Днес почитаме и паметта на загиналите в Българската армия. Снимка: Булфото

Днес е църковният празник Архангелова задушница, който се отбелязва винаги в съботата преди Архангеловден – на 8 ноември.

На този ден се отдава почит към паметта на мъртвите, какти и вечна признателност на загиналите в редовете на Българската армия, пише БТА.

Архангеловата задушница намира своето основание в християнската догматика за възкресението на мъртвите. Оттам идва и почитта към починалите, която ние като християни отдаваме при всеки помен и на задушниците през годината.

На Архангелова задушница, както на всеки друг помен, се раздават сладкиши, бонбони, плодове, варено пилешко месо, вино. Освен на близките, се раздава и на хората около съседните гробове, дори да са непознати.

Значението на Задушница е голямо. Това не е само ден, в който близките и роднините на покойника се събират край гроба му, за да “ядат и пият”. Поменът, който се прави, е и възпоменание на живите за починалия, че не е забравен. Според богослови това е връзката между земната и небесната Църква.

http://www.dnes.bg/

Задушница. Молитви и приноси за починалите
All Soul’s Day
 

"Той не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи" (Лук. 20:38). "Бог не е Бог на мъртвите, но на живите" (Мат. 22:32) "Милост искам, а не жертва" (Мат. 9:13). "Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани" (Мат. 5:3). "Милост за даване да имаш към всеки живеещ, но и умрелия не лишавай от милост" (Сир. 7:36).

Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).

Виж също ТАЙНСТВАТА В ЦЪРКВАТА:

• Опело и помен за починалия
• Mолебен и други чинопоследования и молитви

Като християни всички ние вярваме във Възкресението на Господа Иисуса. Той за това възкръсна: за да възкреси и нас, да ни дари вечния живот, за който сме създадени. "Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта Си смъртта победи и на ония, които са в гробовете, живот подари", възпява Църквата.

Един ден и нашите покойници и всички починали в Христа ще възкръснат за вечен живот, както казва свети апостол Павел в Посланието си до римляните: "Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с него" (6:8).

Според думите на Спасителя умрелите не умират в истинския смисъл на думата, а преминават при смъртта си от земния във вечния живот. Къде са душите им след смъртта и в какво състояние се намират те до възсъединяването на мъртвите?

Съгласно със Свещеното Писание и Св. Отци ние вярваме, че веднага след смъртта на телата душите отиват в отвъдния свят и продължават там съзнателния си живот. Иисус Христос ясно е казал: душите на праведниците се намират в мястото на радостта, където живеят, чувстват и мислят, а душите на грешниците са в мястото на мъката, където страдат, разбират ужасното си състояние и напразно скърбят за пропиляното на земята време, прекарано в грехове. (Някои секти (най-вече адвентистите) заблуждават, че след смъртта на телата душите прекарвали в някакво безсъзнателно сънно състояние до второто пришествие).

Но нито грешниците в ада, нито праведниците в рая получават пълно и окончателно възмездие непосредствено след смъртта си. Едните живеят частично в блаженство, другите - очаквайки вечните мъки. Положението на умрелите, които са на оня свят, не е окончателно. Затова за грешниците, попаднали в ада, които са вярвали и са се каели приживе за лошия си живот, но не са имали време да принесат достойни плодове на покаяние, има още надежда за спасение. Господ Иисус Христос ни казва, че хулата против Светия Дух е непростим, смъртен грях, но всеки разкаян и изповядан грях ще ни се прости. Затова вярваме, че Милостивият Господ - Всеведецът, за Когото всички са живи, може да прости и греховете на обичаните от нас покойници. 

Как могат да бъдат простени такива грехове? Молитвите, милостинята и помените, правени в чест на покойниците, могат да умилостивят Бога и да покрият много грехове. Молитва за умрелите е въведена още в Литургията, съставена от св. апостол Иаков, брат Господен. А св. Василий Велики казва, че Господ приема от нас умилостивителни молитви и жертви за ония, които са в ада.

Телесната смърт не прекъсва единството между вярващите в Христа, пребиваващи в Църквата. Затова на тях - вечно живите в Бога - отдаваме почит и признание и затова измолваме прошка от Бога - да смегчи Милосърдният, Който иска всички да се спасим, тяхната участ на оня свят.

Нашите обични покойници споменаваме ежедневно в молитвеното си правило - със свои думи и с думите на светиите:

Боже на духовете и на всяка плът, Който стъпка смъртта, съсипа дявола и подари живот на Твоя свят!

Сам Ти, Господи, упокой душата на починалите Твои раби (имената.....) в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка.

Всяко съгрешение, което са сторили с думи, или дело, или мисъл, прости, като благ и човеколюбив Бог, тъй като няма човек, който да живее и да не съгреши. Един Ти, Господи, си без грях: Твоята правда е правда вечна, и Твоето слово е истина.

Защото Ти си възкресението, животът и покоят на починалите Твои раби, Христе Боже наш, и затова на Тебе отдаваме слава с безначалния Твой Отец и пресвятия, благ и животворящ Твой Дух, сега и всякога и във вечни векове. Амин.

Виж също Молитви за покойници и наставленията на Св. Йоан Кронщадски

По време на всяка Св. Литургия, на Проскомидията, свещеникът споменава също имената на починалите в Христа. Тамянът символизира чистата ни молитва, която възлиза до Бога, запалването на църковната свещ - горещата ни вяра, а пламъчетата й напомнят за безсмъртието на душите на покойниците.

Но молитвената грижа за починалите наши близки не се изчерпва с това. Църквата е определила специални дни в тяхна памет на починалите. Те винаги са в съботен ден, защото тогава Господ Иисус Христос е бил също Покойник, с тялото Си в гроба.

