ЗА ДЕВЕТИ И ДЕВЕТНАДЕСЕТИ...
За Девети юни и Деветнадесети май много е казано, но въпреки това за голяма част от народа ни (и най-вече за онези, които не се занимават по никакъв начин с история) остава все още пълна мъгла. Често се бъркат двата преврата, някакви фашисти били взели властта, били избили маса народ... А какво съвсем вкратце става на тези дати?

През 1923 г. дружбашкото управление вече е направило своите пълни 3 години. За тези 3 г. то е успяло да достигне „завиден” успех - да си спечели омразата на половин български народ: мрази го интелигенцията, защото самият премиер я слага във вражето съсловие, мрази го опозицията, защото водачите й са в затворите, мрази го ВМРО, защото я погва и се сближава с Белград, мрази го войската, защото множество военни се чувстват предадени и ненавиждат Оранжевата гвардия, мрази го и монархът, защото се дочува, че се задава нова много неприятна поправка в Конституцията, която може и да гласи република. Не по-различна е нагласата и на БКП /т.с./, която след разправата с нея гледа на оранжевите като на „селска буржоазия”. В такава обстановка и сред самите управляващи се вихри разкол – на Стамболийски не му е нужен втори човек, който да олицетворява БЗНС. Така отстранени са д-р Райко Даскалов и някои по-маловажни дейци.За сметка на това властта започва да се пълни с някои „зелени” политици, които все още нямат нужния опит и подценяват политическата обстановка като например Константин Муравиев, който е и роднина на Стамболийски. На последните избори на 22. 4. 1923 г. БЗНС печели 52, 7 % от гласовете, но заради въведената мажоритарна избирателна система получава 212 мандата в НС. БКП има 16, Конституционният блок – 14 и БРСДП – 2. При такова съотношение на силите за враждебният на управлението лагер не остава друго освен да свали насилствено властта. И той се подготвя.

Начело на силовото сваляне на властта застават Военният съюз и две от ключовите му фигури – о.з. ген-майор Иван Русев и полк. Иван Вълков. Обяснението, че Кимон Георгиев и Дамян Велчев са изиграли някаква ключова роля в преврата е невярно – към този момент има доста по-важни „кормчии” от тях двамата. Редом до Военния съюз се нарежда Народният сговор, който трябва да изиграе ролята на политически приемник на отвоюваната власт, начело с председателя му – проф. Александър Цанков и, естествено, ВМРО. Последната само чака да падне управлението за да започне с изпълнението на своите наказателни набези, главна мишена на които е самият премиер, когото вече е опитала да ликвидира. Началото на подготовката е замислено за късната есен на 1922 г., след събитията около митинга на Конституционния блок, но според проф. Цанков при сондажите през ноември царят дава да се разбере, че акцията е прибързана. Но след спечелването на изборите и сръдкавият отказ на Негово Величество да свали кабинета с предоставените му по Конституция правомощия, прошка вече няма. Царят отново шикалкави, осигурявайки си по този начин възможност за маневри, но не застава открито срещу преврата.

Земеделското правителство започва да получава обезпокоителни вести за готвения преврат, но се оказва доста наивно и самоуверено. Така например Муравиев докрай смята, че армията е спокойна и няма да тръгне срещу кабинета, а опиянен от голямата си изборна победа Стамболийски високопарно заявява: „Партиите умряха. Не мислете, че правителството ще падне, а вярвайте, че земеделката власт ще продължи 25 г. Кой ще ни свали?”. Но по-опасно от следизборното опиянение на БЗНС за дружбашкото управление се оказва заблудата му, че контрамерките са ефикасни и се изпълняват срещу когото трябва. Така например след публичната закана на Тодор Александров от 10. 4. 1923 г., че ще бъдат приведени в изпълнение вече постановените смъртни присъди на земеделски дейци, по-„бдителният” министър на вътрешните дела Христо Стоянов свиква редакторите на всички вестници и застрашително им заявява, че на кръвта ще се отговори с кръв. След това на 7. 5. МС взема решение за арестуване на всички македонски дейци, ударно са арестувани 57 души, разкрити са 2 нелегални квартири на Т. Александров, а кабинетът си пише актив. И проблемът му е не толкова, че 83-ма „македонци” и самият Александров успяват да се укрият, колкото че „врагът” не се спотайва по квартири, а кротко си се подготвя в казармите, а цивилната част от него си ходи на срещи, гостита и дори се среща с короната. Е, короната в случая създава малко ядове на „врага” с неопределената си и на моменти объркваща позиция, но пък „врагът” се надява да я увлече в начинанието си, а и надушва, че са от „една порода”.

Царят, който към 1923 г. е все още неясен играч за повечето ни политици, започва да проявява една много характерна за него част от нрава си – да остава в сянка, да не се ангажира директно с мнение и да си оставя винаги вратичка за отстъпление. В случая той, когато му говорят за преврата или гледа някъде в небитието с отнесен поглед или плахо съветва да не се бърза или подхвърля думи за „евентуалната опасност” от някакви македонски дела срещу кабиета, но и не казва отчетливо „не”. На Цанков и някои политици, ангажирани с преврата, това „полуне” все повече им звучи като „да”, но мъглявата и неопределена позиция на царя ги изнервя. Показателно за това е и че на последната среща на превратаджиите преди вземането на властта на 8. 6., Иван Русев пита какво би станало ако царят откаже да подпише указа за ново правителство. Въпросът зависява в пространството, още повече, че другият основен стълб на преврата – Вълков замълчава. Цанков смята, че Вълков като приближен на короната вече знае отговора на Борис III. Години по-късно и други ще си задават този въпрос, но ще опитат да решат загадката по александърмакедонски...

