Индивидуализмът на 18 и 19 в. не се изрази само идейно, а разрастна и в стопанско отношение. Разцветът на капитализма и стопанският либерализъм изобщо се основават на индивидуализма. От тази гледна точка е правилно да се казва, вместо капитализъм, индивидуален капитализъм. Защото средствата на производство са неограничена собственост на индивидуални лица. Свободата на тези лица да увеличават и използват средствата за производство, да боравят неограничено с произведенията на тези средства и да определят по своя воля отношенията си с хората водеше отначало към успех. Защото страните, в които се развиваше индивидуалният капитализъм, приличаха на незасадени градински места, в които имаше място и временна полза дори от безразборното засаждане от страна на неограничавани личности. Но скоро гъстотата на произволно засадените предприятия доведе до бъркотия, неправда, произвол и безпътие.

И тогава като негова реакция се появи марксизмът. Но тъй като марксизмът пренебрегна биологията и следваше свои предпоставени цели, той пропусна да схване най-тежкото обвинение, което трябва да се отправи към индивидуалния капитализъм. Марксизмът пропусна да изтъкне, че индивидуалният капитализъм унищожава расовата жизнеспособност на хората по пътя на обратния подбор. Маркс дори е долавял силата на наследствената общност и споменава накратко, че социалната революция е идентична масова промяна на хората, но тъй като целите му са били други, в последствие не взима предвид тази истина. Кауцки я долавя и затова казва, че „хората не биха произвеждали, ако нямаха нуждата и стремежа да притежават“, но дори и неговите марксисти, вместо да вземат предвид новите постижения на науката, се вкопчиха в стари построения като слепци у тояга.

И сега трябва да се установят от опит, че планът им в СССР пропада тъкмо поради недовиждането на природата на хората. Провалянето на марксизма произлиза от обстоятелството, че той не може да се осъществи с тези хора, които сега живеят на земята и по нашия свят. Но, създаден от злоба и мъст, той и до днес проповядва, че трябва да се изчака докато капитализмът онещасти човечеството, та след това той да го спаси. Там обаче, дето е властен, марксизмът проваля жизнеспособността на хората и ги храни с надежда, че тази жертва щяла да се ползва от идните поколения. Марксизмът като учение е едностранчив, а на практика е убийствен за човечеството от гледна точка на нацията.

От нейно гледище индивидуалният капитализъм, а също и марксизмът, водят до дегенерация на човечеството, защото причинява обратен подбор. Но тъй като основният въпрос на досегашните политически борби беше „капитализъм или марксизъм“, то отричането на двете форми поражда въпросът:

От идеята за нация произхожда светоглед като надиндивидуална наследствена расова общност. Тя е вечната носителка на ценности и изходна маса за нови човешки възможности. Запазването на нейната жизнеспособност и насочването и в пътища, които водят до постоянно усъвършенстване, обуславят националното културно творчество, а заедно с него и общочовешкия напредък. И тъкмо затова национализмът се бори тъй неотразимо за разрешението на социалния въпрос. Защото установяването на социална правда е първото условие за запазването на общата жизнеспособност на нацията. Който истински обича нацията си, той не желае тя да пропадне от глад, недояждане и неправди. Той желае от всички най-много тя да крепне духовно, физически и количествено. Затова социалният въпрос е чисто национален въпрос.

Главните упадъчни процеси на всяка съвременна културна нация са:

1. Обратна селекци, т.е. постепенното намаление на ценния човешки материал и силното увеличение на хората с малоценно наследствени заложби.

2. Недостатъчния общ прираст на нацията.

Тук няма да бъдат изложени причините и обясненията на тези два упадъчни процеса, но е нужно да се изтъкне само, те те лежат главно на социална площ. Човекът се е развивал през хилядолетията чрез биологическия подбор и то в съответствие на естествения ред на живота, а не с оглед на съвременната социална обстановка.

За това националния светоглед налага дълбоки промени в културното, социалното и стопанско ръководство, а заедно с това, разбира се и на целокупното законодателство. Той цели преди всичко повишението на общата жизнеспособност на нацията. Той не може да понася индивидуалния капитализъм поради упадъчното му влияние върху нацията. Той не може да понася и марксическата практика, нито практиката на социалдемокрацията, който разплува хората, нито болшевизма, който се стреми да убие индивидуалността на хората и нацията и като се опитва да ги впрегне в своята измислена противоестествена система, води към бърз упадък.

