Автор: andorey

Поредицата от статии, които следват, може да се нарече сензационна. В известен

смисъл това е така. Новите разкрития около Именника на българските князе (ханове)

изглеждат прекалено неочаквани. Понеже всички те водят в една нова неочаквана

посока. От друга страна сензация няма. Има единствено приемственост или т.нар.

континюитет, за съжаление дълго време пренебрегван от изследователите на

българската история.

     Както отбелязах в предишния постинг, в началото на новата ера, в

северночерноморското Боспорско царство, със столица Пантикапей (днешен Керч), на

власт идва нова династия. След управлението на Митридат VІ Евпатор и синът му

Фарнак ІІ, до властта се домогва Асандър, който разбива наследниците на Митридат и

се жени за дъщерята на Фарнак ІІ Динамия. Динамия освен наследничка на Митридат

VІ е потомка и на Антиох ІV Епифан. Тридесет годишното управление на Асандър е

свързано със строежа на отбранително съоръжение срещу варварите – т.нар. Асандров

вал, отделил Керченския пролив и столицата на Боспорското царство от останалата

част на Крим.
     От брака между Асандър и Динамия се ражда наследникът Аспург. Той поема

властта в самото начало на новата ера и управлява до 38 г. През 14 г. Аспург получава

римско гражданство от император Тиберий Юлий и титлата „приятел на римския

народ”. По съвет на римляните, които вече имат влияние над това северночерноморско

царство, Аспург се жени за тракийската принцеса Гепепирия (Хипепирия), дъщеря на

сапейския цар Котис ІІІ. В резултат на този брак и римското гражданство, пълната

титла на владетеля става Тиберий Юлий Раскупорис І Аспург. Неговите наследници,

които управляват Боспорското царство до края на V век, са известни с три названия –

Аспурги, Раскупориди и Тиберий Юлии. Аспург управлява около 30 години. От брака му

с тракийската принцеса се раждат двама сина – Тиберий Юлий Митридат VІІІ и

Тиберий Юлий Котис І. След първоначалното управление на Митридат VІІІ Аспург

римският император Клавдий предпочел управлението на Котис І Аспург, който с

римска помощ отстранил брат си от престола и поел властта. По това време римските

войски и флот предприели поход срещу Танаис (при устието на река Дон) и подчинили

отпадналите приазовски градове. Котис І Аспург управлявал до 63 година, когато

властта поел синът му Тиберий Юлий Раскупорис ІІ Аспург.
     Тиберий Юлийте управлявали без прекъсване до средата на ІV век, когато

настанали смущения свързани с движението на германските, славянските и другите

племена и появата на хуните в Европа.
     Последния известен владетел от тази династия е Тиберий Юлий Дуптун, който

според едни управлявал в началото, а според други в края на V век.
Дали това обаче е бил последния наследник или може би наместник на тази династия?     
      През V- VІІ век Боспорското царство става обект на борба между готи, хуни, тюрки,

византийци и разбира се местните владетелски родове.
     През 474 Пантикапей, столицата на Боспорското царство, е завладян или по-точно

овладян от утигурите. Около 523 г. по времето на византийския император Юстин (518-

527) Източната римска империя поема контрола над голяма част от Боспор.

Византийците започват активна мисионерска дейност, под чието влияние един от

вождовете на утигурите Грод (Гордас) приема християнството. Следват метежи,

убийството на Грод и възвръщане на хунското присъствие в района. Наблюдават се

пожари и разрушения в Пантикапей, Тиритака, Фанагория и на други места. Скоро след

хунския метеж, император Юстиниан изпраща войска, която отново отвоюва Боспор.

Така размирно продължават и следващите десетилетия. С известни прекъсвания,

Византия запазва властта над западната част на Боспорското царство – Пантикапей и

околните градове – утигурите и оногурите се консолидират около Фанагория, на

източния бряг на Керченския пролив. Тези земи, най-вероятно в началото на VІІ век

стават център на т.нар. Велика България. В тази сложна политическа ситуация – тюрки,

хуни, византийци, вождът на българите Кубрат успява да извоюва независимост и да

поеме самостоятелно управление върху голяма част от земите на бившето Боспорско

царство.
     През 70те години на VІІ век нахлуването на хазарите в земите на Боспорското

царство отбелязва нов повратен момент в историята на региона. Това нахлуване е

свързано отново с палежи, разрушения, убийства и политически превратности. В

резултат на това една част от българите под предводителството на Аспарух (Исперих)

се оттегля на изток и се установява в близост до делтата на Дунав, в т.нар. Онгъл,

днешен Буджак.
      Именникът на българските князе (ханове) започва с владетел от рода Дуло, който

управлявал 300 години. Вторият владетел, посочен в Именника, управлявал 150

години, също е от рода Дуло. Следва наместник, след което отново владетел от рода

Дуло. Следва втори наместник. Както посочва Именникът, тези петима владетели

държали княжеството от оная страна на Дунава, с остригани глави. Следва Исперих

княз, който дошъл от тази страна на Дунава. Княз Исперих е също представител и

наследник на рода Дуло.
     Като имаме предвид историята на земите от които идва Аспарух и в която са живели

неговите предци, не трябва ли да потърсим под царското име Дуло името на

известната в недалечното минало династия на Тиберий Юлиите? Не отразява

ли всъщност името Дуло почетното име Юлий? Да не забравяме че името Юлий

всъщност е Йулий, а на латински Iulius или Iulus.
     Ако направим кратък преглед на името Юлий в различните съвременни европейски

езици ще установим следното. На френски същото това име или по точно

първата буква Й (I) преминава в Ж (J) – на френски Жул, Жулий. На английски същото

това J се чете като Дж - Джулия, Джулай и т.н.
На унгарски Юлий(Iulius) се предава чрез начален звук, който на български е звук

между Г/Д. Затова унгарското Гюла или Дюла означава същото - Юлий. Днешният

румънски град Алба Юлия, на унгарски гласи Гюла (Дюла) Фехервар, което предава

директно името на града.
     От друга страна, царското име на владетеля Аспарух също показва приемственост с

това на основателя на династията Аспург І - Тиберий Юлий Раскупорис І Аспург.     

 



На снимката - меден асарий на Аспург І 14-38 година, сечен в Пантикапей.

На лицевата страна е изобразен владетелят Аспург І (дясно), а на обратната страна

император

Тиберий Юлий (надпис KAISAROS TIBERIOY)

(следва продължение)

Автор: hadzapi

Предците на днешните роми в Европа са пристигнали на континента по-рано, отколкото се смяташе досега, твърди международен екип учени, включително от България. Първите роми са дошли от Северна Индия преди около 1500 години, смятат специалисти по генетика.

В много части на Европа те все още са пренебрегвани като пришълци и възприемани най-вече като екзотичен източник на музика и танци, но ако се вярва на данните, ромите са били тук от повече от хилядолетие и половина.

Генният анализ на 13 групи цигани от цяла Европа, публикуван в списание Current Biology, показва, че първите от тях са стъпили в Европа на Балканите. След това преди около 9 века е започнало разселването им, твърдят от испанския Институт по еволюционна биология, цитирани от лондонския в."Гардиън".

Районът (в червено) от който според генетичния анализ най-вероятно са потеглили предците на европейските роми.

"Вече има няколко лингвистични изследвания с доказателства, сочещи към Индия. Същото важи и за генетичните проучвания, макар че те са неточни относно това кога и къде (са пристигнали). Сега можем да видим, че са дошли на една единствена вълна от Северозападна Индия преди около 1500 години", казва Давид Комас, който ръководи екипа.

Първоначално се е смятало, че циганите пристигат от Египет и дори на Запад в някои езици първоначално ги наричат "египтяни". Ранните свидетелства ги представят като скитащи се номадски общности, известни с музикалния си талант и умението да дресират коне.

Те пристигат в Испания през ХV век или по-рано, като документи разказват за десетки роми, пътуващи заедно и често предвождани от "граф" или "херцог", прогонвани или затваряни заради нежеланиет оим да се откажат от езика или начина си на живот. Родила се и легенда, че за изгонени от Египет заради това, че се опитали да скрият Исус Христос.

Новото проучване разполага пристигането им в Европа в VІ век.

В карта за разселването и концентрацията им, съпровождаща публикацията, се вижда, че най-ранното известно на историците споменаване на ромите е в Сърбия в средата на ХІV век и в България - в 1378г.

Друга илюстрация показва районите Мегавал и Кашмирски Пандит по границата между днешните Индия и Пакистан като мястото, от което най-вероятно са тръгнали предците на европейските роми.

Карта от изследването, показваща броя на взетите проби във всяка страна и (в синьо) годините, през които за пръв път се споменава за присъствието на роми.

Днес циганите са из целия континент, наброяват около 11 милиона и са най-голямото етническо малцинство. Представата, че обикалят в кервани, вече е архаична - повечето от тях отдавна са уседнали. Проучването, публикувано в Current Biology, показва още, че ромите са се смесили с европейците и това важи особено за Северна и Западна Европа, казва Комас.

http://www.dnevnik.bg/sviat/2012/12/08/1963920_ucheni_romite_sa_doshli_v_evropa_predi_1500_godini/

Дата: 30.11.2012; рубрика: ДС; автор: Иван Бутовски Сподели:    Svejo    Twitter    Публикувай    Бъди с нас   

Николай Газдов, един от най-страшните палачи от лагерите в Ловеч и Белене, безславно, но и безнаказано доживя до преклонните 89 години. За да се разграничи от мрачното си минало обаче, майорът от ДС е сменил тайно името си на Николай Симеонов Станев, разкри в. "168 часа".
"Не обичам да говоря за тези неща. Баща ми почина през 2009 г., когато беше на 89 години. Умря внезапно, без да е боледувал от нищо", разказва сдържано пред вратата на къщата в гр. Левски синът Борис Газдов.
"Много се изтормозих по време на делата. Покрай тях се запознах и с дъщерята на Юлия Ръжгева, която също беше много измъчена.

Навсякъде заедно ходихме с нея.
Добре, че успях да намеря добър адвокат, та го отървахме
Що се отнася до лагерите - бил съм едва 12-годишен по това време и не помня нищо. Баща ми също до последно не е коментирал и само повтаряше, че е невинен", каза още Газдов-младши пред "168 часа".
"Не е вярно, че баща ми е бил с променено име. Родът ни е такъв - Станеви, та оттам, просто така си ни е фамилията", обяснява синът.
Официално обаче, по документи, както той, така и братът на бившия надзирател се водят навсякъде Газдови.
В Левски всички знаят за "бележития" си съгражданин и за делата му, но все още се притесняват да говорят открито. Със загадъчни усмивки се оправдават, че само смътно са запознати с комунистическите лагери. Къщата на Газдови е в самия център на града съвсем близо до площада и общината.
"Ние сме млади и не помним, май почина неотдавна", страхливо коментира съсед. Същото казват и минувачи все със същите извинителни усмивки.
"Доскоро идваше почти всяка сутрин, подпирайки се с бастуна, и купуваше предимно вестник "Дума". Но не обичаше "24 часа", спомня си и продавач в будката за вестници.
"Движеше се съвсем спокойно между хората и никога не е имал някакви проблеми със съгражданите си", допълва той.
Съвсем различни са спомените за майор Газдов на малкото останали живи от лагера в Ловеч.
"През 1960 г. бях на 18 години и учех в езикова гимназия.
Държавна сигурност
ме преследваше,
защото съм се срещал с чужденци. В един момент ме обявиха за идеологически враг на комунизма и не можах да завърша. През декември ме пратиха в Ловеч. Без съд и присъда!
Взеха ме от вкъщи по етапен ред. От гарата в Ловеч до кариерата, която е на 5 километра покрай Осъма, с белезници ме водеха двама милиционери пеша - нямаше кола", разказва пред "168 часа" Никола Дафинов, оцелял от лагера в Ловеч.
"Предадоха ме на Газдов. Той ми казва: "Как е възможно да си толкова малък и да си такъв мръсник?! Ти си враг!"
Още с влизането в неговата канцелария започна страхотен бой с огромни тояги. След това "епопея на забравените" - на кариерата и
по 75 вагонетки
камък норма
Пет човека на забой, трябва да изпълним нормата. Всъщност 5 души повече от 30 вагонетки не можеха да натоварят. Това са 30 кубика камък, които трябваше да ги пускаме на една рампа. Всеки ден идваше влак, на който ги товарехме. Като дойдеха някъде следобед изродите Газдов, Горанов и Гогов, наставаше лудница. През цялото време - "Давай по-бързо!", "Защо не работиш?", и непрекъснато тояги. След толкова години още имам сериозни белези от тояги по гърба. От ударите се получаваха гнойни рани, които гъмжаха от червеи. Работата беше от 7 сутринта до 22,30 часа. Вечерно време също ни пребиваха: "Не сте изкарали нормата!"
Изкарах на кариерата около 6 месеца - как съм оцелявал, не знам", разказва с треперещ глас бившият концлагерист.
"Не вярвам синът му да не си спомня нищо за лагера, защото Газдов го водеше редовно заедно с майка му с файтон на обекта на гости. Спомням си как се прибирахме от кариерата, а съпругата му се възхищаваше какъв голям герой и началник е", съмнява се репресираният.
"Млади момчета си отиваха през ден -
всеки ден имаше
по 3-4 до 5 трупа
Някои още на втория ден след пристигането им ги пребиваха от бой и слагаха телата в чувал, който оставаше вързан често по два-три дена в една тоалетна. Накрая пристигаше една "Молотовка" от Белене и ги откарваше. Отначало труповете ги хвърляха в Дунава, но започнаха да изплуват и след това вече ги даваха на прасетата в свинефермата на един от островите. Никой не е получил тялото на убития си роднина, защото все пак щеше да стане ясно от какво са умрели. Официално причината за смъртта беше "слънчев удар" дори посред зима. Това е истинското лице на комунизма - нечовешко, нагло, гадно", казва Дафинов.
Газдов е имал свой смразяващ "специалитет", който е демонстрирал нееднократно пред лагерниците, потвърден в показанията на повечето оцелели от ада край Ловеч. Когато е набелязвал някого, който трябва да бъде убит, е очертавал пред строя кръг, викал е по име жертвата, поставял я е в очертанието и подавал огледалце, за да се погледне за последно. Обикновено на жертвата е заповядвано да си вземе таргата (дървена носилка) и от кариерата връщали трупа, загърнат в сламеник.
Днес вече не са между живите и бригадирите - верните помощници-убийци на Газдов. Освен че сам е биел до припадък, майорът от ДС е
нареждал жертвите
да бъдат довършвани
от доверените му лица между лагеристите. Те са избирани между най-изявените криминални затворници, докарвани са от Белене и с усърдие и жестокост са изпълнявали неговите заповеди.
"Имаше някакви бригадири, които всъщност бяха подставените убийци на Газдов, Горанов и Гогов. Всеки, който пристигаше в лагера, беше с едно писмо. В него беше и присъдата - трябва ли да живееш, или трябва да бъдеш ликвидиран на втория ден. Убиваха с подставени лица. Шабан (Стоян) Калеев Даков (Узукчиев)-Шахо Циганина от София, Димитър Цветков и Ицо Суинга, и двамата също от София, Атанас Иванов Левордашки (Атанасов) от Враца, Благой Гайтанджийски-Благо Магарето от Пловдив, и Антон Шаров-Шаро Кучето от Бургас бяха
най-зловещите от тях",
спомня си Дафинов. Оказва се, че учени, които професионално изследват най-близкото минало, също срещат трудности в проучванията си за лагерите.
 "Мисля, че Газдов беше последният жив останал от най-известните подсъдими по делото за лагерите. Разбираемо е, че е живял с друго име. Не съм привърженик на идеята за затваряне на тази страница от историята и мисля, че трябва да се работи още, тъй като много от истините за тази епоха остават неразкрити. България все още няма и свой музей на комунизма", коментира доц. Даниела Колева, преподавател от Катедра "Културология" във Философския факултет към СУ "Св. Климент Охридски".
"Публичната памет, която сега се създава, влияе и на начина, по който хората разказват и си спомнят за лагерите.
Хората знаят доста подробности, но неохотно говорят за тях
Освен това имаме големи трудности в научната си работа, тъй като заради пропагандата представата на местните хора е, че лагеристите както в Белене, така и в Ловеч са били криминални престъпници, които не случайно са затваряни там. Това важи с особена сила за въдворените след унгарските събития през 1956 г.", казва доц. Колева.
Газдов е уволнен от лагерапрез ноември 1961 г., въпреки жалбата му до зам. вътрешния министър Григор Шопов, че Гогов му се месил в работата по линия на ДС, и въпреки протекциите, които имал от началника на МВР в Плевен ген. Георги Аргиров.
Петър Гогов, който през август-октомври 1961 г. се разболява и отсъства от лагера, оставя за свой заместник Газдов. "След връщането ми партийният секретар на поделението капитан Георги Атанасов ми каза, че в лагера стават страшни неща.
Газдов биел наред
и се разпореждал
задържани да бият други,
някои от които починали", заявява Гогов пред следствието. На партийно бюро в присъствието на началника на ОУ МВР в Ловеч Кирил Александров се взема решение Газдов да бъде освободен и да му се наложи партийно наказание "мъмрене с предупреждение за вписване в партийните документи".
"Газдов бе жесток човек, постоянно затягаше режима. Той бе уволнен на 5. ХI. 1961 г. Формално в предложението писах, че е изпращал въдворявани да му крадат орехи", признава Гогов.
При разпита, въпреки серията от очни ставки с оцелели лагерници, Газдов отрича всичко.
Делото за лагерите се отлага и насрочва неколкократно през 1991 и 1992 г. Подновено е през 1993 г. Разиграват се сценарии за давност, заболявания на подсъдимите, прехвърляне от съд в съд. Накрая през 1995 г. и последните обвиняеми - Газдов и Ръжгева, са освободени от ареста.
Архивните снимки са от брошурата "Без следа?" и са предоставени от Института за изследване на близкото минало.

http://www.168chasa.bg

Автор: jivko1128

България до момента не е извършвано подробно изследване, систематизиране и анализиране на престъпленията на комунистическия режим. Този 45-годишен период на страната не е подлаган на задълбочен прочит от професионални историци. За разлика от други бивши социалистически страни в България не беше създаден институт или служба за изследване и документиране на комунистическите престъпления. Острите политически спорове по темата продължават и до днес, но не не допринасят с нищо за проучване на това минало. Извършените престъпления по време на комунистическото управление в България не са широко известни не само на българското общество, но и остават непознати на световната общественост. В подкрепа на тази констатация е факта, че в Черната книга на комунизма, изследваща престъпленията на световния комунизъм (издадена през 1997 г.), на България са посветени 2-3 страници от общо 700.
Разкритията, направени след 10. ХІ. 1989 г. , са дело на отделни изследователи и журналистически разследвания. Настоящият доклад има за цел да обхване най-общо престъпленията на българския комунизъм, както и да очертае линиите на разследванията им от съдебната власт, предприети след 10. ХІ. 1989 г. Съдържанието на доклада е изградено на базата на публикувана в различни издания статистика (в раздела за дейността на т. нар. Народен съд) и на проучвания в архива на МВР (бившата Държавна сигурност), Главно управление на архивите при Министерския съвет - Централен държавен архив и Централен партиен архив, както и в архива на Върховния касационен съд.

ИЗЛОЖЕНИЕ
Престъпленията на комунизма могат да бъдат обособени в няколко групи.
Първата е престъпления срещу личността. Към нея се отнасят убийствата без съд, мокрите поръчки, незаконното лишаване от свобода и насилствено изтръгване на показания.
Втората е съдебно-административни репресии - към нея спадат разправата чрез съдебни органи, изселванията, лишаването от право за свободно предвижване в страната и в чужбина, нарушаване на правото на вероизповедение, престъпления против националното и расовото равенство.
Третата категория се отнася до финансови и екологични престъпления, каквито са създаването на черни партийни каси, изнасянето на национални капитали чрез външно-търговски дружества, облагодетелстване при системата на номенклатурните привилегии и специални възнаграждения на т. нар. правоимащи, както и прикриване на факти, свързани с екологични замърсявания, довели до увреждане здравословното състояние на населението. Към тази група следва да се приобщи и контрабандата на специална продукция (оръжие, боеприпаси, взривни вещества), наркотици и стоки, прикрита зад партийния евфемизъм "транзитна търговия", издигна през1978 г. в официална държавна политика.
Четвъртата група са престъпления, свързани с национално предателство, като опита България да бъде превърната в 16-та република на СССР, участие във военни интервенции и държавен тероризъм, каквото е безвъзмездното подпомагане на леви терористични режими, както и на отделни лица, обявени за международни терористи.
Отделно може да се разгледат и някои документални престъпления, извършени в края на 1989 г. и началото на 1990 г. чиято цел е да се прикрият предишни престъпления на режима, каквото се явява унищожаването на досиетата с дълбоки последствия за разитието на страната и политическите процеси в България след промените

УБИЙСТВА БЕЗ СЪД
Престъпленията на новата отечественофронтовска власт започват още веднага след 9 септември 1944 г. В МВР са формирани специални групи по издирването, заляването и избиването на набелязани за врагове на народа представители на бившата власт. Една от тези групи се ръководи от Мирчо Спасов, един от най-близките до Тодор Живков партийни функционери, придобил впоследствие печална слава с дейността си в МВР, като организатор и отговорник на лагерите край Ловеч и Скравена, и като носител на корупция и ръководител на контрабандни канали и неправомерно изразходване на милиони левове в служба "Културно наследство" към МВнР през 70-те години, ръководена от Людмила Живкова (Източник - Христо Христов, "Секретното дело за лагерите", ИК "Иван Вазов", София, 1999).
През първите няколко месеца след 9 септември са избити без съд и присъда няколко десетки хиляди души. Някои източници сочат цифрата между 30 и 40 000. В други издания, близки до бившето комунистическо управление, като книгата "От девети до десети", със съставител Димитър Иванов, последният началник на Шести отдел на Шесто управление на бившата ДС, тази цифра е значително намалена - около 20 000. За безследно изчезнали в този период са обявени близо 2000 души.

