Защо в Македония и днес продължава геноцидът над българите?     Диваци и варвари, сърбомани, унищожават всичко, свързано с изконната българщина в най-българския край.

Никола Григоров, водещ на предаването "Сите българи заедно"

За най-голямо съжаление вятърът на демократичните промени в Европа не обхвана и БЮР Македония. Затова там и днес продължава безмилостният терор над българите по всички направления с една-единствена цел - доунищожаването на всичко българско. И сега по Вардарско пред очите на цяла Европа и целия свят се провежда един долнопробен, целенасочен, последователен и добре обмислен геноцид, извършван от една озверяла банда етнически сърби и сърбомани, които управляват БЮР Македония като същински варвари от най-дивите племена и времена на човечеството. И тези диваци и варвари, опирайки се на традиционния великосърбизъм и сърбокоминтерновската теория за македонизма, унищожават всичко, което е свързано с изконната българщина в този най-български край от Средновековието до наши дни - гробища, църкви, паметници, книги, списания, вестници, училища, читалища, т.е. цялостната българска история, култура, фолклор и археология. Всичко, което носи българско име, е подложено на македонизиране и унищожение. Така например съвсем наскоро в църквата в Щип бе поруган дори гробът на войводата Христо Чернопеев (един от най-славните дейци на освободителните борби на Македония), както и гробовете на негови бойни другари, родени в Македония. В този сръбски звероподобен поход срещу българите там е наложена най-зловещата античовешка цензура днес в света спрямо дадена народност. В Македония можеш да бъдеш, ако щеш аварин, илирец, викинг, даже джагатаец, но не и българин. И в тази чудовищна денационализация на българите са впрегнати полиция, съд, прокуратура, разузнаване, училище, църква, вестници, списания, радио и телевизия - цялата държавна машина, ръководена от етнически сърби и техните еничари, която тоталитарна машина работи денонощно за фалшифициране и унищожение на всичко българско и превръщането на македонските българи чрез македонизма в „прави сърби”. Този див антибългаризъм съвсем спонтанно ни подсеща за прочутото стихотворение от 1913 г. на Вазов „Па ща си ти”, от което припомняме няколко стиха:

„Но ти пази се, прав ответ не давай,
Кажи се португалец, кюрд, сириец,
Лапонец, негър, циганин, индиец -
Но българин се само не признавай.
Че този грях смъртен прошка там не знай
Влече позор, побой, затвор, изгнание -
Невидени при прежните тирани.
Скрий, че си българин в най-българския край.”

С голяма мъка сме длъжни да признаем, че Вазов сякаш описва сегашното положение на българите в БЮР Македония. Там книжовният български език не се изучава в училищата, липсват български списания и вестници, местните българи не смеят открито да заявят своята националност от страх за живота си, за бизнеса си, за работата си - тяхната и на техните близки. А не дай боже в Македония някой, който се самоопределя за българин, да попадне под ударите на техните съдилища - все едно е да бъде хвърлен човек на гладните хиени в Африка - той ще бъде разкъсан най-жестоко с най-арогантни и брутални „доводи” по идиотските закони за честта на македонската нация, които важат само за българите там.
И оттук възникват въпросите:
Защо и днес пред очите на Европейския съюз и на целия свят вече 66 години продължава да действа безнаказано и без прекъсване тази зловеща сръбска машина за унищожението на един народ?
Защо не се намериха достатъчно чужди честни политици и учени, които да издигнат своя глас в защита на подложения на денационализация български народ в Македония?
Защо днес не се намериха честни журналисти като Анри Пози, които съвсем открито и смело да опишат този маскиран и безмилостен геноцид, провеждан от сърбоманските управници. И то геноцид, сравним по мащабите и жестокостите само с унищожаването на евреите от хитлеризма през Втората световна война.
За да отговорим на този въпрос, следва да направим кратка историческа разходка из историята на македонските българи.
По време на Възраждането Македония бе основен просветен център за събуждането и опазването на българския род. Тук бе и главното полесражение на борбата срещу бруталната гръцка пропаганда, която си бе поставила за цел на всяка цена да погърчи българите от Македония чрез църквата, гръцките училища, по-късно чрез жестокостите на андарските чети и най-вече с активната помощ на турските власти.

