България получи отказ за регистрация на символите „бг" за национален интернет адрес на кирилица.

Международната организация за интернет имената и адресите ICANN се е мотивирала с това, че има визуалната прилика на предложението със съществуващи адреси на латиница.

Независимо от широката обществена подкрепа в България за „бг" като най-харесваното съчетание от букви на кирилица, при оценката е взето предвид, че интернет е световен ресурс и уникалността в него е най-важна.

По непотвърдена информация "бг" напомняло на интернет адресите на Бразилия (br) и Буркина Фасу (bf).

От министерството на транспорта припомнят, че в края на 2009 година е публикувана анкета за избор на име на интернет адреса на България на кирилица.

Въпреки условието да бъдат предлагани алтернативни имена на „.бг", тъй като тези символи може да не бъдат одобрени от Международната организация за интернет имената и адресите, една трета от гласувалите са посочили точно това съчетание. Една четвърт избраха за свой фаворит символите „бгр".

Процедурата за регистриране на интернет адреси на азбуки, различни от латиница пред ICANN, стартира официално на 16 ноември 2009 г. Държавната подкрепа е условие за участие в този процес.

Заявката за оценка на „бг" е подадена на 19 февруари. Към нея са приложени писмо за подкрепа от Съвета по стандартизация на географските имена към Агенцията по геодезия, картография и кадастър и набор документи, с които да докажем подкрепата за стринга от българските интернет потребители.

Представени са и резултати от анкети, линкове към български интернет медии и писма за подкрепа от браншовите организации АСТЕЛ и БАСКОМ, както и от Сдружение „УНИНЕТ".

От министерството на транспорта обясниха, че в отговора на ICANN не се посочва на кои други вече регистрирани домейни напомня предложения от България „бг".

Във ведомството все пак са имали опасения, че предложението ще бъде отхвърлено, тъй като някои експерти предварително оповестили, че "бг" напомняло на интернет адресите на Бразилия (br) и Буркина Фасу (bf).

Сред резервните варианти за страната ни сега остава „бгр", ще има и нови предложения, обещаха от министерството.

От транспортното ведомство информират, че ще стартират нова анкета за набиране на обществена подкрепа за име на интернет адрес на кирилица.

„Нито ме интересуват имотите на БАН, нито някой ще строи молове, изтъкна Борисов.
По думите му няма идея да се закрива академията, но след като в цялат адържва се правят съкращения, такива трябва да има и БАН.
„Единственото, което искаме от академиците е да дават качествена продукция, допълни Бойко Борисов.

© wtv

Над 2000 души дойдоха на площада пред парламента на митинг в подкрепа на БАН.
Учените от БАН протестираха, носейки плакати с надписи „Игнатов при мумиите", Игнатов - месия на неуките", „Унищожението в науката е навеки" , „Не на национализация на БАН", „Не убивайте науката", „Да се върнем в Браила, тук вече сме емигранти".

В защита на БАН говориха председателят на академията, председателят на съюза на учените в България, академици и млади учени.
Те представиха подготвената от учените петиция до премиера Бойко Борисов.

„Нито ме интересуват имотите на БАН, нито някой ще строи молове, изтъкна Борисов след среща с академик Никола Съботинов.
Още...

„Той не е бил на процедура за промиване на мозъци отвъд океана и искаме от него да бъде гарант за бъдещето на българската наука", заявиха учените. Митингът продължи с шествие до Министерския съвет за връчване на петицията.

Шествието се водеше от траурна церемония под звуците на „Върви, народе възродени". Учените носеха ковчег с научни трудове и патенти за изобретения.

Демонстрантите носеха дървен кръст с паметен надпис „БАН 1869 - 2010".

В ковчега беше и холограма на квитанцията, с която Дякон Левски е дарил 22,70 франка за организация на българско книжовно дружество.

Участниците в процесията носеха около ковчега портретите на видните дарители за създаване на академията - Васил Левски, Марин Дринов, Иван Гешов, Васил Друмев.

Сред запомнящите се плакати беше и такъв с надпис „1869 - 2010 от Дякон Игнатий до Дянков-Игнатов".

Симеон Дянков: Аз съм учен от световна величина.
Още...

След като председателят на БАН бе приет в Министерския съвет да връчи петицията протестиращите пред сградата на правителството мумифицираха Науката, чиято роля игра докторант от института по компютри и комуникационни системи. Тялото й бе бинтовано и положено в саркофаг, заедно с научни трудове.

Науката обаче пред очите на всички възкръсна, което изрази надеждата проблемите им да намерят разрешение.

© emaxpress

Щатната численост в МВР се намалява с 3 000 бройки. Това съобщи заместник-вътрешният министър Веселин Вучков. У нас на 100 000 граждани се падат 352 полицаи.

От 61 170 щатните бройки в МВР се редуцират на 58 170, собясни той. Около 55 000 са заетите щатове в силовото министерство.

Оптимизацията е част от мерките на правителството за намаляване на разходите в публичната сфера.
26 000 са редовите полицаи в момента, 7 000 са пожарникарите, 1 532 души са заетите в "Гражданска защита".

Вучков обясни, че в Гранична полиция работят 6 000 души, където няма да има съкращения. България има остра нужда от гранична полиция, смята той.

440 души работят към спешния телефон 112, където също има остра нужда от служители.

Заместник-вътрешният министър бе категоричен, че няма да има съкращения на полицаи. Редукцията ще обхване административните звена, обясни той.

Около 700 са незаетите щатни бройки за сержанти в СДВР, но в някои региони ситуацията е друга.

Заместник-вътрешният министър посочи, че в Благоевград по няколкостотин кандидата са се борили за 1 работно място в структурите на МВР.

На щат в МВР работят 2724 чиновници. От тях най-много - 1020 човека - са заети в сектор "Информационно-комуникационни системи".

Кабинетът си постави цел приходите от съкращенията в публичната сфера да достигнат 900 млн. лева.

Последните разчети на МФ обаче показват, че до тази цифра не достигат 145 милиона лева. Това пък обясни финансовият министър Симеон Дянков.

Припомняме, кабинетът реши да не вдига ДДС, но за сметка на съкращения с 20% в администрацията.
Финансист номер 1 каза, че разликата се получила, защото не всички министерства ще направят еднакви съкращения.