В тези дни във всеки православен храм се извършва специално богослужение - Литургия за упокой и Обща панахида, която отбелязваме като Задушница.

Преди определения час занасяме в храма това, което според възможностите си сме приготвили за раздаване (виж по-долу) и записваме имената на нашите покойници за молитвено поменаване (за предпочитане както по време на Литургията за упокой, така и на Общата панахида).

След богослужението молитвени възпоменания за тях правим и на техните гробове, като ги почистим, прикадим и украсим с цветя, красиви като добродетелите на починалия, като свещеникът прелее гроба с вода и червено вино за спомен на Христовата жертва за нас, като запалим църковната свещ и като раздадем малък дар на колкото се може повече познати и непознати, за да могат и те молитвено да поменат с "Бог да прости!" нашите сродници. Починалите в Христа не изпитват ревност помежду си. Затова посещаваме гробовете и на други починали християни и се молим и за тях. Те всички имат нужда от свидетелството и застъпничеството ни!

"Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани" (Мат. 5:3).

"Милост за даване да имаш към всеки живеещ, но и умрелия не лишавай от милост" (Сир. 7:36).

Наред с молитвите, за помен за сродниците и близките ни е добре да вършим дела на милосърдие, да проявим милост, която винаги Господ иска и очаква от нас: да подпомогнем болни, страдащи или изнемогващи, да раздадем дрехи на нуждаещи се, да дарим средства, икона или нещо друго, необходимо на Църквата. Та като кажем "Бог да прости покойните ми сродници" (и споменем имената им), този, който приема, също да се помоли за него.

Задушница. Художник: Пенчо Георгиев, 1927 година

Благотворителен характер имат и общите трапези, които вярващите правят на Задушница. На гроба на починалите или посещавайки други християни, на Задушница правим така наречените помени или раздавки - всеки с това, което според възможностите си е приготвил.

Прието е да подаваме варено жито, хляб или пита, вино, плодове, сладкиши или бонбони. Защо именно жито и вино, какво символизират те? Житното зърно "няма да оживее, ако [първо] не умре" (1Кор. 15:36), затова вареното църковно жито ни припомня нашето бъдещо възкресение, а виното символизира животодателната Лоза Иисус Христос и Неговата пречиста Кръв в тайнството на светото Причастие (Иоан 15:4).

Освен близките ни, дошли да почетат и да се помолят за близките ни, подаваме и на хората около съседните гробове, та и те да измолят прошка от Бога за тях, както и ние за техните обични.

За жалост в незнанието и суеверието си дори благочестиви християни придават друг смисъл на раздавките, вярвайки че житото и виното, които се принасят и преливат в памет на покойника, са за самия него. Но имат ли нашите покойници нужда от храна и питие, когато техните души са нематериални и храната им е също невеществена?!

"За да се нахрани" в отвъдния свят някои оставят и храна на гробовете на любимите си покойници, без да мислят, че тя ще послужи само на птиците и безпризорните животни, които ще омърсят и осквернят християнските гробове. "Сладкиши, поднесени на затворени уста, е също каквото ястия, сложени на гроб" (Сир. 30:18).

Съществуват много поверия и суеверия относно това, кога се прави или не се прави помен за починалите, включително за новопреставилите се в Господа. Общ помен за починалите Църквата извършва

• в съботния ден срещу Неделя Месопустна (пред Великия пост) - срещу Месни заговезни
• в съботния ден срещу Петдесетница (наричана не съвсем удачно и Черешова задушница)
• в съботния ден срещу Архангеловден - Архангелова задушница

В определени периоди Църквата е отредила също помени-панахиди да не се правят. Ние почитаме първом Господаря на живота и на смъртта, без да прекъсваме да се молим за нашите покойници в следните дни:

• през първата седмица на Великия пост
• от Лазарева събота до Томина неделя (Неделя след Пасха)
• от навечерието на Рождество Христово (Игнажден) до Ивановден.

Тази задушница е в събота пред Неделя Месопустна (Месни заговезни). (Виж календара за текущата година).

Окончателното определение съдбата на човека, съобразно живота и делата му на земята, ще бъде в края на вековете - при Второто Христово пришествие. Църквата затова се моли за починалите от векове с вяра свои чеда и е определила нарочни дни за това - съботите в спомен на Великата събота преди Възкресение и задушниците, каквато е тая пред Великия пост. На тая събота е задушница, защото на следващия ден, Неделя на Месни заговезни, с Евангелско четене се припомня картината на Страшния съд. Великият пост се започва от понеделник след сиропустната неделя - Сирни заговезни.

† Траянополски епископ Иларион, Пространен православен месецослов, изд. Тавор.

Виж също:

• Неделя на всеопрощението

Съботният ден пред Петдесетница е ден в памет на всички починали с вяра православни християни. (Виж календара за текущата година).

Всеки съботен ден е ден за възпоминание на покойниците, а задушница  пред Петдесетница е нарочен възпоменателен ден.

След Възнесението на Господа входът на Царството небесно в невидимия свят - на рая, е отворен. Затова в този ден Църквата  усърдно се моли през него да влязат починалите с вяра - и ще се моли за тях до свършека на света.

На Петдесетница са дадени даровете на Светия Дух, които очистват от всяка сквернота. Преди този ден и на самия ден Църквата усърдно се моли за очистване от сквернотата на греха и опрощение на починалите с вяра в Христа.

На задушница камбаната бие траурно - с отмерен удар, да напомни за грижата за мъртвите. Богослужебното правило е по-особено, с усърдни молитви за починалите. Службата е заупокойна, след която, както и на вечерта на предния ден, се прави обща панихида.