Национализмът взема предвид естествените особености на личността. Той я псази, цени я и търси да и даде най-благоприятни условия за развитие, но не заради нея самата като самоцел, а заради нейното голямо значение за живота и развитието на надиндивидуалната наследствено-расова общност, която нацията представя. Ето защо на стопанското поприще, той цени личния почин в производството, но като съчетава цялостно и контролира планомерно самото производство, той налага справедливо разпределение и консумиране на произведенията. За него е меродавно онова цялостно съчетание на стопанския стремеж, което дава най-добри условия за жизнеността на нацията и което осигурява най-добре съхранителната и съпротивителната сила.

От това становище произлизат и необикновените и невиждани грижи от страна на национализма, за селското стопанство и селското население, които той смята за източник и основа на националния живот. От друга страна, той полага възпитанието, образованието и културното ръководство на нацията въз основа на нейната самобитност.

Национализмът цени справедливо личността и тъй като вярва в духовното начало на живота, той не е диктаторски като индивидуалния капитализъм и като марксизма, а води преди всичко идейна борба.

из „Неизменниятъ антропологиченъ обликът на българите“, издателство Монархическо-Консервативенъ Съюзъ, 2000 г.

В наше време отношението не само към църквата, но и към религията се намира под знака на безразличието, ако не и на пълното отрицание. Самата съвременна държава е безразлична към църквата и религията: те са въпроси на съвестта на отделния индивид и не засягат държавата. Това безразличие често се свежда до прикрито отрицание. Добрите отношения между държава и църква, каквито и доколкото се срещат и днес, се дължат винаги на политически сметки, преходни по своето естество. Затова, в крайна сметка, отношението на държавата към църквата се определя от господрастващите в държавата идеологии. А господарстващите в сегашната ни държава ни либерално-демократични и марскистки идеологии имат напълно отрицателно отношение към църквата и религията. За тях религията е опиум на народа, който благодарение на нея се държи в невежество, далеч от науката и в подчинение на господарстващите класи. Църквата пък е, според тях, организация за подържане на това невежество и използването му. Към това отрицателно отношение по необходимост водят рационализмът и индивидуализмът, които са основите, както на либерално-демократическите и марксическите идеологии, така и на научния позитивизъм.

Рационализмът е, въпреки всичко, вяра: вярата, че човек е човек само по своя разум, а разумът е единственото средство за познание и единственият път към истината. Че само интелектът и разумът трябва да ръководят човека в отношенията му към света, че разумът единствено ражда прогрес. През призмата на рационализма цялостната действителност се превръща в атомистична механика, човекът се механизира и се превръващ в обществен атом в своите обществени и духовни прояви. Превръща се в индивид откъснат от семейното, обществено и национално единство.

Заради същността си, рационализмът не може да разбере, да признае и да се примири с религията. Той иска тя да отстъпи пред светлината на разума, да се превърне във философия, а най-добре и съвсем да изчезне, като остъпи мястото си на науката. Затова човекът на западната рационална култура може да запази религията си само с цената на раздвояването си, като познаващо и вярващо същество. Но така откупена религията нямаше вече почва в действителността, тя се гонеше от този свят, какъвто ни е даден или какъвто е сам за себе си, един напълно въображаем и вече друг свят.

Истинското си място в живота и съдбата на човека, религията може да получи само извън рационализма и индивидуализма, само при тяхното отричане.

Религиозността е дълбоко заложена в основите на човешкия дух. Вярата, упованието и саможертвата идват от едни и същи дълбочини. Вярата идва от божествената искра в човешкия дух, от съпричастието му в първопричината, в творческото начало, в Бога. Вярата насочена към света е творческото начало на човешкия дух. Всяко творчество е пробив в механиката и логиката. Да твориш, значи да вярваш. Вярата насочена към Бог е религия, израз на отношението на личността и нацията към Бога, на съпричастието в него и на зависимостта на личното и националното битие от него. За това религиозното чувство в основата си е от същия род, от който е и националното чувство. И в двата случая на лице е чувството за личното отношение към едно надлично битие, за съпричастието в него и за зависимостта от него. Религиознотно чувство е личностно отношение към абсолютоното битие и в този смисъл се явява предпоставка и основа на националното чувство.

Реалистичен, признаващ личността и надличните средства, национализмът не може да не схване религиозното отношение, като едно от основните отношения на нацията. Това не значи, че религията трябва да оформи новата култура и новата общественост; тя обаче, трябва да бъде климата за оформянето им. Тя трябва да прониква в личността, културата, обществеността, да ги преобразява, да ги прави по-радостни, по-слънчеви, по-чисти и по-близки до Бога.