20% съкращение ще направят 7 ведомства - образование, регионално, земеделие, здравеопазване, финанси, физичексото възпитание и спорта и самият МС.

15% ще са съкращенията в транспортното ведомство и МВнР, 10% в МОСВ, МИЕТ и Министерство на културата.

5% ще са съкращенията в правосъдното ведомство. МВР, МТСП и МО запазват бюджетите си.

Дянков обясни, че разликата от 154 млн. лева ще бъде компенсирана за сметка на съкращения в допълнитените разходи.

Това са разплащания по задължения от предходни години, текущи трансфери на транспортното ведомство, финансиране на инфраструктура и премиране на тютюнопроизводители. Дянков уточни, че тютюнопроизводителите няма да бъдат засегнати от тази мярка.

Финансовият министър съобщи още, че се сформира работна група, която в едномесечен срок да създаде единни правила за обслужване на държавните търговски дружества в търговските банки.

© Антон Станков, архив news.bg

Всеки осъзнава, че без ДПС не става, страната не може да се управлява. Това заяви лидерът на ДПС Ахмед Доган на среща пред няколко хиляди души в Джебел.

Той присъства на възпоменателен митинг по повод 21 години от мирния протест на българските турци в Джебел, с който те настояват да бъдат върнати рождените им имена. С решение на общинския съвет 19 май е обявен за празник на града.

„В един момент осъзнаха, продължава речта си Доган, една много дълбока истина. Ако ДПС е зло, започнаха да мислят: Ела зло, че без теб още по-зло.

Ахмед Доган подчертава, че ДПС е най-опитната партия в страната и кадрите на движението в местната власт са гръбнакът на този опит, който партията има последните 20 години.

„Никой не може да си помисли, каквито и мускули да показва, каквато и смелост да демонстрират, да посегнат на правата и свободите на човека. Дори да си го помисли, вече трябва да се направи корекция", заявява още лидерът на ДПС.

По думите на Доган - който посегне на правата и свободите, трябва да си направи сметка, че нарушава основен принцип на демокрацията.

Той е категоричен, че през последните осем години ДПС са се научили сероизно да управлявакт - „нашите хора, които разбират от властта, постоянно висят на главите на тези, от които зависи съдбата на страната за решаването на канализационни въпроси, нови работни места, водоснабдяване, пътища, инфраструктура и т.н.
Всеки осъзнава, че без ДПС не става, страната не може да се управлява, подчертава Доган в Джебел и призовава към единство - имаме нужда повече от всякога през последните 20 години да бъдем единни, защото сме силни така.

Тази възпоменателна вечер се посвещава на майор-летеца Христо Вълев Илиев, командир на 2ри щурмови полк, летище Граф Игнатиево край Пловдив по случай 100 години от рождението му.

Майор Христо Илиев, въпреки неговите достойнства като офицер, въпреки неговото толерантно и човешко отношение към заловени партизани, стана жертва на т.нар „народен съд“, едно антиконституционно формирование, заедно с други свои колеги офицери. И до днес не е известно мястото, където почиват неговите кости, за да им се отдаде необходимата почит.

Младите и подрастващите трябва да знаят за тази жесткока несправедливост, наречена „народен съд“, под ножа на който загинаха стотици и хиляди невинни хора със скалъпени обвинения, между, които и много достойни офицери.

Майор Христо Вълев Илиев е роден на 20.09.1903 г. в едно малко селце на варненски окръг, със старото име Боаз Кесен,  а днес село Чернево. Родителите дават на новороденото дете името Христо, хубавото име на големия български поет Христо Ботев. В последствие семейството се премества във Варна и тук детето става юноша и възмъжава. Характерна черта на семейството е патриотизма и когато на Христо му предстои да се ориентира в живота, той недвусмислено избира – Военното на Негово Величество Училище. Мечтата му е да стане офицер-летец, да посвети живота си в бран на родното небе от чужди посегателства…и мечтата му се сбъдва! Христо Илиев завършва 45-ти випуск на ВНВУ като подпоручик-летец на 6-ти септември 1926г. в дена на Съединението на княжество България с Източна Румелия.

На 21-ви октомври 1929г. той е произведен в чин поручик. На 3.10.1935г. е произведен в чин капитан и на 6 май – Гергьовден, 1943г. в чин майор. Като проследим службата на този български офицер, ние се запознаваме с едно рядко старание за усъвършенстване на професията . Службата във въздушните войски протича първо като летец-навигатор, като командир на крило в смесен орляк, като командир на крило в изтребително морско и разузнавателно ято. В последствие той става началник на училище за бордни екипажи и командир на бомбардировъчен орляк. И съгласно поверително писмо №1-1023 / 28.08.1943г. на командира на Въздушната ескадра на 04.10.1943г. майор Христо Илиев е приел във всяко отношение командването на 2-ри въздушен щурмови полк с база летище Граф Игнатиево, край Пловдив.

В списъка на личния състав на 2-ри въздушен щурмови полк към 01.05.1944г. командир на полка е майор-летец Христо Вълев Илиев. Майор Христо Илиев в процеса на своето усъвършенстване като летец през 1941г. е в Германия в Bad Hilling, от август до октомври включително. И от октомври 1941г. до март 1942г. в  база Wertheim. През 1942г. той продължава своята специализация в Полша.

След завръщането си от  Полша негова е инициативата пилотите, които летяли на самолети  PZL 43 и 59 известни у нас като самолети „Чайка“ да се обучават в кацани с планиране при отнет мотор, което до тогава не се практикуваше с тези самолети.  Кацането се извършваше с мото на определени обороти, което изискваше предварително самолета да се подведе от голямо разстояние. Неговата инициатива беше много удачна, особено при летища с по-малки размери, където големия пробег бе направило кацането невъзможно. Това също е пригодно, ако се наложи принудително кацане на площ с малки размери.

