от дейността на митрополит Михаил във Варненска и Великопреславска епархия, където блаженопочиналият е бил протосингел в продължение на 11 години.

Негово Високопреподобие архим. Виктор прочете кратко сведение за живота и делата на приснопаметния митрополит Михаил. „Извън преките си задължения архимандрит Михаил участва като председател, подпредседател или член в настоятелството на повече от двадесет църковни, общоградски благотворителни и просветни организации. Това послушание архимандрит Михаил изпълнявал в продължение на 11 години.

Той се постарал да направи най-полезното за организирането на църковния живот в епархията. Особено внимание обръщал в подбирането на свещеническите кадри и църковната дисциплина. В Русе по негово време са построени три църкви – „Успение Богородично”, „Св. Петка” и „Св. архангел Михаил” и още около 50 църкви в епархията. Изографисани са всички градски църкви и някои селски, като се пробуждал между християните оживен интерес за щедри дарения. До катедралния храм „Света Троица” е построен църковен салон (днес сграда на Русенската опера), предназначен за конференции, сказки, коледни елхи и прожекции на филми с църковно съдържание. Построена е ведомствена жилищна сграда за свещеници и служители в администрацията с 18 апартамента.

Дванадесет години издателството при митрополията издава списанията „Вяра и живот”, „Детска вяра” и „Нива Божия”. Много книги и брошури са раздавани безплатно.

Стимул за самообразованието на свещениците и тяхната проповедническа дейност са спомогнали издадените окръжни и опреснителния свещенически курс. Той се провежда ежегодно от 1934 до 1943 г. в манастира „Св. Марина” край с. Каран Върбовка и продължава около 12 дена. В него участвали 60 свещеници. След 1944 г. курса е преместен в църквата „Св. Георги” в Русе.

Митрополит Михаил организира активна благотворителна дейност в епархията с разбирането, че това е задължение на Църквата. Основани са църковни и братствени сиропиталища, старопиталища, дневни приюти за деца, летни колонии, трапезарии, игрища и занимални.

Дядо Михаил е бил почетен председател на българското дружество „Червен кръст”, председател на русенския клон на „Червения кръст”, председател на русенския клон на Съюза за закрила на децата, председател на русенския клон на „Обществена подкрепа” и др. организации. За тази му дейност проф. д-р протопрезвитер Стефан Цанков нарича митрополит Михаил „душата на християнската обществена благотворителност”.

След тези ценни исторически сведения за активната пастирско-мисионерска и социална дейност на изтъкнатия Доростолски и Червенски архиерей духовниците отслужиха панихида за упокоение на душата му. На неговия гроб, намиращ се в притвора на русенската катедрала, множеството духовници и признателни вярващи изпълниха „Вечная памят”.

В ранния следобед духовниците посетиха Историческия музей в града, където бяха запознати с древното минало на днешния гр. Русе. Милен Бакалов, завеждащ Културно-просветния и поклоннически отдел на Русенската св. митрополия, представи на духовниците откритата наскоро изложба, посветена на „140 г. от Първия църковно-народен събор и създаването на Доростолска и Червенска епархия”.

Благодарим на Преблагия Бог за това, че е дарил нашата епархия с толкова активен духовен водач, какъвто е бил митрополит Михаил. Неговата мисионерска дейност е достоен пример за подражание от всички нас, днешните духовни сеячи на Господнята нива.

Бог да упокои душата на приснопаметния Доростолски и Червенски митрополит Михаил в Небесното Си Царство!
      

Текст: протодякон Кирил Синев. Снимки: Ангел Младенов и Милен Бакалов.

Взето от:

С Указ № 190 от 31.12.1907 г. на княз Фердинанд Информационното бюро се преобразува в Разузнавателна секция към Оперативното отделение на Щаба на армията. Тя е първият специализиран орган за водене и ръководство на военното разузнаване в България. На нея се подчинява апаратът на военните аташета. Указът влиза в сила на 12.01.1908 г. по нов стил. Тази дата е обявена с министерска заповед № ОХ-49 от 11.02.1997 г. за официален празник на българското военно разузнаване.

Държавното и военното ръководство на младата българска държава осъзнават значението на разузнаването в този важен за нея момент и поставят пред първата специализирана структура за военно разузнаване отговорни задачи, някои от които имат стратегически характер. Обявяването на независимостта на България на 22.09.1908 г. открива нови възможности за изграждане и укрепване на военното разузнаване, призвано да защитава териториалната й цялост и суверенитет.

Във войните (1912-1918) българското военно разузнаване натрупва ценен боен опит и укрепва организационно. То получава бойното си кръщение по време на подготовката и воденето на Балканската и Междусъюзническата война. Архивите свидетелстват, че то е осигурявало на държавното и военното ръководство изключително ценна информация.

