Българите в Албания официално са около 60 000-70 000 души, но всъщност те са много повече – минимум 170 000 души

 

Още по темата

Трябва да има държавна програма за българите в Албания
Сега трябва цялата държава - Президентството, Народното събрание, Министерския съвет и ...


До 2013 г. албанците ще се съберат в една държава?
"Листата на естествена Албания" е нова организация, в която ще членуват албанци от ...

 

етикети

Албания

В Албания има една изключително засилена пропаганда от страна на властта в Скопие за определянето на всички като македонци. Македония не жали сили и средства българите в Албания да бъдат ясно и точно определени като македонци. Те провеждат цялостна политика в това направление. Ние изпуснахме безкрайно много благоприятни моменти да изискаме ясно и точно определение на българската народност там от страна на официалните власти.

Това каза Георги Стаменов - председател на Културно-просветното дружество "Огнище" за връзки с българите в Албания и Косово, предаде агенция Фокус.

По думите на Стаменов още преди много време е трябвало да има активна политика от страна на българската държава към българското малцинство в Албания. "Досега многократно е трябвало да се поиска от официалната българска власт регламентиране на българското малцинство в Албания", смята Стаменов.

Той отбеляза, че българите в Албания официално са около 60 000-70 000 души, но всъщност те са много повече – минимум 170 000 души.

"Трябва държавата да вземе най-отговорно отношение във връзка с това престъпление спрямо нашата народност, каквото представлява македонизмът. Това е най-родоотстъпническото деяние в световната история. Сега нещата са свързани с ясното и точно определение на македонизма като абсолютен геноцид спрямо българския народ", коментира Стаменов.

"Най-съществената част от българската история в нейното начало – Албания, представлява основно поле, в което действат Св. Климент, Св. Наум. Това е свещеното пространство на Св. Седмочисленици. То не случайно е пълно с много паметници, изображения на Св. Климент и Св. Седмочисленици", уточни председателят на дружеството "Огнище".

"Албания е част от нашето духовно пространство. Ние сме толкова свързани и то от най-дълбока древност, че е престъпление отношението на официалните ни власти към българите там", смята Стаменов. Той изтъкна, че 85-90% от топонимията в Албания е с български характер.

society.actualno.com



Светлозар Елдъров: С българите в Албания трябва да се почне почти отначало
Агенция „Фокус”   За българите в Албания, Агенция “Фокус” разговаря с проф. Светлозар Елдъров от Института по балканистика при БАН, автор на книгата „Българите в Албания. 1913 – 1939 г.”.