Със своите начинания майор Христо Илиев се изявява като извънредно инициативен летец, летец с голяма съобразителност и остър ум. Но ето идва и 9ти септември 1944г. , неговите заслуги и инициативи като летец са пренебрегнати и съгласно регентска заповед №154 от 15.10.1944г., майор Илиев е уволнен въпреки участието му активно в създалия се фронт. Уволнението му го сварва във военната болница. Преди още да възстанови здравето си той е изваден от хоспитала и подобно на много български офицери, особено командири, е изправен пред т.нар „народен съд“, учреден в противовес на българската конституция.

Каква е вината му? Назначен от висшето командване за председател на комисия за разпитване на заловени партизани. Като такъв той е наредил на своите подведомствени, да водят с заловените партизани толерантни разговори, да не бият, което подчинените му изпълняват стриктно, защото той строго е контролирал това. Въпреки всичко, нищо човешко, което е проявил не се взима под внимание. И понеже е бил председател на комисия, получава смъртна присъда, която бива изпълнена. Неговата нелепа смърт потапя в дълбока скръб семейството му – жена, две малки дъщери, престарелите му родители. Дъщерите му още задават въпроса: „Къде са костите на нашият баща, за да им отдадем нужната почит?!“ Жалко, твърде жалко, убитите от „народния съд“ без съд и присъда, безследно изчезналите, следват един след друг – жертви на омраза и мъст. Например: поручик Фердинанд Симеонов – убит след 9-ти септември, жестоко удавен в Дунава. Убит е и вника на Бачи Киро – ген. Теодоси Даскалов. Безцеремноо е убита внучката на Баба Тонка Обретенова. Безследно изчезна най-големия син на Райна Княгиня, генерал иван Динчев.

Днес и сред редиците на българските комунисти се чуват трезви гласове, че тези убийства не биваше да стават, омразата и отмъщението не биваше да се развихрят…но жалко, станалото не може да се унищожи и забрави. Историята е велик съдник. Тя подробно записва в своите страници всички подвизи и геройства, но записва и всички безчинства, като ни сочи пътя, който се осветява от заветните думи на светото писание: „Мое е отмъщението и аз ще го дам.“ – говори Господ през вековете чрез своите пророци.

Със смъртта на майор Христо Илиев, българската авиация загуби един зрял, смел, инициативен летец и командир в своите най-творчески години…

Да помним името на майор Христо Илиев, командир на 2-ри въздушен щурмови полк, чиято летателна дейност днес може да бъде пример за много млади ентусиазирани летци, посветили живота си в бран на родното небе! Нека бъде вечна неговата памет!

(Реч по случай 100 годишнината от рождението на офицер Илиев, о.з  капитан-летец: Красимир Герджиков, председател на клуб Варна при съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО, РЗВ)

Еврейската неправителствена организация „Breaking the Silence” публикува нов критичен доклад за офанзиваta в ивицата Газа през януари 2009 година. В този доклад, жените на служба в израелската армия нарушават омертата.

„В израелската армия една жена трябва да се покаже като по-добра от мъжете. Когато една жена унижава палестинците, тя трябва да го прави по-силно от тях”

Девет месеца след публикуването на признанията на еврейски войници участвали в кампанията през 2009 година Breaking the Silence ни запознава със свидетелствата на 50 жени служили в Цахал.

На различни постове по време на задължителното им военно обучение(две години). Няколко от тях са служили и в Erez, основния пропускателен пункт към ивицата Газа.

„Нормална процедура беше, когато палестинец имащ разрешение да влезе в Израел, при неговото връщане в ивицата Газа го отвеждахме в една палатка и го биехме.” Разказва една от свидетелстващите. Това наказателно упражнение се осъществявало в присъствието на офицера и „жените не изоставаха от мъжете в ударите”.

Според жена офицер в израелските гранични войски, извращенията са често резултат от скука. Когато тя била на пост натоварена с наблюдението на стената в Женин, нейните колеги често си измисляли „агресивни забавления”: „Те съобщават по радиото на командването, че палестинците ги замерват с камъни или, че са агресивни като дават на командването доста мътно описание на обстановката. В резултат на това те получават разрешение да разпитат някой от агресивните палестинци избран по случайност.” В резултат на подобни разпити, често се е стигало до смърт на палестинеца.

Сред цитираните случай е този на 9 годишен прострелян в корема, след като се е опитал да се изкачи на стената.

„Друго дете е било убито от снайперисти в близост до селището Гуш Ецион също без особена причина, но войниците, които са го убили след това се организират и представят история на случилото се, която ги оневинява.”

Войната е мръсна работа, особено когато стига до убийства на деца. По тази причина преди да бъде започната трябва да е ясно как да бъде спечелена максимално бързо. Във война продължаваща 70 години доброто и злото така са се размили и смесили, че вече самите понятие са станали изпразнени от смисъл. В убийствата на деца има точно толкова морал колкото и в атентатите и бомбардировките на израелските градове с ракети. И двете са отвратителни престъпления.

Много историци са се изказвали, повтаряли и преповтаряли, че България е държава на духа. Естествено, ако ги запитете обаче, в какво точно се състой това понятие, едни ще кажат в Християнството, други в Кирилицата, трети в „амалгамата от различни народи оставили гени у нас“(цитирам със отвращение), и прочие. Именно това полага необходимостта, да се направи един конспект на древнобългарската доминация над околните народи, и безпосрният цивилизаторски импулс на народа ни. И няма как да не започнем със онзи първи цитат, някъде отдавна изречен, и вече почти забравен израз, от който мнозина като папагали се опитаха да почерпят дивидент, без нито да го осмислят за да могат да го защитят, нито пък намериха слабостите в него. 

„Обединената духовна енергия на траки, славяни, готи и българи, създава средновековното културно чудо, което аз наричам държава на духа.“, каза някъде през 60-те руският учен Димитрий Лихачов, докато бе награждаван с някакъв нищо не значещ орден на НРБ. Това изказване трябва да се раздели на две части. Първата е, страшното определение за „смесване, сливане, мелезиране“, на днешния народ. Дали на българският народ му е била нужна „духовната енергия“, на народи, които са изоставали вековно във своето развитие, е съвършенно друг въпрос, който ще видим по-нататък в статията. И да – ние сме носители на духа, затова и нашата държава е такава. Но, нима този дух се е зародил във средновековието както иска да ни убеди Лихачов. Нима, този дух е някаква химична реакция между различни народи, извършена със някакъв незнаен „философски камък“, който превърнал в своеобразно злато, нещо което преди е било ръжда? Не мисля.