В навечерието на Балканската война (1912-1913) Разузнавателната секция влиза в състава на Оперативното отделение към Щаба на армията. Разузнавателна информация се добива главно от военните аташета, консулските представителства и граничните дружини. Широко се използва агентурното разузнаване, организирано още в мирно време. Не се пренебрегват и откритите източници. Редица документи показват, че военното ръководство е получавало своевременно актуална и пълна информация за хода на мобилизацията и съсредоточаването на противниковите войски.

По време на войната в щабовете на отделните армии се формират разузнавателни секции към оперативните отделения. За добиване на сведения се използват източници сред българското население и доброволчески чети.

С цел осигуряване на по-голяма ефективност на добитата информация и своевременното й предоставяне значително внимание се обръща на мобилността на войсковите разузнавателни подразделения. В състава на конната дивизия е формиран разузнавателен ескадрон, а в пехотните дивизии - конни разезди.

По време на Одринската операция разузнаването се води с всички сили и средства, с които разполага Българската армия. За първи път успешно се води въздушно разузнаване (визуално и частично чрез фотографиране), като за целта се използват 29 самолета и два балона. Правят се и първите опити за радиосмущения, организират се подслушване и прехващане на чужд радиообмен, приемат се бюлетини от радиостанциите на международните агенции и от противникови войскови радиостанции - на практика се пристъпва към водене на пълномащабно радиоразузнаване, което е принос в световната военна история.

По време на Междусъюзническата война (1913) Разузнавателната секция е подчинена на Оперативното отделение към Щаба на действащата армия.

По време на Първата световна война (1915-1918) Разузнавателната секция се трансформира в отделение в състава на Оперативния отдел на Щаба на действащата армия. Към отделните армии и в щабовете на дивизиите се създават разузнавателни служби в състав двама-трима офицери. В хода на войната се използват разнообразни източници и средства за добиване на разузнавателна информация - местни жители, военнопленници, членове на организации, борещи се за национално освобождение, българските военни аташета и др. Особено активно е въздушното разузнаване - извършени са 932 самолетоизлитания за разузнаване от въздуха и за нанасяне на удари по важни обекти на противника.

Съгласно клаузите на Ньойския мирен договор Българската армия е съкратена на 20 000 души, спира се развитието на органите й за управление, Разузнавателната секция е разформирана. По силата на чл. 103 на договора България се задължава да не акредитира в чужда страна никаква военна, морска и въздухоплавателна мисия.

(Из книгата „В защита на Отечеството – 100 години българско военно разузнаване”.)

 
Неизвестен обектив е уловил Разузнавателния отряд на 23-и пехотен Шипченски полк
в акция през 1916 г. под командата на офицера-разузнавач Лалю Метев (в средата).

Преди известно време попаднах на един материал публикуван през 1939 г. в "Илюстрация Илинден" - списание на македонската емиграция в България, в който мимоходом се споменава името на моя дядо Лалю Метев (изписан като Лало). Представям Ви статията на Лазар Т. Киселинчев в съкращение (заглавието и бележките са мои):

Дельо Динев Марковски (1871-1939), играе важна роля свързана с разузнавателната
дейност в Македония на Българския, Германския и Австрийския генерални щабове...
За известен период през 1915/16 г. началник на РО-ЩДА е разузнавача Лалю Метев.

[...] В Илинденското въстание Дельо беше един от първите. Той взе участие във всички сражения и походи 84 дена, и свали пушката си от рамо на 12 октомври 1903 г., когато се получи нареждане от началниците „да се приберат пушките и складират на сигурни места, за по-добри дни”. Огорчението, което изпита Дельо и неговите другари, че целият им труд отиде напразно, беше неописуемо.

Появата на гръцки чети в Костурския район намери Дельо на поста си. Опората, която той указа срещу тези пълчища от паликарета, е добре известна на всички българи от този край. Най-голямо бешенеговото огорчение, обаче, от изхода на Балканската война. Той не можа да се помири с мисълта, че гърците ще владеят неговия роден край. Не след дълго време видяхме Дельо в София немил, недраг да се движи между новопознати среди. Един ден, към края на месец октомври 1915 г., Дельо случайно се запознал с една група албанци емигранти, между които се движел и един австрийски генерал щабен офицер – майор Гилярди. На последния направило впечатление познаването на политичедкото положение на Албания от страна на Дельо и без много заобиколки го попитва, дали би се съгласил да замине с него заедно за Албания.

Нашият Дельо приема поканата и на следващия ден майор Гилярди заедно с албанските емигранти Селаедин Блошици, Осман ефенди, Сюлейман Кольония и Дельо заминават от София за Лом и по Дунава стигат Оршово, а от там в Сегедин, Темишвар и се озовават в гр. Митровище и Бучитрин, където се срещат с Аслан бей. Последният бе въоръжил една чета от 600 души милиционери с намерение да завземе Призрен и Люма. В Матия се присъединили към тяхната група Зогу бей с 2000 души четници с намерение да замине за Черновиц – Елбасан. На чело на този многоброен отряд застанаха Зогу бей и майор Гилярди. Те прогониха сърбите от Елбасан и плениха 140 души от хората на Есад паша. На втория ден [ок. 29 януари 1916 г.] след това пристигнаха и българските разезди. Тук Дельо като преводчик се срещна с капитан Серафимов от Пловдив, офицер от 23 полк.