Фокус: Г-н Елдъров, преди десет години излезе книгата Ви „Българите в Албания 1913 – 1939. Изследвания и документи”. Многократно са очертавани проблемите, трудностите, възможностите пред българската общност в Албания. Според Вас – като изследовател – какво да направи държавата с българите в Албания?
Светлозар Елдъров: Последната глава от книгата за българите в Албания е озаглавена „Пленници на политическата конюнктура”. В нея съм описал бездействието на българската държава спрямо нашите сънародници в Албания в навечерието на Втората световна война. Вижда се, че това бездействие и тази немара към нашите сънародници имат здрави исторически корени и все още продължават. Трудно ми е и винаги съм се въздържал да давам съвети на политиците как да действат, защото като историк винаги съм отказвал да следвам съвети на политици – как да пиша история. Но от моите исторически изследвания съм установил, че България, българската държава и всички институции са в дълг на българите в Албания. Наистина трябва да се помисли по-сериозно, по-трезво по какъв начин може да се помогне. За мен това е стратегически въпрос. Не е свързан само със съдбата на българите в Албания понастоящем или в близко бъдеще, с оглед на европейската перспектива пред Албания. За България много по-важна понастоящем, според мен, е съдбата на българите в Македония, с оглед и на европейската перспектива пред Македония. Ако ние не решим въпроса за българското историческо наследство и неговото ограбване – ежедневно, ежечасно и ежеминутно, което се извършва в Македония – с нищо няма да помогнем и на българите в Албания. Защото, ако Македония успее да влезе в Европейския съюз с настоящата позиция, която отрича българските корени, отрича българската история и по-скоро – присвоява всичко българско и го преиначава, мисля, че на тази основа по-късно тя ще прояви претенции към България. Било за реституция, било за зачитане на някакви несъществуващи права на македонска националност, или пък - България и българските историци да се съобразяват с измислиците на историците в Скопие. Мисля, че това е по-важният въпрос, върху който политиците трябва да се замислят.
Фокус: Защо няма масово преселение на българи от Албания към България след Втората световна война, а и преди това?
Светлозар Елдъров: Въпросът не е много труден. България след Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е най-пострадалата страна в цяла Европа. Тя не е привлекателна. Самите българи в България масово емигрират тогава, търсейки препитание главно в Америка. Албанските българи по икономически съображения главно, също отиват на икономически гурбет в Америка. Но те не емигрират масово в България както македонските българи, защото в Албания режимът е по-толерантен спрямо българите. Няма такава открита политика на денационализация, както има в Кралството на сърбите, хърватите и словенците, по-късно – Югославското кралство. Там още в годините на Междусъюзническата война и след това – след Ньойския договор са прокудени българските учители, българските свещеници, интелигенцията, а след интелигенцията поема и поток от бежанци. Такава репресия в Албания никога не е правена и това трябва да се знае добре. Става въпрос за две коренно различни отношения, коренно различни режима и коренно различни политики по отношение на българите в Албания и българите във Вардарска Македония.
Пропуснат е голям шанс. В годините между двете световни войни българската държава действително е пропуснала голям шанс, за да постави на едни здрави основи културно-националното дело на българите в Албания. Можеше да им осигури църковна йерархия, имаше планове за създаване на една Българска Епархия, изпращане на български епископ в Албания. Имаше планове за български училища... Дори до навечерието на Втората световна война има такъв шанс. През 1935 г. Обществото на народите повдига тогава въпроса за малцинствата в Албания и албанското правителство склонява. Отворени са училища за гръцкото малцинство. Третира се въпросът и за отваряне на училище за българите. Но самото българско правителство се отказва, при това - със съображения – за да не се навреди на отношенията с Югославия. Като че ли – това е приоритет на българската политика, да бъде в крак с политическата конюнктура, а не – в крак с националните интереси.
Много е пропуснато, и в периода между двете световни войни, още повече беше пропуснато в периода след Втората световна война, особено в годините на сталинизма, когато изцяло бяха забравени българите извън националните граници, а се отричаха националните корени дори на македонските българи в границите на българската държава. Ако сега трябва да се прави нещо, трябва да се започне почти от начало. Да се върнем към историческите традиции, трезво да се помисли и от хората на дипломацията, и от хората на политиката, но все пак – и да се съветват с хората на науката, които знаят какво е било, какви грешки са направени, какви възможности са пропуснати. Каквото и да се прави трябва да бъде с оглед – европейската перспектива.
Фокус: Как са устроени тези земи в църковно отношение?
Светлозар Елдъров: Там не е имало създадена Българска Епархия. В църковно отношение българите в Албания са спадали в диоцеза на Дебърската българска епархия или митрополия, както тогава се нарича, и в Охридската. Имало е планове, особено след Първата световна война, българите в Албания да се обособят в един самостоятелен диоцез и да имат свой владика. Първоначално се е мислило този владика да резидира в Цариград – един вид да продължи и връзката между Екзархията и най-западните части на българските земи. Имало е планове този владика да резидира и в самата Албания, но за съжаление никога не са осъществявани. С болка съм чел и публикувах протоколите от заседанията на Светия Синод, където пак поради чисто конюнктурни съображения (било заради политическия момент, било заради финансова криза) тази решителна стъпка не се прави. Ако тогава беше създадена една епархия, ако училищното дело беше поставено на по-здрави основи, сега нашата политика щеше да бъде много улеснена. Затова пак повтарям – много е пропуснато, но това не означава, че трябва да се бездейства. Защото бездействието днес в бъдеще ще попречи да се предприемат други решения.
Фокус: Откъде тръгва тази голяма разлика в цифрите, която се сочи като българско малцинство в Албания? Сочат се 12 000 – 13 000 души, 40 000 – 50 000 души, сто хиляди души – над сто хиляди души... Колко са те?
Светлозар Елдъров: Точен отговор не мога да дам, но такова разминаване в цифрите забелязвам и в периода, за който се отнася и моята книга – периода между 1913 – 1939 г. Първоначалните оценки за българите в Албания тогава са около 45 000 души. Това е, защото границите на Албания не са установени нито след 1913 г., нито след Първата световна война. Чак `20-те години окончателно се прокарват границите между Югославия, Гърция и Албания. Затова някои села, за които се е смятало, че попадат в Албания, всъщност се оказва, че остават в границите на Югославия или пък – в Гърция. Но главното разминаване в цифрите идва от това, че българските статистики тогава обявяват за българи само тези, които са били във ведомството на Българската Екзархия. т.е. източноправославни българи, които са припознавали църковната юрисдикция на Българската Екзархия. Но има българи, които са били под юрисдикция на Цариградската патриаршия, т.нар. гъркомани, както ние понякога ги наричаме. Има българи, които изповядват исляма. Те рядко попадат в статистиките и в онези години българската дипломация има само смътна и приблизителна представа за техния брой. Затова тези числа така варират: от 15 000 души до към 30 000 души.
Как стои въпросът понастоящем – също не бих могъл да се ангажирам конкретно. Понякога има изказвания и за 150 000 души. Едва ли българите са толкова, но аз смятам, че дори и едно преброяване няма да покаже техния брой. Антибългарската македонска пропаганда там е много силна и използват близостта с това население, използват различни политически, икономически или други средства и имат възможност да влияят. А сега, вероятно с една целенасочена държавна политика, сигурно ще се опитат да повлияят и на резултатите от преброяването. Така че – и то няма да отговори точно на този въпрос – колко са българите в Албания. Но колкото и да са, щом там има българи, България трябва да се грижи за тях.

