Това призив за джихад (свещена война) взет от някой прословут поддръжник на ислямския фундаменталист Осама бин Ладен ли е? Или може би е комюнике разпространено от насилствения режим на Талибаните в Кабул?

Всъщност, тази пламенна възхвала на смъртоносните подвизи на днешните поддръжници на най-големият терорист бин Ладен и съюзниците му талибани в свещената му борба срещу „империята на злото”, е била изказана от американския президент Роналд Рейгън на 8 март 1985. „Империята на злото” били Съветският съюз и движенията в Третия свят борещи се срещу поддържаните от САЩ колониална диктатура и апартейд.

Каква промяна. В резултат на серия зверски терористични атентати, най-позорният от които- масовото убийство на над 6000 работници на 11 септември в Ню Йорк и Вашингтон - бин Ладен, „борецът за свобода” сега е сочен от Щатите и Западната общественост като „терористичен главатар” и „злодей”.

А сега правителството на САЩ отказва да признае централната си роля в създаването на изпълненото със жестокост движение, което възкреси бин Ладен, талибаните и ислямските фундаменталисти поразили Алжир и Египет- и на практика катастрофата сполетяла Ню Йорк.

Масовите медии също принизяват ролята на произхода на бин Ладен и неговия смъртоносен модел на ислямския фундаментализъм.

През април 1978, Народната Демократическа партия на Афганистан (НДПА) завзема властта подтикната от решителните мерки взети срещу нея от репресивното правителство. 

НДПА била решена на крайна поземлена реформа в полза на земеделците, правата на профсъюзите, разширение на образователните и социални услуги, равенство за жените, както и отделянето на религиозната от светската власт. НДПА също поддържала усилването на връзките между Афганистан и Съветския съюз.

Тази политика предизвикала възмущението на богатите полуфеодални земевладелци, религиозни водачи (много от моллите били също и едри земевладелци) и племенните лидери. Те веднага започнали да организират съпротива срещу прогресивната политика на новото правителство под предлога, че защитават исляма. 

Вашингтон, опасявайки се от разпространението на съветското влияние (и особено радикалния пример на новата власт) в Пакистан, Иран и Персийския залив, веднага предложили подкрепата си на афганските "муджахедини", както била известна опозиционната сила. 

Вследствие на вътрешни борби в НДПА през 1979, довели до свалянето на лидера на Афганистан, хиляди съветски войници навлизат в страната, за да се предотврати падането на правителството. Това само дало стимул на различните фундаменталистки фракции. Техният реакционен джихад (свещена война с неверниците) получил оправдание като "национално освобождение" в очите на много афганци.

Съветската армия се изтегля впоследствие от Афганистан през 1989, а муджахедините завземат Кабул през 1992.

Между 1978 и 1992, американското правителство налива най-малко 6 милиарда долара (по някои изчисления сумата достига 20 млрд.) под формата на оръжие, обучение и подпомагане на движенията на муджахедините. Други западни държави, както и богатата на нефт Саудитска Арабия, инвестират също толкова средства. Богати арабски фанатици, като Осама бин Ладен например, също се включват във финансирането.

Позицията на Вашингтон спрямо Афганистан била оформена от съветника по национална сигурност в кабинета на Джими Картър Збигнев Бржезински и продължена от наследниците му. Плановете му отивали далеч отвъд това просто да изгони Съветските войски от Афганистан, а да постави началото на интернационално разпространение на ислямския фанатизъм в мюсюлманските съветски републики в централна Азия, за да дестабилизира Съветския съюз.

Внушителният план на Бржезински съвпаднал с амбициите за доминация в региона на пакистанския военен диктатор ген. Зиа ул-Хак. Продуцираните от Щатите радио Свобода и радио Свободна Европа разпространявали ислямски фундаменталистки речи в Централна Азия (в същото време парадоксално осъждайки "ислямската революция" свалила от власт проамериканския шах на Иран през 1979).

Подкрепяната от Вашингтон муджахединска фракция водена от Джилбудин Хекматияр била една от най-жестоките. Западното осъждане на тероризма не се отнасяло към този отвратителен "борец за свобода". Хекматияр си спечелил славата през 70-те, пръскайки киселина в лицата на жените, които отказвали да забулват лицата си.

След като муджахедините превзели Кабул през 1992, войските на Хекматияр не спрели да обстрелват града с ракети и снаряди предоставени им от САЩ, убивайки над 2000 мирни жители, докато новото правителство не се съгласило да направи водача им министър-председател. Бин Ладен пък бил близък довереник на Хекматияр и движението му.

Хекматияр паралелно бил известен и с производството и търговията на опиум. Помощта на ЦРУ към муджахедините съвпаднала с разрастването на бизнеса с наркотици. За 2 години афгано-пакистанската граница се превърнала в най-големия коридор за хероин, осигурявайки 60% от наркотика в САЩ.

През 1995 бившият директор на ЦРУ по линия на Афганистан без капка смущение разказва за бума в търговията с наркотици: "основната ни задача беше да навредим колкото се може повече на Съветския съюз. Наркотиците бяха следствие от това, да. Но основната задача беше изпълнена. Съветските войски се махнаха от Афганистан."

По думите на Ахмед Рашид, кореспондент на Фар Ийст Екъномик Ревю, през 1986 шефът на ЦРУ Уилиам Кейси насочил подкрепата на ЦРУ към едно старо предложение на ISI (под тази абревиатура се има предвид Пакистанското разузнаване или Inter-Services Intelligence както е известно на английски) за набор на наемници по целия свят за джихада в Афганистан. Поне 100 000 ислямисти минават през Пакистан в периода 1982-1992 (около 60 000 посещават фундаменталистки школи в Пакистан, не всички от които са участвали във военни действия). 

Джон Куули, бивш журналист в щатската телевизионна мрежа АВС и автор на книгата Несвещени войни: Афганистан, Америка и Световният тероризъм, разкрива това, че мюсюлманите набирани в щатите за муджахедини са били изпращани в Кемп Пири (Camp Peary), тренировъчна база за шпиони на ЦРУ във Вирджиния, където млади афганци, араби от Египет и Йордания, и дори неколцина афроамериканци "чернокожи мюсюлмани" са били обучавани на "саботажни умения".

На 1 ноември 1998 британският вестник Индипендънт оповестява информацията, че един от обвинените за бомбените атентати през 1998 срещу щатските посолства в Кения и Танзания, Али Мохамед, е обучавал "дейци на бин Ладен" през 1989.

Тези "дейци" са били вербувани в центъра за бежанци "ал Кифа" в Бруклин, Ню Йорк, където са преминавали паравоенно  обучение на територията на града, а след това са били изпращани с американска помощ в Афганистан, за да се присъединят към силите на Хекматияр. Мохамед служил в елитното американско подразделение "Зелени барети".

Програмата, посочва Индипендънт, била част от одобрения от Вашингтон план наречен "операция Циклон".

