На посоченият линк можете да гласувате за "Европейско дърво"

Нека бъде българското!

voting.treeoftheyear.org/voting/vote/id/3/vl/bg

ИЗПРАТЕТЕ ЛИНКА И НА ПРИЯТЕЛИТЕ СИ!

sevt9.blog.bg

СЕМЕЙСТВО ФИЛОВИ ОТ КАЛОФЕР

 

Генко Хр. Филов (Спомощник от Калофер на Христоития... прев. Р. Попович. Будим, 1837: Георги  Христов Филюглу.) бил виден търговец - абаджия в Цариград (Галата). Там го намираме веч в около 1845 г. Спомощник от Цариград на Българска аритметика. Сичан Николов, Букурещ, 1845 и после на Извод от физика, ч. I. Н. Геров. Белград, 1849, Диплография, Братя Стоян и Христо Караминкови, Цариград, 1850, Отговор на Бореевата книжка. Цариград 1851, и Введение в всеобща история. Шлецер, прев. Ат. Чолаков. Цариград, 1851. В Цариградски вестник, г. А, чет 7 (от 8 март 1848 г.) четем: "От три години насам се намира в Цариград едно съдружение от 50 души българи, което обръща всяка година по 10 милиона гроша с разни стоки. Основатeлят на това съдружение е г. Генко Филов от Калофер. Това е първото търговско съдружение, дето са направили нашите, и затова им се пада всяка похвала".

 

В Калофер къщата на Генко Филов беше до тази на Стойко Тинтеров, в улица до Галюв дол. Както и по-рано видяхме, в тази къща живеели учител Ботю Петкова и се бил родил Христо Ботев. В нея някое време живял и учителят Д. Славиди. Генко Филов бил интелигентен, разговорлив и представителен. Често той думал: "Всеки, комуто дадох акъл, сполучи, но за мене си нищо не можах да направя!" - разказва Димо х. Гендов. Също видяхме по-рано, че Генко Филов бил един от главните настоятели и дейци за съграждане на черкова св. Богородица. Първата му жена била дъщеря на дяда х. Тодора..., а втората, Мария - сестра на братя Христо, Атанас и Симо Симови. Тя фигурира в приведения по-рано списък на дарителки членки на женското дружество Просвещение в Калофер, стр. 248. Дядо Паничков ми пише: "Кога Генко Филът реши да се ожени повторно, поиска Ана Пачева от Карлово и сестрина дъщеря на уч. Ботя. Той прави, струва, писа писма до Ана и тайно се сгоди за нея. Но леля и калугерката и уч. Ботьо развалиха годежа защото Генко уж бил стар, а всъщност работата беше друга: калугерката се стараеше да омъжи Ана за един карловец прост, но с голяма къща и дюкян и който диреше мома от богато семейство. Тъй Генко Филът и уч. Ботьо, до тогаз добри приятели, се смразиха..."

 

От първата си жена Генко Филов имал трима сина: Христо, Михаил и Димитър, и една дъщеря Ана. Втората му жена постоянно биела и измъчвала децата, та те се разбягвали. Заболял от охтика, Генко Филов от Цариград се прибрал в Калофер. Наскоро един ден братовата му жена му рекла да вземе лекове за болките. Той изтърсил куп писма от жена си и от дъщеря си Ана и издумал: "Виж колко хапове съм изял досега!" Генко умрял в Калофер - разказа сестрата на учителя Ст. Дйолев в Калофер. Още преди освобождението жена му Мария се беше прибрала при брата си Христа Г. Симов и после заедно със семейството му се пресели в Пловдив, дето и умря.

 

Хрисmо Г. Филов. Изпървом се учил в Калофер. Спомощник оттам ученик от I кл. на Наполеон Бонапарта. Драма, А. Дюма, Цариград, 1850 г. После и той отишъл в Цариград. Спомощник оттам на кн. Отговор на Бореевата книжка... Цариград, 1851 г. Введение във всеобща история (Шлецер) прев. Ат. Чолаков, Цариград, с. г. на Търговско ръководство, прев. А. П. Гранитски. Цариград, 1858 г. и на Цветоносно панерче, прев. х. М. Пашов и А. Симов, Цариград, с. г. Там се оженил и после отишъл в Румъния, дето и останал.

 

Миxаил Г. Филов. Както и преди малко видяхме, той беше един от 12-те българчета-стипендианти, които били приети за пръв път във военномедицинското училище в Цариград в 1858 г. Той и съученикът му Иван Калчев, спомощници от казаното училище на Францушко-български разговорник, издава Ив. Найденов, Цариград, 1858 г. Според казването на съученика му д-р Христо Т. Стамболски, Михаил бил момче скромно, добро и прилежно. Към третата или четвъртата година в училището Михаил заболял от охтика, напуснал и наука, и Цариград и сетне умрял. Де? - сигурно в Калофер.

 

 

Димитъp Г. Филов. Изпървом се учил в Калофер и после отишъл в Цариград. В 1862 г. той отишъл да се учи в Одеса като стипендиант. Както вече и по-рано се каза, тази стипендия била определена пак за калоферче - за Лазар Йовчев (по-сетне екзарх Иосиф), но понеже закъсняла, той се отказал от нея. Сигурно Димитър изпървом постъпил в семинарията. Дали я свършил, или пък по-рано я напуснал - неизвестно, но вече около 1865 г. го намираме учител в българските колонии в Бесарабия. В с. Комрат руският чиновник българин Ив. Степанович Иванов (Калянджи) "попечител" на казаните колонии, основал училище, за да се подготвят за българските колонии учители от самите българи колонисти. Стекли се и кандидати от Българско и от Одеса, които поразни причини били напуснали учението си. Между тези последните бил и Д. Филов. Сетне той учителствал в селата Валея-Пержа и Главан. После в казаните села дошли за учители Хр. Ботев и др. Както и по-рано видяхме, Ив. Ст. Иванович настанил Хр. Ботева учител в с. Задунаевка. От януари 1869 г. намираме Д. Филов в Одеското юнкерско училище (Прилож. к брош. 30-летiе деят. Одесск. болг. наст. Одесса 1895, стр. 53.). През руско-турската война в 1877-1878 г. Филов дойде в България като руски офицер, поручик в българското опълчение. Той беше снажен, чернокос, гръмогласен, енергичен. После остана да служи в източнорумелийската войска (милиция). Той се ожени за Елисавета, дъщеря на Тотя Сахатчията от Карлово, която почина в София на 5 май 1918 г. В Съединението (6 септ. 1885 г.) майор Филов заедно с майорите Д. Николаев, С. Муткуров и Райчо Николов взе живо участие и биде избран член в привременното правителство. По-сетне в русенския бунт в 1887 г. против регенството нещастният [под]полковник Филов, началник на гарнизона, биде тежко ранен и после умря. След като в ред кървави сражения през освободителната война (1877-1878) геройски се би за свободата на измъчена България и оцеля от турските куршуми и гранати, Филов най-сетне умря от български куршум. Трагична кончина на този храбър и способен български офицер!...

 

Филов имаше трима сина: Светополк (кръстен на руския генерал Светополк Мирски, който взе живо участие във войната за нашето освобождение 1877-1878, напр. при минуването на Стара планина), Богдан и Любомир. Любомир умря скоро след като бе свършил военното училище в София и произведен подпоручик; също и Светополк, с чин капитан, умря на 7 януари 1916 в Куманово (през последната голяма война) на 34-годишна възраст. Тъй от цялото семейство на полковник Димитър Филов днес (б.р. към 1927 г.) е жив само един член: д-р Богдан Д. Филов, известен вече в науката археолог. По-рано той беше директор на археологическия музей в София, а сега е професор в нашия университет.

 

Ана Г. Филова се омъжила за калофереца - Енчо Еленкин, абаджия в Цариград, в Хамбаря. После той я завел в Цариград. Кога Енчо умрял, Ана повторно се омъжила за някой си ялмазчия Никола.