/На картата е отбелязана Дунавско-българската културна доминация над Европа. Авторите не са се сетили да добавят и безпорната Волжко-Българска доминация над Руските княжества(особено Суздал)… Тъй като авторите на атласа, от който е сканирано изображението че ние сме влияели само на православния, но не и на католическия свят, са неотбелязани културните ни огнища в Панония, Босна и други местности./

Българите сме били цивилизаторският народ, навсякъде където сме стъпили, много преди нашето преселение в Европа. Може би, днес ние сме загубили спомена за прародината. Може би днес, ние съхраняваме само в фолклора, онази дива мистичност на миналото. Но навсякъде където сме били, сме оставяли след себе си, стотици похвали и хилядолетни спомени за нашето присъствие, подобни на това на Насир Кубадиани.

Прабългарите бяха онзи народ, който покрай викингите допринесе най-много за организиране и оформяна на цивилизацията на цяла Източна Европа. Нито християнството и докараните от него промени, нито многото удари на съдбата са могли да съборят делото на онзи, надарен с голяма култура и организаторска способност народ, който сковал в една нация народите на Мизия, Македония, Добруджа и Тракия – именно в българската нация/Геза Фехер/

Духа на древните ни предци – българите, е засвидетелстван както на бойното поле, така и в управлението на тяхната държава. Редица извори ни дават ценни известия за настроенията на чужденци и българи, към особения вид държавност(българският саракт), у който са живели древните българи.

„Това е народът, който преди тебе имаше всичко,което е пожелавал. Народ у който този е придобивал титли, който е купувал благородството с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода. Те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник,който да му устои.“

Тези редове, от далечния 5ти век, излезли под перото на Енодий, ни уведомяват че, българите са живеели на родове(характерна черта разпространена до началото на 20 век), и всеки род е извоювал своето благородство със меч в ръка, срещу неприятеля. И ако това само по себе си не е достатъчно, нека погледнем един от Византииските Тропарх от 999 година: „Те, българите, някога бяха най-справедливия от всички народи и от всичко на света почитаха най-много тези добродетели и сами достигаха голяма слава, а градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно“

Освен чисто духовните качества на българите, не трябва да се забравя и икономическото благоденствие, ниските данъци, и голямото изобилие на всички стоки. Лексикона Суидас, ни описва как безносия император, буквално позлатил Тервел, за неговата помощ…

При император Юстиниан Носообрезания предводителят на българите,Тервел, бил на върха на благополучието. И самият Юстиниан и Константин, синът на Ираклий, били негови данъкоплатци. Той поставял обърнат щита си, който носел във време на война, и изправял своя камшик, с който шибал коня си, и слагал пари, докато покрие и единия, и другия. Изправял копието си на земята и до краищата му натрупвал голям куп дрехи от коприна. Като напълвал сандъчета със златни и сребърни пари, раздавал ги на войниците, като пръскал с дясната си ръка злато, а с лявата сребро.

/На картата е отбелязана Дунавско-българската културна доминация над Европа. Авторите не са се сетили да добавят и безпорната Волжко-Българска доминация над Руските княжества(особено Суздал)… Тъй като авторите на атласа, от който е сканирано изображението че ние сме влияели само на православния, но не и на католическия свят, са неотбелязани културните ни огнища в Панония, Босна и други местности./

Щом Тервел е изправял копието си и е чакал, докато то се покрие от златото напълно, спокойно можем да говорим че всички блага на Константинопол са били в ръцете му, дар от Юстиниян. Това богатсво, комбинирано със ниските данъци(1 яйце, и 1 лъжица мед на година при Цар Петър 1), ни прави държава привлекателна за всички, и особено за българите. Събитието относно Тервел е описано и от Теофан в рамките на 1 изречение:

„Юстиниан завзел отново царската власт и като дал на Тервел много дарове и знаците на царската власт, изпратил го в мир.“

И тъй като, Българската държава е била стожер на цивилизацията за цяла Европа, имало много опити тя да бъде съборена. Династичните бракове на българи със, съседни славянски държави, изиграва лоша шега, защото ги обогатява със кадърни управници със българска кръв. Два от най-забележителните опита да бъде съборена държавата на Духа, държат именно такива князе“. Княз Светослав, вожд на Киевска Рус, предприема няколко похода към дунавска България. Неговата майка – Кралица Олга, е Волжко-Българска принцеса. Младия княз бил отявлен имитатор на всичко българско, и се стараел всячески да подражава на българите. С неговите походи срещу България, той не просто идва за плячка, а се опитва под неговия скиптър да подложи всички българи земи, и да унищожи българската държавност(с Цар/Кан Българин). Светослав е оставил в едно от писмата си от Българската си резиденция(крепоста Преславец), до столицата си, едно интересно сведение:

„Майко, ако искаш да видиш по-красива земя от Киевската, ела в Кадъ кьой (Преславец),
защото в българската (ми) столица, като в център, се стичат всички скъпоценности на изкуството и природата, понеже това е средата на моята земя: гърците пращат тук злато, платове, вино и плодове; бохемците и унгарците сребро и коне; руснаците кожи, восък, мед и роби“.

Друг такъв ренегат е сръбският Крал Стефан Душан. Този „прави србин“, и създател на „огромната“ Сръбска Империя, голяма колкото 1/3 от Симеонова България, също е полубългарин по майка – Анна, дъщеря на Георги Тертер е дарила живот на бъдещия сръбски Княз. Душан получава прозвището си защото удушава баща си(сърбина), мести столицата на Сърбия, в Скопие(българска земя), титолува се за „Цар на Българи и Гърци“, и отнема всички привилегии на сръбските богаташи от Рашка. Това поведение обуславя и защо Сръбската Православна Църква(стълб на великосръбският шовинизъм, и до днес не го е канонизирала). Интересно е определението на Крсте Мисирков за незадоволения Душевно, „цар“ Душан, терзан до края на живота си, че не е българин, и не е успял да пороби България, под неговия скиптър.

