В статистиката на Аролзен фигурира също Теризиен - щат с 29 339 умрели. Той, обаче, не е бил истински концлагер, а гето, предимно за стари и привилегировани евреи...
Ако някой искаше да изчисли броя на загиналите в концлагерите с точност до няколко хиляди, то никой друг не би бил по-призван за това от службата Аролзен, която разполага с повече документи, отколкото която и да е друга по света. Обаче тази администрация е в служба на германското правителство, което се страхува от историческата истина, като дявол от тамян. Затова Аролзен не допуска независими изследователи в архивите си и разпространява в своите брошури дръзки лъжи като тази, че нямало запазени документи от лагерите за унищожение. Службата Аролзен знае по-добре от всеки друг, че такива документи не съществуват, защото самите лагери на смъртта в Германия не са съществували.
За Дахау и Бухенвалд цифрите на умрелите, до колкото ни е известно, не са оспорвани (32 000 съответно 33 000). В 1990 г. руснаците отвориха за Интернационалния Комитет на Червения Кръст до сега държаните под ключ регистрационни книги на умрелите в Освиенцим. Те покриват, с изключение на няколко празнини, времето от август 1941 до декември 1943г. и съдържат 74 000 имена. Къде се намират останалите книги за регистрация, е уж неизвестно. С това числото на жертвите от Освиенцим трябва да е кръгло 150 000.
От всичко до сега казано идваме до следните изводи -
1) От 1933 до 1945г. в нацистките концлагери са умрели, вероятно, от 600 000 до 800 000 души.
2) По-малко от половината са били евреи, тъй като те представляват в някои лагери незначително малцинство (едва към края на войната евреите в Освиенцим достигат почти 80%)
3) По всяка вероятност, повече евреи са намерили смъртта си извън лагерите, а не в тях.