По настояването на Зогу бей майор Гилярди и неговите другари останаха в Елбасан около един месец. През това време там стигна полковник Протогеров заедно с Тодор Александров. Последният, след завръщането си в София, ми донесе писмо от Дельо, в което ми описваше своето пътуване в подробности. Особено ласкаво се произнесе Тодор Александров за дейността му между албанците и вниманието, което са хранили, както Зогу бей, така и майор Гилярди към нашия герой.

По настояването на Тодора Зогу бей се съгласи Дельо да бъде изпратен в Поградец, където се срещна със стария си познайник – албанския революционер Темистокли, с когото създадоха връзката Албания – България, след което се зачислиха към разузнавателната служба на Щаба на Армията при началника на тази служба Лалю Метев и професор Курциус, чистокръвен германец, израснал в Атина, говореше гръцкия език като свой матерен език. Дельо бе спечелил доверието му и по негово искане се уреди канала Берлин-Корча, през който минаваше кореспонденцията на гръцките роялисти с Германия.

Разузнавателната служба от Поградец се простираше в един радиус от около стотина километра зад неприятелските линии, и стигаше до Аристокастро и Пърмет в Албания и до Костурско и Кайлярско в Македония.

Контрашпионажната служба на противниците обаче, узнава, че Дельо Марковски е лицето, което познава всички техни пътеки из тази област и че е сила от първостепенна важност, и решава да приложи наказания над семейството му, което живееше в с. Косинец. Френската военно полицейска секция, която бе настанена в с. Дъмбени, арестува жената на Дельо и я подложи на нечувани страшни терзания. Французите безмилостно измъчиха тази нещастна жена с цел да узнаят движенията на нейния съпруг. След десет дневни мъчения нещастната жена на носилка била донесена обратно в селото, за да прекара цели месеци в безсъзнание, между живота и смъртта.

След свършването на голямата война, Дельо, съвършено съкрушен, се прибра в България, изоставен от всички, но ценен добре от албанската колония в София, която високо го уважаваше и почиташе. Самият той не пропущаше случай при важни тържества да се явява в Албанската легация и да поднася почитанията си към крал Зогу, едновремешният му боен другар.

Тежката болест, която напоследък го беше налегнала, осуети кралската покана до Дельо за едно негово посещение в град Тирана. Той си отиде във вечността, без дори да види повторно лицето на човека, с когото е делил скърби и радости. [...]

София, Коледа, 1939 г.
                                                                                                        Лазар Т. Киселинчев

1) Майор Леон Гилярди (19.09.1881, Карловац - 15.08.1935, Фиер) - по-късно главен инструктор на жандармерията на Албания. Произведен в чин генерал, убит през бунтовете във Фиер.

          2) Зогу бей (Ахмед Зогу) (1895-1961) - крал на Албания (1928-1939).

      3) Лалю Метев Чехларов (28.02.1885, Габрово - 21.08.1957, София) - индустриалец, търговец и банкер; един от най-богатите българи. Първият българин с четири (!) висши образования, полиглот. Участник в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни. О.з. поручик, разузнавач, двоен Кавалер на ордена „За храброст”, дружинен адютант на 1-а дружина (к-р майор Кабакчиев) от 23-и пехотен Шипченски полк. Масон от най-висока степен (вероятно получил посвещение именно в Албания). Един от най-скромните и благодетелни личности, които някога Габрово и България са създавали. След 9.IX.1944 г. Лалю Метев е подложен на всевъзможни репресии, унижения и грабежи от новата "народна власт". Национализацията го прави градинар, а болестта на Паркинсон - жив труп.

Из Историята на 23-ти пехотен Шипченски полк



            В Албания.

„Когато ние навлязохме в Албания на Шкумба и Мокра – тя беше още арена на взаимни борби и изтребления. В класическата страна на „вендета” и „беса”, на безначалието и разбойничеството – Шипченци въдвориха мир. Ние бяхме носители на свободния български дух, който не заплашваше с нищо независимостта и традициите на албанците. И те добре разбраха това: по наше искане те прекратиха своите междуособици и много от техните легендарни водачи, които никога никаква власт не са признавали, сами дойдоха, заявиха, че са с нас и заработиха нашето дело, както някога те работиха и подпомагаха всички български движения в Западна Македония.