Религиозното отношение на нацията трябва да изразява нейната същност, да съответства на основните и стремежи и да ги осмисля религиозно. Основният стремеж на българската нация към социална правда може да бъде религиозно осмислен само в християнството. Самото християнство е религиозно осмислен стремеж към социална правда. Между християнството и национализмът няма и не може да има противоречие. Откъсването от света за спасението на собствената душа не е християнско. Човечеството се спасява чрез жертвата на Христа. Човек се спасява чрез жертвата за другите. Личното усъвършенстване, което изисква християнството, е възможно само в служба на социалната правда и на нацията. Християнството не изисква отчуждение от света, а подчиняване на надличните единства, на надличното битие. Истинският живот не е в индивидуалния живот на личността, а в живота и в надличните средства, в надличното битие и в най-висока степен – в абсолютното битие. Християнството подчертава идеята за човека, без да отрича идеята за нацията. То признава държавата и иска да и се отдава нейното. Идеята за интернационаната общност е чужда за християнството. То иска да бъде проповядвано не на човеци, а на народи и езици. То зачита народите и езиците и ги обединява не в човечеството, а в Бога.
Християнството има история и остава исторически обусловено в нея. За това, отначало проповядвано само на евреите, то можеше да каже, че не е добре кучетата да ядат хляба на децата. Чужо на еврейския дух и невъзприето от него, то намери почва сред другите народи на Римската империя. Възникнало и израстнало в границите на Римската империя в епохата, когато се създаваше имперското и национално единство, християнството по необходимост разви имперска насока, портив „локалния патриотизъм”. Тази негова имперска и национална насока го наложи по време на възникването им чрез обединяване на племената на новите нации, образувани на мястото на римската империя и по нейните граници. Религиозното отношение на затвърдените нации намери организан израз в националните църкви. Националната църква не противоречи на вселенския принцип на християнството. Вселенската църква не е организация, а идея. Само римо-католичеството схващ вселенския принцип, като организационен принцип на едно реално единство. Но националните църкви се образуваха все пак и в римо-католическия свят, било то вътре в него, като галиканската църква, било отделяйки се от него, като англиканската църква.

Националната църква е условие за национална солидарност. Идеята за необходимостта от национална църква, като елемент на национална организация и условие на национална солидарност, без която нацията и държавата не могат да пребъдат, е съществувала винаги в християнския Изток. Нашата история дава, ако не първия, във всеки случай най-яркия пример. Известна е борбата за национална църква на кхан Борси, воден от мисълта, че без национална църква, националната солидарност и държавата не могат да се считат за затвърдени. Историята оправда това. В българската църква нацията ни се осъзна. През византийско и турско робство църквата ни остана единствената организация на националното обединение. От манастирската килия на един монах събрал в себе си духа на българската църква, излезе искрата на националното ни възраждане. Пак в борбите за българска църква, българската нация се осъзна и се подготви за политическото си освобождение. Българската църква бе стража на общобългарския идеал след Берлинския договор. И днес единствената организационна връзка между отечеството ни и българите в Америка остава българската църква.

Църквата е национална уредба, национална организация. Израз на религиозното и политическото отношение на нацията, съответно, църква и държавата имат обща основа и не могат да бъдат в противоречие, щом бъдат правилно разграничени. Църква и държава трябва да зачитат сферите на дейността си. Те трябва да съгласуват дейността си, с оглед на едно по-пълно осъществяване на основните стремежи на нацията за социална правда и национална мощ. Църквата, като организация и общественост трябва да се подчинява на държавата, която е отговорнаа организация за осъществяване на основните стремежи на нацията. Държавата, от своя страна, трябва да се подчинява на църквата по отношение на религиозните и догматически въпроси. Това е отношението между църква и държава, което винаги е съществувало в християнския Изток. Опитите в ново време православната църква да се политизира, да обоснове своята независимост и надмощие по отношение на държавата, са западно влияние, римо-католически уклон от традициите на източната църква.

Защитата на църквата срещу враговете и трябва да се води и с политическите средства на държавата. За настъплението си, обаче, църквата трябва да разчита само на себе си и на своята пропаганда. Съществуването на национална църква определя положението на другите вероизповедания, които не могат да бъдат национална уредба. Това в никакъв случай не означава и не трябва да води до преследването им със средствата на държавата.

Националният характер на българската църква изисква да не се създават непреодолими прегради между българи. Недопустимо е, православният грък, руснак, румънец и рп., да ни бъде по-близък от православния или иноверния българин. В името на религиозното единство не бив а да се руши националното единство. Пълното обхващане на българската нация в българската държава трябва да бъде наш идеал.