Но дали сръдкавият цар само следи събитията чрез свои хора или все пак и той побутва някое малко камъче под краката на дружбашкото управление? На 7. 6. 1923 г. една кола с един пъпеш, две жени и двама мъже вдига прах по пътя към пазарджишкото село Славовица. Домакинът – едър българин с рошава коса и мустаки е поласкан от посещението и изоставя за известно време най-новото си хоби – да се превъплащава в нов баща на Конституцията и получил пъпеша води дълъг разговор с единия от мъжете в лозето си. За какво са си говорили няма индикации, но вероятно човекът, подарил пъпеша много е държал да се хареса на онзи с рошавите мустаки. Двамата гостуващи мъже са разведени и из къщата на домакина като с интерес се застояват пред неговата безжична радиостанция, с която последният си говорил с правителството на Царство България. Какво е станало след това не е ясно, но в някои източници се посочва, че на 9. 6. 1923 г. сутринта, когато стопанинът опитал да се информира чрез радиостанцията за положението в столицата тя не работела...

На 8. 6. 1923 г. царят приема на аудиенция в 10 ч. вътрешният министър Христо Стоянов (на снимката). Напереният млад министър отхвърля призива на Величеството за разбирателство с ВМРО. Двете страни се оттеглят всяка със своята тайна: Стоянов не подозира, че царят сондира какво правителството подозира за преврата и че го пързалят по линия на македонската организация. Величеството пък вероятно не знае, че след излизането на министъра от двореца секретен сътрудник дава в ръцете му списък с по-важните превратаджии. Стоянов побързал да разпореди ареста им след 2 часа на същата нощ, но както ще се види закъснял фатално.

А знаели ли са дружбашите и от другаде, че им се готви нещо? Да, макар и информациите да са били противоречиви понякога. Смата се, че пръв известява за подготвяното Стамболийски началник-щабът ген. Н. Топалджиков и то на два пъти. Първият път премиерът не обръща внимание, а вторият вдига мерника на началника, защото го подозира във връзки с царя и Топалджиков е уволнен. Старият о .з. ген. Михаил Савов от Париж също се мъчи да съставя списък на превратаджии, които, според думите му, следва да бъдат репресирани. Според Муравиев Савов е казал следните думи: „царят не е царче, а змия-усойница. Бащата беше кръвопиец и синът няма да падне по-долу”. На 5. 6. от три места Стоянов получава сигнали, че се готви преврат. На последвалите заседания на МС (без Стамболийски) е отхвърлено въвеждането на Оранжевата гвардия в София и министрите се отнасят несериозно към известията. През следващите дни има и още сигнали.

Няколко дни преди преврата е избрана и датата – 8. 6. срещу 9. 6. – както в повечето случаи денят е петък срещу събота. Удобството е и налице – в петък заседава МС и така повечето министри ще са в София и ще са удобни за залавяне. Полк. Вълков обикаля трескаво да убеждава политици за техните нови постове, обиколени са и военните области, за да се инспектират началниците по места, а запасните са свикани на конгрес на 24. 6., което оправдава движението на куриери из цялата страна.

На последна среща през нощта на 8. 6. водачите на преврата – Вълков (на снимката), Русев, Рачев разискват в къщата на Русев с политиците проф. Цанков, Христо Калфов, Смилов, Тодоров, Моллов, Бобошевски, Казасов и с Кимон Георгиев състава на бъдещия кабинет. Разискванията продължават почти до самия начален час на преврата: 3 ч. на 9. 6. 1923 г., когато Кимон Георгиев спокойно казва:

- Три часа, всичко хубаво, господа!

Всички се здрависват, изгасят лампите и започват трескаво да гледат от позореца какво става. Започват да се чуват престрелки тук-там, а после всичко се успокоява. В 4 часа подполковник влиза в стаята и рапортува, че всичко е минало според плана. Съзаклятниците ревват „Да живее! " и започват да се поздравяват. Скоро към тях се присъединява и друга група офицери. Постепенно започват да се получават известия, че акцията по места е минала успешно. В 5 часа. е определена делегация, която да отиде във „Врана” и да предложи на Негово Величество указите за сваляне на стария и назначаване на новия кабинет.

Министрите от земеделския кабинет бързо са арестувани един по един. Муравиев например е арестуван на улицата, когато се опитва да разбере какво става, после под предтекст, че иска да се преоблече опитва бягство, но е заловен отново. Най-тъжно е залавянето на Цанко Бакалов (Церковски), който подирил убежище у небезизвестният политик Стефан Бобчев. Бобчев го приел любезно, след което... вдигнал телефона и го издал на полицията. Стамболийски блажено спи далеч от столицата и няма представа какво се случва там.

Финалният щрих на 9. 6. се разиграва във „Врана”. Делегацията на Цанков, включваща Смилов и Казасов пристига в двореца, търсейки царската благословия под формата на укази. Това става около 7 часа. Онова, което делегатите не знаят е, че около 5, 15 ч. царският адютант Първан Драганов е известил спящият цар за преврата. Царят е в особено положение. От една страна той одобрява преврата, но не знае какво е положението в провинцията и къде се намира Стамболийски, а от друга той трябва да има удобно извинение и пред западноевропейските страни и особено пред Югославия за указите, които ще подпише. Затова решава да протака и под предтекст, че е на лов, 4 часа се укрива из ръжта около село Казичене с приближения си Иван Багрянов. През това време невярващите гости обхождат двореца и нервничейки го чакат. Из главите им минават какви ли не идеи – от фалшифициране на подписа му до обявяване на република. В крайна сметка Цанков заявява на околните, че ако до 11 ч. монархът не дойде ще обявят на народа, че е абдикирал. В 11 ч. царят не идва и Цанков иска да пристъпи към радикални мерки. От София го молят да почака. След още малко заплахи най-сетне царят е „намерен” и след още известно време се среща с делегатите. Тук започва да играе своята си игра – отказва да узакони преврата, а делегатите го увещават да го стори. Борис III избухва, хвърля указите, но после започват да му докладват и новините за успешен преврат в провинцията. В крайна сметка след час и нещо „препирни” около 14 ч. указите са посписани, НС е разпуснато, дружбашкото правителство е освободено, а новите управници са легитимирани. За сметка на кандърмите царят диша вече по-леко, а посланиците пишат депеши до правителствата си как е бил принуден да подпише или да абдикира. Това се случва на Девети юни, а на 10. 6. с царски указ са назначени двама нови министри на все още вакантните места – на отбраната и външните работи – полк. Вълков и бившият царски адютант Христо Калфов...