Защо към действителните военни действия на германците победителите измислиха още „Холокауста” и „газовите камери”?
След като на съюзниците през двете войни не им беше лесно да се справят с германците, те целяха да изолират Германия за десетилетия и до такава степен да деморализират германския народ, че той да не посмее в бъдеще да води самостоятелна политика. Действително
извършените от германците престъпления, обаче, не бяха достатъчни, защото победените можеха предизвикателно да заявят на победителите „Ти също!”. На прогонването на евреите от 1933 г. до 1941 г. те можеха да противопоставят извършеното с несравнимо по-голяма бруталност прогонване на източните и судетски германци през 1944 г.; на нацистките концлагери – съветските лагери от Архипелаг Гулаг, в които са загинали многократно по-голям брой хора; на варварското и от военно гледище – абсолютно безмислено разрушаване на Варшава - не по-малко варварското, военна гледна точка също безмислено разрушаване на Дрезден.
Така победителите измислиха едно престъпление, единствено в човешката история - Холокауста - систематичното унищожение в газови камери на цял един народ, от новородените до стогодишните баби.
Официалната версия на Холокауста
Съгласно официалната историография масовите убийства на евреи започват още 1941 г., обаче гибелта на европейското еврейство бива парафирана през 1942 г. на конференцията при Ванзее. Между 5 и 6 милиона евреи намерили смъртта си под властта на Хитлер. По-малка
част от жертвите умрели в гета и лагери от глад и болести. Повечето, обаче, били убити - в СССР чрез масови разстрели, както и с „душегубки” - затворен камион с влизащи вътре отработени газове и в шест „лагери за унищожение” - посредством газ.
Според официалните историци, тези шест лагера на смъртта се намирали на полска земя, съответно в анексирането от германците през 1939 г. бивши полски територии. Става дума за лагерите Освиенцим, Майданек, Белцек, Собибор, Треблинка и Хелмно. В последния избивания били извършани в „душегубки”, а в другите пет фабрики на смъртта - в стационарни газови камери.
При Освиенцим и Майданек се касае за „смесени лагери”, където работоспособните евреи трябвало да работят насила, а неработоспособните, след подбор, били умъртвявани с газ. Останалите четири лагера, напротив, били изключително центрове за унищожение. Единствените евреи, които там са могли за кратко време да останат живи, били „евреите-работници”, използваникато помощници. От съображения за сигурност тия „евреи-помощници” също периодично биват умъртвявани с газ и подменяни с други. Затова от 600 000 депортирани в Белцег евреи, само един-единствен оцелял. Различието между „нормални концлагери” и „лагери за унищожение” се прави едва след 1960г. Преди това бе считано за установен факт, че всеки лагер е имал газова камера и съответно е бил голям или малък лагер за унищожение. В Дахау, години наред, една възпоменателна плоча напомняше за 238 000 избити и през педесетте години в ГФР всеки, който изкажеше съмнение в съществуването на газови камери в Дахау, рискуваше да попадне в затвор. Междувременно, относно Дахау едно ревизионистично твърдение се наложи - числото на жерт вите не е вече 238 000, а 32 000, както и това, че никой затворник от Дахау, не е бил умъртвен с газ. Що се отнася до Освиенцим, ревизионистите искат да постигнат не нещо друго, а това, а това, което беше възприето в случая с Дахау - те редуцират числото на жертвите на кръгло една седма (от един милион на приблизително 150 000) и обявяват газовите камери на Освиенцим за лъжа, подобно тия от Дахау.
„Холокауст-специалиста” Волфганг Шефлер в книгата за „лагерите на унищожението”, „Преследването на евреите то Третия райх”, прави следните „внимателни минимални оценки” -
Освиенцим - „повече от един милион” умрели
Треблинка 750 000 умрели
Белцек 600000
Хелмно 300 000
Собибор 250000
Майданек 250 000
Преобладаващото мнозинство на убитите били евреи, така че, съгласно тази статистика, в шесте лагера са избити с газ над 3 милиона евреи.
Липсата на каквито и да е документи върху „геноцида над евреите” и „газовите камери”
Прочутата германска педантичност бе провеждана от нацистите до краен предел; всичко бе регистрирано. Така, от Третия райх са останали около 3 000 тона документи. Множество лично от Хитлер издадени заповеди за акции, като например акцията за умъртвяването на нелечимо болни (евутаназия), са безупречно документирани. Тъй като една такава огромна операция, като убиването на няколко милиона души в газови камери, задължително би трябвало да е свързана с големи административни разходи, може да се приеме, че върху Холокауста би трябвало да съществува огромна документация. В действителност не е открит нито един германски документ
от плана за изтреблението на евреите или строежа на газовите камери, с изключение единствено на такива за дезинфекция от въшки. Екстерминистите признават това. Еврейският „Холокауст-експерт” Леон Полаков пише в своята книга „Молитвеник на омразата” - „Архивите на Третия райх, обясненията и разказите на нацистките водачи ни дават възможност да реконструираме в подробности произхода и развитието на плановете за агресия, военните операции, както и цялата палитра от мероприятия, с които нацистите искат да
променят света. Само унищожаването на евреите остава скрито в тъмнина, както по отношение на неговата концепция, така също и по много други точки. Дедукции и психологични съображения от трета и четвърта ръка, наистина, ни дават възможност да реконструираме почти точно развитието на този план. Обаче много подробности ще останат завинаги неизвестни. Относно самата концепция на плана за пълното унищожение, то тримата или четиримата главни виновници не са живи. Никакъв документ не е останал запазен - може би, дори,
въобще никога не е съществувал.” Ако съпоставим цифрите на жертвите според Волфганг Шефлер със статистиката на Аролзен, ще установим, че за Освиенцим и Майданек само една незначителна част от уж предполагаемите жертви са регистрирани, докато четирите „чисто унищожителни лагери” Белцек, Собибор, Треблинка и Хелмно напълно липсват в статистиката на Аролзен (освен, ако те не фигурират под рубриката „разни” с 4704 доказани смъртни случаи). Значи, докато в един сравнително малък концлагер като Струтхоф/Натцвайлер безупречно са регистрирани 4431 смъртни случаи, то от 1, 9 милиона убити в четири „чисто унищожителни лагери” липсва каквато и да е следа. Тия 1, 9 милиона са изчезнали, без да оставят пепел, а от газовите камери не е останал нито камък. Как екстерминистите биха обяснили тия странности?
Те смятат, че нацистите искали да запазят в тайна от
германския народ и от света убийството на евреите, затова издавали заповеди за умъртвяване с газ само устно и когато, въпреки всичко, не е могло без писмени документи, навреме са ги унищожавали. Те изгорили труповете на умъртвените с газ, пръснали пепелта, разруши-
ли газовите камери (освен тия от Майданек и от главния лагер Освиенцим, защото времето не им стигнало).Четирите газови камери от Освиенцим-Биркенау те наистина успели да взривят, но не и да отстранят развалините.
На това място си струва един мисловен експеримент. Да предположим, швейцарското правителство реши да избие всички живеещи в Швейцария чужденци, следователно 1, 4 милиона. За да потули това престъпление, то издава своите заповеди за убийства само устно и заповядва труповете да бъдат веднага отстранявани. Няма
ли това огромно изтребление да излезе на бял свят, няма ли да направи някому впечатление, че изведнъж няма вече чужденци?
Независимо дали Германия щеше да спечели или загуби войната, геноцидът щеше да излезе наяве. Защо е необходима тогава цялата тази смешна потайност?
„Ахилесовата пета” на фалшификаторите на историята
Почти всеки, който е израсъл на Запад, вярва в газовите камери. Почти никой не се замисля върху следните факти -
- При всеки съдебен процес за убийство се прави експертиза върху оръжието, с което е извършено престъплението (corpus delicti), независимо дали то е револвер или нож, чук или брадва. Обаче, при нито един единствен процес срещу нацисти, където уж се касае за милиони убити, никога не бе искана експертиза.
- Никой химик, никой инженер до сега не е изследвал газовите камери от Биркенау, освен американския инженер и специалист по газови камери Фред Лойхтер (Fred Leuchter), който през февруари 1988г. отиде с малка група в Полша, за да изследва основно газовите камери. Обаче, Лойхтер вършеше това по поръчение на ревизионистите.
- При нито една аутопсия на концлагерист не е установено умъртвяване с газ като причина за смъртта.
Да прочетем основните трудове от литературата върху Холокауста... В нито един от тия основни трудове не се намира и една единствена скица от нацистка камера, в нито един от тях не се загатва дори как са функционирали тия ужасни машини за убийство. Дори в „Газовите камери са съществували” от Жорж Велерс или Техника и начин на действие на газовите камери” от Пресак не показват нито една снимка от тия камери на смъртта. Ако споменатите книги се прочетат, ако се
прочетат други десет, двадесет или сто Холокауст-„тухли”, ако се прочетат дузини или стотици „спомени на преживели”, никъде не се намира техническо описание на газовите камери!
Единствените, които се занимават с техническите предпоставки за функционирането на газова камера, са ревизионистите. Диетлиб Фелдерер - швед от австрийски произход (религиозен активист и учител по музика), започва да изучава германските концентрационни лагери, издирвайки сам, в качеството си на „свидетел на Йехова”, съдбата на своите 60 000 уж убити от нацистите единоверци. В продължение на многогодишното си изследване той установява, че нацистите не са убили 60 000 „свидетели на Йехова”, а точно 203. На терена на „лагерите за унищожение” той прави 30 000 фотографии, подлагайки крематориумите и „газовите камери” на подробно изследване. фелдерер идва до извода, че „газовите камери” никога не са могли да функционират, че „свидетелските показания” за умъртвяване с газ представляват непрекъснат низ от безумия и, че с приписваното на крематориумите работно натоварване те не биха могли да се справят при никакви обстоятелства, дори не и приблизително. Като наказание за своите проучвания, той се отзова зад решетките и бе принудително психиатрично изследван по съветско-комунистически маниер.
