Пускам постинга на този чест и най - радикален критик на моя блог, защото този път признавам - има много точно попадение...

Автор: zaw12929

ПОПРАВКА: регистрирани религии 1310 и се финансират от ЕС по 250 000 на секта

Докатъо не спират медиите да хулят , да слагат на позорни стълб българската църква;

ДОКАТО наляво и надясно ни плашат с радикален ислям

Докато ни тресе Безбожието !!??  НЕ ХОДИМ НА ЦЪРКВА 
И СМЕ ПО КОНСТИТУЦИЯ ПРАВОСЛАВНА  ХРИСТИЯНСКА ДЪРЖАВА...   

много усърдно с пари на ЕС  се финансират секти- станали вече над 1300...

Този "приятелски огън"  става пожар, който изгаря българщината...  Преценете, кога сме били  роби тогава
И СМЕ СЕ ЗАПАЗИЛИ ХРИСТИЯНИ ( ПРЕДИ 1878 ГОДИНА... 5 века...   И ОЩЕ 45 ГОДИНИ)

  или  СЕГА  СМЕ НА ПЪТ ДА Я загубим- унищожават я пред очите ни и стоим безразлични, умиращи... ругаещи:
 НЕ ПРАВЕЛА ЦЪРКВАТА КАКВОТО ТРЯБВА--  ЦЪРКВА НЕ ХОДИ ПО ДОМОВЕТЕ, тя не се финансира с помощи от ЕС

ДРАЗНИМ СЕ  ЧЕ СЛУЖИТЕЛИ НА ЦЪРКВАТА ИМАЛИ СКЪПИ КОЛИ,  ПРЕДМЕТИ...  а че секти ограбват и унищожават българщината... мълчим

и се дразним, че се строят джамии , местата, където те се събират и се молят... това не значи че са радикални...

  Основанието е частично: Ако някой проповядва  ислям, дето иска нашето унищожение, дето не ни признава държавата, да носи отговорност. 

Нека не слагаме всички мюсюлмани под един знаменател. Да не правим условия да се повтори Косово- това е целта на тези, дето ни настройват и унищожават. Те през това време направиха така, че сега има у нас регистрирани 150 религии- все с американски произход. 

ПОСЛЕДНО ЩЕ ВИ ПОПИТАМ:  А КАК ЩЕ ИЗПЪЛНИМ ЗАВЕТА НА ЛЕВСКИ:  " ДА ЖИВЕЕМ В РЕПУБЛИКА ЗАЕДНО БЪЛГАРИ, ТУРЦИ, ЦИГАНИ  " ...

НЯКОЙ УМИШЛЕНО ПРОТИВОПОСТАВЯ ЦИГАНИ И ТУРЦИ НА БЪЛГАРИТЕ.  НЯКОЙ ДЪРПА КОНЦИТЕ... ТЕ ДАЖЕ СА С ПРЕВИЛЕГИИ - ЦИГАНИТЕ, ЗА ДА ГЛАСУВАТ ЗА  УПРАВНИЦИ... СРЕЩУ ЗАПЛАЩАНЕ

(Ако погледнете в блогрол на Независим националистически блог и намерите линкът към "Протоколи на ционските мъдреци", ще получите отговор на въпроса. А дали това с "привилегиите на циганите" у нас, стои точно така - съм спорил на други места и с други съблогъри тук, някои от които и също честни патриоти, но подведени от соросовите медийни манипулации, както и доста цигани - срещу българите... Автор на Независим националистически блог)

ЗАЩОТО НЕ САМО НА ЦЪРКВА- НИЕ И НА ИЗБОРИ НЕ ХОДИМ...   С ТОЯ МЪРЗЕЛ, КАК ЗАЩИТАВАМЕ ХРИСТИАНСКАТА БЪЛГАРЩИНА, ПРАВОТО СИ НА ЖИВОТ...  
А СЕ БРОИМ ЗА ...... НА ДЪРЖАВАТА БЪЛГАРИЯ . ЗА КАКВИ ДА ВИ ПОПИТАМ , СЕ СМЯТАТЕ И КАК ГО ЗАСЛУЖАВАТЕ ХЛЕНЧЕЩИ СЪЩЕСТВА. КОГА ЩЕ ВЗЕМЕМ ЖИВОТА СИ В СВОИ РЪЦЕ..?!! СТИГА!! 

Автор: blagovestie

Източници:

dveri.bg/3udpu

www.facebook.com/OTEC.IVAN.NOVI.HAN

Моля ви да помогнем! Кой с каквото и колкото може. Понякога хората си казват: "Ами аз повече от 5, 10, 20 лева не мога да дам, а за толкова..." и не дават. А така се събират помощи - капка по капка. 100 деца!!! Идва зима. Там се топлят на дърва, с котле... Знаете колко са скъпи всички продукти. Кой колкото може - да отдели. Човекът се бори и с немотия, и с бюрократщина, и с всичко. От години.

Да не чакаме Коледа и Нова година, че всичката тази челяд се храни и има своите неотложни нужди днес,
т.е. и през останалото време...

"Отец Иван, който гледа над 100 изоставени деца в софийското село Нови Хан, се обърна с призив за помощ към "България днес". Хранителните запаси на приюта за сираци "Св. Николай" са на привършване и свещеникът е притеснен как ще изкара зимата.

"Никога не съм бил по-отчаян. Вместо по три пъти, на малките в момента се готви по веднъж дневно. Спонсорите намаляха и се чудя как да храня хлапетата. Имам спешна нужда от брашно, олио, боб, макарони и захар", сподели дядо Иван."

ПП: На втория линк, страницата му във Фейсбук, има координати, банкови сметки и т.н.

Коварството на "богоизбраният" датчанин, с което отне предимството на Германия в атомното оръжие и наивността на един германец:


Часът на ВВС: НАДПРЕВАРАТА ЗА АТОМНАТА БОМБА През 1941 година двама учени се срещат под носа на Гестапо. Те са водещите ядрени физици в света. Вернер Хайзенберг е германец, а Нилс Бор - датски евреин. Те са много добри приятели от 20 години. Вникнали във вътрешността на атома, двамата неволно прокарват пътя към най-драматичното откритие на 20-ти век - първата атомна бомба. По време на своята среща двамата осъзнават ужасяващата възможност Хитлер да стане първият притежател на атомна бомба. Тази среща променя живота им и превръща тяхното приятелство в едно от най-противоречивите в историята на науката.

През 1922 година, в един германски университет, се събират най-бележитите учени от цял свят, за да присъстват на лекция на брилянтния датски физик Нилс Бор. На 36-годишна възраст, Бор тъкмо бил спечелил Нобелова награда за революционните си разкрития относно вътрешността на атома.

Публиката следяла със затаен дъх всяка дума на Бор, когато бележитият професор бил прекъснат от младеж, който заявил, че физикът е допуснал математическа грешка.

Нилс Бор бил впечатлен. Младежът бил прав и Бор го поканил на разходка същия следобед, за да продължат дискусията си. Това поставя началото на важно сътрудничество с историческо значение.

Младежът бил Вернер Хайзенберг, 20-годишен математически талант, студент в Мюнхенския университет. Той се интересувал от развитието на атомната физика и идеите на Нилс Бор. Бил страстен музикант и, също като Бор, любител на философията. Двамата осъзнават колко общи неща има между тях. Те били запленени от природата, на която посвещавали голяма част от свободното си време и се вълнували от научните закони на физичния свят.

Нилс Бор притежавал физичното прозрение. Той видял електроните, танцуващи вътре в атома. Хайзенберг пък притежавал математически талант.

Двамата мъже щели да въведат атомната физика в нова ера.

Нилс Бор си спечелва репутация, създавайки най-известната картина на атома. Той го представя като съставен от различни частици, като оперираща система, в която електроните, обикаляли в орбита около едно ядро. Неговите открития били революционни, защото от векове физиците вярвали, че атомът не може да бъде разбит на съставни части. Те предизивикват огромен интерес и учени от цял свят посещавали Бор в Копенхаген, за да изучават заедно с него това ново поле на атомната физика.

Бор осъзнава, че в атома и странното поведение на електроните, се криела загадка. Те не следвали постоянна орбита, като планетите около слънцето. Вместо това, правели неочаквани и непредсказуеми скокове от орбита на орбита.

Нилс Бор трябвало да разгадае странния танц на електронните частици. Той бил ключът към тайните на атома.

През 1925, Вернер Хайзенберг заема поста асистент на Нилс Бор. Не след дълго, той се превръща в негов най-добър приятел.

За по-малко от година, младият Хайзенберг определя първите правила на поведението на електроните. Той открива приложение на математиката, за да се следи къде се намират електроните един спрямо друг и спрямо ядрото. Така се заражда квантова механика.

Вернер Хайзенберг и Нилс Бор били във вихъра си. Тяхното приятелство трансформирало физиката.. Двамата осъществяват квантов скок за физиката в разбирането на "непослушните" частици. Но техните постижения слагат край на златните години, които двамата прекарват заедно в Копенхаген. Младият Хайзенберг се превръща в сензация. През есента на 1927 година, едва 26-годишен, той става най-младият професор в Лайпцигския университет и в историята на своята родина.

Двамата се разделят, но чувствата им един към друг остават силни.

През 1932 година Хайзенберг получава Нобеловата награда за физика за огромния си принос към разбирането на атома. Това е официалното признание, че сътрудничеството между Бор и Хайзенберг си е осигурило място в историята. Нилс Бор го поздравява с характерната за горд наставник топлота: "Връчването на Нобеловата награда на теб е едно от най-щастливите събития в живота ми. То ме кара да мисля едновременно за миналото и бъдещето с благодарност и спокойствие."

През 1933, годината, в която Хайзенберг получава Нобелова награда, на власт в Германия идва Хитлер. Силата на атома се сблъсква със силата на политиката. Политическото разделение забива клин между двамата учени и приятели.

Мнозина от най-важните учени са принудени да напуснат Германия, заради еврейския си произход. Хитлер и нацистите атакуват теоретичната физика, която е свързана с Айнщайн. От 32-ма германски учени, носители на Нобелова награда, 29 напускат държавата в началото на войната. Хайзенберг се оказва изолиран. Той е изправен пред ужасната дилема дали да обърне гръб на страната, която обича. Той се обявява против идеологията на Хитлер, но избира да остане в Германия.

В Дания, Нилс Бор се чувства в безопасност. Той е издигнат в култ и получава правото да използва едно от най-големите имения в Копенхаген. Бор се превръща в протектор на германските физици-бегълци и баща на международната физика. Но това има и обратен ефект. За Хайзенберг става изключително опасно да посещава Бор в Копенхаген. Връзките на Хайзенберг с еврейски физици застрашават сериозно живота му. През есента на 1937, той е прибран за разпит в печално известната щаб-квартира на СС.

След месеци разследвания, шефът на СС Хайнрих Химлер изпраща бележка на своя заместник Райнхард Хайдрик, известен като "Палача". Бележката била смразяваща: "Не можем да си позволим да убием този младеж". Шефът на СС предложил сделка на Хайзенберг - да играе по правилата на нацистите. Химлер му казва, че за в бъдеще не трябва да споменава имената на еврейските учени, чиито открития преподава.

Хайзенберг не бил нацист, но вярвал, че е длъжен да помогне за построяването на едно по-добро бъдеще за Германия и решава да приеме условията на нацистите, за да продължи работата си като професор по физика в Германия.

Така обаче изглежда, че той обръща гръб на старите си приятели и влиза в заговор с нацистите. Това неизбежно разваля отношенията му с Нилс Бор.

Месеци преди началото на войната, в сърцето на Германия, в една химическа лаборатория, уран бил атакуван с новооткрити частици, наречени неутрони. Урановият атом се разделил. Науката била отгърнала една възхитителна и ужасяваща нова страница.

Тази новина наелектризирва общността на физиците. Когато Нилс Бор я научил, разбрал, че това е ключът към енергията, скрита в ядрото на атома.

Това откритие би довело до сътрудничество между учените в мирно време. Но сега било потенциално избухлива смес от наука и политика.

Хайзенберг и Бор вече не можели да обсъдят атомното оръжие. Те се срещат две години по-късно. Но тогава, Хайзенберг е натоварен с най-тежката морална дилема в живота си. Ако атомната бомба може да бъде създадена, Хитлер я искал. През септември 1939, Хайзенберг получава първите си заповеди. Официално, целта му е да изследва техническите аспекти на атомната енергия, но скоро осъзнава, че истинската му задача е далеч по-зловеща.

Хайзенберг оглавява екип, чийто цел е да разбере дали създаването на атомна бомба е възможно. Задачата е огромна, техническите пречки - неизвестни, но бомбата може да бъде създадена и Хайзенберг е готов да работи по проекта за Хитлер.

На 9 април 1940 г. германската армия нахлува в Дания. Датското правителство капитулира. Нилс Бор отказва да сътрудничи. Той не знае, че Хайзенберг работи за германската военна машина. На двамата им предстои сериозен сблъсък. През септември 1941 г., Вернер Хайзенберг пристига в Института Нилс Бор в Копенхаген, заедно с Карл Фридрих Вайцакер. Двамата германци открито заявяват, че Германия ще спечели войната и е най-добре датчаните да им съдействали.

Бор е ядосан, когато чува Хайзенберг да говори за победа на нацистите. Той не успява да различи фалшивите изявления на Хайзенберг. Следва един от най-противоречивите моменти в историята на науката. Частната среща между Хайзенберг и Бор е обект на спорове между историци и учени вече десетилетия наред. Хайзенберг се опитва да реши своята морална дилема с помощта на Бор: атомната бомба е постижима. Трябва ли физици като тях да се опитат да я създадат?

В опита си да помоли своя приятел за съвет, Хайзенберг разкрива възможно най-шокиращата новина за Бор - че помага на нацистите да създадат атомно оръжие. Нилс Бор е ужасен до смърт.

Бор слага край на срещата. Хайзенберг не получава отговор на въпроса, за който рискува живота си. Нилс Бор изпраща предупреждение до Великобритания. През януари 1943 г., той получава кодирано послание от британците. Бор разбира, че двете страни във войната са в надпревара за създаване на ядрено оръжие. В съобщението се казва още, че съществува проблем и сътрудничеството на Бор ще е от помощ. Нилс иска да остане в страната и да поддържа морала на своите съграждани, но е предупреден за нацистките планове за евреите и е принуден да бяга от Копенхаген.

В Лондон, Нилс Бор разказва на британското разузнаване всички подробности за срещата си с Хайзенберг. Страхувайки се от това, което неговият приятел върши за Хитлер, Бор се съгласява да замине за Америка и да се включи в атомния проект на съюзниците.

Няколко месеца по-късно, Бор пристига в Америка под фалшиво име. Бащата на атомната физика се присъединява към най-големия световен проект в Лос Аламос, Ню Мексико. Съюзниците са вложили стотици милиони долари, за да бъдат първите създатели на атомно оръжие. Двамата приятели се състезават за създаването на атомна бомба, но германските военни амбиции претърпяват крах. С включването на САЩ във войната, надеждите на нацистите за победа започват да се топят. Хитлер издава нови заповеди за финансиране на военно изследване, което може да създаде използваемо оръжие в рамките на една година. Оръжейният министър на Хитлер Алберт Шпеер привиква Хайзенберг, за да разбере дали екипът на Хайзенберг може да достави бомбата навреме. Хайзенберг взима съдбовно решение, което определя мястото му в историята. Той съобщава на Шпеер, че техническите затруднения са огромни и за преодоляването им ще са нужни години.

По съвет на Хайзенберг, нацистите се отказват от бомбата. Създаденият от тях прототип на реактор, е предназначен да създава енергия в мирно време. За Хайзенберг, моралната тежест да ръководи атомния проект на Хитлер е вдигната от плещите му. На 6 август 1945, огромната разрушителна мощ на атома е използвана за първи път над Хирошима.

След войната, Хайзенберг е изолиран от колегите си по целия свят, включително и от мнозина свои стари приятели. Той обаче желае единствено да разбере какво Нилс Бор мисли за него. За целта двамата трябва да обсъдят срещата си в Копенхаген.

Бор желае приятелството на Хайзенберг, но отказва да обсъжда миналото.

През 1956 г. е публикувана книга, в която се твърди, че Хайзенберг осъществил заговор, за да не бъде създадена бомба за Хитлер. Изглежда целта на Хайзенберг по време на срещата му с Бор е да сключи сделка. Той щял да предотврати германското създаване на бомбата, ако Бор използвал международните си връзки, за да спре физиците по целия свят да не направят бомба за никоя друга страна. Хайзенберг вече не бил изобразен като престъпник, а като герой. В писмо до автора на книгата, публикувано в следващите издания, Хайзенберг подкрепя тази радикално нова версия на случилото се.

Същият Хайзенберг, изолиран от света, сега е представен като герой, който спрял атомния проект на Хитлер. А Бор вече бил приятелят, който не се присъединил към действията на физика да бъдат спрени и двете страни от разработване на бомбата. Дори в този момент, Бор запазва мълчание по темата и новата версия изглежда правдоподобна в очите на широката публика.

Хайзенберг се среща с Бор за последен път на конференция на нобеловите лауреати през лятото на 1962 година. Здравето на Бор се влошава, но изглежда готов да наруши мълчанието си по темата на тяхната копенхагенска среща.

Когато Хайзенберг се среща с Бор, той отново го пита не може ли пак да поговорят. Бор отвръща: "Хайде да не го правим." Но явно размисля, защото му казва: "Виж, вече е късно. Да се срещнем утре сутринта, когато сме бодри, и ще поговорим."

Но същата нощ, Бор е повален от болест и принуден да се върне в Копенхаген. Разговорът, който Хайзенберг отчаяно желае, така и не се провежда. Нилс Бор почива през ноември 1962 г. Хайзенберг го надживяава с 14 години. До края на живота си, той не спира да мисли какво смята неговият стар приятел за тяхната среща в Копенхаген. Това било жестоко мълчание.

Хайзенберг умира през 1976 година от неизлечима форма на рак. Той си отива с нереализираната си мечта да се сдобри със своя приятел. Мълчанието на Бор е най-голямото разочарование в живота му. Но след смъртта на двамата мъже, тяхната история придобива необичаен обрат. 25 години след смъртта на Хайзенберг, неговото желание да научи какво е мислел приятеля му за действията му по време на войната се сбъдва по странен начин. Семейството на Бор открива неизпратено до Хайзенберг писмо, скрито в една книга. Книгата е на Роберт Юнг, който описва Хайзенберг като герой. Писмото разкрива онова, което Хайзенберг отчаяно желаел да научи.

"Отдавна се каня да ти пиша. Иска ми се да опиша този случай колкото се може по ясно. Надявам се, че ще можем да поговорим по-подробно, когато ни се предостави възможност."Всъщност, в продължение на пет години има написани серия от чернови на писмото до Хайзенберг. Четвърт век след смъртта на Хайзенберг, те за първи път разкриват вижданията на Бор за случая. Но според инструкциите на семейството на Нилс Бор, на никого не е позволено да ги види до тази година. Те показват, че Бор всъщност бил ядосан на версията на събитията, описана от Хайзенберг пред Роберт Юнг.

"Ти ме информира за убеждението си, че ако тази война продължи достатъчно дълго, тя ще бъде решена само с атомни оръжия. Не усетих дори най-малкия намек, че ти и твоите приятели влагате усилия в противоположната посока", пише Бор.