 

Забележка. Спомощник от Брашов на кн. Священное цветособрание. И Хибнер, прев. Ан. Стоянович Кипиловски. Будим, 1825, е Георги Иванович Филюглу от Калофер. Кой е той - неизвестно.

 

Добри Филов, живущ във Варна, е от този род Филови. Адвокат, кмет на Варна през 1908-1909 г. Роден на 1 март 1865 г. в Цариград. През май 1908 г. се провеждат поредните общински избори за кмет на град Варна. Превес вземат демократите и кмет от 12 май 1908 г. до 27 май 1909 г. става адвокатът Добри Филов. Като кмет не прави изключение от плеядата варненски общественици и интелектуалци, които се стремят да бъдат полезни за своя град и неговите жители. Умира на 1 май 1941 г.

 

БОГДАН ФИЛОВ, 28 март 1883 - 1 февруари 1945 г. Роден в гр. Стара Загора. Учи в гр. Карлово и гр. Пловдив и завършва класическия отдел на Първа мъжка гимназия в София (1900). Стипендиант на Министерството на народното просвещение в Германия от есента на 1901 г. Учи класическа филология и стара история във Вюрцбург (1901), класическа филология и сравнително езикознание в Лайпциг (1902-1903), а през 1904 г. се прехвърля във Фрайбург, където изучава римска история и археология. През 1906 г. защитава докторска дисертация „Легионите в провинция Мизия”. Учител във Втора мъжка гимназия в София и „командирован на занятия" в Народния музей. Специализира в Бон, Париж и Рим (1907-1909). От март 1909 г. е уредник на старовековния и нумизматичния отдел в Народния музей, София. От 1 ноември 1910 г. е „изпълняващ длъжността” директор на Народния музей, а от следващата година е титуляр (1911-1920). През май 1914 г. е назначен за частен хоноруван доцент по археология на източните и класическите народи. При започването на Балканската война (1912) Министерството на народното просвещение го натоварва да открива, да описва и да събира археологически и етнографски старини в Одринско. През Първата световна война е назначен за „археолог" при щаба на Първа отделна армия и заедно с най-изтъкнатите български учени изпълнява задачата по цялостното проучване на освободените земи. Професор по археология (1920-1944). Декан на Историко-филологическия факултет (1924-1925). Ректор на Софийския университет (1931-1932). Създател и директор на Българския археологически институт (1921-1929). Дописен член (1918), редовен член (1929) и председател на БАН (1937-1944). През 1923 г. влиза в берлинска масонска ложа. Председател на Българския Пен клуб (1928). Председател на Националния комитет за умствено развитие. Председател на Българо-гръцкото дружество. Като председател на Министерския съвет подписва Тристранния пакт на 1 март 1941 г. във Виена, в резултат на което България се присъединява към държавите от хитлеристката ос и на 12 декември 1941 г. обявява война на САЩ и Великобритания. Свързва икономически, политически и културно нашата страна с интересите на хитлеристка Германия. Във вътрешната си политика е срещу антифашистките сили в страната и за депортирането на българските евреи от Тракия и Македония. След смъртта на цар Борис III е един от тримата регенти на България (9 септември 1943 - 8 септември 1944). След 9 септември 1944 г. е арестуван и осъден от народния съд на смърт. Отнето му е званието „академик", но на 16 октомври 1991 г. му е възстановено посмъртно. С Решение № 172 от 26 март 1996 г. на Върховния съд присъдата му е отменена.

meteff.blog.bg

Автора на Независимият националистически блог пуска статията с огромни резерв към последните редове, които са видимо силно повлияни от комунистическо - либералната пропаганда, на последните 7 близо десетилетия срещу Обединителят на България и истинският "български Бисмарк" - професор Богдан Филов - син на един наш национален герой - опълченец, съединист и Мъченик!

подполковник Димитър Филов (Баща на големият български политик - професор Богдан Филов, Обединител на България, също убит след 1944 - а година от ръка на "роден" Юда Искариотски!) - отровен на 28 февруари 1887 - а година в Русенската болница тогава.

Виж още:

samvoin.blog.bg/politika/2010/09/06/velikiiat-bylgarski-rod-filovi.601809

meteff.blog.bg/history/2007/07/19/semeistvo-filovi-ot-kalofer.92048

капитан Коста Паница - убит на 16 юни 1890 година от режима на Стамболов, заради противопоставянето си на предателската политика на стамболовистите по Българският Национален Въпрос в Македония.

генерал - майор Радко Димитриев - емигрира в Русия през 1887 г и така отървава смъртната присъда от страна на стамболовите "париоти"...
На 18 октомври 1918 (www.bg-history.info/calendar/550/Ekzekutiran-e-gen-Radko-Dimitriev.html) е убит от лениновите болшевици в СССР, за "контрареволюционна дейност" и активно участие в антиболшевишката съпротива на Русия.

капитан Петко Воевода - арестуван и изтезаван през 1892 - а година от режима на стамболовистите. Интерниран.
Умира в забрава през 1900 година.

Народният поет, описал нашето героично Опълчение на Шипка и други страници от историята ни (Министър на народната просвета в правителството на Константин Стоилов.) Иван Вазов: През есента на 1886, след събитията около преврата от 9 август, започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България (При режима на стамбловите "патриоти"! - От автора на блога.). След няколкомесечен престой в Цариград се установява в Одеса, където, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа „Под игото“, публикуван след завръщането му в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“.

Срам ме е да ровя понататък!....

Александър II (Русия) от Уикипедия, свободната енциклопедия Направо към: навигация, търсене

Александър II Николаевич
Император и самодържец всеруски
Управление	2 март 1855 - 13 март* 1881
Пълно име	Александър Николаевич Романов
Други титли	Велик херцог на Финландия Цар на Полша
Роден	29 април* 1818
	Москва, Русия
Починал	13 март* 1881
	Петербург, Русия
Погребан в	Катедралата "Св. Петър и Павел", Санкт Петербург
Предшественик	Николай I
Наследник	Александър III
Брак	Мария фон Хесен-Дармщат
Втори брак	Екатерина Долгорука
Потомци	Александра Александровна Николай Александрович Александър Александрович Владимир Александрович Алексей Александрович Мария Александровна Романова Сергей Александрович Павел Александрович Георгий Романов-Юриевски Олга Романова-Юриевска Борис Романов-Юриевски Екатерина Романова-Юриевска
Династия	Холщайн-Готорп-Романови
Баща	Николай I
Майка	Шарлота Пруска

Паметникът на Цар Освободител в София

Александър II Николаевич (на руски Александр II Николаевич) е император на Русия, цар на Полша и велик княз на Финландия (1855 — 1881 г.) от династията Романов-Холщайн-Готорп. Александър II е известен с либералните реформи, които извършва в руското общество. Най-значима сред тях е отмяната на крепостничеството през 1861 г., която му донася прозвището Цар Освободител. След 1866 г. срещу него са извършени осем атентата, при последният от които той е убит.

Съдържание 1 Биография 1.1 Вътрешна политика 1.2 Външна политика 1.3 Атентати 2 Деца 3 Вижте също

[редактиране] Биография Коронацията на Александър II в Кремъл (7 септември 1855 г.)

Александър Николаевич е син на бъдещия император Николай I и Александра Фьодоровна, дъщеря на пруския крал Фридрих Вилхелм III. При управлението на баща му атмосферата в страната се основава на консервативни принципи, като свободата на мисълта се потиска и цензурата е изключилно строга. Самият Александър получава по-скоро либерално образование под наставничеството на поета Василий Жуковски.

Александър наследява трона след смъртта на баща си през 1855 г. През първата година от управлението си той продължава Кримската война, а след падането на Севастопол сключва мир, като преговорите води бъдещият външен министър Александър Горчаков. Подтикнат от поражението във войната, през следващите години Александър II провежда редица реформи, които имат за цел да модернизират страната и да възвърнат нейното положение на важен фактор в европейската политика.

