Още по-малко се знае, че между 530 и 537 години, сирийци създават  азбука  за хуно-българите в „древна Велика България” (Теофан, Никифор), дори с нея  се извършват преводи на Светото Писание на български език…

Сирийското царство Осроена е създадено през  137 г. пр.н.е. от династията на Абгаридите.

През ІV в. Евсевий Кесарийски, на основата на сирийския документ «Doctrina Addaei», открит в осроенската столица Едеса, разкрива, че Абгар V  (4 г. пр.н.е. - 15/50 г. от н.е.) е писал лично на Иисус Христос, молейки го за лек и предлагайки му убежище в Едеса. Христос изпраща след Възкресение апостол Тадей при цар Абгар (Авгар).

Апостол Тадей носи неръкотворния образ на Иисус Христос на цар Авгар. Икона от Синайския манастир "Св. Екатерина".

През 200 г. от н.е. Абгар ІХ Велики първи в света приема християнството като държавна религия в своето сирийско царство Осроена. Много преди Армения и Рим.

През 216 г. от н.е. император Каракала присъединява сирийската държава Осроена към Римската империя…

През ІV в. един от най-цветущите книжовни центрове на Византия е бил днешен Диарбекир, който тогава се нарича Амида.

         През 503 г. персийския цар Кавад изселва от Амида около 15 000 християни сирийци и ги изпраща във Велика България.

От сирийската хроника на Йешу Стилит (писана към 517 г.) научаваме, че от региона на Едеса персийският шахиншах Кавад е  взел през 503 г. „18 500” пленници. Те са изпратени във вътрешността на Персия. Според летописецът Йешу Стилит, пленниците от региона на Амид са не по-малко.Тяхната съдба обаче е особено интересна, понеже Кавад решава да изпрати последните на хунския цар в Боспор Кимерийски (Псевдо-Захарий Ритор, Прокопий Кесарийски), от благодарност за отпуснатата войска, а и защото този цар му е тъст (Йешу Стилит).

Древна Пантикапея, е и гр. Боспор, дн. гр. Керч.

Сирийците пленници основават в Боспор колония, практикуват християнството, развиват търговията и занаятите. Те донасят в Приазовието много културни и строително-архитектурни умения. Според Псевдо-Захарий Ритор тези сирийци дори създали азбука за хунския език и  превели „Светото Писание на хунски език”.

През 555 г. Псевдо-Захарий Ритор изрично упоменава, че българите имат градове в Предкавказието. Очевидно столицата им е била гр. Боспор (дн. Керч), защото Прокопий пише, че след 465 г. той станал „хунски град”. Явно е бил град на хуните-утигури, т.е. на българите, понеже през 528 г. Юстиниан І се опитва да сложи своето протеже утигурът Грод за владетел на хуните именно там. Изглежда и преди този епизод, Боспор е столица на упоменатата в хрониката на Теофан и в летописът на Никифор (ІХ в.) – „стара Велика България”, защото през 524 г. Юстин І изпраща своя специален пратеник Проб да се срещне с хунския цар именно в Боспор и да го подкупи да нападне на юг от Кавказ, за да помогне на грузинците.

Проб разказал на връщане на императора за колонията на християните-сирийци, живеещи на Боспор и Юстин І наредил от близките византийски градове (явно от Херсон, дн. Севастопол – бел.ред.), да им бъде изпратен керван с храни и свещенни пособия (Псевдо-Захарий Ритор).

За сирийците в боспорската колония пише подробно Псевдо-Захарий Ритор.

През 555 година Псевдо-Захарий Ритор среща лично двама от тях, които са се върнали от Боспор в региона на Амид.

Единият се казвал Тома, а другият – Йоан. Последният по времето на срещата, е епископ в манастира Бет-Айшахун край гр. Амида. Двамата разказват на Псевдо-Захарий Ритор следната история, която е част от тяхната биография.

 „След като пленените били отведени от [земята] на ромеите и откарани при хуните, те (става дума не за цялата диаспора, а за тези двамата - бел.ред.) останали в тяхната земя 34 години.”

През това време сирийците „си взимали там жени, имали деца”.

Йоан, епископа на манастира Бет-Айшахун, разказва, че през това време християнската колония имала и епископи, те идвали от аранската митрополия.