От 1931 г. у нас управлява правителството на Народния блок. „Блокарите” са една рехава сплав от демократи, радикали, земеделци-врабчари и националлиберали. На всичкото отгоре почти всяка от тях се цепи (може да погледнете диаграмата): при радикалите отцепник е проф. Г. П. Генов, при националлибералите – Даскалов и Г. Петров, а при врабчарите – пладнарите, начело с д-р Г. М. Димитров. Целостта си запазват единствено демократите на Малинов и Мушанов (на снимката). Правителството търпи сериозни критики от отцепниците и от останалата опозиция, но по-разложителни за него се оказват вътрешните му крамоли: почти всяка партия иска повече и по-важни министерства, демократите искат да са отгоре, земеделците недоволстват, защото са най-много, а всяко от крилцата и перцата иска за себе си власт. При такава обстановка не е чудно, че Никола Мушанов съставя цели 3 правителства за 2, 5 години. Властта ерозира и крамолите са втръснали на доста кръгове в България, както и на доста прилична част от народа. Встрани от вътрешните напъни за власт на кабинета също се случват не по-малко интересни неща: ръст изправя Народното социално движение на проф. Александър Цанков. Навършило вече 2 годинки то посяга към властта, а създателят му приготвя поход по подобие на този на Мусолини към София. Това безспорно е доста неприятно за кабинета, който от 14. 5. 1934 г. отново е в оставка и получава благоволението на монарха премиерът му Мушанов пак да състави нов. Но още по-неприятно е за самият монарх. Цар Борис III доста добре помни нрава и политиката на бившия си премиер Цанков и доста добре наблюдава какво се случва в Германия и особено в Италия, където тъстът му е безсилен срещу своя премиер Мусолини. Безспорно пред дилемата Цанков или Мушанов, царят би предпочел втория, но той нарочно изчаква защото за себе си е избрал трети път: вземане на властта от самия него. Да, но с какво? С армия естествено, но през 1934 г. армията е всичко друго само не и промонархическа креатура. В нея първенство отдавна държи Военният съюз (няма ги Русев и Вълков) и по-скоро онази дамянвелчева организация, наричаща себе си Таен военен съюз – организация на доста от младите офицери, сред които има и доста републиканци. Тайният военен съюз, ръководен от ген. Пенчо Златев, полк. Дамян Велчев (на снимката), ген. Ватев, полк. Крум Колев, Хр. Данчев и Р. Календеров също се нуждае от политически лица, които да поемат властта след преврата. Тъй като Цанков иска властта за себе си той отпада от сметките. Велчев, който има най-голямо влияние в съюза и е издигнат за бъдещ премиер препоръчва за премиерския пост своя стар другар Кимон Георгиев. По това време Кимон е ръководител на Идейният кръг „Звено” или както го наричат на шега „един файтон хора” – интелектуалци, обявяващи се срещу партийното управление, повлияни от фашистката теория. Така някои от звенарите стават политическото лице на деветнайсетомайци и са сред основните организатори на преврата.

Всъщност организацията по преврата започва още към края на 1933 г., успоредно с разпада на блокарското управление. Към зимата военните вече виждат причина да се намесят по-скоро. Врабчарите печелят общинските избори, но Цанковото движение бележи ръст – все неприятни за военните факти. Става свързването на ТВС със звенарите, а конгресът на цанковистите на 21. 5., с който трябва да бъде взета властта, непременно трябва да бъде изпреварен.

За дата на преврата е обявен 19. 5., 2, 40 ч. Както си му е редът пазарлъците за нови министри траят до последните часове: едва надвечер министрите са избистрени. В кабинета ще участват и някои второразредни политици от традиционните партии, но всички следва да изпълняват надпартийната програма на военните. Вечерта част от заговорниците се събират в дома на един от превратаджиите и зачакват да бъде приведена в изпълнение парола „Сабя”. Още преди предварително определения час ескадрони се налага да превземат полицейските участъци, а останалата част довършват излезлите на улиците по график роти. От провинцията идват само благоприятни за превратаджиите вести. И няма как да е иначе: правителството е в оставка, следователно безсилно, партиите са слаби и скарани и само полицията би могла да е някаква пречка. Отделно министърът на отбраната е излъган от доверени свои военни, че не се готви нищо като преврат. Къде тогава е уловката? Пак там, където и на Девети юни...

Мушанов може и да спи онази нощ, но има някой, който трескаво следи събитията. Още от зародиша на идеята за преврата Негово Величество иска да знае всичко. Негови хора постоянно му донасят какво се готви в столицата и по места. Към нощта на 19. 5. царят знае до най-малки подробности какво се готви от военните и кой ще оглави новата власт. Източниците сочат кой ли не за информатор на царя – от неговите адютанти до софийския комендант, та дори и Цанков си признава, че е уведомил Борис III 10 дни по-рано. Така че този път монархът е доста напред с материала и няма да получава информация от източници втора ръка. Следователно има достатъчно време да измисли своята печеливша тактика. Вече няма да му е нужна казиченската ръж – външно и вътрешнополитическите условия са се изменили. Едно е само общото с 9. 6. – царят пак трябва да се справя със събития, за които знае, но които няма как да предотврати или промени.