В тази отчаяна борба за опазването на българската народност се включиха по-голямата част от македонските българи, водени от своите верни велики синове: Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, братя Миладинови, Григор Пърличев, Йордан Хаджиконстантинов - Джинот, Кузман Шапкарев, Христо и Нако Станишеви, Методи Кусев, Райко Жинзифов и още много други. Отстоявайки интересите на българския народ за собствена църковна и светска просвета, в тази безмилостна борба трагично загинаха братя Миладинови, наклеветени, хвърлени в тъмница и отровени там коварно от гърците.
А в жестокия кръстоносен поход срещу българите Гръцката патриаршия, главният водач на гръцката пропаганда, за голяма изненада, получаваше най-ревностна подкрепа от имперска Русия, тази Русия, която за малко смекчи подкрепата си за гърците само тогава, когато се яви реална опасност отчаяните българи да станат католици.

В края на ХІХ век в помощ на фанатизираните гърци в борбата за унищожение на българите и всичко българско се включи и сръбската въоръжена пропаганда, която, сеейки интриги, коварства, подкупи, смъртни заплахи и жестоки убийства, разчиташе да подготви почвата за завоеванията на Сърбия към Солун и Бяло море. Враговете на българите в Македония вече съвсем се умножиха - турци, гърци, сърби и всичките те като глутница зверове се нахвърлиха върху изстрадалия български народ, жадни за земите му, за имотите му, за неговата душа, жадни за убийства, гаври и злодейства над мирните българи. И в това тяхно варварство, за наше най-голямо съжаление, те бяха подкрепяни най-ревностно от Матушка Русия, от тази Русия, която българският народ боготвореше, обожаваше и в която вярваше повече от Господ. Тази любима на българите Русия помагаше най-ревностно на чуждите пропаганди да провеждат геноцида срещу българския народ. Разбира се, тук става въпрос не за обикновения руски народ, който е един от най-изстрадалите в света от собствените си жестоки и безмилостни управници и който народ ние, българите, уважаваме и обичаме като истински брат. Става дума за управляващия елит в Русия, който вече повече от столетие неуморимо и неумолимо помага най-активно на поробителите за унищожаването на българите в Македония. Не случайно руските консули и дипломати в поробена Македония са били възприемани като личности, тясно свързани с гърцизма и сърбизма, а в много случаи и с турските власти, и на които македонските българи в повечето случаи са нямали никакво доверие.
И понеже тук става дума за дейността им във Вардарска Македония, ще посочим няколко примера за „заслугите” на руските дипломати и политици по денационализацията на българите в най-българския край - Македония, и то в полза на вековния и непримирим враг на България - Сърбия.
В своите спомени легендарният революционер Борис Сарафов разказва как руският дипломатически агент Бахметиев му казал: „Ключовете на македонския въпрос са в Петербург”, „вашата организация тук и оная там ще станат на пух и прах”.
Руският цивилен агент Демерик стига до абсолютен цинизъм в своята антибългарска откровеност: „… една от главните ни задачи е да омаломощим българското мнозинство в Македония, да го направим еднакво с другите малцинства…”, „ако можем да го сведем под тях”.

В спомените си войводата Стефан Аврамов разказва как, след като е бил пленен с няколко свои четници от сръбска чета, е бил отведен заедно с тях при руския и сръбския консул, за да бъдат проагитирани да се обявят за прави сърби. След отказа на всички български четници руският консул избухнал и изкрещял вбесен: „Волята на Цар Николай е да бъдете сърби!”.
В мемоара си до Министерския съвет от 1901 г. Стоян Михайловски, Иван Цончев и Стефан Николов пишат:
а) Руският консул Ястребов едно време се провикваше: „Македонската българщина е едно грозно заблуждение, историческо и етническо, и аз ще изкореня това заблуждение!” Няколко български учители запитали този Дон Кихот защо действа така, а той отговорил: „Вий сте чудни хора! Нима вий си въображавате, че аз работя по свои частни побуждения! Аз съм проводник на идеите на моите началници! Каквото ми диктуват свише - туй върша!”
б) Руският консул Машков в Скопие изказа едно време пред събраната тълпа следните думи: „Вий не сте българи, а сте сърби! Тук няма ни един българин! Аз забранявам да ми говорите за някаква българска народност!”
Същият руски консул Машков отне един манастир от българите и го предаде на сърбите.
Владимир Руменов разказва още за руския консул Машков: „На Петров ден в една къща наши младежи пеели песни от време на Сръбско-българската война, в които имало нещо оскърбително за крал Милан. Сърбите се оплакали на Машкова и той веднага лично отива при валията и иска да се арестуват и накажат тия младежи.
Сръбският митрополит Фирмилиян бе назначен в Скопие през 1902 г. след много интриги и голям натиск от Русия върху Турция и върху българското правителство въпреки липсата на каквито и да било сърби в Македония.
От посочените само няколко примера ясно се вижда, че Русия в края на ХІХ и началото на ХХ век, освен че помага на гърците в църковната борба срещу българите, много активно и всеотдайно работи с всичките си възможности за сърбизирането на българите в Македония. Даже нещо повече - дори и след Октомврийската революция съветските ръководители продължават тази руска имперска антибългарска политика. И отново в посока на сърбизиране или унищожаване на българите във Вардарска Македония. С активната помощ на Коминтерна, който е едно послушно оръдие на Сталин, в България започва да се лансира и налага през 30-те години на ХХ век сръбският план за денационализирането и унищожението на българите в Македония чрез богохулната, античовешка и престъпна теория на македонизма. В това мръсно антибългарско сърбокоминтерновско дело чрез Цвятко Радойнов е привлечен за известно време дори и нашият гениален български поет Никола Вапцаров, който снема решенията на ЦК за образуване на македонска нация на ръководения от него Македонски литературен кръжок.