В Пакистан муджахедините са получавали нови наемници, пари и оборудване чрез организация наречена Мактаб ал Хидамар (МАК или Maktab al Khidamar).   

МАК била предната линия на Пакистанското разузнаване (Inter-Service Intelligence Directorate). ISI били първият получател на значителна и в същото време прикрита помощ от ЦРУ и Саудитска Арабия в помощ на действията в Афганистан. Бин Ладен бил един от тримата ръководители на МАК. През 1989 той става основен ръководител на МАК.

Индипендънт също предлагат и версията, че Шейх Омар Абдел-Рахман, египетски религиозен лидер, който също попада в затвора заради атентата срещу световния търговски център (СТЦ) през 1993, е друг продукт на операция Циклон. Той попада в САЩ през 1990 с одобрението на ЦРУ. Конфиденциален доклад на ЦРУ заключава, че управлението е "частично виновно" за взрива в СТЦ през 1993, отново по информация на Индипендънт.

Осама бин Ладен, един от двайсетимата синове на строителен магнат-милиардер, пристига в Афганистан през 1980, за да се присъедини към джихада. Суров религиозен фанатик и бизнес магнат, бин Ладен се специализирал във вербуването, финансирането и обучението на близо 35 000 наемници неафганци, които се включват на страната на муджахедините.

Семейството на бин Ладен заема бележито място в управляващата класа на Саудитска Арабия и е обвързано във личен, финансов и политически план с про-американсото кралско семейство на страната.

Крал Фейсал удостоил бин Ладен-старши с поста министър на обществените строежи. Новият министър предоставил на собствените си строителни компании изгодните договори за възстановяване на най-светите джамии в Мека и Медина. Вследствие, семейната компания на бин Ладен става през 1966 най-голямата частна строителна фирма в света.

Бащата на Осама бин Ладен починал през 1968. До 1994 Осама имал достъп до дивидентите от тази бизнес империя, натрупала капитала си по спекулативен път. 

(Често цитираното богатство на бин Ладен младши в размер на 200-300 милиона долара е пресметнато от Щатския Департамент на САЩ, които просто делят днешната стойност на нетната сума на семейното богатство на бин Ладен, оценявано на 5 милиарда долара, по броя на старшите синове-наследици. Рядко споменаван факт е този, че семейство бин Ладен се отрича от Осама през 1994, поемайки контрол над неговия дял от наследството.)

Военните и бизнес начинания на бин Ладен получили благословията на династията бин Ладен, както и на реакционния режим на Саудитска Арабия. Близките му работни отношения с МАК ясно показвали, че ЦРУ са напълно наясно с действията му.

Милт Бърдън (Milt Bearden), служебен началник на ЦРУ за Пакистан през 1986-89, признава пред Ню Йоркър /24.01.2000/, въпреки че е нямал лични контакти с бин Ладен- "Дали знаех, че е там? Да, знаех... Хора като бин Ладен докарваха за военни нужди по 20-25 милиона долара на месец от други саудитци и араби от Залива. Това са доста пари. Това са 200-300 милиона на година. Това правеше Осама бин Ладен."

През 1986 бин Ладен прекарал от Саудитска Арабия в Афганистан тежко строително оборудване. Ползвайки обширните си инженерни познания в строителството (той е завършил инженерна специалност), строял "тренировъчни лагери", вкопани дълбоко в подножията на планините и пътища към тях.

Тези лагери, наричани "терористични школи" от Вашингтон, са строени в сътрудничество с ISI и ЦРУ. Афганските бунтовници, сред които десетките хиляди наемници обучавани и снабдявани с пари от бин Ладен са били въоръжавани от ЦРУ. Пакистан, САЩ и Великобритания осигурявали инструктори. Normal 0 21 false false false MicrosoftInternetExplorer4

Том Карю (Tom Carew), бивш британски командос от SAS бил се тайно за муджахедините разказва пред изданието Бритиш Обзървър на 13 август 2000, "Американците много искаха да обучат афганците на техниките на тероризъм в градски условия- коли-бомби и др.- за да атакуват руснаците в големите градове. Много от тях днес използват терористичните си умения и опит, воювайки срещу всички, които мразят.

Al Qaeda ("Базата", както всъщност се превежда това название), организацията на бин Ладен създадена през 1987-88, за управление на муджахединските лагери и други негови бизнес начинания. Това е стриктно управлявана капиталистическа управителна компания- едновременно управляваща действията на войските от наемници и свързаните с това логистични "законни" бизнес операции.

Бин Ладен просто продължил да прави това, което се искало от него и през 80-те в Афганистан- финансиране, логистика и осигуряване на наемници. Различен бил само главният му клиент. По онова време това били ISI, със задкулисното участие на ЦРУ. Днес от услугите му основно се ползват от режима на талибаните.

Американците започнали да наричат бин Ладен "терорист" едва когато приятелските му отношения с кралското семейство на Саудитска Арабия се развалили заради тяхното решение да позволят разполагането на над 540 000 американски войници на Саудитска територия в резултат на иракското нахлуване в Кувейт.

След като хиляди американски войници останали в Саудитска Арабия и след края на войната в Залива, гневът на бин Ладен се превърнал в твърда опозиция. Той заявил, че Саудитса Арабия и други режими в средния Изток,- като този в Египет, например- са просто марионетки в ръцете на САЩ, така както преди НДПА е била марионетка в ръцете на Съветския съюз. Бин Ладен провъзгласил необходимостта тези зависими режими да бъдат свалени и че дългът на всички истинни мюсюлмани е да изгонят САЩ от Залива. През 1994 саудитското му гражданство било отнето и той бил принуден да напусне страната. Всички негови сметки били запорирани.

Известно време след това прекарал в Судан, после се върнал в Афганистан през май 1996. Той възстановил лагерите, които някога помагал да се строят и предложил съоръженията, услугите и наемниците си на талибаните, които превзели отново властта през септември.

Днес, частната армия на бин Ладен от не афганистански наемници-фанатици е основата, на която се крепи режимът на талибаните.

Преди ужасяващата атака срещу кулите-близнаци на СТЦ, управляващата класа на САЩ изобщо не се притесняваше за последствията на мръсните си сделки с бин Ладен, Хекматияр, талибаните и себеподобните му. След атаките всички те са крайно лицемерни.

В репортаж на MSNBC от 28 август 1998 Майкъл Моран (Michael Moran) цитира сенатор Орин Хатч, високопоставен член на разузнавателния комитет на Сената откъдето е и получено разрешението за работа с муджахедините, казва „че би направил същата стъпка”, въпреки че е знаел в какво ще се превърне бин Ладен.

„Струваше си. Тези неща бяха от първостепенно значение и изиграха важна роля в разпадането на Съветския съюз.”

Днес Хатч е един от най-яростните поддръжници на военните действия.