Цар Душан е една твърде интересна личност в българската история, искам да кажа в историята на българския народ и в оная сръбско-българска държава на Немановци. Официално за Византия, Унгария, Венеция, Дубровник, Източното българско царство, той е сръбски отначало крал, а сетне цар! Но фактически той е повече български, сиреч западно-български цар, отколкото сръбски крал. Поне такова е впечатлението от неговата политическа и културна дейност за сръбските му съвременници-властели и особено за духовенството на Пекската патриаршия. Съвременниците му сърби и следующите поколения на сръбската духовна и светска интелигенция са запазили едно явно осъждане на всичката му политическа и културна дейност, която се схваща от тях като измена на националната сръбска кауза за обединение на сръбските земи, за постигане на един империалистически блен от временен характер. Всички правдини и предимства, които получи местната българо-македонска аристокрация от Душановата империя, както и пренасянето на държавния център на етнически българска територия в град Скопие, който е бил след 1018 година резиденция на византийския управител на покорена тогава целокупна България, е увреждало националното чувство на съвременните на Душана патриоти, и е дало подтик след смъртта му те да се отметнат от оная създадена от Душана „сръбска“ империя, в която македонските българи играеха ръководяща роля.

Крсте Мисирков

Определението на Крсте Мисирков, показва, че същноста на българската държава е била такава, че на нея е било определено мястото на Лидер сред всички народи, както в културно, така и във военно отношение. Всички опити да бъде заличена българската държава са опити друго царство да ни измести от уникалният ни статут.

„Името българин означава мъдър, знаещ човек“, отбелязва арабският пътешественик Абу Хамид ал Алдалуси, и докато на нас ни е генетично заложено да сме знаещи, ние сами трябва да изминем този път! За да я има Велика България!

Източник: „Българска историческа истина“

         Данните на икономиката за първото тримесечие са тревожни. Те показват, че изходът от кризата ще бъде бавен, противоречив и сложен. Искаме да споделим най-важното, от анализа, който прави икономическият екип на партия „Българска Социалдемокрация”.

Вече на всички е ясно, че в България кризата има по-различни последствия, отколкото в другите западноевропейски страни. Световната икономическа криза не засегна съществено българския банков сектор, както поради неговия неголям размер, така и поради факта, че в България работят предимно чужди банки или техни филиали.

Големият проблем на България е кризата на нейния реалния сектор. Вече две години предупреждавам на различни форуми, че ударът на кризата върху България ще бъде много съществен. Некомпетентни и престъпни бяха изказвания на бившите управляващи, че кризата ще ни подмине и няма да бъдем съществено засегнати от нея. Тази позиция доведе до подценяването на факта, че в условията на България кризата играе ролята на чистилище, на изключване от пазара на фирми, които са недостатъчно конкурентноспособни.

В крайна сметка нашето предвиждане от 2008 г. бе, че близо 40 на сто от всички български фирми ще бъдат съществено затруднени, или ще фалират се оправда напълно. Това е причината да не очакваме през 2010 г. съществено повишаване на икономическия растеж. По-вероятно е, както предвидихме през ноември 2009 г., растежът да е – 1 до – 2 на сто.

Отрицателният растеж на БВП за първото тримесечие е близо 4%. Това е главната причина за по-малките приходи от ДДС и другите данъци. Няма как бързо да се измъкнем от тази тенденция, няма как да имаме рязък обрат към нещо положително. На Запад кризата е предимно финансова. Свиването на пазарите ограничи фирмите, но не ги унищожи.

В България ефектът е различен. Немалка част от фирмите трайно или окончателно ще спрат да работят. Те са съществували само при условията, които бяха до кризата.  В посткризисни условия те не могат да действат, освен ако не се преструктурират. Натискът върху българските фирми, поради тяхната недостатъчна конкурентоспособност, е с пъти по-силен, отколкото върху фирмите в Западна Европа. Това може да се нарече структурна криза, и изходът от нея ще изисква много сериозни реформи. Ако правителството се задоволява само с това да поддържа фиска, да прави икономии - резултатите няма да бъдат достатъчни. Безработицата ще остане висока, недоволството на хората ще расте. Единственият начин да се преодолее относително по-бързо негативната тенденция е да се обърне по-голямо внимание на реалния сектор. Да се създадат „оазисни” условия за определени чужди инвестиции. Да се премине към това, което ние наричаме нишова стратегия в развитието на страната. Да се изберат много ясно и на висше държавно ниво, национални приоритети и по този път да се тръгне към позитивен растеж и излизане от кризата.

С Хасан АДЕМОВ, депутат от ДПС и член на социалната комисия в парламента, разговаря Соня Гълъбарова

- С обсъждането на бюджета за 2011 г. първо вашата комисия, а после и парламентът ще трябва да решат осигурителният стаж ли ще се вдига, или възрастта за пенсиониране, г-н Адемов?

- Мисля, че едното не изключва другото. Аз самият съм класически пример за това, а в моето положение ще се окажат хиляди хора. Имам 31 г. стаж, нямам прекъсване нито една година. До пенсия по сега действащия закон ми остават 6 г. За това време обаче не мога да натрупам 40 г. стаж, колкото се предлага да имат мъжете, за да се пенсионират по новия ред. Ще мога да го направя, но с намален размер на пенсията си. Или ако си купя стаж за времето, когато съм бил студент. Но възниква въпросът - защо се признава за стаж времето на казармата, на майчинството, на болничните, на отпуските, а на следването не се признава?

Иначе без съмнение системата за социално осигуряване има потребност от реформиране, за да е достатъчно стабилна, да е автономна и да не натиска публичните финанси на държавата.

- Нали така беше замислена през 2000 г., когато започна реформата в осигуряването?

- Но тогава никой не е залагал това безусловно намаление на осигуровките, което доведе до положението 60% от средствата за пенсии да се плащат от държавата. Не постигнахме и друга основна цел - солидарният стълб да дава като пенсия около 50% от дохода по време на труд и още 20-25% да идват от допълнителните вноски за втора и трета пенсия. Социалното осигуряване беше принесено в жертва на преструктурирането на икономиката, на отбраната, на полицията. Колко успя това преструктуриране се вижда, но жертвата беше направена - намаляваха се вноските, даваха се възможности за ранно пенсиониране, за да не излизат хората на улицата, и т.н. Сега няма как да е финансово стабилна пенсионната система и всички искат тя да се промени.