Личи си, че Нилс Бор е бил ядосан. Явно е мислел, че Хайзенберг се опитва, съзнателно или не, да представи в своя полза случилото се в Копенхаген през септември 1941 г.

В неизпратеното писмо, Бор твърди, че помни всяка дума от срещата им в Копенхаген. Според него, единствената възможна интерпретация на казаното от Хайзенберг е, че Германия участва активно в надпреварата за сдобиване с атомна бомба.

"Ти говореше по начин, който оставяше впечатлението, че под твое ръководство Германия прави всичко възможно, за да създаде атомни оръжия."

Но това не е всичко. Нилс Бор заподозрял, че Хайзенберг трябва да е имал официално разрешение да дойде в Копенхаген и да повдигне темата за атомната бомба: "Много съм се чудил от коя официална служба си получил разрешение да говориш с мен по въпроси, изпълнени с толкова много опасности."

Писмото показва, че мнението на Бор за срещата е различно от това на Хайзенберг. Първоначално, Нилс Бор смятал, че Хайзенберг го посещава в Копенхаген, за да се убеди, че той, като еврейски учен, е в безопасност от нацистите. После, след споменаването на атомната бомба, той бил шокиран, че Германия участва в надпревара за създаването й, шокиран, че неговия приятел помага на Хитлер. Тогава останал с убеждението, че Хайзенберг е при него на официална мисия. И бил разгневен, когато научил различната версия на Хайзенберг за събитията.

Бор остава перфекционист до край. Той прекарва пет години в писане и пренаписване на писмото до Хайзенберг. Хайзенберг никога не научава за това, но семейството му е сигурно, че той би желал да научи истината.

Нилс Бор прекарва последните пет години от живота си в търсене на начин да изрази чувствата си за случилото се на срещата. Може би той е смятал, че изпращането на това писмо ще унищожи най-важното приятелство, което е имал.

Нилс Бор обобщава трагедията на срещата им в Копенхаген с едно изречение в неизпратеното писмо: "Това беше важен въпрос за човечеството. Въпреки нашето приятелство, ние трябва да бъдем приети като представители на двете страни, вкопчили се в смъртоносна битка."

Нилс Бор е прав. Животът на двамата мъже бил неразривно свързан с този важен за човечеството проблем. С откриването на тайните на атома се ражда тяхното приятелство. А моралният товар на унищожителната мощ на атома ги разделя.

Пуснато от nikste на 25 August в 11:39, Thursday
Написано от nikste


"Гугъл" отбелязва рождения ден на Нилс Бор - 24chasa.bg
и...на това:

Ето и излятата кофа с помия срещу нас:

Германски вестник: В България можеш да се разхождаш с Хитлер под мишница

(А защо да не можеш, когато можеш с окупатора Сталин, масовия убиец на българи - Тито, предателя и колаборационист - Димитров, с "Гемето" или с флага на Османския поробител и талмудския сатанински Антихрист?! Или да възхваляваш, доказаният масов убиец на българи и хомосексуална свиня - Уинстън Чърчил - убиец на деца!...)

“Всичко е позволено”
10 октомври 2012, 19:08     Франкфурт, (Бивша!) Германия
       


http://www.blitz.bg/news/article/158782
         Германският вестник „Франкфуртер алгемайне цайтунг” се възмути от нацистките символи, които в България могат да се срещнат доста често и безпрепятствено. “В България се продават нацистки символи, които в Германия са абсолютно забранени. Можеш дори да се предрешиш като Хитлер. Хитлеристките символи явно не правят впечатление на никого. Тях човек може да ги срещне под път и над път”, пише в статията. Авторът й Бернхард Хонигфорт е силно впечатлен от факта книгата на Адолф Хитлер “Моята борба” може да бъде намерена лесно на всяка сергия за стари книги. В антикварните магазини на Созопол и Пловдив пък се предлагат бюстове на фюрера. „Никога не ми се е случвало да видя някой да излиза от такъв магазин с бюст на Хитлер под мишница”.

„Образът на Хитлер е върху табакери и плоски джобни бутилки. Продават се също така компаси с емблемата на Вермахта, пречупени кръстове и какво ли не още. На созополския плаж пък има една будка, в която човек може да се преоблече с ретро дрехи и да се снима с тях за спомен. Големи и малки излизат оттам, предрешени като пирати или рицари, като Наполеон или като Хитлер”, разказва журналистът.
“В България всичко е позволено, всичко е на шега някакси. Шегата обаче приключва, когато човек извади фотоапарат и се опита да заснеме всичко това, за да може по-късно да докаже, че не си измисля. Тогава изведнъж политат гневни думи. Защото ако тези кадри се появят в YouTube или Фейсбук, това наистина ще бъде краят на цялата тази шега”, заключава изданието. 


    И как да бъде иначе, след като дори в блог.бг на моя сигнал беше отговорено лежерно. За ислямската ескпанзия писах, за сектите също имаше разбиране, но има и една не по-малка опастност, която повечето хора подценяват. А това е кафявата чума. В два постинга пуснах сцени от ритуали на неонацистки групи в България. Но народът е затънал в любовни стихове и нехае. Трябва ли от Германия да ни дърпат ушите. Не си мислете, че пропагандаторите на нацизма са някакви малоумни дегенерати. Напротив, повечето са подготвени, ерудирани и добре играят на дипломатичност. Виждам, че много от вас им се връзват и дори диалогизират с тях. Това е непростима грешка. Два газови куршума в устата са по-правилното решение, но мярката е твърде крайна, затова просто ги игнорирайте по всякакъв начин, докато органите се задействат. Не ми трабват коментари, а и тоя постинг е само едно предупреждение, което правя с огромна погнуса.
 
(Комуниста, дава шепа провокатори, лумпени, наркомани и анархисти - негови другари по интернационализъм, създадени от бившия 6-и отдел на комунистическата ДС, като "национал - социалисти" или "български националисти"... Коментара е излишен...)




 
и т.н.т.

Вижте колко сладка и убедителна може да бъде демагогията. Накрая може да ви хване и стокхолмския синдром. И това е целта.

Автор: bulgarinut57

 за произхода на българския език
Георги С. Раковски

Подбрано от „Съчинения в четири тома”

        „Обясненията му (на Раковски) върху отделни битови или културни факти не спират там, гдето следва да се очертае човекът, народът с неговата национална или регионална специфика, с неговите дарби и прочее, обяснени с обществено-икономическите им основи. Раковски прелита над всичко това и гони идеала за класическото начало в Древна Индия, „Индустан”, гдето всичко е било съвършено, изрядно”.

                              Христо Вакарелски, ентограф

...„Наш български говорим язик съхранил два язика познати от ученого света Европи за най-стари на свят язици, Самъскрити и Зендски язик. На Самъсъкрит язикь къту сравним спомагатълни глагол би или бити пополнено в чърковни ни язик, щем видя с удивление си, чи няма разлика от нашаго! и дето сми мислили до сега чи сме изгубили в говорими си язик, неопределеное наклонение ся съхранило исто, както на Самъсъкрит язик; в него язик неопределное наклонение глагола ити=ида, е и както на наш говорим язик аз ща и, казва народ, глагола пи-ти-тия, е пи, аз ща пи казва Българин, дати е да и проч.

В Самъсъкрит язик бъдощое время ся съставя от едносложное неупределно наклонение и от едно ща, исто както и в наш говорим язик да-ща пи-ща и проч. Ние сми мислили чи окончаящи на а, о, у, нъ и на това сми били излйгани! тии са чисти окончания имянителного падежя, както и на Зендски и Самъсъкритски язик, Вишну, Ману, Кришна, Първио и дру. С една реч в България ся говори днес Самъсъкрит и Зендски язик смесно както ся види Старо-индийско и Зендско баснословие съхранено в народни праздници, приказки и проч. Тука тряба да търсим ние отличитълная черта нашаго днешнаго язика...”

...„Преимуществото българскаго язика над еленскаго се състои в том, че той е увардил почти цяло първобитното си гласопроизношение по сравнению със самъсъкритаго и зендскаго най-паче, кои са признати от ученаго свята за най-стари язици, досега познати на света, старий си крой, задумяваме най-паче в коренните му речи, без да отстъпва ни едному от европейских язиков в богатството, в удобоизречието и в преимуществото да съставя от свои си коренни речи не само млогосложни, но и нови йоще коренни речи за потреба изражения си и за нови предмети, без да изгубва свойството и явността на значенията им, както са в коренните му първобитни речи, кое преимущество новолатинските и други индоевропейски названи язици не могат да имат, освен еленскаго, защото и той има това богатство, но до някой си само стъпен и поради сместа от пелазгическаго, старобългарскаго.

Разностъпените же сродства, които имат сичките индоевропейски язици помежду си и въобще със самъсъкрит и зендски язик, никак не могат опроверга нашите доводи за преимуществото и най-голямата старина над тях българскаго язика. Първо, защото наш язик, както и више казахме, увардил и удържал до днес почти сичките гласове и изменението им един в други, както се виждат и четат в самъсъкритий и зендски език; второ, че наший язик като се разглоби до коренните си слогове, става същий почти както тях язици; трето, че тии коренни слогове, и сами уединени, изражават явни и цели мисли, както и млого коренни речи във вишеречените язици, а най-паче в глаголите и в неопределените наклонения, кои се нахождат в българский говорен язик едносложни, подобно както в самъсъкрит и зендски език....”

„...Най-после казваме: че коренните слогове в българский язик почти сичките са съставени по самото действие природи и показват като през едно прозрачно стъкло впечатленията, които, размислени от първите человеци, произвели са язика.”

„Ние сме говорили и другаде с примери в настоящее си съчинение, че наший писмен и говорен български язик има свойството при коренните първобитни слогове да прибавя по няколко си окончания, кои окончателни слогове додават на първобитните значения увеличителни, събирателни, притежателни и пр., а тии първобитни коренни слогове, като се отделят от додадените им отпосле, остават пак речи, имеющи цяло особно значение, свойство, кое има самскритий язик в най-голяма обширност, както е доказано от най-учените индиянисти. По това свойство язика си ние щем разложи народното си име българи и щем доказа как е съставено и що значи.

Коренная реч е бълг или бльг, коя съответствува с образуваната от нея благ, благий и пр.; с окончанието же на слога ар става бльгар или бльгар, попълнено с удвоений ъ става бьлгаръ, бльгаръ; а с додадений йоще слог на инъ блъг-ар-инъ, кой слог дава на тоя реч йоще едно по-обширно, по-разпространено значение. Подобно съставени речи в язика си имаме млого, от които забележваме следния: от овць (овца) става прилагателно овчь (овче месо казваме); от овчь же с додаденое ар става овч-ар, а йоще додадений слог на инъ става овч-ар-инъ и значи онзи, който притежава и пасе овце. От грьнцъ става грьнчъ – грьнч-ар – грьн-ар-инъ, и значи онзи, който има заведение и прави грънци, и други млого.

Нека сравниме и от самскрит язик една реч, коя се съставя в него язик по истий крой, както и в наш язик.

На самскрит язик коренная реч на земята е зем, от коя става прилагателна земен или земено, както ния пишат учените индиянисти; от земен же става с окончанието на ат земен-ат, а с окончанието на ар става земен-ат-ар, коя учените ни представлят съкратена зементар и тълкуват я, че значила: онзи, който наема земя да я работи, равно с fermier. Тая же реч и днес е в употребление в Хиндистан, т.е. наемающите земи за работане се назовават зементари.

Сега, като видяхме как се е съставила тая реч бльг-ар-инъ, по истото свойство самскритаго язика, нека видиме и що значи.

Видяхме, че коренная реч е бльгъ, равна с речта благъ, благий; речта же благ има няколко си значения преносни, кои са: кроткий, мирний, питомий, счастлив (благополучний), богатий, имотний (сравн. благо и благайница), благо-родний и друг., щото, ако я тълкуваме по тия значения, тряба да я разтълкуваме: бьлгаринъ = онзи, който принадлежи на кротките, мирните, опитомените, счастливите, богатите, имотните, благородните. Това е значението на българин в преностна смисъл....

Учените признават за най-стар народ, познат на света, ариите (les aryas) и тяхното име произвождат от корений слог ар, кое тълкуват ор-ачи, сеящий, а после благородни, в отношение на черното индийско племе, което ойще не е било облагородено, и пр.

Ние в наш язик имаме речи ора, орач, кое няма никаква разлика от Aryia, както го тълкуват днес учените индиянисти, и кое е едно и исто с речта бьлгарин, както я разложихме и разяснихме!

Нека кажеме йоще нещо си.

Първите арии = орачи, не са тутакси почнали да мелят житото на брашно и да си месят хляб, но яли са го тъй сурово, после са почнали да го варят цяло, после да го чукат по-дребно, да го правят на булгур и да варят и млого по-после да го мелят на брашно, да си варят каша или мамалига* и най-после да си месят пресен безквас хляб и тъй постепенно са дошли до днешното съвършенство, но не пак йоще сичките, защото има йоще млоги племена, които живеят по старому. В наш язик имаме речта булгурь, бльгурь, бългурь, кое някак си съотвествува с народното ни име, в изменението българинь, бльгаринь и булгаринь. А бългур е счуканото жито на дребно, кое варят и ядат българите и кое се види, че значи българско ядене, т.е. българско изобретение.

В народните ни же обреди бългуря и вареното жито играят едно твърде обширно тайнствено действие. Когат се роди дете, на понудата му (понуда = принос богу) варят бългур, кога гуждат име на детето, варят бългур, кога му напиват година, творят истое. Сватбите почват от засевки на жито, т.е. чисти се жито за бългур, кого варят на сватбата. На мъртвеца варят и раздават жито първий ден, в третините, деветините и так дале. Тука се крие една голяма тайна коя никак не е от християнскаго века, но остатка явна от най-древните времена, когато е изнайдено орачеството и житото е било твърде драгоценно нещо, щото е увело в религиозните тайнства !...“

Автор: ivansimeonow

Иван  Симеонов

 

 

  Преди време направих опит на база доказателствен материал да намеря родствена връзка между траки , славяни и прабългари. Не закъсня получаването на доброжелателна и не толкова доброжелателна информация, че македонците  и изненадващо траките са гръцка „собственост”. Нямаше как да не бъда изненадан. Докато за траките, поради убедеността си поведох битка незабавно, за македонците дълго време обмислях и проучвах. Няма да се ангажирам с категорични заключения, въпреки че за себе си съм ги формулирал, оставам на всеки възможността сам да отсъди на база изложените факти.

   Доводите  са разделени на две групи – „за” и „против”. Те са извлечени основно от литературата утвърдена от Министерството на образованието и науката ( оттам е информацията за тюркския произход на прабългарите), като тези „за” допълнително са подсилени от доводите на поддръжниците за гръцкия произход на македонците.

   Защо ли толкова много държат на гръцкия им произход, след като не признават името на държавата, което според тях е също гръцко.

   Ами ясно е. Македония е осиротяла след като напусна Югославия и се нуждае от нов настойник или собственик.

   Да започнем с доводите „за”:

1. Филип Македонски спечелил няколко златни медала на Олимпийските игри, в които по правило участват само само гърци от гръцките градове – държави. Следователно изключено е да не е грък.

2. Синът на Филип, Александър Македонски и наследниците му налагат навсякъде в новозавладените територии гръцкия като официален език.

3. Намира се и връзка на името ( Македонон) с гръцката митология.

4. В Александрийската библиотека, най – голямата в античността има около 700 000 тома литература само на гръцки.

   Тези доводи са прекалено солидни и считам, че са достатъчни за поддръжниците на гръцкия произход на македонците.

   Сега съвсем безпристрастно да разгледаме тези „против”:

1. Златен медал далече преди Филип Македонски е спечелил и Александър І – Филелин (обичащ гърците). Тъй като в игрите право да участват имат само гърците, състезателите се опитали да му попречат с аргумента, че не е грък. Но той е заявил, че е от Аргос – на Пелопонес, доста далече от Македония. Бил допуснат и на финала спечелил златния медал.

   Горе – долу важи приказката за близостта на Ямбол със Стамбол.

2. Сега английския се говори къде ли не и от кого ли не. Техническата литература  (а и не само тя) е на английски. Достатъчно основание ли е владеенето на английски език и четенето на литература на английски, за да се твърди, че ползващите ги са англичани?

3. Безспорно гръцката митология е увлекателна. Но без да се задълбочаваме, колко от описаните в нея неща са се случили в действителност?  Има и премного заемки, както и римляните са правили заемки от нея.

4. Александър Македонски в интернационалния си корпус търсил сънародници и според Ариан говорил с тях не на гръцки, а на родния си език. Така, векове по – късно процедирал и Константин Велики ( роден в намиращия се днес в Сърбия Ниш). Говорил с войниците си не на гръцки или латински, а на родния си език, които хроникьорите както в случая с Александър Велики  са спестили какъв е.

   Като дете и юноша Александър Македонси имал учители ( Аристотел), които го учили и му преподавали на гръцки. Оттам идва и голямата му любов към Гърция и гръцкия.

   Ако на мен учител ми беше Волтер ( хипотетично), бих разнасял френския и любовта към Франция навсякъде. Няма нищо необичайно или строго обвързващо с Гърция в поведението на Александър Македонски.

5. Филипиките на Демостен, насочени срещу Филип Македонски, след като домогванията му към Гърция станали ясни, в които твърди, че той не е грък и македонците нямат нищо общо с гръцката култура.

   Дори и да е купен от персите, както се твърди, не може да атакува само с измислени аргументи. Докато Цицерон търси при опонентите си интереса, тук Демостен може да разчита само на истината.

6. Гръцките държави са с републиканско устройство – с изключение на Спарта. Тя има двама наследствени царе, но властта им е силно ограничена в мирно време и се проявава изключително във военно време. Дори Спарта стои много далече от абсолютната монархия, поради надзора, който се упражнява над царете.

7. Обединили ли са македонците Гърция, което твърдял Филип Македонски и както твърдят апологетите на гръцкия произход на македонците?

   Налагането на гръцкия в тогавашния свят като основен език, както сега английския е свързано с обезличаването на гръцките градове – Атина и другите западат също както Рим през Средновековието. В същото време се развиват нови – Александрия, Вавилон. Разпространението на гръцкия език и гръцката култура е тясно свързано с унищожението, а не с обединението на Древна Елада.

    Такова е накратко положението с гръцкия (?!) произход на македонците. Ситуацията е сходна с убиването на императора в Рим и посмъртното му  ( постумно ) обожествяване.

   Ликвидирайки гръцките републики, Филип Македонски прави факт изчезване на Гърция за повече от две хилядолетия от картата на света. В същото време гръцкият език и гръцката култура са наложени благодарение на македонците и на римляните след тях. Но едно е да ползваш езика и постиженията на гърците, друго е да си самият ти грък. Това важи  и за македонците, и за римляните.

Автор: kordon

 Автор: Клаус Легеви

---

Добре известно е, че Европейският съюз е гигантска машина за хармонизация. Вземете например Решението на Европейския съвет от ноември 2008, за борба, чрез средствата на криминалното законодателство, против определени форми и начини на изразяване на расизъм и ксенофобия, например „публичното оневиняване, отричане или грубо тривиализиране на престъпления, свързани с геноцид“. Но ЕС успешно се противопоставя на изкушението да създаде обща политика по въпросите на историята въз основа на това рамково решение. В един доклад за Европейския парламент и Съвета от декември 2010, Комисията изрежда цяла поредица от различни закони за паметта в страните-членки, без да настоява на някакъв общ стандарт.