В Елбасан, където нашата 1-ва дружина влезе на 2 февруари 1916 г. ние срещнахме същият възторжен прием и същата вяра в нас. – И днес още, макар, че Шипченци прекараха само два месеца в Елбасан, всеки български войник се посрещна там най-радушно и на всеки пътник албанците доверяват своите най-мили спомени за нас.

На 8 февруари 1916 г. наши войници влязоха в Берат, а няколко дни след това Шипченци първи, от името на победоносната Българска армия, поздравиха синия Адриатик.

На 1 април 1916 г. нашите войски се прибраха от Елбасан.”

                         в навечерието на Първата световна война (1915-1918)

Полкът, който пръв влезе във войната.

От 10 до 17 септември 1915 г. в навечерието на включването на България в Първата световна война, се извършва мобилизацията на 23-ти пехотен Шипченски полк.

Мирновременният състав на полка включва: 4 щаб офицери, 39 обер офицери, 2 лекари, 3 чиновника, 86 подофицери и 682 ефрейтори и редници, 41 коня и 96 коли – конски и патронни.

Военновременният състав на полка включва още: 1 щаб офицер, 26 обер офицери, 3 лекари, 1 чиновник, 12 офицерски кандидати, 342 подофицери и 4 339 ефрейтори и редници, 50 ездитни коне, 343 товарни коне, 178 впрегатни коне, 19 конски коли, 63 воловски коли и 138 вола.

Численият състав на всяка рота достига 300 войници.

"Ние напуснахме Казанлък на 19 септември 1915 г. в 04.00 ч. Следобяд. Полкът разгърна своите безкрайни редици и се спря край града. Отслужи се молебен, казаха се напътствени речи и много сърдечни пожелания, и редиците поеха отново към Балкана. Далеч нагоре по шосето ние вървяхме между живи стени от изпращачи – защото наред с нас и след нас се движеше буквално целия град. Музиката на полка свиреше отсечен и бодър походен марш – но беше тихо из дългите войнишки редици, мълчахме ние, загледани в далечината, с тревожно чувство на хора, които отиват на бой, мълчаха и нашите безбройни изпращачи с души притиснати от остра скръб. Уплаха и униние ли беше това? Не - това беше само скръб, дълбока скръб и съзнание, че делото, на което днес посветяваме живота си, е неотразимо и властно като съдба. В замъглените очи на всички се четеше тъкмо това съзнание и тази болка."

На 28 септември 1915 г. полкът атакува сръбските части, заели българските гранични постове в района на връх Китка. Два дни по-късно – на 1 октомври 1915 г. войната между България и Сърбия е обявена.

1)      Подполковник Петър Вачев Манев (25.03.1862, Чирпан) – командир на полка (о.з. генерал-майор 1935 г., уволнен 1919 г.)

2)      Поручик Никола Пеев Близнаков (28.11.1883, Казанлък) – адютант на полка (подполковник 1928 г., уволнен 1934 г.)

3)      Санитарен майор Александър Михайлов Гюлмезов (21.10.1879, Сливен) – полкови лекар (уволнен 1919 г.)

4)      Майор Кабакчиев – командир на 1-ва дружина

5)      Подпоручик Лалю Метев Чехларов (28.02.1885, Габрово - 21.08.1957, София) – дружинен адютант на 1-ва дружина (поручик, разузнавач)

6)      Санитарен подпоручик Владимир Бочаров (25.09.1887, Белград) – дружинен лекар на 1-ва дружина (капитан 1917 г., служил като лекар: 23-и п. п. и 48-и п. п.; уволнен 1919 г.)

7)      Капитан Балев – командир на 1-ва рота

8)      Поручик Петър Стефанов Хаджистойчев (12.11.1872, Габрово) – младши офицер в 1-ва рота (завълшил дивиз. уч. команда, капитан 1917 г., в опълчението 1920 г.)

9)      Запасен подпоручик Пеню Баев – младши офицер в 1-ва рота

10)   Поручик Захари Цонков Лъсков (18.01.1887, Силистра) – командир на 2-ра рота (подполковник 1928 г., уволнен 1935 г.)

11)   Запасен подпоручик Хаджиев – младши офицер в 2-ра рота

12)   Капитан Стефан Николов Серафимов (15.10.1885, Стара Загора) – командир на 3-та рота (подполковник 1919 г., уволнен 1920 г.)

13)   Запасен подпоручик Паскал Михов – младши офицер в 3-та рота

14)   Поручик Иван Клисуров – командир на 4-та рота

15)   Запасен подпоручик Лалю Иванов Лазаров (1.02.1887, Казанлък) – младши офицер в 4-та рота (подпоручик 1913 г., раняван)

16)   Подпоручик Кралю Боев – младши офицер в 4-та рота

17)   Запасен подпоручик Цони Тодоров Лалчев – младши офицер в 2-ра рота

18)   Майор В. Велев – командир на 2-ра дружина

19)   Капитан Стефан Иванов Мархолев (10.10.1879, Карлово) – командир на 5-та рота (полковник 1923 г., уволнен 1923 г.)