Седем години преди да си тръгнат Йоан и Тома към Амид, т. е. в срока на тези общо 34 години на тяхното пребиваване на Боспор, дошъл епископ Кардост.

Йоан разказва за него следното: имал видение от ангел, дошъл от Аран през Кавказ, покръстил „много хуни”  и - най-важното - по време на неговото епископство в сирийската диаспора, се извършил превод на „Св. Писание на хунски език”.
you-books.com/book/N-V-Pigulevskaya/Blizhnij-Vostok-Vizantiya-Slavyane

Псевдо-Захарий Ритор много точно казва, че това станало „20 години назад”, т. е. назад от 555 г. (времето на срещата му с Тома и епископ Йоан).

 Сирийските многохилядни пленници са отведени след януари 503 година. Като прибавим 34 години пребиваване на Боспор на Тома и Йоан, в които влиза и седем годишната мисия на Кардост, се оказва 537 година, т. е. действително около 20 години назад от 555 г.

Ще рече, точният период на създаването от амидски граматици на хунски алфабет и преводи чрез него на части от Светото Писание на хунски  (утигурски, български), е между 530 г. и 537 г.

Ирник от българския династичен род Дуло, упоменат в „Именникът на българските владетели“, е една и съща личност с  Ернак, третият син на Атила.

Тази теория отстояват всички големи европейски историци от ХХ в., като Бъри, Маркуарт, Рънсиман, Вернадски, Артамонов, Мюсе.

От своя страна Ирник е от същия род Дуло, от който са Кубрат, но и Аспарух и Тервел.

Това е отбелязано в излязлата през 1761 г. българска история от  Блазиус Клайнер, който знае, че всички от българския династичен род до Телериг, били от царския род на „Реан” (История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г. Под редакцията на Иван Дуйчев и Карол Телбизов, гл.V).

Узурпаторът Телец, пише през 1761 г. Клайнер, който ползва унгарски извори,  унищожил „целия род Реан, който дотогава властвал над тях” [българите].

Кой е Реан?

Това е същият Ирник от рода Дуло, който е в началото на „Именникът на българските владетели“ и който е една и съща личност с третият син на Атила.

„Реан“ бе дешифриран като „Ернак, Ирник“ от варненския изследовател д-р Светлозар Попов, който в свой доклад „Либерт – „владетел на страшните българи”, изнесен на Редовната варненска историческа конференция „България в световната история и цивилизации, проведена на 27 – 28 април 2013 г., правилно обърна внимание на историците, че това е името на Ернак, третият син на Атила, т.е. на Ирник от откритият през 1870 г. „Именник на българските владетели“.

Името „Реан“ при Клайнер, което визира „Ернак, Ирник“, се среща и при арменския историк от V в. Елише, във формата „Херан“.

Всичко това показва, че династичния род Дуло е български царски род и Аспарух от рода Дуло, е пряк потомък на Атила, който също е от рода Дуло.

Не можем да не подчертаем, че правилното изписване в учебниците на този български владетел, основал през 680 г. държава България на юг от Дунав, е АСПАРУХ  ВЕЛИКИ.

               За него сведения има в:

  1. В българските добавки от ХІV в. в хрониката на Манасий:

  „При Константин Брадати стана шестият вселенски събор. При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно ”(Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144).

 

    2. във Вселенската хрониката от ІХ в. на Теофан:

 В по-голямата част от гръцките преписи на Хронографията на Теофан, името е ’Ασπαρούχ, има форми и ’Απαρούχ, а в латинския превод на  Анастасий Библеотекар — Asparuch (Theoph. Chron., II, 226.12).

     3. в Бревиария от ІХ в. на Никифор:

ГИБИ, т. ІІІ, 1960, с. 295:

    4. в Арменската география от VІІ в., приписвана на Анани Ширакаци:

В разширеният вариант на „Арменската география от VІІ в.” (Ашхарацуйц), се съобщава следното сведение: „От Хипийските планини избяга сина на Худбадр (чети: Хубраат, както по-горе в същият текст е изписано името на Кубрат).”

В географията от VІІ в. на Анани Ширакаци р. Волга (“Ател”,”Ра”) тръгва „от Каспийско море на север с два ръкава, които се съединяват”, а след това се обръща на запад към т. нар. „Хипийски планини” и стигайки до дн. украински град Донецк се влива в р. Дон (Танаис).