Веднага след 1944 г. с активната подкрепа на Сталин македонизмът се налага от сръбските власти с огън и меч във Вардарска Македония, при което са избити над 30 000 българи, а над 200 000 са вкарани в сръбските затвори. Но и това сякаш е било малко за враговете на България и за Йосиф Висарионович. С решителната „милиционерска” агитация на „дебелата тояга” и под угрозата от комунистическите затвори около 250 000 българи от Пиринския край са принудени да се пишат македонци. Добре, че по-късно при следващото действително свободно преброяване жителите на Благоевградски окръг можаха да изявят своето българско самосъзнание и почти всички се записаха като етнически българи.
Така е и до днес. Във Вардарска Македония продължава да бушува и върлува арогантно и безсрамно антибългаризмът с кратко затишие при управлението на Любчо Георгиевски. В последните години маскиралият се като ВМРО-вец Никола Груевски се показа като най-ревностния еничар на сръбските поробители и при налагането на македонизма се изяви като по-голям сърбин и от самите сърби. Омразата му към всичко българско стигна дотам, че заповяда да бъдат поругани дори войнишките гробове и паметници в град Щип, а костите на Христо Чернопеев и неговите бойни другари да бъдат варварски унищожени като повторение на мародерствата на сърбите над тленните останки на български офицери, описани най-подробно от Анри Пози в книгата „Войната се връща”.

И за съжаление през цялото време от 1944 г. до днес нито веднъж ръководителите на СССР и на днешна Русия не отрониха нито една добра дума за подложените на денационализация българи в Македония и не посочиха нито един факт за разобличаване на абсурдната лъжа македонизма. Напротив, в руските държавни университети бяха открити катедри по така наречения „македонски език”, катедри по езика, специално съчинен в пропагандните лаборатории на Белград и Москва за денационализация /сърбизация/ на македонските българи. Президентът пък на БЮР Македония, Киро Глигоров, който следва да лежи до живот „на хляб и вода” в затвора в Хага за извършване на геноцида срещу българите, бе най-тържествено награден с руска държавна награда. Върхът на антибългаризма бе достигнат от руските ръководители през 2006 г., когато заедно със Сърбия подкрепиха в Съвета на Европа регистрацията на антибългарската партия ОМО „Илинден”, базираща своята дейност на главната цел - унищожаването на българите не само във Вардарска Македония, но и в Пиринския край. Това те извършиха не от невежество, защото науката, и руската и световната, а даже сръбската и гръцката отдавна са доказали, че такова двуного млекопитаещо животно „етнически македонец” няма нийде по света, даже и в Московския зоопарк, че такова полезно изкопаемо още не е открито никъде по света, дори и в прочутите Уралски планини. Те дадоха своята подкрепа само защото следват целенасочено своята просръбска политика за денационализация на македонските българи в полза на Сърбия.

Тогава защо Русия така ревностно и последователно подкрепя унищожението на българския народ в Македония? Отговорът, към който ни насочват историческите факти и сегашната обществено-политическа действителност, е страшен - защото руските държавници неистово мразят българския народ и търсят най-различни начини за дебългаризацията му в посока сърбизация и работят умишлено в изгода на традиционните си съюзници Сърбия и Гърция. Явно в руската външна политика продължават да са приоритетни древните гръко-византийски интереси на „Третия Рим”, наследника на Древна Византия, т.е. българи да няма на Балканите. Затова е и руската подкрепа за ОМО „Илинден” - сиреч, за унищожението на нас, българите от Пиринския край. И точно руската подкрепа е главният коз на Сърбия и на нейните слуги в Македония. Оттук идва „лъвският” кураж на скопските управници да се държат така нагло и арогантно и да продължават терора и геноцида над българите в Македония.