Т. НАР. НАРОДЕН СЪД

Убийствата през първите месеци на "народната власт" са облечени в законова форма с издадената през октомври 1944 г. от правителството на ОФ Наредба-закон за създаването на Народен съд за съденето на фашистките престъпления. Под наказателна отговорност са привлечени ръководителите на монархическия режим и виновниците за извършените спрямо българския народ престъпления от 1 януари 1941 до 9 септември 1944. Т. нар. Народен съд започва дейността си на 19.ХІ.1944 и я приключва в края на април 1945. Субективността на неговите решения е предопределена още с механизма, по който се определят съдиите. Те са назначени от областните комитети на ОФ и от министъра на правосъдието. 60-те областни състава и двата върховни състава в София се произнасят по различни обвинения срещу общо 21 024 души. Издадени са общо 10 897 присъди в 131 процеса. На смърт да осъдени 2730 души, сред които са регентите, княз Кирил, братът на цар Борис ІІІ, повечето от министрите и народните представители от периода след 1941 г. 1305 души получават доживотен затвор. На затвор от 1 до 20 години са осъдени 4348 души, условно - 808. Конфискувани са над 200 предприятия, както и голям брой недвижими имоти и вещи. (Изт. - "От девети до десети", съставител Д. Иванов, издателство, "Захарий Стоянов", София, 2004 г.).След промените по-голяма част от присъдите на т. н. Народен съд са отменени в периода 1993-1998 г. от Върховния съд. Характерно е, че съдът се произнася по индивидуални жалби за преглед на присъдите по реда на надзора от страна на потърпевши или техни наследници без да разглежда издадените съдебни актове по същество, а ги отменя на основата на процедурни нарушения, допуснати още при издаването им

СЪДЕБНО- АДМИНИСТРАТИВНИ РЕПРЕСИИ

Извън дейността на Народния съд в България в периода 1946-1953 г. се провеждат редица политически процеси, чрез които комунистическият режим се разправя с опозицията и извършва чистки в армията, църквата и сред интелигенцията. Политическите процеси се извършват по съветски образец като показания са изтръгвани от следствието след нечовешки изтезания - оставяне на арестуваните без сън, системен побой, горене на нежни части от тялото. Дейността на следствените органи е организирана и поставена под ръководството на съветските съветници, подчинени пряко на дясната ръка на Сталин - Лаврентий Берия, ръководител на НКВД и други разузнавателни и полицейски органи в СССР от 1938 г. до екзекуцията му (1953).
лавното оръжие на БКП за разгрома на опозиционните сили е ДС. Борбата срещу противниците на народната власт след 9. ІХ. 1944 г. е възложена на отделение "А" в ДС към Дирекцията на народната милиция. Неговата основна задача е да разкрива, проследява, арестува, разследва "вражески елементи". В структурата му са обособени групи за борба против анархисти, троцкисти, духовенството, фашистки организации, БЗНС. През 1947 г. отделение "А" прераства в отдел І при Дирекция държавна сигурност. Той води борба с контрареволюционните елементи в средите на политическите партии влизащи в ОФ (без БКП) и опозиционните парти, главно с "БЗНС - Никола Петков"; с разпуснати организации, като "Бранник" и бивши полицаи и офицери. Третото направление са антипартийните прояви сред младежта, интелигенцията, духовенството и държавния апарат. През 1952 г. отдел І е трансформиран в управление ІІІ на ДС, което се запазва до 1963 г. То продължава преследването на същия контингент от противници, който вече е определян като "бивши хора". (Изт. - Архив на МВР (АМВР) - историческа справка за структурата и дейността на Държавна сигурност).
Жертва на съдебна разправа става Никола Петков, лидер на опозицията. През юни 1947 г. неговият депутатски имунитет е отнет, арестуван е през август и осъден на смърт, като на 23 септември е обесен. Осъдени са и други отечественофронтовски партньори като земеделецът Димитър Гичев, социалдемократът Коста Лулчев и др. През 1947 г. се провеждат съдебните процеси срещу редица военни, известни като делата "Неутрален офицер" и Военен съюз, по които са осъдени близо 80 старши офицери. Уволнени са над 3500 офицери, обвинени, че са привърженици на старата власт.
След като поставя под контрол православната църква БКП насочва репресиите към католиците. През 1952 г. в поредица от пет съдебни процеса са осъдени ощо 54 свещенослужители, обявени за шпиони. Четирима свещеника, сред които епископ Евгений Босилков, са осъдени на смърт и екзекутирани.
Под пълен контрол е поставена художествено-творческата и научна интелигенция и всички творчески съюзи. За тях отговаря създаденото през 1967 г. с решение на Политбюро на ЦК на БКП идеологическо управление в ДС (Шесто управление). В приоритетите му влизат "борбата срещу диверсията по идеологическа линия, контрареволюционните, националистическите и други противодържавни прояви в страната, както и борбата срещу различните нелегални организации и групи, терора, изменниците на родината, идеологическото разложение сред интелигенцията и младежта" (Изт. - АМВР, ф. 22, оп. 1, историческа справка за Шесто управление). В началото на 70-те години интелигенцията вече е напълно контролирана. В един от докладите на идеологическото управление от 1972 г. се посочва: "В настоящия момент органите на ДС водят агентурно-оперативна работа за разкриване и пресичане на подривна дейност в средите на българската художествено-творческа и научна интелигенция, наброяваща: В творческите съюзи и културни институти около 9500 души; в Комитета за телевизия и радио, Комитета по печата, СБЖ и други пропагандни институти - 5300 души; в БАН и нейните подразделения - 6700 души и в системата на здравеопазването - 4250 души". (Изт. - АМВР, ф. 22, оп. 1, а. е. 3, строго секретна справка на Шесто управление на ДС за "Оперативната обстановка по линия на художествено-творческата и научната интелигенция за 1970 - 1972 г.").
Политическите процеси се използват умело и за разправата с "врага с партиен билет". Процесът срещу зам.-министър-председателя Трайчо Костов и 11 негови привърженици поставя началото на мащабна акция за гонения в партийните редици, която продължава до смъртта на Сталин през 1953. Чистката засяга и самата ДС, и нейния висш апарат. До 1956 г. са уволнени 5108 служители, на практика е подменен целият състав (Изт. - Асенов Бончо, "От Шесто за Шесто и след това", София, 1999). Изключително показателна е съдбата на първия началник на контраразузнаването след 9 септември и на следствените органи Стефан Богданов. Той също е арестуван през 1949 по заповед на Вълко Червенков в обвинение в съучастие в заговора на Трайчо Костов. Богданов, който е с особени заслуги като агент на НКВД в края на 30-те години и създава съветска разузнавателна мрежа в София, Пловдив и Варна, е подложен на жестоки изтезания от доскорошните си подчинени. В изложението си до Червенков Богданов описва чудовищната инквизиция, на която е бил подложен от следователите "алхимици". Той посочва, че по жестокост полицейският терор дори не може да сравни със "сегашния ужас". Пребиван, държан денонощно изправен и буден в продължение на седмици и чрез разтапяне на ставните мазнини следствието иска той да признае, че е подслушвал съветската легация и телефоните на Георги Димитров и Васил Коларов. За да спре непоносимите мъки бившият началник на контраразузнаването "признава", че е получил нареждане от Трайчо Костов да арестува Васил Коларов и Вълко Червенков. В своите спомени, издадени след промените в България, Стефан Богданов пише: "Всички незаконни убийства и "ликвидации" на "класови врагове" се осъществяваха по лични разпореждания на Антон Югов (министър на вътрешните работи, бел. а.) чрез кроткия негов послушник Руси Христозов. Някъде в указанията си за кървав терор той се аргументираше и с личните нареждания на Г. Димитров… Държавна сигурност беше изцяло подчинена на съветските съветници на Берия… Ръководители на най-големите извращения в ДС бяха прикрепените към всяко отделение съветски чекисти." (Изт. - Богданов Стефан, "Две смърти няма, а без една не може", Издателска компания "К&М", София, 1991) За периода 1949-1956 г. над 22 000 души минават през арестите. Изселените след 9. ІХ. 1944 г. семейства са 7025, чиито членове наброяват близо 25 000 души (Изт. - Асенов Бончо, "От Шесто за Шесто", Перник, 1994).

ЛАГЕРИТЕ И ТВО

Втората основна задача, която БКП поставя на Държавна сигурност, е да организира и осъществява въдворяването на опасните за народната власт лица в лагери трудововъзпитателни-общежития ТВО. Незаконните задържания са подпечатани с решение на ЦК на БРП(к) от 17 декември 1944 г., с което на ДС се разрешава да арестува всеки, за когото смята, че е фашистки или реакционно настроен, независимо от партийната му принадлежност. Комунистически лагери се създават без специални решения веднага след 9 септември. Първият лагер е създаден до Сандански - гара Свети Врач, през януари 1945 и просъществува до март същата година (Източникът в тази глава е документалната книга на Хр. Христов "Секретното дело за лагерите", ИК "Иван Вазов", София, 1999 г., в която са събрани всички факти и данни по дело №4/1990 по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, установени по време на разследването за лагерите и последвалия процес във Военната колегия на Върховния съд през 1993 г.). След това е преместен в Станке Димитров (днешна Дупница), където функционира до септември 1945. Друг лагер от март 1947 до 1948 е създаден край яз. "Росица" (днешен "Стамболийски") . От октомври 1945 до края на 1946 в пернишката мина "Куциян" са въдворявани белогвардейци. През 1948 "Куциян" се разделя на две, защото са докарани голям брой земеделци Николапетковисти и една част от лагеристите е преместена край с. Богданов дол, Пернишко до 1951, а друга в с. Николаево, Казанлъшко, до юли 1949. Лагер се създава и в с. Ножарево, Силистренско, от началото на 1947 до средата на 1952. За жени е организиран легер в един от манастирите край В. Търново, който през 1947 е преместен в с. Босна, Тутраканско. Край с. Бошуля, Пазарджишко, от 1945 до 1949 е просъществувал лагер само за криминално проявени лица.
В архива на МВР са запазени документи за съществуването на секретно място за задържане на лица от ДС край Пазарджик, обозначено като лагер "С" (секретен). Той действа в периода 1947-1949 и се използва за вербуването на различни лица от етносите за нуждите на контраразузнаването, но скоро след създаването му в него започват да се изпращат всякакви хора. През лагера "С" преминават няколко хиляди души, десетки са загиналите. При закриването му по-голямата част са въдворени в ТВО (Трудово-възпитателно общежитие) Белене, а на 6 души, членове на ВМРО, оцелели от самото начало, им е наложен доживотен арест без съд и присъда, с мотива, че са станали свидетели на убийствата в лагера.
През април 1949 Министерски съвет, с председател Васил Коларов, приема на островите на Белене да се организира ТВО и то да стане основен лагер за политически лица. След създаването му всички политически противници на БКП са събрани там. Броят на въдворените през 1949 е над 4500 души. През 1952 в него се намират 2323 лица, от които 2248 мъже и 75 жени. От тях само 144 са криминални престъпници, почти двойно повече са "разпространители на злостни слухове и вражески пропаганди, разпространяване на анонимки и други разни".
През септември 1953 Политбюро на ЦК на БКП закрива ТВО Белене. От 1. I. 1954 до 5. ХI. 1956 в България няма въдворяване по политически причини. След народното въстание в Унгария през есента на 1956 Белене отново се превръща в политически лагер, като е напълнено с опасните за комунистическите управници лица. С протокол "Б" №9 от 17. ХI. 1956 Политбюро на ЦК на БКП взима решение за изселване на всички обществено опасни лица. В него е записано: "Да се въдворят в ТВО-Белене най-опасните за реда и сигурността на страната вражески и престъпни елементи, настанили се на местоживеене в София и други големи градове".
През август 1959 при едно интервю с чуждестранни журналисти министър-председателят Антон Югов, заявява, че в България няма вече ТВО, въпреки че Белене работи с пълна сила. За да не предивика негативни външнополитически последствия, с решение от 27. VIII. 1959 Политбюро приема да се освободят всички 276 политически и 981 лица за криминални прояви. В ТВО остават 166 лица, определени като "непоправими рецидивисти". На същото заседание вътрешният министър Георги Цанков в строго секретен доклад посочва какво трябва да стане с останалите 166 рецидивисти. Той излага пред Политбюро решението, че "за по-правилното и по-ефективно водене на борбата срещу криминалните рецидивисти и хулиганите е целесъобразно да се разреши сега - временно МВР в отделни случаи за лица по много прецизна оценка, които са станали нетърпими за обществото поради многобройните нарушения от тяхна страна на спокойствието на гражданите, да ги изпраща на принудителен физически труд в отделни обекти като каменни кариери и други подобни". Предложено е на Политбюро неосвободените 166 лица от Белене да останат на тежък физически труд. Въпреки че няма открито решение на Политбюро, предложението на вътрешния министър Цанков е изпълнено. Въпросните 166 рецидивисти поставят началото на лагера край Ловеч. Съдбата на заточените там е решена с благословията на Тодор Живков след разговор на министър Георги Цанков. Това разкрива стенограмата от заседанието на Политбюро от 5. IV. 1962, когато вече скандалът с лагера тресе партията и Политбюро решава да го закрие. Изказването на Георги Цанков показва, че още през 1959 Живков е бил информиран за новия лагер: "През 1959 ние разгледахме обстановката в страната и дойдохме до заключението, че не ще може да държим лагера Белене. Говорихме с др. Живков няма ли да е разумно да закрият този лагер. Ако има хора, които са непоправими, да се пратят в затворите. Белене остана за усложнено време. Ставаше въпрос за една група от 500-600 души - какво да ги правим? Дали да ги пуснем и да започнем да ги гоним наново или да ги изолираме някъде. Тогава решихме да открием една кариера в Ловеч, където да приберем тези хора и да ги превъзпитаваме чрез тежък физически труд".
Прокуратурата установява, че режимът в лагера е бил изключително тежък. От показанията на оцелелите лагеристи е установено, че дневната норма за мъжете е между 8-20 куб. м. камъни. Всичко се е извършвало на бегом. Храната обикновено била постна и предимно от зеленчуци. Дневната дажба от хляб е била около 700 гр. и се е давала наведнъж вечер. Къпането е ставало само в близката р. Осъм. Лагеристите са обличани в стари войнишки дрехи, били са въшлясали, а в бараките не е могло да се спи от паразити. Повече от година не е имало никакво лекарско обслужване. Бившият лагерист Нено Христов от с. Изворово, Старозагорско, свидетелства: "Никога през живота си не бях виждал гнойни рани по телата на хората, в които имаше червеи. Единственото нещо, което можеше да се направи, бе да помолиш близките да уринират върху раните по гърбовете, за да заздравеят, други средства нямаше..."
Назначената през юли 1990 от Прокуратурата на въоръжените сили лекарска експертиза, заключава: "Лагеристите не са имали възможност да говорят помежду си, да поддържат контакт с външния свят, да предявяват претенции и оплаквания, да запазят личното си достойнство и самочувствие на човешки същества. Още при постъпването в лагера, както и по време на целия престой в него, повечето от тях са били жестоко и в повечето случаи безпричинно бити с тояги и гумени маркучи... Условията на живот са носили известен белег на неоправдан садизъм..."
Писмени разпореждания за режима в лагера не са давани. В показанията си всички от ръководството на лагера край Ловеч сочат, че са действали единствено по устни указания на зам.-вътрешния министър Мирчо Спасов. От 1501 минали през концлагера край Ловеч 155 души стават жертва на терора в него, за 147 са намерени смъртни актове. В него са изпращани хора заради разказване на вицове, бивши депутати-земеделци и юноши между 16 и 18 години за различни криминални или хулигански прояви. ЦК закрива лагера през 1962 след като двама лагеристи успяват да избягат от кариерата край Ловеч, но са заловени на границата и пред следствието разкриват смразяващата картина на убийствата в трудовата група-Ловеч. Следствието сигнализира ЦК, която съставя комисия за разследване на случая, чиято дейност потвърждава фактите за извършени убийства. Комисията предлага на Мирчо Спасов да се наложи партийно наказание "порицание". В секретната стенограма Живков го защитава: "Той е дисциплиниран човек. Този случай го е съкрушил. Аз разговарях с него много сурово, питах го: "Ти идиот ли си, та допускаш такова нещо?" Той е златен човек, много предан, но бе малко стихиен. Да му запишем партийно наказание."
Търсенето на съдебна отговорност за убийствата започва едва след 10. ХІ. 1989 и обхваща само дейността на последните лагери край Ловеч и Скравена, тъй като за останалите не е открита подробна документация. Следствието е образувано през март 1990 в Прокуратурата на въоръжените сили след публикации в пресата. През април 1990 Народното събрание с председател Станко Тодоров приема поправка в Наказателния кодекс (НК) специално за престъпленията в Ловеч. С нея давностният срок за убийство на две или повече лица е увеличен от 20 на 35 години. Последният комунистически парламент обаче "пропуска" да придаде обратна сила на текста и той остава неприложим. Военната прокуратурата прекратява следствието поради наличието на изтекла давност за извършените престъпления.
Прокуратурата търси и други правни възможности да подведе под отговорност бившето ръководство на лагера и организатора му М. Спасов, но те не се увенчават с успех. Магистратите стигат до извода, че по време на управлението на Живков в НК е предвидено да не се погасява давността при престъпления срещу човечеството, но не и при престъпления срещу човечността. Тази тънка юридическа формулировка води до разминаване с Общата декларация за правата на човека на ООН от 1966, която България ратифицира през 1976 г. Отсъствието на наказателен състав за престъпления срещу човечността се оказва в разрез и с редица други международни конвенции за престъпления против човечеството и изтезанията, към които България се е присъединила. Една такава поправка би се отнесла към Международния пакт за гражданските и политическите права, посочващ, че нищо не може да пречи "едно лице да бъде осъдено за действие или бездействие, което по време на извръшването му е съставлявало престъпление, съгласно общите правни норми, признати от всички народи".
Следващият главен прокурор Мартин Гунев възобновява следствието като търси намесата на Седмото Велико Народно събрание, което сезира да се произнесе по проблема с давността. Той настоява ВНС да тълкува поправката на чл. 80, ал. 1 от НК за увеличения давностен срок. Държавният обвинител формулира три хипотези. Първата е, че изменението се отнася за бъдещи престъпления. Втората, че поправката обхваща всички престъпления, извършени след 1955. И третата, че давността за престъпления като тези в лагерите не е могла да тече до 10.ХІ.1989. ВНС не се произнася и не дава никакъв отговор. По същия проблем Върховният съд отклонява искането на главния прокурор за издаване на тълкувателно решение по казуса. Отказът на Върховния съд е мотивиран с "липса на противоречива практика". Следствието отново е прекратено.
Делото е възобновено наново през пролетта на 1992, след като за главен прокурор е избран Иван Татарчев. Той се разпорежда да бъдат арестувани всички живи бивши ръководители на лагера и надзиратели и повдига обвинение срещу Тодор Живков. През есента на същата година обаче Татарчев прекратява обвинението срещу бившия генерален секретар на БКП. Обвинителният акт на Прокуратурата на въоръжените сили посочва, че са събрани доказателства за извършването на 14 умишлени убийства. Подсъдими са Мирчо Спасов, бивш зам.-министър на вътрешните работи и началника на лагера Петър Гогов, обвинени в длъжностно престъпление, надзирателят Николай Газдов, обвинен за 12 убийства, зам.-началникът на лагера Цвятко Горанов - за 6 (той почива в дома си при мярка за неотклонение домашен арест) и надзирателката Юлияна Ръжгева за две убийства. Пред следствието Спасов прави самопризнанието: "От днешно време преценявам, че беше нереално да се изпращат в лагера лица без присъди, но по това време не мислех така. Ние - Политбюро на ЦК на БКП и нашето министерство силно копирахме съветските другари, техния опит. През 1959 бях най-младия заместник министър на вътрешните работи и ме натовариха да отговарям и създам лагера край Ловеч".
На 8. VІ. 1993 състав на Военна колегия на Върховния съд с председател Николай Чирипов дава ход на делото от 48 тома, като определя, че ще се произнесе за давността в края на съдебния процес. Лично главният прокурор Иван Татарчев в съдебната зала пледира за издаването на смъртни присъди на всички подсъдими. Месец след началото на делото 82-годишният Мирчо Спасов почива. През септември 1993 съдът намира, че съществува процесуална пречка за продължаване на процеса (дотогава генералското звание на Спасов по време на извършване на престъпленията дава основание на Върховния съд да води делото), прекратява го и изпраща делото по компетентност на Плевенския военен съд.
Същата година делото е върнато във Върховния съд, но през следващите шест години процесът е миниран от липсата на съдебни заседатели, избирани от Народното събрание. Бездействието на парламента демонстрира безразличието и незаинтересоваността на различните парламентарни мнозинства през този период. Едва през 1999 Народното събрание приема решение за избор на съдебни заседатели. Минават още 20 месеца, докато мнозинството на ОДС гласува избора.
Делото е подновено отново. С решение от 11. VІІ. 2002 обаче Върховният съд го прекратява като в мотивите си посочва стария основен проблем - изтеклата давност. Мнозинствата на СДС в парламента през 1991-1992 и през 1997-2001 не почерпват опит от други страни като Германия, където параментът приема, че за престъпленията, извършени на територията на бившата ГДР по време на режима не може да тече давностен срок.
Единственото наказание за Газдов и Ръжгева е 3-годишният престой в следствения арест, толкова, колкото е съществувал и адът край Ловеч.
БСП като правоприемник на БКП се задоволява с изключването на Мирчо Спасов от партията. Председателят на Държавния съвет Петър Младенов през март 1990 му отнема генералското звание и всички награди за допуснатите извращения в лагерите Ловеч и Скравена. Наследниците на компартията обаче не са се извинили на нацията за извършваните престъпления в лагерите и ТВО-та по време на комунизма.
В България нито едно парламентарно мнозинство досега не е погледнало радикално на проблема с давността, предвидена за най-тежкото престъпление - убийство и не е предложило тя да отпадне като остатък от съветската наказателна доктрина, внесена в българските закони след установяване на комунистическата диктатура.