Денка КАЦАРСКА


Изоставени Нехайството на българските държавни органи е основна пречка за признаването на наше малцинство в Албания   Автор:  Борислав Евлогиев Източник: списание "Тема"

"С поздравителни картички малцинство не се отстоява."   Изрича го Зехрудин Докле, председателят на едно от първите дружества на българите в Албания "Иван Вазов". Укорът в гласа му е към официалните власти в София, които сякаш са забравили, че сънародниците ни из албанските земи и до ден днешен са с накърнени права, защото нямат статут на малцинство. Зехрудин е откровен човек и държи нещата да се назовават с истинските им имена. Ясната позиция определено му приляга. Именно той е превел разказите на Николай Хайтов и на Чудомир за първи път на албански език и от много години полага усилия за опазването на българщината в Албания.   "Нашенци" или горани се наричат хората с българско самосъзнание в тази сравнително най-непозната на масовата публика у нас балканска държава. Горани - защото живеят главно в планинския район Гора, по северните склонове на Шар планина, от двете страни на границата между Косово и Албания, на юг от Кукъс и Призрен. Това е славянско по произход население, което е приело мюсюлманството в годините на османското владичество - като помаците в Родопите. Езикът, на който говорят, е архаичен български, който в Албания е повлиян от албанския, а в Косово - от сръбския.    
И ако покрай обявяването на независимостта на Косово за българското малцинство (или гораните) там се заговори, то за съдбата на същия този народ оттатък границата с Албания се мълчи и до днес. А историческите факти са следните. На 9 януари 1932 г. съгласно резолюция, гласувана от Втората балканска конференция в Истанбул, българска и албанска делегация се срещат в София и подписват заключителен протокол, в който дословно се заявява следното: "Чл.1: Албанската делегация признава съществуването на българско малцинство в Албания. (...) Чл. 3: Албанската делегация поема ангажимента да интервенира пред своето правителство за откриването на български училища в градовете и селищата, където българското население преобладава. В тези училища ще се преподава на български, а албанският език ще бъде задължителен."     Самият факт, че 77 години след подписването на този междуправителствен протокол наличието на българско малцинство за разлика от македонското и гръцкото все още не е официално признато в Албания, илюстрира достатъчно красноречиво доколко недобре е свършена държавната работа по въпроса. Истината боли. А тя е, че близо 35 000 (според други източници 50 000 и дори 100 000) наши сънародници, живеещи в Северна и Североизточна Албания, в района на Кукъска гора, Голо Бърдо и Мала Преспа, бяха буквално изоставени на произвола на съдбата в продължение на десетилетия.   Всъщност през последния повече от половин век българските политици са демонстрирали единствено липса на заинтересуваност към хората с българско самосъзнание в Албания. Това е най-малкото странно с оглед на това, че "нашенци" в тази част на Балканите е имало още от времето на цар Симеон I, а контактите между двата народа са интензивни и приятелски много преди създаването на днешната албанска държава.   В края на ХIХ в. София е културно средище за голяма част от албанската интелигенция и албанските възрожденци. Не е широко известно, но тъкмо в българската столица е написана албанската азбука и е основана първата албанска печатница. Вместо целият този исторически и емоционален капитал да се оползотвори смислено от официална София в името на добруването на българите в Албания, тяхната съдба е оставена на волята на стария принцип за спасяването на давещите се, което е задача на самите давещи се. За валидността на този любим подход на нашите държавни институции може да запеят тъжна песен не само албанските българи, но и събратята им в Западните покрайнини, Северна Добруджа, Бесарабия.   За съжаление тази ситуация беше максимално използвана от Скопие в ущърб на нашата страна. Както разказват мнозина от българите, живеещи в Албания, македонски "пасош" се взима за 1-2 седмици, а за български паспорт се чака 3-4 години. Общото мнение е, че в момента български паспорт или виза се взима много по-трудно, отколкото преди 4-5 години. Какво толкова проверяват чиновниците в Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), и досега не е ясно на нашите сънародници, които са откровено обидени от подобно отношение.   