- Кой е начинът това да стане, без да се надигне обществено недоволство?

- Няма такъв начин - близо 82% от хората у нас са против вдигането на възрастта за пенсия. Сред тях съм и аз, защото няма как нормален човек да каже искам да се пенсионирам на 65 или на 67 г., въпреки че много от пенсионерите работят.

- Работят, защото са излезли в пенсия рано и защото получават пълна заплата и чиста пенсия без данъци, нали?

- Работят, защото получават ниски пенсии. Ако пенсиите бяха прилични за преживяване, едва ли възрастните биха се хванали пак на работа. Няма правителство, което да каже - вдигаме възрастта за пенсия и да не си изпати, защото това е адски непопулярна мярка.
Човекът, който има куража да изрече, че това трябва да се направи сега, е шефът на Балканския институт Иван Нейков. Защо ли? Ами защото не се занимава сега с политика и не му предстоят избори. Политиците са с къс хоризонт от 4 г. и бягат като дявол от тамян от непопулярните мерки. Те обаче трябва да бъдат извършени и на хората да се каже честно защо и как.

- Кой вариант е по-безболезненият?

- Ако приемем да увеличим стажа, но не си направим както трябва сметките, само след няколко години ще изпаднем в ситуацията, след като сме ручали жабетата, да вдигаме и възрастта. Защото при всички положения пенсиите, които ще се отпускат, ще са по-големи, т.е. ще излизат повече пари от системата.

Предполагам, че консултативният съвет към социалния министър ще направи тези разчети. Ще стане ясно каква цел преследваме, какво ще постигнем, какво ще загубим и едва тогава проектът ще бъде даден за обсъждане на обществото. Без да съм ги виждал обаче, съм убеден, че с вдигане на стажа ефектът ще е съмнителен, целта няма да се постигне.

- Значи Иван Нейков ще се окаже прав?

- За съжаление е прав, като предлага драстичния вариант за вдигане на възрастта. Но като говори, че трябва да отрежем опашката на котката, той го казва с болка. Защото много добре знае за какво става дума.

- Той започна тази реформа. Девет години поред възрастта и стажът нарастваха по малко, докато се дойде до днешното положение - мъжете да излизат в пенсия на 63 г., жените на 60 г. при стаж 37 г. и 34 г. по точковата система.

- И получи за това политически шамар. Сега обаче излиза, че толкова омразната точкова система всъщност е начин за по-ранно пенсиониране, защото пределната възраст е 65 г. С премахването на тази система условията за пенсиониране особено на хората, завършили висше и полувисше образование, стават много по-тежки. Ще бъдат порязани и тези, които сега оставаха на работа, без да излизат в пенсия, и получават бонуси за това. Ще се окаже, че няма да им стигне стаж за пенсия, камо ли за бонуси.

Волю или неволю много от хората ще работят до 65 г., за да си докарат стажа, само че никой не смее да им го каже направо. Но каквото и да се приеме, свързано с пенсионната система, то трябва да започне да действа от началото на 2011 г. От 1 юли вече ще е късно, защото през есента на 2011 г. предстоят местни избори, президентски избори. И едва ли тогава могат да бъдат въведени такива мерки.

- Значи не виждате никакъв печеливш ход?

- Оптимистичното в този неприятен сценарий е, че Министерството на труда и социалната политика е отворено за диалог, търси възможности всичко това да бъде обяснено на обществото, да има дискусии. Но каквито и да са те, обществото едва ли ще преглътне горчивия хап. Точно затова трябва да се търси политическо и национално съгласие, а не само това, което се постига в тристранния съвет. Той заработи много добре, но все пак е консултативен орган. А за тези непопулярни мерки трябват съдружници в парламента, включително и сред опозицията. Става дума за политическо решение и колкото повече тежестта и отговорността за реформата се разпределят между социалните партньори и политическите сили, толкова по-малка ще е цената, която ще платят управляващите и цялото ни общество.

- Какво повишение на пенсиите ще получат възрастните от 1 юли, вече се говори, че това няма да стане?

- При положение че има орязване на пенсиите в други страни, едва ли у нас ще си позволим увеличение. Но може да се извърши индексация само с процента на инфлацията, без да влияе осигурителният доход. Парите могат да се дадат да речем не от юли, а по-късно, когато са по-ясни възможностите на бюджета. Варианти много, но е добре да има индексация, макар и малка.

- Ще позволите ли да изгорят невзетите отпуски, ако хората не могат да ги изчистят до края на 2011 г.?

- В сега действащия Кодекс на труда няма опция отпускът да се губи. Няма вариант и за парично компенсиране, защото в чл. 178 е казано, че се забранява компенсиране на платения годишен отпуск, освен при прекратяване на трудовото правоотношение, т.е. управляващите ги стяга чепикът точно затова, че трябва да се плащат обезщетения за неползваните отпуски. А те са се натрупали, защото държавната администрация, включително и областната, и общинската, се страхува от политическа метла и си изгражда чувство за самосъхранение.

Когато дойде нова власт, тя по дефиниция си подменя екипа и държавният чиновник си осигурява една спестовна касичка чрез отлагане на отпуски, ако бъде съкратен, да разчита на сериозни доходи, докато си намери нова работа. Да се обвинява Кодексът на труда, че не дава възможност да се ползва отпуск, е несправедливо. Това, за което ще настоявам и като представител на опозицията, е да няма хипотеза да се губят отпуски. Не може да приемем текстове, които да противоречат на подписани европейски и международни договори и да лишават служителя от конституционното му право на отпуск.

От новата мярка, която предвижда първите три болнични да се плащат от работодателя със 70% обезщетение, вече няма смисъл. Тя няма нужда да се прилага, смятат депутати от социалната парламентарна комисия. Вместо нея, те ще настояват да се приемат по-строги контролни механизми за отпускането и ползването на болничните.