Французинът Роберт Форисон, професор по литература и текстуална критика, тръгва от убеждението, че всяко сериозно изследване върху проблема за газовите камери трябва да започне с изследване на техниката за умъртвяване с газ и на, уж употребявания за масово убийство, инсектицид Циклон-Б - „Исках да науча, при това, как развъждани заради кожите норки биват приспивани с газ, как бърлоги на лисици се опушват с газ и как в САЩ се извършват екзекуции с газ. Установих, че в почти всички случаи се използва циановодород.”
Американските газови камери
Роберт Форисон бе първият изследовател, който дойде до убеждението, че работата върху уж съществувалите екзекуционни камери трябва да започне с изследване на американските газови камери.
Първата екзекуция на убиец чрез отровен газ се състоя през 1924г. в Невада. Впоследствие други американски щати възприемат този метод за екзекуция, защото той бил уж най-хуманния. Като средство за умъртвяване служи газът циановодород. Екзекуцията с газ е един твърде комплициран процес. Подготовката за екзекуция, самата тя, както и почистването на камерата на смъртта след нейната употреба, траят много часове. Например в затвора в Балтимор - щата Мериленд, целият „ритуал” обхваща ни повече, ни по-малко 47 етапа, някои от които са твърде сложни. Газовата камера трябва да е абсолютно херметично затворена, иначе екзекуцията ще бъде игра със смъртта за персонала на затвора и свидетелите.
Осъденият на смърт бива привързан здраво на един стол. След това оставят зърна цианид да паднат в съд с разредена сярна киселина. Те се разтварят в нея и смъртоносният газ бива освободен. Вдишвайки го, след около 45 секунди осъденият загубва съзнание; смъртта
настъпва три минути по-късно. Газът бива неутрализиран в един очистителен филтър и отведен през комина. В продължение на 20 минути камерата трябва да бъде грижливо вентилирана, преди един лекар и двама помощници в защитни костюми, предпазни ръкавици и
газови маски да могат да влязат вътре, за да изнесат трупа. Тъй като не е изключено, че от някъде може да изтече газ, за стоящите отвън постоянно стои готов апарат за първа помощ.
Не е чудно, че все повече американски щати се отказват от този абсурдно скъп, сложен и опасен начин за екзекуция и го заместват с друг - смъртоносна инжекция.
Циклон-Б и германските дезинфекционни камери.
Инсектицидът Циклон-Б се използва и до днес за дезинфекция на силози, кораби и т.н., но също (в борбата с бяса) за опушване на бърлогите на лисици. По време на Втората световна война той намира приложение в много концентрационни лагери, а също и в такива, за коитоникой историк не би твърдял, че там са съществували газови камери за екзекуция. Изчислено е, че дрехите на около 25 милиона души са били очистени от въшки с Циклон-Б. Това санитарно мероприятие несъмнено с спасило стотици хиляди от петнистия тиф, между които не малко концлагеристи-евреи. Циклон-Б бе доставян
опакован херметично, под формата на шайби или топчета. Като носеща субстанция служеха дървесинни влакна или диагрис - една червено-кафява маса на зърна. При контакт с въздуха започва отделянето на газа. Колко дълго трае този химически процес зависи от температурата на въздуха. При точка на кипене от 25, 7°С по-голямата част от газа се изпарява за около половин час, при по-ниски температури - съответно по-дълго.
Да видим сега, съгласно два германски документа от войната, как Циклон-Б бива практически прилаган.
За дезинфекциране на дрехи от въшки широко се използваха дезинфекционните камери, конструирани от DEGESCH. Тия камери със стандартна големина от 10 куб. можеха да бъдат затворени херметично.
Дрехите за дезинфекция от въшки биваха окачени или поставени на една количка, която се вкарва вътре.
Камерата се загряваше до 25-35°С. С помощта на кръговратна вентилационна система, отделящия се от гранулите Циклон-Б газ се разпространяваше равномерно. Същата система служеше и за бързо вентилиране на камерата посредством предварително нагрят въздух. С
включването на кръговратната система, кутията Циклон бива автоматично отваряна и съдържанието - изсипано върху една подложка; с това трябваше да се избегнат лежащите на пода единични гранули, отделящи още часове наред газ, да бъдат пропуснати при почистването и които щяха да поставят хората в опасност.
Времето на обгазяване траеше най-малко един час, времето за вентилация - 15 минути. Накрая дрехите се оставяха за проветряване на открито. Камерите можеха да бъдат обслужвани само от обучен персонал.
Естествено, за дезинфекция на нехерметични помещения, като жилищни сгради, кораби и т.н., както и такива, които не могат да бъдат подгрявани, бяха в сила други правила. Издаденото през 1942г. упътване от здравната служба на протектората Бохемия и Моравия под
заглавие - „Указания за приложение на синя киселина (Циклон) за унищожаване на паразитни насекоми”, описва как бива практически
извършено обгазяването на една сграда. Съгласно това упътване, дезинфекция с Циклон бе разрешено да се извършва от обучен екип от най-малко двама души. Всеки специалист по дезинфекция трябваше да носи със себе си газова маска, два специални газови филтъра срещу
синя киселина, уред за определяни на остатъци от газ, една инжекция за противоотрова, както и удостоверение за допускане до такава работа. Преди апочване на операцията на вратата на дезинфекцираното жилище задължително трябваше да се постави предопредителен знак с череп и кости, и надпис, по необходимост на няколко езика. Един постови трябваше да държи всички външни лица на разстояние. Съгласно споменатото указание, най-опасната част на операцията бе проветряването. То трябваше да продължи най-малко 20 часа.
Това упътване бе използвано на Нюрбергския процес, под № 9912 като документ на обвинението, въпреки, че на всеки внимателен наблюдател трябваше да направи впечатление, че намиращите се в него данни върху качествата на Циклон-Б правят свидетелските показания за умъртвяване на хора с него абсурдни... (следват няколко страници със “свидетелства” на трима уж наблюдавали и запознати с умъртвяването с “газови камери”)... (според “свидетелствата” става въпрос за унищожаване на хиляди хора всекидневно в газови камери и крематориуми! – бел.)...
Природните закони не са ли били в сила между 1941 и 1944 година?
В главния лагер Освиенцим посетителят ще намери един запазен, намиращ с уж в оригинално състояние крематориум, заедно с „газова камера”, а в Биркенау - развалините на четири в различна степен разрушени крематориуми. Криматориумът на главния лагер бива наричан К-1, четирите крематориума от Биркенау - К-II до К-V. От последните най-добре е запазен К-II. Пред тази руина на една табела е описано как са извършвани масовите убийства - до 2000 души били наблъскани в „газовата камера” и умъртвяване чрез хвърлян вътре Циклон-Б; след това труповете били прехвърляни в намиращия се над „газовата камера” крематориум и изгаряни.
Ако природните закони са били в сила също и по време на Втората световна война, а не отменени с цел извършването на Холокауста, то това описание, точно както и показанията на тройката главни свидетели - Хес, Мюлер и Врба, са низ от нелепости. Следват най-абсурдните безмислици.
Абсурдност номер едно - никой нормален архитект не би построил крематориум, както и газова камера, в същата постройка, в която посредством експлозивен газ се извършва масово убийство. Наистина, експлозивността на Циклон-Б не е особено висока, но само заради латентната опасност от експлозия, която дори би произлязла от обгазените с Циклон-Б трупове, е свидетелство за самоубийствена лудост, още повече, че за да бъдат убити около 2000 души за три минути (Хес) е необходимо използването на огромно количество газ. Крематориумът К-1 не се намира върху „газовата камера”, а непосредствено до нея. Постройката първо би хвръкнала във въздуха, изтребвайки целия лагер, включително всички от 55.
Абсурд номер две - Както вече бе споменато, за да може Циклон-Б да се изпари за половин час, камерите за въшки трябва да бъдат затоплени (най-малко) до 25 градуса С.Такава нагревателна система в „газовите камери” не съществува. През зимата това подгряване би трябвало да продължи с часове, докато голямата част от газа бъде
освободена. Освен това в тази натъпкана до пръсване камера (2000 души в едно пространство от 210 кв. м) газът въобще нямаше да се разпространи.
Абсурд номер три - Вратите на повечето „газови камери” се отварят навътре. Следователно специалният взвод въобще не би могъл да влезе в помещенията, претъпкани до последния квадратен сантиметър от трупове. Тия нацисти на какви некадърни и глупави архитекти са възложили строежа на своите съоръжения за унищожение!
Абсурд номер четири - В известен смисъл абсолютната невъзможност - невъзможност на невъзможностите.
Съгласно Хес, специалният взвод влиза в камерите половин час, според Мюлер дори само няколко минути след масовото убийство, нахвърляйки се на труповете, за да им вземат пръстените (Хес), за да им събличат дрехите (Мюлер) и отрежат косите (Врба). Това би било самоубийствена акция от най-чиста проба. Нито един член на този специален взвод не би преживял такава харакири-операция (да си припомним само, че американските газови камери след екзикуцията на един единствен затворник трябва грижливо да бъдат вентилирани, преди лекарят, носещ защитен костюм и газова маска, влезе в нея). „Газовите камери” в Освиенцим разполагат само с една примитивна вентилационна система, така че газовите маски не биха били достатъчни за хората от специалния взвод, още повече, че отровата по труповете на убитите, върху които специалният взвод започва да работи, действа също така смъртоносно, тъй като тя именно прониква и през кожата. При това, специалната команда не е носила противогазови маски; според Хес, те пушели, докато извършвали своето отвратително занимание.
Те пушели! В средата на експлозивен газ! Абсурд номер пет - От „газовите камери” до крематориума, както се вижда на запазените строителни планове не е водел никакъв друг път освен един асансьор с
размери 2, 10 на 1, 35 м, който, заедно с обслужващите го, може да транспортира едва четири трупа. При транспортирането на мъртвите в крематориума трябвало да се бърза, защото следващите обречени на смърт чакали вече пред душа (в началото на лятото на 1944 г. били
„обгазявани 12 000, според други „историци” - до 24 000 души дневно). Нещастниците не са и забелязали, че душа не е истински, защото им давали в ръцете сапун (според други „очевидци” имитация на сапун) и хавлиена кърпа (или е било имитация на пешкир?). Докато те търпеливо чакали, момчето от асансьора непрекъснато сновяло 500 пъти насам и натам между газовата камера и крематориума, работейки неуморно върху обгазените с Циклон трупове в пълното с отровен газ пространство и то без опасност за своето здраве!