ВРАЖЕСКАТА ЕМИГРАЦИЯ. НАРУШАВАНЕ НА ОСНОВНИ ЧОВЕШКИ ПРАВА

През всичките 45 години комунистическа власт управляващите в България възприемат емиграцията като заплаха за създаването на реална опозиция вън от страната. Затова в документите на Политбюро и на ДС емиграция е назовавана "вражеска". Понятието "вражеска емиграция" се формира в средата 50-те години като обединява "контрареволюционните елементи", "изменниците" и "невъзвращенците". "Вражеската" емиграция не наброява някаква внушителна цифра. Нейният брой е твърде нисък в сравнение с някои други страни от Източния блок като Полша, Чехословакия или ГДР. От Източна Германия само след бунта през 1953 г. напускат 120 000 души, а от края на Втората световна война до построяването на Берлинската стена през август 1961 г. - 2, 7 млн. души (Изт. - Волф Маркус, "Супершпионин", ИК "Труд", София, 1998 г.). Броят на враговете на комунистическа София сред емигрантите е много по-скромен. В докладна записка до Политбюро от 1966 г. председателят на КДС Ангел Солаков посочва, че като изменници на родината са регистрирани 5933 лица и 372 невъзвращенци (Изт. - ЦПА, ф. 1, оп. 64, а. е. 359, решение "Б" №15/27. ХІІ. 1966 на Политбюро на ЦК на БКП "За пресичане възможностите на капиталистическите разузнавания да провеждат подривна дейност против НРБ чрез вражеската емиграция"). В друг доклад до Политбюро МВР обобщава, че от 9. ІХ. 1944 г. до 1974 г. от България са избягали около 10 500 български граждани, без в тази цифра да са включени невъзвращенците от турски произход (Изт. - ЦПА, ф. 1, оп. 35, а. е. 4924, решение "А" №399/5. ІХ. 1974 на Политбюро на ЦК на БКП "За даване на амнистия на български граждани, извършили след 9. ІХ. 1944 престъпление "бягство зад граница" във връзка с 30-годишнината от социалистическата революция). Репресиите срещу семействата на политическите емигранти се изразяват с лишаване от основни човешки права. На близките се забранява да напускат страната, нарушена е неприкосновеността на кореспонденцията (Изт. - ЦПА, ф. 1, оп. 64, а.е.168, решение "Б" №8/14.VІ.1952 на Политбюро на ЦК на БКП за разрешение на МВР да проверява кореспонденцията и колетните пратки, разменяни между избягали в капиталистически страни изменници на родината и граждани в страната), осъществява се системен тормоз, а на децата на бегълците е лепнат етикета на неблагонадеждни и им се ограничават възможностите за образование и работа. Важно е да се отбележи, че през януари 1990 г. Политбюро начело с Петър Младенов, Андрей Луканов и Александър Лилов взима решение, с което реабилитира българските емигранти, но само тези които са пострадали по време на Сталинския терор в СССР.

МОКРИТЕ ПОРЪЧКИ

Политическите убийства и отвличанията зад граница са част от методите, които комунистическият режим използва, за да затвори устата на критиците зад граница, след като се разправя с вътрешната опозиция. В архива на ДС в края на 60-те години съществуват документи, потвърждаващи, че ДС включва в арсенала си ликвидирането на противници чрез физическо убийство. Така например, в Шесто управление е образувано дело за оперативна разработка под кодовото име "Гестаповец" срещу лидера на Българския национален фронт и бивш водач на легионерите Иван Дочев. В един от докладите на управлението е посочено, че "има съвместен план с КГБ на СССР, с който се цели да се обезвреди обекта" (Изт. - АМВР, ф. 22, оп. 1, а. е. 8, доклад на ІІ отдел на Шесто управление за "Работата по линия на вражеската емиграция през 1972 г.").
През 1974 МВР, ръководено от Димитър Стоянов, успява да отвлече от Дания 59-годишния Борис Арсов, лидер на емигрантската организация Съюз на българските революционни комитети. В оцелялото дело за оперативна разработка срещу него е запазен план за неговото физическо ликвидиране с подробни указания към агента на ДС за начините, по които може да извърши убийството (Изт. - Христов Христо "Държавна сигурност срещу българската емиграция", ИК "Иван Вазов", София, 2000, документална книга, изградена върху секретни документи от разработка №9867/73 "Терористи" на Второ главно управлени на ДС (контраразузнаването) срещу Б. Арсов и на други секретни материали от досието му). Планът за убийство не успява, защото агентът, избран за извършването му, не го изпълнява. В резултат на това Арсов е отвлечен, а след отказа да сътрудничи на ДС в София за разобличаването на "вражеската" емиграция той е осъден на 15 години затвор. Изпратен е в затвора в Пазарджик, където седмица по-късно е намерен обесен на три вратовръзки, след като при настаняването му от него са иззети всички дрехи и предмети. През 1992 Военната прокуратура в Пловдив започва разследване по случая, което не е приключило и до днес.
Четири години по-късно на 7 септември, рожденния ден на Живков, в Лондон в крака на писателя Георги Марков е изстреляна специална съчма с отрова, която довежда до неговата смърт. Най-изявеният критик на комунистическата система и тоталитарния строй в комунистическа България почива на 11 септември, а покушението срещу него се превръща в нарицателно при споменаването на България в Западния свят като страна, извършваща терористични акции срещу инакомислещите си поданици. Седмица преди убийството на Марков е извършено неуспешно покушение срещу журналиста Владимир Костов в Париж, който година по-рано изменя като офицер от българското разузнаване и е осъден на смърт от военния съд в София.
Разследването на убийството на Марков след 10. ХІ. 1989 се натъква на множество пречки. Главната се оказва унищожаването на досиетата на писателя в Шесто управление и Първо главно управление на ДС през януари 1990, възлизащи на 16 тома. За това престъпление на подсъдимата скамейка през 1992 са изправени последният началник на разузнаването при Живков ген. Владимир Тодоров и зам.-вътрешният министър ген. Стоян Савов, отговарящ от 1973 за операциите на разузнаването. Савов слага край на живота си два дни преди съдебния процес. В джоба му е открито предсмъртно писмо в което той заявява, че ДС няма никакво отношение към атентата срещу папата, но нито и дума за случая с Марков. Владимир Тодоров е осъден за унищожаването само на част от 16-те тома досиета на писателя и ефективно излежава 10-месечна присъда. Това е една от малкото присъди постановени от съда за престъпления по времето на комунизма.
През 1993 г. следствието по делото Марков установява, че агентът, натоварен с "неутрализирането" на писателя, живее в Дания. Той е разпитан от представители на Скотланд Ярд и датската полиция. България обаче не представя на Дания поисканите документи за неговото сътрудничество с ДС, за да го съди за шпионаж и месец след разпита агентът изчезва. Въпреки публичните обещания на двама президенти - Желю Желев и Петър Стоянов - по делото не се стига до напредък. Желев неколкократно поставя пред държавното ръковдство на Русия въпроса за предаването на документи на КГБ свързани с България, включително и по случая, но тази политика не е продължена от президентите Стоянов и Георги Първанов. Въпреки публичните изявления на бившия началник на контраразузнаването в ПГУ на КГБ ген. Олег Калугин, че лично Живков е поискал от КГБ помощ за ликвидирането на Марков, бившият диктатор така и не е обвинен.
През 1999 г. в архива на МВР при журналистическо проучване са открити множество архивни документи, потвърждаващи първостепенното място, заемано от Марков в целите на ДС, както и такива документи, които потвърждават неговото убийство в Лондон, неизвестни дотогава на следствието. След публикуването им (в. "Демокрация") президентът Петър Стоянов награждава посмъртно писателя с най-високия държавен орден "Стара планина" І степен. През 2000 г. Софийският апелативен съд отхвърля искането на прокуратурата за прекратяване на делото поради изтекла давност и постановява, че тя изтича през 2008. От 1999, когато е пенсиониран следователят по делото Богдан Карайонов, този случай не е сред приоритетите на следствието и прокуратурата.
Към мокрите поръчки, извършвани от ДС, могат да бъдат причислени и убийствата през 80-те години в затвора в Пазарджик на журналиста Георги Заркин и екскурзовода Володя Наков. Те са съдени за публично изразяване на недоволство от обществения строй, писане на писма до западни посолства и желание за напускане на страната. Смъртта им настъпва в резултат на побой, нанесен от осъдени за тежки криминални престъпления лица, вкарани нарочно в килиите им от ДС, на които впоследствие присъдите са отменени. След промените тези убийства се разследват от военната прокуратура в Пловдив, която привлича като обвиняем бившия началника на затвора в Пазарджик полк. Ангел Топкаров, награден с орден от Живков през 1978 г., но не са доведени до край. Друго убийство, но чрез съд е това на разузнавача Димитър Димитров, разстрелян в Софийския затвор на 7. V. 1986 г. През 1993 г. Прокуратурата на въоръжените сили изправя на подсъдимата скамейка о. з. ген. Петър Чергиланов, бивш началник на Трето управление на ДС (военното контраразузнаване), о. з. ген. Костадин Коцалиев, бивш началник на Главно следствено управление в МВР, полк. Цветан Първанов, бивш началник на І отдел на ВКР и подп. Симеон Спасов, следовател в бившето ГСУ. Ход на процеса срещу тях не е даден.

Т.НАР. ВЪЗРОДИТЕЛЕН ПРОЦЕС

Насилственото преименуване на българските турци бележи един от най-мрачните актове на Живковия режим. Масовите изселвания на български турци съпътства всички години на комунистическия режим. През 1950-1951 страната напускат 156 410 турци, през 1969-1979 г. - 114 420, а през лятото на 1989 - над 220 000. Смяната на имената на българските турци е осъществено през 1984-1985. В обвинителния акт на Прокуратурата на въоръжените сили от 1993 (наброяващ 74 страници) са установени следните факти: "На съвещание на 8.V.1984 в резиденция Бояна Живков е направил изказване, с което е подкрепил представените за обсъждания проекторешения на Политбюро на ЦК на БКП в открит за общо ползване и закрит само за висшия ешалон варианти. В открития вариант Живков предлага "всички партийни държавни и стопански организации да провеждат партийната политика към групата на българските граждани с турско-арабски имена, наричани в документа "български турци" при зачитане на Конституцията". С това решение се набелязат и редица мероприятия за икономическото развитие, патриотичното възпитание и приемането във ВУЗ на младежи от тази група. В него обаче не се съдържат всички мерки и е изготвено допълнително решение, утвърдено с протокол №371/1984 в отдел "Деловодство" на ЦК. С него се набелязват серия мероприятия срещу протурската и проислямска пропаганда, срещу учители "български турци" с националистически и други прояви, за материална и социална подкрепа на браковете между българи и "български турци". В изказването си Живков е подкрепил и двата проекта и е посочил, че по етническия въпрос решенията следва да се изпълняват при пълна секретност. Той допълнил предложените мерки като в изказването си посочил:
1. Да се работи решително за повсеместна и изключителна употреба на българския език. Говорещите друг език, особено турски, да не се обслужват в магазините, другите обществени заведения и учреждения.
2. За успешното решаване на въпроса било нужно настъпление, а не игра. Трябвало за два часа да се изселят някои националисти, настроени протурски. "Българските турци" се плашели най-много от това и то трябвало да се използва.
В заключение извън протокола Живков заявил, че е взел решение за смяна на имената на "българските турци" еднолично, на своя отговорност. Мотивирал се с дългогодишния си опит и неоспорим авторитет на партиен лидер. Той заявил, че на следващия генерален секретар на ЦК на БКП щели да бъдат необходими поне 10 години да набере кураж да реши този опасен за страната проблем. Министър-председателят Георги Атанасов го подкрепил като посочил, че бил назрял историческият момент много целенасочено да се проведат допълнителни комплекси мероприятия да се ускори решително приобщаването на това население и да се завърши този процес.
Едноличното решение на Живков следвало да се реализира чрез партийния апарат на БКП под ръководството на примиера Г. Атанасов и на държавните репресивни органи под ръководството на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов.
На 10.ХІІ.1984 Атанасов и Стоянов получили от Живков указания. Вътрешният министър провел съвещание на ръководството на МВР и заповядал чрез началниците на окръжните управления на министерството да се предприеме преименуването на българските граждани с турски имена във всички окръзи, където има такова компактно население. Министърът се разпоредил да се вземат всички сериозни мерки за пресичане на всякаква съпротива срещу този процес, която би довела до ексцесии, злепоставящи страната пред външния свят (Изт. - обвинителен акт на Прокуратурата на въоръжените сили по дело №1/1991 за възродителния процес) В обвинителния акт е посочено: "Държавното ръководство на НРБ в лицето на обвиняемия Живков избрало следния начин за решаване на въпроса за консолидация на българската нация. Без промяна в законодателството, опирайки се на безконтролната власт на партийния апарат на БКП и използвайки противозаконни репресивни мерки, осъществени от органите на МВР, в условията на информационна цензура, процесът на смяна на имената да бъде представен в страната и пред международната общественост като масово, спонтанно движение на българските граждани с турско-арабски имена".
"Възродителният процес" е отречен от самата БКП с решение на Политбюро в края на декември 1989 г., с което се опитва да излезе от международната изолация, в която България изпада след смяната на имената. През 1991 г. прокуратурата на въоръжените сили повдига обвинения срещу Димитър Стоянов, Тодор Живков, Пенчо Кубадински, Георги Атанасов и Петър Младенов. Делото неколкократно е внасяно от прокуратурата за разглеждане във Върховния съд, но е връщано за доразследване. Формална пречка се намира в необходимостта от разпит на няколко хиляди изселили се български турци, за които държавното обвинение твърди, че са пострадали. Прокуратурата посочва, че Турция не е изпълнила поисканата съдебна поръчка за разпит на въпросните граждани. Единствен жив от обвиняемите е Георги Атанасов.

16-ТА РЕПУБЛИКА

По време на управлението си Тодор Живков отправя две тайни предложения до СССР за приемането на България като 16-та република на съветската империя. Първият път е до Никита Хрушчов през 1963, а вторият до Леонид Брежнев десет години по-късно. Само отказът на Хрушчов е пречката България не само да загуби своя суверенитет, но и да престане да съществува като самостоятелна държава. "Въпросът не е до българския народ, а външнополитически", коментира Хрушчов предложението, чието приемане би довело повече до проблеми за Кремъл в международен план, отколкото до плюсове. (Изт. - Предатели и предателства в българската история", изд. "Български писател", София, 1993, с. 149) Въпросът за присъединаването на България към СССР се обсъжда на пленум на ЦК на БКП на 4. ХІ. 1963 г. Извадки от стенограмата от заседанието разкриват настроенията в ръководството на компартията.
Акад. Тодор Павлов, член на ЦК и на Политбюро: "Да се проведе по този въпрос референдум няма смисъл, но ние трябва да проведем такава кампания, така да разясним целия въпрос, че да няма никакво колебание сред народните маси и решението да бъде прието единодушно".
Димо Димчев, завеждащ отдел "Външна политика и международни връзки на ЦК на БКП: "Никога нашите комунисти не са възпитавани другояче, освен да считат, че Съветският съюз е наше отечество, че Съветският съюз е наше завоевание".
Цола Драгойчева, член на ЦК и председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба: "Още веднъж споделям възторга и радостта да работя като комунист, където ме изпрати партията, за минаването на нашата страна в общото семейство на Съветския съюз и да бъдем една от републиките на Съветския съюз".
Раденко Видински, член на ЦК на БКП: "Може би едва ли ще има по-голяма радост от това да видя своя народ във великото семейство на съветските народи. Поради това не с една, не с две, а с пет ръце, ако имам, ще подкрепя предложението час по-скоро да се влеем във великото семейство на съветските народи".
Лъчезар Аврамов, кандидат-член на ЦК на БКП: "Всички поколения български комунисти, както нашите деди и бащи, така и ние самите, сме лелеели в гърдите си мечтата да превърнем нашата страна в частица от великия Съветски съюз".
Димитър Димов, кандидат-член на ЦК на БКП: "При един разговор с Георги Димитров във Варна Георги Димитров се изрази, че неговият идеал е България да стане член на семейството на великия Съветски съюз. С предложението на Политбюро, изнесено от другаря Тодор Живков, ние започваме фактически да осъществяваме тази мечта."
Тодор Живков, първи секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет: "Политбюро смята, че след този пленум не следва под никаква форма да се говори на когото и да било и където и да било. Да не забравяме, че великобългарският шовинизъм е много дълбоко вкоренен в некои среди и хора в нашата страна. Аз не говоря за бившите хора. Имам предвид членове на партията, особено в средите на интелигенцията и в некои среди на младежта. Ние трябва да държим сметка за това. Ние няма да правим сливане от ден до пладне, а навеки, което ще бъде образец за всички страни. Ето защо трябва да се подготвим". (Изт. - "1963 - Отричането от България", ИК "Огледало", София, 1994).
По този повод първият демократично избран президент д-р Желю Желев отбелязва в своите мемоари: "Колко цинично е било отношението на партийната върхушка на БКП към държавния суверенитет на Република България може да се види от едно изказване на Т. Живков от 13 юли 1963 в зала "Георги Кирков" на Партийния дом: "Суверенитета народът го разбира да има ядене, да живее. Ето това е суверенитетът - щастие и благоденствие на народа. Ние работим за народа, а не за формата" (Изт. - Желев Желю, "В голямата политика", ИК "Труд", София, 1998).
След като Хрушчов отклонява решението на Политбюро на ЦК, през юли 1973 г., когато на власт в СССР е Леонид Брежнев, вишето партийно ръководство на БКП обсъжда приемането на документ под заглавието "Основни насоки за развитието на всестранното сътрудничество със СССР в етапа на изграждането на развито социалистическо общество в НРБ", предвиждащ тотална съветизация на страната. Стенограмата от пренума показва как партийната върхушка въприема постановките, предложени от Живков.
Милко Тарабанов, член на ЦК на БКП и постоянен представител на България в ООН: "Това положение е преломен момент в историческия път на българския народ, бележи нова ера в историческото развитие, създава нови изключителни възможности за бързо изграждане на развито социалистическо общество у нас. Идните поколения ще се гордеят с това дело, ще ни бъдат благодарни, особено на първия секретар на БКП, другаря Тодор Живков. Нищо друго да не беше извършил другарят Тодор Живков освен предлагането и обосноваването на този документ, името му щеше да остане в най-новата история на българския народ, наред с имената на най-заслужилите - Благоев и Димитров, ще влезе в историята наред с творителите (?!!!) на българската държава".
Димо Дичев, член на ЦК и председател на Съюза на активните борци против фашизма и капитализма: "В миналото комунистите не са мислили да създават отделни националистически държави. Не е било възможно да се мисли тогава, че ние няма да бъдем една шестнадесета или седемнадесета държава".
Георги Джагаров, зам.-председател на Държавния съвет и член на ЦК на БКП: "Едва ли е нужно и аз да подчертавам, че и с този доклад другарят Тодор Живков прояви онези качества, които ние отдавна познаваме, за които го уважаваме и обичаме като мъдър и прозорлив ръководител на България, онези качества, които му спечелиха име на един от най-изтъкнатите дейци".
Борис Велчев, член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП: "Единодушното одобрение и подкрепа на "Основните насоки" от ЦК, изразено с бурни аплодисменти, са ярък израз на голямата радост и законна гордост, които ни вълнуват в този момент. Всеки един от нас дълбоко осъзнава, че е извършено едно историческо дело за бъдещето на нашата социалистическа родина - Народна република България".
В същия дух се изказват Димитър Жулев, член на ЦК и посланик в Москва, Константин Теллалов, член на ЦК и завеждащ отдел "Международни връзки", Костадин Гяуров, председател на ЦС на Българските професионални съюзи, Петър Дюлгеров, първи секретар на ОК на БКП в Благоевград, Георги Трайков, първи зам.-председател на Държавния съвет и главен секретар на БЗНС, Димитър Стоянов, кандидат-член на ЦК и министър на вътрешните работи, ген. Иван Врачев, член на ЦК и председател на Комитета по туризма и всички други без изключение, които се изказват. (Изт. - Желев Желю, "В голямата политика", ИК "Труд", София, 1998).
Тодор Живков, първи секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет: "Очевидно не е целесъобразно да се публикува документът, който беше изнесен пред настоящия пленум на ЦК. Не е целесъобразно също така да се представи в този вид на цялата партия. Не бива такъв документ да попада в западните вражески централи, защото ще има да го навиват две години". (Изт. - Предатели и предателства в българската история, с.150-155).
При посещението на Брежнев в България през септември 1973 г. Живков се договаря приобщаването на България към СССР по всички направления и всички сфери от обществено-политическия живот да се запази в тайна: "Ние се споразумяхме със съветските другари да не разгласяваме широко нито документа, приет от юлския пленум, нито нашата съвместна договореност с КПСС да действаме в това направление".
Интеграцията със СССР е първостепенна политика на Живков и след смъртта на Брежнев през 1982 до идването на Михаил Горбачов, който не е така доброжелателно настроен към българския комунистически диктатор, както предшествениците си в Кремъл.
През 1992 след втъпването си в дължност главният прокурор Иван Татарчев заявява в първото си интервю, че ще потърси отговорност за националното предателство от отговорните партийни лица за опитите да превърнат България в 16-та република, както и за насилственото принуждаване на българите в Пиринска Македония през 1946 да се отказват от българската си народност (Изт. - в. "Демокрация", бр. 44, 21.ІІ.1992, интервю с главния прокурор И. Татарчев). До края на мандата си (1999) той не прави това.