Но през април 2009 Европейският парламент повтори, че „Европа няма да бъде обединена, ако не успее да формира общо гледище върху историята, припознае нацизма, сталинизма и фашистките и комунистически режими като общо наследство и осъществи честен и щателен дебат, разглеждащ техните престъпления през изминалия век“. Такова твърдение би било невъзможно преди присъединяването на източноевропейските страни-членки към Съюза. Само пред 12 години, по време на Стокхолмския международен форум по Холокоста (2000 г.), европейските политици бяха се съсредоточили върху геноцида срещу европейските евреи – най-тежкото престъпление в историята на човечеството – като централен елемент от европейската колективна историческа памет и основна мотивация за борбата против расизма и дискриминацията в наши дни. Множество европейски нации обявиха 27 януари, деня на освобождението на концентрационния лагер в Аушвиц, за официален ден на припомняне. „Аушвиц“ се превърна в един вид негативен основателски мит за след-фашистка Европа, и много страни са криминализирали отричането на Холокоста,

Макар че криминализирането на „лъжата за Аушвиц“ е разбираемо, като се има пред вид желанието да се защитят жертвите и честта на мъртвите, то е и проблематично. Въпреки че той отново и отново се потвърждава от Федералния конституционен съд на Германия, законът, определян там като „закон за подривна дейност срещу държавата“, налага значителни ограничения върху свободата на изразяването. Бившите съдии от Германския конституционен съд, Хофман-Рийм и Хасемер, биха предпочели криминализацията на отричането на Холокоста да бъде прекратена. Отдавна вече е време за една такава либерализация на германското криминално законодателство. Налагането на официално гледище върху историята, тоест смесването на държавния монопол върху насилието с един монопол върху историята, е отличителна черта на тоталитарните общества. Нещо повече, и други добронамерени европейски страни (например Франция през 1990) последваха „немския норматив“ (по думите на Тимъти Гартън Аш) и също криминализираха отричането на Холокоста.

Не беше изненада, че страните от източно-централна Европа, които през 1990 бяха освободени след 40 – а в някои случаи и 50 – години на съветска окупация, решиха да си създадат свои собствени законодателства, криминализиращи отричането на комунистическите престъпления, които за тях са по-належащи от защитата на западноевропейския отрицателен основателски мит, Холокоста. Сандра Калниете, латвийска политичка, обясни през 2004, че и двете системи са „еднакво престъпни“ – гледище, което се споделя от мнозинствата в Балтийските страни, в Полша и дори в югоизточна Европа. А според чешкия закон, „публичното отричане, поставяне под въпрос, оправдаване или оневиняване на геноцида, извършен от нацистите или геноцида, извършен от комунистите“, е наказуемо със затвор от шест месеца до три години. Ако отричането на Холокоста би било криминализирано в цяла Европа, то с неизбежност ще се появят искания за същото третиране на престъпленията, извършени от Сталин и неговите другари.

През 2007 г. Европейският съвет изиска от Комисията да изследва „дали е необходим един допълнителен инструмент за адресиране на публичното оневиняване, отричане или грубо тривиализиране на престъпленията на геноцида, престъпленията срещу човечеството и военните престъпления, насочени срещу групи от хора, определяни чрез критерии, различаващи се от онези на расата, цвета, религията, потеклото или националния и етнически произход, като [например] социален статус или политически убеждения“. И докато историците и директорите на музеи в западна Европа нямат желание да се включат в този дебат, някои североамерикански учени, като Тимъти Снайдър от университета Йейл, (с книгата си „Кървави земи, Европа между Сталин и Хитлер“, 2010) и Норман Неймарк от университета Станфорд („Геноцидите на Сталин“, 2010), посочиха необходимостта от „други критерии“ и „допълнителни инструменти“. Те смятат, че дефиницията на понятието геноцид в ООН от 1948 е непълна, тъй като тя не включва масовите преследвания по причини на „социален статус или политическа обвързаност“ (които днес се наричат „социоцид“). Тази клауза е била отстранена по онова време под съветски натиск. Един пример, показващ докъде води всичко това, е официалната прокламация на правителството на украинския президент Юшченко от 2007 година, обявяваща украинския глад по време на сталинския режим от 1932/33 г., (така наречения „Холодомор“), за геноцид против украинската нация.

По такъв начин 23 август става възможен кандидат за един истински, пан-европейски, ден на припомняне. На този ден през 1939 Третият райх и Съветският съюз изковават „Пакта Хитлер-Сталин“ с неговия секретен протокол, като с това на практика създават един вид разделение на работата между нацистка Германия и съветска Русия в окупираните територии от източна Европа. 23 август поставя под въпрос настоящия ден на припомняне в източна Европа – 9 май (1945) – защото 9 май маркира деня, в който този регион беше освободен от нацисткия терор, само за да стане жертва на една „червена“ окупация. Подобна ревизия обаче предизвиква тежка обида в Русия, където 9 май продължава да бъде честван като Ден на победата. През май 2009 руският президент Дмитрий Медведев създаде комисия, предназначена „да блокира опитите за фалшифициране на историята по начини, вредни за интересите на Русия“. С това той има пред вид нищо по-малко от защитата на едно безкритично гледище към историята на „Великата отечествена война“, което все повече означава едно открито апологетично гледище за сталинизма.

Криминализацията на отричането на Холокоста вдъхнови аналогични опити за забрана на отричането на други геноциди, особено на арменския геноцид от 1915-17. Няколко парламента прокараха законодателства, криминализиращи отричането на този геноцид, и това доведе до реални съдебни процеси в Швейцария и Франция. Европейският съюз неформално изисква Турция да признае, че случилото се действително е било геноцид, и да се откаже от официалната си позиция, според която събитията от 1915-17 са военновременно клане, като предусловие за допускане на Турция в Съюза. Реакцията на Турция срещу натиска от ЕС беше разочароваща: статия 301 от Турския наказателен кодекс, която криминализира актовете на „обида срещу турскостта“ (включваща и говорене за арменския геноцид), не беше променена съществено.

По подобен начин и постколониалните историци сравняват престъпленията, извършени от европейските сили по време на колониализма, с Шоата (Холокоста). Те разглеждат огромния брой на жертвите и високата степен на систематично планиране и организация в двата случая като очевидно паралелни. През май 2001 френският парламент прокара закон, предложен от родената във Френска Гвиана народна представителка Кристин Тобира, който класифицира робството като престъпление срещу човечеството. Това доведе до съдебно преследване  срещу историка Оливие Петр-Гренуйо, който отказва да разглежда робството като просто геноцид, в критичната си книга, разглеждаща търговията с роби. И понеже всяко действие води до противодействие, през 2005 г. една парламентарна инициатива във Франция призова за осветляване на „положителните аспекти“ на колониализма. Историците отхвърлиха това предложение и всичко, което остава от опита да се създаде някакво стерилизирано гледище за историята, е един закон против обиждането или малтретирането на всеки човек, който се е бил за Франция в колониите.

Повече от 1000 френски (и други) учени участваха в един мощен протест – под мотото „Свобода за историята“ – насочен против всякакви закони за паметта, независимо от това дали те се опитват да забраняват или да предписват някакво специално гледище за историята. Те се борят за свободата на изразяването и академичните изследвания, както го прави и Европейската комисия в доклада, за който стана дума по-горе, където се поддържа гледището, че „официалните политически интерпретации на историческите факти не трябва да бъдат налагани със средствата на парламентарни решения“, и че „един парламент не може да издава постановления върху миналото“. Комисията поддържа приемането на 23 август като пан-европейски празник и с това застава зад едно напълно анти-тоталитарно, но балансирано осъзнаване на европейската история, без да се насърчава каквато и да е „хармонизация“ или дори законодателни мерки против погрешни или обидни възгледи относно историята.

Опровергаването на подобни възгледи е отговорност на експертите и публичните дебати. Комисията желае една общоевропейска преоценка на историята да следва принципа „Вашето минало си е ваше минало!“ С други думи, онова, към което те се стремят, е плурализъм в политиките на паметта, който трябва да бъде изграждан от всяко гражданско общество и от общността от граждански общества в техните взаимодействия едни с други. Дори катастрофата на полския правителствен самолет на път за Катин, която унищожи голяма част от днешния полски елит, имаше неочаквани положителни последствия, тъй като клането на един по-ранен полски военен елит беше дискутирано по един по-честен и открит начин в Русия, както и в това, че собственото полско участие в Холокоста и прогонването на немското население днес вече става част от колективната памет на страната.

---

 

	Клаус Легеви е директор на Института по културознание (KWI) в Есен, Германия.
	Източник: Либерален преглед

Автор: kordon

 „Лъжата не престава да бъде лъжа, даже ако в нея вярват милиони”

Джералд Меси, английски поет

---

Еврейският расизъм, произхождащ още от религиозните постановки на юдейската религия, който е и един от обектите на настоящото изследване, е добре представен от сериозния израелски автор Израел Шахак (Israel Shahak) в неговото прекрасно класическо произведение „Еврейска история, юдейска религия: Бремето на 3000 години” (книгата на английски език: Israel Shahak. Jewish History,. Jewish Religion. The Weight of Three Thousand Years; книгата на руски език: Еврейская история, еврейская религия: тяжесть трех тысяч лет). Ето неговото свидетелство от първа ръка относно безкомпромисния расизъм на евреите, въплътен в техните религиозни постулати:

„...аз лично бях свидетел как ултрарелигиозен евреин не позволи да се използва в събота (шабат – неработен ден според юдаизма – В. К.) неговият телефон, за да се извика бърза помощ за неевреин, който бе загубил съзнание до дома му в Йерусалим. Вместо просто да съобщя за това във вестниците, аз се срещнах с равини, официално назначени от държавата Израел. Попитах ги дали тази постъпка съответства на тяхното разбиране за юдаизма. Те отговориха, че този евреин е постъпил правилно и благочестиво, потвърждавайки своите изводи с цитат на откъс от авторитен кодекс от талмудическото право, написан през този (ХХ. в. – В. К.) век. Аз разказах за това произшествие във водещият ивритски вестник „Хаарец”, и тази публикация предизвика скандал в средствата за масова информация”.

Израел Шахак продължава:

„Резултатите силно ме разстроиха. Нито в Израел, нито зад граница равинските власти не преразгледаха своето решение, че евреинът не е длъжен да нарушава съботата за спасяването живота на неевреин. Наистина, те добавиха към него благочестиви нелепици, че ако такова поведение (т. е. бездействието – В. К.) застрашава евреи, тогава може да се наруши съботата и да се спаси неевреина, заради тяхната безопасност. Стана ми ясно, че тъй като талмудическото право в огромна степен определя отношенията между евреи и неевреи, нито ционизмът, включително неговото светско крило, нито израелската политика от момента на основаването на Израел, нито, специално, политиката на евреите-поддръжници на Израел извън граница, могат да бъдат разбрани без отчитане на дълбокото влияние на това право и светоусещането, което то създава и изразява. Политиката, провеждана от Израел след Шестдневната война, преди всичко – режимът на апартейд в окупираните територии, а също отношението на болшинството евреи към правата на палестинците, даже чисто теоретически, само потвърдиха това убеждение”.

„Без да анализираме характера на отношенията на болшинството от евреите спрямо неевреите, не можем правилно да разберем даже концепцията за Израел като „еврейско държава”, както Израел формално се определя. Широко разпространеното погрешно мнение, че Израел е истинска демократична държава, произтича от неумението да се осмисли значението на термина „еврейска държава” за неевреите. От моята гледна точка Израел като „еврейска държава” е опасен не само за себе си и своите жители, но и за всички евреи и всички народи и държави в Близкия Изток и отвъд пределите му. Аз също смятам, че другите близкоизточни страни или общини, определящи се като „арабски” или „мюсюлмански”, точно както Израел се определя като „еврейски”, са твърде опасни. Обаче в същото време докато тази опасност се обсъжда широко, опасността, свързана с „еврейския характер” на държавата Израел, се премълчава”.

„Принципът, гласящ, че Израел е „еврейска държава”, бе крайно важен за израелските политици от момента на основаването на страната, и заради това го набиваха в главите на еврейското население с всички възможни способи. Когато през 80-те години незначително малцинство израелски евреи се противопостави на този принцип, съответстващ конституционен закон (тоест, закон, доминиращ над останалите и можещ да бъде отменен само чрез специални процедури) бе приет през 1985 г. с голямо мнозинство от Кнесета. Според този закон нито една партия, чиято програма открито отхвърля принципа за „еврейската държава” или предлага да го измени по демократичен път, не може да участва на изборите за Кнесет (народно събрание – В. К.).

Това ясно показва, че Израел не е демократична страна заради неговата обвързаност с еврейската идеология, насочена срещу всички неевреи и срещу тези евреи, които се противопоставят на тази идеология. Но опасността, която представлява тази господстваща идеология, не се ограничава с вътрешните дела. Тя влияе и на израелската външна политика. Тази опасност ще расте заедно с увеличаването на двете сегашни тенденции - влошаване на „еврейския характер” на Израел и растежа на военната му мощ, особено ядрената. Друг зловещ фактор представлява увеличаването на израелското влияние върху американската политика. Ето защо, точна информация за юдаизма и, преди всичко, за отношението към неевреите в Израел, е просто жизненоважна днес”.

Продължаваме с откровенията на г-н Шахак, тъй като той се е постарал да осветли всички основни проблеми в Израел, удобно премълчавани от световната преса:

„Официално определение на понятието „евреин” е необходимо в Израел, защото тук трябва да се знае точно кой не е „евреин”. Израелската държава официално дискриминира неевреите в различни области, от които аз считам за най-важни три: правото на жителство, правото на труд и правото на равенство пред закона. Дискриминацията върху правото на жителство се основава на това, че 92% от земята в страната е държавна собственост и се управлява от Израелското Землено Управление (ИЗУ) съгласно правилата, издадени от Еврейския национален фонд (ЕНФ), свързан със Световната Ционистка Организация. Съгласно тези правила, неевреинът, просто заради това, че не е евреин, няма право да се преселва, да започне свой бизнес и често даже да работи на тази земя. В същото време, евреите могат да се заселват или да отварят бизнес навсякъде в Израел. Ако в друга държава бъде приет такъв закон, насочен против евреите, той незабавно и правилно ще бъде наречен антисемитски и, разбира се, би довел до масови протести. Но тъй като това се случва в Израел и е част от „еврейската идеология”, проблемът старателно се потулва и се оправдава в редките случаи, когато се споменава”.

„Израел строго забранява на евреите, живеещи на националната земя, да дават под аренда на араби каквато и да е част от нея даже и за кратко време. Тези, които го правят, биват подлагани на дисциплинарни мерки – обикновено тежки глоби”.  

„Неевреите-граждани на Израел нямат право на равенство пред закона. Тази дискриминация е отразена в много израелски закони (някои от тях, за избягване на неловкости, въобще не използват думите „евреин” и „неевреин”, в това число в критично важния Закон за завръщането. Според този закон само хора, официално признати за „евреи”, имат право автоматично да се заселят в Израел. Те веднага получават „гражданство вследствие на завръщането в еврейската родина”, имиграционно удостоверение и право на многобройни финансови стимули, чийто размер зависи от страната, от която са пристигнали. Всички евреи, пристигнали съгласно този закон, моментално получават правото да избират или да бъдат избирани в Кнесета – даже и да не знаят нито дума на иврит.

„Именно идеологията на изключителността, а не прословутите „проблеми на безопасността”, преувеличавани от израелската пропаганда, стават причина за конфискцията на арабската земя в Израел през 50-те и началото на 60-те години и на окупираните територии след 1967 г. Тази идеология продиктува официалните израелски планове за „юдеизация на Галилея”. Този странен термин означава паоощрение на еврейското преселение в Галилея с помощта на предоставените им финансови облекчения (интересно, каква би била реакцията на американските евреи, ако в САЩ решат да проведат „християнизация на Ню Йорк или поне на Бруклин)”.

„Внимателното изучаване на основните принципи на израелската стратегия ясно показва, че „еврейската идеология” повече от всичко друго определя реалната политика на Израел. Неумението да се отчетат истинските мащаби на влиянието на юдаизма и „еврейската идеология” лишава чуждите наблюдатели от възможността да разберат тази политика. Не може да има друг начин, тъй като те са чували за юдаизма само неудържими хвалебствия”.

„Ще отбележим, че не самата вяра (макар и догматична), а отхвърлянето още от самия праг на всяка възможност за съмнение в нейната правота, подавянето на откритата дискусия за нейните догми генерира тоталитарното мислене. Израелско-еврейското общество и евреите от диаспората, живеещи „еврейски живот” и членуващи в чисто еврейски организации, трябва да бъдат определени като мислещи в не малка степен тоталитарно”.

 „Еврейската идеология” влияе на много евреи толкова повече, колкото по-малко се говори за нея открито. Аз се надявам, че откритото обсъждане ще ги накара да се отнасят към еврейския шовинизъм, към идеологическото презрение към неевреите точно така, както порядъчните хора се отнасят към антисемитизма и другите видове шовинизъм, ксенофобията и расизма. Правилно е отбелязано, че само разкривайки историческите корени на антисемитизма, можем ефективно да се борим с него. Аз съм уверен, че разобличаването природата на еврейския шовинизъм и религиозен фанатизъм може да стане основа за борба с тези явления. Това е особено вярно сега, когато за разлика от 50-те и 60-те години, политическото влияние на еврейския шовинизъм и религиозен фанатизъм е много по-силно, от влиянието на антисемитизма. Но има и друга, също толкова важна причина. Аз съм убеден, че против антисемитизма и еврейския шовинизъм може да се борим само едновременно”.

Четейки всичко това, засвидетелствано от истински евреин и, бих казал, истински доблестен човек, няма как да не се запитаме откъде произлиза еврейското самоусещане за „изключителност” и неприязънта спрямо неевреите и в много висока степен спрямо християните (запознатите с материята знаят за какво иде реч). Отговор отново ни дава Израел Шахак, който добросъвестно е разгледал и представил всички важни аспекти на религиозния и светски живот (макар те трудно могат да бъдат разграничени) на еврейското общество. Той ни разкрива, че генезисът на еврейската враждебност и недоброжелателство към всичко нееврейско се намира в основната религиозна доктрина на юдеите, въплътена в т. нар. Талмуд. Последният представлява многотомен кодекс от правови и религиозно-етически положения в юдаизма. Централно положение в ортодоксалния юдаизъм е вярата, че освен Писмената Тора или Танаха (позната на християните като Стар завет, Петокнижие) съществува и друга, устно предавана традиция, позната на евреите като Устна Тора (Устен Закон), чието съдържание векове се е предавало устно. Устната Тора, учи юдейската традиция, била получена от Мойсей по време на неговото пребиваване на планината Синай от самия Бог. В основата на Талмуда стоят коментарите върху Тора, тоест, талмудическото творчество представлява тълкувание на това произведение. Устният Закон е задължителен за изпълнение, тъй като освен че е даден на евреите от Бог, той е и един вид код за дешифриране на някои неясни предписания в Писмената Тора. Израел Шахак разяснява някои постановки, съдържащи се в Талмуда, които векове наред са карали християните да не гледат на него с добро око:

„Трябва да се има предвид, че Талмудът и талмудическата литература съдържат извънредно обидни твърдения и правила, отправени против християните (не говоря въобще за мощния антигойски компонент...). Освен мръсните сексуални обвинения срещу Исус, Талмуда заявява, че наказанието му в ада е потапяне във врящи екскременти. Разбира се, това твърдение не би могло да предизвика симпатиите на вярващите християни към Талмуда. Освен това, Талмудът инструктира евреите да изгорят, ако могат – публично, всяко копие на Новия завет, попаднало в ръцете им. Това правило не само остава в сила, но и се използва в днешен Израел. На 23 март 1980 г. стотици копия на Новия Завет бяха публично изгорени със съответните церемонии в Йерусалим от активисти на „Яд Леахим”, еврейска религиозна организация, субсидирана от израелското правителство”.