Мюсюлманските имена на много от гораните очевидно пречат на служителите на ДАБЧ да проумеят, че това са хора, запазили своя български корен и език в продължение на 6 века в тежките условия на чуждо езиково и политическо надмощие. Независимо от всички параграфи и изисквания, които, естествено, са се умножили покрай влизането на България в ЕС, в София трябва да се разбере, че от наличието или липсата на загриженост от страна на нашите институции по така наболелия паспортен въпрос зависи дали и занапред ще има българи в Албания или не.   Гораните се препитават основно със земеделие, строителство, различни занаяти, кулинарство. Знае се, че нашенци са най-големите майстори бозаджии, халваджии, бюрекчии. Ако човек види обаче къщите, които вдигат в Драч, Берат, Елбасан, Къкес, Корча и Тирана, не ще оспори извода, че тяхната често изтъквана бедност е по-скоро относително понятие. Заслугата за това е на многото задружни албански българи, които от години работят в чужбина и редовно захранват родата с припечеленото.   Според един съвременен горански анекдот гурбетчии нашенци има вече и в Китай. В условията на все по-голяма глобализация, в резултат от смесените бракове с албанци и откъсването от бита в родното село не е никак странно, че броят на гораните в Албания през последните години прогресивно намалява. При тези условия следващите стъпки на българската държава и на дипломацията ще бъдат от решаващо значение за запазването на тяхното етническо самосъзнание.   За съжаление и в най-ново време българската външна политика показа, че не е на висотата, на която би трябвало да бъде. Твърде често в годините на прехода посещенията на български делегации в Албания бяха използвани единствено за символични жестове, за партиен и личен политически PR. Лидерите на държавата така и не разбраха, че не е достатъчно само да се подари офисна техника на някое от четирите български дружества в Албания или да се организира поредна трогателна среща с представители на горанското малцинство. Нужни са по-задълбочени инициативи, ясно формулирани програми за действие и конкретни стъпки от страна на нашите институции и политици. Впечатлението на сънародниците ни в Албания е, че държавните мъже на България се активизират само по време на самото посещение, но твърде бързо забравят своите обещания след това.   Реалността дава достатъчно основания за подобни критики. Към настоящия момент в университета на столицата Тирана има само една преподавателка по български език и литература. В университета на град Елбасан български се преподава от местния български интелектуалец Исмет Тола. Годишно за обучение на български младежи, родени в Албания, в наши ВУЗ държавата отпуска само 20-25 стипендии. Вече няма възможности за безплатно лечение на гораните в българските болници, макар че в края на 90-те е съществувала подобна практика. Все още няма никакви български училища на територията на Албания въпреки твърденията, че ще се строи колеж в Тирана.   Същевременно, както признава председателят на албанските българи от сдружението "Просперитет на Голо Бърдо" Хаджи Пируши, "дейността на Македония в това отношение е много активна и това оказва влияние върху българското население".   Въпреки горепосочените негативи обаче България все още има шанс да защити своите национални интереси в Албания. На първо място трябва да се спомене съпротивата на самите горани срещу асимилационните амбиции на македонизма. Второ - и до ден днешен не са достатъчно добре оползотворени контактите с големия брой албанци, които са следвали в български университети. Много от тях както по времето на Енвер Ходжа, така и сега заемат важни обществени, научни и политически позиции в Албания и са положително настроени към нашата страна и към представителите на българското малцинство. Не бива да се забравя също така, че през 2011 г. предстои ново преброяване на населението в Албания, а подготовката за него започва още тази година. За разлика от предишното преброяване през 2001 г. в новите формуляри по настояване на Европейската комисия и на други европейски институции ще бъдат включени графите "етническа принадлежност" и "матерен език". Дано това обстоятелство даде тласък на нашата дипломация, за да може истината за българите в Албания най-после да излезе наяве, а техните права и идентичността им да бъдат справедливо и надеждно защитени.