ВОЕННАТА ИНТЕРВЕНЦИЯ В ЧЕХОСЛОВАКИЯ

През 1968 г. режимът в София е един от най-активните участици във военното нападение на суверенна Чехословакия. Решението за участие във военната интервенция след Пражката пролет е взето от Министерски съвет, чийто председател е Тодор Живков със строго секретно постановление №39 на МС от 20.VIII.1968 с мотива "за оказване на военна помощ на Чехословашката комунистическа партия и на чехословашкия народ". България участва в нападението с два мотострелкови полка, които са поставени в подчинение на съветския щаб много преди нападението. Престъпната политика на Живковото правителство е осъдена 22 години по-късно. На 23.VIII.1990, Седмото Велико народно събрание приема специална декларация, с която определа българското участие в окупацията като "недопустим акт на намеса във вътрешните работи на една суверенна държава" и поднася "своето дълбоко съжаление за участие в тази акция на български войски". Прокуратурата на въоръжените сили през 1992 г. започва разследване, което впоследствие е прекратено без да се повдига обвинение срещу длъжностни лица.

ДЪРЖАВЕН ТЕРОРИЗЪМ

През 60-те и 70-те години България прилага наложената от Москва политика за износ на революция в страни от Третия свят като подпомага безвъзмездно със специална продукция (оръжие, боеприпаси и техника) различни леви терористични режими. Със секретни решения на Политбюро и на Секретариата на ЦК на БКП са отпускани следните "помощи":
На Национално-освободителното движение в Алжир (Централен партиен архив (ЦПА) - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 282 - протокол №6/9.ІІІ.1961 на Политбюро на ЦК на БКП).
На Куба (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 291 - решение №15/2.ХІІ.1961 на Политбюро на ЦК на БКП за безвъзмездно предоставяне на 35 000 карабини и отпускане на кредит в размер на 1, 5 млн. долара).
На Сирия (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 294 - протокол №2/25.І.1962 на Политбюро на ЦК на БКП за оказване на помощ на "Народното движение за освобождение" и за доставяне на специално военно имущество).
На Република Йемен (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 310 - решение №5/10. VІ.1963 на Политбюро на ЦК на БКП за безвъзмездно отпускане на военно имущество по списък).
На Конгоанското национално-освободително движение (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 337 - решение №12/19. VІІІ.1965 на Политбюро на ЦК на БКП за обучение в България, материална помощ и обучение на младежи от КНОД).
На Зимвабве (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 338 - решение №13/19. VІІ.1965 на Политбюро на ЦК на БКП за специално обучение, материална помощ и екипировка на младежи от Африканския национален съюз в Зимбабве).
На Венецуела (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 341 - решение №16/12. ХІ.1965 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане на специално инущество на ЦК на Венецуелската комунистическа партия на стойност 300 000 долара).
На Куба (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 352 - решение №8/8. VІ.1966 на Политбюро на ЦК на БКП за приемане на обучение на 30 кубински служители по въпроси на контраразузнаването)
На Гватемала (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 336 - решение №7/7.Х.1967 на Политбюро на ЦК на БКП за оказване на помощ в оръжие и пари в размер на 5000 на Гватемалската партия на труда).
На Ангола (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 372 - решение №4/15. ІV.1968 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане на безвъзмездна помощ във въоръжение, храни и обучение на стойност 88 317 лв. на Народно движение за освобождение на Ангола).
На Зимбабве (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 375 - решение №7/24.VІ.1968 на Политбюро на ЦК на БКП за оказване безвъзмездна помощ в боеприпаси на стойност 98 960 лв. на Съюз на африканския народ Зимбабве).
На Мозамбик (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 380 - решение №12/28. ХІІ. 1968 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане безвъзмездна помощ в боеприпаси и въоръжение на стойност 449 369 лв. на Фронта за освобождение на Мозамбик).
На Лаос (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 386 - решение №5/27.Х.1969 на Секретариата на ЦК на БКП за отпускане безвъзмездна помощ в боеприпаси и въоръжение Лаоската народна партия).
На Ливан (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 388 - решение №7/1.ХІ.1969 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане еднократна парична помощ в размер на 20 00 долара и въоръжение на Ливанската комунистическа партия).
На Лаос (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 392 - решение №3/3.VІ.1970 на Секретариата на ЦК на БКП за отпускане безвъзмездна помощ във въоръжение и медикаменти на Лаоската народна партия).
На Ангола (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 396 - решение №7/11.ХІ.1970 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане безвъзмездна помощ размер на 142 200 лв. на Народното движение за освобождение на Ангола).
На Ирак, Йордан, Сирия и Ливан (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 398 - решение №9/12.ХІІ.1970 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане безвъзмездна помощ оръжие, боеприпаси и медикаменти за 194 000 лв. на военна организация "Партизански сили" на Иракската, Йорданската, Сирийската и Ливанката комунистически партии).
През 70-те години Политбюро и Секретариатът на ЦК на БКП отпуска безвъзмездни оръжейни помощи на партизански революционни движения в страни от Азия, Близкия Изток, Африка и Централна и Латинска Америка.
През 1992 г. Главна прокуратура образува дело №3 известно като делото за секретните оръжейни помощи на обща стойност 240 млн. лв. По него през са привлечени като обвиняеми 22 бивши членове на Секретариата на ЦК на БКП, сред които бившият премиер Андрей Луканов и бившият лидер на БСП Александър Лилов. Луканов дори е арестуван и престоява няколко месеца в следствения арест на "Развигор". Главна прокуратура повдига обвинения срещу Живков за раздаването на 17 млн. безвъзмездни оръжейни помощи, на Григор Стоичков - 142 млн., Чудомир Александров - 83 млн., Кирил Зарев - 100 млн., Георги Йорданов - 74 млн., Йордан Йотов - 18 млн., Георги Караманев - 131 млн., Огнян Дойнов - 20 млн. (задочно), Александър Лилов - 36 млн. и др (Изт. - в. "Демокрация", бр. 185, 11.VІІІ.1993 и бр. 262, 9.ХІ.1993). Делото е прекратено в края на 90-те години, а Луканов посмъртно осъди за ареста си България в Страсбург, където заведе дело.
В архивите на МВР съществуват доказателства, че по време на комунистическия режим официално София е толерирала някои международни терористи, сред които и терорист № 1 на миналия век Илич Рамирес Санчес, известен като Карлос Чакала. През 2003 г. МВР разсекрети частично по искане на в. "Дневник" делото за оперативна разработка "Рисове" водено от Второ главно управление на ДС (контраразузнаването) срещу Чакала и членове на неговата терористична организация "Световна революция". Секретните архивни материали разкриват, че в началото на 80-те години Карлос Чакала заедно със свои сподвижници е оставян да пребивава многократно в България с мълчаливото съгласие на комунистическия режим, въпреки че е пренасял в багажа си оръжие и взривни материали за осъществяване на своите терористични набези на Запад. (Изт. - в. "Дневник", 18. ХІ. 2003, "Карлос Чакала харесал София за своя база", публикация) Партийните архиви разкриват, че различни решения на Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП са задължавали МВР да обучава групи и лица за водене на партизанска война и извършване на саботажни акции от страни от Близкия Изток, арабския свят, както и от Латинска Америка.

ИКОНОМИЧЕСКИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ

След промените бяха предприети няколко разследвания за икономически п

Автор: jivko1128

Извършеният от комунистите Геноцид и Холокост над българската нация (1944-1989 г.) 

Данните за тази глава по разбираеми причини не са пълни и точни, тъй като все още архивите на БКП и бившата ДС не са отворени и разсекретени, въпреки че са минали над 60 години от кървавия преврат на 9 септември 1944 г. Независимо от това обаче съществуват множество други документи (държавни, съдебни, на МВР и прочие), както и свидетелства на останалите живи жертви на комунистическия терор и техни роднини. Всичко това дава възможност да се сглоби една обща картина за извършените от комунистите престъпления през посочения период. Тук трябва да отчитаме също така, че много документи са умишлено унищожени, а много не са надлежно проучени - например военните архиви и други по-периферни архиви и документи от Централния държавен архив (ЦДА).

Понеже за жертвите е писано доста, тук акцент ще сложим върху имената на палачите, техните сътрудници и помагачи и извършеното от тях.
Под диктовката на Москва на 26 август 1944 г. ЦК на БКП (БРП) издава окръжно №4, което призовава комунистите, Отечествения фронт (ОФ), народните маси (разбирай лумпените) заедно с армията „да се вдигнат на смела и решителна борба за незабавно скъсване съюза с хитлеристка Германия, за изгонване на войските й от България, за общи действия с другите балкански народи срещу завоевателите, за демократична власт..."
По същество това е сигнал на комунистите за извършване на въоръжен преврат срещу законната власт в България, подкрепен от окупационната 200-хилядна съветска армия! На 8 септември сутринта Червената съветска армия нахлува в България а на 9 септември 1944 г. правителството е свалено, налага се комунистическа диктатура (наричана „народна демокрация") и започва поредната голяма касапница над българите!...
Комунистическите историци в България наричат този престъпен акт „Деветосептемврийско въстание" и „начало на българската социалистическа революция". Нека видим как протича това „светло начало".
Новото правителство на Отечествения Фронт (ОФ) е оглавено от професионалния превратаджия Кимон Георгиев*. Веднага са свалени регентите Н.Ц.В. Кирил Княз Преславски и ге-нерал-лейтенант Никола Михов. На тяхно място са поставени проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов. Новото измекярско правителство под диктовката на Москва веднага обявява война на доскорошния си съюзник Германия и българската армия е пратена да гине за чужди интереси, вместо да укрепи българската власт в Беломорието и Македония. Изтеглянето на българските войски от двата района оставя беззащитно българското население, подложено на зверства, грабеж и убийства от страна на гръцките андарти, сръбските и албанските ултранационалисти и комунисти.
Единствено в Скопие един български батальон излиза срещу албанците и спасява града от погроми, но след това много от бойците на този батальон са разстреляни от генерал Темпо заради отказа им да воюват с германците и предложението им да се завземе Солун (81).
Комунистите изпращат на фронта срещу германците елита на армията - офицери, подофицери и войници, в по-голямата си част членове на патриотични организации. Те биват пратени на първа бойна линия, а партизани, доброволци и политкомисари стрелят зад тях. Така абсолютно безсмислено България дава 35 000 убити и хиляди инвалиди.
Целенасочено по този начин е унищожена част от цвета на нацията, а страната окончателно загуби Беломорска Тракия, Македония и Западните покрайнини, освен това е заставена да изплаща огромни репарации (129).
Непосредствено след преврата започват чистки, масови убийства на политически противници и чисто криминални престъпления, извършвани от комунистическите партизански бан-ди; руската окупационна армия и касапите от НКВД, дошли специално за целта.
От Москва Сталин* давал указания „как трябва да се проведе революцията в България и че за да стане както трябва, е необходимо да се пусне повече кръв"... Палачите: Кимон Георгиев* - министър-председател; Антон Югов - министър на вътрешните работи и член на Политбюро на ЦК на БРК(к); Георги Петров - член на Политбюро на ЦК на БРК(к); Трайчо Костов; Никола Гаврилов; Петко Кунин; Минчо Нейчев; Георги Чанков; Владимир Димчев; Върбан Ангелов; Добри Терпешев; Георги Димитров; Васил Коларов; Цола Драгойчева; Александър Оббов; Адам Трънка*; Димитър Ганев; Вълчо Червенков;Титко Черно-колев; Менахем Файонов*; генерал-лейтенант Добри Терпешев; д-р Любен Герасимов; д-р Иван Пашов; Стефан Тончев; д-р Михаил Геновски; Иван Харизанов; Георги Кулишев; Васил Юру-ков; генерал Мархолев; Здравко Митовски; Димитър Братанов; Иван Попов; Райко Дамянов; Георги Дамянов; Владимир Поп-томов и други подписвали директивите и решенията на ОФ, ЦК на БРП(к); БЗНС, Народен съюз „Звено" и БРСДП (155). Тези и други ръководители и членове на репресивния апарат на тоталитарната комунистическа диктатура са провеждали геноцид-ната антибългарска политика, диктувана от Москва.
Започва невиждан кървав терор, като без съд и присъда са избити десетки хиляди хора. На първо място според указанията на комунистите това са хора от интелигенцията и управляващите до 1944 г. - учители, кметове, полицаи, висши офицери, търговци, адвокати, съдии, по-богати българи, членове на патриотични организации (легионери, бранници и др.), свещеници и други. Непосредствените извършители на престъпленията са лумпени от комунистическите партизански банди, евреи - цио-нисти и комунисти от бойните групи на БРП(к) и РМС, пълномощници на руското НКВД, криминални елементи, освободени от затворите, и хора от утайката на обществото, жадни за мъст и примитивен реваншизъм.
Ето какво пише в своите „Спомени" за този период вдовст-ващата царица Йоана Савойска:
„... Започнаха веднага арестите. Бяха освободени от затворите политически затворници, но също и обикновени престъпници, които бяха рекрутирани в Народната милиция, заела мястото на полицията. Бяха задържани незабавно всички министри от правителствата, следвани едно след друго по време на войната, включително и тези, които бяха обявили война на Германия; всички журналисти от всички партии; много от офицерите, с изключение на членовете на Отечествения фронт. Полицията бе унищожена за кратко време, нападнати бяха магазините и складовете; започнаха нощните извеждания от къщите. Никой не знаеше дали на следващия ден щеше да бъде жив и в дома си, както е правилото на всяка „народна демокрация".