Съобразяването с Русия и нейните древни гръко-византийски геополитически интереси на Балканите обяснява:
1. Защо Франция потули случая с убийството на македонския президент Борис Трайковски и покри показанията на черната кутия от самолета?
2. Защо Холандия, Дания, Швеция, Финландия, Норвегия, Швейцария и Турция подкрепят геноцида срещу българите, чрез неграмотната си, арогантна и престъпна подкрепа за ОМО „Илинден” в Съвета на Европа?
3. Защо Европейският съюз мълчи за унищожението на българите в Македония, въпреки наличието на толкова много посланици и журналисти, следящи за човешките права?
4. Защо САЩ и другите велики сили пасуват за геноцида над българите в Македония, въпреки че прекрасно знаят истината за македонските българи?
5. Защо Германия мълчи сега за българските ужаси в Македония, тази Германия, на която винаги сме били верни съюзници, особено по време на двете световни войни и която никога не сме предавали и в най-тежките за нас и за нея моменти?
6. Защо в периода на демокрацията всички наши държавни ръководители и политически лидери мълчат позорно относно геноцида над българите в Македония и не правят нищо за неговото премахване?
7. Защо повечето европейски и световни учени не смеят да кажат истината за унищожението на македонските българи, независимо от милиардите документи, доказващи това?
8. Защо мълчат и евреите, въпреки нашето толерантно отношение към тях и спасяването на българските евреи от нашия народ от хитлеристките лагери на смъртта?
9. Защо мълчат представителите на различните религии, въпреки абсолютното богохулство на македонизма и въпреки че всички те разполагат с предостатъчно доказателства за геноцида над македонските българи?
10. Защо всички православни църкви, особено Руската и Българската, мълчат виновно и позорно относно геноцида и сърбизацията на българите в Македония в пълно противоречие с каноните на православната вяра?
11. Защо мълчат повечето журналисти от Изтока и Запада и всички правозащитни организации, които за едно убито куче вдигат вой до небесата, а за унищожаването на цял един народ мълчат като риби?
12. Защо мълчи корумпираната и лакейска организация „Репортери без граници”, която стигна до абсурда да класира свободата на медиите в БЮР Македония на по-предно място, отколкото тази в България?
13. Защо мълчи като прегрешила ученичка световната организация ЮНЕСКО относно рушенето, разпиляването и фалшифицирането на културно-историческото наследство на българите в Македония дори и сега, когато се управлява от „българката” Ирина Бокова?
14. Защо световните вестници за едни голи цици и за креватните подвизи на някои личности ежедневно отделят по цели страници, а за унищожаването на 1 200 000 българи в концлагера Македония не пишат нито ред?
15. Защо личности като прочутата Бриджит Бардо са се отдали в защита на мечките у нас, а за ликвидацията на българите в Македония не смеят да кажат поне една дума, сиреч македонските българи са по-маловажни от мечките и буболечките?

Истината е жестока и страшна! Любимата ни Русия (бленуваният и легендарен Дядо Иван/ в стремежа си да опази и засили на всяка цена най-верния си съюзник и приятел на Балканите - Сърбия, я подкрепя безрезервно в геноцида й срещу българите, защото чрез денационализацията на българите в Македония и сърбизирането им се увеличава мощта на белградския тиранин. Тази абсолютно безрезервна подкрепа на Русия към Сърбия е добре известна на всички държави и техните ръководители, на всички организации, на всички религии и на всички медии по света. Те прекрасно знаят, че на Балканите Русия поставя над всичко Сърбия, че Русия не се интересува от геноцида над 1 200 000 българи, особено когато този геноцид засилва позициите на сръбската държава. А всички държави, църкви и институции имат трайни икономически и политически интереси с Русия, които не искат по никакъв начин да бъдат нарушени. И цената на опазването на тези интереси е мълчанието относно геноцида над българите в Македония, извършван от най-верния съюзник на Русия - Сърбия. Всички те знаят, че независимо от хилядите паметници, издигнати по цяла България в памет и прослава на Русия, на нейни политици и военни дейци, тя няма да промени негативното си отношение към македонските българи. Те просто трябва да станат сърби, защото така иска Русия, защото такива са на Балканите нейните вековни гръко-византийски интереси на „Третия Рим”.
Затова, колкото и да е страшна истината, каквито и да са последиците от оповестяването й, в интерес на оцеляването на българската нация трябва да кажем на висок глас, че куражът на скопските диваци и варвари да унищожават всичко българско произтича от безрезервната всеобхватна помощ, която са получавали и която и сега получават от Русия. Че Русия е тази, която ги окуражава в провеждането на геноцида и терора над македонските българи. Че Русия е тази, от която черпят сили и кураж сърбоманинът Никола Груевски и неговите престъпни съучастници, за да протакат чрез най-различни абсурдни доводи преговорите за влизане в Европейския съюз и НАТО. Че Русия е тази, която не желае в никакъв случай в Македония да има българи, и затова помага за тяхното окончателно ликвидиране. Че от Русия идва куражът на антибългарската мародерска партия ОМО „Илинден” с нейното абсурдно искане за премахване на „българската окупация” на Пиринския край, който да бъде присъединен към Вардарска Македония, т.е. към Сърбия. Че за Русия е най-важно и стратегически изгодно Сърбия да има обща граница с Гърция, дори и с цената на унищожаването на всичко българско във Вардарска и Пиринска Македония.
sevt9.blog.bg