albania-bulgaria.blogspot.com

ИСТОРИЯ

---

 

България помни славата на Сухопътните си войски

 

 19 ноември е датата на генералното сражение при Сливница през 1885 г., в което младата българска войска удържа бляскава победа над външния агресор - Сърбия, защитава достойно Съединението на България и правото на нашия народ да живее обединен и свободен.

Именно тук изгрява звездата на младата българска войска. В огъня на тази по същество отечествена война за национално обединение окончателно се оформят и нашите Сухопътни войски като отделен вид въоръжени сили. Затова 19 ноември е тяхната историческа рождена дата.

Историята на Сухопътните войски е неразделна част от историята на Българската армия (БА). Основите са положени през 1878 г. с обнародването на указа на княз Александър Дондуков за създаването на българската земска войска. Още неукрепнала и невъоръжена, през есента на 1885 г. тя е изправена пред трудна и благородна задача. В боевете при Видин, Гургулят, Сливница и Три уши младата българска войска нанася поражение на нашественика и защитава по категоричен начин въжделенията на българския народ. Впоследствие през огъня на Балканската и Междусъюзническата войни при Люлебургаз, Лозенград, Одрин, Булаир и завоя на Черна Сухопътните войски коват победа след победа. Победният път на българската войска продължава и през Втората световна война в битките при Ниш, Страцин, Куманово, Драва, Мур и много други височини и безимени коти, чрез които българският войник достига чак до Виена. Цената на тези славни победи е отвоювана от хиляди знайни и незнайни герои, много от които отдават живота си в името на Отечеството.

В периода след Втората световна война Сухопътните войски се превъоръжават и модернизират. През 1973 г. се формира командване на Сухопътните войски, на което се вменява ръководството на подготовката, окомплектоването и развитието на сухопътните обединения, съединения и части. През 1996 г. то се реорганизира в Главен щаб на Сухопътните войски, като постепенно структурите на войските и силите преминават от армейско-дивизионна организация към корпусно-дивизионна и впоследствие към корпусно-бригадна организация. В резултат на изпълнението на Плана за организационното изграждане и преструктуриране на БА до 2004 г. Сухопътните войски се привеждат към организационно-щатни структури, позволяващи изпълнението на задачите в системата на колективната сигурност. Щабовете на корпуси се реорганизират в командвания, а структурата на всички щабове до батальон се изграждат по стандартите на НАТО.

Професионализацията на Българската армия и прекратяването на наборната служба от 1 януари 2008 г. поставят пред този вид въоръжени сили нови изисквания за окомплектоването на съединенията, частите и подразделенията, както и за подготовката на кадровия състав.

Все още професията кадрови войник на този етап обаче не е достатъчно привлекателна. Независимо от масираната информационна кампания на Министерството на отбраната, ниското заплащане си остава най-голямата спънка за попълване редиците на БА от млади момчета и момичета.