Опечалените по смъртта на свои близки от предния ден и на самия ден посещават гробищата, палят свещи и кандила, поставят цветя, преливат гробовете с вино, кадят над тях с тамян, носят жито и в църква, и на гробищата, и в израз на вярата във възкресението разчупват хляб и раздават донесеното от името на покойниците молитвено да се помене: Бог да прости.

† Траянополски епископ Иларион, Пространен православен месецослов, изд. Тавор.

Според евангелското повествование на петдесетия ден след Пасха в Йерусалим било пълно с поклонници, дошли за големия юдейски празник, посветен на Божието законодателство на планината Синай. В града били и Христовите ученици и Майка Му.

Те били събрани на молитва в един дом, когато се случило необикновено събитие. То накарало хората от улицата да се струпат около къщата. Внезапно се чул шум, сякаш духал силен вятър. Той изпълнил цялата къща, а над главата над всеки от молещите се се явил по един пламък, приличащ на огнен език. Апостолите се изпълнили с Дух Свети и започнали да славят Бог на всички езици, които дотогава не знаели. Формата на пламъка била видимият знак за въздействието на Светия Дух върху Христовите ученици, на които била дадена силата да проповядват Христовото учение на всички народи. Самият огън символизира духовното очистване и просвещаване на душите на апостолите.

На Петдесетница вдъхновената проповед на Св. Апостол Петър накарала много хора да повярват в Христа, да се покаят, кръстят и приемат благодатните дарове на Светия Дух. Техният брой бил около три хиляди. Така били поставени основите на Църквата, затова и празникът Петдесетница (Св. Троица) се смята за неин рожден ден.

На Петдесетница в храма се отслужва тържествена литургия, а веднага след нея започва богослужебното празнуване на празника Св. Дух, който е в понеделник. Празнуването на Светия Дух започва с молитви, по време на които клирът и миряните застават на колене. Четат се три молитви на Свети Василий Велики, в които изповядваме нашите грехове пред Бога, и заради великата жертва на Неговия Син молим за помилване. Молим Иисус Христос да изпрати и на нас Светия Дух, за да просвети душите ни, а накрая се молим и за нашите починали близки. По време на богослужението свещениците хвърлят в храма орехова шума, която напомня за слизането на Светия Дух върху апостолите.

Виж също:

• За Светия Дух и Божествената Благодат
• Света Петдесетница

Архангеловата задушница предхожда винаги големия празник на св. Архангел Михаил. (Виж календара за текущата година).

С вяра в безсмъртието на душата и във възкресението на мъртвите, във всеки православен храм се отслужва Обща панихида за починалите наши близки.  

От малката звънарня непрестанен
разнася се от тъмно звън камбанен...
Ти, който и да бъдеш, спри от път,
спомни онез, що минаха отвъд!

И на колене прошепни полека:
На мъртвите пръстта да бъде лека!
И горе, пред небесните врати,
греха Господ на всички да прости!

По твоя път лъжовен и далечен
недей забравя – само Бог е вечен....
И някой ден, в един незнаен час,
и ти ще клюмнеш като житен клас!

Из сборника "Детска вяра"

Над всеки гроб мъждука кандилце, трепкат свещи, и благовонен тамян се издига към небето като благоуханна жертва. Тук тишината на мъртвите се нарушава от тъжната шетня на живите. Това има своя дълбок смисъл – да напомни на живите техния дълг към мъртвите. Да се молим за тях от обич към тях. Това е Божия повеля...

Бог е любов. Любовта никога не умира. Светата Православна църква, като чадолюбива майка, има в своите грижи не само живите човеци, но също така и починалите, за които тя се моли да ги упокои Господ "в място светло, в място тревисто, в място прохладно, дето няма никаква болка, скръб и въздишка”.Това тя върши по-специално няколко пъти в годината, в специални молитвени дни, наречени задушници. В тия дни Светата Църква отправя горещи заупокойни молитви към Бога за всеки вярващ, който по повелята на Господаря на живота и смъртта, е завършил земния си живот. В своите молитви тя не забравя да помене и всички ония, които са дали живота си за свободата на родната земя, приютени по бойните поля в знайни и незнайни гробове. И моли се тя, защото смъртта е общ наш жребий. Всички сме подчинени на неизбежния неин закон. И само чрез молитвата и нашия заупокоен помен в тия дни на свето единение, тяхната задгробна участ се подобрява и нашата скръб се облегчава.

Кой смъртен на земята не е почувствал парливата мъка по загубата на близък човек? Има ли човешко сърце, което да не се е късало от болка пред зиналия гроб, готов да прибере в студените си обятия близък нему човек?

Идете в такъв ден на гробищата – града на мъртвите – и там ще видите как бледа майка е склонила колене и ридае над пресен гроб на единствено чедо. Ще видите също по-нататък, как млад човек е склонил глава и тихо рони сълзи за изгубена другарка в живота.Така дълбока и всеобща, скръбта като черен саван, покрива челата на всички. Гнети и измъчва сърцето мъката по свидна загуба.

Има ли изобщо човек, който да не питае свето чувство към тези свои близки, с които е делил и радости, и скърби, но които са си отишли преди него? И човек изживява тия свои чувства не само вътрешно, но и външно, с извършване на разни религиозни обреди. В такива дни християнските гробове са обкичени с цветя и отрупани с плодове, хляб и варено жито, което е символ, по думите на ап. Павел, на това, че което посеем, няма да оживее, ако не умре (1Кор. 1:5). Над всеки гроб мъждука кандилце, трепкат свещи, и благовонен тамян се издига към небето като благоуханна жертва. Тук тишината на мъртвите се нарушава от тъжната шетня на живите.

Това има своя дълбок смисъл – да напомни на живите техния дълг към мъртвите. Да се молим за тях от обич към тях. Това е Божия повеля. Бог е любов. Любовта никога не умира.