За да подържат постоянна атмосфера на ужас, руснаците бяха разположили батареи от оръдия в парковете на столицата, които на различни интервали даваха халостни изстрели. В продължение на три дни не получих известие от Кирил и регентите, които бяха задържани под арест в същия Царски дворец, от където малко след това изчезнаха.
Техните следи се губят чак до процеса пред Народния съд. Аз не успях да установя никакъв контакт с тях. Вероятно са били отведени в Русия, за да бъдат „обработени" за това, което би трябвало да отговарят на народните съдии, които щяха - все едно - да ги осъдят на смърт.
„Кървавата баня" се развиваше в грандиозни мащаби в цяла България. Официалната цифра, съобщена от правителствените власти няколко години по-късно, бе 138 000 души за една страна от седем милиона жители. Но действителните цифри са по-високи. След като затвориха границите, започна „масовата чистка..." (157).
В следващите 3-4 месеца след 9 септември 1944 г. са извършени най-големите престъпления от страна на комунистите. Във всички села и градове - училища, затвори и казарми били препълнени с арестувани хора, към които били отправени абсурдни обвинения от типа на: „отговорен за катастрофата", „отявлен фашист", „народен враг", „капиталист" и така нататък.
След като били извършени тези масови арести, в продължение на мно-го дни арестуваните били подложени на нечовешки мъчения, бой, душене, пускане на ток и други. След това дошла кодирана заповед от София, която гласяла: „Докарайте арестуваните в София!"— Това била паролата на комунистите всички арестувани да бъдат избити и разстреляни без съд и присъда! 
В дневника на д-р Найден Найденов (съратник на Иван Баг-рянов) има един доста показателен епизод, който описва точно как комунистическите лумпенизирани банди са се държали с хората по време на „революцията" на 9 септември 1944 г.:
„... Из града се движат на групи младежи с шмайзери в ръка, надавайки дивашки викове. По „Пиротска" срещнахме няколко такива групи. Баща ти поиска да се върнем веднага в къщи, но аз настоях и отворихме магазина, аз поставих на нашия трикольорното знаме... В това време откъм църквата „Св. Никола" се зададе голяма група младежи, между които имаше и няколко цигани. Те надаваха някакви зверски викове и размахваха над главите си шмайзери и ножове.
Като дойдоха пред нашия магазин, забелязали трикольора, спряха се и започнаха да се нахвърлят върху мен (майката на доктор Найденов) с ругатни. Някои извикаха: „Къде ви е червеното знаме? Веднага да свалите този буржоазен парцал!"
Не се уплаших! Напротив, много спокойно им отговорих, че това не е никакъв парцал, а националното знаме, символът на България. Казаното от мен ги озвери и те се нахвърлиха още по-стръвно. От групата се отдели един висок циганин, откачи знамето, начупи пръта му, разкъса плата на парчета и го захвърли на средата на улицата. Младежите нададоха тържествуващ вик и замачкаха с крака знамето.
- Какъв позор, сине! Циганин свали националния трико-льор и се гаври с него!...
Когато зверовете се наситиха да мачкат народната светиня продължиха пътя си, надавайки истерични дивашки викове. Насред улицата остана знамето разкъсано, измачкано, осквернено Взех парчетата, изтупах ги и ето - тука са!
Мама разви пакетчето, което държеше в ръцете си. Знамето бе накъсано на парчета и замърсено. С какво чувство на преклонение тя погали тези останки! И с гняв и възмущение каза:
Престъпници! Дадоха импулс на най-долните, башибозушки инстинкти. Циганин да къса националната светиня!..." - (103).
9-ти септември 1944 г. не минава и без някои куриози, които ако не беше трагедията на българския народ - биха звучали комично:
В Бургас съветските войски правят десант и настървените гладни войници намират на гарата една цистерна с метилов алкохол. Собственикът ги предупреждава, че спиртът е за промишлени цели и е отровен, но бива разстрелян като „капиталист и саботьор"; в резултат 200 войници и офицери умират от отравяне с метиловия алкохол, а много ослепяват...
В Стара Загара комендантският патрул от НКВД залавя и разстрелва на място пияни руски войници, грабили и изнасил-вали българи.
И в двата града по-късно комунистическата угодническа власт издига паметници на безславно загиналите по този начин съветски войници, където пише: „Тук са погребани съветски войници, геройски загинали в Отечествената война, в борба срещу фашизма и капитализма".
Тия паметници стоят и до днес!...
Избиванията в страната и столицата се извършвали по предварително изготвени от комунистите списъци (от местните организации), в които са посочени водачите на българския народ, представителите на властта и интелигенцията, както и членовете на патриотични и националистически организации.
В репресиите и избиванията се включват особено активно лица, като: Антон Югов - министър на вътрешните работи; Да- вид Елазар* - партизанин от бригада „Чавдар"; Тодор Живков - тогавашен служител в МВР; Лев Главинчев* - по-късно полковник в МВР (собственоръчно убил над 250 души!); Хенрих Ко-ен* - следовател от ДС; Бачи Зеев* (Изидор Леви*) - агент на Берия* и ръководител на следствието към ДС; майор Аврам Михов* - офицер от ДС, бивш политкомисар от врачанския партизански отряд „Гаврил Генов"; Рако Аврамов* - партиен секре-хар на БРП (БКП) в Коларовград (Шумен); полковник Валери Таджер*; Исак Елизер Франсис*, Матю Кербел*, Жак Натан Примо* (по-късно член на ЦК на БКП); Давид Буко Коен* -служител в МВР (ДС); Ешуа Кемалов Декало*; Анжел Ваген-щайн*; Георги Боков (баща на Филип Боков от БСП); Премя-нов-старши (баща на Красимир Премянов от БСП); Гео Зайков Пирински (баща на Георги Пирински* от БСП - понастоящем председател на Народното събрание); Панайот Каракачанов (баща на Красимир Каракачанов от фалшивото ВМРО); Давид Ова-дия* - партизанин-терорист; Раймонд Вагенщайн*; Изидор Со-ломонов*; Димитър Насимов Аврамов* (Давид Насим Авраам*) - инспектор и главен палач в РО-2; партизанинът Санто Бидже-рано* (баща на Лидия Шулева* от НДСВ - бивш министър и вицепремиер в правителството на Симеон Сакскобургготски-Ко-хари*, понастоящем депутат от парламентарната група на НДСВ и български наблюдател в Европейския парламент); Мирчо Спасов - по-късно генерал от МВР; майор Стефан Китов - началник на затвора в „Дома на слепите" в София, началник на концлагера „Персин", и редица други гадове (за по-пълен списък на палачите виж - 23, 55, 114, 131, 160). Членове на еврейското ОФ били: полковник Валери Таджер* - председател, Изидор Соло-монов*, Давид Елазар*, д-р Йосиф Аструков*, Давид Бенвенис-ти*, ст. н. с. Давид Коен и други. Всички гореизброени лица били членове на БРП (к), по-късно преименувана в БКП.
С това с какво са се занимавали горепосочените комунистически лумпени, палачи и садисти споменава един от сътрудниците на Лев Главинчев*:
„... В началото арестувахме само офицери, министри, бив-ши управници, търговци - изобщо богати хора. Министър на МВР беше Антон Югов, партизаните станаха началници,          полит-затворниците - също, а криминалните станахме обикновени „гвардейци". Главният щаб на „гвардията" бе хотел „Славянска беседа" - бивш щаб на германските войски. Аз бях пряко подчинен на Лев Главинчев*, един от най-жестоките убийци по онова време. Отделът, ръководен от него, беше от 29 души, които се разделяха на групи от двама или трима, като при акция за арестуване вземаха и войници от дадените за охрана на военното министерство.
Освен със „Славянска беседа" „гвардията" разполагаше и с „Дома на слепите", затвора, ареста на Съдебната палата, сградата на „Московска" № 5, както и някои други сгради, една от които на улица „Княз Александър I" - по-късно тя стана банка.
Още на 9 септември към обяд докараха двама от регентите - принц Кирил и генерал Михов.
Докараха ги с лека кола, а ги откараха към затвора с жандармерийски черен автобус с дълги седалки от стена до стена. Пак в „Славянска беседа" доведоха генерал Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери (ШЗО). Наши „гвардейци" го убиха с чук в главата и хвърлиха трупа му от петия етаж - уж се е самоубил. Бяха убити и други хора, имената не им помня, а и никой не ми ги е казвал. „Гвар-дейците" ходехме на различни адреси, арестувахме хора, ала имаше случаи, ако в къщата, дето извършвахме ареста, нямаше други и ако беше вечер, да убиваме арестуваните още там. Убиването ставаше с чук или заколване с права лопата. 
Още на втория ден се отвратих от себе си. Като се върнехме в „Славянска беседа", където спяхме, пиехме ракия, вино, коняк и се напивахме; но страшните картини от убийствата, извършени от нас, не изчезваха. Не зная до тогава колко души съм убил - аз или общо нашата „ударна група", ръководена от Лев Главинчев*. Освен нашата имаше още десетина „ударни групи"-Когато отивахме да арестуваме, правехме обиск и намерехме ли ценни неща - злато, диаманти, украшения, пари, пълнехме първо джобовете си; след това се правеше протокол за останалото, което не беше в нашите джобове. Арестуваният обикновено не протестираше. Но ако протестира, го убивахме. Имаше такъв случай - човекът беше много богат, живееше на площад „Славейков" и улица „Солунска". От касата извадихме над 20 килограма злато, диаманти, златни часовници, пръстени, пари. Жена му започна да вика: „Грабители, разбойници!". Главинчев* я застреля, а след като видя, че човекът мълчи, свалил глава на гърдите, написа протокол, в който отбеляза, че е намерил 10 милиона лева, а те бяха повече, и не вписа нищо друго, накара човека да го подпише и го застреля. После си напълнихме джобовете -кой колкото може да вземе. Главинчев* сложи останалото в едно куфарче, а пък 10-те милиона отброи и постави в пакет, който даде на Коце Испанеца да ги предаде в Дирекцията на милицията. След това заключихме апартамента и си излязохме. Едва късно вечерта са изнесли труповете.
Арестувахме хора навсякъде - в София, в Банкя, в Бояна, в провинцията. Може би от всеки 10 души убивахме по 6 или 7. Някъде през ноември 1944 г. ни пратиха на фронта да арестуваме офицери...
После дойде 1946 г. Ние, милиционерите, започнахме да бием и избиваме представители на опозицията и през 1947 г., когато беше забранена със закон, опозицията беше всъщност унищожена изцяло. Всеки набеден, че е от опозицията го арестувахме и го пращаха на лагер или в затвора. Беше ми станало отвратително. Но как да пожалиш някого? Моите началници узнаеха ли, щяха ли да ме пощадят?...
Най-сетне всичко мина. Аз се уволних от милицията и станах началник на пласмента в един голям завод. Но нощем сънувах хората, които бях убил. Това са страшни кошмари..." (148).
Подобни са и спомените на Жеко Кашеров* - секретар на РК на БРП (к) от Свиленград, който разказва как след 9 септември 1944 г. са се взимали партийни решения за избиване на политически противници и „врагове на народа" (Държавен архив - Хасково, ЧП - №318, л. 6, 7). В мемоарната книга на комуниста Теню Стоянов - „Шпионаж, преврати, процеси, убийства" (ИК „Пеликан - Алфа", София, 1993 г.) се споменава и за така наречената „екзекутивна група", действала под ръководството на Трайчо Костов. В нея влизали Мирчо Спасов, Тодор Живков д-р Владимир Бонев, Раденко Видински и други. По думите на Стоянов „непосредствено след 9 септември „екзекутивната група" се разправяше безмилостно с всички контрареволюционни и антиотечественофронтовски сили... Ние узнавахме (в редакцията на вестник „Работническо дело"), че без каквото и да е разследване са били залавяни и незабавно екзекутирани познати или посочени видни царски реакционери, фашистки и немски, уличени като агенти..."
От изложените свидетелства става ясно, че това са били комунистически терористични групи, които са избивали по свое усмотрение невинни хора, без съд и присъда!
Споменатият по-горе Лев Главинчев* (македонски евреин) бил изключителен садист; според някои показания на политически затворници собственоръчно убил близо 250 души!
Някои от тях удушавал с голи ръце за няколко минути. Жертвите му били предимно македонци, свързани с ВМРО. Една от жертвите на убиеца Главинчев* е Манчо Димитров - виден адвокат и съдия в апелативния съд в София. Димитров бил удушен още в камионетката на път за Дирекцията на милицията на „Лъвов мост". Той имал лошия шанс да бъде съдия в един наказателен процес преди 1944 г., където Лев Главинчев* бил осъден за криминално деяние - убийството на една жена (23).
Полковник Лев Главинчев* се ползвал с голямо доверие от страна на комунистическото ръководство. Било му поверено да извърши екзекуцията на регентите - принц Кирил и генерал Михов. По-късно Главинчев ръководи групата, изровила гроба на цар Борис III в Рилския манастир, а през 1946 г. директорът на милицията Руси Христозов и Димо Дичев (от ЦК на БРП) му нареждат да проведе акцията по избиването без съд и присъда на десетки дейци на ВМРО, преживели предишните чистки. Сред тях са Вл. Куртев, Ж. Настев, Стр. Развигоров, К. Дрангов и други.
Царица Йоана в своите „Спомени" посочва, че комунистическият терор след 9 септември 1944 г. достигнал чудовищни измерения:
„... Арестите следваха ден и нощ: селяни от селата, държавни чиновници без вина, богати търговци, професори, офицери на служба или в оставка, журналисти, свещеници, представители на всякакви идейни течения и така нататък. Някои плащаха значителни суми, за да получат свобода, но биваха залавяни отново след няколко дни и ликвидирани.
Заплахата, че можеш да излезеш от къщи и да не се върнеш за доста време (тоест да бъдеш арестуван на улицата) беше така разпространена и поради това, както загатнах, бе установила една любопитна привичка: хората носеха винаги със себе си чорапи и кърпи за смяна и не забравяха никога палтото. Много пъти, за да бъдат арестувани, беше достатъчен някакъв израз на лицето, ненавременен смях, признак на радост, които минаваха лесно за антикомунистически изяви. Дори униформата на „стария режим" можеше да послужи като мотив за осъждане на смърт. Бяха разстреляни много регулировчици, виновни единствено, че са носели униформата на Софийското кметство. Храбрият командир на столичните пожарникари Захарчук се самоуби, когато разбра за предстоящия му арест..." (157).
Ето и някои от по-главните действащи лица в управлението на страната тогава:

1. Кимон Георгиев* („Звено") - министър-председател;
2. Добри Терпешев (БРП) - министър без портфейл;
3. Антон Югов (БРП) - министър на вътрешните работи;
4. д-р Минчо Нейчев (БРП) - министър на правосъдието;
5. полковник Дамян Велчев - министър на войната;
6. Димо Казасов* („независим") - министър на пропагандата;
7. Никола Петков (БЗНС) - министър без портфейл;
8. проф. Петко Стайнов („Звено") - министър на външните работи;
9. проф. Станчо Чолаков („Звено") - министър на народното просвещение;
10. проф. Петко Стоянов („независим") - министър на финансите;
11. Димитър Нейков (СДП) - министър на търговията, про-мишлеността и труда;
12. Асен Павлов (БЗНС) - министър на земеделието и държавните имоти;
13. Борис Бумбаров (БЗНС) - министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството;
14. Ангел Держански (БЗНС) - министър на железниците, пощите и телеграфите;
15. Григор Чешмеджиев (СДП) - министър на социалната политика.
Това престъпно и незаконно правителство на ОФ с указ №13 разпуска ХХV-тото Обикновено народно събрание, освобождава регентите и подготвя Геноцида, извършен над българския народ, като приема редица антиконституционни наредби - закони и актове в режим на комунистическа военна диктатура (155).
По време на арестите много български патриоти и военни от висшите чинове предпочитат да се самоубият, отколкото да попаднат в ръцете на комунистическите изверги и сатанинските изчадия от НКВД. Сред тях са: поручик Петър Добрев Петров от Шуменския гарнизон; офицер от запаса полковник Славейко Василев - министър от кабинета на Иван Багрянов; генерал Ко-чо Стоянов - командир на 5-а армия, и съпругата му; полковник Сава Куцаров - директор на полицията; Паскалев - началник на Софийското полицейско училище; капитан Радев от Военното комендантство и други.
Други са убити по най-зверски и подъл начин без съд и присъда:
- На 10.09.1944 г. в село Долни Лозен, Софийско, войнишки комунистически комитет сваля от пилона националния трико-льор и издига червено знаме. Батарейният командир поручик Георги Дървингов заповядва да се свали комунистическия флаг и издигне отново трибагреникът. Разстрелян е на място. - На 12.09.1944 г. командирът на 4-та армия генерал-лейте-нант Атанас Стефанов, пътувайки се от София за Плевен, подло е убит от комунистката-партизанка Митка Гръбчева. По-късно нейната дъщеря Иванка Гръбчева като режисьор прави филма "Черните ангели", в който са пресъздадени епизоди от дейността на терористичните комунистически бойни групи в София и ,великите подвизи" на майка й.
- Много жертви дава Съюзът на българските национални легиони (СБНЛ), който по това време наброява близо 300 000 членове. Христо Недев - водач на легиона във Варна, пребит от бой, е завлечен в Морската градина и обесен на едно дърво. Иван Йотов - водач на легиона в Пазарджик, и Стамен Лазов - водач на легиона в Пловдив, са извлечени от домовете им през нощта и са убити. Генчо Генев - водач на легиона в Габрово, е убит и заровен някъде в местността Узана. Марко Димитров - водач на легиона в град Бяла Слатина, и още 30 легионери са арестувани, изведени извън града и разстреляни. В местността Девол край Веслец около 100 легионери, събрани от околните села, са избити най-жестоко, като са им отрязани главите и насечени с брадви телата. В местността Бутово край Враца са избити около 100 легионери.
Арестуваните водачи на легиона в град Видин - йеромонах Паладий и Валентин Шутилов, заедно с много техни другари легионери са простреляни като мишени пред погледите на другите, очакващи смъртта си. На йеромонах Паладий най-напред му извадили очите, след което го убили. Местността Бутово е гробницата на легионерите. Там са били откарвани легионерите от околните селища и масово избивани, един от най-ярките примери за комунистическите зверства е избиването на 200 ученици легионери в мазето на училището в град Оряхово (129).
- В село Козаревец (Горнооряховско) в гората Мешето след 5.09.1944 г. всяка вечер в продължение на близо месец разст-елват и избиват с колове и мотики десетки хора. Отначало ги огребвали полуживи и местните хора чували как стенат в по-заритите гробове.
После започнали да ги палят (Холокост), за да заличават следите. Избитите са от Велико Търново, Гор-на Оряховица, Долна Оряховица и околните села. „Безследно изчезнали" 274 души, предимно интелектуалци - учители, адвокати, лекари, търговци, свещеници, банкови и кооперативни де-ятели и богати селяни. При ексхумацията на масовия гроб след 1989 г. се установява, че някои са простреляни в главата (по образец на екзекуция на НКВД), на други са отрязвани главите и камион е прегазвал труповете (9).
- На 08.09.1944 г. е убит генерал-лейтенант Никола Христов - командир на 3-та армия; на 10.09.1944 г. е убит генерал-майор Асен Карев, командир на 12-та пехотна дивизия; на 14.09.1944 г. е убит генерал-майор Антон Ганев, командир на трудови войски; на 01.09.1944 г. е убит офицерът от запаса генерал-майор Кючуков, бивш командир на 7-ма Рилска дивизия; на 27.09.1944 г. е убит офицерът от запаса генерал-майор Георги Тенковски, бивш командир на конницата.
- На 23.09.1944 г. безследно изчезва (убит без съд и присъда) архимандрит Иреней (1910 - 1944 г.), доктор по философия от Римския университет, протосингел на Софийската митрополия, председател на Духовния съд. По същия начин в различни части на България по заповед на комунистите-талмудисти (антихристи и атеисти) са убити над 150 български свещеници с различни санове.
На 25 септември 1944 г. вестник „Работническо дело" (орган на комунистическата партия - БРП), в уводна статия, озаглавена „Отмъщение", отправя следния призив към комунистите и членовете на ОФ: „Стреляйте верно, забивайте ножа по-дълбоко! Дръжте здраво пушките в ръцете си! Крачете смело срещу врага! Унищожавайте го безпощадно! Той не заслужава никаква милост - дори и оная към едно пребито куче!"...
  Така бе благословен, поощрен и инспириран жестокият терор, залял с кръв България след окупацията на съветската армия и въоръжения преврат на комунистите.
Различни източници посочват, че в периода 1944-1945 г. комунистите избиват без съд и присъда между 25 000-35 000 души, които са цветът на нацията. Съюз „Истина" разполага с документи и свидетелства за около 25 000 избити след 9 септември 1944 г. и около 250 000 репресирани в лагери и затвори, където има данни за убити още над 1000 души, и то по най-зверски начин. Между 1946 и 1985 г. 339 души са убити в района на границите на НРБ при опит да напуснат нелегално страната. Тези числа обаче според мен са силно занижени (може да се каже, че много документи липсват и са унищожени!). В своите „Спомени" царица Йоана твърди, че официалната статистика посочва 138 000 избити българи след 9 септември 1944 г. Някои дори говорят за 300 000 убити, но явно в това число се посочват и репресираните.
Всъщност последното твърдение не е лишено от логика, тъй като преминалите през комунистическите концлагери и затвори (86 концлагера и 29 затвора!) бяха смачкани от физическия и психически терор. Над тях беше извършен духовен Геноцид и повечето бяха унищожени като личности и доведени до пълна деградация и унижение!... Много от тези хора не доживяха спокойно края на дните си и умряха преждевременно от болести, глад, безработица, влошено здравословно състояние и мизерия (23, 160).
На 30 септември 1944 г. правителството на ОФ приема „На-редба-закон за съдене от народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея". Съгласно този „закон" виновниците се наказват с временен или доживотен строг тъмничен затвор или със смърт и глоба до 5 000 000 лева.
Много интересен е чл. 4 на този псевдозакон, където пише:
...„Смъртта на лице, извършило деяние по този закон, настъпила преди или след възбуждане на обвинението срещу него, не пречи да се започне или привърши преследването и да се издаде присъда съгласно „предшествуващата алинея..." („Държавен вестник", № 219, 06.10.1944 г.) (155).
Горното е лесно обяснимо като се има предвид печалния факт, че много от осъдените са убити предварително и в протоколите пишело „отсъствуващ по време на делото" Целта обаче била допълнително да се ударят близките на осъдените и да се конфискува имуществото им (движимо и недвижимо) в полза На държавата (т.е. в полза на комунистите).
С учредяването на „народния съд" се създават 68 съдебни състава в цялата страна - 4 върховни и 64 областни. С тези фар-сови процеси в стил „ала Вишински" комунистическата власт на ОФ цели да узакони предварително извършените убийства и грабежи на имущество.
В периода декември 1944 - април 1945 г. „народният съд" образува 135 процеса (13 в София, а останалите в провинцията) От произнесените 11 122 присъди (толкова са осъдените), 2730 са смъртни, 1305 - на доживотен затвор, 1782 - на строг тъмничен затвор от 10 до 20 години и т.н. Най-тежкото наказание получават бившите регенти, дворцовите съветници, министрите от кабинетите на Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов, много от депутатите на XXV ОНС и други видни представители на управляващите среди в България до 9 септември 1944 г.
Редица документи, още преди процесите да се проведат, доказват, че присъдите за главните подсъдими са предрешени от комунистите и под диктовката на Москва!
Някои от арестуваните, като бившите регенти княз Кирил, проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов, бившият министър-председател Добри Божилов и министърът на вътрешните работи Петър Габровски, преди процесите са отведени тайно в Москва, където са разпитвани от специалисти на НКВД и обработвани психологически.
Много съвременни историци и политолози отчитат факта, че никоя друга страна от участвувалите във Втората световна война не е ликвидирала по такъв драстичен начин всички ръководители от старата власт. За сравнение, от Нюрнбергския процес в Германия на смърт са осъдени само 11 души!
В случая с България, която не е била активна страна по време на войната, масонът Кимон Георгиев* заявява цинично следното: „България е виновна, че не е воювала с никого!" (157). Въз основа на тази логика имуществата на гражданите бяха конфискувани, религиозното обучение бе премахнато, духовенството принудено да съдейства на правителството на ОФ; класата на дребната и средна буржоазия, градска и селска - подложена на безмилостно изтребване! Всъщност „другарят" Кимон Георгиев* е прав по отношение на мотива защо е наказана и ударена по такъв жесток начин България; защото нейните ръководители не се подчиниха на юдео-масонската схема на „поръчителите" на войната, които извлякоха най-голяма печалба от нея, предизвиквайки разрушения и погроми на цели държави и континенти и избивайки над 50 милиона души! България трябваше да бъде наказана и за това, че спаси 50 000 евреи от депортация в Германия да работят и с това обърка плановете на ционистите, но това е друга тема. Точно тези обаче 50 000 евреи (повечето комунисти, ционисти, талмудисти и бандити-гешефтари) зако-паха България, ограбиха и избиха цвета на българската нация -138 000 души!
Съдилищата на т.нар. „народен съд" бяха съставени от юрист-комунист, обществен обвинител, съдебни заседатели от народни елементи (разбирай лумпени), избрани сред работници, разни чиновничета и изпаднали адвокати от провинцията, записали се набързо в партията (БРП или ОФ). В съдебната зала съгласно класическата формула присъстват постоянно платени клакьори - мъже и жени, викащи периодично и „спонтанно" едно единствено искане за присъда: „Смърт"! Някои от жените, специално докарани от селата, са облечени с чисто нови дрехи в черно и се представят, че са един вид вдовици в траур на „избитите им семейства" от „виновниците за катастрофата" - пълен фарс и лош третокласен „провинциален театър", запомнящ се с фалшивия патос на актьорите и марионетките (157).
Нека видим кои бяха „народните съдии":
1. Богдан Саздов Шулев - председател (роднина на бившия вицепремиер от НДСВ Лидия Шулева (Биджерано)*);
2. Стефан Манов - член на съда, заместник-председател;
3. Вяра Начева - член на съда;
4. Тодор Милев Божилов - член на съда;
5. Давид Николов* - съдия от Апелативния съд;
6. Йордан Шумков - военен съдия;
7. Рада Тодорова - член на съда;
8. Васил Хр. Гърбов - член на съда;
9. Райна Тодорова Петкова - член на съда;
10. Димитър М. Тошев - член на съда;
11. Крум М. Михайлов - член на съда;
12. Мишо Димитров Мишев - член на съда;
13. Сергей Златанов - член на съда;
14. Георги Петров - главен обвинител;
15. Никола Гавраилов - обществен обвинител;
16. Атанас Армянов - обществен обвинител; (забележка: това е съставът на „народния съд", съдил регентите, министрите и царските съветници) (103).
Първи състав на „народния съд":
17. Манчо Рахамимов Мошев* (1902 - 1986 г.) - обществен обвинител в 7-ми състав на „народния съд";
18. Исак Елизар Франсез* - съдия;
19. Пепо Менахем Коен* - съдия (баща на Леа Коен* - бивша посланичка в Швейцария, от СДС, член на „Билдербергите");
20. Еми Барух* - съдия;
21. Йосиф Кутев* - съдия;
22. Исак Данон* - съдия;
23. проф. д-р Насим Юда Меворах* - съдия;
24. д-р Израел Моше Калми* (1885 - 1968 г.) - съдия;
25. д-р Самуил Борисов Шейнин* - съдия;
26. д-р Израел Бохор Леви* - съдия;
27. д-р Шаул Хаим Романо* - съдия;
28. д-р Йосиф Максимов Фаденхехт* - съдия (роднина на артиста Йосиф Сърчаджиев*, активист на СДС и ДСБ, бивш член на НСРТ);
29. д-р Елизар Якоб Вентура* - съдия;
30. д-р Марчел Калев* - член на съда;
31. д-р Яко Исак Арис* - член на съда;
32. д-р Александър Клайн* - член на съда (роднина на Еду-ард Клайн*, депутат от СДС);
33. д-р Нисим Рахамим Леви* - член на съда;
34. Йосиф Яшаров* (1894 - 1971 г.) - адвокат в „народния съд" (член на масонските еврейски ложи „Бнай Брит", „Общите ционисти") и други (55).
35. Светослав Гираджиев (председател на 2-ри състав на "народния съд");
36. Владимир Димчев (прокурор на 2-ри състав);
37. Борис Лозанов (председател на 3-ти състав);
38. Димитър Вапцаров (прокурор на 3-ти състав); и други.
Почти всички членове, съдии и обвинители в „народния съд" са комунисти. Тъй нареченият народен съд в България не е само антиконституционен (в нарушение на членове 8, 67, 73, 75, 155, 157 и 158 от Търновската конституция; той е и прецедент, съперничещ само с френския масонски конвент по броя на издадените смъртни присъди - 2730, и общо осъдени 11 122 души! „Народният съд" издава също така смъртни присъди над предварително избити неколкостотин души, което е уникално в историята на правораздаването! С конфискацията на имуществото на осъдените и избитите, този „съд" обезнаследява неоспоримо не виновни хора - техните наследници.
„Народните съдии", назначавани от ОФ-комитетите и провеждащи класово-партийно съдопроизводство, сами създават „класата на фашистите" в България - хора лишени от имот, право на работа, право на образование и квалификация, право на пенсия, право на пътуване в чужбина и така нататък. За „фашисти" са обявени всички, които не симпатизират и не поддържат ужасния и тираничен комунистически режим и тоталитарната диктатура, която властва от 1944 до 1989 г. (103).
Някои от осъдените от „народния съд" по нареждане на главния обществен обвинител Георги Петров са съдени допълнително и от „народните обвинители" на местните съдилища, които се явяват по-нисша инстанция. От древността до днес няма такъв юридически казус - по-нисш съд да съди хора, осъдени вече веднъж от по-висша инстанция! И още една юридическа неграмотност: когато са осъдени народните представители, те са били с депутатски имунитет (абсолютен прецедент!).
На 2 февруари 1945 г. след полунощ към Централните софийски гробища потеглят пет камиона с 91 осъдени на смърт от Първи и Втори състав на тъй наречения „народен съд" - регенти, царски съветници, министри и народни представители. Те са вкарани в ями, изровени от въздушните бомбардировки над София, и разстреляни от четири страни с картечници (160). Според друга версия осъдените са убивани на групи или един по един, като след всяка група лекар от самите осъдени (проф. д-р Ста-нишев) е трябвало да ги проверява дали е настъпила смъртта. Последен е разстрелян лекарят (157). Според някои източници ръководители на тази зловеща екзекуция са двама евреи от ДС -полковник Лев Главинчев* и палачът следовател Бачи Зеев* (Изи-дор Леви*) - специални агент на Лаврентий Берия* от болше-вишкото НКВД!... (14, 131, 160).
Мястото на екзекуцията е известно на столичани и на тъй наречените „демократи" след 1989 г., но досега никой не е инициирал да се извърши ексхумация с експертиза от вещи лица, за да се уточни как е извършено престъплението и убитите да бъдат погребани както следва. Причините да не се извърши това, както и защо още не е отхвърлен със закон „народният съд" и все още комунизмът не е осъден официално - ще разберете в следващата глава.
В редица периодични издания (в. „Про & АНТИ", в. „Прелом", в. „Демокрация", в. „Легионер", в. „Истина", сп. „Борба", сп. „Един завет", сп. „Авитохол", в. „Български глас" и други) както и в много книги, издадени след 1989 г., излязоха редица данни и документи, както и свидетелства за стотици и хиляди достойни българи, избити без съд и присъда след 9 септември 1944 г. Публикувани бяха материали и за осъдените от „народния съд" и хилядите репресирани в концлагери и затвори, за техните мъки и страдания. Част от тези материали са използвани и в настоящето издание с акцент върху убийците и палачите на българския народ. На „Черната стена" до параклиса на НДК стоят над 8000 имена на избити от комунистите българи от всички краища на страната; това обаче е само една малка част от жертвите на „червения терор", направляван от Москва и не по-малко поощряван от Запада (главно Англия и САЩ) - нещо, което не трябва да се забравя!...
На 20 декември 1944 г. престъпното правителство на Отечествения фронт (ОФ) приема два закона, с които се поставя началото на широкомащабни репресии спрямо населението и изпращането на българите в концлагери. Двата „закона" са: „На-редба-закон за трудововъзпитателните общежития" и „Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасни лица". С това се слага началото на комунистическите концлагери в България - 86 на брой, наричани цинично „Трудово-възпи-тателни общежития" (ТВО). Най-зловещите концлагери са: Куци-ан, Ножарево, Бобов дол, Скравена, Зеленодол, Росица, Белене (остров Персин), Слънчев бряг (до Ловеч), село Борил (сега Вайкал), Макаренко, Кофалджа, Босна, Богданов дол, Гонда вода, Заг-рад, Николаево, Янко Забуново, Биримирци, Александрово, Кариерата, Красно градище, Подлее, Чернево, Дебелт, Тръстина...
На 26 януари 1945 г. е приета „Наредба-закон за защита на народната власт", а преди това на 15 януари 1945 г. регентите проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и проф. Тодор Д. Павлов по предложение на министъра на вътрешните работи Антон Югов приемат Указ №8 на МВР за създаване и работа на ТВО. Една от особеностите е, че в комунистическите концлагери са изпращани хора предимно без съд и присъда. В допълнение на това са функционирали с максималния си капацитет и 29 затвора. През тези концлагери и затвори в периода 1944-1989 г. са преминали и са били репресирани близо 300 000 души. Това са предимно роднини на осъдени от „народния съд", дисиденти-интелектуалци, хора, свързани с бившата власт, царски офицери, членове на патриотични организации, бивши народни представители, министри, хора, несимпатизиращи на ОФ-властта и комунизма, и случайни граждани (например разказващи политически вицове).
Целта на комунистическите концлагери в България не е била „превъзпитание" (ТВО), както са ги афиширали в обществото тогава, а активен терор срещу инакомислещите. Те са били изградени по съветски образец, подобно на тези в Сибир.
В началото на 1945 г. по указания на Георги Димитров и Трайчо Костов се изпращат български групи за обучение в НКВД в Москва. През юли 1945 г. по настояване на Георги Димитров от Москва за София заминават трима полковници: Стружников, Глу-бенко и Зеленски в качеството си на съветници при министъра на вътрешните работи Антон Югов.
При отпътуването им лично Георги Димитров се среща с тях, „за да ги инструктира" (38).
По-късно в репресивния апарат се включват и други съветски специалисти, предаващи на българските комунисти своя опит в терора и убийствата по същия начин както обучаваха през 30-те години немските специалисти от „Гестапо" и „СС" - факт, който и до сега се крие от историците! Сред специалните агенти на Лаврентий Берия Гогоберидзе* и Сталин* в България могат да се посочат имената на: генерал Атанас Атанасов (бивш служител от съветското армейско контраразузнаване), генерал А. Филатов, генерал Сергей Бирюзов, Бачи Зеев (Изидор Леви*) -началник служба в Първи отдел на ДС, генерал Черипанов - от съюзническата контролна комисия, генерал Чернов* (Черни или Шварц), полковник Иван Крекманов (бивш служител на НКВД), генерал В. Емелянов (главен съветник към МВР и МНО) и полковник Л. Мишчербековски (съветник към българската главна следствена служба). В разпореждане на тези палачи специалисти били още неколкостотин помощници и съветници от НКВД и „Смерш", които действали по места!...
Тези професионални инквизитори заедно с българските комунисти изграждат концлагерите и ги напълват с хора.
Преди да бъдат изпратени в лагерите и затворите, жертвите били изтезавани по нечовешки начин със седмици в подземията на държавна сигурност (ДС). Сред следователите и биячите-палачи имало и много евреи.алчният предател Георги Димитров (вдясно) подписва продажен договор с касапина от Югославия Йосиф Броз Тито, Евксиноград, 1947 г.Националните предатели и палачи на българския народ Георги Димитров, масонът Васил Коларов и Трайчо Костов на митинг в София, 1948 г.Ето какво пише във връзка с това концлагеристът д-р Найден Найденов, съратник на министър Иван Багрянов:
„... Още на втората вечер ме подложиха на жесток побой,принуждаваха ме да говоря за вражеската си дейност. Въпреки побоя аз твърдях, че нямам никаква вражеска дейност.
Цяла седмица наред, всяка вечер изтезанието продължаваше. Една вечер инспекторът Бенбасат* (евреин), биейки ме, викаше:
- Кажи какви саботажи си вършил и как ги прикриваше с лъжливи документи!...
Една вечер евреинът инспектор ми нанесе жесток побой. Удари ме с едно дърво по главата.
Усетих, че ми става лошо... Когато отворих очи и се огледах, лежах на легло в една стая...
В продължение на десетина дни, след довеждането на Младенов в килията, не бях извеждан на разпит. Но една вечер вратата се отвори и аз се отзовах при инспектора, чиято физиономия издаваше еврейския му произход. По-късно разбрах, че се казва майор Тершанов*. Още с влизането си при него, той се нахвърли върху ми с юмруци и ритници...
Така продължиха въпросите до сутринта. От време на време инспекторът ставаше, удряше ми няколко плесници или юмруци, мушкаше ме в корема с ръка и пак сядаше на стола си.
След три поредни вечери разпит, и като не постигна резултат, евреинът ме наказа да стоя на един крак 24 часа. При мен стоеше милиционер и щом се опитвах да стъпя на двете си ходила, той ме шибаше с тънка пръчка по краката, голи до глезените.
На следната вечер бях отново на разпит, който приключи пак със същия резултат и с наказание - „три денонощия на един крак". С падане, с бой, изтърпях и Това наказание.
Пак разпит и пак наказание: три дена без храна, подпрян на стената само на палците на краката и на показалците на ръката, непозволяване да спя през деня и какво ли още не.
Разбира се, винаги отговарях: „Нямам какво да кажа" или „Нямам вражеска дейност!" Тия „занимания" продължиха около 20 дни.
Една вечер обаче бях подложен на жесток побой. Съблякоха ме гол, накараха ме да легна на пода по корем и инспекторът майор Тершанов* и едно съвсем младо момче почнаха да ме налагат с пръчки по задника, гърба и краката, докато ми прилоша и загубих съзнание.
Когато се събудих, бях в килията. Цялото тяло ме болеше, не можех да се помръдна.
Главата ме болеше така, че не можех да гледам от болка. Дрехите ми бяха изцапани с кръв.
Тези „занимания" продължиха през 2-3 вечери и траяха почти цял месец, докато отпаднах толкова, че нямах сили да се изправя на крака.
Една вечер, не ходещ, а почти влачен от двама милиционери, бях представен на майор Тершанов*, който с мазна подигравателна усмивка ме запита:
- Ти като че ли не си добре? То е вероятно от много лежане. Нищо, ще ти мине като на куче... Тая вечер ще кажеш всичко, иначе ще те изпратя при вашия свети Петър. Говори за вражеската си дейност!... Тук ще мреш, куче недно. Докато не кажеш какво гласите, няма да те оставя. На парчета ще те направя, косъм по косъм ще те скубя, зъбите ще ти избия, но всичко ще кажеш! Казвай, говедо (гой)!..." (103).
Вследствие на тези жестоки инквизиции и на други, на които е подложен в концлагера в „Белене" през 1953 г. д-р Найденов получава гангрена на стъпалата на двата крака и те са ампу-тирани до глезените. По-късно той заболява от левкемия и умира преждевременно през 1965 г. на 63 години. Неговите спомени, записани в публикувания от дъщеря му дневник „Спомени с Иван Багрянов" (103), са важен изобличителен документ за комунистическите концлагери и садистите евреи от ДС!... За тях пише и о.з. генерал Марко Иванов във връзка с комунистическата истерия по повод Военния съюз 1945-1946 г. и съдебния процес срещу Никола Петков и опозицията:
„... Една вечер на разпит при Бачи Зеев* (истинското му име е Изидор Леви* - следовател от ДС) заварих коменданта на столичната милиция Веселин Георгиев и един генерал, по-късно разбрах, че бил от Вътрешното министерство, генерал Цанков. Те започнаха с груб разпит и като не получаваха исканите отговори, започнаха да ме бият на кого както му падне, безжалостно, да ме ритат и псуват. Бивах повален от ударите им и подмятан между бюрата, канапето и столовете с истински садизъм, до положение едвам да си поемам дъх...
Началник на отдела РО беше новопроизведеният комунистически генерал Петър Вранчев, а за началник на това отделение беше един човек с майорски дрехи - Кирил Косев; следовател Краю Владов; един от инспекторите и същевременно главен бияч беше новопокръстеният евреин Димитър Нисимов Аврамов (Давид Насим Авраам*) - типичен садист, който биеше най-жестоко и усърдно, с ехидна усмивка на лицето...
Закараха ме на разпит при следователите. Там е тарторът -биячът садист Димитър Нисимов Аврамов*. Увисват ме на лост между два стола, така че ходилата на краката ми да стърчат нагоре и той с едно оплетено въже бие по стъпалата с все сила. Ударите следват един след друг, с все сила, жестоко, с уста превързана до задушаване, за да не се чуват писъците и стенанията на жертвите им. Над главата ми се хили ехидната усмивка на садиста Димитър Нисимов Аврамов (Давид Насим Авраам*), зет на Гео Милев, жесток и коварен тип..." (160).
Това са само част от гаврите и нечовешките изтезания, на които са подложени няколко поколения българи в концлагери, затвори, ТВО и други. Роднините на репресираните и осъдените също са подложени на Геноцид. Те са изселвани в провинцията, отнема им се жителството и биват изгонвани от работа.
Преминалите през затворите и лагерите над 300 000 души, след изтърпяване на наказанието им е забранено да упражняват професията си. На тях по негласна разпоредба им е разрешено да полагат само тежък физически труд.
Според официалната статистика в лагерите са умрели само 150 души. Това, разбира се, въобще не е вярно; действителните данни варират между 500 и няколко хиляди души, без да се броят осакатените и умрелите от болести в лагерите или наскоро след освобождаването им.
Според свидетелствата на д-р Найден Найденов и други ла-геристи от Белене само на остров Магарец са погребани некол-костотин лагеристи и лагеристки, но лагерите са били 86. А убитите в затворите, а умрелите от побоищата и така нататък, и така нататък...
Вероятно истинският брой на убитите в лагерите и затворите ще бъде изяснен след пълното разсекретяване на архивите на ДС, МВР и военните архиви и събиране и анализиране на цялата информация от неправителствени организации и свидетелствата на оцелелите репресирани и техни близки. При всички случаи обаче броят им е огромен, става въпрос за хиляди убити, извън споменатите 138 хиляди избити непосредствено след 9 септември 1944 г. Тези жертви обхващат периода 1944-1989 г., когато тоталитарният комунистически режим беше на власт.
Убийствата в концлагерите (ТВО) и затворите са се извършвали по най-дивашки и садистичен начин; при това целенасочено, систематично и с „научен подход", с цел тотален физически и психически терор над задържаните. Освен обикновените разстрели се прилагали също: бой с дрянова тояга, обкована с гвоздеи (няколко удара били достатъчни за да бъде убит човек!); убиване с чук по главата (така е убит Никола Петков); удушаване (така е убит Кръстьо Пастухов); насичане с брадва, удавяне, убиване от медицински персонал с инжекция, поливане със студена вода зимно време до замръзване, невъобразими условия на карцер, мъчения с насъскани озверели кучета; убиване чрез удар с тояга в слънчевия възел и други подобни методи!
Според свидетелствата на лагериста Божидар Петров само по време на неговия престой (1961-1962 г.) в концлагера „Слънчев бряг" (Ловеч) са били убити неколкостотин души, а общата бройка убити в този концлагер надхвърля 1000!
Има много данни и за убитите в другите концлагери. Някои от лагеристите, особено жени и такива с по-чувствителна психика, просто полудявали, а други се самоубивали. Според редица свидетелства в женските колонии, жените били редовно изнасилвани и измъчвани от милиционерите и охраната на лагерите (23).
Всички тези ужасни престъпления на комунистите са описани в детайли в книгите на Найден Найденов (103), Колю Кон-дов (76), Диньо Шарланов (160), Константин Бакалов (9), сборника „Българския Гулаг. Свидетели" (23) и редица документални публикации и разкази на свидетели в периодичния печат след 1989 г. От тези свидетелства става ясно, че много от милиционерите и бригадирите биячи в лагерите били цигани и специално подбрани криминални престъпници, които били много усърдни и старателни пред началството.
Понякога граничарите на Белене и съседните острови отвличали лагеристи до граничната полоса и там ги разстрелвали, за да получат 15 дена домашен отпуск. В други случаи милиционерите убивали просто за удоволствие или по „нареждане от горе". Най-много убийства и издевателства ставали след посещение в лагерите на някой голям началник от МВР или БКП, които идвали уж да инспектират за „извращения", а всъщност информирали партийните вождове от ЦК на БКП как функционира „машината за унищожение на народните врагове".
Пряко свързани с дейността на концлагерите са Антон Югов, Вълко Червенков, д-р Минчо Нейчев, Тодор Живков и съветниците му акад. Яраслав Радев и ген. Мирчо Спасов, а също и Борис Велчев - шеф на комисията на ЦК на БКП за лагерите (роднина на бившия министър на финансите Милен Велечев* в коалиционното правителство НДСВ-ДПС, с министър-предсе-дател Симеон Саскобургготски-Кохари* и кандидат за кмет на София през 2005 г.).
Отговорност носят също Георги Димитров, масонът Васил Коларов*, Трайчо Костов (Автора на Независим националистически блог, има сведение, че въсщност Трайчо Костов спасява хора от "присъди" на "народния съд", като професор Балан, например!) и целият състав на ЦК на БКП, както и стотиците комунистически прокурори, следователи, руски „съветници", служители и сътрудници на ДС и МВР, милиционери, партийни секретари, активисти на ОФ и членове на еврейски организации и масонски ложи.
*Според думите на личния секретар на цар Борис III - Станислав Балан, Васил Коларов бил член на масонската ложа „Велика ложа България". В същата ложа членували той и баща му академик Александър Тодоров-Балан, който бил главен майстор - шеф на ложата. Именно той отменя чрез Васил Коларов смъртната присъда на сина си, произнесена от „народния съд". След година и половина (при доживотна присъда!) Балан-младши е освободен от затвора от Георги Димитров (Петър Япов. „Трайчо Костов и Никола Гешев: съдебните процеси през 1942 и 1949г.", издателство „Изток - Запад", София, 2003г.)
Ето още имена на палачи и убийци:
1. Майор Стефан Китов - началник на затвора в „Дома на слепите" в София; началник на концлагера „Персин" (Белене);
2. Капитан Остап Гершанов* - комендант на концлагера „Джерман"; началник на лагера „Богданов дол"; действал е и в концлагера „Куциян"; абсолютен убиец-садист;
3. Нешев - началник на концлагера „Джерман";
4. Петър Петринсккг- наричан „страшилището за реакцията" и „българският А. Вишински"; прокурор, зареден с „революционна ярост";
5. Руси Христозов - директор на милицията и директор на ДС (1947 г.); зам.-министър на МВР (1948 г.); отговорник за концлагерите;
6. Дочо Колев - „отговорен другар" от БКП, отговарял за концлагера „Белене";
7. капитан Кондов - комендант на концлагера „Биримирци";
8. Георги Атанасов - началник на ТВО „Ножарово" (до село Богданово);
9. майор Страхинов - шеф на концлагера „Богданов дол";
10. Борис Митов - служител на ДС в концлагера „Персин" (Белене);
11. ген. Бурачев - зам.-министър на МВР;
12. Стефан Богданов - началник на отделение „Б" в ДС (при разследване през 1956 г. в касата му е открита цяла камара злато, откраднато от убити хора!) (160);
13. Димо Дичев - началник на ДС (1945 г.);
14. Ген. Петър Вранчев - началник на Разузнавателния отдел (РО) при Генералния щаб на МНО;
15. Георги Ст. Ганев - началник на отделение „А" за борба с „реакцията и фашизма" при ДС (1944 - 1949 г.) въвеждал „научни подходи" при разпитите на задържаните (разпит най-малко 12 часа през денонощието!) (160);
16. полк. Никола Дворянов - инспектор в отделение „А" на ДС; по-късно зам.-началник „Следствие";
17. Георги Веселинов - следовател от ДС; според него има една формула „Шпионин, провокатор, вредител. Едно от тези ако липсва, значи си лош следовател. Ти трябва да имаш резултат, и то не какъв да е, а обезателно за провокатор, шпионин и вредител..." (160);
18. Андрей Алипиев - следовател от ДС (1946 г.), въвежда съветски „научни методи" на следствие, целта на които е да се разбие нервната система на арестанта (160);
19. Антон Кирилов - следовател от ДС;
20. Радослав Миларов - следовател от ДС;
21. Георги Давидов* (Графа) - началник на милицията в Горна Джумая (1945 г.) участвал в избиването на дейци на ВМРО;
22. полк. Лев Главинчив* - служител на МВР и надзирател в концлагера „Белене"; патологичен убиец садист;
23. полк. Георги Дамянов - завеждащ Военния отдел на ЦК на БРП(к) (1945г.);
24. майор Кирил Косев - следовател от РО към МНО;
25. Любомир Пинтиев - следовател от РО към МНО;
26. Димитър Нисимов Аврамов* (Давид Нисим Авраам*) -инспектор от РО и главен бияч-садист; патологичен изверг и палач (160);
27. Бачи Зеев* (Изидор Леви*) - следовател от ДС и завеждащ следствието; инквизитор и патологичен убиец (160);
28. Бенбасат* - инспектор и палач от ДС в София (103); типичен дегенерат-садист;
29. майор Тершанов* - инспектор, инквизитор и палач-са-дист от ДС в София (103);
30. полк. Александър Починков - началник на РО - 2 при ГЩ на МНО;
31. Васил Живков - главен инспектор в ДС (1947 г.);
32. Радой Вълков - главен инспектор в ДС;
33. Стефан Митев - инспектор в ДС;
34. Тодор Георгиев - инспектор в ДС;
35. Петър Райков - Софийски прокурор (1947 г.);
36. Илия Попниколов - агентурна група „X - 11" към РО на ГЩ на войската;
37. Бачо Петров - инспектор следствен отдел на ДС в София (1948 г.);
38. Рудалф Мармур* - оперативен работник от следственото отделение на ДС (1948 г.);
39. Исак Леви* - оперативен работник от следственото отделение на ДС (1948 г.); дегенерат-садист;
40. Хенрих Коен* - следовател от ДС-Пловдив (1948 г.), разследвал нелегалната организация „Национал-християнски кръст";
41. Давид Овадия* (1929 - 1995 г.) - партизанин-терорист, „червен шаман", член на БКП; убеден според собствените му думи, че „историята се пише с кръв" и, че „омразата не бива да угасва"! Типичен палач-комунист, цензор в Съюза на българските писатели. За него Радой Ралин създава епиграмата: „Защо е жив страхливият подлец? - По съпротивата да бъде спец";
42. Аркадий Ваксберг* - резидент на КГБ в България по времето на Тодор Живков, сътрудник и съветник в ДС, член на ЦК на БКП;
43. ген. Александър Гетман* - служител на ДС и МВР участва в избиването на много хора; назначен е по-късно за директор на Народната опера, за да следи и контролира интелектуалците. Попитан от журналистите в чужбина как е възможно генерал да бъде директор на опера, той отговаря арогантно: „Вие какво искате, полковник ли да бъде?...";
44. полк. Емил Кало* - служител в ДС, сътрудник на съветника на Тодор Живков - Нико Мойсей Яхиел*, сталинист и яростен комунист; понастоящем председател на ционистката еврейска организация „Шалом", агент на МОСАД;
45. д-р Христо Кунчев - лекар „експериментатор" от концлагера „Белене" (българският „д-р Менгеле");
46. полк. Исак Франсез* - следовател от Столичното управление на МВР ДНМ (1961 г.); типичен садист-дегенерат, инквизитор;
47. кап. Любен Данов - политически началник на концлагера „Кофалджа"; зам.-началник на концлагера „Белене" (1952 г.);
48. полк. Ханджийски - началник на концлагера „Белене" (1953 г.); престъпен и покварен тип, отявлен комунистически палач; бил е в управата и на лагера „Куциян" (1948 г.);
49. лейт. Найден Мишев - отговорник за карцерите и „наказателната група" в концлагера „Белене" (1953 г.), инквизитор-
50. кап. Петър Иванов Гогов - началник на концлагерите „Белене" и „Слънчев бряг" (Ловеч), садист-убиец;
51. ст. л-т Блажо Пенев - офицер от ДС в концлагера „Белене";
52. кап. Петров („Червения капитан") - един от основните палачи в „Белене";
53. полк. Цвятко Горанов Цвятков - началник на концлагера „Слънчев бряг" (Ловеч), убиец-садист;
54. Георги Цанков - министър на МВР (1951 - 1962 г.) и зам.-председател на МС;
55. зам.-министри на МВР - Георги Кумбилиев, Апостол Колчев, Мирчо Спасов, Ангел Цонев, Стоян Гюров (1951 г.);
56. Делчо Чакъров - началник на отдела за концлагерите (ТВО) към МВР (1962 г.);
57. Минчо Минчев - главен прокурор на НРБ (1959 г.);
58. генерал-полковник Мирчо Спасов Христов - един от основните отговорници за концлагерите; за убийствата е удостоен със званието „Герой на социалистическия труд"; носител е също на ордените „Георги Димитров" (1961, 1969, 1971, 1981 г.), „Народна република България" - 1-ва степен, „9-ти септември 1944 г." - 1-ва степен с мечове, „Народна свобода 1941-1944 г.", съветския орден „Червено знаме" и други; специализирал „лагерно дело" в СССР след 1948 г., член на ЦК на БКП, народен представител (1962-1986 г.);
59. съставът на Политбюро на ЦК на БКП, взимал решенията за засилване на репресиите в концлагерите (ТВО) и затворите (1958 г.): Боян Българанов, Димитър Ганев, Райко Дамянов, Тодор Живков, Иван Михайлов, Борис Тасков, Георги Цанков, Антон Югов, Димитър Димов, Петър Панчевски, Тодор Прахов, Младен Стоянов, Данчо Димитров и Станко Тодоров (женен за еврейката Соня Бакиш*) (23);
60. полк. Кирил Александров Николов - началник на Окръжно управление на МВР в град Ловеч; отговарял е за концлагера „Слънчев бряг";
61. майор Николай Симеонов Газдов - началник на ДС в концлагера „Слънчев бряг"; един от основните убийци садисти, убивал затворниците по особено жесток начин с дебела дрянова тояга (сопа), обкована с желязо (23);
62. ген. Иван Чуков - началник на отделение „Въдворяване й изселване" в МВР;
63. Борис Цветков - прокурор на НРБ