[редактиране] Вътрешна политика

Реформите на Александър II целят либерализация на стопанския живот, която довежда до създаването на много нови предприятия. Най-важното преобразувание е отмяната на крепостничеството, което от десетилетия спира икономическото развитие на страната. След внимателна подготовка, в която активно участват Яков Ростовцев, Николай Милютин и братът на императора Константин Николаевич, на 3 март 1861 е публикуван закона за отмяна на крепостното право, който и предвижда процедури за оземляване на освободените селяни.

При управлението на Александър II са проведени и други важни реформи. Цензурата е отслабена, премахнати са ограниченията за пътуване в чужбина и е намалена държавната намеса в управлението на университетите (1863 г.). Съдебната система е преобразувана по френски модел (1864 г.), опростени са съдебните процедури и е въведен нов наказателен кодекс, премахнато е смъртното наказание, създадена е система на местно самоуправление в провинцията (1864 г.) и градовете (1870 г.). През 1874 г. сериозно е реформирана армията, като е въведена всеобща военна повинност.

[редактиране] Външна политика

Въпреки провежданите реформи, Александър II продължава политиката на подтискане на полското национално движение (На измислената "нация"! - Бележка от автора на блога.). Януарското въстание от 1863-1864 г. е потушено след осеммесечни боеве, като хиляди поляци са екзекутирани, а други десетки хиляди са депортирани в Сибир. Въведеното в Литва военно положение се запазва близо половин век. Забранени са публикациите на местните езици - литовски, украински, беларуски (вижте Емски указ), а полският е разрешен само в частни разговори. В същото време във Финландия е възстановен парламента, въведена е местна валута (финландска марка), финският език получава равен статут с шведския.

През 1867 г. Александър II продава за 100 години на Съединените американски щати руските права върху Аляска, която от 1799 г. е експлоатирана съвместно от двете страни. Русия завладява значителни територии в Средна Азия - Бухара (1864 г.), Хива (1873 г.), Коканд (1876 г.).

В областта на външната политика император Арлександър II обръща особено внимание на т. нар. Източен въпрос и отмяната на условията на Парижкия мирен договор от 1856 г. За да засили руското влияние на Балканите, започва Руско-турската война (1877-1878). Войната завършва с успешния за Русия Санстефански договор (1878), с който България става автономна държава. Берлинският конгрес (1878 г.) затвърждава политическото положение на Русия в Европа като Велика сила.

[редактиране] Атентати

След 1866 г. се извършват осем опита за атентат срещу Александър II, като последните няколко са организирани от радикалната организация Народна воля. През 1879 г. Народна воля взривява влак на императора по железопътната линия от Ливадия до Москва, но Александър II не се намира в него. На 5 февруари 1880 г. те успяват да взривят трапезарията на Зимния дворец в навечерието на тържествена вечеря в чест на българския княз Александър Батенберг. Двамата не са наранени, тъй като закъсняват за вечерята, но 67 души са убити или ранени.

Александър II е убит на 13 март 1881 г. при атентат, организиран от Народна воля (Масонска предкомунистическа организация, разклонка на ложата "Горски братя"! - Автора на блога.) и осъществен от първомартовци. При преминаване на каретата му по централен площад в Санкт Петербург е взривена бомба. След като той слиза от колата един от атентаторите взривява себе си и императора с ръчна граната.

[редактиране] Деца

На 16 април 1841 г. Александър Николаевич се жени за Мария Хесенска, дъщеря на великия херцог на Хесен-Дармщад Лудвиг II, която приема името Мария Александровна. По-малко от месец след нейната смърт, на 6 юли 1880 г., той сключва морганатичен брак с дългогодишната си любовница княгиня Екатерина Долгорука, от която вече има три деца.

Име	Раждане	Смърт	Бележки
От Мария Александровна
Александра Александровна	1842	1849
Николай Александрович	1843	1865	сгоден за Дагмар Датска
Александър III	1845	1894	женен за Дагмар Датска
Владимир Александрович	1847	1909	женен за Мария Александрина фон Мекленбург-Шверин
Алексей Александрович	1850	1908	женен за Александра Жуковска
Мария Александровна	1853	1920	женена за Алфред фон Сакс-Кобург-Гота
Сергей Александрович	1857	1905	женен за Елизабет Хесенска
Павел Александрович	1860	1919	женен за Александра Гръцка; повторно за Олга Карнович
От Екатерина Долгорука
Георгий Романов-Юриевски	1872	1913
Олга Романова-Юриевска	1873	1925
Борис Романов-Юриевски	1876	1876
Екатерина Романова-Юриевска	1878	1959

[редактиране] Вижте също

• Александър
• Александър II

"Съдбата на конекрадците от Долния Дунав не заслужава костите на един померански гренадир."

Ото фон Бисмарк за българите


Дизраели

Иван Вазов

„В България клане и сеч! —

вестяват някои газети,

но аз ви давам честна реч,

че туй са клевети, навети:

отдавна ние знаем веч

журналите какво са цвете.

 

Лъжа е чиста, уж че там

секат народа без пощада,

че от три месеца насам

май много от ножа пада!

От Елиота^[1] точно знам:

въз Портата е туй набяда!

 

Не крия тук, че има (ах!)

и две-три села изгоряли,

но турци да бедим е грях,

че туй да сторят са желали:

знам точно, че огъня в тях

сами са българите туряли!

 

А за жените? Може, да…

към тях са слаби османлийте;

но и журналите всегда

държат за капитал лъжите

и тез безброй моми, деца

в колоните им са убити!“

 

 

Тъй нагло лордът с хладен вид

министерската реч си каза —

и тих, циничен, зверовит,

блъвна си страшната омраза

към нас и лъжейки без стид,

очите на света замаза.

 

Но, о, афронт! На туй протест

от хиляди места се дава

и после таз гръмовна вест

лъжлив пред цял свят лордът става.

О, Английо, защо ли днес

бездушен жид те управлява?

 

1876, август

Бележки

[1] Английски посланик в Цариград през 1876 г. ↑

На 13 юли 1878 г. е подписан Берлинският договор. Съгласно него Румъния получава Северна Добруджа, Сърбия - Нишко и Пиротско, Високата порта си връща Македония и Одринска Тракия. Между Дунав и Стара планина е създадено васално Княжество България (63 752 кв. км и 1 740 000 души), а на юг от Балкана - автономна област Източна Румелия (35 901 кв. км и 816 000 души).Берлинският договор е международен акт, подписан на 13 юли от представители на държавите, участвали в Берлинския конгрес (1878 г.). Главното му предназначение е ревизията на Санстефанския договор (1878 г.). По силата на Берлинския договор току-що освободилата се българска държава е разпокъсана на няколко части. 1. Териториите между река Дунав и Стара планина заедно с тогавашната Софийска област образуват Княжество България начело с княз, избиран пряко от народа. За да бъде признат за законен български владетел, той трябва да получи съгласието на Великите сили (Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия) и Османската империя. За управлението на Княжеството се предвижда Органически устав (конституция), изработен от събрание на местни първенци. Срокът на Временното руско управление в България се намалява от 2 години на 9 месеца. Намиращата се в Княжеството османска армия трябва да напусне неговите предели и да се замени с местна народна милиция. Новата българска държава се поставя във васална зависимост от Османската империя и се задължава да и плаща ежегоден данък. За нея остават в сила всички договори, подписани между западните велики сили и Османската империя до избухването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г., и др. 2. Земите между Стара планина и Родопите се обособяват в отделна автономна област под произволното име Източна Румелия. Управлението и се възлага на генерал-губернатор, назначаван от Високата порта и одобряван също така от Великите сили, участвали в Берлинския конгрес. В негова подкрепа трябва да действа Областно събрание, избирано от населението, живеещо в Областта. 3. Македония и Одринско остават отново в пределите на Османската империя под пряката власт на султана, т. е. за тези две български области не се предвижда каквато и да било промяна в статута им от времето преди Руско-турската освободителна война (1877 г.-1878 г.). Османската империя приема единственото задължение да подготви и проведе в тези две области реформи, чрез които да бъдат изравнени правата на християнското население с тези на мохамеданското. 4. Градовете Пирот и Враня се предават на Сърбия, а Румъния получава Северна Добруджа като компенсация за Бесарабия, която по силата на Санстефанския договор се предоставя на Русия. В Берлинския договор са включени и клаузи, отнасящи се до съседните балкански страни. Румъния, Сърбия и Черна гора се признават за независими държави, но се задължават да поемат изплащането на съответната част от държавния дълг на Османската империя.
Големи придобивки с Берлинския договор получава Австро-Унгария. На нея се предоставя правото да окупира в продължение на 30 години Босна и Херцеговина, да държи свои войски в Новопазарския санджак, който остава в пределите на Османската империя, и да контролира бреговата линия на Черна гора по Адриатическо море. На свой ред Англия узаконява своето право да заграби гръцкия о. Кипър.
Берлинският договор съществува формално до избухването на Балканската война (1912 г.-1913 г.). Някои негови клаузи са променени още при Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. и при провъзгласяване независимостта на България през 1908 г., но повечето от тях остават в сила и след тази война. Taка за българите се затваря една тъжна страница от неосъществения национален идеал!!!Ревизирането на Санстефанския мирен договор е прието едва ли на като нова и незаслужена национална катастрофа!Залага се бомбата със часовников механизъм на Балканите,която скоро взривява цяла Европа след убийството на ерцхерцога на Австро-Унгария!