И още преди преврата той се заема със задачата неможейки да спечели сам властта да обезсили Военният съюз. Опитва с повишения и увещания, но успява само отчасти – главно при ръководителя на съюза ген. Пенчо Златев. Проблемът на Негово Величество е следният: ударната сила на деветнадесетомайци са офицери, които са с републикански настроения, които няма да се церемонят с короната както други преди 11 г. В нощта на преврата армията е разделена на 4 лагера: извънсъюзни офицери, офицери-републиканци, офицери-монархисти и офицери-неутрални („блато”). На царя е нужно известно време за да консолидира всички останали крила отначало срещу републиканското, а после да премахне по пътя си всеки, който му пречи. Но в онази нощ републиканците и устремилите се към властта звенари, а и някои други политици (всички с по-леви убеждения) са авангард. Армията иска властта и няма да се церемони с никого. Така и се разиграва сценката с левия и десния джоб на Кимона.

След успешното приключване на преврата новоизпеченият премиер и ген. Златев се подготвят за „овластяването” си и за последната част от сценката – нейната „черешка”: събуждането на монарха и поставянето му пред свършен факт. В десния джоб на сакото си Кимон (на снимката) слага проектоуказа за новите министри. След което с опасения за царския подпис поисква да му напишат и една царска абдикация в случай на обструкции от страна на короната, която слага в левия си джоб.

- Ей, да не почнеш от левия джоб! – подвикват му къде на шега, къде загрижено офицери.

- Няма, бъдете спокойни. Ще опитам всички средства да мине гладко и ако стане нужда – само тогава – отвръща им той.

Появата на двамата от позицията на силата в двореца трябва да им дава самочувствие, но ответната реакция определено ги обърква. Останалият без нито един коз в джоба си монарх дава най-доброто, на което е способен – нещо като „ролята на живота” на един актьор. Точно в 3, 30 ч. адютантът на Негово Величество се явява пред превратаджиите и казва, че монархът очаква Кимон и Златев. В двореца двамата са въведени при царя, който ги очаква в пълна офицерска униформа. Влезлите се смутяват, а Златев смотулевва думи за извинение козирувайки.

- Сбъркахте, генерале, сбъркахте, задето избързахте! – укорява го царят.

- Извинете, Ваше Величество!

- Не трябва да се извинявате на мене. Да се надяваме, че България ще Ви прости!

Величеството отказва да подпише предложените му укази и след 2 часа се достига до компромисно решение: Мушанов да се яви в 7 ч. и да му върне предоставения мандат, а около 8 ч. Кимон да му поднесе указите за разпускане на НС, освобождаване на стария кабинет и назначаването на новия. Така и става. Финални щрихи към преврата са пазарлъците около числото на предстоящите за уволняване офицери и едно леке. Според проф. Г. Марков при нощната среща Златев се подхлъзва на излъскания паркет и оставя подметката си на стената на стаята. Според Стефан Груев лекето е от подметката на Кимон Георгиев, който се подхлъзва на излизане от двореца към 11, 15 ч. Чието и да е лекето царят не позволява да го заличат известно време...

Какви са поуките от двата преврата, които описах? Вероятно всеки ще намери някоя за себе си. Аз ще се опитам да дам някои от тях в по-шеговита форма:
1. Власт не се дава, а се взема;
2. Най-добрият приятел на досегашния управник е изпревареният превратаджия;
3. Когато войската предприема преврат не се крий у съседи и не опитвай опит за бягство – в най-добрият случай само ще я поразсърдиш...;
4. Ако искаш истинска смяна на системата никога не оставяй монарха на власт (справка Мусолини);
5. Всяка смяна на властта е съпроводена с приличен брой оптимисти, които (си) вярват, че всичко може и да се реши от самосебе си;
6. Никога не давай на гостите да ти разглеждат радиостанцията;
7. При преврат няма значение в кой джоб ще бръкнеш ако вътре нямаш пистолет и не смяташ все пак да го използваш;
8. И най-безкръвният и сръчен преврат ще остави все някое леке някъде...

Комар





Преврат и ново правителство на проф. Цанков
След преврат на Военния съюз е създадено правителство на Народния сговор под председателството на професор Александър Цанков (на снимката), а военните пряко поемат силовите министерства (МВРНЗ и МВ). След успеха на преврата новият кабинет е подкрепен от партиите в Конституционния блок, социалистите и националлибералите, а БКП обявява неутралитет (Позив на ЦК от 9 юни и решение на ВПС от 1-7 юли).
В началото на юни 1923 г. председателят на Централното управление на Военния съюз издава директива, с която определя извършването на преврата срещу правителството да е 8 срещу 9 юни.
Повод за преврата са силните нападки на Ал. Стамболийски против десните политически сили и едрия капитал, отправени в една негова реч през май 1923 г., произнесена в Хасково. Демонстрираното от негова страна пренебрежение и към цар Борис III по време на това посещение изчерпва търпението на монарха и той дава знак за извършване на преврата.
В провинциалните гарнизони са изпратени специални куриери да съобщят датата и часа на акцията. На проф. Ал. Цанков и другите лица, определени за министри в бъдещия заговорнически кабинет, е наредено да се явят вечерта на 8 юни 1923 г. в дома на запасния ген. Ив. Русев. Там се установяват и самите водачи на преврата - полковник Ив. Вълков, о. з. полковник К. Георгиев, о.з. майор Н. Рачев и др. В самото навечерие на преврата цар Борис III също се включва с непосредствени действия. На 7 юни 1923 г. той посещава министър-председателя Ал. Стамболийски в родното му село Славовица, Пазарджишко, с цел да занижи неговата бдителност.
Акцията започва по предварително изготвен план. Най-напред се вдигат заговорниците в столицата начело с о.з. ген. В. Лазаров. Те извеждат поверените им войскови части и юнкерите от Военното училище и пристъпват към заемане на набелязаните обекти. С изключение на един-два полицейски участъка, останалите не оказват никаква съпротива. Без особени усилия са овладени Централната поща, гарата, държавните учреждения. Арестувани са намиращите се в София земеделски министри, депутати и други представители на земеделската власт. Половин час по-късно превратът започва и в провинцията. След успешното приключване на акцията проф. Ал. Цанков, придружен от още двама свои колеги, се отправя към двореца "Врана", за да поднесе на царя указите за сваляне на земеделското правителство и назначаване на новото. След като се убеждава, че превратът е успял не само в столицата, но и в провинцията, царят подписва поднесените му укази.