Абсурд номер шест - Крематориум-П и Крематориум- Ш са имали по 15 пещи, останалите по-малко. Кремирането на един труп трае, също както и в повечето използвани днес крематориуми, около час и половина. През 1944 г. кремирането сигурно не е протичало по-бързо.
Ако за шест часа в 15-те пещи са били изгорени 60 трупа, то още 1 940 убити лежали в помещението с „душовете” и следващите 2 000 обречени на смърт отдавна чакали нетърпеливо да им се разреши да влязат вътре!
За крематориумите - В стандартния труд на Раул Хилберг „Унищожаването на европейските евреи” намираме точни сведения относно продължителността на работа за всеки от четирите крематориуми от Биркенау. Като оставим настрана най-модерните днес използвани крематориуми, работещи 24 часа и които могат да изгорят по един труп на час, според мнението на специалисти по кремация използваните тогава трупове са могли да кремират не повече от 5 трупа на ден. Обаче съгласно нашите „историци”, в Биркенау са били убити около един милион души (преди се говореше за три до четири ми-
лиона).
Къде са изгорени останалите трупове?
Съгласно екстерминисите - в ями! Тази история е още една физическа невъзможност, защото изгаряне в яма е единствено възможно при използването на безкрайно много време и гориво, поради недостатъчния приток на кислород. Преди построяването на крематориуми труповете на жертвите от епидемии биват изгаряни на клада. Измислените от екстерминистите „ями за изгаряне” са просто глупост...
Франк Валус и Иван Демянюк
През 1974г. Симон Визентал установи, че щатският гражданин от полски произход Франк Валус по време на войната, като слуга на германските палачи, е извършил крещящи до небето позорни престъпления към евреите. Така Валус бе изправен пред съда. Не по-малко от единадесет еврейски свидетели твърдяха под клетва, че Валус по зверски начин убил една старица, една млада жена, няколко деца, както и един инвалид. Валус, пенсиониран фабричен работник, направи 60 000 долара дългове, за да финансира своята защита. Накрая му се отдаде да получи документи от Германия, доказващи, че по време на цялата война въобще не е бил в Полша, а в едно селско имение в Бавария, където за него си спомняха под името „Франил”. Така обвинението се срина. Благодарение на Визентал, Валус бе финансово разорен, остана обаче на свобода.
Властите на САЩ, нарушавайки почти всички държавно-правни норми (работейки съвместно с КГБ, чрез посредничеството на Арманд Хамър), предадоха американския гражданин от украински произход Иван Демянюк на Израел, където той бе изправен пред съда като „звярът от Треблинка”. Множество дами и господа, положили клетва като свидетели, описваха как „Иван Грозни” е безчинствал в Треблинка.Той собственоръчно убил с отработените газове на бракуван руски танк 800 000 евреи. Той бил рязал ушите на евреите и в газовата камера им ги давал обратно. Със своя щик той рязал парчета месо от тялото им. Той разпарял корема на бременни със сабята си. С меча той отсичал гърдите на еврейки по пътя за газовата камера, разстрелвал, уби вал, пробождал, удушавал и биел с камшик евреите до смърт или ги оставял бавно да умрат от глад. Така Демянюк бе осъден на смърт.
Междувременно израелските съдебни власти признаха, че украинецът, вероятно, въобще не е бил в Треблинка. Сега те обмислят как да го обвинят в масови убийства в лагера Собибор (единственото доказателство е един фалшифициран от КГБ служебен документ от Собибор.
Както показа направеният в САЩ анализ, хартията на документа съдържа като съставна част един фотохимикал, използуван едва от 60-те години насам). Проблемът е в това, че Демянюк бе идентифициран като „звяра от Треблинка” от кохорти, заклели се свидетели, и така
неговият случай убедително показва колко може да се вярва на свидетелски показания при такива процеси. (От 1986 до септември 1993г. Демянюк прекара в затвора, където беше осъден и на смърт. Пуснат на свобода поради недоказаност на неговата идентичност той се завърна в САЩ).
Какво още ни разказват „преживелите Холокауста”?
В „Историята на Ева” Ева Шлос, доведената дъщеря на Ото Франк, разказва как нейната майка се спасила като по чудо от Провидението. Откъсът завършва със следните думи - „През тази нощ часове наред пещите в крематориума горяха и пламъци с оранжев цвят излизаха през комина в черното нощно небе”, (стр.113)
Подобни пасажи се срещат в безбройни „разкази на преживяли”; високо излитащите пламъци от комина на крематомиума принадлежат просто към Холокауста.
Дали най-после ще се намери някой, който да обясни веднъж за винаги на преживелите геноцида, че при никакъв крематориум никакви пламъци не излитат от комина!
Една особено гадна легенда, появяваща се при много такива разкази, е тази за изтичащата при изгарянето на трупове и допълнително използвана като гориво човешка мазнина. Филип Мюлер пише в „Специална обработка” - „Заедно с неговия помагач Екхард, инженерът по убийствата слезе в една от ямите и маркира на дъното, в
средата, по дължина на ямата, една широка 25 до 30 см ивица. Тук, чрез изкопаване на земята от средата към двете страни, трябваше да се образува леко наклонен канал, за да може мазнината от горящите в ямата трупове да се оттича в два събирателни резервоара”.
Да попитаме един специалист по кремация той какво мисли за това! Тази неописуема приказка за ужасите намери място в една „сериозна” книга като тази на Хилберг (стр.1046). Такива примери дават ясно да се разбере как се фабрикуват тези „съобщения на преживяли”. Някой си „преживял геноцида” си смуче такива глупости от пръстите и всички други „преживели” повтарят глупостта му.
Естествено, книгата на Ева Шлос или един Филип Мюлер може да съдържа истина. Ако такива автори разказват за суровите условия на работа, ужасните хигиенни условия, глад, от време на време малтретиране или екзекуции, то това може да е напълно вярно. Във всеки случай, всички пасажи за газови камери и целенасочени акции на унищожение са измислени.
Сега следват няколко откъси от „фактически съобщения” върху геноцида на евреите.
Ели Визел върху (измисленото от съветската пропаганда) избиване при Бабий Яр край Киев - „По-късно научих от един свидетел, че земята месеци наред се тресяла и от време на време гейзери от кръв
бликали то нея”.
За масовите убийства в Освиенцим съобщава Кити Харт в „Но аз живея” - „Бях свидетел на едно убийство, но не убийството на един човек, а на стотици хора, невинни хора, които, най-често неподозиращи, бяха въвеждани в една голяма зала. Това беше гледка, която не може да се забрави. Отвън, на по-ниската постройка имаше стълба, достигаща до малък отвор. Едно лице с униформа на SS се покачи бързо. Горе той си постави газова маска и ръкавици, отвори с дясната ръка отвора, измъкна една торба от джоба си, припряно изсипа вътре нейното съдържание - един бял прах, след това бързо затвори отвора. Като мълния той бе отново долу, хвърли стълбата на поляната и побягна от там, сякаш бе преследван от зли духове. В същия момент се чу ужасяващ рев, отчаяните виковена задушаващите се хора... След около пет до осем минути всички бяха мъртви”.
Белият прах, напълно непозната в химията, изглежда междувременно да се е свършил в Освиенцим, поради което командата на SS се принуждава да премине към други методи. Тези описва hосподин Евгени Аронеану в своето „фактическо свидетелство” - „800 до 900 метра от мястото, на което се намираха пещите, затворниците се качваха на малки вагонетки, циркулиращи по релси. В Освиенцим те са с различни размери и могат да побират от 10 до 15 души. Щом бъде
натоварена, вагонетката бива задвижена по наклонена равнина надолу по един коридор. Накрая на тоя коридор се намираше стена и зад нея отвора на пещта. Щом като вагонът се удари в стената, тя се отваря автоматично. Вагонът се обръща, изхвърляйки своя товар от живи хора в пещта”.
Обратно на това „сведение на преживяното” е онова на Цофиа Коссак - „От дъното на преизподнята, Господи”, в което пак се описват газови камери. Според нея, Циклонът не бива хвърлян вътре, а се изкачва нагоре през отвори на пода - „Един пронизителен звън и през отвори на пода газът започна веднага да се издига нагоре. От един балкон, откъдето можеше да се наблюдава вратата, хората от SS гледаха с любопитство агонията, ужаса, гърчовете на обречените на смърт. За тия садисти това бе спектакъл, на който те никога не се насищаха... Агонията траеше от десет до петнадесет минути... Силни вентилатори прогонваха газа. След това се появяваха хората от специалния взвод, с газови маски и отваряха вратата срещу входа, където се намираше рампа с малка вагонетка. Екипът натовари доста бързо труповете на вагонетката. Други чакаха. Често се случваше мъртвите отново да се съживяват. При тази доза газът само упояваше, но не убиваше. Понякога жертвите върху вагонетката идваха на себе
си... Те профучаваха надолу по рампата, разтоварвайки своя товар направо в пещта”.
И извън газовите камери на Освиенцим също стават странни неща - „От време на време в крематориума идваха лекари от SS, най-често хауптщурмфюрер (капитан от SS) Китт и оберщурмфюрер (старши лейтенант от SS) Вебер. В та- кива дни ставаше като в кланица. Преди екзекуцията двамата лекари като търговци на добитък опипваха бедрата и прасците на още живите мъже и жени, за да из берат „най-добрите парчета”. След разстрела жертвите биваха поставяни на масата. Тогава лекарите изрязваха парчета от още топлото месо от бедрата и прасците и ги хвърляха в стоящите за това съдове. Мускулите на току-що разстреляните още се движеха и конвулсирайки, разтърсваха кофите, привеждайки ги в ритмични движения”.
Янкел Бирник - „преживял геноцида над евреите”, бичува непристойното поведение на украинците в Треблинка - „Украинците бяха постоянно пияни, и за да имат повече пари за ракия, продаваха всичко, което можеха да откраднат в лагера... Когато си натъпчеха коремите, пияни-заляни, те се оглеждаха за други забавления. Често си избираха най-хубавите еврейски момичета между
минаващите покрай тях голи жени, отмъкваха ги в бараките си, изнасилваха ги и после ги хвърляха в газовите камери”.
Много от авторите описват как са изчезнали безследно 800 000 или повече трупове от Треблинка. Най-напред следва откъс от книгата на Жан-франсоа Щайнер - „Треблинка. Бунтът в лагера за унищожение”