Друга личност, която многократно се появява на тв екрана след 11 септември е Винсънт Канистрано (Vincent Cannistrano), определян като бивш началник на отдел „контратерористични операции” в ЦРУ.

Със сигурност той е експерт по терористи като бин Ладен, защото той е „насочвал” работата им. Той е отговарял за никарагуанските бунтовници, поддържани от ЦРУ, в началото на 80-те. През 1984, той става контрольор на тайната помощ от Съвета за безопасност на САЩ за муджахедините.

Последната дума принадлежи на Збигнев Бржезински: „Какво беше най-важното ако погледнем историята? Талибаните или разпадането на Съветския съюз? Няколко разбеснели се мюсюлмани или освобождението на Централна Европа и края на Студената война?”

„Аз не се безпокоя за работата на ЦИК, желая на колегите успешна дейност в тази отговорна задача, която ще изпълняват. Има обаче някои задачи, с които трябва да се захванат веднага и те мисля, че го знаят това нещо. Едното е организацията на електронното гласуване, което, макар и като пилотен проект, е предвидена такава дейност за предстоящите избори.

Второ – експериментално ще се използва преброяване в специални центрове, а не в секциите, за някои от общините. Това също е нова дейност за българските централни изборни комисии и тя трябва също да бъде подготвена внимателно.

Има един друг въпрос, който, за съжаление, колегите няма да могат да решат. Това е проблем, с който се блъскаме от 21 години и това са фантомите в изборните списъци … Фантомите са си 1 млн., никой не ще да ги изтреби, въпреки че и аз, и други колеги сме предлагали няколко начина да се махнат фантомите.

Проблемът е следният: по Конституция, за да бъде избран на първи тур кандидат за президент, е необходимо той да получи повече от половината гласове и да са гласували повече от половината избиратели. Във второто нещо е проблемът – никой не знае колко са избирателите в България. Знаем, че има 1 млн. фантоми, т. е. от списъците от 7 млн. имена не повече от 6 млн. са в страната, а може би даже и 5,8 млн.

При това положение какво става, ако единият кандидат спечели съкрушително на първи тур – има 2,5 млн. гласа примерно, но са гласували малко под 3,5 млн.? ЦИК няма да го обяви за избран и той на втория тур, ако се случи нещо, може да загуби от кандидат с много по-малко гласове. При това на втория тур може да са гласували сам 2 млн. души.

Виждате какъв пълен абсурд се получава. Ще има пълно недоволство, ако това се случи, един път сме били на косъм то да стане. Аз се надявам то да не стане, но ние трябва да се подготвим за това нещо и да вземем решение, т. е. ЦИК трябва да реши каква е базата, върху която ще изчислява половината избиратели … И още една подробност – в чужбина като гласуват 100 000 души примерно, те автоматически се пробавят към броя на списъците, въпреки че ги има и в българските списъци, и ние изкуствено увеличаваме базата.

И това нещо трябва да го реши ЦИК, има начин това да се направи“, каза проф. Константинов. Според него става въпрос за конституционен дефект. „Трябваше депутатите през тези 20 години да пипнат леко Конституцията, което те не пожелаха … Това е нещо, което не е в полза на никоя партия, това е в полза на България“, категоричен бе той.

.

ЦИК се събира необичайно рано и това е хубаво, смята професорът. „Досега във всички ЦИК сме се събирали 60-70 дни преди изборите, сега има 6 месеца до изборите, така че аз приветствам тази ранна активност на ЦИК и дано тя да е успешна и плодотворна … Да им пожелаем „На добър път“ на колегите и нека работят успешно“, завърши той.

Може ли да бъде решен отчасти проблемът с базата, върху която ще се изчисляват половината избиратели, с последните промени в закона за гражданската регистрация, какви са очакванията на бившия член на ЦИК за решението на Конституционния съд за уседналостта, какви са проблемите и опасностите при електронното гласуване, кратък ли е срокът за утвърждаване на изборните книжа и ще се справи ли ГРАО с кратките срокове за проверка на подписките на партии за регистрация можете да чуете в звуковия файл с интервюто с проф. Михаил Константинов.

http://bnr.bg/sites/horizont/Shows/Current/BeforeEveryone/Politic/Pages/MihailKonstantinov.aspx

• Предговор


• Детство, юношество


• Гоце в Щип, Банско


• Назлъм бей, Винишката афера


• Началник на всички чети в Македония


• Вътрешни - външни


• Въстание през май? Село Баница


• Мъртвият Гоце

Митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф

Митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф публикува в сайта Православие.БГ безпрецедентна изповед за отношенията си с тайните служби на комунистическия режим преди 1989 г.

В обръщението си, озаглавено "Прощавай, български народе!", владиката иска прошка за всичко, което неволно е причинил на църквата и народа при контактите си с агентите на Държавна сигурност, които са оказвали натиск върху него още от постъпването му в Духовната семинария през 1956 г. Ето пълният текст на изповедта:

Митрополит Йосиф:

Разказват, че чрез св. Петър Господ разрешил на Карл Маркс в края на “марксическия разцвет” (1989 г.) да посети земята и да види плодовете на своя популярен девиз. След като пообиколил поддръжниците си, той коригирал оригиналното си завещание и на изпроводяк казал: “Пролетарии от всички страни, прощавайте!”

Не е такава моята изповед и не е Маркс идеалът ми, нито “Капиталът” му! Но щом идеологът на антирелигиозните би могъл да каже “прощавайте”, то аз, служителят на Бога, освен под епитрахил пред стареца и изповедника ми (Вечна им памет!), навеждам сега глава и пред българския народ и го моля да приеме моята изповед и да ми прости, за което намирам пълно основание. И ако общественото мнение с мнозинство ми прости, аз ще мога да продължа живота си на покой, без да се налага повече да прилагам “благоразумния компромис” в служението си.

За да не пропусна някой период от живота си, започвам от майчината утроба.

Та, прощавай, български народе, ако съм виновен пред теб, че съм се родил от скромни, честни, трудолюбиви православни българи през 1942 г. в будното село Славовица, Пазарджишко; че дядо ми е бил пръв съратник на Стамболийски в село и като кмет на селото се е самоглобил, когато пъдаринът хванал воловете ни да пасат в чужда ливада; че цялото ми семейство по бащина и майчина линия еженеделно се черкуваше и поддържаше селския ни храм “Св. пророк Илия” чист и уютен; че като дете съм спал до баба в притвора на черквата и тихичко съм се молил Господ да ми даде един ден като порасна да прелиствам “дебелите големи и шарени книги” на клироса и в светия олтар; че заедно с брат ми и майка ми при масовизацията бяхме бити и вързани, докато ни изкарат из яхъра и дома ни младите юнци с колата, ритлите, ралата, плуговете и цялата “селска техника”, тъй като дошло уж съобщение, че дядо и татко били хванати в Еледжика и в Долна Василица подписали “доброволно”, че влизаме в ТКЗС-то, което отново след голям бой направихме чак в 1958 г.