20)   Подпоручик Никола Колев Киров (20.09.1892, Казанлък) – младши офицер в 5-та рота (подполковник 1934 г., домакин на полка 1934 г., уволнен 1935 г.)

21)   Запасен подпоручик Дремсизов (от Габрово) – младши офицер в 5-та рота

22)   Подпоручик Неделчо Минков Герилимов (15.08.1874, Мъглиж) – командир на 6-та рота (поручик 1915 г., уволнен 1918 г.)

23)   Запасен подпоручик П. Димов – младши офицер в 6-та рота

24)   Запасен подпоручик Петко Попов – младши офицер в 6-та рота

25)   Запасен поручик Георги Стоянов Василев (10.09.1890, Широка лъка) – командир на 7-ма рота (майор 1919 г., уволнен 1934 г.)

26)   Запасен поручик Къню Т. Кънев (от Габрово) – младши офицер в 7-ма рота

27)   Поручик Борис Петров Маргин (4.10.1879, Добрич) – командир на 8-ма рота (капитан 1917 г., уволнен 1920 г.)

28)   Запасен подпоручик М. Касъров – младши офицер в 8-ма рота

29)   Майор Р. Христов – командир на 3-та дружина

30)   Санитарен подпоручик Коюмджиев – лекар на 3-та дружина

31)   Поручик Гюлев – командир на 9-та рота

32)   Запасен поручик Андрей (или брат му Георги) Иванов Аврамчев (Габрово) – младши офицер в 9-та рота (капитан)

33)   Запасен поручик Рашо Илиев – младши офицер в 9-та рота

34)   Запасен поручик Иван Попов – командир на 10-та рота

35)   Подпоручик Иван Влаев – младши офицер в 10-та рота

36)   Подпоручик Кръстю Иванов – младши офицер в 10-та рота

37)   Поручик Н. Владев – командир на 11-та рота

38)   Запасен подпоручик Н. Гвоздиков – младши офицер в 11-та рота

39)   Запасен подпоручик Л. Бозов – младши офицер в 11-та рота

40)   Капитан Ангелов – командир на 12-та рота

41)   Запасен подпоручик Сава Пенчев Славчев – младши офицер в 12-та рота

42)   Запасен подпоручик Наумов – младши офицер в 12-та рота

43)   Майор Димитров – командир на 4-та дружина

44)   Подпоручик Пройнов – командир на 13-та рота

45)   Подпоручик Дочо Тодоров – младши офицер в 13-та рота

46)   Подпоручик Маринков – младши офицер в 13-та рота

47)   Подпоручик Христо Хинов – командир на 14-та рота

48)   Подпоручик Владков – младши офицер в 14-та рота

49)   Подпоручик Г. Янкулов – младши офицер в 15-та рота

50)   Подпоручик К. Андреев – командир на 15-та рота

51)   Подпоручик Христо Пармаков – младши офицер в 15-та рота

52)   Капитан Палийски – командир на 16-та рота

53)   Поручик Ст. Стаменов – младши офицер в 16-та рота

54)   Подпоручик Р. Ефтимов – младши офицер в 16-та рота

55)   Подпоручик Д. Чапкънов – командир на картечната рота

56)   Подпоручик Скордиев – младши офицер в картечната рота

             57) Подпоручик Шопов – младши офицер в картечната рота

             58) Капитан Колев – командир на нестроевата рота

             59) Запасен подпоручик Константин Георгиев – командир на парковия взвод

             60) Запасен подпоручик П. Коев Ряпов – завеждущ прехраната на полка

             61) Запасен подпоручик Хесапчиев – младши офицер в картечната рота

             62) Запасен подпоручик Станимир Гърнев - младши офицер в картечната рота

Чиновници в състава на 23-ти пехотен Шипченски полк:

1)      Свещеник Димитър П. Иванов

2)      Капелмайстор Ходжев

3)      Ковчежник Милев

4)      Оръжеен майстор Калчев

5)      Зъболекар Хаджииванов

6)      Доктор Борилков – дружинен лекар на 4-та дружина

Офицерски кандидати в състава на 23-ти пехотен Шипченски полк:

1)      Иван Иванов Колинкоев – 1-ва рота

2)      Цани Тодоров Лалчев – 4-та рота

3)      Вою Кралев Чернев – адютант на 2-ра дружина

4)      Димитър К. Костов – 6-та рота

5)      Тодор Вълков Петков – 11-та рота

6)      Николай Димитров – адютант на 3-та дружина

7)      Петко Тъмнев – 12-та рота

8)      Петко Стайнов – адютант на 4-та дружина

9)      Антон Бояджиев – 3-та рота

10)   Рашо Груев – 6-та рота

11)   Христо Куйков – 13-та рота

12)   Христо Баев – 14-та рота

Повишени старши подофицери в офицерски кандидати:

1)      Никола Димитров Влахов – адютант на 1-ва дружина

2)      Никола Христов Игнатов – 3-та рота

3)      Васил Милчев Ботев – 7-ма рота

4)      Христо Христов Стомоняков – картечна рота

5)      Георги Метев Христов (22.04.1894, Габрово – 5.02.1957, Габрово) – 6-та рота (капитан, началник С.Г.О.П.)