http://judassicpark.narod.ru/

http://forum.skycode.com/

Предговора със съкращения и откъси от няколко глави
(бележките под линия са махнати, както и някои имена, изписани в оригинала на латински)
Тази книга представлява един вид обобщение на наскоро излизащия много по-обширен труд от същия автор, хвърлящ светлина зад кулисите на официалната история...
...унищожаването на евреите в т. нар. „Холокауст”, разтърси най-дълбоко съвестта на човечеството. За днешното поколение е непонятно, че тогава светът само е гледал и мълчал и с това е станал носител на част от вината за това...
...днес германският съд категорично отхвърля всички настоявания за доказване на съществуването на газовите камери под предлога „очевидност на фактите”.
Целият следвоенен период стои морално и политически под знака на Холокауста. Той бива изучаван във всички учебници като установен факт. Милиони хора, изразявайки своето изумление, посещават местата за поклонение (Аушвиц - полски Освиенцим, Дахау и т.н.). Въпреки това все повече се надигат гласове, изразяващи съмнение в официалното представяне на историята, поставящи под въпрос достоверността на използваните източници.
Възможно ли е при това, което засяга Холокауста, някои неща да са пропуснати и да не са взети под внимание? Възможно ли е занимаващите се с тази тема, повлияни от привидната „очевидност на фактите”, да са пропуснали да проверят нещо, което в книгите по история вече ясно и задължително е утвърдено завинаги?
Възможни ли са въобще съмнения? Не са ли те оскърбление за здравия човешки разум?
При наличието на „безброй доказателства”, би трябвало да е лесно да бъдат опровергани доводите на съмняващите се.
Защо някои се страхуват, както дявол от тамян, от публична дискусия с ревизионистите върху Холокауста?
Някои държави гласуваха специални закони, ограничаваща свободата на мнението и то единствено във връзка с Холокауста. Нима един намордник би могъл да замести липсата на аргументи? Кой има интерес единствено историческото събитие Холокауст да се постави под табу и да се отстрани от критично изследване?
Не сме ли очевидци, как исторически събития биват преоценени с необходимата емоционална дистанция и подобаваща научна точност едва след десетилетия, понякога след столетия? Примерите за това не са малко. Едва през последните десетилетия романтичните страници за основаването на швейцарската държава, разкриващи ни за щурмуването на укрепените замъци и прогонването на тираните, бяха изпратени в царството на легендите. Днес знаем, че досегашното представяне на историческите факти е имало за цел чрез „държавнополитическа индоктринация” да създаде един национален мит.
Също и близката история се появи в нова светлина, благодарение на грижливо изучаване на историческите източници...
Историческото изследване настоява за постоянна преработка („ревизия”) на историческата картина. От дневниците на Гьобелс знаем, че Ван дер Любе е подпалил сам Райхстага. Вината за масовото убийство на 4000 полски офицери при Катил (1940 г.) преди бе преписвана на националсоциалистите; днес е доказано, че Сталин е дал заповедта за това.
Няма тема от историята, която да не може открито да бъде дискутирана, с изключение на Холокауста!
Какво би било, ако при всички по-горе споменати личности и исторически събития, всяко по-нататъчно изследване и публична дискусия бяха забранени чрез заплаха от тежко наказание? Колко сериозна може да бъде историографията, когато небрежни и тенденциозни „исторически трудове”, писани непосредствено след събитията, биват възприети от по-късните поколения историци, които желаят да прикрият от обществеността нови и проверени познания от „народно-възпитателни съображения”, защото несъответстващата па истината досегашна версия по-добре крепи разклатената
конструкция на идеологическата постройка! Не е ли това обезобразяване на историята с цел обслужване на политическата конюнктура ?
Авторът на тази книга само резюмира наличния материал от източниците, особено показанията на очевидците, постигайки с това ясни резултати.
Абсурдните изказвания на свидетелите противоречат на природните закони и на човешката логика. Ако не вярваме на показанията на очевидците, то при Холокауста се касае за едно ЧУДО, защото законите на физиката, химията и техниката не са били валидни.
Трябва ли това „чудо” да бъде обявено за догма, неподлежаща на критика?
В проекта на „Законът против расизма”, който швейцарският федерален съвет предлага на парламента, всяка критика на вярата в Холокауста ще бъде наказвана с глоба или затвор!
Трябва ли нашите мисли да бъдат цензурирани и иначемислищите - преследвани заради тяхното „погрешно мнение”? Искаме ли да създадем инквизиция за преследване на еретици, по примера на фундаменталистите-мюсюлмани, които обявиха награда за главата на Салман Рушди? Много здраве от Оруел!
Четете критично този добре документиран труд, за да си създадете собствено мнение.
Пишете на автора, ако имате въпроси и бележки, той би се радвал па конструктивен диалог.
Нова Година - 1992 г.
Артур Карл Фогт

