УВАЖАЕМИ ПРИЯТЕЛИ,  А ВЕЧЕ И СЪМИШЛЕНИЦИ ОТ „ТОМАТИНАТА” !
     ПЪРВАТА СПОНТАННА АКЦИЯ, В КОЯТО УЧАСТВАХМЕ ВСИЧКИ БЕШЕ УСПЕШНА, ВЪПРЕКИ  МАЛКОТО УЧАСТНИЦИ– МЕЖДУ 300 И 400 ДУШИ- АКО СА ВЕРНИ „ПРЕБРОЯВАНИЯТА” НА МЕДИИТЕИ МНОГОБРОЙНАТА ПОЛИЦИЯ , КОЯТО НАГНЕТЯВАШЕ НАПРЕЖЕНИЕ В ХОРАТА И ВЪРНА НАЗАД ОСТАНАЛИТЕ - НЕ ТОЛКОВА УБЕДЕНИ.
    НЕ ЗНАМ ДАЛИ РАЗБРАХТЕ ЖАЖДАТА ЗА ПЛОЩАДЕН ПРОТЕСТ НА НАШИТЕ СЪГРАЖДАНИ - КАТО ХОРА С ОПИТ СМЯТАМ, ЧЕ УСЕТИХТЕ КОЛКО МНОГО  ЛИПСВАТ УЛИЧНИТЕ ПРОЯВИ И НЕСАНКЦИНИРАНАТА ПРОЯВА НА ДЕМОКРАЦИЯ НА ХОРАТА В СТРАНАТА. ОБАДИХА МИ СЕ СТОТИЦИ БИВШИ СЕДЕСАРИ И ДРУГИ СТАРИ ДЕМОКРАТИ, КОИТО МИ КАЗАХА, ЧЕ ПОДКРЕПЯТ „ТОМАТИНАТА” – НО НЕ МОГАТ ДА ДОЙДАТ И ДА УЧАСТВАТ ГЛАВНО ПО ИКОНОМИЧЕСКИ ПРИЧИНИ.. НО И ПО ДРУГИ ПРИЧИНИ.
     УСПЯХМЕ ДА ПРОБУДИМ ИНСТИНКТ КЪМ УЛИЧНИЯ НАТИСК И ПЛУРАЛИСТИЧНОТО „ОСВОБОЖДАВАНЕ” НА ГРАЖДАНСКОТО НЕДОВОЛСТВО - КАТО ТИПИЧНА НЕСАНКЦИОНИРАНА ПРОЯВА. ОТ -ПОДКРЕПА КЪМ МЪЧИТЕЛИТЕ НА БОСИЯ – КЪМ НЕТЪРПИМОСТ КЪМ СИТУАЦИЯТА В СТРАНАТА, КАТО ЦЯЛО.   КОНСТАТИРАХ НЕТЪРПИМОСТ КЪМ ЦЕЛИЯТ ПАНОПТИКУМ ОТСВЪРЗАНИ И ПРЕЛИВАЩИ СЕ ЧЕРВЕНИ „РЕАЛНОСТИ”  КАКТО КЪМ  СТАРО-КОМУНСТИЧЕСКИЯ АТАВИЗЪМ В БСП-БКП -  ТАКА И КЪМ КОСТОВО-КРЕМЕНЧУГСКИТЕ ИМИТАТИВИ ОТ СТАРАТА ДЕСНИЦА – ИЛИ ЖЪЛТО-БОЛШЕВИШКИТЕ ПАДЕНИЯ НА ЦАРЯ – И МИЛИЦИОНИДНАТА МУТРЕНОСТ НА ГЕРБ – ВСИЧКИ ТЕ БЯХА ЗАКЛЕЙМЕНИ ОТ ПРИСЪСТВАЩИТЕ.  ИМАШЕ И КВАЛИФИКАЦИИ КЪМ УМИРАЩИТЕ ФОРМАЦИИ КАТО СДС,  МА(ГА)РЕШКИ-ЯНЕВ , КАКТО И КЪМ ПРЪМОВА -КУНЕВА,  СХВАЩАНА КАТО ЕСТЕСТВЕН И БЕЗБОЛЕЗЕН ТРАНСПЕДАНТ ОТ КОМУНИСТИЧЕСКОТО– КЪМ ЦАРСКОТО– И СЕГА КЪМ ГЕРБАДЖИЙСКОТО.   ТЕЗИ НАШИ КРИТИКИ И ЗАЯВКИ СЕРИОЗНО УПЛАШИХА ВЛАСТТА- КОЯТО ПОРАДИ ВНЕДРЕНОСТИТЕ НА СВОИТЕ СЪТРУДНИЦИ МОЖЕ ДА ИЗДЪРЖА ВСЯКАКВИ КОНТРОЛИРАНИ И ДИРИЖИРАНИ МНОГОЛЮДНИ ПОДСТАВЕНИ „ОПОЗИЦИОННОСТИ” - НО ЗАПОЧНА ДА СЕ ОГЪВА ВЕДНАГА ТАМ, КЪДЕТО ЯВНО НЕ ЗНАЕШЕ КАКВО ЩЕ Й СЕ СЛУЧИ.
      МИСЛЯ ЧЕ С ВНЕЗАПНИТЕ СИ ДЕЙСТВИЯ ПРЕДИЗВИКАХМЕ УПЛАХА И НЕАДЕКВАТНОСТ, ИЗНЕРВИХМЕ НАШИТЕ ОПОНЕНТИ И ПОДОЗИРАМ ЧЕ СЕГА ЩЕ СЛЕДЯТ ЗОРКО НАШИТЕ ДЕЙСТВИЯ И ФОРУМИ ЗА ДА ДОПУСНЕМ НЯКАКВИ ГРЕШКИ ИЛИ ДА НИ „ПРЕДВИДЯТ” ПО-НАТАТЪШНИТЕ ДЕЙСТВИЯ. ЗАТОВА ТРЯБВА ДА ИЗПОЛЗВАМЕ ИНЕРЦИЯТА И ВИ ПРЕДЛАГАМ ОЩЕ ТАЗИ СЕДМИЦА – В СРАДА ИЛИ ЧЕТВЪРТЪК– ВЕЧЕ В РАБОТНО ВРЕМЕ – 11.00 ИЛИ 12.00 ЧАСА ДА ПОВТОРИМ ДОМАТЕНАТА ОПЕРАЦИЯ  ОТНОВО И В ПЕТЪК ДА ПОТРЕТИМ ИЛИ ДА ОСТАВИМ ЗА ДРУГАТА СЕДМИЦА. ХОРАТА НИ СЛЕДЯТ ПО ФОРУМИТЕ И НЕ БИВА ДА СПИРАМЕ ИНИЦИАТИВАТА ИМ – ТЕ ИМАТ НУЖДА ОТ ПРОТЕСТ– А НАШИТЕ ИСКАНИЯ СА НЕАГРЕСИВНИ И ИМ ИМПОНИРАТ И ЗАДОВОЛЯВАТ.
     ОЧАКВАМ ПОВЕЧЕ ПОДДРЪЖКА ЗА СЛЕДВАЩИЯ ПРОТЕСТ И ЗАТОВА ПРЕДЛАГАМ ДА Е В СРЯДА ИЛИ ЧЕТВЪРТЪК – В 11.00 ИЛИ 12.00 НА ОБЯД – А  АКО ИСКАМЕ ДА ЗАМЕРЯМЕ И ДЕПУТАТИТЕ – ОТ 13.00 Е НАЙ- УДОБНО. МОЛЯ ДА ВЗЕМЕТЕ ВСЕКИ ЕДИН ОТ ВАС БЪРЗО РЕШЕНИЕ И ДА ГО СЪГЛАСУВАМЕ ТУК УТРЕ ЗА ДА МОЖЕМ ДА ГО РАЗПРОСТРАНИМ ВЪВ ВТОРНИК И ДА СЕ СЪБЕРАТ ХОРА В СРЯДА ИЛИ ЧЕТВЪРТЪК..
С УВАЖЕНИЕ И ПОЧИТ КЪМ ВСИЧКИ УЧАСТВАЛИ И КЪМ ВСИЧКИ ПОДКРЕПЯЩИ.
АМИН!