„Пълният кодекс на талмудическото право – „Мишна Тора” на Маймонид, изобилстващ не само с най-оскърбителни нападки против неевреите, но и с преки атаки срещу християнството и Иисус (след името на когото авторът благочестиво добавя „да загине името на грешника”), е напечатан без всякакви съкращения в Рим през 1480 г...”.

„Всички изследвания на юдаизма, отнасящи се към Новото време, и преди всичко, създадените от евреите, излизат от недрата на този конфликт (авторът има предвид сблъсъкът между християнството и юдаизма – В. К.) и до ден днешен носят печата на своя произход. Те пропагандират измамата, самохвалството, манипулативната полемика, и, най-важното – безразличие към истината или дори нейното открито отхвърляне. Почти всички еврейски писания за юдаизма и до ден днешен са по-скоро полемика срещу външен враг, отколкото вътрешен спор”.

„Важно е да се отбележи, че историографията на всички известни общества е била доста сходна... Това се отнася и за ранните католически и протестантски историци, полемизиращи един с друг. Ранните европейски национални истории също са пропити с най-груб нацонализъм и презрение към съседите. Но навсякъде идва момент, когато се правят опити да се разбере националния или религиозния съперник и едновременно критически да се анализират вкоренените черти от своето минало или своето учение. Само тогава историографията се превръща от „продължение на войната с литературни средства,... в „спор без край”, само тогава изследването, стремящо се към точност и честност, става мощно оръдие на хуманизма и самосъзнанието”.

Нека се обърнем към самият Талмуд, който представлява основният източник на морално-етически канони и предписания за евреите, и определя в много голяма степен тяхното световъзприятие и отношение към околните. Следващите цитати са от официалното електронно издание на Вавилонския Талмуд, преведен на английски под редацията на равин проф. I. Epstein,  с предговор от равин проф. J. H. Hertz.

 „Не оставяйте животните си в домове на неевреи, защото подозираме неевреите в неморални отношения с тях. Жена не трябва да остава сама с неевреи, защото подозираме, че са похотливи. Нито мъж трябва да остава сам с тях, защото подозираме, че проливат кръв”.

 (Abodah Zara: 22a, chapter II, MISHNAH [1]);

„Защо тогава да не оставяме женски животни при нееврейки? - каза Мар" Укба б. Хана: Защото неевреите често посещават жените на съседите си. И ако някой от тях случайно не намери жената, но види кравата, може да направи с нея нещо неморално. Но дори и жената да е там, той пак може да мърсува с животното. Както беше казал Учителят: Неевреите предпочитат кравите на израелтяните пред собствените си жени”.

 (Abodah Zara: 22b, GEMARA, първи абзац, последните пет реда [2]);

 Нееврейската собственост е като пуста земя и принадлежи на този, който пръв я завземе”.

 (Baba Bathra 54b, текста на зелен фон [3]);

„Не е нужно да връщаш загубена вещ на неевреин”.

(Baba Kamma: 113b, първата фраза и четвъртата фраза на зелен фон [4]);

„Р. Йонатан каза: Неевреин, който изучава Тора заслужава смърт, защото е писано:Мойсей ни даде закона като наследство. Това е наше наследство, а не тяхно”.  (Sanhedrin 59a, първият текст на зелен фон и нататък изречението [5]);

„Р. Ханина каза: Неевреин, който удари евреин заслужава смърт, защото е писано: и като се огледа и видя, че няма никой, уби египтянина и го скри в пясъка. Р. Ханина каза също: Този който удари израелтянин по челюстта, все едно е нападнал Божието Присъствие, тъй като е писано: Да удариш човек (израелтянин) е все едно да удариш Бога”.

 (Sanhedrin 58b, осми абзац [6]);

„Разрешено е на евреин да не плаща на неевреин за неговия труд”.

 (Sanhedrin 57a, последния текст на зелен фон [7]);

„Ако вол на израелтянин намушка вол на неевреин, евреинът не дължи нищо. Но ако вол на неевреин намушка вол на израелтянин...., неевреинът трябва да заплати всички щети”.

(Baba Kamma 37b, MISHNAH [8]);

„Бог няма да пощади този, който омъжва дъщеря си за старец, взема жена за невръстния си син и връща изгубена вещ на неевреин”.

(Sanhedrin 76b, трети абзац. Този със зелените полета [9]);

„Ако неевреин убие израелтянин или друг неевреин, се осъжда на смърт. Но ако израелтянин убие неевреин, няма да получи смъртно наказание”.

(Sanhedrin 57a, втори текст на зелен фон [10]);

„Каквото и да открадне неевреин от израелтянин или друг неевреин, е задлъжен да го върне. Но ако израелтянин открадне от неевреин, може да задържи откраднатото”. (Sanhedrin 57a, първи текст на зелен фон[11]).

Според критиците на Талмуда, трактат Baba Kamma 113b [12] е доказателство, че юдейската религия позволява на евреите да мамят неевреи. [13]

Как постъпват евреите и Израел с критиците и инакомислещите? Ами, както постъпват всички, които се страхуват от разобличаване: злепоставят и опетняват личността на опонентите, компрометират техните аргументи, набеждавайки ги за недействителни или извадени от контекста, а при първа възможност заглушават техните гласове и отнемат правото им на свободно изразяване – това направо им спестява необходимостта да се оправдават. Тази кампания се извършва като разобличителите биват наклеветявани като антисемити, расисти и ксенофоби – дежурните обвинения в такива случаи, осуетявайки по този начин всяка критика срещу себе си. По същия начин Църквата през Средновековието отстранява опонентите си, като ги обявява за еретици, като ги анатемосва, преследва, вкарва в затвори, измъчва и убива. Както тогава, така и днес целта е една и съща – да се премахне всяка опозиция, тъй като свободното дискутиране на проблемите ще доведе до сриване на господстващата догма, която може да съществува само чрез обскурантизма върху умишлено отглежданото незнание на обществото. Затова е толкова важно да се поддържа „сух режим” върху новините, един вид карантина над гласността, недопускаща прямо излагане на неудобните факти. Защото истината, която може да се постигне единствено чрез пряк дебат, е смъртоносна за всяка доктрина, наложена чрез манипулация и цензурен контрол над информацията.

Ето защо е въпрос от първостепенна важност всички проблеми и спорни въпроси да се решават в открита полемика, тъй като само така може да се изясни правдата. Там, където има избягване на такива дискусии, където чрез всякакви методи, впрягайки дори и съдебната система, се подтиска чуждото мнение, където чрез репресивни мерки се ограничава или напълно забранява обществения дебат по някаква тема, където определени въпроси се табуизират, значи там се прикриват притеснителните и неблагоприятни истини в ущърб на цялото общество. Удачен пример за такъв вид манипулация на общественото съзнание чрез целенасочено пресяване на информацията са тоталитарните комунистически режими, в които гражданите бяха в неведение относно фаталните проблеми и болести на собствените си общества. Това незнание доведе и до скръбния им край, което е и цената за премълчаването и прикриването на фактите.

Тъй като представителният рекламен образ на еврейството е изграден именно по такъв манипулативен начин, чрез щателно пресяване на черните краски и тонове, той се нуждае от постоянно функционираща цензура, която да го предпазва и поддържа в привлекателен вид, като неуморно трупа тонове боя и лак върху издайническата ръжда. В Израел това се подразбира от самосебе си – там на неевреите се забранява да протестират дори срещу незаконното отнемане на земята им и откритото посегателство над религиозните им чувства, достойнството, здравето, живота (Виж постингите по - долу, в Независим националистически блог!). Но тази въздесъща цензура се прилага и в много други страни, които имат претенцията да бъдат демократични.

---

към първа част→
към втора част→
към трета част→

Автор: kordon

"Когато някой може да ви накара да повярвате в абсурди, може да ви накара, да извършите зверства".
 Волтер, френски философ и хуманист

---

Менахем Бегин, министър-председател на Израел, описва методите, чрез които евреите създават своята държава, в съобщение до израелския Генерален щаб през 1948 г.

„Ние трябва да използваме терор, убийства, заплахи, конфискация на земята и орязване на всички социални услуги, за да отървем Галилея от арабското ѝ население” (May 1948, to the General Staff. From Ben-Gurion, A Biography, by Michael Ben-Zohar,).

Бегин е терорист от еврейската терористична организация Иргун, отговорна за множество атентати и убийства на хиляди хора. В края на 1943 година той става ръководител на Иргун и в това си качество провозгласява въстание против английското присъствие, започва нападения и терористични акции против английските войски, власти и учреждения (най-известен е взрива в йерусалимския хотел „Цар Давид“, при който загиват 91 души от различни националности). Англичаните обявяват награда за главата му в размер 10,000 паунда (30,000 долара), огромна за онова време сума.

Впоследствие, в едно от интервютата на въпрос, дали той и Ясер Арафат се явяват терористи, Бегин отговаря: „Аз съм терорист, а той — бандит!“.

За многобройните си престъпления през 1978 г. той получава... нобелова награда за мир!!! Този абсурден факт всъщност показва истинската стойност на нобеловите награди, чието притежание евреите считат за най-меродавен атестат за своята „суперинтелигентност”.

 Еврейският тероризъм от времето на „основаването” на еврейската държава, е едно напълно неизвестно на обществеността явление, което старателно се избягва от средствата за информация. През този период еврейските терористични организации използват политика на тотален терор срещу британските власти в подмандатната територия Палестина, срещу мирни граждани, включително жени и деца. Организират се показни разстрели, обесвания, мъчения, кланета и бомбени нападения над тържища, магазини, автобуси, влакове, пазари, рафинерии, обществени места и сгради и т. н.

Ето какво казва бившият израелски премиер Давид Бен-Гурион за основанията на палестинците да се борят срещу Израел:

„Защо арабите трябва да се примиряват? Ако аз бях арабски лидер, никога нямаше да се пазаря с Израел. Това е естествено: ние взехме страната им. Разбира се, Бог ни я обеща, но това какво трябва да означава за тях? Нашият Бог не е техен. Ние дойдохме от Израел, това е вярно, но това бе преди две хиляди години, и какво им пука на тях? Имаше антисемитизъм, нацизъм, Хитлер, Аушвиц, но каква е тяхната вина за това? Те виждат само едно нещо: ние дойдохме тук и откраднахме тяхната земя. Защо те трябва да приемат това? Те може да забравят след едно или две поколения, но за момента няма такъв шанс. Много е просто: ние трябва да останем силни и да поддържаме силна армия. Това е цялата ни политика. В противен случай арабите ще ни унищожат” (The Jewish Paradox : A Personal Memoir (1978) by Nahum Goldmann, as translated by Steve Cox, pp 99-100 ISBN 0-448-15166-9)

За еврейската безпардонност и надменност говорят думите на друг израелски премиер-министър – Ариел Шарон

„Израел може да има правото да поставя другите на изпитание, но със сигурност никой няма правото да поставя еврейския народ и държавата Израел на съд”. (25 March, 2001, quoted in BBC News Online). Тези изявления недвусмислено показват, че евреите се чувстват над другите, че те не подлежат на оценяване, а още по-малко на съд от други народи.

През месец април 2011 г. европейският комисар за хуманитарна помощ Кристалина Георгиева посети окупираните палестински територии и Израел. Тя и заместник-генералният секретар на ООН Валери Амос посетиха Западния бряг, където палестинците ежедневно са изправени пред риска от разрушаване на техните жилища и инфраструктура, изселване, все по-намаляваща територия, ограничен достъп до обществени услуги, недостиг на вода, както и агресия от страна на заселващите се незаконно евери. Комисарят и заместник-генералният секретар Амос посетиха и Източен Йерусалим, където се срещнаха с изселени семейства. Около 60 000 от общо 225 000 палестинци в Източен Йерусалим са застрашени от изселване от техните и без това скромни жилища.

Комисарят се срещна с палестински семейства по време на посещението си и беше развълнувана от тежките условия, в които се намират. „Жените и децата са в най-висока степен застрашени от насилие, изселване и нарушаване на нормалния ритъм на живот. Насилственото изселване, съчетано със значителни ограничения на достъпа и придвижването, наложени от окупиращата страна, представлява пречка пред огромна част от населението за икономическо и социално развитие. Нарушено е правото на тези хора да живеят достоен живот”, добави комисар Георгиева.

Тя подчертава също така, че правото на израелския народ да живее в мир и сигурност не освобождава Израел от отговорността като окупатор да спазва международното хуманитарно право. „Зачитането на правото на достоен живот ни позволява да избегнем изблици на насилие, като тези, на които станахме свидетели днес в окупираните палестински територии”, заявява комисар Георгиева.

Американско-еврейският хуманист, анализатор, писател и научен сътрудник на Центъра за Изследване на Глобализацията Stephen Lendman (виж SteveLendmanBlog)

пише в своята статия „Държавният терор: официална израелска политика” (State Terror: Official Israeli Policy) следното:

„Израелският държавен терор е насочен безмилостно срещу палестинците. Инцидентите включват военни престъпления, престъпления срещу човечеството, геноцид, кражба на земя, институционализиран расизъм, потисничество, сплашване, военна окупация и презрение към всички установени норми на правните принципи и демократичните ценности”.

„Ежедневните израелски репресии обясняват какво движи освободителните борби (на палестинците – В. К.)”.

„Колко дълго тези престъпления ще остават ненаказани? Кога международните органи и лидери ще се намесят?

Палестинците са хора като израелците. Международното право им предоставя равни права. Отричането им изисква виновните лица да бъдат държани отговорни. Израел върши безнаказани убийства прекалено дълго време. Палестина е осеяна с трупове като доказателство. Време е да се покаже, че те не са умрели напразно”.

В друг свой материал, озаглавен „Близкоизточният конфликт: да живееш с врага” (Middle East Conflict: Living With The Enemy), Стивън Лендмън продължава своята дисекция на израелската стратегия на бруталността спрямо местното арабско население:

„Как палестинците се оправят всеки ден? Как се справят със спонсорираното от държавата отричане на техните права? Как оцеляват в задушаващите условия?

Къде ще живеят, след като Израел краде всички части на Юдея и Самария, които си пожелае? Времето, когато палестинците са живели мирно в продължение на векове, бързо изчезва. 

Само по хълмовете край Хеброн 13 палестински селища са определени за събаряне. Техните жители са изправени пред изгонване. То предстои. Разрушаванията и изселванията достигат тригодишен връх.

Израелския комитет срещу разрушаване на домове (ICAHD – Israeli Committee Against House Demolitions) свидетелства, че Израел е унищожил 467 сгради и 140 къщи само през 2012 г. Над 700 палестинци са били изселени.

От 1967 г. Израел унищожава около 27 хиляди палестински сдания. Информацията идва от израелското министерство на вътрешните работи, Йерусалимската община, гражданската администрация, органи и агенции на ООН , палестински, израелски и международни групи за защита правата на човека, теренните наблюдения на ICAHD и други източници.

Разрушаването на всяка сграда е незаконно. Частната собственост е била унищожена. Жителите са изгонени и разселени...

Това отразява десетилетия на институционализирано потисничество срещу хора, чието единствено престъпление е, че не са евреи. Израел иска палестинската земя за разширяване на колонизацията, за търговско разработване, за затворени военни зони, както и за други цели. Неевреите са изключени. Какво по-добро определение за апартейд”.

Докладът на Държавния департамент на САЩ за международната религиозна свобода през 2010 г. посочва, че Израел продължава дискриминацията въз основа на религията в политиката и правото, срещу неевреите и неортодоксалните еврейски движения. Наред с другите неща, докладите се казва, че Израел „дава предпочитание при разпределянето на държавни средства за модерно православието и ултра-православието, техните институции и организации”.

Имено брутално нехуманното отношение към палестинците и чувството им за безизходица, породена от безнаказаността на престъпниците, ги радикализира до степен да жертват живота си в самоубийствени атентати. Тези демонстративни жестове са последен отчаян опит да отвърнат на могъщия си, по-многоброен, по-добре въоръжен и недосегаем враг, единствената останала им възможност да покажат на света, забравил удобно за тях, че все още съществуват.

Тези измъчени хора са доведени до абсурдното състояние да се легитимират пред световната общественост, да заявят за своето угнетително положение и окаяно състояние, до които ги е докарала нечовешката израелска политика, чрез собствената си смърт. Но достойни за съжаление са онези, които безрезервно подкрепят тази позорна политика, обричайки милиони хора на издевателствата на израелските евреи. Върху тях лежи вината за ужасното състояние на човешките права на неевреите в държавата Израел.

Да се обвиняват палестинците, че хвърлят камъни, че изстрелват самоделните си ракети, че се самовзривяват е безобразно лицемерие при положение, че Израел е окупирал техните земи, прогонил ги е с жесток терор от домовете им и ги подлага всекидневно на унижения от всякакъв род. Подобни актове могат да бъдат открити в историята на всички народи, попаднали под тежка окупация. И никой няма право да ги обвинява, че с оскъдните налични средства и ограничени възможности са се борили и се борят за правото си на свобода. За пример можем да вземем ирландците, които от векове се сражават срещу английския нашественик, който все още упорито продължава да държи Северна Ирландия. 

---

към първа част→
към втора част→

Автор: kordon

 „Никоя лъжа не може да живее вечно”

Джералд Меси, английски поет

---

Рав Михаил Лайтман пък ни обяснява, че евреинът представлява любов и отдаване, докато неевреинът (гой) – непоправен егоизъм:

„Евреин“ идва от думата „отвъд“, да премина, така че евреин е този, който е преминал Маxсом (бариерата между този свят и духовният свят). Към Израел се причислява личност, която има намерението „Яшар-Ел“, направо към Твореца. Юдей идва от думата „ихуд“, означаваща „единение“ (с Твореца). Всички тези понятия са всъщност качествата любов, отдаване или алтруизъм.

 „Гой“ означава „народ“ на иврит. Тази дума не е обидна, тя само подчертава непоправено, егоистично ниво. В Тора или Кабала, понятието „Гой“ се причислява към егоизма, а Юдей, Израел и евреин – към любовта и отдаването”.

Едва ли е нужно да поясняваме, че еврейската религия открито поставя евреите над всички останали човешки същества, приписвайки на първите някакви специални качества и потенциал, получени директно от Бог. Тази откровено расистка доктрина продължава да се изповядва необезпокоявано и до ден днешен и е обяснение за грандоманията и самолюбието на евреите и презрителното им отношение спрямо неевреите.

Тези крайно расистки, мракобесни и тоталитарни разбирания, втъкани в съвременното израелско законодателство, освен че категорично забраняват евреин да се свързва чрез брак с неевреин, но и максимално затрудняват браковете дори между представителите на отделните направления в юдаизма. По закона от 1953 г. всички дела от брачно-семеен характер са отдадени на изключителното правомощие на равинските съдилища. За да бъдат подобни бракове признати и регистрирани от религиозните съвети на общините, нееврейската страна или последователите на реформираното или консервативното направление в юдаизма са длъжни да приемат юдаизма в съответствие с ортодоксалните обряди, установени от Талмуда. Практически е невъзможен преход на евреи към друго вероизповедание, а сурово углавно наказание е предвидено за лица, съдействащи на такъв преход.