karavelov.blog.bg

Трети март, 1878 година
Сан Стефанският мирен договор и неговият принос

 

 

Статията на английски език:
March 3rd, 1878, and The Treaty of San Stefano – Their Significance and Contemporary Resonance Zara Kostova, Ph. D.

Много българи днес си задават въпроса, защо датата на Санстефанския мирен договор се смята за толкова значима в българската история. Защо не честваме като национален празник 6 септември 1885 – когато двете части на разделена България (Княжество България и Източна Румелия) се обединяват или пък 22 септември 1908, когато княз Фердинанд обявява тържествено независимостта на България от Османската империя?

Трети март се празнува, защото от него се правят първите стъпки към утвърждаването на България за суверенна държава.

От падането си под османска власт през 1396 г. българите извървяват дълъг път докато стигнат отново до своята национална идентичност. Първите стъпки на етническо пробуждане започват от монаха Паисий Хилендарски, минават през извоюването на независима българска църква и достигат до организираната борба за независима държава.

В средата на XIX век в българското национално-освободително движение се появяват две течения. Първото е умереното течение, което предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия. Този вариант не изисква въоръжени сблъсъци и кръвопролития и гарантира до голяма степен целостта на българската етническа територия. За сметка на това обаче, денят на освобождението се губи в необозримото бъдеще.

Другият вариант е радикалното течение. То предлага точно обратното – всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. При него целостта на българската етническа територия не се гарантира и като крайна фаза се предвижда намесата на Великите сили. Т.е съдбата на България неизбежно се оставя в техни ръцете и зависи от техните интереси. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития, но прави целта по-близка.

Нетърпеливото за свободата си българско общество избира втория път. През 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на 30 хиляди жертви българите фокусират вниманието на света върху проблема за тяхната независимост. Най-великите умове по това време като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Достоевски и много други издигат своя глас в защита на българската кауза.

Това дава повод на Русия активно да се намеси в решаването на Източния въпрос.

В продължение на две столетия руските монарси водят 13 войни с Турция. Те имат една обща стратегическа цел – спечелането на контрол върху Балканите и Проливите между Европа и Мала Азия. За тях пътят за установяването на империята им като световна сила винаги е минавал през Босфора и Дарданелите към Егейско и Средиземно море и световните океани. С тази цел те систематично изграждат репутацията на Русия като защитник на балканските християни и на славяните в Османската империя. Колкото повече расте вярата в освободителната й мисия, толкова повече се утвържадава руското влияние на Балканите.

"Нашата" освободителна, тринадесета по ред война, се различава от предишните. Преди всичко по това, че не е мотивирана от някогашната експанзионистична политика. Този път Русия не е подготвена за война и прави големи усилия да я избегне. Победена в предишната, т.нар. Кримска война (1853-56) от Турция и нейните покровители Англия, Австро-Унгария и Франция, Русия ясно формулира новата си политическа линия:

"Нашите интереси в момента – пише министър-председателят Горчаков - изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече, да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана".

През 1876 г. обаче освен българите, населението на Босна и Херцеговина също вдига въстания. В тяхна защита Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция. Източната криза избухва с нова сила. Руската дипломация започва активни действия за мирното й уреждане. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. тя се домогва до свикването на Цариградската посланическа конференция и до подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското правителство категорично отхвърля.

Русия се оказва пред реалната заплаха да подрони фатално авторитета си сред балканските християни, ако в този критичен за тях момент не се намеси. В случай на примирение и пасивно безразличие, завоюваните с цената на толкова войни до тогава позиции на Балканите ще бъдат загубени. Думите на военния министър Милютин в специална докладна записка до цар Александър ІІ са показателни:

"Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва. Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността от подобна развръзка на нещата. Безсилието на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция и да обърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. ....ние не можем да търпим непрекъснато оскърбления към собственото ни достойнство и увреждане на материалните ни интереси, докато изчезне и последната следа от влиянието ни на Балканите..."

След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. мотивите на Милютин са приети. Войната започва.

За осем месеца руските войски окупират цяла България и стигат до Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в малкото селце Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Османската империя от друга. От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество (което плаща данък на султана). Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на българската екзархия, и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България  (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без района на Гюмюржина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).

Всичко това обаче остава само на книга. В последния момент преди подписването на договора руският посланик в Константинопол граф Игнатиев, който изготвя самия документ, получава с тайна шифрограма нареждане от министър-председателя Горчаков, договорът да има характер на "обикновен прелиминарен (т.е. предварителен) протокол".

"Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст – пише в дневника си Игнатиев. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия... Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир... сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса."

Очевидно тайните договорености на най-висшата руска дипломация не са стигали до знанието дори и на посланиците й. Очевидно Игнатиев не е бил информиран за поетите тайни ангажименти към Австро-Унгария и за секретните споразумения с Англия, които Русия не може да не спази. Очевидно той също е бил пионка от голямата игра.

Не е била ясна и цялата картина на най-добрия руски дипломат граф Шувалов, по това време посланик в Лондон. От една страна той е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира дипломатическия блъф, който се прави с подписването на Санстефанския мир. Затова той пише:

"Санстефанският мир е едно нещастие за нас... Това е най-голямото недуразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки."

Всъщност обаче Санстефанският мир не е "недуразумение". Той има смисъл за царското правителство като тактически ход. В паметна записка на министър-председателя Горчаков до императора (открита неотдавна в личния архив на съпругата му), написана малко преди подписването на Берлинския конгрес, се казва:

"Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи, и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет."

С подписването на Санстефанския мир царското правителство постига целта, която си поставя с войната. Трудна и рискована, но все пак победоносна, войната от 1877-1878 е увенчана с шумно огласения Санстефански мир от Трети март. Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, искрена благодарност към Освободителката. Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Естествено ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите ще изглеждат и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните Велики сили. Така недоволството от неговата ревизия се насочва против руските съперници Англия и Австро-Унгария, а влиянието на Освободителката се утвърждава трайно.

И така, Берлинският конгрес се открива тържествено на 13 юни 1878 г. В него участват Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Делегациите се представят от министър-председателите княз Горчаков, лорд Дизраели, Граф Андраши, канцлера Бисмарк, от министъра на външните работи на Франция Вадингтон, а от турска страна присъстват двама паши.