НИКОЛАЙ ГАЦЕВ  -    0897 200733 ,   0878 281458 ,   0886 124375                                                                                          
                                                                                                   СОФИЯ,  25.11.2012
 

Всички експонати са от дарители

На 25 ноември от 14:00 часа във Факултетапо журналистика и масови комуникации ще бъде открита първата и единствена постоянна музейна експозиция за историята на радиото. Всички експонати в нея са от дарители.

Идеята е от 1998 година, когато дългогодишният ръководител на Златния фонд на Българското национално радио Захари Миленков намира естествен съмишленик в лицето на проф. д-р Веселин Димитров, който по това време е и Декан на Факултета по журналистика и масова комуникация при СУ „Св. Климент Охридски".

Подкрепени от Факултетното ръководство и съвместно с Националния политехнически музей създават „Постоянна музейна експозиция за историята на радиоразпръскването в България". С помощта на студенти и курсисти в Колежа към ФЖМК и на материалната подкрепа от Факултета, със сътрудничеството и на Българския фотоклуб, експозицията беше разположена в двете учебни радиостудиа и пред тях и официално открита. Наличието ѝ беше популяризирано и от Университетското радио „Алма Матер", което допринесе за появата на дарители на експонати и документи за историята на радиоразпръскването в България.

Експозицията е предназначена за студенти и гости на факултета. Във връзка с отбелязването на 125-годишния юбилей на СУ „Св.Кл. Охридски" правим следващата крачка. По предложение на Ректорското ръководство и деканското ръководство на ФЖМК музейната експозиция за историята на радиото в България ще бъде отворена за всички. Това ще стане на 25 ноември 2012 г., неделя, от 14 часа в сградата на ФЖМК, ул. Московска 49. Заповядайте ! Имаме уникални и единствени музейни експонати, които заслужават вашето внимание.

Сред уникалните експонати са два от първите микрофони на „Родно радио" - въгленови, райсови - едва ли има други в България запазени от 1930 година и работили в нашето радио.

Посетителите ще могат да видят и единствената многопътна живачна изправителна радиолампа, работила от 1936 година в създаденото през същата година радио „Стара Загора". Такава лампа има и в Националния политехнически музей, но тя никога не е работила - била е резервна.

Сред експонатите е и единственият в България четириканален студиен швейцарски магнитофон „Щудер С-37" въведен в експлоатация в БНР през 1970 година - преди половин век и още работи пълноценно. В нашият Златен фонд на ФЖМК се пазят и всички оригинални ленти със записи на естрадна музика правени на него с някои от най-известните ни естрадни певци по това време, които и сега може отново да се мастерират. Магнитофонът е включен пълноценно в работещото ни аналогово радиостудио в музея.