Но не са само външните форми, които изразяват скръбните чувства на човека към близките покойници. Човек винаги ги изживява сам в себе си; в такъв момент той чувства колко слаб и малък е по отношение на смъртта, и колко суетно и преходно е всичко земно.

И както студената ноемврийска нощ за миг попарва свежестта на очаателното цвете, което със своята красота гали и радва душата на човека, така и смъртта покосява внезапно живота на човека. И ако блясъкът и красотата на дивното цвете така безславно отминава, то за красотата на човека, образа и подобието Божие, Бог – поради безграничната Си милост и човеколюбие – е приготвил нещо много по-съвършено – една щастлива вечност на блажен покой. И колкото човек повече вярва и повече е убеден в безсмъртието на душата, по думите на Иисуса Христа: "Които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане" (Иоан. 5:29), толкова смъртта на такъв човек е по-спокойна, защото е придружена от несъмнената увереност, че смъртта не е смърт, а само преминаване от временния към вечния живот и едно щастливо връщане в Божия дом.

Така са гледали на смъртта всички праведници и угодници Божии, като са я посрещали с чудно спокойствие и с твърдата увереност в "живота на бъдещия век”. Всеки, който гледа на смъртта така, устройва земния си живот имайки предвид винаги бъдещия свят.

На земята остават само нашите дела. Ако те са били добри и пропити с духа на Христовата любов, ще ни послужат за оправдание.

брой 39 от 8 ноември 1958 година

Да правиш помен за умрелите, може само когато вярваш, че те са живи. Тази парадоксална на пръв поглед, мисъл се потвърждава дори повече от обикновената човешка интуиция отколкото от църковното учение. “Всички ще идем там” - така звучи най-популяният израз за поменаване на умрелите. И трябва да се каже, че това е доста сериозно отношение - гледайки на чуждата смърт, да не забравяме за своята собствена.

Но има един много важен момент, който не се уточнява в този израз. А именно: къде е това “там”. Какво се намира зад тази черта, която е преминал умрелият и която рано или късно ще премине всеки от нас? Ако зад нея има само пустота, небитие и пълно унищожение на човешкото самосъзнание, тогава самата фраза “всички ще идем там” се лишава от всякакъв смисъл, защото в този случай няма и не може да има никакво ”там”. Получава се така, че дори поменавайки нашите покойници с тази проста фраза, ние изповядваме своята вяра в три сериозни пункта:

1) Биологическата смърт не унищожава човешката личност;

2) След смъртта, лишил се от тялото, човек попада в друг, неизвестен все още за нас, но напълно реален свят;

3) Преходът в този свят е обективно неизбежен за всички хора, независимо от тяхното лично желание.

Когато наш близък е в болница, ние проявяваме своята любов към него, като го навестяваме, носим му книги, плодове, разказваме му последните новини и, прощавайки се, казваме, че утре обезателно ще дойдем пак при него. Но когато наш роднина умира, това винаги ни поставя в някаква задънена улица. Ние, разбира се, не сме започнали да го обичаме по-малко, горестта от раздялата даже е усилила нашето чувство и ни е помогнала да разберем колко скъп ни е този, когото смъртта ни е отнела. Но какво да правим по-нататък, как да изразим любовта си, какво да направим, че тя да достигне до любимия и да му помогне или да го зарадва там, където той се е оказал - не знаем. Ние просто нямаме представа за битието там - отвъд границата на земния живот, ние дори не можем да си представим какво става с човека след смъртта. А когато не ни достига личен опит, напълно разумно е да се обърнем за помощ там, където има подобен опит - да се обърнем към Църквата, която вече две хилядолетия поменава своите умрели и има много свидетелства за действеността на молитвеното поменаване на покойниците.

Оказва се, че любовта ни позволява да споделим с близките си най-главното - жизнената сила, самата възможност за битие. На този принцип Църквата основава необходимостта от възпоменаване на покойниците и възможността за изменение на посмъртната участ на тези, които обичаме и за които се молим. Да, душата след смъртта не може сама да се изменя. Но тя може да се измени благодарение усилията на тези, които са останали на земята и пазят паметта за нея. Работата е там, че Църквата - това не е просто формално обединение на хората, вярващи в Бога. В Църквата християните съставляват един организъм, в който състоянието на един орган определя как ще се чувстват и всички останали. Всички ние сме живи клетки на живото Тялото Христово. Апостол Павел е написал следното: ”Вие сте тяло Христово, а поотделно - членове”. Физическата смърт не откъсва човека от Тялото Христово. Но тези духовни болести, които човек не е доизлекувал приживе, сега са излечими само с усилията на целия организъм, той сам за себе си вече нищо не може да направи. Как може един човек да помогне духовно на друг, още повече на починал? Точно така, както в организма една клетка помага на друга, поразена от заболяване. За да сподави възпалителния процес в една част на тялото, организмът включва имунните процеси, които хвърлят всичките сили на организма на борба със заболяването. Здравите клетки вземат върху себе си допълнително натоварване, за да помогнат на болните.

Да помогне на болния, може само здравият. Това е главният принцип на духовната помощ. В това е същността на молитвите за другия човек, жив или мъртъв. За да помогнем на ближния, ние самите трябва да се заемем със своето духовно здраве, за да имаме възможност да го споделим с любимия човек. Да предположим, че нашият ближен е бил приживе гневлив, обичал е да злослови, пиянствал е и е чревоугодничeл. Значи, ние трябва да се научим да се въздържаме от гняв, да удържаме своя език от зли думи, да съблюдаваме постите, да раздаваме милостиня и т.н. Просто казано, трябва ние самите да започнем да живеем по християнски и с това да получим възможност да споделяме този живот с нашите покойници чрез молитвата. Любовта се реализира в жертвата. И ако нашето възпоменание бъде основано на такава християнска самоотверженост, то ще стане за душата на умрелия човек това съприкосновение на любовта, което е способно да влее в него част от нашия живот в Христа.