www.bg-history.info



9 юни 1923 г. Военният съюз сваля Стамболийски От Дневник Последна промяна в 17:41 на 08 юни 2008, 1580 прочитания, 3 коментара  

На 9 юни 1923 г. Военният съюз сваля от власт правителството на БЗНС на Александър Стамболийски с мотива, че демокрацията в страната трябва да бъде възстановена. Превратът е осъществен от войници от Военното училище и Софийския гарнизон, ръководени от офицери, членуващи във Военния съюз. Негов лидер пък е ген. Дамян Велчев. Сред гражданските среди организацията около преврата е осъществена от непартийната организация Народен сговор, включваща интелектуалци, журналисти и други недоволни от все по-авторитарния режим на земеделците. Превратаджиите бързо арестуват всички земеделски министри и около 700 бойци от т. нар. Оранжева гвардия и вземат безкръвно властта в София, а за премиер е обявен проф. Александър Цанков. След кратко колебание цар Борис III приема смяната на властта. Самият Стамболийски по това време е в родното си село Славовица, откъдето опитва да организира съпротива срещу свалянето си. Той дори се обръща към доскорошните си противници от БКП, които обаче запазват неутралитет с аргумента, че "става дума за уреждане на сметки между селската и градската буржоазия". На места все пак отделни земеделски организации се надигат, като последвалите събития малко пресилено остават в историята като Юнско въстание. Самият Стамболийски е убит край Славовица от бойци на ВМРО, които подкрепят преврата, а имат и да уреждат сметки с премиера.



Малко за "професионалният превратаджия" - масон Кимон Георгиев от Григор Симов:

Кимон Георгиев

евреин (С жена - еврейка, респективно и деца! - Автора на този блог), масон, професионален превратаджия

и 40 години таен член на КПСС 1923 – 1963 г.
(Заглавие от книгата ми "Срещу течението")

 

             Първият ни министър председател след  9-ти септември, 1944 г., Кимон Георгиев, освен в деветосептемврийския, е участвал в още два преврата – 1923-та и 1934-та г. – все преврати срещу демократични земеделски правителства, като два пъти, след превратите, е бил и министър-председател!  След преврата – 1934 г. е бил министър-председател на превратаджийското, т.н. “фашистко”, а всъщност - юдомасонско правителство, а след 9-ти септември, на масонско-комунистическото – “отечественофронтовско” правителство.  Известно е, че той е бил масон и водач на масонския “Военен съюз –Звено"!  Не е известен обаче, следният факт, че преди неговата смърт, през шеесетте години, делегация от съветското посолство, посещава Кимон Георгиев във вилата му в София, и му връчва диплом  – 40 години член на КПСС!  

             За този факт свидетелстваше колегата, политически затворник, Ханс Александър Клайн, – български гражданин от австрийски произход (вероятно - евреин), наричан от нас, Ханс Прес – заради новините, които донасяше, след като се връщаше от “дело”.  От пресмятанята ни тогава излизаше, че Кимон Георгиев е бил съветски комунист, още от участието му в най-кървавия преврат срещу земеделското правителство на Стамболийски – 1923-та година!  И това никак не е случайно!!

             Бях близък с Ханс Клайн и въобще не се съмнявам в това, което разказа за тройния превратаджия и първи "ОФ" министър-председател, след  9-ти, 1944-та година!  За този случай с Кимон Георгиев, съм разказвал на много хора, но досега този факт, никога и никъде не бе споменат, защото от него ясно личи, че масоните и комунистите, са звена от една и съща престъпна, сатанинска верига!

             А юдомасоните владеят и командват всичко, и главно – парите, медиите, “културата” и образованието!  Затова в медиите им, дежурно се повтаря, че масонският преврат 1923 г. срещу демократичното земеделско правителство, бил извършен уж затова, че Стамболийски водел страната ни към диктатура; пречел на четите на ВМРО и сключил договор със сръбската държава.  Но при следващия им военен преврат, 1934 г., именно превратаджиите - масони, сключват договор с Югославия, забраняват ВМРО, и всички партии, разпускат Народното събрание и въвеждат пълна диктатура!  Но, видите ли, те били прави, защото България можело да бъде окупирана от своите съседи, заради четите на ВМРО, – сякаш 1923-та година, проблемите с четите и опасността за оцеляването на България, са били по-малки!?  Ето така се очернят истинските ни държавници, а се величаят юдомасонските послушници!

             А Стамболийски е бил жестоко измъчван и убит от превратаджиите масони, с присъщите им зверски сатанински ритуали!  Със същата сатанинска жестокост (като болшевишката), са избивани всички заловени невинни земеделци, защото именно срещу тях е злобата и ненавист на юдомасоните, понеже селяните са независими, свободни, самоиздържащи се стопани – единствените реални крепители на народноста и държавността ни.