В експозицията е включен и уникален образец на грамофонна матрица-„сандвич" изработена от чист никел, на каквито матрици (произведени в съветската фирма „Мелодия" по българска поръчка) се съхраняват резервни копия на най-ценните записи от Златни фонд на БНР. Той който изпълнява и функцията на Национален звуков архив на България. Тези матрици не се влияят нито от промени на климатичните параметри, при които се съхраняват, нито от механични увреждания и са предназначени за БЕЗСРОЧНО съхранение на съдържанието на оригиналите, които са на магнитофонни ленти.

В изложбата е отделено място и за уникални звукозаписи, снимки и документи от и за историята на общественото „Родно радио" и държавното Радио София от тяхното създаване до края на 80-те години на миналия век.

По едно време дойде един странстващ брат. Той носеше със себе си кръст, който вършеше много чудеса. И като престоя малко дни, разболя се и ме повика. Когато отидох при него в странноприемницата, където лежеше, ми каза: „Благослови, отче, и се помоли за мене! Вземи тоя кръст. Дълга е неговата история, но нямам сили да ти я разкажа, виждам, че краят на живота ми е дошъл, но ако ми помогне Бог, ще се опитам”. Тогава повиках игумена и трима старци калугери и като се помолихме, той се повдигна, седна, прекръсти се и разказа следното:

„Отче игумене Петре! Аз съм от новопокръстения български народ, когото Бог просвети със свето кръщение през тия години чрез Своя избраник княз Борис, наречен в свето кръщение Михаил. Той с Христовата сила и с кръсния знак победи коравото и непокорливо българско племе, просвети с благоразумна светлина неговото сърце, помрачено от зломишленото дяволско дело; той го отвърна от тъмните, измамни и богоненавистни жертви, изведе го от мрак на светлина, от измама и кривда към истина; отхвърли смрадните и нечисти техни храни, требищата им разори, утвърди ги със светите книги и правата християнска вяра, като доведе архиепископа свети Йосиф и други учители и наставници, съгради черкви и манастири, постави епископи, попове, игумени, които да учат и ръководят народа му по Божия път. Сетне Бог го удостои, та като прие ангелски образ, представи се от този измамен живот във висшия Иерусалим при Христа.

И докато беше още жив в монашество и вместо него владееше Владимир, първия негов син, по Божие благословение и Михаилово, Симеон свали брат си и се покачи на престола. Тогава срещу Симеон се надигна маджарския народ и плени населението му; той се би с тях и те му надвиха. През тази година и аз участвах във войната. Нямах никакъв сан, нито пък живеех, където живееше княза, а навън, при народа.

Когато маджарите ни разгониха, ние, петдесет души, побягнахме по един път и както те ни преследваха, моят кон започна да изнемогва. И аз извиках високо: „Господи Боже християнски! Помогни ми с молитвите на великия мъченик Георги и ме избави.” Па се обърнах и към свети Георги и казах: „Свети Георги при светото кръщение по път ме нарече на твое име; аз съм твой раб, избави ме сега от езичниците”. Тогава затъна предния крак на коня в земята и се счупи, а моята дружина избяга далеч от мен. Наблизо имаше една горичка и долина. Взех лъка и държейки стрелите в ръка, побягнах от коня. И когато се обърнах и видях маджарите да тичат към него, извиках: „Господи Иисусе Христе, помилвай ме и изпрати Своя угодник и мъченик Георги да ме закрили и да ме запази в тоя час”. Щом изрекох тия думи с плач, ето, моя кон дойде при мене със здрав крак, а маджарите тичаха подире му: искаха да го уловят, но нито един от тях не можеше да се приближи към него. И пак рекох: „Слава Тебе, Господи, защото не си далеч от ония, които те призовават от все сърце. Велики Георги, бъди с мене”. Тогава възседнах коня, а маджарите, ако и да ме гонеха и да изстреляха много стрели, не ме засегнаха поради силата Христова и помощта на свети Георги. И на часа се намерих в своето село, което отстоеше на три дни от мястото, където ме стреляха маджарите. От моята дружина се върнаха само двамина, и то на втория ден след мене; всички други бяха застигнати и избити.

После Симеон като чу, че маджарите пак идат, ни поведе отново на война. И както си лежах у дома с жена ми, яви ми се мъж голобрад и светъл и не можех да го гледам в лицето. Той ми каза: „Георги, трябва да идеш на война, но си купи друг кон, защото сегашния ти кон ще умре ненадейно на третия ден, след като излезе с тебе на път. Но заповядвам ти да му одереш крака, който се беше счупил, за да видиш каква е силата на Пресвета Троица и помощта на светия мъченик Георги. Това, което ще намериш на тоя крак, не употребявай за нещо друго, а само за честен кръст, и да мълчиш затова, докато не видиш славата Божия”. И запитах: „Господарю, кой си ти, комуто не мога да гледам лицето? – Аз съм, отговори той, Христовия раб Георги, когото ти, молещият се, призоваваше”. – И като станах от сън, прославих Бога и свети Георги, а след това, както ми заповяда светеца, си купих друг кон. Преди да тръгна на война, повиках попа да направи служба, заклах най-скъпия си вол и по десет овце и свине, които раздадох на сиромасите. И заминах на война с два коня. Както вървяхме, на третия ден първия ми кон се поболя, падна и издъхна. Дружината, понеже бързаше, не ми даваше да одирам крака, но като им разказах как си беше счупил ногата, когато бягахме, ме почакаха малко време, та одрахме крака и намерихме под коляното три железни обръча, които държаха здраво костта, която не беше пречупена, а само пукната надлъж. Много се опитвахме да извадим обръчите, но не можахме. Тогава отрязахме костта, положихме я на камък и с топорите си я раздробихме, та така едвам извадихме железата. Като се почудихме на великата и неизречена сила на Светата Троица и на бързата помощ на светия мъченик Георги, прославихме Бога и отидохме на война. И с Божията милост колкото души от нас заминахме, нито един не загина в тая война, а всички се върнахме здрави и читави.