Не сме съгласни да се създава македонска нация за сметка на българския народ 11 дек 2012 09:50 159  

Македонската гвардия. Снимка: архив, Reuters

Готовността на ЕС да даде на Македония дата за начало на преговори за присъединяване ще е една от основните теми на предстоящото днес заседание в Брюксел на Съвета на ЕС по общи въпроси. В него ще участва външният министър Николай Младенов.

Засега България не може да подпише "празен чек" на Република Македония, както е заявил българският постоянен представител в ЕС при предварителните обсъждания, съобщи БТА.

България винаги досега е подкрепяла членството на Македония в ЕС, но на фона на нарастването на антибългарската пропаганда и откритите провокативни действия през последната година от страна на властите в Скопие не може повече да поддържа досегашната си позиция на безусловна подкрепа.

Македония в ЕС, ако спре антибългарската кампания! 10 дек 2012 21:02 194 Истината за Македония от първо лице - от жив свидетел 16 ное 2012 11:52 279 В Скопие не мирват: България има териториални и етнически претенции! 9 ное 2012 10:27 657 Само по делата, а не по писмата ще съдим за Македония! 1 ное 2012 14:24 105

Страната ни е притеснена от продължаващата дискриминация на хората с българско самосъзнание в Македония. Не можем да се съгласим създаването на македонска нация да става за сметка на българския народ и на българската история.
Неспазването на основните принципи на ЕС е проблем не само за двустранните отношения, а и за цялата Общност, е позицията на нашата страна.

В навечерието на заседанието изтекоха информации за различните предложения, разглеждани на този етап. Става ясно, че няколко държави от ЕС по различни причини засега не желаят Скопие да получи точна дата за началото на преговорите. Сред причините за това е недоброто състояние на междусъседските отношения на  Македония, включително с нашата страна и с Гърция.

На другия полюс е предложението на Европейската комисия, която настоява началото на преговорите да бъде през юни 2013 година.

На 10 октомври ЕК оповести годишните си доклади за напредъка към членство в ЕС на осем държави, сред които и за Македония. В документа за четвърти път от предоставянето на държавата на статут на кандидат за ЕС през 2009 г. комисията препоръча продължаване на преговорите. Според ЕК държавата е изпълнила в достатъчна степен политическите критерии, но все още съществуват проблеми със законността и правото на свободно изразяване.

Поддържането на добри междусъседски отношения, включително постигането под егидата на ООН на взаимно приемливо решение с Гърция по въпроса с наименованието на страната, остава основен въпрос, пише в доклада. Комисията препоръча на властите в Скопие въздържане от изявления, които биха имали отрицателно въздействие за отношенията на Република Македония с нейните съседи.

Ако Съветът на ЕС днес не успее да утвърди заключения по тази тема с единодушие, въпросът следва да се обсъди и на последния за годината Европейски съвет в четвъртък и петък.

Програмата на днешното заседание на Съвета на ЕС по общи въпроси предвижда обсъждането на доклада на председателя на Европейския съвет Херман ван Ромпой за Икономическия и паричен съюз, който ще бъде представен в края на седмицата. Министрите ще разговарят също за заключенията по разширяването на ЕС и процеса на стабилизиране и асоцииране, както и за законодателни въпроси и за програмата на следващите председателства на ЕС.

http://www.dnes.bg

Един е загинал, трима са с опасност за живота 11 дек 2012 09:18 3  

Снимка: архив Impact press group

30 души са ранени при катастрофи през изминалото денонощие, съобщиха от пресцентъра на МВР. На територията на страната са станали 21 пътнотранспортни произшествия

Един човек е загинал, други трима са с опасност за живота.

На територията на София са станали 139 леки и осем тежки пътнотранспортни произшествия. Ранени са десет души.

http://www.dnes.bg

Автор: bulgarianation



МАЙКА СЪМ НА 5 ДЕЦА - БЪЛГАРКА! ОЦЕЛЯВАМЕ СЪС 140 ЛЕВА НА МЕСЕЦ БЕЗ ТОК И ТЕЛЕВИЗИЯ, НО СЕ ОБИЧАМЕ (ПОТРЕСАВАЩИ СНИМКИ И ВИДЕО) 11.11.2012, 18:13

 

Юлия Георгиева, фото и видео Румен Сарандев

ВАРНА, 2012 ГОДИНА! 

Майка съм на пет деца - българка! Със съпруга ми сме безработни от няколко месеца, защото като родители с пет деца сме неудобни за работодателите. И петте ни деца са ученици. Издържаме се единствено от детските добавки. Ако ги разделим, се получават по 23 лева на човек месечно. Как да оцелеем с по-малко от левче на ден? Така започва писмото си 36-годишната Евгения Попова. Когато обаче отивам у тях, се оказва, че няколкото реда, които е написала, по никакъв начин не могат да опишат реалното положение, в което децата й се намират. В действителност нещата са много-много по-ужасяващи. 

Евгения сяда, за да разкаже какво й тежи, а до нея се гушва 5-годишният Стефан. Както казва жената, той е гордостта и радостта на мама и тати. Макар момчето да грее като надежда за родителите си, то е отгледано в, меко казано, примитивни битови условия. „Моля, не ме питайте как се живее без ток цели 5 години“, казва Евгения и стиска устни със сведен към пода поглед. Преди повече от петилетка сметката за електричество се оказва непосилна за семейството и токът е спрян. Заедно с лихвите през годините цифрата расте, но не и доходите на родителите. Те се примиряват и чакат. Чакат цели пет години и най-накрая задължението е анулирано по давност. Точно преди месец Евгения и съпругът й Стефан, на когото е кръстен най-малкият й син, научават, че оттук нататък трябва само да платят таксата за включване. Така и правят. А малкият Стефан за първи път в живота си разбира какво е да имаш ток и да гледаш телевизия. Като подарък близките събират пари, за да може поне за малко децата да разберат какво е да гледаш кабелна. „Пускането на тока беше прекрасно, голяма радост, но за съжаление с него идват и сметките, които трябва да се плащат“, казва Евгения, притеснена, че мизерните доходи, които се чуди как да разпредели, отново ще оставят семейството на тъмно и студено.  

В началото на годината съпругът й, който работил в малка строителна фирма, е съкратен заедно с останалите работници поради липса на поръчки. Семейството скърпва положението с временните ангажименти на Стефан, който понякога намира работа за няколко дни, а през лятото Евгения почва като хигиенистка в един от хотелите. Когато обаче сезонът приключва, макар и малък, нейният постоянен доход остава в историята. 

Сега семейството живее единствено с детските добавки, които получава. Тъй като най-голямата дъщеря на Евгения е пропуснала една година в училище, пак от недоимък, сега тя е на индивидуално обучение, но за нея детска добавка не се полага. „Има приятел. С мое разрешение тя се премести да живее при него, защото условията при него са по-добри. Разбирате ли, аз просто не мога да посрещна елементарните нужди на децата си“, разказва Евгения. Така за останалите деца, които са на 16, 12, 11 и 5 години, тя получава 140 лева. Ако тези пари се разделят, се получават по 23 лева на човек, или по 77 стотинки на ден. С тези пари първо се плаща най-належащото, а останалото се разпределя за хляб и най-евтината храна. 

„Благодарна съм, че поне наем не плащаме, тъй като живеем в апартамента на свекърва ми. Жената е инвалид, но ние няма как с тези доходи да се грижим за нея, така че засега тежестта поема сестрата на съпруга ми. Тя ни помага много, прави всичко, което е по силите й, докато си стъпим на краката“, коментира Евгения. 

Оскъдицата – спътник през целия живот

Евгения познава вкуса на огорчението още от 6-годишна, когато остава без майка. По онова време баща й е строител и обикаля цялата страна в търсене на препитание. Така момичето остава на грижите на баба си и дядо си, които я осиновяват. И по онова време битието на Евгения е доста скромно, тъй като семейният бюджет се състои само от пенсиите на възрастните хора. „Те ме научиха, че всяко нещо се постига с много труд и борбеност“, казва порасналото момиче. Така, на 15 г., вече започва първата си работа. Влюбва се  в един младеж, за когото се омъжва, което става причина да не завърши средното си образование. „Сега, години след това, отчитам, че ниският ми ценз е грешка, че ме дърпа твърде много назад. Оказа се, че само с борбеност и усилия невинаги се постигат целите. В момента при нас нищо не се получава“, допълва тя. Пак поглежда към ръцете си, притиснати в скута, пак свива устни и опитва да възпре емоциите. „Съпругът ми сега отново е навън да търси работа, но е много трудно. Не знаете какво е да се изправиш пред целия град и да кажеш, че не можеш да се справиш с положението... Притеснявам се, че се налага да правя това нещо, че силите ми не стигат за друго. Досега все някак се оправяхме“, признава Евгения, макар за нея справянето да има съвсем друг смисъл в сравнение с повечето хора. Ако за едни токът е нещо, без което животът е немислим, за нея е преодолима трудност. Но да нямаш храна на масата, вече е съвсем друго.

„Гордея се с това, че имам пет деца, разбирате ли. Не съм и помислила никога дори за миг, че бих могла да се откажа от тях, че някога може да ги дам в институция. Ето затова искам помощ – заради тях. Горда съм с това, че съм българска майка и че съм родила пет прекрасни деца. Те са моята радост и смисъл, въпреки оскъдицата, в която живеем“, казва жената. 

Лош кредит тегне над семейството

Дори когато Стефан е работил срещу постоянна заплата, семейството пак си е броило левчетата и много внимателно ги е разпределяло. Причината е, че преди години двойката тегли кредит около 2000 лева, който обаче в един момент не може да обслужва. С времето дългът нараства до 4000 лева с таксите по съдебните процедури. Ето защо в минутата, в която Стефан сключи трудов договор, пристига и запорът върху заплатата му. „Така той , като започне някъде, работи, за да погаси дълга си, а не за да изхрани семейството. В общи линии при такава ситуация разчитаме на едни 130 лева на месец остатък от заплатата. Затова той на този етап си търси работа без договор, за да можем да оцелеем. Иначе ми се струва невъзможно да си намери такава работа, че парите да стигат и за банката, и за семейството“, признава Евгения.

Ето защо най-много от всичко многодетната майка си пожелава да се намерят хора, които да помогнат с намирането на работа. Не само за таткото, но и за нея. „Нас от работа не ни е страх, вършили сме почти всичко, за да се изхраним. Стефан напоследък е зидаро-кофражист, иначе е завършил математическа гимназия. Преди се е занимавал с програмиране, може да бъде системен оператор, работил е и в охранителна фирма. Аз съм същата – искам само работа да има. Работила съм като продавач, като сервитьор, барман, хигиенистка“, казва жената, но уточнява, че заради децата не може да си позволи целодневни смени, а на половин бройка или почасово.

Най-големият й страх в момента е за образованието на децата й. „Разноските по един ученик са страшно много, а аз в момента съм с четирима. Приятелят на дъщеря ми й поема всички разходи, но аз трябва да подсигуря останалите. Това са учебни тетрадки, помагала, униформи. Част от нещата купих по някакъв начин, който не искам да обяснявам, защото е страшно и сложно. В момента децата ми ходят само с най-належащите помагала на училище. За другите неща нямаме пари. Учителите ни напомнят, но и знаят, че положението при нас е трудно“, коментира Евгения, докато малката й дъщеря и средният й син си пишат домашните в кухнята под надзора на най-добрата й приятелка. „Затова наистина се нуждаем от всякаква помощ“, допълва тя. 

Евгения: Имам истинско семейство въпреки несгодите

„Смея да кажа, че сме истинско семейство. Факт е, че сме оцелели досега като такова (плаче). Защото има една стара приказка, че когато парите излязат от къщата, след тях си заминава и любовта. Докато при нас – със съпруга ми сме от 1998 г. заедно - недоимъкът и финансовите проблеми не успяха да ни разделят. Благодарна съм, че имам човек до себе си и ако тези неволи, в които живеем, се отнасяха само за мен, никога нямаше да се обърна за помощ. Просто искам да тръгнем напред. От някъде трябва да тръгнем. И най-дългият път започва с първата крачка. За мен явно е това – да разкажа историята си на хората. Не може да си представите по колко обяви за работа сме звънели и в момента, в който само споменеш, че си родител, отговорът е: „Ще ви се обадим.“ Аз още чакам обаждания (плаче). Аз с моето никакво образование не мога да се боря за кой знае какво, отчитам си грешката, но човек се учи, докато е жив, и оправя някои неща“, коментира жената.  

Че Стефан и Евгения са силни хора, за които най-важно е семейството, свидетелства най-близката й приятелка. „Те нямат празник, който да не отбележат по свой си начин“, разказва тя и се усмихва. Последният повод е рожденият ден на малкия Стефан, който вече е в предучилищна. „На 28 септември празнувахме у дома в тесен семеен кръг с домашна тортичка, безалкохолно и дребни подаръчета“, смутено разказва Евгения.  

 

 

 

Всеки, който желае и има възможност, може да помогне на 

 

Евгения Попова и семейството й с храна, дрехи, работа! 

 

 

 

Тел. за връзка  +359898 960 269 

 

 

 

Банкова сметка за желаещи да помогнат :

BG30STSA93000006745997

 

BIC: STSABGSF

Банка ДСК

Автор: spirdon

 Бойко Борисов отсече: Коледни добавки за пенсионерите няма да има!. Цяла есен социалинят министър Тотю Младенов, а в последно време и финансовият Симеон Дянков, даваха надежди на хората от третата възраст, че все пак правителството може да им даде нещо повече от онези 5 лв., с които се предвижда увеличаване на пенсиите от 1 април следващата година.
Няма да стане. Дори премиерът се чуди защо финансовият му министър говорел такива неща. 
Защо Бойко Борисов не иска да даде, въпреки че много му се иска да даде. Той си каза сам. Не иска да стане като в Италия например, т.е. премиерът да си подаде оставката. А и пенсионерите били тези, които ходели на митингите на социалистите и на Станишев.

Превърна ли се политиката в празнословие? (Парламентаризма е бил винаги такова + паразитизъм!) Мария Папазова, 8 дек 2012 21:09 378

Снимки: БТА

Ако следите новините, то несъмнено оставате с впечатлението, че любимото занимание на премиера Бойко Борисов и лидера на БСП Сергей Станишев е да си говорят през медиите.

Единият е на единия край на България, другият – на другия, но това изобщо не им пречи да си водят постоянен спор, без дори да им се налага да вдигат телефона. Те успяват да си разменят доста успешно реплики дори докато се намират в различни държави. Имат идеално комуникационно средство – медиите.

"Най-бедни сме в ЕС заради 100 г. управление на БКП", заяви след срещата на върха в Брюксел премиерът Бойко Борисов.

„100 години управлявала БСП – според него това е причината да не може да договори повече пари от Европейския съюз. Да му направим кратък курс по модерна българска история”, предложи Станишев от София. Макар и от хиляди километри политически опоненти успяват да си кажат, каквото имат.

Двамата обаче са се превърнали в такива майстори на дебатите от различни точки на света, че дори могат да си водят спор пред цяла България, докато и двамата се намират в... Букурещ. Не на едно и също място в града, разбира се.

През октомври и Станишев, и Борисов бяха в румънската столица за среща с европейските си партньори – ЕНП и ПЕС. Дори и тогава двамата не успяха да избягат от личните си нападки.

Тази седмица в диалога през медиите между ГЕРБ и БСП се намесиха и представители на ЕНП от Брюксел и зам.-председателят на ПГ на управляващите Димитър Главчев. Те най-вероятно трябваше да заместят Борисов, който беше в Щатите.

Явно само океанът е способен да спре задочния спор на двамата политически лидери. Дори тогава обаче приказките не спират, защото винаги се намира някой секундант, който да защити честта на любимата партия в словесния дуел.

В споровете между опозиция и управляващи принципно няма нищо лошо. При една нормална политическа система в дебатите би трябвало да се ражда истината.

В нашия случай обаче две основни политически фигури и най-вероятни претенденти за спечелването на изборите през 2013 година водят разговор, подходящ по-скоро за кварталното кафене, а на моменти дори за Женския пазар. Вече не чуваме аргументи, не обсъждаме проблеми, а натрапваме грешки на предишно и настоящо управление, без обаче да се предложи конструктивно решение на проблема.

Ако празното словоблудство обаче беше прихванало само Борисов и Станишев, политическата ситуация нямаше толкова да прилича на все по-шумното и фалшиво надпяване на два хора – БСП и ГЕРБ. Двете партии обаче така са надигнали глас, че никой не чува нищо за реалните проблеми.