Впрочеем, логиката говори, че и ВМРО е подкопана и ликвидирана от създадената за целта, от масоните, върховистка ВМРО, в угода на световните им господари, които не търпят влиятелни национални организации, неподчинени на тях, каквато е била ВМРО.  Няма как иначе да си обясним, необяснимите вътрешни “самоизтребления”!

             А фалшивият антикомунизъм на професионалните превратаджии – юдомасони, личи от книгата “Посмъртна изповед” на известния трънски партизански командир Денчо Знеполски, издадена от съпругата му, след неговата смърт.  Денчо пише, как негов неграмотен дядо всяка седмица отивал пеша в селото в което е общината и пощата, за да купи просъветски комунистически вестник, в който открито и легално се прославят “големите успехи” във “Всесъветска Русия”. – “Чети ми за Свесъветску Русия” – молел дядото, Денчо, и той четял...

             И какво излиза на практика?  Антикомунизмът и преследването на комунистите се е свеждало до периодично арестуване на по-главните активисти, само за възбуждане на симпатия към тях, и за подсилване омразата на младежите ремсисти, към държавната власт, а в същото време комунистическата пропаганда свободно и многотиражно се е разпространявала от държавната поща!?

             Трябва добре да се знае, че масоните и комунистите, са клонове и инструменти на една и съща зла сила, която отдавна е планирала да подчини и тотално да зароби света!  А за окончателното осъществяване на пъклените им планове, главни пречки са били, независимите селски стопани, стабилните държавни управления, вярата в Бога, народните добродетели и човешката съвест!  Но тези защитни прегради вече са почти превзети и по всичко личи, че наближава времето на Световното юдейско правителство и триумфалното възцаряване на юдеския им месия - Антихрист, когото ще представят за “спасител” на човечеството и за “прероден Христос”!! 

 