Когато се върнах у дома, заварих жена си болна от люта огнена треска. Като престоях една-две недели и видях, че жена ми страда люто, се одързостих и се помолих: „Господи, с молитвите на Тази, която Те е родила, и на светия угодник Георги изцери твоята рабиня Мария!”. После положих на нея трите обръча и тя на часа оздравя, и прослави Бога и великия мъченик Георги. И аз, като разбрах милосърдието и човеколюбието на Светата Троица, повиках ковача и му рекох: „Скови ми, братко, кръст от тия обръчи”. Той ги скова, както ми беше казал светецът.

Автор: letopisec

Страбон, който е живял около началото на новата ера, е бил голям почитател и изследовател на Омир.

        На няколко места в своята „География” Страбон дава сведения за това как Омир е възприемал кимерийците: „Той е бил запознат с Кимерийския Босфор, след като е познавал кимерийците, и то не само по име, но ги е познавал отблизо. Някъде по негово време или малко по-рано те опустошили цялата страна, от Босфора до Йония” (Кн.І, гл.І.10).

    На друго място допълва отново: „знаейки за кимерийците, че обитават Кимерийския Боспор, мрачна страна на север, той (Омир) съвсем подходящо ги е пренесъл на мрачно място, в съседство с Хадес – място удобно за неговото творчество в описанието му на скитанията (на Одисей). Това, че ги е познавал разкриват и хронографите, като датират нахлуването на кимерийците малко преди Омир или по негово време”( Кн.І, гл.ІІ.9).

Омир, който е живял в VІІІ в. пр.н.е., пише за кимерийците в „Одисеята” следното:

  „Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки.

        Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.

        Там кимерийски мъже населяват града и земята.

        Те са обвити от вечна тъма и мъгла.

 Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце...”

Страбон разкрива още сведения за кимерийците. Тяхната инвазия и хегемония в предна Азия и  Мала Азия, е предизвикала доста трусове в държави като Урарту, Асирия, Фригия и Лидия. Кимерийците налагат своята военна воля над териториите на бъдеща Мидия, Мана, Киликия, Хубушкия, а на запад стигат до Палестина, Фригия, Йония.

Йонийците много мразели кимерийците, според Страбон.
    Той пише, че Омир: „ги е поселил в съседство с царството на Хадес, макар и да го е направил навярно заради всеобщата омраза, изпитвана от йонийците по онова време към това племе, всъщност, както казват, тъкмо по времето на Омир или малко преди това, е станало кимерийското нашествие, което е стигнало чак до Еолида и Йония” (Кн.ІІІ, гл.ІІ,12).

Според Страбон, кимерийския цар „Лигдамид, начело на своите войници стигнал чак до Лидия и Йония, и завладял Сарди, но загинал в Киликия” (Кн.І, гл.ІІІ,21).

Според Страбон (Кн.ХІІІ, гл.І.,8) за кимерийците са писали много автори, той изрежда Калин, Калистен и Деметрий Скепсийски. Последните дават сведение, че гр. Сарди е бил за първи път превзет от кимерийците и едва след това от други. Същото сведение дава през V в. пр.н.е. и Херодот.

Именно във връзка с данните на Калин и Архилох за кимерийците, Страбон заключава: „ Архилох е живял по-късно от Калин, понеже Калин дава сведение за по-ранно нападение на кимерийците” (Кн.ХІV, гл.І,40) и цитира Калин:

„Така настъпват сега страшните кимерийци...”

За медицинските методи на траките научаваме от диалога на Платон „Хармид”, където Сократ разказва на своите ученици тайната на лекуването...

Знатният и красив младеж Хармид имал хронически главобол и ученикът на Сократ Критий, пита учителя си дали има ефикасно лекарство за това. Междувременно Критий споделя, че знае за една билка, която обаче действа само чрез заклинание, а последното нямало сила без билката. Сократ взима думата и дава разяснения пред Херефонт, Критий и най-вече на Хармид:

Сократ: - Имаш право и аз ще бъда при обясненията си откровен с теб, но едновременно с това аз току-що се питах как да ти обясня силата, която се крие в заклинанието. В действително то не е в състояние да лекува отделно от главата; ти може би знаеш, че добрите лекари, когато някой болен идва при тях заради своето страдание в очите, му заявяват, че очите не могат да бъдат лекувани отделно, че за да оздравеят очите трябва да се лекува главата и че също така е голяма глупост, когато искаме да лекуваме главата независимо от цялото тяло. Като следват този принцип, тези лекари предписват един диетичен режим на цялото тяло и като го лекуват цялото, те полагат грижи да лекуват и болната част. Нима не знаеш, че учението на тези лекари е такова и че тези неща стоят тъкмо така?

Болният Хармид: - Това сигурно е така.

Сократ: - И това средство за лекуване ти се вижда правилно и ти го приемаш?

Хармид: - Напълно.