6)      Рачо Стефанов Татарлиев – 6-та рота

7)      Станю Станев Станев – 5-та рота

8)      Петко Атанасов Кехлибаров – 1-ва (8-ма) рота

9)      Любен Рачев Станев – 10-та рота

10)   Перчо Христов Кьорпев – 11-та рота

11)   Христо Николов Тенев – 12-та рота

12)   Стоян Василев Илиев – 13-та рота

13)   Христо Михалев Радев – 7-ма рота

14)   Иван Георгиев Радиков – 16-та рота

15)   Христо Стойчев Цанков – картечна рота

16)   Васил Игнатов Редкин – 3-та рота

17)   Минчо Иванов Шанов – 9-та рота
 

Изготвил справката: Лалю Василев Метев от София, с поклон към светлата памет на дядо ми зап. поручик Лалю Метев от Габрово, дружинен адютант на 1-ва дружина от 23-ти пехотен Шипченски полк, двоен Кавалер на ордена "За храброст" - загубил двама по-малки братя-герои във войните: текст. инж. Иван Метев (редник от 23-и п. п.) през 1913 г. (и баща фабрикант - Метю Хр. Чехлар - от скръб) и майор Димо Метев (дружинен командир от 49-и п. п.) през 1918 г., но изпълнил достойно дълга си към България рамо до рамо с най-малкия си брат капитан Георги Метев - Кавалер на ордена "За храброст".

ИСТОРИЯ НА 23-ТИ ПЕХОТЕН ШИПЧЕНСКИ ПОЛК ВЪВ ВОЙНИТЕ
ЗА НАЦИОНАЛНО ОСВОБОЖДЕНИЕ И ОБЕДИНЕНИЕ

(Съставители: Красимир Узунов и проф. Генчо Начев)

ПРЕДГОВОР

Почти сто години вече са изминали от събитията, за които ще стане дума в следващите страници. Век, за който сигурно сме се променили, сигурно сме израснали духовно и интелектуално, научили сме много повече, отколкото са знаели, тези наши прадеди, които без да знаят и да си дават сметка, просто са правили историята, която днес учим. Или, която по една или друга причина, може би се стремим да забравим, да направим по-стерилна, по-хуманна и по-приемлива.

Това не означава, че тази история, събитията, които ще ви представим, не са се случили. И то тъкмо така, както са го разказали съвременниците, участниците – генералите, офицерите и войниците от един български полк, частица от безсмъртната военна слава на България, без която нито България, нито ние, щяхме да бъдем същите. Тези, които не щадяха живота и кръвта си, за да можем, улисани в сложното си ежедневие, да вървим по улиците носещи техните имена, имената на техните победи. Позабравени, излинели, архаични, но за сметка на това истински.

През есента на 1912 г. кадрови военни, учители, гимназисти и студенти, селяни и свещеници се вляха насред Казанлъшкото поле в бойните редици на 23-ти пехотен Шипченски полк, полкът наследил името и силата на защитниците на чутовния връх Свети Никола. И тръгнаха да превземат Одрин. И го превзеха „На нож!”, защото не знаеха, че Одрин е непревземаем. Воюваха по скатовете на Мусубейли и Баалар Сърт, гинеха по редутите на Маслака и Айваз-Баба, летяха под призивните звуци на „Шуми Марица” и развяваха разкъсаното си полково знаме по турските фортове. Мряха от студ и холера, с името на България на уста.

Навярно само превземането на Одрин, щурмът на Айваз-баба и капитулацията на Шукри паша пред ротния командир поручик Нейков, би било достатъчно, за да отреди място на Шипченския полк в златната история на Българската армия.

Но превратностите на родната ни история, неистовият порив и родолюбив стремеж да дадем свобода на братята-роби в Македония и да довършим делото на националното обединение, превърнали се в лична кауза за поколения българи, карат Одринските герои да газят тъмните води на Брегалница, да водят сражения край Щип, Сушево и Повиен, да мрат по скалите на Чеган, на моста на Черни Дрин, в усоите на Албанските планини,по склоновете на Галичица и Иван планина, по напуканите от жега камъни на Чеган и в калта на Кенали и Завоя на Черна.

1912, 1913, 1915, 1916, 1917, 1918 г...