Аргументите им: Новият ред на плащане ще намали обезщетенията на хората. А всякакъв опит да се отнемат доходи в условията на криза, независимо от причините, е неприемлив (досега работодателят плащаше само първия ден от болничните, и то със 100% обезщетение върху брутната заплата, после НОИ - с 80% от осигурителната заплата - б.р.). Не издържал и мотивът, че новият начин на плащане ще намали фалшивите болнични. Ако се приемело, че 20% от болничните са фалшиви, макар че и това можело да се оспори, нямало логика да се наказват останалите 80% от болните, чиито диагнози са истински.

"Няма основания тази мярка да бъде приложена, макар и временно. Още повече че по данни на НОИ дефицитът във фонд "Болест и майчинство" е намалял значително. За първите три месеца на годината бяха изхарчени 17 млн. лв. повече, отколкото за същото време на м.г. Но в края на април дефицитът вече е стопен до 5 млн. лв. И има възможност до края на годината да бъде изчистен", убеден е и депутатът от ДПС Хасан Адемов.

Очаква се още бизнесът и синдикатите да започнат до края на седмицата двустранни преговори за новия размер на минималната заплата от 1 юли. КНСБ вече даде своята оферта за увеличение, и то в три варианта - от 240 лв. сега, минималната заплата да стане 270 лв., 290 лв. или 310 лв., според възможностите на бюджета.

Идеята е след приспадането на данъците и осигуровките чистата сума, която остава за харчене, да е по-голяма от прага на бедност - сега 211 лв. на месец. Сметките показват, че най-добрият вариант е минималната заплата да стане 290 лв., т.е. да се увеличи с 50 лв. Тогава на разположение ще остават близо 229 лв. при около 190 лв. сега, което е под границата за бедност.

Българите пак са тук – пред изоставен гръцки бункер с картечно гнездо по пътя за Ксанти. Строго погледнато, българите никога не са си отивали от околните села.

Едва ли много хора в България осъзнават какъв исторически пробив беше осъществен с отварянето на новия ГКПП Златоград – Термес на вр. Костадин в Родопите. На 18 януари 2010 г. за първи път от септември 1944 г. стана възможно да се слезе до Бяло море, без да се заобикаля през Свиленград или Гоце Делчев, а в Родопите едно разделено от десетилетия еднокръвно и братско население най-сетне се обедини. Разбира се гърците отвориха може би най-маловажното от планираните общо 5 родопски КПП-та, пътят е ужасно тесен, на завоите две коли трудно биха се разминали, а и на всичкото отгоре е дупка до дупка само 4 месеца след пускането, но въпреки това го има. И никой вече не може да спре роднините от двете страни на границата да общуват и да си ходят на гости – нещо, за което допреди месеци се налагаше да пътуват повече от 450 км през Свиленград или Илинден. Езикът, на който се говори в селата под КПП-то, е български. Напевен родопски диалект, разбиран прекрасно от всеки българин, независимо от коя част на българското землище е. Има 4 общини на север от Ксанти, в които населението е на 100% българско – Термес (Лъджа), Ехинос (Шахин), Котили (Козлуджа) и Сатрес (Синиково). В самия град Ксанти, или Царево, както е неговото старо българско име, около 25% от жителите са българи – староседелци и новопридошли гастарбайтери.

Всички тези неща ги научаваме от нашите сънародници, които на Гергьовден бяха изпълнили центъра на с. Термес (Лъджа) заради сбора на околните села. Българите там са само мюсюлмани, но 6 май е останал в обредния им календар, макар и с малко променена символика. Няколко неща веднага правят впечатление. Жените, особено възрастните, са изцяло облечени по ислямските норми – с дълги до петите шлифери и забрадени с кърпи. Единствената волност, която си позволяват, е кърпата да не е едноцветна, а шарена. За разлика от тях младите си позволяват доста повече волности, без да пипат задължителната забрадка разбира се. На центъра на селото имаше естрада, на която се вихреха двама турски изпълнители, докато малко по-надолу, в посока към минералната баня, Виевската фолк-група пееше български родопски песни. Картината се допълваше великолепно от гръцката музика, идваща от един ресторант, разположен точно по средата между двете сцени. Общо взето по-добра илюстрация на разпънатите между три държави наши сънародници българи трудно можеше да се намери. Защото май само ние у нас си знаем, че българите мюсюлмани са българи. За гърците това са гърци-мохамедани, а за турците са си чисти турци. Напоследък започна да си пробива път и нова “версия”, че помаците са наследници на античното племе агриани, че оттам идвало и другото им име ахряни, че говорели отделен помашки език и прочие глупости. Последователи на това най-ново течение в средите на балканското етноингенерство са и тези, които са поканили Виевската фолк-група. Panelinios silogos pomakon, или Общогръцко помашко дружество е организацията, с чието съдействие и пари българската група е дошла в Лъджата. На помашката “нация” първоначално акушираха гърците, и то с протекцията на Гръцкия генерален щаб в началото на 90-те г. на ХХ в., когато бяха издадени речници на “помашкия” език, имаше “научни” конференции и прочие активни мероприятия на гръцките служби за сигурност. От няколко години с тази теза са се захванали турците, които очевидно работят по мащабен балкано-мюсюлмански проект, обхващащ всички славяноезични мюсюлмански общности на Балканите, но най-вече в Македония, Косово, България и Гърция. А и в четирите държави тези общности са български…

Та така. Всички на сбора бяха доста далеч от геополитическите размисли и техните битови проекции и предпочитаха да се хванат на хорото пред българската сцена или да обикалят около сергиите на пазара. Панаир. И тук повечето сергии се държаха от цигани, вкл. няколко от български цигани от България. Оказа се, че отърване от нашите мангали си няма даже и зад граница. Завързахме разговори, хванахме се на хорото, купихме някоя и друга джунджурия (но от местните), ядохме агнешко и разбира се ходихме до Българската баня. Всъщност това е единствената баня в селото, която е изградена още през 1943 г. от нашата администрация и до ден днешен всички местни хора я наричат така. Понеже се налагаше да ходим и на други места, си тръгнахме доста бързо, но оставихме доста наши приятели от Златоград да ни заместят. Доста маси на сбора бяха пълни с роднини от двете страни на границата, а в един момент се оказа, че всяка трета кола в селото е българска.