Според израелските закони за гражданството автоматично неговото предоставяне може да има място само по отношение на евреи. Това може да се изтълкува единствено като истински расизъм в действие през XXI в. По закона от 1970 г. за евреин се смята лице, родено от майка-еврейка, и преминало към юдаизма и не изповядващо друга религия.

Еврейските общинно-религиозни учреждения се ръководят от Върховния равинат, представляващ едновременно и върховен апелационен равински съд. По такъв начин, макар и в държата Израел юдаизмът да няма официален статус на държавна религия, неговата роля очевидно е доминираща не само в религиозната картина на страната, но и в държавно-политическия живот. Религиозните партии (преди всичко Национално-религиозната партия, Агудат Израел и др.) влизат в блока на управляващата коалиция. Юдаизмът обхваща чрез своето чрезмерно въздействие частния и обществения живот на гражданите. Върховният равинат, в който са представени главите на основните етноконфесионални общини в Израел – сефарадите и ашкеназите, се явява висш религиозен орган на страната, изпълняващ редица важни държавни функции, в това число и в сферата на равинската юрисдикция.

Прекомерно голямата роля на религията в социално-политическия живот на съвременен Израел е повод за непрестанно изостряща се борба между религиозната и светската култури. Привържениците на отделянето на религията от държавата, нещо, което в развитите общества е извършено преди векове, намират все нови и нови аргументи, подкрепящи тяхната позиция. Очевидно е, че изискването на ултраортодоксалните евреи за стриктно съблюдаване на религиозните закони от цялото общество, става важна причина за напрегнатите отношения между светското и религиозното население на Израел. Всеки опит да се разбере съвременното състояние на израелското общество трябва да отчете особеното място, което заема в него юдаизма като фактор за политически и социални противоречия, и като един от източниците, на които се базира държавната идеология на ционизма.

Като потвърждение за расовата насоченост на юдейската религия, а като цяло косвено и за отношението на евреите към останалите народи, служи и решението на британския съд от 2009 г., според което една от най-старите еврейски школи в Британия – лондонската JFS (Jews" Free School) – е призната за виновна в расова сегрегация: пунктът за прием в училището само на деца, родени от майка-еврейка, е обявен за незаконен, тъй като дискриминира децата на расова основа.

Но това не пречи тази расова политика на разграничаване на индивидите според биологичните им характеристики да продължава с пълна сила в Израел. На 10 ноември 2009 г. израелският министър на правосъдието Яков Нееман заявява, че: „Крачка по крачка ние ще даряваме гражданите на Израел със законите на Тора и ще направим Халаха́ основен закон на страната. Тора (т. е. Старият завет, писан преди повече от две хиляди години – В. К. ) дава отговор на абсолютно всички въпроси, стоящи пред нас”.

На 12 юли 1998 г. Комитетът по икономическите, социалните и културните права към ООН излиза с критика към Израел за това, че се самообявява за „еврейска държава” и заявява, че това признание способства за ръста на нетърпимостта и националистическите настроения по отношение на палестинското население, което се смята в Израел за второ качество.

През 2010 г. израелският кабинет прие твърде спорен проектозакон, задължаващ неевреите, кандидатстващи за израелско гражданство, да полагат клетва за вярност към Израел като еврейска държава, въпреки че около 20% от населението на страната не са евреи. Съвсем нормално последните смятат закона за расистки, тъй като той е насочен конкретно срещу тях, обявявайки, че държавата принадлежи само на евреите. Законът се смята за провокационен и расистки, тъй като е насочен по-конкретно към палестинците от Западния бряг, които се установяват в страната, след като сключат брак с израелски граждани от арабски произход.

Израелският министър на благосъстоянието и социалните услуги Ицхак Херцог, който е от Партията на труда, заяви, че новият закон има фашистки оттенък. „Процесът, който се наблюдава у нас от една или две години, ме плаши, има следи от фашизъм в периферията на израелското общество... Общата картина е много обезпокоителна и заплашва истинския демократичен характер на Израел. Имаше цунами от мерки, които ограничават права. Ще платим тежка цена за това”,  коментира Херцог.

По този повод зраелски журналисти, интелектуалци и артисти протестират в Тел Авив срещу „непрекъснатата ерозия на демократичността” в страната. Известният писател Сефи Рахлевски представя обща „декларация на независимостта срещу фашизма”. В нея интелектуалците заявяват, че не желаят да бъдат граждани на държава, „която прониква в свещеното съзнание и съвест на гражданина, наказва го за разбиранията му, различни от тези на властта...”.
Предлаганата от израелското правителство клетва за вярност е дискриминационна по същество, коментира британският в. „Гардиън” Според изданието тя изисква от бъдещите граждани да декларират лоялността си към „идеология, замислена да изключва палестинците”.

През 2011 г. израелският парламент прие закон за криминализиране на участието в бойкот срещу построяването на израелски селища (които са признати от международното право за незаконни) в окупираните територии. Според новоприетия закон, лица или организации, които призовават за бойкот на Израел, включително в населените места, могат да бъдат съдени, без да се налага да се доказва, че са нанесени някакви вреди. След това съдът ще реши колко обезщетение трябва да се плати.

Законът привлече критики от ЕС, Съединените щати и еврейската Антидефамационна лига (Anti-Defamation League). От Държавния департамент на САЩ, където са изключително сдържани в критиките си към Израел, казаха, че „Свободата на изразяване, включително свободата да се организират протести, е основно право на демокрацията”. Anti-Defamation League също изрази критиките си по отношение на новия закон, казвайки, че той нарушава „основните демократични права на израелците като свободата на словото и свободата на изразяване”.

Четвъртата Женевска конвенция, множество резолюции на ООН, Международния съд в Хага и много други инстанции декларират, че политиката на Израел за създаване на   селища в окупираните територии, включително в Източен Ерусалим, е незаконна по отношение на международното право. Практиката на Израел за изграждане на такива селища се подлага на остра критика от страна на САЩ и на Европейския съюз. 

Организации като Амнести Интернешънъл, Асоциацията за граждански права в Израел (ACRI), назначената от израелското правителство Комисия Ор, както и Държавния департамент на Съединените щати са публикували доклади, в които са документирани расизъм и дискриминация, насочени към расови и етнически групи в Израел.

Human Rights Watch (HRW) доказва, че в Израел действа двойствена съдебна система в окупираните палестински територии, чийто ефект се изразява в осигуряване на преференциални услуги, помощи и ползи за еврейските заселници, докато в същото време налага сурови условия на палестинците. Диференцираното третиране на палестинците означава, че им е забранен достъпът до пътищата, предназначени само за евреи-заселници (settler-only roads) и са подожени на над 500 блокади и контролно-пропускателни пунктове в рамките само на Западния бряг.

Пътната система се използва и за раздробяване на Палестина, и като възможност за легализиране на дискриминацията. Общата дължина на пътищата, предназначени само за евреи-заселници е над 340 км. Палестинци, които използват пътищата в нарушение на забраните, са изправени пред правни, финансови и физически последици.

В рамките на Палестина Израел работи за разкъсване на населението. Западният бряг е разделен на 227 отделни анклави, откъснати едни от други чрез пътищата, предназначени само за евреи-заселници и огради, както и от разделителната стена на Западния бряг. Международния съд обяви тази стена за незаконна. Отделните анклави служат за ограничаване на палестинското движение вътре в тях и извън рамките им чрез широко използване на военни контролно-пропускателни пунктове. В Палестина държавата Израел всекидневно нарушава правата на палестинците за свободното придвижване. Това е в противоречие с член 13, подраздели 1 и 2 на Всеобщата декларация за човешките права на ООН (The Universal Declaration of Human Rights), според които всеки индивид има правото свободно да се движи вътре или извън своята държава.

„Палестинците са изправени пред систематична дискриминация, просто заради тяхната раса, етническа принадлежност или национален произход, като ги лишават от ток, вода, училища и достъп до пътища, докато наблизо еврейските заселници ползват всички тези държавно предоставени преференции, –казва Carroll Bogert, заместник изпълнителен директор за външните отношения към Human Rights Watch, –Докато израелските селища процъфтяват, палестинците под израелски контрол живеят във времева дупка - не само отделени, не само неравнопоставени, но понякога дори прогонени от своите земи и от домовете си”.

В окупираните територии на Палестина има две правни системи. Една за израелските заселници и една за палестинските жители. Израелската правозащитна организация   B"tselem свидетелства, че евреите-заселници са съдени в израелски граждански съд, докато палестинците са съдени във военни съдилища.

По този начин едно и също престъпление, извършено от евреин и палестинец, се третира по два ярко контрастиращи начина. Израелските граждани, съдени в граждански съдилища, имат конституционни права, които са защитени от закона, като например възможност за достъп до адвокат, строго определен период от време, за което могат да бъдат задържани и т.н.

Същевременно правата на палестинците не са защитени по време на процесите, провеждани от военни съдилища. Амнести интернешънъл в годишния си доклад за положението в Палестина, докладва, че е налице отказ на системата да защитава правата на палестинците, които са в рамките на съдебната право. Нарушение на човешките им права се извършва, първо, в процедурите, които не отговарят на международното право, на второ място във връзка със задържането без съд и присъда, и най-накрая в рутинното използване на изтезания на задържани.

В обобщение, в рамките на Палестина тежестта на наказанието за идентично престъпление се основава на националност, тъй като националността диктува коя от двете съдебни системи да се използва. Двете паралелни съдебни системи са пряко свързани с правата, до които едно лице може да има достъп. Така с правния апарат, който представлява израелската държава и окупация, се осъществява легализирана 

дискриминация над палестинското население. Окупираните палестински територии, макар и под контрола на Израел, не представляват част от него и населението им няма статут на израелски граждани, попадайки под юрисдикцията на военните съдилища. Това е причината чужденците (т. е. палестинците) в израелските затвори да представляват феноменалните 52% от всички затворници!

Изключителната перверзност на израелската политика си проличава при   построяването на Музей на толерантността в сътрудничество с американския Simon Wiesenthal Center. Отвратителното в случая е, че този музей, предназначен да демонстрира пред света еврейската „толерантност”,  се строи върху най-старото мюсюлманско гробище (Ma’man Allah – Mamilla) в Йерусалим, датиращо от VII в., за чиято цел то ще бъде разрушено (или поне останките му, оцелели след няколкото десетилетия израелска инвазия). За тази перверзна акция ни информира Sylvia Schwarz, американска еврейка, в своята статия „Унищожаване на гробището Mamilla: оскверняване на свещено място” (The Destruction of the Mamilla Cemetery: Desecration of a Sacred Site). Тя пише още:

„След 1948 година, когато гробището попада в ръцете на израeлските власти, те обещават на международната общност, че ще се грижат винаги с уважение за този важен религиозен обект. След по-малко от 15 години обаче, през 60-те години на миналия век, парк е бил построен върху една част от гробището, а паркинг – върху друга. Те биват последвани от училище, футболно игрище, подземен паркинг и шосе. Електрически жици били прокарани в други части на парка.

Последните няколко акра бяха изкопани точно преди започването на свещения мюсюлмански месец Рамадан, посред нощ (може да бъде видяно във видео на Си Ен Ен) за да може Израел да построи Музея на „толерантността” (статията на български език).

Както казва проф. Angela Wilson Wazayatawin (цитирана в статията): „Има нещо изключително нередно в културата на народ, който си позволява да разкопава останките на друг народ. Общественото оправдаване на това престъпление показва колко е болно това общество”.

Front Line Defenders (международен фонд за защита на лицата, отстояващи правата на човека) алармира: „Правозащитниците от окупираните палестински територии са подлагани на преследване, ограничаване свободата на придвижване, оклеветяване, похищения, продължително и произволно задържане под стража, незаконен обиск на домовете и офисите, а също и убийства. В доклада за положението в Палестина се казва, че много нарушения са санкционирани от държавата (Израел – В. К.), а ако не са одобрени от най-високото ниво на израелската политическа и военна върхушка, то се провеждат със съучастие на властите в атмосфера на безнаказаност, царяща в армията и съдилищата по отношентие на всичко, което се случва в окупираните палестински територии. В някои случаи виновници за насилието спрямо правозащитници са израелските заселници”.

Един от методите за расова дискриминация, осъществявана от Израел спрямо палестинците, е ограничаването и дори пълното лишаване от достъп до водни източници. Израелските военни директиви 92, 168 и 291 от 1967 и 1968 г. (които все още са в сила и днес) силно ограничават възможността на много палестинци да получават необходимите им минимални количества вода за поддържане елементарен жизнен стандарт. Съгласно военна директива 92 всички водоизточници попадат под контрола на израелските военни окупационни власти и всяко създаване на водна инфраструктура трябва да преминава през „сложна система от разрешителни, които палестинците трябва да получат от израелската армия и други органи, за да изпълняват проекти, свързани с водата в окупираните палестински територии”  (Amnestry International, “Israel Rations Palestinians to Trickle of Water – 2009). Докато в градските райони средното потребление на вода на палестинците е около 70 литра на ден, в селските райони е намалено до 20 литра (минимума, препоръчван за спешна употреба от Световната здравна организация). В допълнение, почти 200 000 палестинци в селските райони нямат достъп до вода и често са възпрепятствани в събирането дори на дъждовна вода от израелските военни (същият източник).

Това силно контрастира с положението на израелците на Западния бряг, чието средно ежедневно използване на вода надвишава 300 литра, и които се радват на неограничен достъп до вода. По-малко от половин милион еврейски заселници използват повече вода, отколкото над 2.3 милиона палестинци.

В петнадесетия общ коментар относно членове 11 и 12 от Международния пакт за икономически, социални и културни права, Комитета на ООН за икономически, социални и културни права, заявява, че „човешкото право на вода е незаменимо за воденето на достоен човешки живот. То е предпоставка за реализацията на другите човешки права” (TheRighttoWater. International Year for Freshwater 2003; The Right to Water Backgrounder, Published by the United Nations Department of Public Information). Но за Израел нямат никакво значение нито международното право, нито директивите на ООН, нито пък човешките права.

Израел разполага с широк набор от средства за борба срещу палестинското население. Неговият инструментариум е практически неограничен, поради пасивността и дори одобрението на отделни държави, личности и международни институции. Това обаче се отразява катастрофално върху самите палестинци.

Според Централното разузнавателно управление (ЦРУ) на правителството на САЩ, през 2008 г. 41.3% от населението в Газа са били безработни, а още по-зашеметяващите 80% от населението живеят под прага на бедността. Какво допринася за съществуването на такова високо ниво на бедност сред население с близо 90% ниво на грамотност? Според южноафриканския юрист Richard Goldstone (самият евреин от Южна Африка), шеф на разследващата комисия към Съвета по човешките права на ООН (UN Human Rights Council):

„Израелските действия, които лишават палестинците в Ивицата Газа от техните средства за издръжка, работа, жилища и вода, които отричат ​​свободата им на движение и правото им да излизат и да влизат в своята собствена страна, които ограничават техните права за достъп до съд и ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита, може да доведе компетентния съд да установи, че е било извършено престъпление срещу човечеството” (Report of the United Nations Fact Finding Mission on the Gaza Conflict).

Хуманитарните помощи за Газа, редовно са връщани от границата заради блокадата, която Израел е наложил в Ивицата. Според в. Телеграф, хуманитарните агенции попадат в по-страшни ситуации днес, отколкото след войната от 1967 г. „Повече от 1,1 милиона души от 1,5 милионно население са зависими от хранителни помощи и само 35 000 от 110 000 работници, които в миналото са били заети в частния сектор все още имат работа" (Tim Butcher, “Human Crisis in Gaza ‘is worst for 40 years’” (Telegraph 2008) ).

Това означава, че над 73% от населението зависят от хранителните помощи. Невъзможно е икономиката да функционира, когато блокада пречи на основните суровини да влязат, съобщава Би Би Си  (Aleem Maqbool, “True barely eases Gaza embargo” (British Broadcasting Corporation 2008).

Според Организацията на обединените нации 94% от разрешителните за строителство или за узаконяване на съществуващите сгради, подавани от палестинци, са отхвърляни от израелските граждански органи (UN: 94% of W. Bank construction denied. (Associated Press 2009 ).

Създаването на еврейските селища представлява прехвърляне на израелско цивилно население в окупираните територии и като такова е незаконно по силата на Четвъртата Женевска конвенция.

През 2000 г. представители на Женевската академия за международно хуманитарно право заявяват, че: „прехвърлянето, пряко или непряко, от страната-окупаторка на части от собственото ѝ цивилно население на територията, окупирана от нея, или депортирането или прехвърлянето на цялото или части от населението на окупираната територия в рамките на или извън тази територия, представлява военно престъпление”. Те твърдят, че това е очевидно за израелските дейности в селищата в окупираните арабски територии.

Комисията по правата на човека към Обединените нации реши през март 2012 г. да създаде комисия, натоварена с разследване на „последиците от израелските селища за гражданските, политическите, икономическите, социалните и културните права на палестинския народ в окупираните палестински територии, включително Източен Ерусалим”. В отговор на това решение, правителството на Израел престана да сътрудничи с Върховния комисар на ООН по правата на човека и бойкотира комисията по правата на човека към ООН, забранявайки достъп на техните представители на  територията на Израел. Ето това представлява „демократичната” политика на еврейската държава, за чието истинско лице световната общественост знае твърде малко и още по-малко се интересува.

В обобщение, Израел създава нечовешки условия за живот в Палестина с постоянни военни набези в палестинската територия, за да задуши икономиката чрез блокади на природните ресурси и санкции, чрез унищожаването на много местни индустрии посредством военни операции, както и с лишаване от средства от първа необходимост и от помощтите на хуманитарните групи.

---

към първа част→

към трета част→

Автор: kordon

 „Аз се впуснах в изследвания не от идеологически ангажименти или от политически интерес, аз просто исках да знам какво се е случило”.

 Бени Морис, израелски професор по история

 

---

Преди известно време в публичното пространство се появи статия, озаглавена „Генетика на народите или защо евреите са толкова умни”. В нея еврейската  интелектуална доминантност в частност и еврейското расово превъзходство като цяло се поставяха извън всякакво съмнение като научно доказан факт, който остава само да бъде обяснен. Подобни пропагандни материали, които открито проповядват расовата доминация на един определен етнос над всички останали, днес все по-често биват лансирани и толерирани. Любопитно е, че те намират широко одобрение, въпреки че съвсем откровено подстрекават расовата теория, според която дадена група притежава по-добри генетично предавани белези от останалите групи. Интересен е и фактът, че подобни претенции от страна на други народи са остро заклеймявани и осъждани като расистки, докато еврейските претенции се посрещат със симпатии и адмирации. Този парадокс е свидетелство, че съществува практика на двойния стандарт, която толерира расистките домогвания на даден етнос, за сметка на останалите.

