Тия дни писах в руския си блог за основаването на Руската държава и Волжка България( линка е най-отдолу) и тази статия ми направи впечатление с малко известните факти които показва...! Във форумите на волжките българи не въднъж е ставало дума за покръстването на Русия и ролята на Дунавска България. Докато за писменноста фактите не са се поставяли под съмнение,макар и до днес да не се казва как точно и кога е станало това, то за покръстването винаги са изкарвали гърците на преден план. Дори и в най-малката селска църква попа говореше дълго и нашироко за гърците и за Гърция,но за българи или България в тия дела и дума не обелваха. Понеже сам съм бил свидетел и дори съм влизал в публични пререкания с попа по време на службата...Интересно е че значителна част от хората бяха благосклонни към моите твърдения и после бабичките с интерес ме развеждаха по иконите и надписите на черковнославянски и ме караха да ги чета да видят разбирам ли.Всичко това беше ново за тях ,никой никога не им е говорил за тези неща...
Трябва обаче да се направят някои уточнения във връзка със статията,за които автора най-вероятно просто не е бил осведомен. Те и сега са малко известни и затова това мото стои в заглавието на блога ми.
Първо княгиня Олга за огорчение на доста хора тук ,наистина не е била българка а датчанка.Провеждала е не пробългарска а провизантийска политика заради което е била отровена от пробулгарски настроените кръгове в Киев. Светослав е сключил след това съюз с Булгария и настъпил към Цариград. Идеята е била да се завладеят Балканите и Мала Азия.След превземането на византийската столица от изток в Мала Азия е трябвало да настъпят войските на Волжка Булгария. Според договора Светослав присъединявал Дунавска България към Урус и премества столицата си на Дунава. А булгарите получават Мала Азия. Тези неща стават известни на византийците а от тях и на българите. Затова Светослав на юг среща масова съпротива и над крепостите се развяват български и византийски знамена...
Кирилицата и старобългарския(старославянския) писмен език обаче го въвежда в Русия булгарския бек(княз) Салахби-Слагви(скандинавски княз на булгарска служба).Анчийците(славяните) го наричали Вещий Олег. Това става далеч преди покръстването.А цар Симеон е оказал необходимото съдействие и освен книги му пратил и хора!
Напълно вярно е и това ,че майката на принцовете Борис и Глеб е българка. Особенна почит са изпитвали хората и особенно княжеската дружина към Борис.Всички са очаквали,че именно той ще наследи баща си,дори му предлагали да се разправи с "нелюбимия" си брат докато е време...Но той не пожелал, затова пък другия после не ги пожалил и двамата...
Византийския император е знаел,че славянската писменност вече е в употреба там и е изпратил българин за глава на църквата им а той водел със себе си четирима епископи(владики), пак българи. Така че българското участие е практическо от самото начало а гръцкото формално-юридическо.

ПОКРЪСТВАНЕТО НА КИЕВСКА РУС И БЪЛГАРИТЕ

                                                                Д-р Горан Благоев, БНТ

Древноруската Йоакимовска летопис разказва, че покръстителят на Русия Св. княз Владимир приема християнството от българите. Сред руските хуманитаристи тази теза има и привърженици, и противници. Актът е извършен през 988 г. - повече от един век, след като България става християнска държава. В ръкописа четем още, че “българският цар Симеон изпратил в Русия учени йереи (свещеници) и книги”. Вероятно става въпрос за мисия на български духовници, благословена лично от българския владетел. Тя е осъществена или по времето на великия киевски княз Олег, с когото се предполага, че цар Симеон е сключил някакъв военнополитически съюз, или при неговия син Игор. Но и в двата случая тази православна мисия предхожда най-малко с половин век покръстването на Киевска Русия. Показателен е и фактът, че духовният наставник на Игоревата съпруга - Св. княгиня Олга, първата жена-християнка от руската династия - е презвитер Григорий, българин по народност. Вероятно е, той да е изиграл важна роля за популяризиране на християнството във великоруския княжески двор. Затова подсказва и неприязънта, с която го “удостоили” византийските власти, когато Григорий посетил Константинопол през 957 г. като член на делегацията, водена от княгиня Олга. Самата Олга не успяла да утвърди християнството в Русия - синът й Светослав гледал с пренебрежение на Христовата вяра. Но колкото и да е абсурдно, походите, които той предприел към България и които в известна степен допринесли за отслабването и завладяването й от Византия, дали силен тласък за проникването и разпространението на православието и старобългарската литература в руска среда. Ето защо актът на Светославовия син Владимир през 988 г. е логичен резултат от близо едновековното проникване на разбираемата за русите старобългарска писменост и свързаната с нея православна духовност.