По пътя на юг към Ксанти се спуснахме точно между двата най-южни дяла на Родопа – Руян и Момчил. Българските села са наредени едно след друго – Ехинос (Шахин), Мики (Мустафчово), Алма (Ягнила), Сминти (Долап хан), Котино (Кочане), Горгона (Брадагова). На някои места по пътя още стоят стари гръцки бункери, укрепени допълнително и с картечни гнезда, предназначени да спират нахлуващите от север български войски. Е, българите пак са тук, и гледайки околните села, никога не са си отивали. Минаваме набързо през Ксанти, за да се отправим към Порто лаго, легендарната първа военноморска база на българския Беломорски флот (1916-1918). Днес то е малко рибарско селце, но за нас българите носи особена символика – на осъществения за кратко, и може би затова толкова болезнено липсващ ни днес излаз на нашето Бяло море. Морето с двата български острова Тасос и Самотраки, и двата добре виждащи се от брега на Порто лаго. От 1912 г. до 1919 г., и от 1941 г. до 1944 г., България беше средиземноморска държава, имаше два флота (Черноморски и Беломорски), а най-южната точка на страната ни беше на южния бряг на о-в Самотраки. Историята не свършва днес и с нас, така че да работим и да се надяваме, че един ден ще се върнем отново тук, но за да останем…

На връщане вече минаваме за по-дълго през Ксанти. Градът е наричан от българите мюсюлмани в района до нач. на ХІХ в. Царево, защото е бил столица на легендарният родопски българин Момчил юнак. Планината източно от Ксанти и до ден днешен на българските карти така си се казва – Момчил. Сега има някакво гръцко име, което не си дадох труд да запомня. Въобще гръцката топонимия изглежда много абсурдно по тези места, по които до 1920 г. гърците са били изключително рядка и екзотична гледка. Прекръстили са планината Руян, която пък е западно от Ксанти, на Ахладо вуно. Чудя се, ако на гърците им се беше сбъднала мечтата границата им да минава по Стара планина, какви ли имена щяха да измислят и натворят за днешната ни Южна България? Но въпреки сменените имена, българщината в стария град наднича от всеки ъгъл. Старите къщи, църквите, калдаръма, плочестите и керемидените покриви – всичко това толкова нехарактерно за Гърция, с нейните плоски средиземноморски констукции и кичозни псевдо антични колони пред всяка къща. Намираме интересна находка – един паметник на убит от българина Данев бръснар през 1913 г. Изрично пише, че е измъчван, защото не предал елинските патриоти. Съдейки по спазваните и до ден днешен от гърците разбойнически традиции в обслужването (и обирането) на клиентите, сигурно е поискал повече пари на българина за подстрижката, и го е сполетял справедлив потребителски гняв, но нейсе. Така или иначе снимаме паметника, някои му се и изплюваме, след което продължаваме. Пред сградата на Тракийския университет (това е третия университет на Балканите, след нашия в Стара Загора и турския в Одрин, който носи името Тракийски) попадаме на антиправителствена демонстрация. Гърците още не могат да разберат, че човек дори и добре да яде и пие, един ден плаща. За тях този ден дойде, имат дългове от 300 млрд евро, но се инатят и не щат да ги плащат. Впрочем, тези дни са идеални за обзети от реваншистки настроения хора като нас, защото из цяла Гърция тълпи народ безчинстваха, палиха, стреляха се, та даже и се убиваха. Ако бяхме решили да подпалим нещо и ние, сигурно щяхме да срещнем сериозна подкрепа от страна на самите гърци.

На връщане по пътя към Златоград спряхме в с. Сминти (Долап хан). Щях да изтърва волана, когато видях как по улиците ходят жени, облечени в народна носия, които не са за някакъв фестивал, а просто така си ходят облечени. Вероятно този район е единствения в българското етническо землище, в който носията не е музеен експонат или семейна реликва, а всекидневно облекло. Съвсем случайно виждаме познат на улицата, от там влязохме в магазина на неговия братовчед, после пък се заприказвахме с един старец на улицата, после пък ни чу друг, че говорим на български и се включи и той и айде отидоха два часа. В магазина продавачката, която по фанариотски изтънчено запитахме откъде знае толкова хубаво български, ни отговори, че тук всички са наполовина българи. Така ли, наостряме уши, а защо само наполовина? Ами защото другата половина останала в България, отговаря жената и се захилва до уши. Отвън пък дядото се оказва, че е на 91 г. Докато цъкаме с език и се възхищаваме на външния му вид, който не издава повече от 70 г., дядо Шакир ни обяснява как е служил две години в българската армия. През 1942 – 1944 г. отбива службата си в София, в Лагера. Знаеш ли го къде е, ме пита, и аз му викам че там живея. А чи къде, вика дядо Шакир, ми то е голо поле бе момче. За него София е останала същата от времето, когато я бомбардираха авионите и горяше, както каза той… Почерпихме го с баклава, а той се разчувства и ни разказа, че като се върнали гърците станало много лошо. 18 души, казва, убиха с чукове насряд селоно, защото помагали на българите, а после на гръцките партизани. Трудно е наистина да си представим какво са преживели тези хора, защото за разлика от други наши сънародници, които в страданието си са предпочели да избягат в България, те са останали и са изтърпели всички издевателства на гръцките режими след 1944 г., та до днес. Мислим си колко малко трябва, на връщане към границата. Засилване на телевизионния сигнал към Ксанти и Гюмюрджина (за да може да се гледат български програми и до Бяло море), приемане на студенти от там да учат у нас, създаване на дружества за приятелство там и тук и… след време това там и тук ще се размие на фона възстановеното културно, етническо, културно, та и роднинско ако щеш единство. Реалността за съжаление обаче е съвсем друга. Около 100 000 са българите мюсюлмани в Западна Тракия, които са оставени на произвола на съдбата, гръцкото етно-инженерство и турската асимилация вече близо 70 г. Парадоксално е, но една част от българския народ, която е в друга държава се асимилира от трета държава. Но пък от друга страна, дявол да го вземе, какво се стряскаме. Та нима в нашата собствена държава помаците не са обект на асимилация от страна на същата тази трета държава, Турция? Нашата къща е подпалена, какво си говорим. Но въпреки всичко, минавайки границата под вр. Костадин, отново си казваме – а колко малко само трябва…

Автор: Костадин Костадинов