Подписалите Берлинския договор двама князе, трима графове и един маркиз узаконяват новите български граници. Тя е разделена на три части – Княжество България, Източна Румелия, а Македония е върната обратно под властта на султана.

Това е шок за българите, но от позицията на познанията ни, днес не бива да ни изненадва. Балканските проблеми никога не са се решавали с оглед на балканските интереси. Всъщност Берлинският договор не е по-несправедлив от многото други политически споразумения. Сърбите се сражават близо две десетилетия, за да придобият самостоятелност на територия, която обхваща не повече от една трета от етническите им предели. Гърците водят жестока война на взаимно изтребление с турците от 1821 до 1828 г. Като резултат само Пелопонес и Атика, пак не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получава независимост. Румънците нямат въоръжени въстания, но борбата им за самостоятелност и обединение, започнала по време на гръцкото въстание, продължава десетилетия. Влахия и Молдавия се обединяват в едно княжество едва след Кримската война, като държавата им обхваща само половината румънска етническа територия.

Българите не правят изключение. Те дори получават повече, отколкото може да се очаква - в границите на Княжество България и Източна Румелия влизат близо две трети от българите. Двете части имат различна степен на самостоятелност, но през 1885 г. успяват да се обединят в едни етнически граници.

 

И така, макар и временен, Санстефанският мир, който празнуваме, има своето значение.

За нас, българите, 3 март 1878 е въплъщение на едно начало. На този ден бе направена онази първа политическа крачка, заради която дадоха живота си хиляди верни синове и дъщери на България. Този ден показа на българите, че жертвите от Априлското въстание не бяха напразно, че 15 хиляди доброволци, които загинаха, сражавайки се в руско-турската освободителна война, не дадоха живота си напразно. Сан Стефано срути окончателно започналата да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. Той постави началото на онази Трета България, на която историята бе отредила да се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на великите сили.

Българите винаги са празнували този празник. За първи път Трети март се чества през 1880 г. – две години след Освобождението - като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. От 1888 празникът започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство. Еднократно като национален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988, той става официален празник, а през 1990 г., когато в България започнаха промените, с решение на парламента датата бе обявена за национален празник на страната.

Зара Костова, Ph. D.
Препечатано от Bulgarian Students" Association at the University of Toronto.

 

Виж също:

• Освобождението на България от турско робство
• Православен календар за текущата година
• Православната читалня: През вековете: Жития на светиите по векове
• Православната читалня: През вековете: Светоотеческо наследство
• Православната читалня: През вековете: Българска църковна история
• Духовни бисери от Св. Писание и Св. отци
• Православен речник

 

www.pravoslavieto.com


upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/0/07/Sanstefanska_Bulgaria.png - карта на Санстефанска България

www.archives.government.bg/images/karta-sanstefano.jpg

Текстът на договора е взет от "Българската държавност - в актове и документи", С., 1981, стр. 193-202