Любопитен факт е, че езическа Русия била обект на духовно влияние не само от страна на православна Дунавска България. Интерес към русите, които още не са познавали единобожието, проявявала и мюсюлманската Волжко-Камска България (основана от Аспаруховия брат Кубер). През 986-а, две години преди покръстването, в Киев идват мисионери-българи, изповядващи мюсюлманската вяра. Те предлагат на княз Владимир да приеме исляма. Така за кратко Киевска Русия изпитва влиянието на българите от две страни - от югозапад и от североизток. След покръстването Владимир на свой ред решава да разпространи християнството във Волжко-Камска България. Тази мисия при волжките българи той възлага на “философа” Марко Македонянин. Прозвището му показва, че вероятно става дума за български духовник от западните предели на Балканите. Тъй като ислямът вече имал силни позиции във Волжко-Камска България, мисията на Владимировите пратеници била неуспешна. Но според летописите в същата година на пратеничеството в Киев били кръстени “четирима князе български”. Те вероятно са принадлежали към аристокрацията на волжка България, но имената им не са запазени. Така православието, дадено на Киевска Русия от Дунавска България, станало достояние и за някои от волжките българи, които са братовчеди на българите от Балканския полуостров.

Преди да приеме християнството, Владимир естествено живеел според езическите руски обичаи, които му позволявали да има повече от една съпруга. Една от тях била българска княгиня. Житието на бъдещия княз-покръстител разказва, че тази българка с благороднически произход имала също толкова важно значение за разпространението на православието в Киевска Русия, каквото има и нейният съпруг. Тя родила на Владимир двама синове, които станали негови любимци - Борис и Глеб, които при кръщението си били наречени Роман и Давид. Тези имена са характерни за Преславско-охридската традиция в именуването на нашата аристокрация: по това време България е управлявана от цар Роман, а Давид е един от комитопулите, оглавили съпротивата срещу Византия. Не е изключено кръщелните имена на Владимировите синове да са още един аргумент, подкрепящ българския произход на майка им. Впоследствие Борис (Роман) и Глеб (Давид) станават първите светци и мъченици на Руската църква. Владимировото житие разказва, че българската му съпруга дошла в Киев със своя личен свещеник Михаил, който бил духовният й наставник. Името на този свещеник съвпада с името на първия Киевски и Всерусийски митрополит. Според житието на Св. княз Владимир при покръстването на Русия свещеник Михаил бил изпратен в Константинопол (център на източноправославната йерархия), за да бъде ръкоположен за епископ. По-достоверни обаче са данните от Йоакимовската летопис, според която Владимир се обърнал към Константинополския император и патриарха, да му изпратят “митрополит Михаил, мъж изключително учен и богобоязлив, същински българин, с четирима епископи и много йереи, дякони и псалтове от славяните (българите)... По съвет на Владимир митрополитът постави епископите в градовете: Ростов, Новгород, Владимир, Белгород.” Така първият духовен глава на Руската църква и първите руски епископи са българи по народност. Митрополит Михаил Болгарин е бил или архиерей на служба към Константинополската патриаршия, или митрополит от източните епархии на Българската патриаршия, които по това време вече са били завладени от византийците. Вероятно този велик българин, светителствал в Киев някъде до края на Х в., е въвел сред новопокръстения руски народ старобългарския като богослужебен и държавно-административен език. Така се осъществява първото южнославянско влияние в руската култура, което е по-правилно да се нарича българско...