Години на народен подем и възход, на победи и политически погроми. Народните учители от Казанлъшкото педагогическо училище, докторите от Брюкселския и Лайпцигския университети, философи и юристи, лекари и земеделци, атакуваха, мятаха гранати, стреляха с картечници, водеха контраатаки десет срещу сто и мряха със смъртта на най-храбрите. Същите тези, които снети от позициите благоговееха в литургията пред светналите води на Охридското езеро навръх Богоявление, които построиха Охридския градски площад и направиха с ръцете си Охридския театър, за да играят заедно с местните граждани драмата „Борислав”.

Днес, гробовете на хиляди Шипченски герои буренясват и замръкват забравени - в предградията на съвременен Одрин, в дворовете на църквите в Щип, Сушево и Ново село, в сръбските селца по бреговете на Тимок, в Струга, в прохода Бабия в Албания, по бреговете на Островското и Петърското езеро, в Леринското и Битолското поле, в Неокази, Петорак, Долно Върбени, Кенали, Букри, Битоля, Секулево...

Днес, ние се сещаме за тях само на Мъжка задушница или по някой и друг семеен повод, който ни кара да разтворим семейни албуми или да преподредим вехториите на таваните и паметта си.

Днес, ние имаме нужда от присъствието им повече от всякога. За да оцелеем, за да променим съзнанието си, за да победим проблемите и себе си. За да осъзнаем, че да си българин е право и чест, задължение и призвание.

А те са тук, достатъчно е само да ги повикаме. Те, войниците и офицерите от 23-ти пехотен Шипченски полк, мъжете на България в поизлинели, поизкърпени униформи, със страшни и черни от барутния дим лица, с недоспали очи и напукани от жега и студ ръце. Също, като земята дето ни е родила – и тях, и нас.

Те идват.

Има ги във всяка страница, разказана от тях самите. С болките и надеждите им, със сълзите от радост и мъка. С апотеоза на великото преклонение пред България.

Да сведем глава и да се заслушаме в разказа им...

Да се вслушаме в познатите на всеки българин слова на „Велик е нашият войник” - маршът на 23-ти пехотен Шипченски полк, който се превърна в химн на Българската армия.

За една нощ един юрист – подпоручик Константин Георгиев и един учител по музика в Дома за слепи деца – редник Михаил Шекерджиев, написаха в окопите на 23-ти полк, разпрострели се по гърба на Галичица една от най-безсмъртните и най-българските бойни песни.

Тогава ще разберем защо безименните им гробове и камъка на простите войнишки паметници не се трогват от политическите ни борби и намерения.

Велик е нашият войник!

Измокрен, гладен, уморен,

Без отдих би се ден и нощ,

Бърдата цепи разярен

Със страшния си вик „На нож!”

С името на България на уста, героите й мряха така просто, както и живяха...

Българските практики за събиране, проверяване и споделяне на информация са анализирани от посланик Джон Байърли през 2007 в секретен доклад до Държавния департаментс най-висока степен на класификация [07SOFIA1284]. Докладът е изготвен по запитване от Вашингтон, формулирано в грама, която не е налична в Wikileaks [07SECSTATE133921]. Освен отговорът от София, в публикуваните от Wikileaks доклади се откриват отговорите на още 23 посолства на САЩ.

Обменът на данни между българските институции е мотивиран от политическа корупция. Българските агенции по-охотно обменят информация с чуждестранни ведомства, отколкото помежду си, но за сметка на това пазят ревниво интересите на богатите и властимащи българи. Корумпирани български полицаи използват партньорска информация, за да прикриват укриващи се от правосъдието. Освен това е нещо нормално от службите да тече класифицирана информация - това са шокиращите изводи от доклада.

България не поддържа свой национален списък на терористи е първото заключение в грамата. В друг, по-ранен доклад [06SOFIA1656] това също е подчертано и е уточнено, че българските служби ползват европейски източници и такива от ООН, за да идентифицират терористи и терористически организации.

В доклада са изброени по-важните бази данни, с които оперират българските служби. НСС (сега ДАНС) разполага със списък на лица под наблюдение, в който се проверяват влизащите в страната. Контактите на посолството обаче отказали да кажат колко имена съдържа тази база данни, а американците не са сигурни, че разузнавачите ни знаят колко са фигурите на организираната престъпност вписани в нея.

Имиграционните служби и гранична полиция имат достъп до две компютъризирани бази данни: Автоматичната информационна система за издирвани лица и Автоматичната информационна система за граничен контрол, научаваме от грамата. Последната система очевидно е била описана и в друг доклад от 2006 г. който обаче също не се открива в Wikileaks.

Вътрешното министерство поддръжа компютърна база данни с информация за издирвани лица, откраднати коли, невалидни документи, оръжия, валута и други вещи, които имат уникален идентификационен номер. В тази база могат да търсят информация граничните полицаи и полицейските управления, които също така могат да я допълват.

НСС има агенти за свръзка във всички полицейски агенции, така че е твърде възможно информацията да се използва и за разузнавателни нужди, и за нуждите на правоохраняването. Посланикът обаче уточнява, че не е могъл да потвърди тези практики.