Православните християни не се разделят със своите любими хора даже след смъртта им. Всеки ден, споменавайки починалите в своите утренни и вечерни молитви, ние ги вписваме в кръга на нашия живот. Както, ако те са заминали в далечен край и ние просто отдавна не сме ги виждали. Но при това ние се надяваме, ние много вярваме, че някога обезателно ще се срещнем с тези, които така обичаме, и които така ни обичат. Защото Бог обича всички нас.

А. Ткаченко

От дълбока древност почитта към мъртвите и грижата за задгробния им живот са неотменна част на всеки религиозен култ. Историята, археологията и етнографията познават най-различни ритуали и обреди, свързани с това почитание. То разкрива заложената у човека първична вяра в съществуването на "другия" живот - животът след смъртта. Именно с него е свързан и днешният ден - Задушница (за душата).

Християнската вяра в задгробния живот и почитта към мъртвите обаче се основават на учението на Господ Иисус Христос и Неговото Възкресение. Затова Светата Църква определя земния живот като подготовка и път към небесното отечество. Смъртта пък се приема за сън, след който починалите възкръсват за нов живот (1Кор. 15:51-52), а денят на смъртта е ден на ново раждане за блажен и вечен живот. Тялото на човека е храм на Светия Дух и съсъд на безсмъртната душа. При погребението тялото се връща в земята, от която е взето. Но подобно на зърното, паднало в земята, то се облича в нетление и безсмъртие, за да възкръсне при Второто пришествие на Господ Иисус Христос.

Когато решим да се обърнем към истините на вярата, трябва да проявим не само склонност към знание, но в голяма степен и доверие към божествените истини. Само така ще ги възприемем и със сърцето си. Защото само с разума не е възможно да се разберат истините на вярата;тя се основава на доверието ни в Спасителя, в светите апостоли и в старозаветните праведници, чрез които е говорил Сам Бог.

Фундаментална истина на християнската ни вяра и учение е Възкресението Христово. Като приели тази вяра чрез акта на Свeтото  Кръщение, и наричащи се православни християни, за нас не би трябвало да има съмнение в евангелското свидетелство за това изключително събитие. Защото "ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него" (1Сол. 4:14). И още: "Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра" (1Кор. 15:14). За важността на вярата във Възкресението и задгробния живот, като неотменима част на християнското учение, говори и фактът, че в Символа на вярата (325-381г.) за това са определени специални текстове - членовете 11 и 12: "Чакам възкресение на мъртвите, и живот в бъдещия век."

Това изключително и необикновено събитие е предречено и нагледно показано от св. пророк Иезекиил, чието видение е описано в глава 37 на неговата книга - съставна част на Стария завет. Пророкът вижда поле, изцяло осеяно с човешки кости. На въпроса на Господ Бог, дали ще оживеят тези кости, Иезекиил отговаря, че само Той Самият знае това. Тогава Господ се обръща към пророка с думите: "Тъй казва Господ Бог на тия кости: ето, Аз ще въведа във вас дух - и ще оживеете. Ще ви дам жили, ще направя да израсте на вас плът, ще ви покрия с кожа и ще въведа във вас дух, - и ще оживеете и ще познаете, че Аз съм Господ" (Иезек.37:5-6). Божието слово се изпълва на дело и човешките останки оживяват. Това пророчество красноречиво показва, че именно под въздействието на Божието всемогъщество, телата на починалите ще се съединят с душите си, и така ще оживеят.

Възкресението на мъртвите е трудно постижимо за нас явление, трудно разбираемо за човешките ни възприятия. То ще представлява най-дивната и величествена гледка, съществувала някога на земята. И при най-богатото въображение, едва ли можем да си представим това. Въпреки всичко, всеки би се запитал, как ще се съберат пак всички ония частици, които са съставлявали нашите тела, и които след смъртта ни са се разпаднали и разпилели? Кой и как ще ги събере, подреди и оживи? От друга страна, обаче, замисляме ли се, кое е по-трудно - да създадеш нещо, което никога преди не е съществувало, или да възстановиш нещо, вече създадено и съществувало? И ако за едно дете не е особено трудно да си сглоби нещо, да го разруши и пак отново да го сглоби, колко повече това е по силите на Господ Бог?!

Познат е следният случай с Исак Нютон. В разговор със свои гости, била засегната и темата за възкресението на мъртвите. Някои изразили съмнение, че това изобщо е възможно. "Кой и как ще събере пръснатия прах от умрелите тела, за да направи нови тела за душите?" - питали те. Започнали разпалени препирни. Нютон мълчаливо взел шепа железни стърготини, смесил ги с пясък и попитал : "Кой от вас може да отдели железните стърготини от тази смес? "При настъпилото всеобщо недоумение ученият взел един магнит и разбъркал с него сместа. Скоро по него се прилепили всички железни частички. "Онзи, Който е дал такава сила на този метал, нима не може да извърши нещо по-велико чрез нашите души, та когато дойде времето, те да се облекат в предишните, но обновени вече тела при възкресението?"

Много неща в природата също ни говорят за иначе трудно постижимата истина на възкресението. Така, за да поникне и даде нов живот, посятото зърно първо изгнива в земята.

Какво, обаче, ще стане с хората, които доживеят до второто пришествие на Христос? Св. апостол Павел, комуто Бог е дал да види бъдещия свят, описва тяхната съдба: "Всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим" (1Кор.15:51 - 52). Това предричане означава, че всички хора, които са живи във времето на всеобщото възкресение, ще станат безсмъртни; техните тленни тела ще се изменят в нетленни, каквито ще бъдат и телата на възкръсналите покойници.