www.omda.bg/bulg/hystory/San_stefano.htm

Негово величество руският император и Негово величество императорът на Отоманите, въодушевени от желанието да дадат и осигурят на своите страни и на своите народи ползите на мира, както и да предпазят всяко ново усложнение, което може да ги заплаши, назначиха за свои пълномощници със задача да уговорят, сключат и подпишат прелиминариите на мира: Негово величество руският император, от една страна - граф Николай Игнатиев, генерал-адютант на Негово императорско величество, генерал-лейтенант; член на имперския съвет, награден с ордена "Св. Александър Невски" с брилянти и с много други руски и чуждестранни ордени, и господин Александър Нелидов, шамбелан на императорския двор, действителен държавен съветник, награден с ордена "Св. Анна", l-ва степен с мечове, и с много други руски и чуждестранни ордени. И Негово величество императорът на отоманите, от друга - Сафвет паша, министър на външните работи, награден с ордена "Османие" с брилянти и с ордена "Меджидие", l-ва степен, и с много чуждестранни ордени, и Саадулах бей, посланик на Негово величество при германския императорски двор, награден с ордена "Меджидие" от l-ва степен и с ордена "Османие" от вторастепен и много други чуждестранни ордени. подписването на Санстефанския мирен договор Които, след като размениха своите пълномощия, намерени в добра и надлежна форма, уговориха следните постановления: Чл. 1. За да се тури край на постоянните спорове между Турция и Черна гора, границата, която разделя двете страни, ще бъде поправена според тук приложената карта, без посочените по-долу резерви, по следния начин:  От планината Добростица границата ще следва линията, посочена от Ца­риградската конференция, до Корито, през Билек. Оттам новата граница отива в Гадско (Метохия-Гадско ще принадлежи на Черна гора) и при сливането на Пива и на Тара, като възлиза на север по Дрина до сливането и с Лим. Източната граница на княжеството ще следва тази последната река до Приеполе и ще се отправи през Рострай до Суха планина (оставяйки Бихор и Рострай на Черна гора), като включва Ругово, Плава и Гусине; граничната линия ще следва планинската верига през Шлиб, Пъклен и по протежение на границата на Северна Албания през билото на планините Копривник, Бабавръх, Бор връх до най-високия връх Проклети. От тази точка границата щесе направлява през върха Бискашик и ще отиде по права линия до езеротоИжичени-Хоти. Като разделя Ижичени-Хоти и Ижичени-Кастрати, тя ще пре­мине Шкодренското езеро, за да достигне до р. Бояна, като следва нейния талвег до морето. Никшич, Гадско, Спуже, Подгорица, Заблиак и Антиварище останат на Черна гора. Една европейска комисия, в която ще бъдат представени Високата порта и черногорското правителство, ще бъде натоварена да определи окончател­ните граници на княжеството, като нанесе на мястото в общата линия ония изменения, които тя ще намери необходими и справедливи от гледище нареспективните интереси и на спокойствието на двете страни, на които тя щедаде с тоя факт необходимите и признати равноценности. Понеже плаването по р. Бояна е повдигало винаги спорове между Високата порта и Черна гора, то ще бъде предмет на един специален правилник, който ще бъде изработен от същата европейска комисия. Чл. 2. Високата порта признава окончателно независимостта на княжество Черна гора. Едно споразумение между руското императорско правителство, отоманското правителство и княжеството Черна гора ще определи за в бъдеще ха­рактера и формата на отношенията между Високата порта и княжеството, особено касателно установяването на черногорски агенти в Цариград и в  някои места на Отоманската империя, където необходимостта от тях ще бъде призната, предаването на престъпници, избягали в едната или другата територия и подчинението на черногорците, които пътуват и пребивават в Ото­манската империя, на отоманските закони и власти според началата на меж­дународното право и установените обичаи за черногорци. Едно съглашение ще бъде сключено между Високата порта и Черна гора, за да се уредят въпросите, които засягат отношенията между жителите на покрайнините на двете страни и военните работи върху същите покрайнини. Въпросите, по които не ще може да се постигне съгласие, ще бъдат разрешени по арбитраж от Русия и Австро-Унгария. За в бъдеще, ако изникнат спорове или стълкновения с изключение случаите на нови териториални искания, Турция и Черна гора ще предоставят уреж­дането на своите спорове на Русия и на Австро-Унгария, които ще решаватарбитражно по общо съгласие. Войските на Черна гора ще бъдат задължени да опразнят територията, която не се включва в посочените по-горе граници, в течение на десет дни от подписването на прелиминариите за мир. Чл. 3. Сърбия се признава за независима. Границата, посочена в тук приложената карта, ще следва талвега на Дрина, като оставя Малък Зворник и Закар на княжеството и като продължава ста­рата граница до изворите на потока Дезево до Стоилак. Оттам новата линияще следва течението на този поток до реката Рашка, а после нейното течениедо Нови пазар. От Нови пазар, като върви нагоре по течението на потока, който минава до селата Мекине и Търговище, до неговия извор, граничната линия ще се отправи през Божур планина в долината на Ибар и ще слезе по потока, който се влива в тая река при селото Рибаник. След това тя ще следва течението на реките Ибар, Ситница, Лаб и потока Батинце до неговия извор (върху Грапашница планина). Оттук границата ще следва височините, които разделят водите на Крива и на Ветърница и ще достигне по най-късата линия тази последната река при вливането на потока Миоватска, за да се изкачи по неговото течение, да премине Миоватска планина и да слезе към Морава при селото Калиманци. от тази точка границата ще слезе по Морава до реката Влосина при селото Стайковци, като възлиза по течението на тази река, както и по това на Люберазда и потока Кукавица, ще мине през Суха планина, ще следва потока Врило до Нишава и ще слезе по казаната река до селото Крупец, отгдето тя ще стигне по най-късата линия старата сръбска граница югоизточно от Караул-Баре и ще я следва до Дунава. Крепостта Ада-кале ще бъде изпразнена и разрушена. Една турско-сръбска комисия ще установи на мястото в присъствието на един руски комисар окончателното трасе на границата в течение на три месеца к ще уреди окончателно въпросите относно островите на Дрина. Един бъл­гарски делегат ще вземе участие в работите на комисията, когато тя ще сезанимае с границата между Сърбия и България. Чл. 4. Мюсюлманите, които притежават собственост в териториите, анексирани към Сърбия, и които биха желали да установят своето местожителство вън от княжеството, ще могат да запазят своите недвижими имоти, като ги дават под наем или ги управляват чрез други лица. Една турско-сръбска комисия в присъствието на един руски комисар ще бъде натоварена да решава суверенно в течение на две години всички въпроси, отнасящи се до устано­вяване на недвижимата собственост, когато биха били засегнати мюсюлманските интереси. Тази комисия ще бъде също натоварена да уреди в срок от три години начина за отчуждаването на имотите, принадлежащи на държавата или на благотворителните фондации (вакъфи), и въпросите относно интере­сите на частните лица, които могат да бъдат там засегнати. Докато се сключиедин пряк договор между Турция и Сърбия, който ще определи характера иформата на отношенията между Високата порта и княжеството, сръбските поданици, които пътуват или пребивават в" Отоманската империя, ще бъдат третирани според общите начала на международното право. Сръбските войски ще бъдат длъжни да изпразнят територията, която не е включена в по-горе посочените граници, в срок от петнадесет дни от деня на подписването на прелиминариите за мир. Чл. 5. Високата порта признава независимостта на Румъния, която ще пре­дяви своите права за едно обезщетение, което ще бъде уговорено между двете страни. До сключването на един пряк договор между Турция и Румъния румънските поданици ще се ползуват в Турция от всички права, гарантирани на подани­ците на другите европейски сили. Чл. 6. България се издига в автономно, поданно княжество, с християнско правителство и народна милиция. Окончателните граници на княжеството ще бъдат определени от една особена руско-турска комисия преди изпразването на Румелия от руската императорска войска. Тази комисия ще държи сметка в тези си работи за промените, които трябва да направи на мястото на главното трасе, за принципа на народността на болшинството жители на покрайнините според основите на мира, както и за топографските нужди и за практическите интереси на съобщенията на местното население. Пространството на българското княжество е определено в общи черти върху тук приложената карта, която ще трябва да служи за основа на окончателното разграничение. Като се отделя от новата граница на сръбското княжество, граничната линия ще следва западната граница на Вранянската каза до планинската верига Карадаг. Като завива на запад, линията ще следва западните граници на Кумановската, Кочанската и Тетовската каза до планината Кораб; оттам - по реката Велещица до вливането и в Черни Дрин. Като отива на юг по Дрин И след това по западната граница на Охридската каза към пла­нината Лина, границата ще следва западните граници на казите Корча и Старово до планината Грамос. След това през Костурското езеро граничнаталиния ще стигне до реката Мъгленица и след като следва нейното течение и мине южно от Яница (Енидже Вардар), ще се отправи през устието на Вардар и през Галико към селата Парга и Сарайкьой; оттам - през средата на езерото Бешикгьол към устията на Струма и Места и по морския бряг до Буругьол; по-нататък, вземайки североизточно направление към планината Чалтепе, през Родопската планинска верига до планината Крушово, през черните Балкани (Карабалкан), през планините Ешеккулачи, Чепелион, Кара­колас и Ишиклар до реката Арда. Оттам граничната линия ще бъде трасирана по направление на гр. Чирмен и като остава на юг гр. Одрин, през селата Сюгюлю, Карахамза, Арнаутчени, Акарджи и Енидже до реката Теке Дереси. Като следва течението на Теке Дереси и на Чорлу Дереси до Люлебургаз и оттам през реката Суджакдере до селото Сергюен, граничната линия ще отиде през височините направо към Хаким Табияси, гдето ще достигне Черно море. Тя ще остави морския бряг при Манкалия и следвайки южните граници на Тулчанския санджак, ще достигне Дунава над Расово. Чл. 7. Българският княз ще бъде свободно избран от населението и по­твърден от Високата порта със съгласието на силите. Никой член от цару­ващите династии във великите европейски сили не може да бъде избран забългарски княз. В случай на овакантяване на достойнството на княз на България изборът на нов княз ще стане при същите условия и същите форми. Едно събрание на първенците (нотабилите) на България, свикано във Филипопол (Пловдив) или Търново, ще изработи преди избирането на княза под надзора на един руски императорски комисар и в присъствието на един турски комисар организацията на бъдещото управление според правилата, установени през 1830 г. след Одринския мир в Дунавските княжества. В места, където българите са смесени с турци, гърци, власи (куцовласи) и други, ще се държи справедлива сметка за правата и интересите на тези населения в изборите и при изработване на органическия правилник. Въвеждането на новото управление в България и надзорът за неговото упражнение ще бъдат поверени за две години на един руски императорски комисар. След изтичането на първата година от въвеждането на новото управление и ако по тоя въпрос се постигне съгласие между Русия и Високата портаи европейските кабинети, те ще могат да прибавят към руския императорски комисар и специални делегати. Чл. 8. Турска войска не ще има вече в България и всички стари укрепления ще бъдат съборени за сметка на местното правителство. Високата порта ще има правото да разполага по своя воля с военния материал и други предмети, принадлежащи на отоманското правителство и които биха останали в крепостите на Дунава, вече изпразнени по силата на примирието от 19/31 януари, както и с тия, които биха се намерили в Шуменската и Варненската крепост. До пълното създаване на местна милиция, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието и чийто брой ще бъде определен по-късно с едно съглашение между отоманското правителство и руския императорски кабинет, руски войски ще заемат страната и ще подпомагат комисаря в случай на нужда. Тази окупация ще бъде ограничена също за един срок приблизително от две години. Ефективът на руския окупационен корпус, съставен от шест пехотни дивизии и две кавалерийски, който ще остане в България след изпразването на Турция от императорската армия, не ще надминава петдесет хиляди души. Той ще бъде издържан за сметка на окупираната страна. Руските окупационни войски в България ще запазят своите съобщителни връзки с Русия не само през Румъния, но също през пристанищата на Черно море - Варна и Бургас, където те ще могат да организират, докато трае срокът на окупацията, необходимите депозити. Чл. 9. Размерът на годишния данък, който България ще плаща на сюзеренния двор, като го внася в банката, която Високата порта ще посочи по­късно, ще бъде определен по съгласие между Русия, отоманското правителствои другите кабинети в края на първата година от дейността на новата организация. Този данък ще бъде установен върху средния приход от цялататеритория, която ще съставлява княжеството. България ще замести императорското отоманско правителство в неговите тежести и задължения към железопътната компания Русе- Варна след съглашение между Високата порта, правителството на княжеството и управлениетона тази компания. Уреждането на другите железни пътища, които минават през княжеството, ще стане също по съглашение между Високата порта, установеното в България правителство и управлението на заинтересованите компании. Чл. 10. Високата порта ще има право да си служи с българските пътища за превоз през определени пътища на своите войски, муниции, хранителни припаси в областите, разположени зад княжеството, и обратно. За да се избягнат мъчнотиите и недоразуменията в упражнението на това право, като се гарантират военните нужди на Високата порта, един специален правилникще определи условията за това в срок от три месеца след ратифициранетона настоящия акт по едно съглашение между Високата порта и управлениетона България. Разбира се, че това право ще се простира само до редовните турски войски и че нередовните, башибозуцitте и черкезите, ще бъдат изцяло изключени от него. Високата порта си запазва също правото да прекарва през княжеството своята поща и да поддържа там една телеграфна линия. Тези два въпроса ще бъдат също уредени по горепосочените начини и време. Чл. 11. Собствениците мюсюлмани или други, които биха установили своето лично местожителство вън от княжеството, ще могат да запазят своите недвижими имоти в него, като ги дават под наем или управляват чрез други лица. Турско-български комисии ще заседават в главните населени центровепод надзора на руски комисари, за да се разрешат суверенно в срок от двегодини всички въпроси относно установяването на недвижимите собствености, в които мюсюлмански или други интереси биха били ангажирани.  