Прощавай, български народе, че не можах да уча в “народните ти школи” след селската прогимназия в 1956 г., защото твоите избраници ми дадоха характеристика, че съм внук на кулак (с 29 декара имот) и на основание “неблагонадеждност” не ме приеха никъде, освен в Софийската духовна семинария на гара Черепиш, Врачанско, където дядо беше се сприятелил с учителя г-н Борис Попов (Чудото) от Пловдив две години преди това, когато беше водил и брат ми да положи изпита за семинарист.

Прощавай, български народе, че току-що постъпил в първи клас на семинарията през 1956 г. в Черепиш бях подложен на особено изпитание. И то от учителя по Благонравие и Християнска етика, който беше и наш изповедник. Същият ме повика в стаята си веднъж и ми даде една тетрадка с имената на всички от класа ми, разграфена на квадратчета и ме задължи да си отбелязвам в нея “прегрешенията” на съучениците ми и в края на седмицата да ходя да му докладвам какво съм чул и видял! Знаейки от дядо и татко на село добрия съвет, че дори престъпниците в затвора ненавиждат подлеца, предателя и клеветника, аз не се явих при стареца три седмици. Когато ме повика при себе си и разбра, че не съм за тая работа, прие си тетрадката назад и не ме изпитваше никога, а ми пишеше винаги отличен. Когато след години чул, че съм станал монах, казал: “Той е единствения мой ученик, на когото 5 години съм бил класен наставник, а не съм могъл да го разбера що за човек е бил!” Същото си мисля и аз за него до ден днешен, като го поменавам в молитва.

Прощавай, български народе, че като семинарист с хубавата фуражка със значката СДС открито и без страх съм спорил във влака, в рейса и навсякъде с твоите представители, защитавайки вярата си и че не съм бил пиян “от опиума на народите”; че като семинарист по време на ваканции биех камбаната за богослужение в църквата на село, четях и пеех по Великден, по другите празници и през ваканциите, препирах се със “служителите” ти, които не разрешаваха да ходим на църква, заплашвайки ни, тормозейки ни, измъчвайки ни - и то защото като църква сме били “отделени от държавата” и не мислим като “идеолозите” ти.

Прощавай, български народе, че като войник с диплома на семинарист бях насочен към сапьорската рота под внимателното наблюдение на началника по политическата част; че на вечерна проверка не потвърждавах гласно присъствието си, защото старшината на ротата не ме зовеше: “Редник Босаков”, както е редът, а: “Попът тука ли е?”; че след уволнението ми четири пъти ме викаха запас като последния път бях вече в расо, пак по същата причина - “защото съм учил за духовник, вече съм духовник и ще получавам повиквателно, докато е българско”.

Прощавай, български народе, че като семинарист след казармата не бях приет за студент в “народните” ти университети, поради семинарската диплома и работих три години в Акумулаторния завод в Пазарджик без право на повишение, защото “бях учил за поп”; че брат ми и децата му ходеха по мъките за жителството си в Пазарджик, понеже имали в семейството си “поп”.

Прощавай, български народе, че като студент в Духовната академия през 1966-1970 г. представители на “твоята” власт многократно ме уговаряха да си сменя “акъла и образованието”, за да бъда по-полезен на обществото; че по време на послушанието ми в Троянския манастир в твое име бе направено всичко възможно “да не си губя времето”, а срещу по-голяма заплата да започна цивилна работа в Троян или Ловеч.

Прощавай, български народе, че проявих инат към твоите представители и към препоръките им и още като студент приех монашеската схима, промених името си и се облякох в дрехата, която покри греховете на младостта ми; че като иеродякон и иеромонах в Ловеч изпитвах трудност в борбата с изкушенията и предложенията на прелъстителки, които твои представители пращаха по петите ми навсякъде извън светата Митрополия.

Прощавай, български народе, че разгневих твой министър на образованието, който в пияно състояние като гост в Загорск протестира, понеже не съм бил в неговите студентски списъци за разпределение в чужбина през 1972 г., а съм бил зачислен вече като професорски степендиант по Пастирско богословие в Московската духовна академия - разбира се, не с неговото “разрешение”, а с благословението на Българския и на Московския и на цяла Русия Патриарси.

Прощавай, български народе, че като протосингел и викарий на Софийска митрополия (1973-1982 г.) вече открито влязох в несъгласие с твоята власт относно стопанисването на манастирите, намирането на поддръжници и на личния им състав, ремонта на църквите, реставрирането на храмовете в родното ми село Славовица и с. Бракьовци, запазването на църквата “Св. Иван Рилски” в Перник, съслуженията с големия Левкийски епископ Партений (миро да капе на гроба му), спасяването на “Св. София”, защитаването правата на свещениците в епархията, изпълнението на изискванията според Служебника особено по Великден, снабдяването с материали и поддържането на Синстро, Епархийската работилница, ръкоположенията, повишенията и ежедневието на православния ни клир и семейство.

Господи, как оцеляхме! Благодаря Ти за милостта!

Спомням си учителя по немски език в Черепишката семинария г-н Колев. При разходка по пътя за манастира, той се спря пред вратата на сградата с класните стаи, погледна в иконата на Неръкотворния образ на Спасителя над входната врата, прекръсти се и каза на български на всеослушание: “Господи Иисусе, на колко хора даваш хляб да Те хвалят, и на много повече - да Те хулят! Чуден Си в милостта Си!”

Спирам сега просветеното ти внимание, мой български народе, на най-хубавите ми години, които бяха години на борба с поднебесните сили на злобата и с вътрешните сили на моя пол и характер. Но тук иде реч повече за служебната ми характеристика. Не зная дали ще бъда правилно разбран, ако разкажа личните си преживявания като протосингел на Софийския митрополит Максим, който по Устава на Църквата ни е и Български Патриарх. По това време първи викарий беше Левкийският епископ Партений, завърнал се наскоро от църковно служение в Америка. Появи се веднъж преписка за ремонта на стар по години храм. Нуждаеше се спешно от укрепване. Средства имаше. Но твоята власт, народе мой, не разрешаваше. Отецът написа писмо със зов за помощ. Негово Светейшество резолира: “В Съвета. Съгласно закона.” Дядо Партений, като председателстващ заседанията на Епархийския съвет, реагира: “Ако спазим закона, храмът ще падне. Господ ще ни осъди! Ако нарушим закона, “народната власт” ще ни тикне в затвора! Предпочитам второто!” А аз като протосингел бях изпълнител на постановлението. Колизия, нали? Възстановихме храма и Господ ни помилва. Силни бяха молитвите на дядо Партений!