Михаил Болгарин е първият от 8-те български архиереи, които в различни периоди от време оглавяват престола на великоруските митрополити или заемат други митрополитски катедри в Русия. Най-известният от тях е Св. Киприян Българин - роден в Търново през първата половина на ХIV в., произхождащ от известния болярски род Цамблаковци, ученик на Св. Теодосий Търновски и духовен брат на Св. Патриарх Евтимий. През 1373 г. Константинополският патриарх Филотей, който имал дългогодишно приятелство с Киприян, го изпраща с мисия в руските земи. Българският духовник трябвало да помири Московското княжество и Литовската държава, чийто конфликт застрашавал единството на Руската църква. Литовските князе недоволствали, че духовният глава на Русия - Великоруският митрополит, поддържал само московския княз и не посещавал западноруските земи. Съществувала опасност тези райони да приемат католицизма. През 1375 г. Киприян бил ръкоположен за Киевско-литовски митрополит и станал духовен баща на литовския княз Олгерд. Той установил и тесни духовни връзки с живелия по това време Сергий Радонежки, един от най-почитаните руски светци. Московският княз Дмитрий Донски обаче отказвал да приеме Киприян за духовен глава на Русия и го прогонил от своите владения, подлагайки го на унижения и малтретиране. Едва една година след смъртта на Дмитрий Донски - през март 1390 г., Киприян бил посрещнат тържествено в Москва като Всерусийски митрополит. По време на своето светителстване той успял да обедини в духовно отношение руските земи и да издигне авторитета на Московското княжество. Киприян Българина активизира колонизирането на Руския север с православни манастири. Той основава и най-стария запазен московски манастир - Савино-Стожеровския. Въвел в руска среда Патриарх-Евтимиевата правописна реформа, преодолял опитите на западноруските земи да приемат католицизма и станал свидетел на трагичния край на родната му България, Киприян бил радетел за изглаждане на отношенията между православния Изток и католическия Запад. След падането на Търново под османска власт той искал да се свика Вселенски събор, който да провъзгласи обединението на всички християни срещу османските завоеватели. Но това така и не станало - Киприян починал 9 години след завладяването на българската столица, негов роден град. С много почести бил погребан в Успенския събор в Кремъл, където почиват главите на Руската църква. През 1472 г. е канонизиран за светец.

 Със своята книжовна дейност Св. Киприян Българина изградил истински духовен мост между българската и руската православна култура. Десетилетие след смъртта му престола на великоруските митрополити заел неговият племенник - Григорий Цамблак, който написал за своя чичо, обръщайки се към руския народ: “Него нашето отечество откърми, пък на вас Бог го дари; и нему вие за много се наслаждавахте; ние се лишихме. И вие с него се украсявахте, а ние от желание за него тъгувахме, и с него вие преуспявахте, като растяхте в заповедите Господни!” Имената на Киприян и Григорий Цамблак са свързани с времето на второто българско влияние в руската култура. След тях на руска земя светлината на българското православие разпалват Григорий Болгарин (ср. на ХV в.); Киевско-Литовския митрополит Йосиф Болгаринович (кр. на ХV в.); Нектарий Велешки, митрополит на Велес и архиепископ на Охрид до кр. на ХVI в., принуден да търси спасение от турците в Русия и ръкоположен за архиепископ на Вологда в началото на ХVII в. В началото на XVIII в. един от последните Охридски архиепископи Филотей също намира убежище в руската земя и е ръкоположен за епископ на Смоленск. Междувременно от средата на ХV в. започва и обратният процес - облагородена и укрепвана от високите постижения на средновековната българска православна култура, Руската църква започва да изпраща средства и книжнина към поробените християни на Балканите...