    5. в еврейско-хазарската кореспонденция от Х в. на хазарския цар Йосиф с андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут:

     В периода 954-961 г.г. андалузкият министър-евреин Хасдай Ибн Шапрут пише писмо до хазарският цар Йосиф и получава отговор от него.

   В писмото си Шапрут, който разбира от хорасански (персийски) търговци, че в Хазария държавната религия е юдаизма, пита откъде са хазарите. Йосиф му отговаря, че техният предтеча е Тогарма и дава следното разяснение как е създадена Хазарската държава:

  „В нашите книги е записано, че когато моите предци били все още малочислени, Всесветият, Който е благословен, им дал сила и мъжество. Те повели война след война с много народи, които били могъществени и по-силни от тях. С Божия помощ обаче ги прогонили и заели тяхната страна, а някои от тях плащат данък и до днес. В страната, в която аз живея, преди това живеели „В-н-н-т-р“. Нашите предци хазарите воювали с тях. В-н-н-т-р  били многочислени, толкова многочислени, колкото пясъкът в морето, но не успели да устоят на хазарите. Те изоставили своята страна и побягнали, а хазарите ги преследвали и ги настигнали до река по име Руна. И до днес те са разположени около река Руна и са близо до Кустантини, а хазарите и днес са на тяхната земя.”

Всички изследователи са категорични, че „в-н-н-т-р“ са българите, а реката Руна е „Дунав“.

    6. в Църковните протоколи на VІ Вселенски събор:

 В Църковните протоколи на VІ Вселенски събор (680/681), също четем за нападението на Аспарух и превземането на Мизия:

 ”Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, провинция Сирия Секунда. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане разбирателство, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете спорещи страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля, нито тия, които изповядват две воли. И аз отидох при стратега патриций Теодор и го помолих да говори за мене на събора, та да настане любов и мир, защото Бог от всичко най-много обича мира и любовта. И сега, ако заповядате, нека напиша онова, което Бог ми е внушил за вярата, по сирийски, и нека да се преведе на гръцки”.

     7. в Българския апокрифен летопис: – като Испор.

Името Аспарух е известно име на Кавказ, един грузински Аспарух

      8. в Именникът на българските владетели: – като Исперих, Есперих

Есперих кнѧз. ҃ѯа лѣт. рѡд Дуло. а лѣт ему верени алем.

 През Х в. арабо-езичният историк Ибн Рушдъ в своя исторически труд, в главата за маджарите, пише, че на изток от земите на маджарите(които по това време са в Панония, дн. Унгария), се намира българската държава Исгил, и едва на изток от „Българския Исгил“, са печенегите.

Ето го сведението на Ибн Рушдъ, което компилират от него и други арабоезични историци, като Гардизи и анонимния географски трактат „Худад ал-алам”: „Мадиар. Между земята на печенегите и земята на българския Исгил лежи първият от краищата на мадиярите.”

Ибн Рушдъ - B.rsula / Isghil (?) / B.lkar

Гардизи - B.rsula / Iskil (?)  / B.lkar

„Худад ал-алам”- B.hdula / Ishkil (?) / B.lkar

Според арабоезичните историци българите са три вида: Ис - к. л(Isghil), Б. р. сул  (B.rsula), Б. л. к. р. (B.lkar).

Формата „Ишкил“ се среща и при арабският историк Ибн Фадлан, който към 922 г., след посещение във Волжка България, пише своя труд „Рисала“ („Записки от Булгар“), в който дава сведение, че владетелят на гр. Булгар (на Волга и Кама) е началник на владетеля на „Аскал“ (Ас-к.л.; =Isghil при Рушдъ).

Към 922 г. владетел на гр. Булгар е Алмъс, според Фадлан. По това време волжките българи, са васали на Хазария, а Фадлан нарича владетеля на гр. Булгар „малик“, т.е. независим цар. Но успоредно с това Фадлан, който явно знае много добре, че Алмъс е васал на Хазария, добавя, че Алмъс е „малик“ (цар), но на „ас-сакалиба“ (ас-к.л.).

Фактически, „ас-сакалиба“ и „Ас-к.л“ при Фадлан са едно и също. Тоест, т.нар. „трети вид“ българи (Isghil), се появява за първи път в „Рисала“ на Фадлан към 922 г. и оттам, по-книжен път сведението за тях е заето от Ибн Рушдъ и другите арабски историци.