Да, идваха при мен “чекисти” (така ги наричам и до днес). Някои казваха откровено кои и какви са. Бяха с големи чинове, но с цивилно облекло, разбира се. Обаждаха се първом по телефона. Оттогава не харесвам телефона. Определяха срещи. Веднъж дори двама ме “инструктираха” - млади мъже, на моите години бяха. Имената им не помня. На единия даже измислих прякор “Котката”. После приятели, които са били викани от него, ми казаха, че фамилното му име било Котев.

Сигурно и той ме е кръстил. Ще разберем като се отвори досието ми.

Много силно съм преживявал всяка среща с Котката. Питал съм дядо Партений, г-н Стефан Цочев - секретар на Митрополията, стареца дядо Геласий, дори шофьора на дядо Максим г-н Борис Попгеоргиев, дали да отивам. Казваха: “Щом викат, иди, но умната!” Затова действах съгласно съвета на св. апостол Павел: “Всичко изпитайте, о доброто се дръжте”. Много пъти като го слушах, ми е домилявало и си спомнях думите на Лермонтов за демона, който пада в ада без надежда някой да го помене с добро. В дисертационната ми работа съм писал и за отец (сега вече свети) Алексей Мечев, който дори за дявола употребявал ласкателното слово - “окаяшка” и се отнасял към него с добродушие. “Тебя окаяшка смущает. Ишь он какой!” - казвал често той.

По време на срещите Котката предлагаше шоколадови бонбони и многозвезден коняк - сигурно си мислеше, че след почерпка бих могъл да се разприказвам. Не съм сигурен обаче, че са сложили в досието ми нещо, защото усещах, че се очакваше друг отговор и недоволството беше явно. Инструкциите бяха винаги почти едни и същи - всички в БПЦ трябвало да вярваме най-вече на Старозагорския митрополит Панкратий. Той бил най-добрия, най-верния, най-заслужилия. Той бил “нашият човек” в БПЦ.

Усещах също, че Котката бе неспокоен. Страхуваше се от всеки шум. Когато бяхме в апартамента, в който ме водеше, гледаше често през шпионката на вратата. Апартаментът беше голям, обзаведен само със столове, маси и дивани. В разговорите без страх съм му говорил за Бога, че във и от Него идва всичко - стабилността, мира, мъдростта и радостта. Бог е непоклатимата сила в нашия живот. Говорил съм му с цялото си сърце, разпалено, уверено, със сила и духовна власт. Старал съм се да премислям всяка дума, всяко движение и страх. Бог ми е свидетел как съм Го молел да ми помогне и да ме избави от падение, а да ме научи да пазя душата си, устата си, сърцето си, ръцете си от лошото и да приеме покаянието ми като ме предпази занапред от “лоша среща и пладнешки демон”. Защото знаех думите на св. Пимен Велики: “Вярвайте ми, братя, където е дяволът, там и аз ще бъда хвърлен.” Но св. Пимен вдигаше мъртъвци от гроба. Значи Бог е приемал плача му, очиствал е греховете му.

Споделях често, че мненията на чекистите за много хора и събития в БПЦ не са достоверни, че ни безпокоят без причини, че сме най-добрите граждани на страната, подчиняваме се на законите, плащаме си данъците, а оставаме без доверие. Особено негодувах когато ме караха да мисля като тях, защото беше ясно, че не са прави. Задавах също и въпроса - защо с нас, кротките и благочестиви православни християни, се занимават хора с “ютии на кръста”, поставени така, че като се наведат, да се вижда. Отговорът винаги беше, че не мислим като тях и че сме отделени от държавата, на което отговарях: “Да, но никога не сме успявали да се освободим от нея!” Подчертаваше се гневно, че мнозинството владици и свещеници не са вярващи хора и не живеят според православния начин на живот. Отговарях, че мнозинството от нас изпитва страх и не споделяме мненията си, говорим дори противоположното, за да не би да си “навлечем беля” на главата. Какво е в съцето ни обаче, знае само Бог! С гордост ме уверяваха, че можели да унищожат БПЦ за нула време, но се съобразявали с положението в света. Вярваха, че такъв ден ще настъпи. Разбира се, на изпроводяк Котката винаги казваше да не споделям нищо с никого за срещата.

И сега се чудя, мой български народе, как съм имал дръзновението да реагирам с недоумение, че щом чекистите са стигнали до това “дередже” и “ние поповете” да сме в “специалните служби”, то явно е, че “сигурността” им не ще да е била много сигурна. Все имах чувството, че толкоз “професионално” си върша работата, че скоро ще ме задраскат като “много говорещ без страх” от нищо. Или ще се убедят, че съм “кон с капаци”.

Постоянно исках да се върна в Родината. Освен това разбирах, че всичко се знаеше - какво става в Светия Синод, митрополията, академията и във всяка църква. На Маринчев и на Котката изрично съм заявявал, че техните копои ги заблуждават и ние ги знаем кои са. Уверяваха ме винаги, че знаят какво правят. Цитирал съм им дори “татовата приказка“, че овцете в Делиормана винаги били близнили, но в отчетите до него било писано, че са родили най-малко по 6 или 8 агнета всяка.

Истината беше, че не можех да се откача от Котката, който ме дебнеше и често без никакво право на отказ ме привикваше “да се видим”. Така играехме с него на котка и мишка. Чекистът беше котката, аз бях мишката. Като богослов обаче бях уверен, че ако позволя на света да ме разпне, то това ще бъде трагично за мен и ще стана трагична личност. Затова играех и мисля, че го победих, точно защото го одухотворявах. С Божията помощ след няколко години неговата система рухна, т.е. мишката надживя котката. Системата се сгромоляса, защото работата на чекиста беше насилие и всяваше страх и ужас. Хубавото е, че трудовете му в папките ще погнусят света и вярвам, че сега и той самият се срамува от себе си. Разбира се, позор ще е и за нас, поменатите вътре.

И дай Бог, това зло никога да не се повтори.

Досиетата са урок за народа - подведените сме виновни, че поради страх сме се поддали, но по-виновни са тези, които ни съблазняваха. Те са все още сред нас, знаем ги. Очакваме да са с гузна съвест, защото работата им беше мръсна. Най-хубавото обаче е, че Светата Църква победи злото и продължава да дава живот, защото истинският живот се състои в побеждаване на злото.

Какво обаче са писали “тайните служби”? Право да кажа, не зная. Иначе устно са ми казвали, че съм вироглав и ще си счупя главата; предупреждавали са ме, че дядо Патриархът не може вечно да ме пази; че трябва да коригирам характера и поведението си, да не изразявам лично мнение и да не съм толкова “курназ“. С една дума, от всички страни бях оглеждан, следен, пробван, изкушаван, дори ненавиждан. Даже в Светия Синод тогава е било обсъждано официално моето поведение. Чрез дядо Варлаам Пловдивски “приятелски” бях уведомен да не “подвеждам повече Негово Светейшество”. Явно се опълчих, разбира се, като научих, че Св. Синод не поема защитата срещу отнемането на храма “Св. София” в София и срещу разрушаването на “Св. Иван Рилски” в Перник, та трябваше по митрополитска линия да ги спасяваме. И го направихме с Божията помощ! Негово Светейшество като Софийски Митрополит показа геройство. Особено фрапиращ бе случаят с Перник. Дойде писмо, че ще бутат църквата, защото камбанният й звън безпокоял първия секретар на партията, чиято канцелария била с изглед към храма!