Тролейбусният транспорт заплашен от ликвидиране

Частни автобуси се движат по същите линии, софийска фирма прави дъмпинг

Поля ТОМОВА

От близо десетина дни в Плевен тролеите вече имат конкуренция - частни автобуси. Оказва се, че рейсовете припокриват напълно тролеите по три основни линии в града. "Често пътувам и от няколко дена какво става - първо идва тролей, а веднага след него - рейс по същата линия. Ако не е в натоварените часове - сутрин и вечер, и тролеят, и рейсът возят по неколцина души", споделя Петър Илиев, който от години ползва обществен транспорт. Освен че се движат по линиите на тролеите, част от автобусите имат и по-ниски цени на билетите - 60 ст. за билетче в рейса, срещу 70 ст. в тролея. Практиката сочи, че тези десет стотинки разлика могат да мотивират хората да предпочетат по-евтиния превоз. Репортерска проверка установи, че има пътници, които изчакват автобусите точно поради тази причина и не се качват в тролея.

Причината за навлизането на частните автобуси на територията на Плевен от кметството обясняват с наредба, според която хората с увреждане трябва да получат достъп до обществения транспорт, нещо, което те не могат да получат в тролейбусите. Частните автобусни линии фигурират в транспортната схема на Плевен още от 2002 г. Едва тази година обаче се намерила фирма, която да ги обслужва. Така на пазара в Плевен стъпва "Юнион Ивкони". Според официалния сайт на община Плевен след проведен конкурс за възлагане на обществен превоз на пътници по основните градски автобусни линии и съгласно подписания договор, следващите осем години софийската фирма ще обслужва следните автобусни линии - №5 - бл. "Свобода - Язовира, №3 "а" - Сторгозия - Моста, №5 "а" - гарата - "Дружба", №9 "а" - гарата - "Дружба", №33 "Сторгозия" - СИЦ, №99 - бл. "Свобода" - "Дружба", №77 - ЛВТ - СИЦ - Моста, № 17 - Втора клинична база - Гробищен парк "Чаира". Останалите линии в града ще обслужва плевенската автобусна фирма ЕТ "Импорт Експорт 2000 - Величко Великов". Странното е, че автобусите на плевенската фирма возят на цената на тролейбусите - 70 ст. "Въпросът не е защо "Юнион Ивкони" вози на различна от тролейбусите цена, а защо има разлика в цените на билетите между двете автобусни фирми", категорични са хора от "Тролейбусен транспорт", които определят по-ниската цена на "Юнион Ивкони" като дъмпинг.

Фирма "Тролейбусен транспорт" е 100% общинска, освен това е и печеливша. И не на последно място - тролейбусният транспорт е екологичен, за разлика от автобусния, който използва дизел. От кметството коментират пред медиите, че единствената причина за навлизането на автобусите е да се осигури по-добър транспорт за плевенчани, включително и за инвалидите. От общината твърдят, че електрическият транспорт остава приоритет, както и че вероятно ще бъдат закупени нови тролеи. Въпреки това обаче съмненията за нечестна игра и избутване от пазара на тролеите остават. Затова и работниците от общинската фирма излязоха на протест. От общината обявиха, че автобусите се движат през един час. Според служители на "Тролейбусен транспорт", ако това разписание се запази, има шанс елекрическият транспорт да оцелее. Тъй като договорите с автобусните фирми са за осем години, тепърва ще се разбере дали разписанието ще остане в сила. Нищо чудно обаче и плевенските тролеи, които са едни от първите в страната, да последват съдбата на тези в Казанлък, Велико Търново и Габрово - да бъдат избутани от автобусите и нарязани на скрап. ЕГГЕД поема градските линии, пуска нов за България модел автобуси

Източник: News.Ruse24.bg 09:16 / 28.04.2010 Отпечатай Изпрати

© ЕГГЕД Русе ще обслужва всички градски линии в Русе, стана ясно след взетото решение от комисията по транспорта към общината. След изтичане на законовия срок за обжалване ще бъде подписан договор между Община Русе и дружеството. ЕГГЕД е поел ангажимент за доставката на голям брой напълно нови автобуси. Те са на утвърдения европейски производител Iveco, доокомплектовани в Kapena - Полша. Ще бъдат оборудвани за превоз на трудноподвижни лица, ще притежават сертификат за екологичност EURO5+, с нисък разход на гориво и ще предлагат по-добър комфорт на пътниците. Новите превозни средства ще заменят по-голямата част от поостарелите и тромави мерцедеси, експлоатирани в момента, като с тях пътуването ще стане по-бързо и удобно. В България вече са пристигнали първите 10 нови автобуса. Тъй като този модел се внася за първи път у нас, предстои неговата сертификация от българската администрация. До седмици те ще са на разположение на русенските пътници. До дни пък се очаква пристигането на нови тролейбуси от Швейцария, с които ще приключи обновяването на електротранспорта в града.