Подобни комисии ще бъдат натоварени да уредят в течение на две години всички въпроси относно начина на отчуждаването, експлоатацията и използуването за сметка на Високата порта имотите на държавата и на благотворителните фондации (вакъфи). След изтичането на поменатия по-горе двегодишен срок всички имоти, които не са били потърсени, ще бъдат продадени на публичен търг и сумата, която ще бъде събрана от тях, ще бъде употребена за поддържане вдовиците и сираците, както мохамедани, така и християни, жертви на последните събития. Чл. 12. Всички крепости на Дунава ще бъдат съборени. За в бъдеще не ще има никакви крепости по бреговете на тая река, нито военни кораби във водите на княжествата Румъния, Сърбия и България с изключение на упот­ребяваните стационери и леки кораби, предназначени за нуждите на речнатаполиция и митн~ческата служба.  Правата, задълженията и прерогативите на международната комисия на Долния Дунав си остават непокътнати. Чл. 13. Високата порта поема да възстанови плавателността на Сулинския канал и да обезщети частните лица, чиито имоти са пострадали от факта на войната и от прекъсване на плаването по Дунава, като даде за тия двойни разходи една сума от петстотин хиляди франка от тези, които и се дължат от Дунавската комисия. Чл. 14. Веднага ще бъдат въведени в Босна и в Херцеговина европейските предложения, съобщени от отоманските пълномощници в първото заседание на Цариградската конференция, с промените, които ще бъдат направени по общо съгласие между Високата порта, руското правителство и това на Австро-Унгария. Плащането на недоборите не ще се иска и текущите приходи на тези провинции до първи март хиляда осемстотин осемдесета година ще бъдат употребявани изключително за обезщетяване семействата на бежанците и на жителите, жертви на последните събития, и то без разлика на раса и религия, както и за местните нужди на страната. Сумата, която ще се дава ежегодно след тоя срок на централното правителство, ще бъде определяна в бъдеще в специално съглашение между Турция, Русия и Австро-Унгария. Чл. 15. Високата порта се задължава да приложи скрупулъозно в остров Крит органическия правилник от 1868 г., като държи сметка за изразените вече желания на местното население. Един подобен правилник, приспособен към местните нужди, ще бъде също така въведен в Епир, Тесалия и другите части на Европейска Турция, за които не е предвидено една особена организация в настоящия акт. Особени комисии, в които местният елемент ще има широко участие, ще бъдат натоварени във всяка провинция да изработят подробностите на новия правилник. Резултатът от тези работи ще бъде даден за проучване от Високата порта, която ще консултира императорското руско правителство, преди да ги тури в изпълнение. Чл. 16. Тъй като оттеглянето на руските войски от областите, които те са окупирали в Армения и които трябва да бъдат върнати на Турция, може да предизвика конфликти и усложнения, вредни за добрите отношения на двете страни, Високата порта се задължава да осъществи без повече бавене подоб­ренията и реформите, изисквани от местните нужди в областите, обитаваниот арменци, и да осигури тяхната сигурност срещу кюрдите и черкезите. Чл. 17. Високата порта дава пълна и обща амнистия на всички отомански поданици, компрометирани през последните събития, и всички лица, задър­жани по тоя случай или изпратени на заточение, ще бъдат веднага пуснати на свобода. Чл. 18. Високата порта ще вземе под сериозно внимание мнението, изказано от комисарите на силите-посредници по повод владението на гр. Котур, и се задължава да извърши работите по окончателното разграничение на турско-персийската граница. Чл. 19. Военните обезщетения и загуби, причинени на Русия, които Н. В. руският император рекламира и които Високата порта се задължава да му заплати, се състоят от: а) деветстотин милиона рубли военни разходи (поддържане на войската, доставка на материали, военни поръчки),  в) четиристотин милиона рубли загуби, нанесени на южните брегове на страната, на износната търговия, на индустрията и на железните пътища;  с) сто милиона рубли вреди, причинени в Кавказ вследствие нашествието;  d) десет милиона рубли вреди и загуби на руските поданици и институти в Турция. Всичко: хиляда четиристотин и десет милиона рубли. Като взема в съображение финансовите мъчнотии на Турция и в съгласие с желанието на Н. В. султана, руският император се съгласява да замени плащането на най-голямата част от изброените суми в предшествуващия параг­раф със следните териториални отстъпки: а) Тулчанския санджак, т.е. окръзите (кази) Килийска, Сулинска, Махму­дийска, Исакчанска, Тулчанска, Мачинска, Бабадажка, Хърсовска, Кюстен­джанска и Меджидийска, както и островите на Делтата и Змийския остров. Не желаейки да си присъедини тая територия и островите на делтата, Русия си запазва правото да ги размени срещу частта от Бесарабия, откъсната по Парижкия договор от 1856 г. и ограничена на юг от талвега на Килийския ръкав и устието на Стари Стамбул. Въпросът за разделната водна линия и за риболовството ще бъде уреден от една руско-румънска комисия в течение на една година след ратифициране на мирния договор. в) Ардахан, Карс, Батум, Баязид и територията до Зоганлуг (следва опи­сание на границата). с) Териториите, упоменати в параграфи а и в, се отстъпват на Русия като равностойност за сумата един милиард и сто милиона рубли. Колкото се отнася до остатъка от обезщетението без десетте милиона рубли, дължими на руските интереси и институции в Турция, или триста милиона рубли, начинът за изплащането на тази сума и гаранцията, която ще се даде за нея, ще бъдат уредени по съгласие между руското императорско правителство и това на Н. С. султана. d) Десетте милиона рубли, искани като обезщетение за руските поданици и институции в Турция, ще бъдат платени, след като исканията на заинте­ресованите бъдат проучени от руското посолство в Цариград и предадени наВисоката порта. Чл. 20. Високата порта ще вземе ефикасни мерки да уреди по приятелски начин всички спорни въпроси на руските поданици, висящи от много години, да обезщети тези последните, ако за това има основание, и да разпореди да се изпълнят незабавно издадените съдебни решения. Чл. 21. Жителите на отстъпените на Русия места, които биха пожелали да установят своето местожителство вън от тези земи, ще бъдат свободни да се изселят, като продадат своите недвижими имоти. За тая цел им се дава един срок от три години, начиная от ратификацията на настоящия акт. Щом мине тоя срок, жителите, които не са се изселили от страната и продали своите недвижими имоти, ще останат руски поданици. Недвижимите имоти, които принадлежат на държавата и на религиозни учреждения, находящи се вън от посочените местности, ще бъдат продадени в същия тригодишен срок по начин, който ще бъде уреден от една особена руско-турска комисия. Същата комисия ще бъде натоварена да определи на­чина, по който турското правителство ще изтегли военния материал, мунициите, хранителните припаси и други предмети, принадлежащи на държавата, и които биха се намерили в укрепленията, градовете и местата, отстъпени на Русия и още незавзети от руски войски. Чл. 22. Руските монаси, поклонници и духовни лица, които биха пътували или пребивавали в Европейска и Азиатска Турция, ще се ползуват от същите права, предимства и привилегии, с каквито се ползуват духовните лица, принадлежащи на другите държави. Правото на официално покровителство епризнато на императорското посолство и на руските консулства в Турция както по отношение на гореказаните лица, така и на техните притежания, религиозни, благотворителни и други заведения в светите места и другаде.   Монасите в Атон (Св. гора) от руски произход ще запазят своите владения и минали облаги и ще продължават да се ползуват в трите манастира, които им принадлежат, и във всичко, което зависи от тези последните, със същите права и прерогативи, каквито са осигурени на другите религиозни заведения и манастири вАтон. Чл. 23. Всички договори, конвенции и задължения, сключени в миналото между двете високо договарящи страни относно търговията, подсъдността и положението на руските поданици в Турция и които бяха паднали поради войната, ще влязат в действие с изключение на ония клаузи, които биха били отменени от настоящия акт. Двете правителства ще бъдат заместени взаимно за всички задължения и търговски и други отношения в същото положение, в каквото са се намирали преди обявяването на войната. Чл. 24. Босфорът и Дарданелите ще бъдат отворени както във военно, така и в мирно време за търговските кораби за неутралните държави, които идват от руските пристанища или отиват в тях. Високата порта се задължава сле­дователно да не установява в бъдеще за пристанищата на Черно и Азовскоморе фиктивни блокади, които не са в съгласие с духа на декларацията, подписана в Париж на 14-16 април 1856 г. Чл. 25. Пълното изпразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателен мир между Н. В. руския император и Н. В. султана. За да се спечели време и да се избегне продължителното задържане на руските войски в Турция и Румъния, една част от императорската войска ще може да бъде насочена към пристанищата на Черно море или тези на Мра­морно море, за да бъде натоварена на кораби, принадлежащи на рускотоправителство или наети за случая. Изпразването на Азиатска Турция ще стане в срок от шест месеца от датата на сключването на окончателния мир и руските войски ще имат възможността да бъдат натоварени в Трапезунд, да се завърнат през Кавказ или Крим. Опразването ще трябва да започне веднага след размяната на ратификациите. Чл. 26. Докато руските императорски войски пребивават в места, които според настоящия акт ще бъдат върнати на Високата порта, управлението и редът на нещата ще останат в същото положение, както след окупацията. Високата порта не може да взема никакво участие там, докато трае това време и докато не се оттеглят всички войски. Отоманските войски не ще могат да влязат в местата, които ще бъдат върнати на Високата порта, и последната не ще може да упражнява там своята власт, докато за в.сяко място и област, които са изпразнени от руските войски, комендантът на тези войски не съобщи за това на офицера, назначен за тая цел от страна на Високата порта. Чл. 27. Високата порта поема задължение да не наказва по никой начин, нито да остави да бъдат наказани ония турски поданици, които са били компрометирани поради сношения с руската армия през време на войната. В случай, когато някои лица биха пожелали да се оттеглят със своите семейства, следвайки руските войски, отоманските власти не ще се противо­поставят на тяхното заминаване. Чл. 28. Незабавно след ратификацията на прелиминариите за мир военнопленниците ще бъдат взаимно предадани с грижите на особени комисари, назначени от едната и другата страна, и които за тая цел ще се отправят в Одеса и в Севастопол. Турското правителство ще заплати всички разноски за поддържането на пленниците, които ще му бъдат върнати, в осемнадесет равни срока в течение на шест години според сметките, които ще бъдат направени от гореказаните комисари. Размяната на пленниците между отоманското правителство и правител­ствата на Румъния, Сърбия и Черна гора ще стане на същите основи: катовсе пак се извадят в сметките, които ще установят числото на пленниците, върнати от турското правителство, от числото на пленниците, които ще му бъдат върнати. Чл. 29. Настоящият акт ще бъде ратифициран от техни императорски величества руския император и императора на отоманите и ратификациите щебъдат разменени в петнадесет дни и по-скоро, ако това е възможно, в Санкт Петерсбург, където ще се уговори също мястото и времето, когато постановленията на настоящия акт ще бъдат облечени в обичайните тържествениформи на договорите за мир. Разбира се във всеки случай, че високите до­говарящи страни остават да се смятат като формално свързани чрез настоя­щия акт от момента на неговата ратификация. В удостоверение на което респективните пълномощници облякоха настоя­щия акт със своите подписи и сложиха там своите печати.  Направен в Сан Стефано на деветнадесетия февруари (трети март) хиляда осемстотин и седемдесет и осма година. Окончателен параграф на чл. 11 на прелиминарния акт за мир, подписан днес 19 февруарий (3 март) 1878 г., който параграф е бил пропуснат и който трябва да прави неразделна част от казания член: Жителите на българското княжество, които ще пътуват или ще пребивават в другите части на Отоманската империя, ще бъдат подчинени на отоманските закони и власти.   Сан Стефано, 19 февруари (3 март) 1878 г.   (п) Граф Н. Игнатиев (п) Нелидов   (п) Сафвет (п) Саадулах   Ратификациите на този договор бяха разменени в Санкт Петерсбург през м. март 1878 г.