Събратята свещенослужители и църковните труженици от онова време ще си спомнят силния по онова време Комитет по въпросите на БПЦ и на религиозните култове у нас. Ами че то не беше един или два пъти! Това беше ежедневие, години наред при Кючуков и Тодоров, при Баръмов и Арсенов, при Попов и Маринчев, при Шарков, Иванов и кого ли още не. Те ни привикваха в Комитета, някои от тях идваха в митрополията, биеха по бюрата, викаха, крещяха, разпореждаха се като у дома си. Де да зная, откъде ми е идвала силата, но веднъж и аз викнах и им казах да затворят вратата на канцеларията ми с външната дръжка и никога повече да не влизат при мен. И си излязоха! И повече не се върнаха! На един, препоръчан от Външното министерство “като наш човек”, дори не позволих да стъпи в наш манастир, където бе “назначен” от тях за наш домакин. Тогава отговарях за манастирите в Софийска епархия.

Като служител, който си гонеше работата, съм имал взаимоотношения с мнозина, които са искали среща, идвали са даже направо при мен, без да кажат причината. Съпровождал съм чужденци, църковни и светски; за много от тях са искали писмен доклад от тогавашния Външен отдел при Св. Синод. Бях включен в курс по английски език, с евентуална възможност за служение зад граница. В края на курса, помня, че искаха писмено мнение от всеки курсист, ако бъде пратен на задранично служение, как би се справил с работата си, анализирайки лекциите на инструкторите.

По решение на Св. Синод съм бил делегат на икуменически събирания в Прага, Найроби, Москва. Разбира се, че като участник в секциите съм писал част от общия доклад на делегацията до Св. Синод.

Прощавай, български народе! Многократно съм се изповядвал за моите мисли, думи и дела. Четена ми е и разрешителна молитва. Мнозина са ме успокоявали, че времето е било такова и никой не бе оставен на мира. Освен това длъжностите ми в ония времена бяха малки. Протосингелството ми в Ловеч и София мина под пълен контрол. Дядо Патриархът беше млад и строг. Дядо Партений беше духовен страж и правило за мен. Светият Синод имаше други “любимци” в това време. Тройката и постоянното присъствие в малкия състав на Св. Синод (митрополит Панкратий, митрополит Филарет и митрополит Калиник) контролираше нещата и се доверяваше само на проверени. Дори дядо Йосиф Варненски веднъж питал за мен: “Светейший, твоят протосингел читав ли е?” На което Негово Светейшество отвърнал: “Владико, питай го. На момента ще ти отговори!”

При отбелязването на една важна годишнина се появи повод да се заговори повече за мен. Сегашният Неврокопски Митрополит Натанаил е “коригирал” Христо Маринчев, че не съм такъв, за какъвто са ме представяли пред него. Даже го уверил, че се познаваме дълги години като послушници в Троянския манастир и че съм станал жертва на клевета. Така, след 10 години служба в София тръгнах по стъпалата на йерархичната кариера. В тази връзка, кой би могъл да знае какво е написано в “папката ми” през този период!

Когато се разчу решението на Светия Синод, че ще ставам епископ, активисти в расо и в цивилно облекло понечиха тайно да ме привлекат към техните занимания и действия, но вероятно не им допаднах и ме изоставиха. В “подготовката” ми за служение зад граница обаче, макар че бях същевременно игумен на Троянския манастир и Първи викарий на Софийския митрополит, след смъртта на дядо Партений на няколко пъти се явиха “инструктори”, придружавани от т. нар. в църковните среди “нашите генерали” Попов и Маринчев. Те така и не оставиха трайни спомени у мен, въпреки че е възможно да са “запечатали” техни писания “тайным образом”. В действителност г-н Андреев ми отговори от името на Комисията, която председателстваше, че за мен “не са събирани никакви сведения”, но аз му нямам вяра.

Прощавай, български народе, за принципността ми през 27-годишното ми задгранично служение в САЩ, Канада и Австралия (1982-2008), което послушно приех по-скоро като наказание “выше и дальше”, тъй като обичам Родината си и желаех да работя по църковна линия в нейните граници. Не зная дали малкият състав на Св. Синод тогава е смятал, че след усърднопотрудилите се дядо Симеон и дядо Дометиан, аз трябва да се проваля. Но Господ даде сила и мъдрост за тези години в Епархията ни в Америка, Канада и Австралия да се възстанови единството и да се обогати духовно и материално за години напред.

Прощавай, български народе, че колчем пожелавах завръщане в Отечеството след изтичане на 4-годишната ми командировка, толкоз по-скоро Върховната ни църковна власт със съгласието на “почитаемия Комитет” два пъти удължаваше срока, така че да стоя настрани и надалеч. И точно когато стана “промяната“, Св. Синод обедини “изкуствено разделената за 20 г.” малка епархия - през 1969 г. на три части; през 1972 г. на две части и през 1989 г. на една част - и на следващия ден 19 декември “свободно” ме избра за първия след “промяната” митрополит.

Прощавай, български народе, за недоумението, което изпитвам до днес, че при тогавашните установления бях елиминиран от каталозите за избор на митрополит в Родината; че като противник на разкола бях два пъти уволняван по чл. 13 от тоталитарния закон за вероизповеданията от 1949 г. от Методи Спасов; че удържах обидите и огорченията в епархията ми от избраните от теб в най-новото време президенти, министър председатели, министри на външните работи, посланици и консули в Америка, изпратени от теб да извършат подобна дейност зад граница от твое име; че не се вслушах в инструкциите и не се поддадох на натиска на средствата за масова информация, а загубихме около един милион щатски долара за ненужни съдебни процеси, които доказаха истината, че не твои организации и групировки, а точно Българската източноправославна епархия в САЩ, Канада и Австралия е собственик на хубавия ни имот в Ню Йорк с настояща цена около 7 милиона долара; че след спирането на финансовата издръжка от Св. Синод през 1990 г. и установяването на Ню Йорк за седалище на митрополита от 4-ия Църковно-народен събор, синодалните сгради в Акрон и Вашингтон загубиха привилегиите си на епископски центрове, поради което се взе решение да се продадат. Получените доходи от продажбата на имота се върнаха директно в касата на Св. Синод (сградата в Акрон се закупи за 110 000 щ.д. и след 13 години се продаде за 343 000 щ.д., а сградата във Вашингтон бе закупена от българското посолство за 200 000 щ.д., а след 20 години се продаде за 799 000 щ.д.).