Тези изключителни и грандиозни събития са предречени да се случат при края на света, и ще предшествуват Второто идване на Господ Иисус Христос. Тогава не само хората, но и целият ни познат и видим свят ще се измени от тленен в нетленен (2Петр.3:7-12).

Какво, обаче, се случва с душите на покойниците и в какво положение се намират те до възкресяването им?

Нито душите на грешниците в ада, нито душите на праведниците в рая получават пълно и окончателно възмездие веднага след смъртта си. Тогава те само предвкусват бъдещия си вечен живот. А какъв ще бъде той, ще се реши едва след възкресението на телата. Това е така, защото човек се състои от тяло и душа, и в неговите дела - добри или лоши - участвуват и тялото, и душата. Затова възмездието се отнася и до двете, и праведният Божий съд е отреден за времето след възкресението и на телата.

В църковната летопис и предание са съхранени много случаи за избавление на грешници от ада по молитвите на живите. Затова светата Църква е определила специални молитви и обреди за починалите. В тях духовниците, които са призвани от Бога да бъдат посредници между Него и хората, изричат и извършват всички символни и мистични думи и действия. Чрез тях може да се измоли Божията милост и прошка за душата на починалия. Това става при църковните обреди: опело (мирско, свещеническо и монашеско), панихида, трисагий и диптих.

Разбира се, ние трябва да се молим за покойните и в своите частни молитви, извършвани в домовете ни, както и да даваме милостиня на бедните, защото тя извънредно много помага за облекчаване задгробната участ на починалите. Трябва, обаче, при всякакви обстоятелства да избягваме извършването на каквито и да било нехристиянски действия и обреди, за които сме чували, или са ни казвали, че "така се прави". Като кръстени в Христовата вяра, и като членове на Христовата Църква, нямаме никакво оправдание да отричаме нейната обредност, с която тя се грижи за човешките души. В противен случай можем да станем виновници за утежняването задгробната участ на нашите починали, и дори за тяхната погибел.

Когато тленното ни тяло боледува, при инженер ли отиваме, или при адвокат, или артист? Не, но веднага търсим лекаря, защото той е призван и научен да се грижи за здравето ни. Колко повече това трябва да се отнася до грижата за безсмъртната ни душа, която често пъти безотговорно поверяваме в ръцете на непризвани и неуки лечители.

Мълвина Господинова
Вестник "Монитор", 25 февруари 2006 г.

Скоро отмина Задушница, но още дълго ще ни тревожат някои проблеми, за които с нова сила ни напомни този свят ден. Те касаят, разбира се, на първо място нас самите - нашия духовен облик като християни, висотата на вярата ни и предаността ни към Христа. Но не само...

Става дума за два гряха, които мнозина продължават да извършват поради незнание, маловерие, а може би и зла воля. Тези грехове са твърде тежки, защото оказват влияние и върху положението на починалите.

Единият от тях е суеверието, което е невероятно развито във връзка с погребалните обичаи. Вършат се тъмни и непотребни ритуали, които са грозни и за езичниците, камо ли за християни. А масово се практикуват от хора, приели св. Кръщение, които вече са се отрекли от дявола и неговите заблуди. Но ето, че не напълно. Напротив, още повече радват демоните с отричането си от християнството чрез подобни ритуали. Ето някои от тях:

• Покриване на всички огледала с плат;
• поставяне на камък под ковчега с покойника (в краката), впоследствие камъкът заедно с остатъците от запалените за покойния свещи се изхвърлят в течаща вода - поток, река;
• счупване на стъкленица (стъклен съд) в пода или земята след изнасянето на покойника от жилището (или хвърляне в течаща вода);
• изнасяне на покойника от чужди хора, без участието на роднини;
• ритуално даруване на изнасящите ковчега - носни кърпички, кърпи за лице;
• в ковчега се поставят пари и лични вещи - за из път;
• покойникът задължително трябва да е с пръстен;
• капакът на ковчега не трябва да се внася в дома;
• преди спускането в гроба се снема връвта, придържаща долната челюст;
• в изкопания гроб се хвърля пиле (кокошка) с прерязано гърло - да не идва смъртта повече в това семейство;
• при смърт на близнак до гроба се засажда дърво - да не прибере смъртта и другия близнак.

Ще повторим, че тези суеверия и много други подобни са недопустими за хора, които смятат себе си за християни, те са грях и мерзост пред Бога. Лошото е, че тъкмо когато душата на покойния близък има нужда от нашите чисти молитви, ние постъпваме като недобросъвестни и им даваме вместо хляб - камък, вместо риба - змия (срв. Мат. 7:9-10), като вредим и на себе си чрез отстъплението.

Другият грях е свързан с разкола - обръщането за "помощ" към свещеници от разколническите групи - било тези на самозвания Инокентий, било старостилци към подобния нему Фотий.

Тук заблуждението е по-лесно, защото отстъплението от християнската вяра не е така очевидно. Разколниците използват същите слова, същите ритуали, както и Църквата. Те изглеждат по същия начин, дори понякога са същите хора, преди да отпаднат в разкол. В повечето случаи използват същите храмове, които са заграбили от Църквата. Така те използват силата на навика у старите енориаши, които от детството "са си свикнали" и сега, в "новата ситуация" продължават да поръчват опела, панихиди и молитви в кварталната черква, която обаче вече е към разколници. Такъв е случаят например със столичните "Св. Параскева","Св. Кирил и Методий" (на Женския пазар), "Св. София", "Св. Петка Самарджийска" (пред ЦУМ), старостилския храм в кв. "Бъкстон", Княжевския манастир и други.

Понякога съществува и рискът опечалени, които са се обърнали за услуга към някоя частна погребална агенция, да се окажат поставени пред свършен факт да приемат разколнически свещеник, който "работи" с агенцията.