Погледнато отстрани изглежда, че всички са съгласни и единодушно (с някои малки изключения) приемат твърдението, че евреите стоят над другите народи, и нямат никакви възражения срещу него. Но в действителност несъгласните се притесняват да изразят свободно своето становище, страхувайки се от публичен линч и дамгосване, които следват след всяка критика срещу еврейството. Този психологически натиск играе ролята на много силна и ефективна цензура, възпрепятстваща критичните отзиви. У несподелящите идеологията за расовото „първенство” на евреите е създаден страхов рефлекс от открито изразяване на собственото мнение. Тази автоцензура, която е едно от най-зловещите и отвратителни явления в съвременното общество, се дължи на угрозата от всякакви анекдотични обвинение в „антисемитизъм”, „расизъм”, „ксенофобия” и др. под. Не че пещерният антисемитизъм не съществува, но не е никак уместно, дори е изключително вредно всяко критично дихание да бъде изправяно на кладата, афоресвайки го като ерес. Чрез това оръжие критиците на тая расистка доктрина са парализирани от страх пред стигматизация и анатемосване, които носят публична изолация, остракизъм, гражданска смърт и дори съдебни преследвания и лишаване от свобода. Така свободата на словото е потъпквана чрез масиран натиск срещу неполиткоректните изказвания, които не споделят хипотезата за еврейското интелектуално и расово „надмощие”.

Именно поради тази причина теорията за еврейското расово превъзходство бива необезпокоявано, широкомащабно и повсеместно популяризирана без да среща сериозно противодействие. При липсата на адекватни реакции и аргументи, осуетявани още в зародиш, на преден план изпъква единствено тази теория, която изглежда измамно правдоподобна именно заради отсъствието на опозиция и конкурентни идеи. Но тези възмутителни расистки прояви не бива да бъдат оставяни без последствие, защото те неминуемо ще избуят в нещо чудовищно, каквото познаваме от историята. А и държавата Израел е отличен пример за такова расистко отношение и нехуманно третиране на чуждите етноси, което, след като не бе овладяно навреме, придоби огромни размери и амбиции. 

Тъй като тенденцията за въздигане на един етнос и поставянето на останалите в субординация спрямо него чрез недобросъвестно екстраполиране на субективни данни и признаци набира все повече сила, е необходимо да се представят на обществеността всички аспекти на проблема, включително и тези, които дълго време са били избягвани, заради негативните за еврейството послания, които носят. Нужно е да се осветлят не само положителните (автентичността на значителна част от тях е твърде съмнителна), а и онези черти на еврейския характер и поведение, които старателно бяха заобикаляни, за да не опетнят идеализирания образ на еврейството. А познаването на всички характеристики на разглеждания обект – както положителни, така и отрицателни, е задължително с оглед неговото правилно възприемане, анализиране и разбиране. Без цялостен поглед, познавайки само част от белезите му, ние не можем да имаме вярна представа за неговите качества и свойства и следователно не можем да го оценим подобаващо.

Авторът (Ясен Пекунов) на спомената по-горе статия постоянно демонстрира неодобрението си спрямо расизма, докато в действителност навсякъде подкрепя основната му теза, а именно твърдението, че някои раси и етноси (в случая евреите) притежават по-високи интелектуални способности, а други са ментално непълноценни, което е и базата, върху която се изгражда расистката идеология. Хипотезата за генетическата предопределеност на различията на интелектуално ниво между расите, която днес свободно се подхвърля, когато става въпрос за евреите (въпреки че „ген на интелигентността” не е открит), е централният постулат, от който произхожда расовата дискриминация. Любопитен е фактът, че както авторът на цитираната статия, така и много други хора отхвърлят расовата теория, когато тя поставя на първо място някой друг народ, но с голяма охота я поддържат щом стане въпрос за „превъзходството” на евреите.

Еврейският писател Джон Ентайн (Jon Entine), чието име и творчество се разглеждат специално в посочения материал, има по-специфичен подход към темата. Първоначално той поставя директно въпроса за превъзходството на чернокожите атлети като заглавие на своята  книга „Табу: защо черните атлети доминират в спорта и защо се страхуваме да говорим за това” (Taboo: Why Black Athletes Dominate Sports and Why We"re Afraid to Talk About It). Необходимо е да се отбележи, че, първо, въпросът е поставен некоректно, защото негрите наистина имат предимство, но само в леката атлетика и някой друг спорт, а спортовете са много повече. Второ, проблемът трябва да се разгледа и от друг ъгъл: ако черните превъзхождат белите в атлетиката, защото са по-силни, следователно белите изцяло господстват в шахмата, защото са по-умни! Истината обаче е, че докато доминацията на цветнокожите в леката атлетика не тревожи никого и свободно се дискутира, в противоречие на твърденията на г-н Ентайн, то пълната липса на черни шахматисти е истинското табу, защото пряко хвърля неудобния въпрос за интелектуалните способности на негроидната раса. Та, ако тръгнем по-пътя на г-н Ентайн и неговият почитател г-н Пекунов – авторът на статията, излиза, че чернокожите имат най-нисък коефицент на интелигентност и най-ниски ментални възможности, понеже няма нито един техен представител сред шахматния елит, нямат нито един Нобелов лауреат в научните области и нито един Филдсов медал не е тяхно притежание, а страните с чернокожо население и също с такива ръководители се намират в незавидно икономическо състояние, с изключително нисък жизнен стандарт и продължителност на живота, сходна с тази на първобитните хора.

Но г-н Ентайн пропуска и някои други подробности, които наистина представляват табу, и които официално не се разгласяват и не се дискутират от съображения за спазване на политкоректно поведение. Това обаче лишава обществото от ясен поглед върху сериозни проблеми и съответно от възможността да ги реши навреме и с по-малки усилия. Това, което ни спестява Джон Ентайн е свързано със статистиката за престъпленията, извършени от бели и чернокожи в собствената му страна.

Според Министерството на правосъдието на САЩ (U.S. Department of Justice) е около 6,5 пъти по-вероятно черните мъже (28.5%) да влязат в затвора по време на целия им живот, отколкото белите мъже (4,4%). Сред жените 3,6% от чернокожите и едва 0.5% от белите ще влязат поне веднъж зад решетките, което означава, че черните жени влизат 7,2 пъти повече в затвора от белите. Въз основа на темповете на лишаване от свобода около 7,9% от черните мъже и само 0,7% от белите до 20 годишна възраст ще попаднат във федерален затвор, а за мъжете над 30 години съотношението е 21,4% от черните срещу 1,4% от белите мъже, което е разлика от близо 15,3 пъти! Следователно, над 1/5 от чернокожите ще станат гости на американските затвори, докато само по-малко от 1/50 от белите ще „постигнат” същото.

Данните на US Bureau of Justice Statistics за юни 2009 г. показват, че афро-американците, включително тези с испански или латино произход, съставляват 905 800 души от затворниците в страната, които са общо 2 096 300. Това означава, че споменатата група чернокожи, която е едва 13,6% от населението на САЩ, представлява над 43% от популацията във федералните, щатските и частните затвори.

Статистиката на Федералното бюро за разследване (Federal Bureau of Investigation –FBI) сочи още, че макар афро-американците да са 12,6% от населението на Съединените щати, те извършват 30,8% от тежките престъпления (убийства, непредумишлени убийства, изнасилвания, грабежи, нападения с тежки последици), 31,8% от изнасилванията, 40,1% от престъпленията, свързани с незаконно притежание и контрабнда на оръжие, 42,4% от сексуалните престъпления от комерсиално естество (като проституция, притежание на публични домове, сводничество и транспортиране на жени за неморални цели), 48,7% от убийствата, 55% от грабежите и 67,5% от престъпленията, свързани с хазарт. Според американското Bureau of Justice Statistics (BJS) престъпници сред чернокожите са 3 161 на 100 000 души, а при белите 487 на 100 000 души, т. е. престъпността сред чернокожите е 6,5 пъти по-висока, отколкото сред бялото население.

Между 1986 г. и 1991 г., афро-американските жени, лишени от свобода за престъпления, свързани с наркотици, са се е увеличили със 828% (Golden, Renny (2005). War on the Family: Mothers in Prison and the Families They Leave Behind. New York: Taylor and Friends. p. 46.). Във Вашингтон, окръг Колумбия, три от всеки четирима млади чернокожи мъже се очаква да престоят известно време в затвора. В големите градове в цялата страна 80% от младите афро-американците вече имат криминални досиета (Alexander, Michelle (2010). The New Jim Crow: Mass Incarceration in the Age of Colorblindness. New York: The New Press. p. 7).

Според данни на британското Министерство на правосъдието във Великобритания, където чернокожите са 2,7% от населението, те съставляват 13,7% от затворниците, което е 5 пъти повече от общия им дял от британските граждани. Статистиката на Столичната полицейска служба в Лондон (Metropolitan Police Service) разкрива, че 54% от обвинените за престъпления, извършени на улицата, са черни, за грабежи – 59%, за престъпления с огнестрелно оръжие – 67 на сто, за сексуални престъпления – 32%. И това е при положение, че чернокожите в Лондон според  Office for National Statistics са  10,6% от населението на града.

Ето тези проблеми са табу, чието премълчаване и спотайване не само не помага за тяхното решаване, а дори води до задълбочаването им.

Всъщност Джон Ентайн използва въпроса за чернокожите атлети като артилерийска подготовка за главния си удар – следващата си книга, която носи красноречивото заглавие „Децата на Ейбрахам: раса, идентичност и ДНК на избрания народ” (Abraham"s Children: Race, Identity, and the DNA of the Chosen People). В нея авторът, с типичната безпардонност на самовлюбените си съплеменници, без никакви заобикалки безцеремонно заковава въпроса защо евреите са толкова умни, въпрос, който всъщност трябва да се приеме като категорична констатация. Всъщност е съвсем нормално г-н Ентайн като евреин да се стреми всячески да ни убеждава в еврейското расово „превъзходство”, както преди десетилетия правеха това за арийците. 

Основният коз на Ентайн е големият процент евреи в шахмата, сред нобеловите лауреати и в други области на интелектуалните прояви. Тук той, както и останалите привърженици на идеята за расовото превъзходство на евреите, отново спекулира с фактите в изгода на тая упорито натрапвана теза. Последната обаче страда от няколко смъртоносни недостатъка, които я обричат на безжизненост.

Един от най-важните въпроси в случая е кой може да бъде определен като евреин и кой не. Тук на помощ ни идва израелският проф. Шломо Занд, който в своя труд „Изобретяването на еврейския народ” разобличава фалшивата теза за общия генезис на евреите и изобщо за съществуването на нещо такова като еврейски народ. Професор Занд направо поставя точка на въпроса с недвусмисленото изявление, че „Еврейският народ е бил изобретен през ХIХ век - когато именно са изобретили понятията френски, руски и други народи. Разликата между тях е, че евреите не съществуват като народ...

„Идеология, основана на биологията, не е преуспявала… А аз живея в страна и работя в университет, където постоянно търсят някакво общо еврейско ДНК - това е, просто казано, смешно и тъжно, и опасно...”.

„Разбирам, когато вярващият чичо се счита за избран. Но не разбирам, когато секулярния (нерелигиозен) човек, живеещ в Израел, се счита също за избран от Бога”.

И така стигаме до логичния въпрос кой е евреин кой не ? На пръв поглед това изглежда лесен въпрос, но само докато не се запознаем с подробностите. Правото да решава принадлежността на даден индивид към еврейството има традиционното юдейско право   Халаха́ или Алаха́ (ивр. הֲלָכָה‎), което представлява съвкупност от закони и устави на юдаизма, регламентиращи религиозния, семейния и обществения живот на вярващите евреи. В по-тесен смисъл, това е сбор от канони, съдържащи се в Тора, Талмуд и по-късната равинистическа литература. Докато ортодоксалните евреи възприемат Халаха като твърдо установен закон, някои други деноминации в юдаизма (като представителите на реформисткия юдаизъм) считат за възможно интерпретирането на Халаха и изменението на законите и уставите под влияние на новите модели на поведение и обкръжаващото общество, което е съвсем естествено. Халахическото определение на еврейството става по материнска линия и гласи буквално следното: „евреин се явява човек, роден от майка-еврейка или приел еврейството в съответствие с религиозните канони”. Това обаче внася известно объркване. Твърди се, че Халаха́ извежда своите принципи от Тора (т. е. Стария завет) и Талмуд, но в Библията доста категорично на достатъчно места се указва, че еврейството се определя по бащата: Лев.24:10, Бит.46:7, Бит.46:10, Бит.41:45. Днес се смята, че определението на еврейството по националната принадлежност на майката произхожда от доста по-късния период на Талмуда (II—V в от н. е.).

Ето какво казва еврейският автор Исаак Лифшиц по този повод:

„При всички народи по света при смесените бракове наследяването на националността по правило върви по мъжка линия, по бащата. Това е естествено и съответства на човешката природа. Всички етноси са се образували в древността по родствената мъжка линия, както и евреите, което е описано в Тора (Дванадесеттте Израилеви колена). Така е определено за евреите в Тора. И така е било по-рано. Но при евреите по някое време започва да се определя националността по женската линия, според майката. В живота се получава така, че тези, които околните хора смятат за евреи, самите евреи не ги признават. Затова пък този, когото самите евреи считат за евреин, за околните евреин не се явява. Това води до разни неудобства и конфликти в живота”.

„Противоречието е предизвикано от това, че всички народи по света използват като правило, ако няма друго желание или причини, общ и естествен способ за определяне на националността на децата в смесените бракове, и само евреите са решили да ползват друг, противоположен метод”.

„В последното столетие расте количеството на смесените бракове. При евреите това количество превиши 50% (!) и се прогнозира още по-интензивен ръст в бъдеще. Децата в смесените бракове по принцип наследяват не само фамилията, но и националността на бащата и се чувстват такива. За такива ги смятат и другите, околните хора. В семействата, където бащата е евреин, децата по-често получават начално еврейско образование, а където не е евреин, а майката е еврейка – по-често когато бащата не живее със семейството или го няма. Но децата в пълни семейства, където майката е еврейка, а бащата не е евреин, не се чувстват евреи. За евреи не ги смятат и околните, щом те не се идентефицират по друг начин”.

„Болшинството от потомците на евреи по мъжка линия се считат за евреи, въпреки че официално не ги смятат за такива, а техните предци още повече желаят техните деца да останат евреи”.

Случаят със световния шампион по шахмат Боби Фишер показва колко проблематично е определянето на „еврейска” принадлежност. Robert James "Bobby" Fischer е син на германски биофизик и майка от руско-полско-еврейски произход. Популярното еврейско издание Encyclopaedia Judaica се възползва от еврейския произход на майката и си позволява да обяви прочутият гросмайстор за евреин без неговото знание и одобрение. Това предизвиква възмущението на Фишер, който отправя отворено писмо до изданието, в което настоява да бъде изваден от него и никога повече да не бъде представян като евреин. В частност той пише:

„...Аз бях наистина наскърбен, когато видях, че погрешно сте ме представили като евреин в енциклопедия Judaica. Моля, не правете тази грешка отново в бъдещите издания на вашето обемно, псевдо-авторитетно издание. Аз не съм бил, нито някога ще бъда евреин...

Предполагам, че измамно и погрешно представяйки ме като евреин и по непочтен начин злоупотребявайки с името и репутацията ми като един вид рекламен трик за подобряване имиджа на религия си (юдаизма), вие се опитвате да популяризирате вашата религия...”.

Енциклопедия Judaica наистина отстранява грешката си и Боби Фишер вече не присъства в нейните издания като регистриран евреин. Но Фишер ясно показва каква е целта на подобни практики – чрез киченето си с прочути имена (много от които са твърде далеч от еврейството както по кръв, така и по култура, образование, възпитание, светоусещане) еврейството иска да се самоизтъкне, да изпъкне над останалите народи, задоволявайки расовото си тщеславие.

Относно „общия” еврейски произход пише и еврейският автор Джак Бернщайн в своята книга „The Life of an American Jew in Racist Marxist Israel”:

„Мощната машина на ционистката пропаганда убеди американците в това, че евреинът си е евреин – една раса от хора „избрани от бога”. Сега е важно да разберете, че евреите не са единна раса. По света съществуват две различни групи евреи, които произхождат от различни региони на земята (т.е. няма как да имат общ „еврейски”  произход – Виктор Кордон). Сефарадите са от Близкия Изток и Сев. Африка, а ашкеназите са от Източна Европа. Сефарадската група е по-древната и като цяло те са онези евреи, описани в Библията, тъй като те са живели на територията, описана от Библията. Те са кръвни родственици на арабите, като единствената разлика между тях е религията.

Евреите ашкенази, които днес представляват 90% от евреите по света, имат твърде странен произход. Съгласно историците, много от които са евреи, ашкеназите са се появили преди около 1200 г. Това се е случило така: на източните покрайнини на Европа живяло племе, известно като хазари. Около 740 г. н. е.  хазарският цар и неговият двор решили да изберат религия за своя народ... Хазарите избират юдаизма, но не по религиозни съображения... На кратко те приемат юдаизма, но не по религиозни, а по политически причини...

В някакъв момент през 13 в. те били прогонени от своите земи и се преселили в западно направление. В резултат болшинството от тях се заселили в Полша и Русия. Хазарите днес са известни като ашкенази. Тъй като евреите ашкенази само са приели юдаизма, те не са истински евреи, във всеки случай не са евреи по кръв...

Така че, когато мислите за евреите, особено свързаните с Израел, имайте предвид, че съществува голяма разлика между сефарадите и ашкеназите. Те не са един и същ народ. Те са разделени социално, политически и особено расово”.

Д-р Моше Цукерман (Moshe Zuckermann) от Университет в Тел Авив (катедра по история) дава обяснение на тези въпроси, с думите:

„Ционизмът  винаги е искал да създаде „израелска” идентичност, но реалностите постоянно оспорват този стремеж и го опровергават, и независимо от това колко упорито ционизмът се опитва да изфабрикува „израелска” идентичност дори и със сила, резултатът е, че „израелска” идентичност не съществува”. Д-р Цукерман продължава с думите: „Никога не може да има уникална култура и цивилизация, която да е различна от културата на местните общности, с които те живеят. С други думи, културата на юдеите, които живеят сред арабите, е отражение на арабската култура, както културата на немските евреи отразява немската култура, и така нататък”.

С други думи д-р Цукерман признава, че основните съставки за изграждането на еврейска нация като цяло липсва, тъй като евреите са само религиозна група. Те нямат общ език, нямат обща история, нямат обща култура, нямат обща територия, нямат общ произход и нямат обща икономическа система за формиране на нация, която може да има правото на самоопределение.

А сега за официалния статус на Халаха́ в държавата Израел. В съвременната държава на евреите изцяло религиозните писания Тора и Талмуд се признават за един от източниците на гражданското право (!), на които се опират съдиите, в това число и при тълкуване на законодателството, прието от Кнесета. Тоест, Израел може да се смята до голяма степен за теократична държава, в която религиозните канони имат статут на официални закони.

Макара формално Израел да не се явява клерикална държава, фактически юдаизмът изпълнява функцията на държавна религия и служи за фундамент на държавната идеология на ционизма, откъдето неговото влияние се разпространява над държавно-политическата и социалната сфера в Израел. Така всички въпроси относно личния статус на гражданите се решават от съдилищата на равините, действащи на основата на талмудическото право.

Граждански брак в Израел не съществуваше до скоро (а и приетият едва през 2010 г. закон е твърде несъвършен и ограничаващ свободното бракосъчетание на болшинството от населението), въпреки че 63% или 2/3 от възрастното еврейско население на Израел подкрепя разрешаването на гражданските бракове. Парадирайки навсякъде със своята „демократичност”, която съществува там по-скоро като маска, отколкото като реалност, израелската държава на практика лишава своите граждани от едно от основните човешки права – правото на свободно създаване на семейство без оглед на националност и религия. Ситуацията е парадоксална: държавата не признава никакви бракове освен религиозните, и същевременно признава светските бракове, сключени от евреи извън пределите на Израел. Поради тази причина днес всяка пета двойка избира алтернатива на официалния брак: граждански брак зад граница, брак с помощта на реформистки равин, консервативен равин или посредством светска церемония, оформяне на брак в чуждестранно консулство, сключване при адвокат на договор за съвместен живот. Много въобще се отказват от формалното оформяне на връзката и живеят без каквато и да е процедура и регистрация.