 

Калю Катеров, ветеран от Втората световна война:

 

Беше истински ад

 

Три месеца доброволецът посреща смъртта с гърдите си при Ниш

 

Веднага, след като бил зачислен в Първи пехотен попълващ полк - Дупница, ротният го повикал и му поискал адреса. На въпроса "Защо?" командирът отговорил: Утре като те убият, на кого ще се обадим?

Проф. Калю Катеров, който живее в Плевен, е един от хилядите доброволци, нарамили пушките да защитават родината си в годините на Втората световна война. Сраженията от Ниш до Прищина ще останат завинаги в паметта му, защото те са част от неговия живот. Трите месеца студ, глад и смърт в окопите на бойното поле през зимата на 1944 г. още повече ще засилят жаждата му да полети - всъщност това е детската мечта (за съжаление несбъдната) на тогава 20-годишния Калю - да стане летец.

Калю Катеров е роден на 8 май 1924 г. в с. Изворово, Чирпанско. Семейството му се препитавало от селско стопанство - земеделие и скотовъдство. Баща му имал около 100-тина декара ниви, от които и 30 дка лозя. По-малъкият му брат по-късно ще завърши киноизкуство и ще отдаде живота си на научно-популярните филми. Имал и сестра.

В родното си село Калю завършва четвърто отделение. До седми клас учи в съседното с. Средно Градище. В Чирпан завършва гимназия. След това заминава войник.

Въпреки несгодите на фронта, след прибирането си от Ниш завършва Селскостопанската академия в София - тогава Агрономически факултет. Постъпва на работа в кооперативния районен съюз в Чирпан - най-голямата тогава винарска изба. Там изкарва около година и половина.

После заема овакантено място в Лозаро-винарския институт в Плевен. Четири години е зам.-директор, 15 г. е директор до 1983 г, пенсионира се през 1989 г. Има 13 книги на лозарска тематика и около 250 - 300 отделни публикации. Лауреат е на Димитровска награда и е заслужил деятел на науката.

Времето в униформа Калю Катеров

определя

като войнишки

неволи.

През пролетта на 1943 г. завършва гимназия. През есента вече трябва да отиде войник. Комисията го определя - да служи в авиацията.

20-годишният мъж заминава за летище Марино поле, до Карлово. Там обаче разказва, че като член на РМС е "малтретиран" от т. нар. разузнавателни отдели. Затова се премества като доброволец на летището в Божурище. Там обаче среща същия поручик, тормозел го в Карлово, и заедно с двама свои приятели решава да избяга. Единият от тях - д-р Илия Шмилев, доста по-късно пише автобиографична книга, в която отделя специална глава на бягството. "Тръгнахме пеш и отидохме в Чирпан. Междувременно дойде 9 септември 1944 г. Изпратиха ни в едно летище до Чирпан - Черна гора. После пак се върнах в Божурище.

Там дойде новият завеждащ въздушните войски ген. Захариев. Държа ни една реч и аз бях в такъв възторг от нея, че се записах доброволец и отидох на фронта". Така Калю Катеров описва мотивацията си да замине за бойното поле.

Преди вражеският огън да започне да се сипе пред очите му, Калю се завръща в родното си село. Има цяла седмица да се види с близките си, да им съобщи решението си. Той обаче не го прави. Че заминава да се бие с немците не научават нито баща му, нито майка му. "В отредения ден брат ми ме изпрати до някъде, но и на него не казах. Дадох му всичките си по-ценни вещи, които имах. И тръгнах", разказва той.

Събират на едно място около 120 - 130 души доброволци - действащи войници, чиято част не е заминала за фронта. Месецът е октомври, годината - 1944-а. Водят ги в Ниш. Градът вече е превзет.

Истинско изпитание за желаещите да се сражават са докараните

камиони

с мъртви и

ранени войници.

Много от доброволците изпадат в ужас и се връщат. След седмица обаче те са докарани пак, вече не като доброволци, и като наказание за страхливостта им занапред винаги ще бъдат на първа линия при атака.

"Разпределиха ни по части на местата на убити. Моят приятел стана картечар, а аз бях пехота. И тръгнахме по фронта - Нишки бани - после превзехме Прокупле. Малко след това ни биха едни немски самолети - вуке волф - с двойни тела бяха - в прохода Дубница се случи това. Последва Прищина към Албания, Космет до Нови пазар.