Така или иначе, всеки православен християнин трябва да знае, че такива опела, панихиди, заупокойни молитви, както и всички разколнически тайнства и треби са кощунствени, безблагодатни. Те са самочиние, което остава извън Христовата църква, осквернително и за живи, и за починали.

Имаме много поводи да си спомняме както за суеверието, така и за разкола в нашия църковен живот. Това са две твърде различни греховни прояви, обаче в грижите ни за душите на нашите покойници те имат и нещо общо: че могат да навредят и на тяхното състояние. Затова на Задушница тези размисли ни идват едновременно.

Брой 12 за 2002 година

Виж също:

• Беседи за живота след живота
• Православен молитвослов
• Нашата надежда: За молитвата
• Православен календар за текущата година
• Духовни бисери от Св. Писание и Св. отци
• Православен речник

    www.Pravoslavieto.com

Умишлено изчаках да отмине медийния шум около случая с отбелязването на годишнината от присъединяването на Кърджали и околията му към България и политическия конфуз, около предложението ген. Васил Делов, началник на Хасковския отряд, който печели битката за града, преди да напиша нещо по темата.
Тя темата е може би повече политическа, отколкото историческа, но е добър пример за това как историята и днес се използва, за да служи на политически цели, да разединява, да отнема обществена енергия и да стимулира най-ниски страсти и прояви на етнически заигравки.

Но, да погледнем нещата от съвременния към конкретно историческия контекст и фактология, като за целта на това есе ще ползвам съвсем неисторически, но общо достъпни от всеки източници за информация, каквито например са сайта на община Кърджали и Укипедия...

И така, какъв е проблемът - общинските съветници от ДПС отхвърлили предложението на Инициативния комитет генерал Делов да бъде удостоен със званието почетен граждани на Кърджали - посмъртно, защото в подписка направена от между 300 и 400 души (дали е истинска или фалшива няма значение), се оспорва неговата значимост като историческа фигура и се акцентира върху незарастналите рани от войната, свързани с извършено насилие от командваната от него войска върху мирно турско население. Като бумеранг - това решение предизвика гневна медийна и интернет вълна, "дежурните" казионни историчари се изказаха - все ченгета, дежурното ВМРО (оглавяване от ченге) също направи дежурния си протест и ако и две три футболни агитки се бяха намесили, вероятно сега половината Кърждали щеше да е в пламъци.

Т.е. типичен пример за ползване на историята за манипулиране на масовото съзнание и за разпалване на в случая и етническа и междурелигиозна вражда - класика в жанра!

Да видим как стоят нещата от гледна точка на историята и злоупотребата с нея - пак на база на упоменатите вече източници, защото те са напълно достатъчни за илюстрацията, която искам да направя!

Кой е ген. Васил Делов и обществено значима фигура за България ли е той?
Роденият в Котел роднина на Раковски е със следния най-схематично представен "скромен" принос към държавата ни - завършил първи випуск на Военното училище, командир на дружина по време на Сръбско-българската война, с която стига до Пирот, командващ на Хасковския отряд, който разбива Явер паша и присъединява Кърджали към България, командир на дивизия при превземането на Одрин, командир на Западнородопския отряд по време на Междусюзническата война, който е част от успешно проведената операция за вкарване на гръцката армия в "чувал" при Кресна, с което е сложен край и на самата война и България е спасена от още по-голяма разпарчетосване, да не кажем пълно поделяне на нейните територии между Сърбия, Гърция Румъния и Османската империя, ако гръцката армия беше успяла да продължи пътя си към София... генерал за поръчки на Министерството на войната през ПСВ до излизането си в запаса през 1919 г.
Военен теоритик от високо ниво - автор на:  „Редовите войници в пехотата“, която е първото ръководство за обучение в Българската армия, „Ръководство за подофицери при изучаване на разсипния строй“, „Окопи за пехота с рисунки“, „Ръководство за офицери при обучението по фехтовка“, „Таблица за бой с нож с рисунки“, „За дисциплинарните наказания и гимнастиката".
Два пъти отличен с ордените "За храброст", "Свети Александър", "За военни заслуги" и един "За заслуги"... Не зная колко българи днес пък били и от Кърджали, пък били и от турски произход, пък били и от ДПС могат да се похвалят със сходни заслуги и принос, а ген. Делов даже не е в първата 50-ца на заслужилите българи от онова време (условно казано). Или както биха казали братята сърби - "ово е стандарт!"

Да видим и предполагаемите рани, нанесени от Хасковския отряд - обвиняват го, че в резултат на неговите действия компактни групи от турско население се изселили от родните си места... Изселване в резултат от военни действия и усещане на загуба обаче има във всяка война и те са следствие от страха на мирното население от евентуални погроми, от пропаганда или от ясно разбиране, че при промяна на владението ти няма да се чувстваш добре... Сведения за погроми извършени от редовната българска армия при действията при Кърджали няма! Сведения за осъществяване на действия от типа "мъртва земя" от страна на корпуса на Явер паша - в това число и изселване на населението, унищожаване на хранителни запаси, животни и т.н. има! Сведения, че тогава все още полковник Делов е нареди на някое турско село да се махат под силата на щиковете няма. Сведения, че турските изселници са се движили преди, а не след армията на Явер паша има! 

Къде е възможната рана - да, със сигурност е имало български чети или войници, които са мародерствали, това е неизбежно във всяка война, но българите още от времето на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, че и през въпросното историческо време са правили много ясна разлика между мирно и военно население, между изедници и виновни за насилие и невинни, между вярващи и техните насъсквачи на религиозна основа. Като цяло българската армия никога не се е замесвала в мащабни акции срещу мирно население срещу този период, а проявата на такива е била по-скоро изключение или индивидуални или групови решения.