Гражданите, принадлежащи към признатите в Израел религиозни общини, могат да встъпват в брак само с изповядващите същата религия, но не и с представители на други религии (колко демократично!). В съответствие със законите на държавата Израел въпросите, свързани с бракосъчетанията и разводите на евреите, се намират в изключителния монопол на ортодоксалния равинат. Израелският закон гласи: „Бракът и разводът на евреите в Израел се провеждат по закона на Тора (които са създадени преди повече от две хиляди години и отразяват мисленето и светогледа на онези прастари общества – В. К.) и се намират в правото на специалното съдопроизводство на равинатските съдилища”.

Монополът, даден на равината по въпросите на браковете и разводите, води до положение, при което много граждани, желаещи да сключат религиозен или граждански брак, но не ортодоксален, а реформистки или консервативен, не могат да се бракосъчетаят по тяхно желание, тъй като законът го забранява.

Съгласно законите на юдейската религия (както и на исляма), отразени в официалното законодателство, статутът на жените в брака не е равен на този на мъжете и е значително по-нисък. Неравенството се изразява във финансовите отношения в рамките на брака и във възмоожностите за изход от брака. Това е отражение на патриархалното минало и в никакъв случай не е пример за модерно мислене и законодателно творчество, и няма нищо общо с демократизма, с който Израел се хвали. Например, за процедурата на развод (гет) в юдейското право, което е в сила по отношение на браковете в Израел, е необходимо разрешението на мъжа, но не и на жената. Без неговото съгласие разводът е невъзможен.

Едва през 2010 г. бе приет закон, легализиращ граждански бракове, според който обаче в такъв брак могат да встъпват само нерелигиозни граждани. Този закон все още не позволява сключването на бракове между представители на различните религии и конфесии, което, казано по-просто, означава, че евреин не може да се бракосъчетае с неевреин. Законът определя като нерелигиозен този гражданин, който не е евреин, мюсюлманин, друз или не принадлежи към която и да е от християнските общини и ако религиозният съд не е приел друго решение по въпроса. Тоест, законът за гражданските обхваща незначителна част от еврейското общество, докато за останалите той не важи. През 2011 г. бе регистриран и първият граждански брак в държавата Израел! Бившият заместник-председател на Върховния съд Mishael Heshin обаче рязко се противопоставя на новия закон: „Този закон създава  низша каста от хора с не религиозна принадлежност, и несправедливо укрепва религиозния елит, давайки му допълнителни правомощия”.

Равинатът играе значителна роля в обществено-политическия и културния живот на страната, особено в областта на просвещението. Религиозните учебни заведения съставляват около 30% от всички средни учебни заведения в Израел. В редица градове на страната (Тел-Авив, Йерусалим, които представляват и два от общо шесте административни окръга, и др.) в събота (шабат) не работи общественият транспорт, много летища са затворени и т. н.

В равинското право съществува положението „агуна” (прикована жена), т.е. жена, чийто мъж е изчезнал, но няма доказателства, че е мъртъв. Докато не се открият такива доказателства, тя остава агуна, свързана с изчезналия си мъж и нямаща възможност да встъпи в нов брак.

Ако мъжът откаже да даде на жена си „гет” (развод според равинското право), тя също става агуна и не може да встъпи в нов брак. Ако въпреки това се омъжи отново, според равинския кодекс тя извършва прелюбодеяние, което носи трагични последствия за нейните деца.

И в двата случая всички деца, родени в резултат на забранена от непосредствените религиозни указания връзка на такава жена с друг мъж, се считат за мамзер, т.е. копелета. Практическите последствия от такъв негативен статус се състоят в това, че мамзерите, съгласно Халаха́, могат да встъпват в брак само с мамзери (подобно на структурирането на индийските касти, при които представител на дадена каста може да встъпи в брак само със себеподобен, но не и с такъв от друга каста). Подобен статут получават и техните деца и по такъв начин той се предава на следващите поколения. Ако мъж откаже да признае своето бащинство, то детето ще бъде записано като мамзер и ще попадне в общоизраелския списък с лица, встъпването в брак на които е ограничено.

Халаха́ забранява да се използва вино, за което съществува подозрение, че може да бъде използвано от иноверци в техните религиозни обряди (наистина, какво очарователно „доверие” имат евреите към представителите на други религии)! Съществува също така и постановление на мъдреците, според което вино, което е отворено от неевреин или за което не е известно кой го е отворил (следователно може да бъде отворено от друговерец), е забранено за употреба. Тези забрани спадат към кодекса от религиозни предписания, наречени кашрут, свързани с видовете храна, нейното приготвяне, съхранение и употреба (Kosher). Те спадат към законите хуким, представляващи демонстрация на Божията воля, които нямат рационално обяснение и на които човек трябва да се подчинява без да пита защо.

Юдаизмът оказва огромно влияние върху гражданското законодателство в еврейската държава. В Израел, забележете, официално са забранени браковете на евреи с неевреи! Трудно може да се намери по-добър пример за толкова откровен расизъм, при това във формата на открита държавна политика. Вероятно причината за това е, че евреите смятат неевреите за по-низш вид, сравнявайки ги с животни. Повече информация за това дълбоко вкоренено от религията убеждение ни дава равин Елияу Есас (Eliyahu Essas), който тълкува някои постановки на еврейските свещени писания:

„Опитвайки се да намерят доказателство, че бракът на евреин с нееврейка е невъзможен, нашите Учители го анализират първоначално като изключителен случай. В процеса на анализ обаче те доказват, че изключение от това правило не може да има.
Нашите Учители дават един особен пример с шифха, т.е. – прислужница, която живее в еврейски дом, знае забраните на Тора и не ги нарушава, освен това тя трябва да умее да води домакинството в съответствие със законите на Тора.
В Талмуда се прави изводът: евреинът не трябва да се жени за нея, (ако тя не е преминала процедурата гиюр – преминаване към еврейството). Като продължение на тези мисли те правят аналогията: това е толкова невъзможно, колкото е невъзможен брак с животно...

Ще призная, че вероятно в тази история с шифха, където достойната прислужница се „сравнява” с магаре (което в юдаизма се смята за мръсно, нечестиво животно – В. К.) има известен неприятен вкус”, завършва поученията си рав Елияу Есас. Освен това той ни разкрива и тайната, поради която неевреинът не е пълноценен човек за разлика от евреина. Тази тайна се нарича допълнителна еврейска душа:

„Пред всеки евреин и пред целия народ на Исраел, Всевишният е поставил определени задачи и цели. За да можем да ги осъществим, Той ни е дал Тора (в която разкрива мъдростта си). А за да имаме възможност да приемем тази Негова мъдрост, Той е създал духовен съсъд – „допълнителна” душа.

Нея  (допълнителната душа – В. К.) при раждането получава детето, майката на което е еврейка, или неевреин, след като е взел решение за присъединяване към еврейския народ, завършил процеса си на правилния, по законите на Тора гиур. Тази тема е подробно обсъдена в книгата "Зоар" (глава Насо”).

„Първата дума – „дух” (в оригинала на иврит – руах), се дава в единствено число. Руах е един от етажите на човешката душа.

Втората дума – „души” (в оригинала на иврит – нешамот) е употребена в множествено число. В единствено число нешама означава висок етаж на душата. От това следва, че етажът руах при евреите е един и, следователно – такъв имат и неевреите. Докато нешама не е една, те са минимум две (една допълнителна)”.

Рави Есас обяснява още, че привилегията да носят втора, допълнителна, специална душа имат само евреите. На въпрос дали у гой (еврейска дума за неевреин, иноверец, езичник), който се отнася добре с евреите и ги защитава от нападките на антисемитите, има допълнителна душа той отговаря така:

„Допълнителната еврейска душа... не е награда за никакви заслуги. Това е специален потенциал, някакво, образно казано, „специално устройство”, обезпечаващо възможността за справяне с тази духовна работа, изпълнението на която Творецът е възложил на еврейския народ.

Поради това „допълнителна” душа, като добавка към общочовешката, имат само евреите, у всеки евреин. Те я получават непосредствено от майката-еврейка или при успешно завършване на процеса на осъзнат и истински гиюр (присъединяване към еврейския народ), осъществен в пълно съответствие със законите на Тора.

Пред другите народи Всевишният е поставил други (записани в Тора) задачи. За тяхната реализаця „допълнителна” душа не е необходима. Затова представителите на други народи нямат такава. Именно това (отсъствието на „допълнителна” душа) и отличава неевреина от евреина”.

---

към втора част→
към трета част

→

Автор: kordon

автор: Ясен Пекунов

---

Филмът "Белите не могат да скачат" може да се възприеме като расизъм или като очевидна баскетболна реалност. Научната истина не следва да се подчинява на предразсъдъци и група учени смело навлизат областта на генетичните различия между расите и народите.  
Изумителната съдба на американския народ става възможна в онзи паметен миг, когато усилията на Джеферсън, Франклин, Пейн, Хамилтън, Адамс и неколцина други просветени хора отхвърлят расизма и робството. "Декларацията на независимостта", основополагащият текст на съвременната цивилизация, започва с идеята, че всички хора са равни пред Бога и по своето право на щастие, свобода и живот [1].

Расизмът е толкова отвратително явление, защото той отрича тези нематериални (или духовни) права. Расизмът взима някакви външни различия между раси или народи (т.е. физически различия) като цвят на кожата (количество меланин в нея) или нещо подобно и заключава, че поради това различие, някой няма право на свобода, щастие или дори живот.

След Втората световна война въпросът за правата на евреите стана толкова остър, колкото преди войната е бил въпросът за правата на чернокожите в САЩ. Получи се така, че темата за разликите между расите и народите е обществено табу. Особено пък ако аргументите включват генетика.

Отвъд расизма

Науката не следва да се подчинява на предразсъдъци и табута. Науката търси действителните факти и дългът й е по отношение на тях, а не на политиката. Това обуславя раждането на научна дисциплина нареченагенетика на населенията, която изучава характерните геноми на отделните нации и народи. Между гените на обособените групи хора има разлика. Чудесна предпоставка за расизъм от нов вид, ако човечеството позволи подобно извращение.

Ето защо новата наука е донякъде "политически некоректна" и деликатна в пряк и преносен смисъл. По темата ще можете да прочетете проникновена статия, написана от изследователя Джофри Милър, в "Светът през 2010" на The Economist. Правата за изданието на български език бяха закупени от Икономедиа АД, издател на в. Капитал.

Всяко развитие носи в себе си опасност. Втората световна война е най-кървавата в историята на човечеството, защото има нови оръжия (танкове, самолети, подводници), които са пряк резултат от научни открития. Значи ли това, че трябва да се върнем в пещерите? Категорично не. В еволюцията доброто винаги е повече от лошото. Въпрос на избор е коя страна на знанието ще ползва човечеството.

Белите не могат да скачат

Фактите казват, че 494 от 500-те спринтьори, подобрили някога рекорда в дистанцията 100 метра, са чернокожи или по точно африканци от, забележете, Западна Африка. В списъка на рекордьорите няма нито един източно африканец, както и, разбира се, бял или азиатец. Кратко и делово. Причината е в относително по дългите крайници на западно африканците спрямо торсовете им и в по-малкото им количество телесни мазнини. В някакъв смисъл народите на Западна Африка са родени да тичат и това се дължи на гените им.

И обратното: в тежката атлетика чернокожите се представят много слабо. В дисциплини като хвърляне на диск, чук, щанги и прочие белите доминират. Това пак се дължи на гените.

Интересно е да се отбележи, че сред скалните катерачи и алпинистите не се срещат чернокожи. Причината отново е в телата. При тази раса тялото отделя повече адреналин при опасност и за тях е по-трудно да се контролират. За катеренето казват, че е контролирано горене на адреналин. Когато последният е повечко, крайниците започват да треперят неконтролируемо и за никакво скално катерене и дума не може да става.

Айнщайн, Нютон, Хайзенберг**  

Йон Ентайн е писател и евреин. Той е автор на книгата "Табу: защо черните атлети доминират в спорта и защо се страхуваме да говорим за това". Част от горните примери са взети от негово интервю за American Enterprise Institute, което представя новата му книга "Децата на Ейбрахам: раса, идентичност и ДНК на избрания народ".

Книгата търси научен отговор на въпроса защо евреите са толкова умни. Последното можем да видим в следните статистики, които авторът цитира: 54% от световните шампиони по шахмат имат еврейски произход; около 30% от Нобеловите лауреати са евреи, както и около 25% от носителите на медала Фийлдс (най-престижното отличие в света на математиката). Изказано по друг начин, средното IQ на европейците е около 101, а средното на евреите е между 107 и 117. Това е доста повече.

Горните цифри са показателни, защото евреите са една шепа хора и ако бяха умни, колкото другите народи, щяха да имат едва няколко нобелови лауреати и прочие. Тяхното място в световния интелектуален елит е абсолютно диспропорционално на броя им. Една интересна статистика казва, че 4 на 1000 европейци имат IQ над 140, срещу 23 от хиляда при евреите. С други думи вероятността един евреин да е гений е 6 пъти по-висока от тази за европеец.

На какво се дължи това?

Отговорът, който дава науката и който описва в детайли Йон Ентайн, е много интересен. Причините се простират в миналото, когато евреите са били обект на гонения и това ги е принудило да се занимават с интелектуални занаяти и изкуство, считани за най-долно занимание през някои (мрачни) векове. Друга причина е навикът да се женят помежду си, като учените млади евреи са били венчавани за богатите девойки (произхождащи от добри семейства). Умните родители раждат умни деца. И така поколение след поколение.

Навикът на евреите да се женят помежду си е генетично много лоша стратегия. Затова те страдат много над средното от няколко типични заболявания, сред които например е рак на гърдата (отнел живота на майката и лелята на г-н Ентайн). Тук природата ги е пожалила в известен смисъл - с лошите гени изглежда се предавали и тези на високият интелект. Така например евреите боледуват много пъти пъти повече от другите народи от изключително рядката болест на Гошер. В Израел има около 250 възрастни човека, страдащи от това генетично заболяване. Учените с изненада установяват, че много голяма част от тях са признати интелектуалци. 15% са инженери или учени (при около 2.25% средно за страната).

"Гени на интелигентността" не са открити. Според д-р Джофри Милър, авторът на чудесната статия за The Economist, най-вероятно науката никога няма да открие генетичните фактори, които обуславят интелекта на отделния индивид. Но възможно и вероятно е да бъдат открити генетичните различия между народите и расите, отговорни за различните им способности и съдба. От друга страна самият д-р Милър доказва, че качеството на спермата и интелигентността са свързани [2].

Във всички случаи народите и расите се различават помежду си по своите тела, интелектуални и други способности. Хората също са различни. Но по едно всички са равни. Равноправието по отношение на свободата, правото на живот и щастие е универсално. Признаването и утвърждаването на това равноправие ни превръща от общество на диваци в цивилизация и ни дава инструментите да създадем свят, който е приятно място за живот и където всеки свободно може да избере пътя си.

 

---

1. "We hold these truths to be self-evident, that all men are created equal, that they are endowed by their Creator with certain unalienable Rights, that among these are Life, Liberty and the pursuit of Happiness."

2. Arden, R., Gottfredson, L., Miller, G. F., & Pierce. A. (in press). Intelligence and semen quality are positively correlated. Intelligence. DOI: 10.1016/j.intell.2008.11.001 [PDF]
 

Източник: в-к „Капитал”

---

  Забележки:

  * Някои съждения, представени в тази статия, може да не съвпадат с гледната точка на притежателя на този блог.

  ** Авторът на статията неправилно е представил Исак Нютон и Вернер Хайзенберг като евреи.

Автор: bulgarinut57

Винаги е трудна дискусията по темата за Втората световна война, Германия и Хитлер, без да няма емоции и те да не са силни.Това е разбираемо. 

Ние не вярваме, че има световен заговор на еврейската вяра да е доминираща в света. 

Ние обаче подозираме, че има заговор на най-големите финансисти и финансови институции, че контролират света. 

Не е задължително да сте съгласни с всичко в статията, която ще прочетете, но тя със сигурност поражда някои интересни въпроси. Предлагаме на нашите читатели гледна точка, предназначена да стимулира мислите ви.

 

„Историята се пише от победителите !” –

Сър Уинстън Ленърд Спенсър-Чърчил.

Sir Winston Leonard Spencer-Churchill.

30 ноември 1874 г.– 24 януари 1965 г.

 

В историческото пространство от години се насажда една велика заблуда: „Уолстрийт и еврейските банки финансирали Хитлер иТретия Райх”. Има документални свидетелства, че действително Уолстрийт е помагал на Хитлер, но отчасти за собствено обогатяване и за да контролират Сталин. Когато обаче Германия се освободава от банкерите, ТЕ й обявяват „световна финансо ва война”, много преди да започне поредната кървава. Проследявайки всички факти, изложени в настоящата публикация, твърдения като това „евреите финансираха Хитлер”, стават неуместни.

Адвокатката от Лос Анжелос, Елън Ходжсън Браун, обсъжда тази тема в книгата си „Паяжината на дълговете”.(Книгата може да я поръчате тук: http://www.webofdebt.com/

При идването на власт в Германия на национал-социалистите, страната е безнадеждно сломена. Версайският договор е наложил на германския народ чудовищни репарации, изисквайки Германия да заплати на всяка нация загубите от войната. Общата цифра на репарациите, като резултат на „справедливия мир” от 14 точки на Удроу Уилсън, превишавала три пъти националното богатство на Германия. Честите валутни спекулации срутили германската валута, предизвиквайки една от най-тежките инфлации, която познава човешката история.

По онова време в Германия за пълна чанта с пачки от 100-милиардни банкноти било невъзможно да се купи самун хляб. Държавната хазна била празна. Безчетно число къщи и ферми били отнети за дългове от спекулантите в заложните къщи и частните банки. Немците живеели в коптори.Те гладували.

Нищо подобно не било преживявано по-рано. Тотално унищожаване на националната валута, плюс обезценяване спестяванията на физическите лица и предприемачите. И като капак на всичко това се нахвърля върху германския народ глобалната Голяма Депресия. За Германия не оставало нищо, освен да падне жертва на дълговото робство към Световните банки. Но през 1933 г. на власт идват национал-социалистите.

Новото правителство на Германия подкопало могъществото на Световния Банков Картел посредством емитиране на собствени пари. Световният Банков Картел отговорил с обявяването на пълен бойкот на Германия. Правителството обаче, без да се съобразява с частните банките, започнало национална програма за кредитиране, разработвайки план за публични дейности, които включвали борбата с наводненията, ремонт на обществените здания и частните домове, прокарване на нови пътища, построяване на мостове, канали, пристанища.

С какви пари са били заплащали тези работи?

Те са били заплащани с пари, които не принадлежали на световните банкери !!!