Прощавай, български народе, за решимостта ми след избора ми за митрополит на САЩ, Канада и Австралия до живот да стана български американец с благонамерението си да придобия всички православни българи под купола на Майката БПЦ и нейната епархия в т. нар. Нов свят.

Прощавай, български народе, за предложението ми пред Св. Синод през 2000-та година да отворим вратите на Епархията и за другородци - добри православни вярващи, като им ръкоположим свещеници и дякони, които обичат България и прославят без умора българската святост понастоящем в 9 енории, три манастира и две мисии, вече готови да получат статут на енории, понеже имат повече от 35 члена.

Прощавай, български народе, че и понастоящем поддържам разбирането си, че културният клуб, училището и социалните ни изяви в чужбина следва да са в рамките на църквата и всяка наша енория да е една “малка България”. Защото, където има самостоятелни културни клубове и училища в чужбина, там църквата е изолирана - тя остава аут.

Прощавай, български народе, ако при отваряне на досието ми се намерят мои доклади до Св. Синод по служебна линия, които съм изготвял, пиша и ще съставям и пращам и занапред като мое уставно задължение. Съвестта ми е чиста. Мисля, че не съм оклеветил или ощетил персонално никого. Вършил съм всичко, което е в интерес само на българското църковно дело в САЩ, Канада и Австралия.

Затова, като Закхей изповядам не само пред Господа, но и пред теб, български народе, че ако съм ощетил някого морално и материално и той, тя или те го докажат, съм готов да заплатя всяка щета четворно.

Добре направиха избранниците ти, български народе, че постановиха отварянето и на нашите “секретни папки“. Това е подготовка за Всеобщия съд. Твоята воля е и Божия. Затова нека се огласи всичко скрито в тях. Това е тренировка за нас и нашите души, защото сме се позабравили. Това ще е едно прочистване, което е добро и за моята душа. Наистина, не мога всичко да си спомня и е възможно да се изненадам от собствените си думи и дела, но искам да видя с очите си какво представлява понятието “досие”, което толкова години ме плаши денем и нощем. Да, сложна работа е, защото никой не знае кой се е “грижил” за него. Спомням си, че г-н проф. Калин Янакиев последователно апелираше да се отворят досиетата и на хората, които бяха принуждавани да доносничат.

Защото никой от нас не е искал, не е знаел, не се е натискал да е ченге. Те ни търсеха, те ни плашеха, те ни привикваха, те ни даваха лист, молив и даже име на личност, за която да пишем или ни записваха на касетофон, което значеше, че после някой ще го дешифрира и ще си губи време да го докладва нагоре и по-нагоре! Те си нямаха друга работа, те не си вярваха един на друг, те не вярваха и на нас. Някой писа, че се интересували и от изповедите на бабите! Глупаво и несъстоятелно остава това твърдение! Аз например не бях изповедник. А и да бях, всички знаем, че изповедта не се споделя!

Най-голямата “чуденка” и най-голямата “питанка” досега съм поставял на проблема за “скритата тайна” за себе си:

Съм ли таен агент на ДС или не съм?!?!

Никой друг - само Бог знае каква е борбата в душата ми! Трагедия! Затова благопожеланието ми към българския народ е за в бъдеще добре да преценява на кого да се довери, що се касае за сътрудничеството с тайната държавна сигурност. Защото виждаме какво се случва сега - нито е тайна, нито е държавна, нито е сигурност - държавната сигурност. И че нищо вечно няма. И ако тук на земята не се разкрият нещата, ангелите при Всеобщия съд ще отворят досиетата и всичко тайно ще се разгласи навред. Бог да ни е на помощ тогава!

Истина е, български народе, че ако водех духовен живот, щях да видя греховете си и прокажената си душа, щях да осъзная недостойнствата си и щях да съм по-близко до Господа. Но истина е и това, че Бог е милостив и към мен, изпитва ме чрез страдания, за да усили вярата и доверието ми към Него. Духовният закон също казва, че този, който ще наследи Царството Божие, трябва да страда (Деян. 14:22). В света скърби ще имате, каза Господ на последователите Си (Лук 21:19). И който претърпи докрай, ще бъде спасен (Марк 13:13), казва Господ. Така че, нека да идват по-скоро тежките дни на досиетата. Непременно да се отворят. Аз искам да страдам тук на земята, да изкупя греха си още тук пред българския народ. Затова правя тази репетиция на признание, покаяние и изповед на прегрешенията си, преди да съм се явил пред Всеправедния съдия.

Съд народен - съд Божий! Ако не бяха досиетата, за да разкрият всичките тия гнусотии, допълнения, изменения, поощрения и какви ли не още щения, щях да остана горделив и груб към себе си. Сега навеждам глава, мой български народе, смирявам се прилежно, викам към Господа да ме чуе и моля събратята, сестрите, чедата си, приятелите си и народа Божи, да ми дадете прошка.

Зная, български народе, че Господ допусна свети Иван Рилски да бъде бит и блъскан от скалата на молитвата от демони. Господ позволи свети Серафим Саровски да бъде бит и пребит от зли люде. Откъде да зная, дали Господ е допуснал и аз да бъда потаен агент, за да повлияе чрез мен на истинските агенти. Моят небесен ангел св. Йосиф Благообразни от Ариматея беше таен ученик на Господа, но ако не беше той с Никодима, в ония дни, когато всичко се бе изпокрило от страх, Христос и до днес да виси на кръста, без да има кой да го измоли от Пилата, да го свали от дървото на живота, да закупи мазилата, да Го помаже по правилата и собствения си гроб от любов да Му отдаде.

Не мърморя, а благодаря на Бога, мой български народе, без Чиято воля не става нищо по света, за възможността да се покая и получа прошка и от теб. Обещавам да се отклонявам от злото и да правя добро (Пс. 33:15).

И друго искам да споделя с теб, което много ме измъчва. Когато Господ Иисус Христос след нахранването на 5-те хиляди души започна да говори за хляба на живота, мнозина Го напуснаха, не можейки да разберат Неговите думи. Те постъпиха честно. Тяхната мъдрост не можеше да се издига нагоре към Духа на истината. Но Юда не напусна Господа Иисуса Христа, защото той държеше ковчежето с парите, от които взимаше за себе си. Той дори таеше надежда за по-големи неща. Както останалите, така и той очакваше Месията да дойде на власт, за да ползва всевъзможни облаги. Когато обаче научи, че Иисус Христос няма план да създава Негово Царство на земята и че Го очаква смърт, той премина на страната на Неговите врагове, предаде Христа и получи 30 сребърника. Знаем края му.

“Едному даде пет таланта, другиму два, другиму един, всекиму според силата” /Мат.25:15/.