Бележка на Кирил Милчев: Винаги съм се възхищавал на Платон и неговата философия...

Действителността, обаче, е различна.

Първо, колективен мислещ субект не съществува и причините за това са две.

1) Не всички мислят. Тук ще кажа нещо, което принципно се премълчава, защото е, ако използвам днешния политически жаргон, политически некоректно. Става дума, че болшинството хора не обичат и не умеят да мислят в същинския смисъл на думата. Те мислят нещата такива, каквито те се явяват пред тях или такива, каквито другите ги явяват пред тях, т.е. те мислят формата и проявлението на нещата, но не мислят нещата такива, каквито те са сами по себе си, т.е. те не мислят същността на нещата. Те не мислят какво е това мислене и защо, и как то се случва в човешката глава. Тук не става дума, че по рождение едни хора могат, а други не могат да мислят. Човек се учи да мисли. Но всяко учене е усилие, то отнема време (част от живота), сили, често е скучновато на пръв поглед и е едно самотно занимание. Не всеки има нагласата и волята да се подложи на тези изпитания и жертви. Същевременно мнозина нямат практическата – социална, съсловна, финансова - възможност да се изучат. Тоест, малцина са тези, които мислят в същинския смисъл на думата.

2) Субектът на мислене не може да бъде колективен. Мисленето е строго индивидуална дейност. Всяка идея, която оказва въздействие върху обществения живот се е родила в нечия глава и едва след това, ако притежава нужните качества да бъде споделена и успее да достигне до индивидуалните съзнания, тя бива припозната като „колективна”. Това означава, че обществото се развива и управлява съобразно идеите на отделни хора, на отделни групи, успели да наложат – чрез убеждение (без да се подбират средствата), чрез насилие или чрез хитрост (т.е. чрез лъжи) - своите приоритети на другите, а не, както ни се внушава и мнозина от нас мислят, съобразно един хуманен, просветен и колективен разум.

Второ, просветеният разум е само едно от проявленията на разума. Той може да бъде открит в книгите, в изкуството, в науката, но никога в политиката, така че убеждението, че правилата на обществения живот, изработени и проповядвани от политиката, и заявената от политиците грижа за индивидуалното и колективното благо нямат нищо общо с просветения разум. Просветеният разум търси и открива истината, красотата и доброто. Обществените процеси – за добро или за зло – са подчинени на политическия разум, който се ръководи единствено от волята за власт, представяна и разкрасявана от него като воля за хармония, благоденствие и справедливост. Дай, ама не. Властта и присъщите й механизми за обработка на общественото мнение и за управление на обществото нямат нищо общо с истината, красотата и доброто, а най-малко с грижата за другия.

Трето, свободната воля е феномен, който е в противоречие с това, което е породило обществото: принудата. Обществото по самата си същност е репресия над индивида. Просто няма как много хора да живеят заедно и всеки да прави, каквото му се иска. Но обществото като множество от хора и като регулирана институция дава сигурност на отделния човек. Оттук идва и основното противоречие в обществото: човек жертва лична свобода и печели гарантирана от множеството и от неговата организация сигурност. Тоест, в обществото свободната воля никога не е естествено свободна. Тя е нормативирано свободна и е дотолкова свободна, доколкото не влиза в противоречие със свободната воля на другите.

Защо беше казано всичко това дотук?

То има за цел да постави на правилна основа дебата, който протича във връзка със забраната (чрез новия Закон за здравето) на тютюнопушенето в закрити помещения. От съществено значение е да се разбере какъв е залогът на този дебат. За противниците на тютюнопушенето той е здравето на хората, а за пушачите - свободата на избор и равноправието. Още тук става ясно, че дебатът се води за две различни неща. Освен това позицията на едните не противоречи на позицията на другите. И едните, и другите споделят виждането, че здравето е приоритет, който трябва да се защитава и със законови разпоредби и същевременно, и едните, и другите са съгласни, че свободата на избор и равноправието на гражданите са ценности, които са в основата на хармоничното и справедливо съжителство. Защо тогава въобще има дебат? Отговорът е категоричен: дебат има, защото новият Закон за здравето, изхождайки от неоспоримата теза, че човешкото здраве е несъмнен приоритет на политиката, потъпква по един безпардонен начин друга неоспорима теза: правото на свободен избор и равноправието на гражданите са фундамент на всяко демократично обществено устройство. Или, казано с други думи, този закон използва грижата за здравето като претекст, за да потъпче основни граждански свободи.

Ситуацията е напълно идиотска. Някои биха казали, че тя е типично българска. Типично български са реакциите на непушачите, които не отчитат факта, че предишният Закон за здравето гарантираше техните права, но сега злорадо потриват ръце, че новият Закон за здравето отнема нечии други права. Идиотщината в случая, обаче, има глобално измерение, защото подобен закон, макар и не навсякъде по света и не в толкова рестриктивен вид, какъвто е българският, беше гласуван в редица държави от всички континенти. Най-важното е, че тази ситуация илюстрира начина, по който съвременните правителства посягат върху основни граждански свободи и права. Този закон е глобален експеримент на това как биха реагирали гражданите на едни първоначално „меки” форми на тоталитаризъм, които впоследствие, ако реакцията срещу закона е слаба, да се превърнат в неоспорими норми на управление.