Проектната стойност на тези програми била зафиксирана на ниво един милиард единици национална валута. Но за да се разплати за това, немското Правителство, не банките, пуснало в обръщение „вексели”, така наречените Трудови сертификати на държавното съкровище. По такъв начин, национал-социалистите дали на милиони хора работа и им плащали с държавни съкровищни сертификати, което фактически е реалният материален израз на упражняване делегирания му от немския народ суверенитет – да управлява и контролира процеса в кръгооборота на „посредника” за обмяна и икономическа активност - парите.

Новите немски пари не били обезпечени със злато или друга твърда чужда валута, т.к. всичко това било в ръцете на Световните банкери. В своята същност сертификатите били обезпечени с труда на самите немци и произведените посредством този труд стоки. Министър-председателят Хитлер заявил: „За всяка пусната в обръщение марка ние получаваме съответна стойност във вид на извършена работа или произведени стоки”.

Правителството плащало на работниците със сертификати; работниците плащали с тези сертификати другите стоки и услуги, създавайки по този начин допълнителни работни места за хората.

А в течение само на две години, въпросът с безработицата в Германия бил решен, и разорената страна отново стъпила на крака. Тя вече имала твърда стабилна валута, без дългове и без инфлация, докато в същото време милиони хора в САЩ и в страните на Европа (контролирани от Световния финансов Елит) седели без работа. В продължение на ПЕТ години, Германия от НАЙ-БЕДНАТА страна в цяла Европа, станала НАЙ-БОГАТАТА.

Германия даже започнала да възстановява външната си търговия, въпреки бойкота на Световните банки, които не й давали кредити и забранявали да се търгува с нея. Обаче Германия преуспяла и в това за сметка на прилагането на бартерни схеми, които банкерите не могли да контролират. Подемът и процъфтяването в Германия започнали в момента, когато БАРТЕРЪТ унищожил националния дълг и дефицита в търговския баланс на страната.

Днес Венецуела прави същото: обменя нефт за стоки, медицинска помощ, технологии, образование, за което собствено Световните банкери искат да заличат Венецуела от лицето на земята.

Немската икономическа свобода просъществувала кратко време, но тя оставила няколко паметника на своето могъщество в световната икономическа история – светкавично ликвидиране на безработицата, възстановяване на разрушена икономика и издигане благосъстоянието на народа на невиждани до тогава висоти, а като материален израз-знаменитите бетонни аутобани, първият световен високоскоростен път.

Ялмар Шахт ( Hjalmar Horace Greeley Schacht ), агент на Ротшилд, който на времето възглавявал Централната Банка на Германия, на въпроса на американски банкер: „Доктор Шахт, вие трябва да дойдете в Америка. Тук у нас са големите пари и истинското банково дело!”, отговорил: „Вие трябва да дойдете в Берлин. У нас няма пари. Тъкмо това е истинското банково дело”. Шахт, изобщо, поддържал дейността на частните банки от Световния банков Тръст против Германия, за което и бил възнаграден след време: от него отпаднали всички обвинение по време на Нюрнбергския процес.

Икономическата свобода и независимост от Световните банкери направило Правителството на Германия и неговия лидер изключително популярни в очите на немския народ.

Германия се оттеглила от чертозите на англосаксонската икономическа наука, която учи, че емитирането на всички валути трябва да се обезпечава със злато и принадлежи на Банковите Картели, такива като ФЕД (Федералния Резерв на САЩ), СБ, МВФ или Централната Европейска Банка, вместо да се даде право на правителството да прави това за благото на своя народ.

Канадският изследовател д-р Хенри Маков (който е евреин) утвърждава, че главната причина, поради която Световните Банки обявили война на Германия било това, че страната се осмелила да създава собствени пари, и по такъв начин освободила немския народ от дълговото робство.

Най-лошото за Световните банкери било това, че този пример на икономическа свобода и самостоятелност заплашвал да се разпространи и другаде по света, между други нации и народи. Германският експеримент трябвало да бъде спрян, Хитлер трябвало да бъде спрян !!!

Маков цитира българина Кръстьо Раковски (Хаим Райковер), един от основателите на болшевизма, съратник и приближен на Троцки. Раковски бил репресиран през 1938 г. по времето на големите Сталинови чистки в болшевишката партия. Според него, Германия била финансирана първоначално от Световния банков Тръст чрез техния агент Ялмар Шахт. Световните банки финансирали Германия с цел да държат под контрол режима на Сталин в Русия, който узурпирал властта от техния агент Троцки и започнал да установява едноличен контрол над партията и държавата след 1929г. Но Германия станала по-голяма заплаха от Съветска Русия за банкерския интернационал, когато започнала да пуска в обръщение свои пари. (Сталин дойде на власт през 1922 г., което е единадесет години преди идването на Хитлер на власт).

Кръстьо Раковски (Хаим Райковер) свидетелствал:

 „Хитлер взел в своите ръце създаването на парите, и не само на физическите, но и на финансовите. Той се въоръжил с тези инструменти на мошеничеството и ги заставил да работят за благото на народа. Вие можете ли да си представите, какво би станало, ако това би се разпространило и в други държави?”

(Хенри Маков, „Хитлер не искаше война”, 21 март 2004г.)

Икономистът Хенри C.K.Лиу пише за забележителна трансформация на Германия :

„Нацистите дошли на власт в 1933г., когато икономиката на Германия била в пълен крах, смачкана от разрушителните следвоенни задължения и нулеви перспективи за кредитиране или чуждестранни инвестиции. С помощта на независима политика на суверенно кредитиране и програма за пълна заетост в обществените сфери, Третият Райх съумял да превърне банкрутиралата страна, лишена от колонии и пазари, в най-мощната икономика на Европа в течение на четири години, още до самото начало на разходите за въоръжаване”.

( Хенри С.К.Луи, „Нацизма и Германското икономическо чудо”, Asia Times, 24 май 2005г.)

В статията си „Милиардите – на банкерите, дългът – на народа” (1984г.), Шелдон Емри коментира:

 „Германия пуснала в обръщения пари, свободни от дълг и лихвен процент от 1935г., което ознаменувало началото на възхода на Германия от депресия към желание за световно господство в течение на пет години. Немското правителство напълно финансирало своите разходи в периода 1935-1945г. без злато и без дълг. Трябваше и капиталистическата и комунистическата управляваща клика да се напрегнат пряко сили, за да унищожат Германската революция и да набутат Европа обратно под лачения чепик на банкерите.”

Следващите факти не се срещат в учебниците.

След Първата световна война, като характеристика на икономическото положение в Германия се споменава само хиперинфлацията във Ваймарската република, която управлявала Германия от 1919г. до 1933г. Днешните учебници по политическа икономия, ако изобщо тълкуват този факт на хиперинфлация, то правят това изключително в своя полза – видите ли, тя се явява пример за това, колко лошо става, когато държавата печата свои пари, заобикаляйки банкерите.

А в действителност всичко е било наопъки – Ваймарската финансова криза започнала с непосилните репарации, наложени на Германия от Версайския договор. Ялмар Шахт, директорът на Централната Банка на Германия, никога не е бил член на националсоциалистическата партия и сега е ясно защо това е така, като агент на Ротшилд и валутен спекулант във Ваймарската република се е съпротивлявал на опитите на правителствата на Германия да печатат свои собствени пари и да наложат строг контрол в обръщението им.

 „Ваймаркото съглашение е пример за изкуствени мерки по икономическото унищожение на Германия. Германия тогава не е намерила друг способ да „остане на вода”, освен като унищожи инфлацията със своя собствена валута.”

Позицията на Шахт се проследява по страниците на лъжливите учебници: видите ли Ваймарската инфлация била предизвикана от това, че правителството започнало да печата свои пари.

Обаче, в книгата си от 1967г. „Магията на парите” сам Шахт повдига леко завесата пред истината – той пише, че това е била ЧАСТНА Райхсбанка, а не правителството на Германия, която е изливала нови и нови пари в икономиката, прибирала ги е обратно като дългове и поробила по този начин германския народ. Ето как една ЧАСТНА банка е предизвикала Ваймарската хиперинфлация. Райхсбанката била формално под надзора на правителството, но провеждала свои операции в частен порядък с цел извличането на максимална печалба. Това сложи край на предишното Германското правителство, преди националсоциалистите от 1933г., което и обузда хиперинфлацията.

Подобно на Федералния резерв на САЩ и Райхсбанк бе ръководена от назначените държавни служители, но опериращи за лично облагодетелстване.  

Причината за превръщането на стандартната инфлация, характерна за военните години, в хиперинфлация, се явили спекулациите на чуждестранните инвеститори, които продавали марката, като се греели на огъня от падането на стойността й. Това ставало по пътя на манипулативни спекулативни действия, наричани „откриване на къси позиции”, когато спекулантите на валутния пазар вземат в кредит валута, продават я, а след това я купуват на по-ниска цена и връщат дълга си, чрез което трупат пари.

Спекулациите срещу германската марка в онези години станали възможни благодарение на това, че ЧАСТНАТА Райхсбанк (която по онова време не била под контрола на нацистите) изляла на кредитния пазар огромна парична маса. Валутата, като днешния долар, се увеличавали многократно по банковите сметки. След това парите се давали в кредит под сложен процент лихва. Когато Райхсбанката не могла да овладее ненаситното търсене на пари, било позволено и на другите частни банки да печатат пари от нищото и да ги дават на кредит под висок процент лихва. Резултатът от това не закъснял – пропадане на икономическата ефективност и бясно покачване на дълга и инфлацията.

По такъв начин, по свидетелства на самият Шахт, Правителството на Германия самостоятелно не е предизвикало Ваймарската хиперинфлация, но от друга страна със своето бездействие или неправомерни действия е способствало в значителна степен за това. Национал-социалистите поставиха банката под строго държавно регулиране на Райха, и взеха незабавни корективни мерки за елиминиране на чуждестранни спекулации. Една от тези мерки бе да се премахне лесния достъп до парични заеми от частни банки. Тогава Хитлер изправи Германия отново на крака, като на публичните държавни съкровищни ​​издава сертификати.

Какво различно направило Правителството на националсоциалистите?

То поставило Райхсбанката под твърдия контрол на правителството и предприело правилни действия за отстраняване на чуждестранните спекуланти. Една от мерките била прекратяване достъпа на чуждестранните банкери до „евтините пари”.

След това Правителството изправило Германия на крака чрез пускането в обръщение държавни съкровищни сертификати.

Агентът на Световния Банков Интернационал, банкерът Шахт, не бил съгласен с такава политика, и бил уволнен от поста глава на Райхсбанката, когато отказал да пусне в обръщение държавни пари. Независимо от това, той признава в своите мемоари, че пускането в обръщение на държавни пари в строго необходими количества, не поражда инфлация, както утвърждават класическите икономисти, които говорят, че парите трябва да се „вземат в дълг” от банкови картели (Световните банкери).

Какви са причините за хиперинфлация – неконтролираните спекулации. Когато спекулациите са съпроводени от нарастване на дълга към частните банкери, последствията са катастрофални. От друга страна, когато държавата пуска в обръщения пари в строго необходимите количества, съответстващи на повишената производствена и потребителска активност и демографския ръст, което предизвиква паралелен ръста на паричното търсене и предлагане (нуждата от пари), това не влияе на цените. По такъв начин, няма ни инфлация, ни дълг, ни безработица и няма необходимост от увеличаване или намаляване на налозите при едни балансирани държавни разходи, балансирани цени, балансирани работни заплати и пенсии, балансирани нормално присъщи разходи и балансирана печалба на бизнеса, което е признак за една справедлива и разумна стопанска политика.

Разбира се, това в крайна степен дразни банкерите, доколкото анулира тяхното влияние върху политически и икономическия живот на страната.

 

http://www.poketheeye.org/?p=210

Националният архив на САЩ събра документи и тайни записи на Белия дом 12 окт 2012 17:41 96  

Джон Кенеди. Снимка: архив, Reuters

Петдесет години след кубинската ракетна криза Националният архив на САЩ събра документи и тайни записи на Белия дом, за да покаже на американците как президентът Джон Кенеди е обсъждал със съветниците си по какъв начин да бъде предотвратена ядрена война, пише АП.

През есента на 1962 г. съветският лидер Никита Хрушчов наредил в Куба да бъдат тайно разположени ядрени ракети, които скоро били засечени от американски разузнавателни самолети. На 16 октомври същата година на Кенеди били показани фотографски доказателства за изграждането на ракетните полигони.

Американски служители преценили от размера на снимките, че ракетите със среден обсег биха могли да достигнат вероятно за няколко минути Вашингтон, Далас, Кейп Канаверал, Флорида или други места на разстояние до 1000 мили (1600 километра) от Куба.

Малко след това те узнали за ракети с по-голям обсег, които биха могли да достигнат по-голямата част от страната. Екипът на Кенеди обсъждал как да отговори, но се съгласил, че не може да се примири с ракетите.

Последвалата задънена улица в преговорите с Хрушчов, продължила 13 дни, се превърнала в "най-опасните мигове, които светът някога е преживявал както преди, така и след това, най-сериозното ни доближаване до ядрено унищожение", твърди историкът и журналист Майкъл Добс.

И Кенеди, и Хрушчов допуснаха грешки, които доведоха до този момент, каза Добс. Хрушчов направи хазартен ход, като разположи ядрени оръжия толкова далеч от Съветския съюз - буквално на прага на САЩ. А Кенеди подходи неумело към първата си голяма външнополитическа криза в Залива на прасетата, като направи неуспешен опит да свали от власт Фидел Кастро. Акцията на правителството на Кенеди за свалянето на Кастро, наречена "Операция Мангуста", предизвика драматичната реакция на СССР.

Архивът за първи път показва някои документи, които са били засекретени, включително подписани от Хрушчов дипломатически телеграми на руски език от периода, в който той си е разменял тайни послания с Кенеди, и правени от ЦРУ личностни портрети на Хрушчов и Кастро. Хрушчов е описан като "тъп човек с груб език", но хитър и притежаващ "известен комарджийски инстинкт".

Имало също разработени от персонала на Белия дом извънредни планове в случай на нападение срещу Вашингтон. Специален сътрудник на президента бил инструктиран в случай на нападение да отиде в Кемп Дейвид в Мериленд.

"Всъщност не трябва да си специалист или историк по Студената война, за да разбереш силната човешка драма, която в действителност представлява тази история", каза уредничката на Президентската библиотека и музей на Джон Ф. Кенеди в Бостън и организаторка на изложбата Стейси Бредхоф.

"Но това, което не можем да приемем за даденост, е, че тези събития могат да излязат от контрола на лидерите", заяви тя.

Архивът представя кризата в хронологичен ред със записи на разгорещени дебати в Белия дом за това дали да се отговори с военна сила. След като Кенеди се ориентирал към блокада, за да попречи на съветски кораби да изпратят още военни доставки на Куба, някои военни съветници помислили това за слаб отговор. Все пак той бил готов за най-лошото.

Подготвена била реч, започваща с думите: "Тази сутрин с нежелание наредих на въоръжените сили да нападнат и унищожат ядрените съоръжения, изграждани в Куба." Тя така и не била произнесена.

Когато блокадата влязла в сила, съветски кораби се приближили заедно с подводници, което довело до напрегнати мигове. Кенеди наредил от американски кораби да бъдат изстреляни няколко "дълбочинни залпа", за да бъдат изкарани подводниците на повърхността. Това, което не знаел, било, че те пренасяли тактически ракети с ядрени заряди и за малко не ги използвали.

"Едно от нещата, които ме поразиха . . . беше до каква степен президентът на Съединените щати не е знаел действително и не е контролирал напълно случващото се на място", каза Добс, който е автор на книга за кризата.

"Той не е знаел, че Съветският съюз е имал в Куба 42 000 войници, готови да се противопоставят на американско нахлуване", заяви историкът.

Днес се открива нова изложба, озаглавена "На ръба: Джей Еф Кей и кубинската ракетна криза", разказваща за конфронтацията със Съветския съюз. Въпреки че записите са достъпни за изследователите от години, това е първото публично представяне на записи на Кенеди, пресъздаващи напрегнатите разговори за
националната сигурност от Овалния кабинет и Заседателната зала.

Вчера Националният архив на САЩ и библиотеката на Кенеди изнесоха над 2700 страници от книжата и на Робърт Ф. Кенеди, които досега са били засекретени, включително документи, свързани с кубинската ракетна криза, пише БТА.


http://www.dnes.bg

Десетте държави с най-евтиното гориво в света. Протестираме, блокираме пътища, затваряме граници, но въпреки това цената на петрола не спира да върви нагоре. Всеки ден бензинът и дизелът са с нови, по-високи цени и както изглежда Европа не е в състояние да се справи с този проблем.

И докато тук на Стария континент плащаме една от най-високите цени за литър гориво, която в момента в България е около 2.63 лева за литър бензин А-95 и около 2,68 лева за литър дизел, в държавите, от където петролът идва, плащат жълти стотинки.

Най-евтин е бензинът във Венецуела, където цената е само $0,05 литър. Това означава, че 45-литров резервоар се пълни за смешна сума от $2.25. В Саудитска Арабия пък плащат по $0.13 за литър, а в Либия - $0.14.

Подобно е положението и в Туркменистан, Бахрейн, Кувейт, Катар, Египет, Оман и Алжир, където цената за литър бензин не превишава $0.32.

Десетте държави с най-евтин бензин в света

1. Венецуела - $ 0,05 / л
2. Саудитска Арабия - 0,13 $ / л
3. Либия - $ 0,14 / л
4. Туркменистан - $ 0,19 / л
5. Бахрейн - $ 0,21 / л
6. Кувейт - $ 0,22 / л
7. Катар - $ 0,24 / л
8. Египет - $ 0,30 / л
9. Оман - $ 0,32 / л
10. Алжир - $ 0,32 / л

http://www.automedia.bg



Къде бензинът е по-евтин от водата 02 октомври 2012 01:32 e-vestnik.bg

ДПА Президентът на Венецуела Уго Чавес с Медведев">Дмитрий Медведев. Снимка: официален сайт Във Венецуела няма значение дали колата ти изразходва 6 или 30 литра на 100 км, защото държавата харчи милиарди долари за субсидиране на бензина и никъде другаде по света горивото не е толкова евтино, колкото в тази латиноамериканска страна. Шофьор на мотоциклет-такси,…

прочети цялата новина



Уго Чавес спечели четвърти президентски мандат във Венецуела

• Препоръчване (37)
•  
•  
•  
•  
•  
•  

От Дневник Всички статии на автора Последна промяна в 10:54 на 08 окт 2012, 5137 прочитания, 193 коментара  

Уго Чавес

Бивш шофьор на автобус е новият вицепрезидент на Венецуела - 12 окт

Чавес победи, Венецуела я очаква още 6 години от същото - От Капитал, 08 окт

Как успява Уго Чавес - 08 окт

Срещу кого се изправя Уго Чавес - 07 окт

Уго Чавес се изправя срещу млад претендент на изборите за президент - 07 окт

След 14 години на власт президентът на Венецуела Уго Чавес е преизбран на поста за четвърти шестгодишен мандат, сочат предварителните официални резултати, обявени от Националният избирателен съвет, предаде ДПА. Чавес е подкрепен от 54.42% от гласувалите, докато съперникът му от опозицията Енрике Каприлес е получил подкрепата на 44.97 на сто от вота, показват данните след преброяване на 90 процента от бюлетините.

"Благодаря на многобичания ми народ", заяви Чавес в социалната мрежа Туитър малко след огласяването на резултатите. Според председателя на Националния избирателен съвет Тибисай Лусена избирателната активност е била 81 процента, а изборите са протекли спокойно, без смущения.