Виж още:

4udovi6teto.blog.bg/poezia/2011/03/03/32-tona-zlato-v-dosieto-na-bylgariia.697724

samvoin.blog.bg/politika/2011/03/01/preduprejdenieto-na-iliia-minev-za-rusiia-pred-kongresmenyt-.696235

Бележка от автора на блога: От наивния въпрос на Никола Григоров относно евреите, можем да изходим, че той навярно не е запознат с "Протоколите на ционските мъдреци", чиято автентичност е доказана на швейцарски съдебен процес или не иска да бъде запознат по неизвестни за нас причини, както и с "постулатите" на "свещенната" за много евреи книга - Талмуд, относно тяхното поведение спрямо Християнският, разбирайте на първо място Православен свят.
Когато великосръбските шовинисти ги избраха поради своята хърваофобия, боснофобия и ислямофобия за дружки, също наверно не беха запознати с тези фундаментални документи и че макар тактически поддържани от тях, ще бъдат изпързаляни и изтоставени като "гои", т.е. - "говеда за клане" в буквален превод!
Григоров навярно е пропуснал и посещението в Македония на израелския военнопрестъпен и терористичен външнен министър, когато даде клетва на македонистите, че ционисти и македонисти ще са "заедно до гроб", разбирайте срещу нас!...
Качвам за господин Григоров специално видеото от "ютуб" - "Македонизъм и ционизъм", ако случайно посети блога, да покаже къде са разликите точно?
Надявам се, че редовните и непреднамерени посетители тук са разбрали, че такива няма.

05 март 2011, събота Правителството на Меркел - ГОЛИ Ц.И.Ц.И И ИСЛЯМОФОБИЯ   Ханс-Петер Фридрих,новия министър на вътрешните работи - още един ислямофоб в германското правителство ! :::

Символ на какво са дъртите и безжизнени ц.и.ц.и на Меркел сложени на тезгяха ?


Снимка:Гърдите на Меркел по време на избори като примамка за избирателите.
Тук е мястото да си припомним приказката:

„Всички жени са к.рви, с изключение на майка ми, но да не забравяме, че и тя е жена."

Ислямът пак сдърпа германците

Несъвместимости?

Може ли ислямът да е част от Германия? Ако питате новия министър на вътрешните работи, отговорът е отрицателен. С това изявление той предизвика яростни реакции от различни места, някои го нарекоха дори сериозен гаф.

Отношението на Ханс-Петер Фридрих, член на Християнсоциалния съюз /ХСС/, към ролята на мюсюлманите в Германия е отдавна известно. Още миналата година, когато президентът Кристиян Вулф от ХДС заяви, че ислямът е неделима част от Германия, депутатът от Бундестага Ханс-Петер Фридрих му се противопостави с думите: "Водещата култура в Германия е западната християнско-европейска култура, не ислямската."

Чия позиция е правилна?
На Вулф или на Фридрих?

Мюсюлмани има, но ислямът не е част от Германия

Ето защо журналистическият въпрос към току-що въведения в длъжност вътрешен министър Фридрих беше неизбежен. Дали той все още държи на миналогодишното си изказване и сега, в ролята си на министър? Отговорът му:

"Мисля, че хората, които живеят тук и са мюсюлмани, са естествено граждани на тази държава и са част от нея. Независимо от това смятам, че тезата за принадлежността на исляма към Германия не може да бъде потвърдена с исторически факти", заяви новият федерален министър на вътрешните работи.

Реакциите бяха мигновени. Председателят на Централния съвет на мюсюлманите Айман Мазиек разкритикува изявлението на Фридрих и го обвини в липса на чувство за реалност. Според Мазиек историята на Европа показва еднозначна обвързаност на континента с исляма и ислямския свят.

"Никой не може да си затвори очите пред това. Мюсюлманите в Германия не могат да бъдат отделени от нея", каза в интервю за германски вестник Айман Мазиек.

Има нужда от нови усилия по интеграцията на мюсюлманите

Липса на чувство за реалност?