Беше истинска война. Страхът обаче се преодолява, а мизерията те съпътства. Защото законът на войната е такъв - ако ти не убиеш, теб ще убият. В критична ситуация единственото, което гледаш, е да оцелееш. Понеже аз бях от тези, които нямаха нищо като снаряжение, трябваше да си го набавя от един убит немски войник. Което беше чисто мародерство - да се въоръжиш по такъв начин, да му вземеш раницата, каската. Но когато става въпрос за оцеляване, нямаш друг избор", спомня си Калю Катеров. И продължава: "Когато влязохме в Космет (Косово и Метохия) ни четоха една заповед, че един вид сме на самозадоволяване - да си търсим сами храна и да се спасяваме. Четири души хващахме едно платнище и влизахме в албанските ниви. Беряхме едри картофи - батати. В землянката ги режехме и ги печахме на една тенекия. Живеехме в окопите. Беше адски сняг. Стигнахме някъде между Прищина и Нови пазар и завърши първата фаза на войната".

От там частта на Калю тръгва пеша обратно за Ниш. Войниците нощуват на много места, получават писма и подаръци от народа. Една грозна сцена обаче ветеранът не може да изтрие от съзнанието си. "Много от

нашите хора

постъпиха грозно,

просташки.

Нощувахме на едно място преди Прокупле. Настаниха ни по къщите, а на сутринта нашите откраднали черги, юлари. Строиха ни. Командирът ни искаше да накаже виновните. За такова мародерство бе отредено - разстрел. Югославският кмет обаче дойде и каза крадците да се вържат за едно дърво и всички да минат и да ги заплюят за назидание. Отделно ние официално като войска карахме овце, крави, носехме оръжие - т. е. това, което беше пленено. Югославяните пък бяха много мераклии за шмайзери и пистолети. Тогава в Прокупле беше пазарен ден и местните поискаха тези неща. Ние вдигнахме оръжие срещу тях, защото искаха да делят", разказва ветеранът.

На война се случва всичко. Редуват се ситуации на еуфория от спечелена битка с такива, в които не знаеш къде да се скриеш, за да оцелееш. Калю си спомня и подобен момент. Полкът му се намирал близо до Прищина. От едната страна били разположени врачанските партизани, а от другата - югославски. Немците се възползвали от момент, в който тези югославяни, които живеели наблизо, се върнали да спят по къщите си и разхлабили техния фронт. Така чуждата войска излязла в тила на българите, пресрещнала ги и отпред и те се озовали в капан. Тогава всеки се спасявал както може.

"Не може да не съм убивал. Когато загърмят десетина пушки, не знаеш дали твоята е покосила някого. Не можеш при атака като стреляш да не убиеш. Мразех немците. Вече години - от 1933 г. когато Хитлер дойде на власт, те заграбиха цяла Европа. Сами изостриха отношението към тях. И не само в България. Е, имаше и хора, които ги обичаха. Учил съм за техния народ - писатели, поети, учени, но немците ги мразех. А те вече бяха много озверени във войната.

Първото нещо, когато си мислех, отивайки на фронта, е

като ме уцелят

да умра веднага,

а не да остана осакатен.

Мисля си, че ние преживяхме боевете на фронта по-леко, отколкото участниците във втората фаза на войната в Унгария. Въпреки че българската войска бе солидна, нямахме подготовка. Немците бяха воювали на различни фронтове по 5 - 6 години, а аз например бях 5 месеца войник, изкарал т. нар. индивидуално обучение и нищо друго. Бях абсолютен редник, там на фронта ми дадоха чин подофицер", споделя Катеров първите мисли, които нахлуват в главата му, когато заговори за този период от живота си.