Мнозина биха попитали „Ама, как така, защо, нима има някакъв тъмен зъл субект, който иска да превърне хората в социални роботи, подвластни на неговата власт?” Не, не става дума за конспиративна теория. Има нещо конспиративно единствено в това, че субектът на този глобално прилаган закон „се свени” да се назове, т.е. всячески се стреми да прикрие своята самоличност. Този „тъмен зъл субект” се нарича „власт”. Друг въпрос е, че властта единствено като понятие е без личностен адресат, а на практика тя се упражнява от определени хора.

    Властта не може да остави цели групи от обществото да правят нещо по свой избор. Свободният избор е най-голямата заплаха за властта. За да ограничи свободата на индивидите, което е самата същност на властта, тя трябва да се аргументира защо го прави. Глупаво би било да очакваме от нея признание, че тя ограничава нашите свободи и права, защото само така би могла да съществува. И, за да избегне това нелицеприятно признание, тя си намира авторитетен съюзник: науката. Авторитетът на науката е неоспорим и когато тя легитимира нещо от високата си трибуна като истина, всички го приемат за неоспоримо. Именно по тази причина властта от години целево финансира науката. Тук нямам предвид, че се отделят държавни средства (държавата и парите са основните инструменти за контрол на властта) за перспективни научни дисциплини и изследвания, а това, че целево се финансират определени научни звена и капацитети, които да произвеждат удобни (не истинни, а нагласени) „научни” факти и наблюдения. Чрез тези собствено властови научни центрове и капацитети властта се сдобива с удобни за нея „научни” „аргументи”, които да й послужат при прокарването на едно или друго нейно намерение.

В случая с глобалната забрана на тютюнопушенето в затворени публични помещения (както и в някои отворени пространства) – пореден опит за прокарване на една „мека” форма на тоталитаризъм - то е дамгосано чрез инструментариума на властовите научни центрове и капацитети (които произвеждат, независимо от обективната истина, „научни” резултати, обслужващи намеренията на властта) като вредно за здравето. Истината е, че няма нито едно сериозно научно изследване, което да потвърждава пряката връзка между рака на белия дроб (приоритетно представян от разни медицински „авторитети” като неизбежно следствие от тютюнопушенето) и тютюнопушенето. Независимо от това Световната здравна организация, не научно, а политическо звено към световния център на властта – ООН, продължава да тиражира тази неистина. Тъжното е, че и много медици, без да си дават труда да вникнат в дълбочината на проблема и наивно доверяващи се на мнението на „капацитетите”, като зомбирани (от авторитета на тези „капацитети”) папагали повтарят тази тенденциозна лъжа.

Веднъж представена като научен факт, лъжата придобива статута на неоспорима истина. Тогава тя бива тиражирана в публичното пространство с цел да промие съзнанието на опитните мишки (на непредубедените граждани). Масите биват омаяни от „обективната” „научна” фактология и въз основа на нея си съставят мнение. Именно това мнение на масите се нарича „обществено мнение”. Сами преценете доколко общественото мнение, което постоянно се представя като последна инстанция на консенсуса в обществото, е аргументирано и доколко то има връзка с истината за нещата. Принципно мнението на масите се гради, също така, на базата на механизма на „ленивия мозък”: както бе споменато, повечето хора не искат и не умеят да мислят и поради тази си леност се осланят в своите оценки на случващото се на финансово подвластните на властта медии, тиражиращи фалшивите „научни” факти. Така – в случая със закона за забрана на тютюнопушенето - притчата за грижата за здравето се използва от властта, за да бъде прокаран глобален закон за забрана на тютюнопушенето. Впоследствие на авансцената излизат „здравните екстремисти” (действащи на принципа „всеки мислещ различно от общественото мнение е враг”), които припяват съчинената от властта мантра за вредата от тютюнопушенето и недоумяват как така може да искаш да пушиш като на много места това е забранено и хората, видиш ли, привиквали (като се забравя или съзнателно се премълчава, че става дума за властово наложено с фалшиви здравни аргументи насилие над личността) да не пушат. И така нататък. Историята ви е известна.

В заключение искам отново да подчертая: първо, просветен колективен разум няма, второ, не всички хора искат и умеят да мислят, трето, свободната воля, респективно свободният избор, са най-голямата заплаха за властта, четвърто, обществото се управлява не от просветения, а от политическия разум, пето, новият Закон за здравето използва здравни „аргументи” (лъжата за ракът на белия дроб и тютюнопушенето) като претекст, за да потъпче основни граждански права и свободи и, шесто, този иницииран от глобалната власт закон е експеримент, чрез който тя иска да види как биха реагирали хората на едни „меки” форми на тоталитаризъм, които впоследствие (ако реакцията срещу закона е слаба) да се превърнат в неоспорими норми на управление.

Сега няколко последни думи за родната сцена, на която се разиграва „дебатът” за тютюнопушенето.

Първо, новият Закон за здравето се аргументира чрез преднамерено изопачената истина за пряката връзка между рака на белия дроб и тютюнопушенето. Такава пряка връзка не е доказана от медицинската наука.

Второ, след като предишният Закон за здравето беше гарантирал правата на непушачите, следователно новият Закон няма за цел да постанови нещо, което вече е гарантирано от предишен закон и очевидно си е поставил за задача да угоди на световния властови център да бъдат отнети правата на една голяма част от гражданите на България.

Трето, всички приказки, че в цяла Европа и повсеместно в САЩ не се пуши в заведенията са лъжа.

Четвърто, съществуването на заведения за пушачи или отделни помещения за пушачи с нищо не нарушава правата на непушачите (които също имат свои заведения или помещения), което обезсмисля патоса на Закона и идва да покаже, че неговата цел е съвсем друга, а именно да угоди на световния властови център.