"Новият вътрешен министър демонстрира трудно смилаема представа за обществото ни, след като твърди, че мюсюлманите може и да са част от Германия, но не и ислямът, защото за него нямало исторически основания", заяви лидерът на Зелените Джем Йоздемир. Самият той е от турски произход.

Лидерът на Зелените изрази съмнения дали новият вътрешен министър ще иска да продължи започнатия от предшественика му диалог за интеграцията на мюсюлманите в германското общество. Остро реагира и Клаус Воверайт, главен кмет на Берлин и заместник-председател на Германската социалдемократическа партия.

"Ханс-Петер Фридрих трябва най-напред да покаже, че може да работи като вътрешен министър, да си отвори очите за политическите реалности в Германия и едва тогава да прави изявления", заяви саркастично Воверайт и предупреди: "Ако Фридрих се опитва да разцепва германското общество още в първия си ден като министър, то няма да му е лесно да остане на този пост."

АГ/ДПА/М. Липчева-Вайс/Б. Узунова

дойче веле / Germany link


zahariada.blog.bg

Тодор Александров от Уикипедия, свободната енциклопедия Направо към: навигация, търсене Тази статия е за революционера. За софийския булевард вижте Тодор Александров (булевард в София).

---

Тодор Александров български революционер Роден: 4 март 1881 Ново село, днес Република Македония Починал: 31 август 1924 край Сугарево, България

Тодор Александров Попорушев е български революционер, член на Централния комитет и лидер на на Вътрешната македонска революционна организация.

Съдържание [скриване] 1 Биография 1.1 Във ВМОРО 1.2 По време на войните за национално обединение 1.3 Начело на ВМРО 2 Източници 3 Бележки

Биография [редактиране] Във ВМОРО [редактиране] Свидетелство за зрелост на Тодор Александров от Българското мъжко третокласно и педагогическо училище в Скопие - 21 юни 1898 г.

Тодор Александров е роден на 4 март 1881 година в Ново село, Щипско, в семейството на Александър Попорушев и Мария от рода Хаджияневи^[1]. Учи в Щип и Радовиш, а след това завършва българското педагогическо училище в Скопие, където на 16 годишна възраст се включва във Вътрешната македоно-одринска революционна организация, посветен от директора на училището Христо Матов.

След 1897 година Тодор Александров е учител в различни градове в Македония – Виница, Кратово и Кочани, като се занимава с организирането на населението от тези райони и изграждането на канали за пренасяне на оръжие от свободна България към вътрешността на Македония.

На 3 март 1903 г. Тодор Александров е арестуван от турските власти и осъден на 5 години затвор от извънреден съд в Скопие. След 13 месеца през април 1904 година е освободен благодарение на амнистията, издействана от българското правителство за българските политически затворници в Македония и Одринско. През учебната 1904-1905 година Тодор Александров е назначен за главен учител във ІІ класно училище в Щип. Същевременно е избран и за член на околийското ръководство на ВМОРО в Щип. През декември 1904 г. след едно сражение на чета на ВМОРО с турските войски в ръцете на властта попада писмо, от което се разбира за неговата революционната дейност. Предупреден навреме, Тодор Александров се укрива и през януари 1905 година се присъединява към четата на Мише Развигоров, с което свършва легалният период от живота му. Александров е делегат от щипския район на първия окръжен конгрес на Скопския революционен окръг.

След 1906 година Александров се издига като един от ръководителите на Скопския революционен окръг. Той се ползва с име на прагматичен и способен организатор, стоящ далеч от излишните теоретични спорове, които по това време раздират ВМОРО и дори водят до братоубийствени борби. По отношение на външните врагове на българското население в Македония – турските власти и опитите на Сърбия да подготви почвата за завладяване на Македония Тодор Александров е безкомпромисен.

През 1907 г. поради заболяване, Тодор Александров учителства в Бургас. В края на същата година е повикан от Христо Матов да поеме касата на Задграничното представителство на ВМОРО, след убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов. През ноември 1907 година Александров е избран за окръжен войвода от третия конгрес на Скопския революционен окръг. Участва в подготовката на Кюстендилския конгрес на ВМОРО през 1908 г. По време на Хуриета става главен ревизор на българските училища в Македония. След неуспешен опит да бъде арестуван през 1909 година се укрива в България.

При възстановяването на ВМОРО в 1910 година обикаля с чета скопския революционен окръг. В началото на 1911 година заедно с Христо Чернопеев и Петър Чаулев е избран за член на ЦК на ВМОРО.

По време на войните за национално обединение [редактиране] Чета на Тодор Александров (отпред най-отляво) по време на Първата световна война.