Военният превратаджия Кимон Георгиев

България - Рушители на България

Дата на публикуване: 12 Ноември 2009

Публикацията е прочетена: 904 пъти

днешният омбудсман Гиньо Ганев, зет на трикратния военен превратаджия Кимон Георгиев, публикува дузина публицистични и архивни материали, с които твърде тенденциозно цели да представи своя фамозен тъст за едва ли не най-съвестния и честен български политик и държавник през 20-ти век.   Тъстът          Зетят   Гиньо Ганев е зет на Кимон Георгиев - най-успешния превратаджия в новата българска история (участник в преврата от 9 юни 1923, водач на преврата от 19 май 1934, след който става министър-председател, министър-председател след преврата от 9 септември 1944 и до смъртта си е заместник министър-председател в комунистическото правителство). Кимон Георгиев е първият политически настойник на Гиньо Ганев. (уикипедия) Текстът по долу е един нагледен пример как опитите на един "национален омбудсман"  за родова привързаност, фамилно-масонско венцехвалебствие към "заслужилия роднина" (и как можеш да се гавриш с Историята), водят до изопачаване на същностната историческа истина за съдбата на България през целия ХХ век.  В това няма нищо учудващо - Гиньо Ганев, както своя тъст Кимон Георгиев, е масон и фигурира в момента под №16 на ВЕЛИКАТА ЛОЖА на старите, свободни и признати зидари на България. Освен това е етнически евреин и то от тези български евреи, които са играли (играят) зловеща роля в българската история - Лев Главинчев, Андрей Карлович Луканов, Соломон Исак Паси и пр. (б.а.)     В редица специализирани исторически сборници и списания – 2005-2008 г. – небезизвестният казуистичен общественик, бивш ОФ - тартор и днешен омбудсман Гиньо Ганев, зет на трикратния военен превратаджия Кимон Георгиев, публикува дузина публицистични и архивни материали, с които твърде тенденциозно цели да представи своя фамозен тъст за едва ли не най-съвестния и честен български политик и държавник през 20-ти век.   В едно от предисловията си към въпросните исторически материали Гиньо Ганев пише: „Българските офицери се учат на бойно изкуство и се готвят за саможертва пред олтара на Отечеството и в същото време се извисяват като личности с високи граждански добродетели. Българската военна интелигенция се откроява като духовна и просветена среда със силни внушения и влияние при насочването на общественото мнение.   Кимон Георгиев принадлежи именно на тази военна интелигенция. Завършил военното училище, повишен за храброст на бойното поле, преминал в запаса с чин полковник, придобил по-късно най-високото звание генерал-полковник, той винаги ще съхрани за себе си и в отношенията с другите достойнството на полковник от българската войска. Той е един от най-авторитетните създатели на документите, оценките, анализите и исканията на Военния съюз. Делото му на голям политик и държавник прекосява съдбата на България през целия 20-ти век. Той не преминава между шпалира на събитията, а участва непосредствено в по-значимите от тях. Нещо повече. Той има ръководна роля в три военни преврата, направени в името на държавната идея и за по-голяма социална справедливост. В архивите му се четат надеждата и безкористните усилия за изграждане на институции и органи, посветени на общото благо.“   Нека хвърлим обаче един поглед върху обществено-политическата визитка на този високопоставен байганювски солдатин. Кимон Георгиев е демиургът на Военния съюз – тайна, конспиративна военна организация, основана през месец септември 1919 г. Той съставя Устава на Военния съюз, който е приет на извънреден конгрес, проведен на 6-7 юли 1920 г. Още в началото на Устава изрично е отбелязано предупреждението, че текстът е „строго таен“, а параграф 1 гласи: „Военният съюз е организация ТАЙНА“. Съюзът се обявява за надпартийна и надкласова, националистическа диктаторска власт и впоследствие извършва в България три кървави военни преврата на 9 юни 1923 г., 19 май 1934 г. и 9 септември 1944 г.   Кимон Георгиев взема ръководно участие в създаването на Народния сговор (1922 г.) и на Демократическия сговор (1923 г.) През 1927 г. със социалдемократа-тоталитарист Димо Казасов основават Политическия кръг „Звено“, чиято идеологическа платформа е за силна, надпартийна, авторитарна буржоазна власт от типа на фашистките, военните и подобни на тях диктатури.   Не случайно през януари 1934 г. по-голямата част от звенарите начело с Димо Казасов се вливат във фашисткото „Народно социално движение“ на професор Александър Цанков. Кимон Георгиев е на два пъти министър-председател – 19 май 1934 г.-22 януари 1935 г. и 9 септември 1944 г.-22 ноември 1946 г., многократно заема редица министерски постове. Като ръководител на Политическия кръг „Звено“ е член на Националния комитет на Отечествения фронт – 1943 г. и е председател на Изпълнителния комитет на Народния съюз „Звено“ от 1 октомври 1944 г. до февруари 1949 г., когато звенарският съюз се саморазпуска и членската му маса се влива в Отечествения фронт.   Впрочем нищо учудващо – чисто и просто Кимон Георгиев и преобладаващата част от неговите съмишленици заменят профашистките си възгледи с проболшевишките в унисон с лелеяната си мечта за възтържествуване на принципите на тоталитарната държава. Но да се върнем по-назад във времето – през 1922 г. Кимон Георгиев изготвя и разпраща сред българското офицерство Апел от името на Военния съюз срещу политиката на правителството на БЗНС към армията.   Ще цитираме откъслечни пасажи от въпросния знаменателен Апел:     „Офицери от славната българска армия, в края на 1920 г. сегашният министър-председател Ал. Стамболийски бе събрал офицерите от Софийския гарнизон, към които се обърна с многословна, демагогска реч, чиято цел беше да разврати и разедини офицерството, за да може той и неговите другари от дружбашкия съюз да постигнат своите пъклени планове – съвършеното разрушение на армията, която се явяваше една пречка за неограничената свобода и безконтролно хазяйничене на дружбащината в нещастната ни страна. Една тайфа от полуинтелигентни маниаци, алчни за власт и разгулен живот, от две години граби и руши не само националните материални блага, но и онези интелектуални ценности, които бяха наша гордост и които даваха надежда за настъпването и на по-честити дни за нашето племе. В разрушителните си стремежи те приличат много на анархистите и комунистите – другите сатанински рушители на нашата страна, с които напоследък намериха много допирни точки за съвместна престъпна и рушителна дейност. Офицери от българската армия, преценявайте добре опасността, която туй разбирателство на дружбаши и комунисти и хулиганстващите, безчинстващи анархисти носи за народа ни. Дружбашките водачи, лишени от всякакво чувство за отговорност, за да властвуват колкото се може по-дълго време, за да могат безнаказано да вилнеят, се нахвърляха с дива злоба против всичко здраво, честно и патриотично в тази страна. Преследването и отстранението на интелигенцията като фактор на държавния и обществен живот, до пълното ѝ даже унищожение, е една от големите задачи на тяхната политика, за реализирането на което са пуснати в ход всички средства на една средновековна мракобесническа власт. Цензурата, военното положение, преследването на професори, студенти, учители, видни държавници от опозицията, атентатите, устройвани от властта в „Одеон“ на Св. Кирил и Методий и прочие, са средства да се всели терор и да се удуши всичко, което не мисли по дружбашки, което обича своята родина, което не може да търпи произволите, злобата и невежеството на една тъмна и престъпна сган, която насила влачи един жизнен народ към пропастта. В целия си политически живот днешните дружбашки министри на България ругаха, псуваха и оплюваха офицерството по мегдани и кръчми. Те раздухваха ниските инстинкти на българина, за да се