Пето, Законът в името на една тоталитарна по същество кауза, тенденциозно затваряйки си очите, че предишният Закон беше гарантирал правата на непушачите, чрез разделянето на заведенията за пушачи и за непушачи, респективно разделянето на големите заведения на помещения за пушачи и непушачи, обрича цял отрасъл на стопански упадък.

Шесто, новият Закон гузно и тенденциозно не отваря и дума, че здравето на хората е застрашено далеч в по-голяма степен от замърсения въздух в градовете, от отровите, които големите глобални компании влагат в храните, от някои ваксини и лекарства, чието съпътстващо лечебния им ефект въздействие върху човешкия организъм – по комерсиални причини - е почти неизследвано, отколкото от тютюнопушенето. Тоест, новият Закон за здравето демонстрира една фалшива грижа за здравето.

Според марксизма, комунизмът е последната фаза на историята, при която държавата трябва "да изчезне"! Всички форми на държавни институции прекратяват съществуването си.

Следователно терминът "комунистическа държава" е неправилен. 

А защо никога не ни беше обяснено това? Идеята за комунизъм придобива съвсем друг облик и аз самият бих предпочел комунизма пред това, което преследно ни сервираха.

Прав беше Тодор Живков като казваше, че социализмът е едно недоносено дете.

 Ето го пълният цитат:

The state is not "abolished". It dies out."

http://www.marxists.org/archive/marx/works/1880/soc-utop/ch03.htm

Ангел Величков, Стокхолм  

В началото на 70-те години в първи клас другарката М. ни изпитваше и ни пишеше оценки: син подпис като “слаб”, червен подпис като “отличен”. Скоро след това дойдоха истинските оценки по шестобалната система, със степени на поведение и от фатално значение за бъдещето на всеки един. В класните стаи владееше постоянен стрес и всичко се вършеше под страх от изпитване. Естествено, мразехме училището и обичахме всичко извън него. Носехме задължителна униформа и нас, момчетата, ни стрижеха, а момичетата – на плитки.
С днешна дата трябва да внеса известни поправки в някогашните убеждения, че строгостта на образователната система е непременно и пряко свързана с политически режим. Това просто не е така. Най-умното, което може да се каже по този повод е, че полезните неща обикновено са неприятни.
И Пипи беше с плитки, но рижи и съвсем неуниформено щръкнали! В условията на “победилия социализъм” чудатото шведско момиче “Пипи Дългото Чорапче” беше любимка на всички без изключение. Беше мечта.

Пипи е създадена и живее в Швеция някъде през трийсетте-четиридесетте години на 20 век. Към тази епоха принадлежи младостта на великата Астрид Линдгрен. Тогава страната, пощадена от войни, набира икономическа мощ, но още помни времената на бедност и лишения. Животът е спокоен, но и скован от лутерански ригоризъм. Хората се замогват, изгражда се солидна социална система, но с много труд. Обществото се радва на мир и на почти нулева престъпност, но това е резултат и от все още съществуващата провинциална затвореност.
Детството е безметежно и радостно, лета с безкрайни светли дни, когато и със затворени очи виждаш нацъфтели поляни и езера. Но щом започне училищният делник, в онези години всичко е ставало много сериозно… И е имало, както у нас, изпити, униформи, оценки, а също и наказания. Строгостта на училището е била в пълен унисон със суховатите семейни порядки. Вън от всякакъв политически контекст, нашето детство в много отношения си прилича с това на Томи и Аника…

Пипи се появява като една мечта и в тогавашна Швеция - с пожеланието не да стане действителност, а само да бъде нейна вдъхновителка. Пипи е и вътрешен коректив, когато съществува рискът личността в една еснафска, самодоволна среда, да се задуши от конформизъм и да принесе завинаги детството си в жертва на материализма.

Ако обаче Пипи стане реалност, изкопирана буквално по прототипа, тя се превръща във Франкенщайн. Добрата Астрид, Бог да я прости, никога не би пожелала нейното литературно чедо да напусне жълтите корици и да тръгне по улиците на модерния Стокхолм или да седне на един чин с днешните шведски деца като образец за пряко подражание. В началото самата тя е била изпълнена с основателни опасения, че обществото няма да приеме лесно този образ, намиращ се в разрез с представите за правилно възпитание. Затова писателката поетично и мъдро е вложила в своята героиня едно свято желание, изказано нарочно с граматическа грешка: “Никога да не порЕсна”! Пипи по дефиниция не трябва да порасне, тя трябва завинаги да остане дете, за да не се превърне във възрастен инфантил. Право да пораснат имат само нейните приятелчета, порядъчните Томи и Аника. А споменът за Пипи само ще стопля и пречиства душите им, и ще ги предпазва никога да не се вземат прекалено насериозно, защото това изсушава личността.

Уви, в Швеция, страната на истински победилия социализъм, днес се случва онова, за което голямата писателка едва ли е помисляла. Съвременната образователна система боледува от странен синдром: мечтателен буквализъм. Някой се е натоварил с отговорността да направи детските мечти всекидневие, да сведе идеала за детското щастие до равнището на бита, дори и да го превърне в битовизъм. И е успял, с големи финансови възможности, разбира се.