Под негово непосредствено ръководство са организирани и извършени атентатите в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (август 1912 г.), които са един от поводите за избухването на Балканската война през 1912 г.

По време на Балканската война, в която ВМОРО подкрепя изцяло българската армия и войските на българските съюзници – Сърбия, Гърция и Черна Гора в съвместната им борба срещу Османската империя, Тодор Александров е начело на чета №52 на Македоно-одринското опълчение и с нея навлиза в град Кукуш и го предава на настъпващите български военни части.^[2] По-късно е в щаба на 9 велешка дружина. Награден е с орден „За военна заслуга“.^[3] С влошаването на отношенията между балканските съюзници и засилването на сръбския и гръцкия терор над българското население в Македония през 1913 г. заедно със своите съратници Тодор Александров организира изпращането на чети в Македония. На 1 август 1913 година Александров праща писмо до Григор Василев и Никола Милев с инструкции от Христо Матов да агитират за Независима Македония, ако това не стане за това Македония да влезе като автономна област в Албания или поне Битолския вилает, в краен случай Костурско, Охридско, Дебърско и Тетовско^[4]. Тази дейност се засилва особено след Междусъюзническата война през 1913 г., когато в Македония избухва Охридско-Дебърското въстание, и след началния период на Първата световна война, когато България все още не се е включила в нея. С включването на България в Първата световна война през октомври 1915 година Тодор Александров е мобилизиран и служи в Щаба на Действащата армия. По това време структурите на ВМРО изцяло се вливат в състава на Българската армия. Самият Александров полага немалко усилия за организирането на администрацията в освободените земи.

Начело на ВМРО [редактиране]

След края на Първата световна война, през 1919 г. Т. Александров заедно с генерал Александър Протогеров, Петър Чаулев и Коце Ципушев, възстановява ВМРО. В изключително сложната обстановка на вътрешни борби и отчаяние, Тодор Александров успява да възстанови структурите на организацията и се издига като неин ръководител с голям авторитет сред бежанците в България и населението във Вардарска Македония. Основна цел на организацията е обединение на отделните части на Македония в една автономна, а в дългосрочен план и независима единица като единствен начин за запазване на българщината в нея.

Паметник на Тодор Александров в Борисовата градина в София. Паметникът на Тодор Александров в Кюстендил.

Усилията на правителството на Александър Стамболийски да изведе България от международната изолация и да я предпази от враждебните ѝ съседи, като се откаже от защита на правата на българското население, останало в пределите на създаденото през 1918 г. Кралство на сърби, хървати и словенци, се приемат като предателство от ВМРО и водят до политически и дори въоръжен конфликт между правителството и организацията на Александров. На практика, ВМРО контролира политическия живот в Пиринска Македония. В отговор на опитите на правителството да раздухва междуособните борби сред бежанците от Македония и да преследва активните дейци на ВМРО, по указание на Тодор Александров е убит министърът на войната в земеделското правителство Александър Димитров, четите на ВМРО временно завземат Кюстендил и Неврокоп (днес Гоце Делчев). През 1923 година ВМРО на Тодор Александров подкрепя Деветоюнския преврат. В борбата си срещу сръбската и гръцката власт в Македония Тодор Александров използва най-различни политически и военни средства, търси различни съюзници. През юни 1920 г. той издава окръжно с призив към населението на Македония да гласува за комунистическите кандидати на предстоящите през ноември 1920 г. избори за законодателно събрание на Кралството на сърби, хървати и словенци.

На изборите тези кандидати получават изненадващо висока подкрепа във Вардарска Македония. Както пише в своите „Спомени“ Иван Михайлов ВМРО подкрепя най-крайните партии, борещи се срещу режима в Белград. Оценката за ползата от подобна подкрепа на ВМРО за комунистическите сили обаче е нееднозначна поради македонизма, който по-късно започват да прокарват споделящите комунистическите идеи, както и възможностите за намеса на Съветска Русия в национално-освободителните движения на Балканите. През 1924 година, след успеха на съветските представители да спечелят един от ръководителите на ВМРО Димитър Влахов, а по-късно и Петър Чаулев, във Виена е подписан Майският манифест, с който ВМРО се съгласява да действа съвместно с комунистическите партии на Балканите.

Бюст на Тодор Александров, Морска градина, Бургас.

Тодор Александров обявява, че не е подписал лично този документ. Подложен на натиск от страна на тогавашното българско правителство на Александър Цанков, той публично се отказва от всякакви контакти с комунистическите сили. Въпреки това ВМРО изпада в изолация, като си спечелва враждебността не само на дотогавашните неприятели на българщината в Македония и на комунистическото движение, но и на правителството в София. В тази обстановка на 31 август 1924 г. около село Сугарево в Пирин Тодор Александров е убит. Макар че физическите убийци са наказани много скоро от ВМРО, все още няма ясен отговор въпросът кой е истинският подбудител за убийството на Тодор Александров.