Дебатите за бюджета се превърнаха в спор “пияна ли е опозицията или не“, а заседанието беше прекратено за 15-тина минути заради безредици в залата.

Подобен цирк се разигра на дебатите около реферндума за ядрената енергетика, където се размениха обиди на ниво “вие, от Монтана“.

Както гласи онзи стар виц: "Нивото е толкова ниско, че можеш само да се спънеш в него".

До изборите остава малко повече от половин година. Дотогава тонът ще се изостри. Квалификациите ще станат по-тежки, ваденето на кирливи ризи – ежедневно. А някъде в целия този популизъм никой няма да чуе нищо за политическите програми, за приоритети.

Защото и БСП, и ГЕРБ вече години декларират единствената си цел – да не оставят опонента си да победи, основно заради егото на председателите си.

http://www.dnes.bg

Автор: kostas

Датски журналист изследва точно тези рутинни изрази на Обама и стана ясно че изразът „България се доказа като един изключителен съюзник на САЩ” е модификация на рутинни изрази, изречени пред други държавни ръководители.

Оказва се, че Обама изрича това и пред други политици от висш ранг на други държави – къде с малки, несъществени изменения къде – без изменения.

На друг прием изразът на САЩ, че  нямат по-силен съюзник от Холандия, или

„Нямаме по-силен съюзник от Австралия”,

или „Полша е най-силният наш съюзник”,

„Великобритания е нашият най-близък съюзник”,

„Германия е нашият най-близък съюзник”,

„Южна Корея е нашият най-близък съюзник”,

„Израел е нашият най-близък съюзник”,

„Франция е нашият най-стар съюзник”,

Италия е нашият най-силен съюзник”,

„Япония е нашият най-силен съюзник”, и така България се оказа също

един изключителен съюзник на САЩ, въпреки че промените в така наречената оценка са въпрос по-скоро на смяна на името на съответната държава!

Пълно отегчение от работната среща – това без спор бе впечатлението на журналистите от чужди медии, което остави тази работна визита, и затова логично единствено Асошиейтед прес съобщи за посещението с четири изречения, в които липсваше името на Борисов, но пък се цитираше какво е казал Обама.

Отношение унизително, отношение – към една опростачена политика на някакъв американски сателит на Балканите.

Е, от какво да се гордеем тогава?

Автор: bosia

Драги братя е сестри-български граждани,

 

Имайки предвид, че вече 23 години България тъпче на едно място и не започва истински преход към реална демокрация и управление в полза на обществото,

Имайки предвид, че политическата система в този си вид у нас е приемник на старата тоталитарна система и е създадена от група задкулисни играчи, свързани с паралелното създаване на мафията у нас,

Имайки предвид, че създаването на политически партии има за цел да измами българското общество с цел укрепване на монополите, олигарсите, картелите и партийните кръгове,

Имайки предвид, че бизнес климатът е негативен за обикновените предприемачи,

Имайки предвид, че съдебната система е основана на приемственост на старата тоталитарна система, създадена още при т. нар. „Народен съд”.

Имайки предвид, че благодарение на тази система България изпадна в тежка икономическа, морална, духовна, възпроизводителна, здравословна и образователна криза,

Имайки предвид, че тази всестранна криза застави близо два милиона българи да живеят постоянно или през част от годината в чужди държави, за да търсят препитание и оцеляване,

Имайки предвид, че безработицата при младите хора добива критични размери въпреки емигрирането на младите хора,

Имайки предвид, че българските пенсионери живеят далеч под линията на бедността, а огромната част от тях и под екзистенц минимума,

Имайки предвид, че българските институции са останали същите тоталитарни институции, които управляват, а не обслужват българските граждани,

Имайки предвид, че законите в тази държава са направени така, че да обслужват политическата класа, мафията и монополите,

Имайки предвид, че конституцията е зле създадена и се позволява да бъде погазвана и суспендирана де факто всеки ден и час,

Имайки предвид, че т. нар. „политическата класа” говори за реформиране на властовите институции, но те не подлежат на реформиране, защото пирамидалната им структура не позволява облагородяването им,

Имайки предвид, че здравеопазването, образованието, социалните дейности, административното и правоохранителното обслужване непрекъснато се влошават и дегенерират,

Имайки предвид, че страната се тресе от повсеместна и огромна корупция, престъпност, страх за бъдещето и националният имунитет върви към минимума си,

Имайки предвид, че обществените и останалите медии обслужват олигарсите, политиците, банкерите и картелите,

Имайки предвид, че по всички горепосочени критерии страната ни е на последно място в ЕС, и на едно от последните места в Европа и света,

Имайки предвид, че времето за създаване на нов модел на държавно устройство намалява,  обществото бързо се радикализира

 

                                            Е НАЛОЖИТЕЛНО:

 

Да се вземат спешни мерки за спиране на политическото безумие и да се  премине към нов обществен договор, от който сегашните политически партии да бъдат елиминирани, а изборите да бъдат отложени.

Да се създаде Национален форум на неправителствени организации, които да подготвят нова конституция, програма за излизане от затворения кръг на т. нар. „политически партии” и да се назначи програмно правителство, което да извърши дълбоки политически преобразования, да промени модела на административния, законодателния и съдебен модел. В този форум да участват браншови, регионални, правозащитни, несвързани с политическите структури организации.

Да се суспендира сегашната конституция, която и без това непрекъснато се нарушава и на практика не работи, а държавният глава да подпише поредица от укази, приети от н

Националния обществен форум. Новата конституция да постанови двукамарен парламент /сенат/, при което горната камара да заседава постоянно и да има възможност да проверява всички власти, включително да изпълнява ролята на конституционен съд. Така ще се избегнат политическите избори на членове на ВСС, КС и държавни комисии, на обществените медии. Да има право да освободи президента преди да са свършили правомощията му. Изборът за Сенат да бъде само мажоритарен. Долната камара да работи на сесии и изборът да бъде с преобладаващо мажоритарен избор.

Да се създадат по места граждански съвети, включващи в себе си непартийни високоморални, авторитетни експерти, които да упражнят граждански контрол върху местната и централните власти. Тези съвети да се отчитат на Националния форум

Да се изработят нови структури за управление, които имат нова, демократична философия и са подготвени да обслужват обществото и отделния гражданин, а не да го изнудват, мачкат и управляват.

Да се определят целите на страната и се подготвят стратегии и програми за създаването на нова България

Да се създаде школа за подготовка на административни и политически кадри, които да бъдат издирени, подготвени и проверени, за  да поемат отговорно и професионално управлението на страната.

Да се определят дългосрочните и краткосрочни приоритети за развитие на страната като се постави на централно място българския гражданин с неговите права, свободи, интереси и възможност за реализация според интелектуалния му капацитет, моралните му качества и предприемчивостта му.

Да се гласува незабавно закон за кредитните кооперации и взаимоспомагателните каси, като Българската национална банка отпусне еднократен дългосрочен нисколихвен кредит на кредитните кооперации и взаимоспомагателните каси, докато те стъпят на крака и започнат да се самоуправляват с парите от членския внос. Кредитните кооперации да бъдат два типа-на браншови или териториален принцип.

След завършването на новата конституция да се приеме с плебисцит и тогава да бъдат насрочени избори.

Този проект да бъде разпространен в социалните мрежи, за да бъде прочетен и обсъден от българските граждани. Отделно да бъде даден до медиите, за да имат възможност българските граждани да се запознаят с него и да решат бъдещето на нашата мила родина.

Бог да пази България!

 

Автор: katunes

 На 87 години в сряда, 5 декември 2012 г., почина о. р. ген. Нанка Серкеджиева – ръководител архива на Държавна сигурност (ДС) в продължение на 27 години, от 1963 г. до рухването на комунизма, съобщава сайтът desebg.com.

По информация в медиите, на погребението ѝ са присъствали бивши кадри на ДС, както и бившият министър на вътрешните работи ген. Атанас Семерджиев. Продължава...

Автор: bgman13

През 2005 година изпратих до вестник Атака избирателната система, която предлагам. Отзад на хвърчащия лист обърнах внимание на Волен Сидеров, че ако тая избирателна система, влезе като предизборна програма на партия Атака (което означава и съответното разбираемо обяснение към електората), партия Атака ще спечели изборите. Освен това, по моя начин, електоратът може по всяко време да си избере нова власт, без да се съобразява с датата на следващите избори.

Т.е. новата избирателна система, може да бъде внедрена без посредничеството на народното събрание, а чрез директно организиране на избирателни секции от гражданите и излъчване на народни представители, чрез протоколи. В интерес на истината не си спомням, дали последното изречение фигурираше в аргументацията ми.

 

Последва оповестяване на първа страница във вестник Атака (заедно с рекламата, за най-българската телевизия - СКАТ), че Атака иска Велико народно събрание за:

 

1. Пряк избор за министър-председател.

2. Редуциране броя на народните представители - минимум 140, максимум 160

3. Сезиране на Конституционния съд от 500 души, 10 депутати (или една парламентарна група)

4. Отзоваване на народни представители.

5. Референдум като коституционна норма. Да може да бъде свикван от 50 000 граждани.

6. Премахване на президентската институция.

7. Официална религия - източноправославна.

8. Отмяна продажбата на българска земя на чужденци.

9. Пребиваване на чужди войски на българска територия и участието на България във военни действия зад граница да се решава изключително и само от народното събрание с мнозинство 2/3 от народните представители.

10. Премахване на двойното гражданство.

 

Същината на това предложение е централизация на властта и редуциране на демокрацията. Значи демокрацията я няма, поради това, че кандидатите за народни представители се спускат отгоре, от властовото статукво и не могат да бъдат сменяни във всеки един момент от своите избиратели; и както си я няма ( а Волен Сидеров, до колкото съм схванал, това го признава), както си я няма, той предлага демокрацията да бъде редуцирана. А защо тогава иска подкрепа от народа, питам? Защо му е тя на човекът-отбор, който като Анчар бди сам в цялата вселена?

 

Предполагам, че това, което навежда на мислълта, че предложението на Атака е демократично са точките 4. и 5.

Отзоваване на народни представители - но как точно? Не е казано! Защото начинът по който това става, може да означава, че елкторатът наистина сменя своите избрани от него народни представители; или пък може да означава, че някой друг ги сменя, скривайки се зад електората. Освен това, сегашната избирателна система не дава възможност, електоратът да избира наистина народните си представители - не може да му ги спускат отгоре кандидатите за народни представители, парашутистите ги спускаха през комунизма.

 

Това което се очертава като тенденция, е че Волен Сидеров наистина казва истини. Да, нещата могат да се оправят бързо. За да се оправят обаче по начина на Волен, първо Атака трябва да събере мнозинство в парламента. Това мнозинство на Атака в парламента обаче е винаги в бъдеще време. За сега останаха още 6 месеца. Само! -

Трай коньо за зелена трева!

Когато те минат, когато и изборте минат, може да се окаже, че Атака пак няма необходимото мнозинство. Когато това се случи, Волен може да затръби, че изборите отново са фалшифицирани. ЕМИ ЩЕ СА ФАЛШИФИЦИРАНИ, СЛЕД КАТО В ТАЯ ИЗБИРАТЕЛНА СИСТЕМА ГЛАСОВЕТЕ НЕ СЕ БРОЯТ ОТ ТИЯ, КОИТО ГЛАСУВАТ.

Защо той не хване истински демократичната избирателна система, която съм обявил, и която му изпратих? (Господи, цели 7 години минаха оттогава!)

 

Но има и вариант при който Атака печели мнозинство в парламента. От тука натам обаче има възможност за други игри.

Може например, да се отцепят предатели. Филмът хич не е нов, гледали сме го с участието на депутати именно от Атака. Волен ще ги заклейми като предатели, ще каже че са ги купили и толкоз. В парламента Атака повече няма да има мнозинство, няма да станат хубавите работи, дето ги говори Волен. И после ще трябва да чакаме още 4 години. Или пък в един момент Волен, според директивите на дедо ви Тодър, ще канализира народното недоволство в митингова демокрация.  Обаче това е стара рибарска практика - рибата трябва да бъде омаломощена, преди да бъде извадена от водата. Т.е. Волен не предлага ефективноработещи системи и не желае да използва тия, които сами влизат в ръцете му.

Отделно си е, че когато опре въпросът, да се смята процентът на болшевишката революция, Волен добре го смята, че е нищожен и следователно народът няма нищо общо с тая работа. За да има народът нещо общо с митинговата демокрация, която повежда Волен, трябва да излязат на улицата минимум три милиона. И в такъв случай се очертават точно два въпроса:

1. В кой град ще се съберат толкова хора на куп?

2. Как електоратът ще се преброи, така че да е ясно на всеки, че бройката е вярна? Или пак някой властови център ще ни брои и съответно пак ще се чуват гласове, че бройката не е вярна?

Ами ако на улицата решат да излязат 5 милиона?!

До колкото знам, Волен Сидеров е завършил математическа гимназия, а и е очевидно че може да смята. Ако иска може, а когато не иска, подкарва народа на митинг.

Някои днешни идиоти реват, че митингите дето постоянно се образуват са малобройни. Ами ако бяха многобройни, какво щяха да правят тогава? Какво щяха да правят, ако се появят хиляда желаещи да държат реч? Само хиляда, защото може да са и 5 хиляди. Кво ша праим тогава, бе хора?

 

Така стигам и до възможността, Атака да спечели мнозинство в парламета и да започне да изпълнява наистина хубавите работи. Обаче пък, малко след това да се образуват междуетнически конфликти, които да прерастнат примерно във война с Турция. Искате хубави работи - ето ви хубави работи. Защото има значение, дали те се вършат по начин по който да станат, а не по начин по който няма да станат. А междуетническият конфликт е заложен в говоренето на Волен Сидеров, наред с хубавите работи. Той изглежда като едната ръка, на същият конспиративен субект, който сблъсква народите, за да извлича изгоди. Същият за когото говори и Волен Сидеров и който с другата ръка раздухва ислямизма. Без друго е очевидно, че Атака си има собствена телевизия. Т.е. очевидно е че Атака се разпростира доста на широко, не според възможностите на хората, които нямат нищо общо с властовото статукво. Такива резервни играчи постоянно излизат отдолу, държавата уж ги удря, пък дефакто им прави реклама. И веднага влизат някак си в телевизора. Скрити козове на властовото статукво. Само Волен обаче си има собствена телевизия. И освен това Волен, може добре да говори. Без съмнени, когато надроби войната и пр. Волен ще може и да се оправдае, че са виновни циганите, турците, ислямистите, американците. С които той разбира се няма нищо общо.

 

Но може на Волен Сидеров същият тоя конспиративен субект на властта, да му е обещал нещо: а именно, че България предстои да стане важно геополитическо място, че тука ще започнат вече и да наливат, а не само да източват. Да, това ще стане. Обаче има значение, дали три дена преди да измрем или три дена след като измрем. Ако на Волен са му обещали, че ще бъде пет дена преди да измрем, може да са го излъгали. И след като той им свърши работата, според уговорката, те да не си свършат тяхната работа според уговорката. На умряло куче, не само нож не е нужно да се вади; на умряло куче не е необходимо и да се помага. Умрялото куче не знае какво му е необходимо, то не знае и какво са му обещали. Не е знаело приживе, а мъртво - още повече. А България върви стабилно по пътя на умрялото куче.

На Волен целта му е ясна - да мобилизира електората да гласува, за да има държавната власт легитимност пред обществото. По тоя начин той крепи сегашната форма на недемократична избирателна система и има готовност със следващите евентуални форми на недемократичен диктат. Влючително война или междуетнически конфликти. И в такъв случай,  Волен Сидеров наистина има сериозно основание, да се страхува от българския народ?

****

Днес пак го слушах как разказваше за българския преход, за събитията на върха, където той беше постоянно присъстващ. И винаги чист и неопетнен. Вечният дисидент, дисидент от преди 89та. Т.е. от времето в което малкото хора, които знаеха какво ще става си подставиха дисиденти. Ако проследим историята на Волен Сидеров, така както самият той я разказва, става ясно, че той постоянно се разграничава от маргинализиращите се негови приятелчета и групировки, които докараха България дотука, за да оцелява постоянно като вечния дисидент. Хем против властта, хем все във властта. А днешното разделение на властите е властта на дисидентите и властта на недисидентите. Или кой му дава постоянно трибуна, кой му прави постоянно реклама? Първо беше главен редактор на вестник Демокрация. Т.е. той беше идеологът на тая демокрация, на провалената политика, която ни докара до тука. Последно в парламента подкрепяше ГЕРБ. Които отново се оказаха измекяри, защото говореха едно, но направиха друго. А и нали народът си ги бил избрал и Волен нямаше друг начин освен да се съобрази с народната воля. Нямаше ли? Нямаше ли Волен друг начин? ЦЕЛИ СЕДМ ГОДИНИ ВЕЧЕ МИНАХА ОТТОГАВА, КОГАТО ВОЛЕН ИМАШЕ ДРУГ НАЧИН - ИСТИНСКИ!

...А през това време керванът РАН-ЪТ си вървеше, докато Волен си лаеше по него.

Но дайте му пак своето доверие, да се проба отново! Дайте му шанс - но не на него! Дайте й шанс на същата система, която издига само недостатъчно облечени крале! По плодовете й ще я познаете - все по-горчиви, все по-отровни!

 

 

 

П.П.

И освен това, ще е добре Волен Сидеров да престане да твърди, че българският народ е избрал ГЕРБ. Българският народ не е избрал ГЕРБ, защото болшинството от електората не е гласувал. А не е гласувал, защото не вярва, че има смисъл да се гласува при тая избирателна система. (а пък тия които са гласували, са го направили от немай къде и защото такива като Волен са ги излъгали)

При тая избирателна система, при която изборите се фалшифицират и самият Волен Сидеров го изтъква, не може да се твърди, че българският народ е избрал държавната власт.

 

При една истински демократична избирателна система, каквато е моята, колкото по-лошо управлява една власт, толкова повече електоратът ще се активизира. И обратно - колкото по-добре управлява една власт, толкова повече електоратът ще си гледа неговата работа. Но не може да се твърди, че една система, която постоянно носи все по-лошо за болшинството от народа, все по-лоша власт, до степен на икономически, криминален и всякакъв геноцид - не може такова прогресивно антинародно управление да е избрано от народа. Как народът е избрал Ран-Ът?

Гугушева взела заем от сина си, за да му купи апартамент После той повторил схемата с баба си 9 дек 2012 18:02 357  

Снимка: СДС

Кандидатката за конституционен съдия Галя Гугушева изтеглила два заема на обща стойност 133 200 евро от фирмата на сина си Стефан Гугушев "Лигъл партнърс" ЕООД, за да купи апартаменти за него и за брат му. После Стефан Гугушев погасил част от тези зааеми към собствената си фирма с договор за дарение.

Това твърди самата Гугушева в отговора си на сигнала на адвокат Петър Ванев,  депозиран в парламента в петък, съобщи "Правен свят".

Гугушева първо посочва, че Ванев има наложени санкции от адвокатската колегия – "глоби, порицания и лишаване от права", което според нея води до съмнение в надеждността и добросъвестността на сигнала.

Тя  дава интересни подробности  за бизнеса на фирмите на самейството и различните фирми притежавани от сина й и майка й. Така например капиталът на дружеството "Лигъл партнърс"  ЕООД е увеличен за кратко време от 5000 лв. на 1 996 400 лв. с получени приходи от предимно от консултантска дейност на други две фирми на Гугушев плюс дивиденти от едната. Увеличаването на капитала се извършва, докато фирмата е прехвърлена като собственост на регистирано в САЩ дружество – пак на Гугушев.

Гугушева няма от какво да се срамува, сама иска проверка на сигнала 7 дек 2012 17:15 122  През юни 2011 г.. Тотка Ахчийска, възрастната майка на Гугушева, придобива обратно дяловете си в "Лигъл партнърс"  ЕООД на стойност  1 996 400 лв. като плаща с пари, получени от Стефан Гугушев като заем (до момента е изплатила само част – 350 000 евро.)  Излиза, че Гугушев, който преди това е дал заем на майка си, за да му купи жилище, което после изплаща с дарение, след това е повторил аналогична схема с баба си  - дава й заем, за да изкупи дялове от собствената му фирма.

"Голословни твърдения, свързани с връзки във финансови структури с неясен и съмнителен произход на средства и активи, в това число използване на подставени лица, не следва да се кредитирани от страна на уважаваната правна комисия към Народното събрание", пише в отговора Гугушева. Тя дава и обяснение на атаките срещу нея – като прокурор си е създала много врагове "при стотиците осъдителни присъди", които съдът е постановил по внесени от нея за разглеждане дела.

Тази седмица в правната комисия в парламента, където Гугушева трябва да бъде изслушана следващата сряда,  постъпи сигнал за съмнения за пране на пари от фирми, свързани със семейството.

Писмото е подписано от пловдивския адвокат и преподавател в СУ и УНСС Петър Ванев. То е придружено с дебела папка с документи.

В сигнала се посочва, че има "основателни съмнения за връзки на Гугушева с лица и финансови структури с неясен или съмнителен произход на средства или активи, в това число използването на подставени лица за осъществяването на търговска дейност и придобиването на значителни доходи, в противоречие с поста, който заема".

Ако се потвърдят данните в сигналите срещу Галя Гугушева тях, очевидно тя няма да бъде следващият конституционен съдия, заяви по-рано днес министърът на правосъдието Диана Ковачева пред bTV.

 http://www.dnes.bg