Двата вида българи, т.е. Б. р. сул  (B.rsula) и  Б. л. к. р. (B.lkar) в данните на арабо-езичните историци, съответстват на двата вида българи(утигури и кутригури) в данните на гръко-езичните късно-антични историци.

Въпросът е как се появи „третият вид“ (Ас-к.л, Ис-к.л)?

Загадката се разрешава от титулуването на господаря на гр. Булгар Алмъс с титлата „малик“ (цар), при положение, че той не е самостоятелен владетел, а васал в Хазарския каганат.

Ако обаче този „трети вид“ (Ас-к.л, Ис-к.л) българи са извън пределите на Хазария и са подчинени на Алмъс, тогава той наистина е „малик на ас-кл.л“ и Фадлан е бил коректен летописец. Ето текста при Фадлан: „Друга група била с царя на някакво племе, когото наричаха цар Аскал. Той (Аскал) бе поданик на него (царя на Булгар)”.

И така, ние много добре знаем от Ибн Рушдъ къде е била територията на този „български Ишкил“ (Аскал). Тя е била между Панония, където са маджарите и Днепър, където са печенегите.

Но на същата територия през Х в. цар Симеон урежда свой съюз с печенегите срещу унгарците, значи и дунавските българи са имали достъп до Аскал?

Изглежда тази територия е била обща земя на волжките българи и дунавските българи?

Археологическите проучвания потвърждават това.

Наскоро издадоха дисертацията на Козлов от 1992 г., който доказва с археологически данни, че Първото Българско царство е стигало до Днестър и Днепър...

В своята дисертация от 1992 г. на тема „Населението между реките Дунав и Днестър в края на VІІІ и началото на ХІ век от н.е.: Балкано-дунавска култура“, 40-годишния археолог Владимир Иванович Козлов, пише: „Интереса на изследователите към самобитната уседнала култура на степта между Дунав и Днестър, чиито паметници формират т. нар. „Балканско-дунавска археологическа култура“ е отдавна и е напълно оправдан. Историята на тази област в периода на Първото Българско царство (681-1018) не е достатъчно добре отразена в дошлите до нас писмени източници.“

„Удаде се, - пише Козлов – да зафиксираме изменения в облика на Балкано-дунавската култура за три периода от края на VІІІ до ХІ векове.“

Козлов констатира, че в резултат на изследванията се потвърждават постановките на Г.Ф.Чеботаненко и Г.Б.Федоров за принадлежността на населението между Дунав и Днестър към Първото Българско царство.

В периода 836-847 г. ал-Хорезми полага началото на арабската географическа наука. Той тълкува някои от основните географски топоними на Птолемеевата география (ІІ в. от н.е.) и пише, че птолемеевското разбиране за топонима „Сарматия” съответства на онова, което по времето на ал-Хорезми, е наричано „Бурджан”. Според Птолемей, Сарматия е територията от Карпатите до Кавказ.

За първи път арабоезичното отъждествяване между името „бурджани” и „българите” от Балканите, е прокарано през ІХ в. от историка от персийски произход Муслим ибн Абу Муслим ал-Джарми (или „ал-Хурами”), който е бил във византийски плен, откъдето е откупен през 845 г.

Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 - 923 г.) в „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик) употребява не само „Бурджан“, но и формата „Бунджар“. Използва ги като синоними, като сочи, че бунджар са на север от Дербент и са завоювани към средата на VI в. от тюрките на Истеми. Преди това Персия е плащала данък на бунджарите и те завели Истеми на прохода Дербент, като го посъветвали, според ат-Табари, да иска от Персия за себе си този данък, след като ги е покорил. Персийският цар Хосрой Ануширван се надсмял над претенциите на Истеми, а последния не успял да преодолее Дербендската стена и се върнал назад с войските си.

Бунджар са отъждествени с българите и в поемата „Искандер наме” от началото на ХІІІ в. на персийския поет Низами. „Бун“ и „Гар“  в епоса са воини на Ал. Македонски, оставени в една пещера да умрат от болест, но черна течност ги излекувала и те приели занапред да се наричат на името на пещерата. А то било „Булгар“, пише Низами от гр. Гянджа (азерб. Gəncə́). Всъщност, „Бун, Гар” е „Бун, Джар” на арабски, където персийското „г” се ротира в „дж”.