докопат до властта. Офицерството бе прицелната точка на техните злъчни нападки. Наричаха го блюдолизническо, тъпоумно, страхливо и му показваха своите зъби и юмруци. Едва ли е минавало събрание, където тези политически пройдохи без повод и причина да не са изсипвали потоци от ругатни върху главите на нещастните български офицери. По този начин те култивираха съзнателно омразата в селската маса, която иначе не бе зле настроена към своите военни учители и началници. Но това настроение, тази омраза беше нужна, за да може в даден момент да се унищожи, заедно с всичко умно и честно, и патриотичното офицерство. „Героите“ на Владая начело с „председателя на републиката“ Стамболийски и „главнокомандующия“ Райко Даскалов, заедно с цялата банда от дезертьори и престъпници, никога няма да простят на това офицерство, което в края на септември 1918 г. им възпрепятствува да заграбят цялата върховна власт и да станат пълни господари на България, за да я погубят окончателно. И затова виждаме, че даже тогава, когато седнаха на отговорните министерски кресла, те не можеха да обуздаят злобата си и да се въздържат да не клеветят и ругаят офицера поне публично. Например Ал. Стамболийски през 1919 г. като министър в кабинета на Т. Тодоров (Теодор Теодоров – б.а.) в една реч пред варненското гражданство окачестви офицерството като най-реакционното, най-сервилното и най-мизерното в духовно отношение съсловие, като се бе и заканил, че един ден той щял да му даде веднъж-завинаги заслуженото. Министър Омарчевски също тъй в публична реч в гр. Лом през 1920 г. нарече офицерите неблагодарници към дружбашкото правителство, които били тъпкани и отпред, и отзад с банкноти. Тези цинични думи, излезли из устата на един министър, дават ясна илюстрация на настроението и мнението на видни дружбаши към офицерството. И ако днес тази глутница от политически акробати, която къса със своите вампирски зъби живото тяло на България, не е още напълно унищожила останалото честно и доблестно офицерство, за да си разчисти напълно пътя на произволите и разрушенията, това не е поради обстоятелството, че е настъпило някакво опомняне или че е изоставила пълното осъществление на плана си по други причини, а вследствие невъзможността изведнъж да се отиде до край. Сега дружбащината има да се справя с „градско-адвокатски“ партии, с професори и студенти, с владици и свещеници, с адвокати и съдии, с учители и чиновници. Но ще дойде ред и до офицерството, защото и то е част от здравата и честна интелигенция, която трябва да се премахне, за да се обезглави българският народ и да се върне назад към времената на черното робство, когато е имало само тъпоумни и развратни властници и покорна рая. Обществото обаче знае, че храброто и безкористно офицерство не ще тръгне ръка за ръка с владайските престъпници, които дигат паметници на измяната на отечеството и за които генерал Франше Депре бе казал, че от тяхното предателство той се е ползвал, за да пробие фронта на Добро поле, но че като честен войник ги презира като подли и недостойни синове на своето отечество. Българският народ не може да допусне, че неговите офицери ще скъсат връзките си с интелигентното, честното и доблестното в тази страна, за да тръгнат с една мафия от престъпници, която се разлага и изчезва под тежестта на собствените си грехове. Кой български офицер ще вдигне ръка върху своя народ в защита на дружбашките престъпници?! Дружбашите може би разчитат на това, но вий, родолюбиви офицери, не ще тръгнете из този позорен път. Те разчитат, вероятно, че вий не съзнавате какво за делата на всекиго от вас в едно много близко бъдеще ще се подири сметка и даде заслуженото, а главно, че вярват какво вий сте забравили светостта на вашия дълг и отговорността ви пред народа и историята. Вий ще трябва да докажете на народните потисници, за които няма нищо мило и скъпо в нашата родна земя, че не сте толкова наивни и късогледи, колкото те ви мислят и че добре разбирате къде е вашето место и в какво трябва да се прояви вашето съзнание и родолюбие в борбата на тиранията, разврата и тъмнината с честното, непоквареното и патриотичното.“   ---   Професор д-р Недю Недев дава изчерпателни отговори на тези въпроси, като ни запознава с историята, философията и ритуалите на свободните зидари. Авторът търси корените на масонството ... не спестява и редица неудобни въпроси: Какво е участието на масоните в превратите от 19 май и 9 юни? Масони ли са контролирали правителството на Отечествения фронт след 1944 година? Едни от най-емблематичните личности, за които пише авторът са Георги Сава Раковски, Тодор Александров, академик Михаил Арнаудов. Масони са били и ред видни политици и общественици като Атанас Буров, Константин Величков, Георги Данаилов, Кимон Георгиев, началникът на отдел „А” на Държавна сигурност Никола Гешев и др. Александър Т. Балан, който също е бил масон, е казал:   "Свободните зидари не са партия, но простират своята работа в средата на всяка партия, както и повсъде вън от нея”.   И може би е имал право. ---- Една от основните задачи, възложена на БРП (к) след 9 септември 1944 г. е да организира и проведе Народния съд. С постановление на Министерски съвет  от 10 септември 1944 г. е разформирована полицията, като на нейно място започва да действа народна милиция и народна гвардия.  Започва жестока чистка. Два дни по-късно е наредено да бъдат арестувани лицата, посочени като фашисти от компартията. По този начин се оправдават извършените вече арести и понататъшната разправа със всеки, заподозрян като враг на новата власт.  На 17 септември министър- председателят Кимон Георгиев обявява програмата на правителството на Отечествения фронт, която включва и „Народен съд над виновниците за издевателствата над борците за народните свободи и над мирното население в България".  Законодателството, регламентиращо съдебните процедури, е прието със съдействието на земеделци, социалдемократи, звенари и необвързани политически интелектуалци, част от Отечествения фронт. По ирония на съдбата след няколко години голяма част от тях попада под ударите на приетите закони. На 6 октомври 1944 г. е обнародвана и влиза в сила Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Мисията й, според думите на Кимон Георгиев, е да сложи край на своеволията и саморазправите след 9 септември.  Той всъщност ги узаконява и става оръдие за по-нататъшното разчистване на политически сметки. Всяко действие по организирането и реализирането на процеса е съгласувано с представителите на съветската Съюзна контролна комисия.  За протичането на процеса са организирани 13 Главни и Специални съдебни състава и 125 Обикновени състава. Главните съдебни състава са: първи - за съдене на бившите министри, регенти и царски съветници; втори - за съдене на депутатите от 25 НС; трети - за съдене на обявените за „провинени" български експерти по установяването на извършеното от СССР Катинско клане и по аферата Виница; четвърти - за съдене на „военните престъпници".   Обвинителният акт срещу главните подсъдими е от 5 декември. До 1 януари процесът трябва да приключи, но в последствие срокът е удължен до 31 март. Присъдите не подлежат на обжалване, като смъртни са изпълнявани веднага. --- Независимо от родово-масонското апотеозиране на своя тъст Кимон Георгиев и умишлено насилване над Историята, бившият социалистически ОФ тартор и днешен омбудсман, няма да успее да изопачи историческата истина за съдбата на България и да отмести фокуса за бъдещите изследователи на този период от историята на България. Защото Гиньо Ганев забравя исторически доказания факт, че рушителите  на  България никога не влизат в Пантеона на България!   Гиньо Ганев просто подтвърждава масонския принцип в думите на масона Александър Т. Балан, цитирани по-горе!       д-р инж. Никола Тодоров

www.plevenonline.com