www.omda.bg

 

 

Опълченците на Шипка
11 август 1877

 

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото;

нека спомен люти от дни на позор

да висне кат облак в наший кръгозор;

нека ни отрича исторйята, века,

нека е трагично името ни; нека

Беласица стара и новий Батак

в миналото наше фърлят своя мрак;

нека да ни сочат с присмехи обидни

счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно,

що гордо разтупва нашите гърди

и в нас чувства силни, големи плоди;

защото там нейде на връх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх

на безсмъртен подвиг паметник огромен;

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

и в нашта исторйя кат легенда грей,

едно име ново, голямо антично,

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.

 

О, Шипка!

 

Три деня младите дружини

как прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури подир бури! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

и вика: "Търчете! Тамо са раите!"

И ордите тръгват с викове сърдити,

и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговаря с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Пушкалата екнат. Турците ревът,

Насипи налитат и падат, и мрат; -

Идат като тигри, бягат като овци

и пак се зарвъщат; българи, орловци

кат лъвове тичат по страшний редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаен, отпорът е лют.

Три дни веч се бият, но помощ не иде,

от никъде взорът надежда не види

и братските орли не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Талазите идат; всички нащрек са!

Последният напън вече е настал.

Тогава Столетов, наший генерал,

ревна гороломно: "Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

на вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!"

При тез думи силни дружините горди

очакват геройски душманските орди

бесни и шумещи! О, геройски час!

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, но волите траят,

щикът се пречупва - гърдите остаят

и сладката радост до крак да измрът

пред цяла вселена, на тоз славен рът,

с една смърт юнашка и с една победа.

"България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали: да мрем по-добре!"

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,

всяко нещо - удар, всяка душа - плам.

Камъне и дървье изчезнаха там.

"Грабайте телата!" някой си изкряска

и трупове мъртви фръкнаха завчаска

кат демони черни над черний рояк,

катурят, струпалят като живи пак!

И турците тръпнат, друг път не видели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонский вик.

Боят се обръща на смърт и на щик,

героите наши като скали твърди

желязото срещат с железни си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч...

Но вълни по-нови от орди дивашки

гълтат, потопяват орляка юнашки...

Йоще миг - ще падне заветният хълм.

Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

...........................

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

 

---

Обратно към: [Епопея на забравените][Иван Вазов][СЛОВОТО]