Виж още:

macedonia-history.blogspot.com/2010/03/blog-post.html

На 4 март отбелязваме една забележителна дата в българската история – основаването на Българската православна църква. 1141 години са минали от онази знаменателна 870 г., когато в Константинопол на поместен църковен събор се даде първият статут на автономия на нашата Църква.

Този важен за християнството събор бил свикан, за да се уредят възникнали проблеми между Изтока и Запада, но най-вече да се реши църковният статус и принадлежността на новопокръстения български народ. Тази дилема се превърнала в камък на раздора между Рим и Константинопол поради стратегическото местоположение на Българската държава. Проблемът се усложнявал поради сложността на юрисдикцията над българските земи. Но той бил разрешен веднъж завинаги на извънредно заседание на Константинополския събор, състояло се на 4 март 870 г., на което присъствали и представители от България.
Знаем от историята, че до 732 г. Източен Илирик, в който влизала и Западна България, бил подчинен на Рим, а латински духовници по покана на св. цар Борис извършвали евангелизация на българския народ. Това дало основание за претенции на Римския престол за юрисдикция над Българската църква.
Сериозни аргументи имал и Константинополският престол, под юрисдикцията на който след 732 г. попада цялата територия на Балканите. Този апостолски престол от първите векове на християнството обгрижвал духовно голяма част от българските земи преди основаването на българската държава. Под неговия омофор се кръщават князът и българският народ в 865 г.
След непримирими спорове за правото на юрисдикция над българските земи се стигнало до консенсус, че решаващ фактор за определянето й ще е какви духовници са заварили българите по тези земи, когато са основали своята държава. Българските пратеници отговорили, че са заварили гръцки (византийски) духовници. Това било решаващо за събора да отсъди, че следва Българската църква да принадлежи юридидически към Константинополския престол. Римските духовници следвало да напуснат България.
Съборът се вслушал и в аргументите на българските представители, които желаели България да има своя самоуправляваща се църква. Веднага обаче се изтъкнало, че по онова време освен древните християнски катедри Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, съществували от апостолско време, не била давана автокефалия на нито една друга църква (което всъщност не е вярно – б. р.) и затова било невъзможно да се даде веднага статут на автокефалия на Българската. Решено било да й се даде статут на автономна архиепископия под юрисдикцията на Константинополския престол. Това давало възможност на нашата църква почти самостоятелно да урежда духовния живот и административните въпроси в своя диоцез. На българския архиепископ било дадено право да свиква свой собствен синод, а сам той да се избира пряко от българския синод, в съгласие с владетеля, като Константинополският патриарх само утвърждавал станалия избор. Според правилата на св. Църква вменявало му се в дълг да споменава Константинополския патриарх по време на служби и да взима осветено миро от него.
Статута си на автономна архиепископия Българската църква запазила чак до 917 г., когато след победоносните войни на цар Симеон Константинополската патриаршия й признала статут на патриаршия.
Пръв глава на новосъздадената автономна Българска архиепископия става архиепископ Георги. За него имаме изключително ограничени сведения. Името му се споменава в надпис върху оловен печат от IX в., намерен в Мадара, който казва: „Богородице, помагай на своя раб Георги, архиепископ на България“. Подобен пръстен е намерен в Плиска. Единствено известно за архиеп. Георги е, че издигнал славянина Сергий за епископ в Белград, което станало причина за гневните протестни писма на папа Йоан VIII до св. княз Борис.
Предполага се, че седалището на архиепископа е било в столицата Плиска, където и досега стоят основите на величествена катедрала (Голямата базилика) – една от най-големите в тогавашния християнски свят. Там е намерен и пръстенът с името на архиепископа. Архиепископ Георги остава на върха на Българската църква докъм 885/886 г., когато на поста го сменя архиепископ св. Йосиф Изповедник.
Въздигането на Българската църква на 4 март 870 г. в ранг на автономна архиепископия от най-високата и авторитетна църковна институция – всехристиянски събор авторитетно поставя основите на самостойното ни духовно развитие през вековете, способствало България да се превърне в първостепенен духовен център на Балканите и в Европа. Създават се предпоставки за създаването само след няколко десетки години на самостоятелната ни патриаршия, просветила духовно славянския род и създала през вековете безценни духовни бисери, съхранявани и досега в съкровищницата на християнската святост.

МИЛЕН БАКАЛОВ

sevt9.blog.bg