Толкова за генерал Делов и неговата стойност за България, както и действията на командвания от него Хасковски отряд при завземането на Кърджали. За тези си заслуги или поради тяхната липса на него му е спестено почетното гражданство... Друг е въпросът защо това не се е случило още преживе на генерала или в някоя от последвалите години и чествания, но както казахме монетата винаги има две страни и като историята се ползва за политически цели с днешна дата е добре тези страни да се оглеждат!

Сега да видим един друг герой, свързан града... Кърджи Али - човекът дал името на града всъшност. Легендарен или съществувал като историческа личност - какво знаем за него - роден някъде в Бухара, включил се в армията на Османския бейлик, където показал завидни качества и скоро командвал отряд с мащабите на полк при Мурад І. Завладял Източните Родопи и като харесал много мястото прогонил или обърнал в ислям местното население довел много преселници, които заселил в опожарените и обезнаселени от него места и според двете версии на легендата или бил убит по време на сражение и там дето бил убит и погребан възникнало селище носещо неговото име или доживял до дълбока старост и след като умрял.... същото. Да приемем, че в своята основа легендата е достатъчно достоверна и да поразсъждаваме или да направим "паралелни животоописания" на тези двама - всеки по своему забележителни мъже....

И единият и другият от млади проявяват завидни качества и са забелязани от своите наставници, изпъкват сред околните и правят сравнително бърза военна кариера, базирана на тяхната храброст, прозорливост и отношение към войниците!
И единият и другият се издигат до военни чинове, позволяващи им да водят самостоятелни военни операции в рамките на общите военни действия. И двамата са получили практическия една и съща задача от своите командвания, която изпълняват успешно - да завладеят Източните Родопи и така да подсигурят фланга на централното настъпление.
И единият и другият са почитани от своите войници, от своята държава като съвсем заслужени герои.
И единият и другият са обвинени (вярно или не друг въпрос) в насилствени действия срещу мирно население, насилствена смяна на религия, погроми на върху села и имущество.
На единия е кръстен и още носи името населеното място, което той е завладял и присъединил към своята държава, независимо, че днес е в перделите на чужда национална държава! На другия му е отказано почетно гражданство в града, който той е завладял и е присъединил към своята държава от жителите и гражданите на същата тази държава, за която той се е бил и към която е предал в завещание собственото си име, постъпки, човешка и воинска доблест....

Парадокс първи - днес почитаме името на османския завоевател на унищожителя на българската средновековна държава, която не съществува от 1918 г. насам и не зачитаме името на български генерал воювал за възстановяването и просперитета на същата тази българска държава срещу Османската империя.

Парадокс втори - ако някой се вгледа по-внимателно в информацията в сайта на община Кърджали в раздел "ИсторияТа" ще установи някалко интересни неща - в основния подраздел "история", единственото публикувано нещо там е именно легендата за Кърджи Али и нищо повече. Нито дума за последващата история на населеното място и региона - сякаш всичко започва и свършва с Кърджи Али или най-малкото това е единственото нещо от историята на този град, което си струва да бъде споменато като част от неговата история - факта на неговото "основаване" или именуване на легендарния завоевател на Източните Родопи от Османската империя. Още по-интересно е съдържанието на следващите подраздели, обаче - в "културно наследство" са представени три обекта - Перперикон, манастирът св. Йоан Предтеча и Каменните гъби (който е ходил на тези места знае за какво става въпрос, който не е - препоръчвам му да иде). Дали има повече неща заслужаващи да бъдат представени е едно на ръка - парадоксалното е, че нито в първия вече представен раздел нито в този, никъде и по никакъв начин не фигурира думата "българин" в никаква форма и контекст - "турци", "траки", "римляни"  "епископска резиденция".... българи йок, няма....Всъшност тук е важно да подчертая, че в текста за Кърджи Али няма и познайте какво - Османска империя.... Пише - "...когато турците нападнали Родопите по времето на султан Мурад I (1360 - 1389), войските били предвождани от военачалника Кърджа Али."
Да продължим натам в раздел "Забележителности" са представени 21 забележителности в рамките на Общината... от тях 13 са природни обекти и защитени зони, а останалите са дело на човешка дейност... Ако се питате.... и тук нито веднъж не се споменава "българи" в какъвто и да е контекст - траки, средновековни, епископски.... замислих се дали въобще някога тази част от Родопите е била в пределите на която и да е българска държава и чак се усъмних в собствените си знания!
Добре, че се появи раздела "Музеи" - та там видях, че този в Кърждали реализира своята дейност в "Източните Родопи, Южна БЪЛГАРИЯ", че  "Активните геоложки процеси са "осигурили" най-големият за БЪЛГАРИЯ, брой минерални суровини...", че "имената на ктиторите и указаната година на изпълнение - 1592 г.,стиловите и особености и резбованата рамка тип усукано въже свидетелстват за принадлежността и към българската иконопис." и че  "В Художествена галерия "Станка Димитрова" на площ от 800 кв. м. са показани художествените произведения от живопис, граФика, скулптура и християнско изкуство от класиците на българската художествена школа до водещите съвременни автори" - цели Четири пъти... е вярно ти от тях в съвременен контекст, но поне се успокоих, че манастирския комплекс св. Йоан Предтеча има все пак нещо общо с българите през 16 век... поне...
Следващят раздел, с който приключва общия "История" е за "Религии" - равнопоставено са представени три християнски храма и три мюсюлмански религиозни сгради - "българи" пак няма, само едно натъжаващо споделяне, че понеже жителите на околните села сега живеят в Турция, споменът за тюбето на Шахин деде избледнява....

Ако някой има някакви съмнения в написаното от, мен или в умението ми да броя... http://www.kardjali.bg/?pid=6,10