ЕДИНСТВЕНОТО ТАБУ
В едно плуралистично общество историографията не е слугиня на политиката; свободата за научно изследва не е също така гарантирана, както и свободата на мнението.
И така, нашата картина за преминалите епохи непрекъснато се променя. Нови исторически факти ни принуждават редовно да ревизираме нашите представи. Също така, напълно допустимо е, исторически заблуждения да бъдат атакувани със средствата на точните науки.
До неотдавна в Швейцария се считаше за исторически факт, че след клетвата при Рютли от 1291 г. започва „разрушаването на крепостите” - нападенията върху укрепените замъци на Хабсбургите. Днес обаче, археологическите разкопки показаха, че съответните крепости са били изоставени без бой още много преди това, както и след 1291 г.; следователно, „разрушаването на крепостите” представлява един мит. Досега не сме чули историците, водещи разкопките, да са били дадени под съд за „подигравка с нашите предци”.
Милиони богобоязливи поклонници страхопочитателно се удивляваха пред „плащеницата на Христос” в Торино, докато един технически лабораторен анализ представи доказателствата, че тъканта е от Средновековието. Доколкото ни е известно досега Папата не е отлъчил от църквата учените, извършили изследването.
Само за един единствен исторически период в западното демократично общество, принципът „свобода на научното изследване” не е в сила. Всеки, който постави под въпрос обичайното схващане за този период, рискува социални санкции, обществено заклеймяване, както и прекъсване на професионалното му съществуване. На мястото
на критичното мислене и свободно научно изследване, за този период от време, застава заповяданата от държавата догма. Приложението на научни методи се счита за грях. Става дума за годините от 1941 до 1944 г.
Ревизионистите
Жертва на споменатите репресии и обществено заклеймяване са ония изследователи, които биват наричани „ревизионисти”. Във връзка с Втората световна война това понятие се използва в широк смисъл за историци, оспорващи общоприетото схващане за единствената или главна вина на Германия и Япония за тази война, а в по-тесен смисъл за ония, които поставят под въпрос „Холокауста” - систематичното изтребление на евреите под властта на Хитлер, както и съществуването на „газови камери” в нацистките концентрационни лагери.
(Забележка - „Холокауст” произлиза от гръцката дума „жертва на пожар”. Тя се наложи в германски говорящите страни след излъчването на едноименния американски филм. По-нататък под „газови камери „ще имаме предвид такива за унищожаване на хора, а не тези за дезинфекция от въшки, чието съществуване не е оспорвано. В настоящата книга въпросът за вината за избухването на Втората световна война въобще не се третира. Под понятието „ревизионизъм” имаме предвид значението на „Холокауст-ревизионизъм”).
В енциклопедията Larousse се споменава, че в израилтянската религия под „холокауст” се разбира пълното изгаряне на жертвено животно.
Основател на ревизионизма е французинът Пол Расиние, социалист, борец от френската съпротива и затворник от концентрационния лагер Бухенвалд и Дора - средна пристройка. След своето освобождаване Расиние написа книгата „Лъжата на Одисей”, в която критично разглежда разказите на бивши концлагеристи. Заглавието е намек за безобидния лъжец Одисей, който към сто преживяни страдания измисля и прибавя още хиляда - намек за човешката склонност към преувеличения.
Ако Расиние в „Лъжата на Одисей” бе все още на мнение, че газови камери може би са съществували, защото няма дим без огън, то в хода на своите обширни изследвания той постепенно стига до убеждението, че умъртвявания в газови камери или въобще не е имало, или са били дело единствено на някой луд. Расиние почина през 1967 г...
З.Възможни ли са въобще съмнения върху геноцида над евреите?
Почти всеки вярва, че по времето на Хитлер са съществували нацистките газови камери и милиони евреи са били унищожени. Хиляди книги, стотици хиляди статии, както и безброй филми се занимават с Холокауста. Освен това, множество обвиняеми признаха на съдебни процеси съществуването на газовите камери! Как може, при наличието на тези внушителни доказателства, все още да има съмнение?
Съгласете се, че по този начин например можем да докажем съществуването на вещици. Столетия наред цяла Европа вярваше във вещиците. Дебели книги, написани от учени мъже, поставяха на публично порицание нечестивите им безчинства. В края на краищата, многобройни вещици признаха пред своите съдии, че през Валпургиевата нощ са летяли над земята с метлите си и на една скала са се оставяли да бъдат обладани от самия дявол. Следователно вещици има!
Сигурни ли сме, че за няколко столетия хората са станали по-разумни? И днес дори нямаше ли всички да бъдем убедени в съществуването на вещици, ако от най-ранно детство слушахме от всякъде страшни истории за тях и ако преса, радио и телевизия ежедневно ни съобщаваха техните безчинства?
Как реагират утвърдените историци по отношение на ревизионизма?
Естествено е някой, който не се е занимавал специално със съдбата на евреите в Третия райх и с германските концлагери, да пожелае да види една дискусия между ревизионист и екстерминист (така ревизионистите наричат представителите на теорията за унищожението).
За съжаление такава възможност няма да му се отдаде,
тъй като екстерминистите не са съгласни на подобен разговор. Докато ревизионистите изразходват голяма част от времето си да четат книгите на противниковата страна, проверявайки техните доводи, правоверните историци се задоволяват с фразьорство и канонади от ругатни. Ето няколко от техните стандартни „доказателства”
- „Холокаустът е установен факт.”
Хилядолетия наред беше установен факт, че слънцето се върти около Земята.
- „Който се съмнява в газовите камери, се гаври с жертвите на кафявата диктатура.”
Оказваме ли действително почит на 32 000-те души, намерили смъртта си в концлагера Дахау, увеличавайки числото на 238 000, както това беше в първите следвоенни години?
- „Ревизионистите са антисемити и нацисти.” Беше ли социалистът и концлагеристът Расиние нацист? Вярно е наистина, че между ревизионистите също има някои, които са застъпници на националсоциализма, обаче две и две прави четири, без значение дали този, който го твърди е националсоциалист или не.
- „Ревизионистите са като ония, които твърдят, че земята е плоска. С тях не е възможна никаква дискусия.”
Сигурно има такива, които вярват, че земята е плоска, странното обаче е, че никой не се вълнува от това и не ги преследва съдебно. Никой не ги взема сериозно, на тях се гледа като на безобидни луди.
На ревизионистите, обаче, се гледа особено сериозно. Защо тогава срещу тях се гласуват специални закони?
5. Репресии вместо диалог
През 1990 г. във Франция бе гласуван законът „Гесо” (По името на комунистическия депутат, предложил закона в парламента по внушение на партийния секретар на социалистите – евреина Лоран Фабиюс), заплашващ с една година затвор всеки, който се усъмни в изтреблението на евреите в газови камери. Подобен закон, предвиждащ лишаване от свобода до десет години за отричане на Холокауста, бе гласуван в Австрия през 1992 г. В други страни властващите си помагат с „еластични” параграфи, като „подстрекателство на народа” или „подигравка с паметта на мъртвите”. Според намерението на швейцарското федерално правителство, такъв един „еластичен” параграф ще бъде въведен и в Швейцария. В някои страни ревизионистични книги и списания са забранени. Германският политолог Удо Валенди, издател на списанието „Исторически факти”, постоянно води окопна война с цензурата на федералната република, която впрочем, съгласно конституцията на Германия, официално не съществува. На съдията Вилхелм Щеглих, автор на книгата „Мита Аушвиц”, бе съкратена пенсията и отнета докторската титла. При това се позоваха на един закон за отнемане на академични титли, датиращ от 1939 г. и подписан лично от Хитлер. Роберт Форисон (както и американецът Артур Бутц - водещ ревизионист-изследовател), от 1979 г. насам бива постоянно преследван. Той загуби мястото си на професор по френска литература и текстуална критика в университета в Лион, уж, защото университетът не можел да гарантира сигурността му. Преса, радио и телевизия го заливат с мръсотия и не отпечатват неговите опровержения, съдилищата го осъждат на високи глоби, за
да го разорят финансово, а семейството му живее в постоянен тормоз и страх.
През 1989 г. „антифашистите” показаха с какви „силни” аргументи разполагат. Трима биячи от групата „Синове на еврейската памет” нападнаха Форисон при една разходка, пребивайки го полумъртъв. Въпреки това той остана жив - за разлика от френския учител по история Франсоа Дюпра, който бе хвърлен във въздуха с бомба, поставена в автомобила му.
Репресии и физически терор, дори убийство, вместо диалог, държавна забрана на каквато и да е открита дискусия - това трябва да ни направи недоверчиви. Защо газовите камери биват защитавани с такава животинска злоба от официалните среди в „свободния свят”?
Нима газовите камери принадлежат към културното наследство на човечеството, подобно на пирамидите или катедралата „Св. Петър”. Ще се отнеме ли нещо от красотата на света, ако газовите камери от Освиенцим, където около един милион беззащитни евреи мъже, жени и
деца били отровени със „синя киселина” като насекоми-паразити, ги няма?
б.Защо екстерминистите се боят от диалога?
Причината, спорът да не се състои, е много проста. Откакто през 1979 г. германският „Холокауст-експерт” Волфганг Шефлер участва в една дискусия с Форисон по телевизията на кантон Тесин - италианска Швейцария - и при това получи един нокаут, никой изтъкнат екстерминист не желае да рискува едно такова излагане. Водещите официални историци знаят най-добре, че при една такава дискусия не биха имали абсолютно никакъв шанс. Като резултат на непрекъснатото „промиване на мозъка”, почти от всекиго вярваното твърдение, че по време на Третия райх германците са отровили с газ милиони евреи, при подробно разглеждане се оказва до такава степен безумна измислица, че просто е невъзможно то да бъде защитавано срещу един запознат с фактите противник. Някои ще се запитат защо лъжата бива поддържана и защо едва ли някой знае нещо за ревизионистите и техните доводи. Причината е следната - разпространението на ревизионистични познания и доводи бива възпрепятствано от
най-перфектната цензура, съществувала някога в историята, тази цензура, за която почти никой не знае, че съществува. Кому тя е от полза, за кого е жизнено необходима, как тя бива прилагана, защо в нашето, уж свободно от каквото и да е „табу” общество, съществува
една голяма забрана, а именно - Холокауста. Защо днес можем да се съмняваме във всичко и във всеки, дори и в Отеца на небето, неговия Син – Исус Христос и в Светия Дух, не обаче в газовите камери от Освиенцим или Треблинка? Всички тези въпроси ще проследим по-нататък...
...Не факти, а пропагандни лъжи са следните твърдения -
А) че е съществувал план за физическото унищожение на евреите.
Б) че в концентрационните лагери са съществували газови камери за унищожаване на хора.
В) че под властта на Хитлер са загинали от 5 до 6 милиона евреи.
В момента е съвсем невъзможно да се установи колко са загиналите в резултат на войната и преследването евреи, тъй като това не е разрешено да се изучава свободно и никой независим историк няма достъп до германските, полските, руските и израелските архиви. Следователно трябва да се задоволим с приблизителни преценки. Расиние беше на мнение, че числото на загиналите евреи по времето на Хитлер, вследствие на военни действия и преследвания, трябва да е около 1 милион.
Други ревизионисти, като например Валтер Занинг, който в своето епохално изследване „Изчезването на източноевропейските евреи”, така добре се позовава предимно на еврейски и съюзнически източници, посочва несравнимо по-ниско число. Множество, стотици хиляди, може би до един милион евреи са измрели предимно от
епидемии и изтощение в гетата и лагерите, станали ли са жертви на военни действия и военни престъпления, извършени от оперативните групи, или са умрели при погроми. Всичко това е достатъчно лошо, но не съществува и най-малкото морално основание числото на жертвите да бъде шест до дванадесет пъти преувеличено и с политичско-пропагандни цели да се измислят газови камери.
Защо въпросът дали газовите камери са съществували е толкова важен?
Някои твърдят, че броят на загиналите под властта на Хитлер евреи бил второстепенен, защото дори и един мъртъв евреин би бил един в повече. Също въпросът за съществуването на газовите камери, в края на краищата, бил от второстепенно значение - каква роля играе дали
жертвите са били умъртвени с газ, умрели от петнист тиф или от глад!
По въпроса дали броят на жертите е от значение - разлика между шест милиона и 500 000 умрели означава разликата между живот и смърт за пет и половина милиона дути. При това критиците на рсвизионистите си вкарват автогол - защо тогава те се държат така упорито за напълно фантастичната цифра 6 милиона, ако число-
то не е от значение?
В никакъв случай не можем да се присъединим към тезата, че съществуването на газови камери било от второстепенно значение. Че германците по време на войната масово използваха хора за робски труд, то това бе осъдително, но все пак разбираемо. Те се нуждаеха на всяка цена от работна сила, за да увеличат военната продукция и така