Както всяко цвете, колкото и малко да е то, има своите неповторими красота и аромат, така и всеки човек, колкото и незначителен да е в очите на другите, има свои качества и дарби, които съставляват неговата неповторима индивидуалност. Бог никого не е оставил без талант. Наистина, на едни е дал повече, на други по-малко, но всички ние носим в душите си божествените пламъчета на едни или други дарования. Ала украсявайки ни с тях, Бог изисква от нас да ги развиваме, да ги умножаваме и обогатяваме. И никому няма да бъде простено, ако занемари таланта си, ако не развие заложбите и способностите си.

Тази божествена истина Господ Иисус Христос разкрива в  евангелската притча за талантите.

Един господар, преди да замине за чужбина, оставил слугите си да стопанисват имота му, като на всеки от тях оставил известна сума пари. На първия слуга дал пет таланта, на втория – два, а на третия – един, всекиму според силата, т.е. според способностите им, и когато се върнал, им поискал сметка как са употребили дадените им таланти. Първите двама удвоили дадената им сума и били възнаградени за старанието си, а третият заровил парите в земята и лукаво оправдавал леността си със страха да не ги загуби.

Скритият смисъл на притчата е ясен. Господарят е сам Бог. Талантите – това са даровете, които ние получаваме от Бога: духовни и материални. Прави впечатление неравенството при раздаване на талантите. Но неравенството е разнообразие. А в разнообразието има известна мъдрост. Неравенството заставя човеците да се опират един на друг и да се търсят, то обуславя тяхната взаимна зависимост и свързаност. Всички сме членове на едно тяло и сме зависими един от друг. “Има различни дарби – пише св.ап.Павел, - ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички. Но всекиму дава да се прояви у него Духът за обща полза” /1 Кор.12:4-7/.

У всеки човек Бог е вложил специфични дарби и способности, които го отличават от другия и го правят уникален и неповторим. Обикновено под таланти се разбират дарованията в областта на изкуството, но таланти са и умението да общуваш, да изслушваш другия, уменията в различните професии. Всеки човек трябва да открие дарбите, които Бог е вложил в него, да се стреми да ги развива и по този начин да служи на ближния. В професията си, в работата си човек трябва да влага любов, защото призванието ни е да се обичаме един други, а чрез делата си можем да изразим любовта си.

Освен индивидуалните наклонности и дарования, Бог е дал на човека великите дарове на ума, чувството и свободната воля, които определят неговото достойнство. Тях човек може да употреби за добро или зло. И от там идва голямата отговорност пред Подателя на даровете. Човек може с умствените си способности да твори красота от всичко, до което се докосне, но той може с ума си да стигне до неподозирана изобретателност, когато прави зло на ближния си. И чувствата са един духовен инструмент, с който може да се създаде радост, произлизаща от една добра дума или да се убие душата с омраза.

Човек може с игла да извезе шевица, радваща окото, но може и да ушие, в преносния смисъл на думата, погребален саван за този, когото ненавижда, с длето да извае ангел, но може и да издяла надгробния камък на своя враг, може да напише високонравствено произведение, но може и да напише и книги, които развалят добрите нрави, може да изпее химн на Бога, но и песни, които събуждат низки страсти, може да сътвори картина, която извиква естетическа наслада, но може и да нарисува такава, която действа развращаващо.

Всеки един от нас в тайнствата Кръщение и Миропомазване е получил благодатта на Светия Дух. Ние носим в сърцата си таланта на тази благодат, но ако тя не се проявява, не се разкрива в нас, то е, защото ние сме заровили този талант в калта на сърцето си и не го разработваме, не го умножаваме, така, както сме длъжни да правим. Тъкмо поради това ние не можем да усетим и разберем какво представлява Божията благодат. Ние много често говорим за благодатта, но нямаме опитно познание за благодатта в сърцето си. Разбира се, Господ и нас, грешните не лишава от Своята милост и в особени мигове от живота, когато човек искрено се кае, когато усърдно се старае да живее според евангелските заповеди, Господ понякога ни посещава и в мрака на нашите души блесва за миг лъча на Божията благодат. Но за да можем ние да разкрием в нашата, макар и съвсем скромна мяра, дара на благодатта, получен в светите тайнства Кръщение и Миропомазване, трябва да изпълним друга повеля на Спасителя: ”Царството Божие, т.е. благодатта, бива насилвано и насилници го грабят” - казва Господ Иисус Христос в Евангелието.

Либийският лидер Моамар Кадафи обяви война на Италия, след като тази нощ при въздушен удар на НАТО убиха най-малкият му син Сейф Ал Араб и трима негови внуци, съобщава news.bg.
За това, че въздушната атака е приключила с мъченическата смърт на 29-годишния Сейф ал Араб и на трима от внуците на лидера, потвърди правителственият говорител Мустафа Ибрахим пред журналисти в Триполи.

Муамар Кадафи, заедно със съпругата си, други приятели и роднини, е бил в къщата, но си тръгнал минути преди бомбардировката.
Кадафи се закани войната да премине на територията на Италия и обясни това свое намерение с желанието на народа си, на което той не можел да наложи забрана.
"Между нас и Италия войната е открита. Моят приятел Силвио Берлускони извърши престъпление, като разреши италианските бомбардировки. Извършва се опит за налагане на нов италиански колониализъм", заяви либийският полковник.
След дълги опити да избегне участието във въздушните удари, накрая Италия се съгласи да се включи в атаките срещу Либия. Това стана тази седмица след телефонен разговор между италианския премиер Силвио Берлускони и американския президент Барак Обама.
Провокиран от това изявление на либийския лидер, генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен отправи предупреждение срещу Моамар Кадафи.
Решително осъждам това изявление. Членовете на НАТО и техните партньори ще действат сплотено и ще продължат своята мисия по изпълнение на резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН, заяви Расмусен.
Барак Обама отказа да коментира новината за смъртта на най-малкия син на Кадафи. Той присъства на традиционната вечеря на акредитираните към Белия дом журналисти.
От НАТО потвърдиха, че е бил атакуван комуникационен център в резиденцията на Кадафи - Баб ал Азизия. Командващият военните операции на Алианса в Либия - ген. Шарл Бушар заяви, че не може да потвърди новината за гибелта на най-малкия син на Кадафи.
„Ние съжаляваме за цивилните жертви на продължаващия конфликт", отбеляза ген. Бушар.
Верните на Муамар Кадафи племена призоваха либийските бунтовници да се "завърнат в семейството" и да застанат единни срещу бомбардировките на НАТО. На срещата присъстваха представители на 420 племена.
 

• -
• A
• +

• 7 коментара
• коментирай

Всичко по: Убийството на Бин Ладен

29 новини, 1 видеа, 1555 коментара

Първанов към Обама: Ликвидирането на Бин Ладен е справедливо

Бин Ладен живял в Пакистан последните 5 години

За това,че се държат като разбойници ли поздравявате убийците на Бен Ладен. Ние нали сме по-различни, нали американците не са талибани, защо тогава убиват без съд и присъда и се хвалят с това, защо... ...
- марги -