За сегашната действителност не му се говори много. Казва, че не одобрява тази глобализация, която става. Не бива и българската армия да се съкращава толкова. Вярно, техниката е усъвършенствана много, но все пак тя е само едно желязо, ако няма човек. И ние при нужда трябва да разчитатме на някой друг. "Сега положението много прилича на ситуацията преди Втората световна война. Това непрекъснато въоръжаване, противопоставяне на един блок на друг. Гладът и жаждата на Америка за величие не са на добре. И с това противопоставяне на руския фронт, на китайския. Не мисля, че с новия президент нещата ще станат по-различни, въпреки че обещава политика коренно противоположна на досегашната. Най-много да си спечели някое убийство. Както се случи с Кенеди. Защото те са бизнесмени, милионери. Няма ли война, САЩ не печелят, а губят страшно много пари", разсъждава Калю Катеров и после пожелава повече пари в българската армия, за да могат живота си да й отдадат повече млади хора.

 

Материалът е от архива на BG Север

Дейвид Харис: Евреите в САЩ подкрепят България 23.08.2010 19:50 Премиерът Борисов се срещна с изпълнителния директор на Американския еврейски комитет Дейвид Харис, който участва в Летния университет на Европейския еврейски студентски съюз в София Шефът на

Американския еврейски комитет Дейвид Харис (д)разговаря и с външния министър Николай Младенов Министър-председателят Бойко Борисов се срещна днес с изпълнителния директор на Американския еврейски комитет Дейвид Харис, съобщи пресслужбата на Министерския съвет.

Харис е в София, за да участва в Летния университет на Европейския еврейски студентски съюз, който за първи път се организира в страна от Източна Европа

Премиерът е отбелязал, че България има ясни позиции по междудържавните отношения, сигурността и мира, не само в рамките на Европейския съюз, но и извън пределите на Общността.

Успяхме да се докажем като предвидими партньори, затова действията на това правителство се оценяват положително както от ЕС, така и от САЩ. Страната ни има отлични отношения с Израел, с еврейската общност и нейните организации, както у нас, така и по света.

Дейвид Харис е заявил, че еврейската общност в САЩ има възможност и ще подкрепя България изцяло и във всяко отношение за пълното възстановяване на положителния имидж на страната ни.

Било е обсъдено развитието на отношенията между България и Израел в науката, технологиите, земеделието и сигурността. още по темата Възраждане на еврейските общности 1 | 1110

На срещата председателят на Организацията на евреите в България "Шалом" Максим Бенвенисти е изразил своята благодарност за помощта на правителството при реализирането на различните проекти на общността.

"Никога не сме имали по-тесен контакт с първите хора на изпълнителната власт, както в момента", е подчертал Бенвенисти.

На срещата са присъствали вицепремиерът и министър на вътрешните работи Цветан Цветанов, министърът на външните работи Николай Младенов и директорът на Федерацията на ционистите в България Виктор Меламед.

Утре, 24 август, президентът Георги Първанов ще връчи на Дейвид Харис орден "Мадарски конник" - първа степен, който той е удостоен  за изключително големите му заслуги за развитието на двустранните отношения между България и САЩ.

От днес до 28 август 500 студенти с еврейски произход от цяла Европа обсъждат проблемите на света, в който живеят, както и проблемите на еврейския свят.

Младите лидери ще се запознаят и с историята, бита и традициите на България, както и със съвременната политическа и икономическа ситуация в страната.

Вицепремирът Цветанов, който е председател на Националния съвет за сътрудничество по етнически и демографски въпроси към Министерски съвет днес изнесе първата лекция от програмата на Летния университет.

Програмата включва и лекции на Дейвид Харис, проф. д-р Христо Матанов, проф. д-р Румяна Маринова, д-р Алек Оскар, равин Хершел Глук, много атрактивни занимания, конкурси и състезания свързани с опазване на планетата, опознаване и съхраняване на еврейските традиции, дух и история.

Харис е изпълнителен директор на Американския еврейски комитет от 1990 г. Той обикаля целия свят, приканва за борба с антисемитизма, следи за състоянието на еврейските общности и се застъпва за разбирателство между различните етноси и религии.

Той беше водеща фигура, ангажирана с емиграцията на над един милион евреи от Съветския съюз. Автор е на 7 книги, носител е на над 10 държавни отличия на Франция, Германия, Италия, Полша, Украйна.

През 2002 г. получи почетен знак на българския президент, а през 2001 г. - "Златна лаврова клонка" от българското външно министерство.

 

www.vesti.bg