да увеличат своите шансове за победа. Ако стотици хиляди концлагеристи умираха от епидемии, с които германците по своите възможности се бореха, но не можеха да овладеят, то това няма нищо общо с целенасочено изтребление. От германските военни части, а именно „оперативните групи” на Източния фронт, извършените избивания имат съответствие в други войни - французите в Алжир,
американците в югоизточна Азия, руснаците в Афганистан - те всички изравняваха със земята цели села, избиваха цивилно население, включително жени и деца и инквизираха пленници. Масовите депортирания на евреи, колкото и нечовешки последствия да имат за засегнатите, могат да бъдат оправдани с военни съображения за сигурност. В края на краищата евреите в окупираните земи образуваха гръбнака на съпротивителните движения. Например, еврейският публицист Арно Лустигер, оцелял от множество концлагери, изпълнен с гордост съобщава в „Дер шпигел”, че евреите във Франция са представлявали 15% от оперативната военна съпротива (при 1% евреи от цялото население на Франция)...
Американците интернираха по време на войната своето японско малцинство въз основа само на съмнения!
Затова хладнокръвното, безчуствено унищожаване на няколко милиона хора в газови камери, ако се е състояло, не може да бъде оправдано от никаква стопанска или военна необходимост. Няма и съмнение, че това би било безпрецедентно престъпление в историята. Затова на дело, въпросът за съществуването на газовите камери е
от първостепенно значение.
Какво разбираха нацистите под „окончателно решение на еврейския въпрос”?...
...За да поощряват емиграцията на евреите, националсоциалистите работеха тясно с ционистичните кръгове, заинтерисувани от заселването, по възможност, на повече евреи в Палестина.
Още преди Хитлер да издаде дори първия си антиеврейски закон, еврейските организации в САЩ, Англия и другаде развихриха огромна кампания-бойкот, която причини на Германия извънредно големи стопански щети... (Бойкотът на всички германски стоки и услуги бе обявен от Самуел Унтермайер през юли 1933 г. в Амстердам на ционистката “Международна конференция на бойкота”. Талмудистите обявиха “свещена война” на Германия на 7 август, 1933 г., защото Германия отказа да се подчини на техния диктат за определяне на политиката й и на нейното правителство – бел. Copy&Paste) Намерението на ционистите бе да предизвикат Хитлер към все по-крупни репресивни антиеврейски мерки, за да ускорят по този начин емиграцията на германските евреи към Палестина. До 1941 г., когато напускането на страната бе забранено (впрочем забраната не бе последователно провеждана), две трети от германското еврейство бяха вече отишли в емиграция; останали бяха предимно възрастни хора. Също и австрийските евреи, в голямата си част, емигрираха след присъединяването на Австрия към Германия, както и значителна част от чешките евреи след разпадането на Чехословашката република в 1939 г.
След началото на Втората световна война изглеждаше, че планът Мадагаскар, предвиждащ основаване на еврейска държава на остров Мадагаскар, се приближава до областта на възможното. Обаче маршал Петен не искаше да отстъпи острова, а англичаните контролираха морските пътища. Затова се придвиди създаването в източна Европа на област, където евреите да бъдат заселени...
...Че под понятието „окончателно решение” националсоциалистите не разбираха физическото унищожение на евреите, а тяхното преселване на изток, се вижда ясно от всички техни документи. Така на 31 юли 1941 г. Гьоринг пише на Хайдрих - „В допълнение на поверената Ви с указ от 24 януари 1939г. задача „еврейския въпрос” да се доведе, според условията на времето, по възможност до подходящо решение под форма на емиграция или евакуация, с настоящето Ви възлагам да се извършат всички необходими подготвителни мероприятия в организационно, делово и материално отношение за цялостно решение на еврейския въпрос в германската област на влияние в Европа...
Упълномощавам Ви, също така, скоро да ми представите цялостен проект върху организационните, деловите и материални предварителни мероприятия за провеждането на пълното и окончателно решение на еврейския въпрос...”
На Берлинската конференция при Ванзее на 20 януари 1942 г., на която, съгласно легендата, било решено унищожаването на евреите, в действителност, както съвсем ясно се вижда от протокола, бе разисквано върху тяхното преселване... Мартин Лутер от външното министерство, пише в меморандум от 21 август 1942г. - „Основният принцип на германската политика, след вземането на властта, се състоеше в поощряване с всички средства емиграцията на евреите... Сегашната война дава на Германия възможността и задължението да реши „еврейския въпрос” в Европа... На основание ... споменатото указание на фюрера се започна евакуирането на евреите от Германия. Същевременно, близо до ума е, че еврейските граждани на страните, които също така подеха еврейски мероприятия, ще бъдат също обхващани... Числото на преселените по този начин на изток евреи
не е достатъчно да се покрие необходимостта от работна сила там.”
Днес правоверните историци си помагат със смешни обяснения, че „евакуиране”, „изселване” и „емиграция” били пароли за „умъртвяване с газ”. В действителност, вероятно повече от половин милион евреи са били изпратени в Русия, точно както германските документи
отбелязват. Именно, поради липса на каквито и да е писмени документи върху унищожаването на евреите и газовите камери, господа екстерминистите са принудени да виждат в документите неща, които никъде не са писани.
Концентрационните лагери
По-малко от два месеца след идването на Хитлер на власт, в Германия бе построен първия концлагер; следваха други. Преди войната лагерите нямаха никакво стопанско значение. Те служеха за изолация на хора, които националсоциалистическото правителство считаше за заплаха за държавата. Към различните категории затворници принадлежаха политическите („червени”), криминалните („зелени”), както и „асоциалните” или „черните” (просяци, скитници, проститутки и т.н.), „изследователите на Библията” (членовете на секти, отказващи да служат военна служба) и хомосексуалистите. До 1938 г. евреи биваха изпращани на лагер само ако принадлежаха към някоя от споменатите по-горе групи. През ноември 1938г., след убийството на един германски дипломат в Париж и прословутата „Кристална нощ”, за първи път масово евреи биват изпратени в концлагер, защото са евреи; от тези над 30 000 затворници, скоро обаче, почти всички биват освободени.
Преди войната общото число на затворниците (вкючително и криминалните) се колебае между няколко хиляди и няколко десетки хиляди. След началото на войната навсякъде в Европа в териториите под германска власт, изникват като гъби нови лагери, от Струтхоф
Натцвайлер в Елзас, до Майданек в „Генералното губернаторство” на окупирана Полша. В края на войната имаше общо 14 големи и няколко по-малки концлагера. Към тях се прибавиха и около 500 т.н. „трудови лагери” от няколкостотин до над 1000 лагеристи. Тия „трудови лагери” бяха прикрепени към индустриални предприятия; работниците бяха предоставени по принуда от концентрационните лагери, от които са били взети.
По време на войната лагерите играеха съществена
роля във военната индустрия. Между другото, в Освиенцим, където бе най-големия концентрационен лагер, работеха предприятия на химическата и петролната индустрия. В особено прочутия заради суровите условия на работа концлагер Дора бяха строени ракетите, с които Хитлер се надяваше до 1944 г. за обрат във войната.
Малтретирането на затворниците не бе държавна политика, защото режимът, в края на краищата, имаше интерес от колкото се може по-здрава работна сила... Провинили се SS-водачи понякога биваха наказвани безпощадно строго. Карл Кох - комендант от Бухенвалд, беше застрелян заради корупция и убийство; ползващия се с лошо име комендант на Майданек, Херман Флорщед, бе обесен пред събраните концлагеристи.
Както се вижда от една статистика, изработена за Хитлер от SS-генерал Освалд Пьол, между 1 юли 1942 и 30 юни 1943 г. умират 110 812 концлагеристи… През 1943 г. общия брой на концлагеристите достига 224 000, една година по-късно - 524 000 души (без да се броят транзитните лагери).
Повечето смъртни случаи се дължаха на епидемии.
Особено ужасен бе петнистия тиф - разновидност на тифа, пренасян от въшките. За борба с тях се използва един инсектицид, наречен циклон-Б, който по-късно Холокауст-шаманите провъзгласиха като средство за унищожаване на хора.
Освен последните хаотични месеци на войната, най-лошото време в лагерите бе през лятото и есента на 1942г. През тия месеци в Освиенцим на ден умират от петнист тиф повече от 300 души. Заразата взема жертви и от лагерната SS-управа. В самия комплекс Освиенцим повече от смъртните случаи се падат на Биркенау, който се намира на 3 км западно от главния лагер и изпълнява функцията на болничен лагер. През някои периоди от време, само в Биркенау, умират повече хора, отколкото всички останали лагери заедно. Този „лагер на смъртта”, където умират предимно от болести вероятно от 100 000 до 120 000 затворници (имаше също екзекуции и убийства), влезе в легендата като „лагер за унищожение”, където според различните историци, са били унищожени между един и четири милиона души. За кремирането на жертвите от епидемиите се налагаше да бъдат построени крематориуми, морги и помещения за съхраняване на труповете, които геноцид-митолозите обявиха за „газови камери”. Също душовите помещения, поне отчасти, станаха „газови камери”, а от подбора на работоспособни и неработоспособни се изфабрикуваха лъжите за „селекции за газовите камери”. Така възникна лъжата на нашето столетие със съдбоносни последици - лъжата Освиенцим...
Пълната катастрофа настъпи, през ужасните последни месеци на войната. Когато в 1945 г. англичаните и американците освобождаваха един след друг лагерите, там те намират хиляди непогребани трупове, както и десетки хиляди почти умрели от глад затворници, фотографиите тръгнаха по света като доказателство за безпрецедентни масови убийства. В действителност всичко това нямаше нищо общо с някаква съзнателна политика на унищожение. Това може да се установи без затруднение от статистическите данни за умрелите в отделните лагери. Следват данните за Дахау -
1940 г. - 1 515 умрели
1941 г. - 2576
1942 г. - 2470
1943 г. - 1 100
1944 г. - 4794
1945 г. – 15 384
През последните четири месеца от съществуването на лагера умират повече затворници, отколкото през всички предишни военни години заедно! Дори след освобождаването на лагера от американците около 2000 затворници умират от изтощение; 1588 души само през първите 17 дни от май.
Причините за ужасното масово измиране бяха следните -
Вместо, просто да оставят затворниците от източните лагери на настъпващите съветски военни части, нацистите ги евакуираха на запад. Тъй като голяма част от железопътните линии бяха бомбардирани, десетки хиляди биват откарани пеша по седмици наред през сняг и лед към вътрешността на страната; една голяма част от
тях не доживя края на войната. При това в лагерите, където преживелите евакуацията биват приети, липсват бараки, тоалетни, храна, медикаменти, накратко - всичко. Причина за безумната евакуационна политика е, че не бе желано работна сила и войници да бъдат оставени да попаднат в ръцете на противника. На болните, например, бе разрешено да останат в Освиенцим и те бяха освободени от Червената армия.
1) От есента на 1944г. милиони бежанци от завзетите от Червената армия германски източни области се стичаха на запад. В същото време чрез терористични нападения англо-американските бомбардировачи превръщат в развалини град след град, унищожавайки цялата инфраструктура. При тия обстоятелства много хора умират от болести и епидемии, дори и тези, които са на свобода. (спомнете си сринатия до основи Дрезден в края на войната, при което са избити над 120 000 цивилни германци – жени, деца и стари хора – бел.)
Чак Йегер, първият летец, който премина звуковата бариера, описва в своята автобиография, как неговата ескадрила получава заповед от една област от 50 км площ всичко, което се движи, да бъде взето под обстрел... Следователно, чрез целенасочини бомбардировки съюзниците доведоха бедствието, за да обвиняват после победените, че не са могли да изхранват достатъчно концлагеристите!
Въпреки всичко това, в лагери като Берген-Белзен, Бухенвалд и Дахау до купищата трупове и сновящи скелети освободителите намират също десетки хиляди сравнително здрави и добре изхранвани затворници, чийто снимки, благоразумно, едва ли някога са ни били показани.
Жертвите от епидемии в нацистките концлагери имат
исторически паралели, като например от времето на
американската гражданска война. В пленническите лагери на северните щати месечната смъртност достига 2 до 4%, а по-южно – в Andersonville от 52 000 войници на северните щати умират 13 000. По време на войната срещу бурите англичаните интернират общо 120 000 цивилни бури, както и десетки хиляди черни африканци, от които почти всеки шести умира. Нито пленниците от американската гражданска война, нито ония от войната срещу бурите са били целенасочено избити, почти всички умират от епидемии, които не са могли да бъдат потушени. Цифрите на смъртност могат да бъдат твърде добре сравнявани с тия от Дахау (84% преживели, 16% умрели).
Специалната гражданска служба Аролзен (Aroslen - ГФР) обхваща статистически регистрираните по документи смъртни случаи от концлагерите. Следва равносметката, публикувана до края на 1990г.
Матхаузен 78 851 умрели
Освиенцим 57 353
Бухенвалд 20 686
Дахау 18 455
Флосенбюрг 18 334
Сгутхоф 12 628
Грос-Розен 10 950
Майданек 8 826
Дора-средна постройка 7467
Берген-Белзен 6853
Нойенгаме 5780
Захсенхаузен-Ораниенбург 5013
Нацвейлер/Струтхоф 4431
Равенсбрюк 3640