Резултатът от всичко това е неочакван. Неотдавна на първите страници на шведската преса се появи тревожна информация, че всяко трето дете в страната в предучилищна възраст е със симптоми на психически увреждания. Причината е не друго, а детската градина!
Тревогата дойде от Германия, където шведската образователна система е била дадена като отрицателен пример в едно авторитетно публицистично телевизионно предаване. Тукашните медиите не можеха да не реагират, а съответните експерти – да не изложат своите аргументи и недотам убедителни възражения.

Ако има място, подобно на рая, това са детските градини на Швеция. На двайсетина деца се полагат по няколко учителки. Битовите условия, интериорите, оборудването, играчките, храната, грижите – всичко е безупречно. От нищо не се пести. Колкото до отношението, безсмислено е да се убеждаваме, че то е меко казано хуманно. Зачитането на детските права в Швеция е ценност, издигната в култ.
И оттук именно започва едно недоразумение. Постепенно се е стигнало до убеждението, че детето трябва да изживее детството си в такова крайно безгрижие, което ние на Балканите наричаме слободия и безхаберие. То не трябва да бъде занимавано почти с нищо, само с най-елементарни игри и познания, за да не се преуморява. Умората и усилието могат да помрачат детството. Пълната свобода може да се ограничава само когато стане опасна за здравето и сигурността. Една единствена цел: да бъде винаги страхотно весело и забавно. Пипи Дългото чорапче да оживее в ежедневието. Чудесно…

И наистина щръкват плитки и се размъкват чорапчета. Любимите игри, приказки и песнички са за призраци и таласъми, защото така е най-весело. Безцелно лутане из помещенията. Настава глъч, но всъщност – хаос. Детското творчество е по-скоро спонтанно, отколкото подчинено на някаква програма. До предучилищна възраст не се научава много повече от цифрите от 1 до 10 и някои буквички.
Но се оказва, че детската психика не е готова да понесе този вид свобода. Тя реагира по своему. И след време, в към края на годината, виждаш умора, отегчение, вялост в много детски погледи. В дълбочина нещо се случва. Децата имат остра нужда да им се каже “не”, да им се определи граница на “може” и “не може”, малко по-тясна от тази, която просто осигурява физическата безопасност. А няма кой, понеже всички са на тяхна страна…

Тази пипидългочораповщина продължава и после, в отделенията, където бележки и високи изисквания няма. Децата седят по пода, с учителите се говорят на ти и на малко име. Няма единно изучаване на повечето предмети, то зависи от избора, способностите и амбициите на отделния преподавател. За да е весело и да няма напрежение, за да не се претоварва детската нервна система. А тя така или иначе продължава да се претоварва с незаетост и празнота, в която ги заварва пубертетът. Заварват ги и относително високите изисквания на гимназията, където изведнъж се въвеждат оценки, изпити, тестове. Но вече са пропуснати първите 2х7=14 години.

А Пипи продължава да шества през поколенията – вече пораснала, въпреки волята си и въпреки волята на своята авторка. Това, че не е много образована, както и в книжката, не и пречи да е достатъчно богата. Ако не с чанта с жълтици, то със социалната каса. Хапчетата смалидон против порастване, приличащи досущ на грахови зърна, отдавна са заменени с противозачатъчни.

Томи и Аника обаче ги няма, те са завършили колеж и се занимават със сериозни дела. И Пипи е самотна. Не се е научила нито да общува, нито да е по-обаятелна в света на порасналите, към който вече принадлежи. И главната й цел в живота е да продължи на всяка цена да бъде оригинална и различна. Но към 40-те това се превръща само в една изтъркана униформа. Просто не върви цял живот да си безцеремонен, небрежно облечен и да ходиш назад. Това е симпатично до време, някъде в детството. После, ако не си го надживял, става личностен проблем.

Швеция е страна със завидно дебел среден социален слой и с печално дебела посредственост. Но, тя е и страна с изключителен елит в почти всички области на човешката дейност. Въпросът е, къде се образова и възпитава той, след като частните училища са много малко и те също са жигосани от общообразователната система?
Във френските, немските и английските средни училища, разбира се! В тях се постъпва още от детската градина. Не заради “богатството да научиш още един език”, а заради възможността да се спасиш от собствената си образователна система. Те се водят частни, но благодарение на държавните субсидии таксите са достъпни за всички. Затова пък се чака ред с години. Някои записват децата си веднага след раждането, за да постъпят, примерно, в предучилищната паралелка към френския лицей. Защото там има изисквания, известна строгост, критерии и здраво учене. Изпити и оценки. (Както в лошото старо време при другарката М.). След това техните възпитаници се оказват най-добре подготвени да завършат успешно висше и специално образование.

Един учител от същия този френски лицей в Стокхолм веднъж простичко го каза: “В шведските училища вече не се пише ръкописно, а с печатни букви. Децата не се учат да пишат слято. Това означава по-бавно писане, което пък означава по-бавна мисъл, по-бавно развитие. Ние не можем да се съгласим с това”.

Яд ме е на Пипи Дългото Чорапче, че не е удържала на думата си и е порЕснала така безотговорно. Но продължавам да обичам детството. Продължавам да обичам и Астрид Линдгрен.

За района на София са регистрирани 55 леки катастрофи

Двама души са загинали, а 11 са ранени при катастрофи през изминалото денонощие, съобщава Съюзът на българските автомобилисти /СБА/ по данни на Изпълнителна агенция "Пътища" и центъра за информация при направление "Пътна полиция".

На територията на страната са станали десет тежки пътно-транспортни произшествия.

За района на София са регистрирани 55 леки катастрофи, посочват от СБА.