Българските правителствени агенции обаче нямат обща консолидирана база данни и поддръжат отделни информационни масиви. Тази информация не е новост и е илюстрирана от мъчителната сага на Единната информационна система за противодействие на престъпността (ЕИСПП), която след 16 години изграждане и похарчени 20 милиона лева отново е записана като "неотложна мярка" в поредния правителствен екшън план за справяне с критиките на Европейската комисия.

България има подписани споразумения за обмен на информация за имената на пасажерите (системата PNR). Усъвършенстваната Система за Информация за Пасажерите (APIS) и Интерактивната Усъвършенствана Система за Информация за Пасажерите (IAPIS) са били ефективни за откриване на заплахи за националната сигурност. Възможно е обаче корумпирани полицейски служители да ги използват, за да помагат на укриващи се от правосъдието, предупреждава посланикът.

Най-интересен е параграфът, в който Байърли дава оценка на партньорските процедури за обмен на информация.

Когато американците се обръщат към българското правителство и подчинените му агенции като към партньори, те трябва да се съобразяват с политическите реалности и като по-приложим се налага подходът "разходи/ползи". Това е така, защото корупцията, в смисъл на партийни взаимовръзки, остава голям проблем и отразява политическите, културните и понякога личните чувствителности, когато се търси информация за български граждани. Байърли смята, че това се дължи частично на конституционални ограничения, частично на спомена за злоупотреби през комунистическата епоха и частично на културата на фаворитизъм и защитаване на богатите и разполагащите с власт.

В случаите, когато американците търсят информация за български граждани, замесени в нещо или защитаващи свои интереси, вероятността информацията, методите и средствата да бъдат компрометирани е изключително висока - предупреждава Байърли. Ако обаче американците искат информация без връзка с българските интереси, тогава може да се разчита на изключително сътрудничеството и сигурен обмен на информация.

Подобна оценка е дадена от Байърли и в грама от 2005 г., посветена на тогавашния главен секретар на МВР Бойко Борисов. Според посланика той е бил изключително отворен за сътрудничество с американците, но само за случаи, които не засягат фигури на българската организирана престъпност.

Защитата и неразпространението на информацията са заложени в писаното законодателство, което обаче рядко се спазва. Нещо повече, нормално е българските медии да получават класифицирани документи относно националната сигурност, които впоследствие се публикуват - отбелязва посланикът.

bnt.bg/bg/news/view/59977/shturm_sreshtu_izraelskoto_posolstvo_v_kajro

В Кайро цари напрежение след снощния щурм на демонстранти срещу израелското посолство. При сблъсъците с полицията са ранени близо 1100 души и има четирима загинали, съобщиха египетските власти. Атаката е кулминация на антиизраелските протести, които започнаха през август след трагичен инцидент на границата на Синайския полуостров. Израел евакуира всички от дипломатическата си мисия, но остави в Кайро консула. Премиерът Нетаняху даде да се разбере, че държи да не прекъсва връзките с Египет.

Демонстрацията пред израелското посолство в Кайро започва след протест срещу бавните реформи на площад Тахрир. Този път нещата излизат от контрол. Предпазната стена, издигната около сградата, е разбита. Демонстранти нахълтват вътре, изгарят израелското знаме и хвърлят документи през прозорците на консулството. Основната част на мисията е непокътната, но шестима служители попадат в опасна ситуация и са спасени от египетски командоси. Същата нощ всички от посолството са евакуирани в Израел с военен самолет. Полицията разгонва със сълзотворен газ тълпата, която опустошава околните улици. Има твърдения, че са използвани и бойни патрони.

Днес районът край посолството се охранява, върху сградата се вее египетското знаме. Антиизраелските настроения се смесват с гнева срещу родната полиция.

Мъж: - Вижте, това са истински куршуми, а това е контейнер за сълзотворен газ.

Мъж: - Нека израелският посланик да не се връща в Египет. Това е нашата страна и израелците ни мразят от години.

Повод за този гняв е инцидент на границата през август. Израелски военни преследваха терористи (Разбирайте автоматично - БОРЦИ СРЕЩУ ГЕНОЦИДА НД КОРЕННОТО НАСЕЛЕНИЕ В ПАЛЕСТИНА! Които естествено се указаха в случая въображаеми, почти колкото и "арабските терористи" на 11 септември, преди 10 години... Автора на блога), но при престрелката загинаха египетски граничари. Наблюдатели обаче коментират, че след падането на стария режим в Кайро отношенията между Египет и Израел са охладнели. След нощния щурм премиерът Нетаняху изказа облекчение, че е избегнато по-голямо нещастие. Лидерът на опозицията Ципи Ливни посочи, че поддържането на мира е от стратегическо значение за двете страни.

 Кадри от "Русия днес":