Признавам – не ми се искаше да подхващам темата, предпочитам тези с интелектуална насоченост. Но след последната новина за посещението на ген. секретар на НАТО у нас и срещата му с Борисов се оказа, че ако имаш морал – няма как да не изявиш позиция по въпроса.

   Няма да се спирам в подробни коментари на събитието , то бе отразено от медиите и всеки може да си направи изводите. Но нещастията, както е известно , се движат в чифт. Едната криза върви ръка за ръка с друга – умствената. Тя се свежда до свръхпроизводтсво на кретенизми и на техните създатели. Кризата все някога ще свърши. Но човешката глупост, особено в нейния български вариант е почти безсмъртна.

   Винаги съм твърдял, че лицето Борисов е просто диктатор, успял с измама и значителен финансов ресурс от заинтересовани кръгове зад граница да накара обикновените хора да повярват, че е взел присърце техните интереси. Поредният фарс бе с посещението на Расмусен. Но неслучайно Борисов е известен сред незаслепените от пропагандата не като премиер на България , а много по-прозаично : Боко Тиквата !

   На критиците ще припомня негови думи малко след спечелените миналата година избори : “Сега ще трябва да съм като човешки ресурс в идващите няколко години, но щом трябва ...” . Интересно признание на Батман, не мислите ли ? Чии човешки ресурс трябва да е той ? За да ви насоча към отговор, ще сравня неговото издигане на власт с шахматна задача. От самото начало се знаят възможностите на страните , а в този случай преследваният резултат е предварително известен – троен мат за обикновените хора .

   Обичам сравненията и нека ви предложа още едно : човек носи на алкохол до определена степен, за едни е 100 грама, за други 600... Така е и с лъжите – за един една, за други – 10. Сегашната пропаганда се е погрижила да прескочи границите на всеки един . Когато е напълно упоен и безпомощен, човекът почва да вярва в чутото. После махмурлукът го мъчи, докато не включи отново телевизора или отвори вестника за да повтори и потрети. Да си ходи пиян – залян под действието на бутилката с етикет “Борисов” и по възможност да не изтрезнява.

  

   По-долу давам линк към блога на един достоен и незаслепен от тази пропаганда човек , който изрича много истини за реалната ситуация  :

http://bg-future.spaces.live.com/blog/

 

   И накрая , вместо заключение – един стих от известния Ерих Кестнер :

 

       ...Свободни сме ! И дума да не става !

       Свободни сме ( Доколкото ни дават ! )

       Пак можем, щом премръзнем, да треперим,

       Пред пълните витрини да се зверим,

       Със празен джоб “безгрижно да живеем”,

       Да дишаме безплатно, да се смеем,

       Да пукнем, ако щем, сме с пълно право !...

       И – продължи ли тъй – във строя пак

       Със бодра стъпка да ударим крак !

       Свободни сме ! Какво ли ни остава ?...

http://universalnite000.blog.bg/

Бойко прие поканата на Слави! Двубоят им ще се състои на 25 май!

Публикувано от Бисер Иванов на май 21st, 2010 в категория

Бойко Борисов прие поканата на „Шоуто на Слави“ и ще гостува там на 25-и май. От пресслужбата на премиера потвърдиха новината и добавиха, че Бойко ще отговори на всички въпроси, но и той ще има свои към шоумена. По непотвърдена информация с него в шоуто ще влезе и Цветан Цветанов.

Сценаристите на предаването поканиха министър-председателя в сряда, когато изразиха недоумението си от това, че половината от парите на държавните дружества се държат в една търговска банка, а именно – Корпоративна търговска банка.

Двамата бивши приятели ще застанат за първи път очи в очи след като близо половин година водеха война чрез медиите. В началото на 2010г. Борисов не издържа на нападките, които се сипеха от шоуто и заяви, че атаката срещу него е вследствие на отказа му да даде 50 процента от властта в ГЕРБ на Слави. На бял свят излезе и истината за прословутата градинка до хотел „Кемпински-Зографски“, където Дългият искал да строи, но Бойко не му съдействал.

Бившият столичен кмет със сигурност ще запита Трифонов защо толкова много се мазни на Георги Първанов. Въпрос, на който Слави и хората му така и не са отговорили досега. Взима ли пари от „червените“ олигарси, за да плюе по властта? Какви са отношенията му с Георги Гергов? Каква е истината около фирмата му „7/8″? Това са само част от въпросите, които Бойко смята да зададе на Дългия.

Какво ли ще се случи на 25 май? Какви са вашите прогнози?


http://loran.blog.bg/