Б.Н.Заходер смята, че „такива названия, като Бурджан” са заети на арабски от „писмеността на персийски език” (Каспийский свод сведений о Восточной Европе, ч. 1. Поволжье и Хорасан, с. 1). Което ще рече, че неговият пехлевийски вид е „Бурган”, предвид на прехода на иранското „г“ в арабско „дж“.

В персийски език думата „бурган” попада от урартския. Произходът на думата „burgana” със значение „кула”, е от урартския език, пишат на I. M.  Diakonoff и  S. A.  Starostin в монографията си `Hurro-Urartian as an Easterr. Caucasian Language.`(Mьnchen, 1986). Авторите смятат, че произхода на тази дума е от палео източно-кавказките езици и оттам прониква в урартския, като твърдят, че в арменския, под формата „burg”, тя попада от урартския. Нещо повече, те предполагат такъв произход и за древно-гръцката дума πύργος (с. 99).

И така, най-старото засвидетелствувано значение на думата „burgana” със значение „кула”, е в урартския език и оттам то попада в арменски, гръцки, латински, арабски. Отъждествяването пък на „бурджани” с „бунджари”, засвидетелствано при ат-Табари и легендата, че „бун+гар” станали „българи” по името на „пещера” („gar”, арабски) при Низами, фокусира върху етнонима „Бун” (известен и като „българина Бунд”, в арменската хроника на Мовсес Хоренаци).

Проблемът е, че тук думата „Бун” (ср. с името на ез. Ван), Бунд, Бийан, е самонаименованието на Урарту, както стана ясно след разчитане на урартските клинописи в началото на ХХ в. Тази държава е наричана „Урарту” на акадски, а иначе, нейното самоназвание, е „Бийан” (ср. с името на ез. Ван).

Допълнително в „Арменската география от VІІ в.“, приписвана на Анани Ширакаци, също имаме `W(u)l(u)ndur Bulkar`.

В кореспонденцията през Х в. на хазарския цар Йосиф с андалузкия еврей и министър Хасдай ибн Шапрут, се упоменава народа „в-н-н-т-р“, който хазарите победили. „Нашите предци хазарите – пише в писмото на Йосиф - воювали с тях. В-н-н-т-р били многочислени, толкова многочислени, колкото пясъка в морето, но не успели да устоят на хазарите. Те изоставили своята страна и побягнали, а хазарите ги преследвали и ги настигнали до река по име Руна. И до днес те са разположени около река Руна и са близо до Кустантини, а хазарите и днес са на тяхната земя.”

Всички изследователи са категорични, че „в-н-н-т-р“ са българите, а реката Руна е „Дунав“.

Защо народа на Аспарух, създал на юг от Дунав през 680 г. държава България, е наречен „в-н-н-т-р“?

И така, каква е връзката на българите с древно Урарту, една държава, която през VI в. пр.н.е. вече не съществува? Има ли такава връзка? Ако няма защо масово арабоезичните средновековни историци, които наследяват пехливийски исторически понятия, наричат българите с името „бурджани” и „бунджар”, а „България” – „Бурджан”?

Родители на деца с увреждания протестираха за по-сериозна 

• 

  Черен петък на пътя – „Тракия“ блокирана
  25.03.2016

• 

  Инцидент с ТИР блокира движението по Околовръстното при "Горубляне"
  11.03.2016

Тир уби малко дете в центъра на старозагорското село Паничерево, община Гурково.

Около 12 часа днес на международния път Свиленград – Русе, който минава през центъра на селото, тежкият камион прегази малкия Юсеин. Тирът е с турска регистрация. Инцидентът се случи близо до автобусна спирка.

Очевидци тръгнаха на саморазправа с шофьора на тира. Стъклата на кабината на камиона бяха изпотрошени, брезентът на ремаркето беше срязана. Разгневените хора дори заляха превозното средство с бензин.

Шофьорът беше спасен от жандармерия. На мястото на инцидента има засилено полицейско присъствие.

Стотици хора от селото са се струпали и искат възмездие за убийството. Прегазеното тяло на детето лежи на пътя, покрито с чаршаф.

Турският шофьор е под засилена полицейска защита, заради опасения от саморазправа.