Появиха се нови твърдения, че бившият либийски лидер Муамар Кадафи е финансирал кандидат-президентската кампания на бившия френски президент Никола Саркози за изборите през 2007 г.

Френско-ливанският бизнесмен Зиад Такиедин заявил на 19 декември 2012 г. пред съдия Рено ван Рюимбеке, че разполага с доказателства за това, съобщи вестник "Паризиен".

Такиедин е посредник във френски оръжейни сделки и името му бе замесено в няколко афери за корупция във Франция.

Той казал на съдията, че може да му предостави реални доказателства за финансирането на кампанията на Саркози, твърдейки, че "сумата на тази помощ

надхвърляла споменатите преди време от един от синовете на либийския диктатор 50 млн. евро",

посочва "Паризиен".

Такиедин казал, че преди изборите се състояли няколко срещи между частния секретар на Муамар Кадафи - Башир Салах, и Клод Геан - шеф на канцеларията на Саркози, докато той беше вътрешен министър на Франция.

Изявленията на бизнесмена бяха окачествени като "глупости"

от Кристиан Жакоб, приближен на Саркози.

На 9 май ливанският бизнесмен лансира тезата за либийска финансова подкрепа за кампанията на Саркози, описвайки я като "напълно достоверна".

Такива обвинения бяха отправени от сина на полковника Сейф ал Ислам през март 2011 г., когато Франция се готвеше за интервенция в Либия.

На 28 април електронният вестник "Медиапар" публикува документ, приписван на бивш високопоставен либийски представител, според който Триполи се е съгласил да финансира с 50 млн. евро кандидат-президентската кампания на Саркози.

Саркози нарече "позорни" обвиненията, публикувани седмица преди втория тур на президентските избори през 2012 г., спечелени от социалиста Франсоа Оланд, и подаде жалба срещу "Медиапар".

Френското правосъдие започна разследване за пране на пари и корупция срещу Зиад Такиедин, след като на 5 март 2011 г. той бе задържан с 1,5 млн. евро в брой, които пренасял при връщането си от Либия, припомня АФП.

Според легендите Обрадовският манастир "Св. Мина" е основан през късно-римската епоха. През 11в. на това място е имало голям манастирски комплекс с 40 параклиса, множество манастирски сгради и духовно училище, както и метох на Света гора,
През Средновековието манастира е част от Софийската Мала Света Гора – пръстен от манастири около днешната ни столица. Кръстоносните походи и османските нашествия постепенно заличават напълно следите на Светата обител, но споменът за манастира на името на светеца-воин Мина остава в легендите. При прокопаването на коритото на река Владайска са открити основи на сгради, а по-късно реката дълго време е носила керемиди, камъни и тухли.

През 1927г. селяни случайно се натъкват на останки от древния манастир и в периода 1942 — 1945г. Обрадовската обител е възстановена в сегашния си вид. Тогава е издигната днешната манастирска църква, а малко по-късно са построени няколко параклиса. В един от тях посветен на св. св. Козма и Дамян е вградено аязмо със светена вода. Построена е и сграда за подслон на поклониците, която просъществувала до 1969г., като на нейно място са издигнати две други жилищни постройки.

ЧИИ СА НАЙ-ДРЕВНИТЕ БАЛКАНСКИ ТОПОНИМИ И ХИДРОНИМИ?

За да се намери истината за миналото на един народ са нужни няколко неща. На първо място това са историческите извори. Старите летописци не винаги са били откровени и безпристрастни, но все пак работите им са ценни. Верността на сведенията от хрониките може да се провери лесно. Това става с помощта на сравняването на различни данни от археология, антропология и не на последно място ономастика. Тази важна наука се занимава с изследване на произхода и значението на топоними, хидроними, антропоними...

Дори да не притежавахме сведенията от работите на старите автори, с помощта на ономастиката ние сме в състояние да разберем кой народ кога и къде е живял. Названия на местности и селища съдържащи думи като гьол, кара, топрак, бунар, хисар и др. са дадени от турците. Такива имена няма да намерим на територията на България по-рано от началото на ХV-ти век. Това е така понеже турците окупират страната ни в края на ХІV-ти век. До този период те не са имали възможност да стъпят за дълго време на Балканите.

Преди римляните да завладеят Тракия, на наша територия не е имало градове с имена Aquae, Augustae, Transmarisca, Securisca и др. Поради това, че подобни топоними се налагат едва след І-ви век, ние можем да установим в кой период легионите на Вечния град покоряват част от дедите ни.

Според официалната историография ние сме потомци на някакви невидими до VІ-ти век блатни обитатели наречени славяни и загубилите за рекордно кратко време езика си българи*. Ако това твърдение почиваше на реалност, то преди VІ-ти век, в Тракия не би трябвало да има топоними и хидроними обясними на езика, който говорим. Все пак, според вярванията на повечето учени, преди VІ-ти век дедите ни не са населявали трайно земите на юг от река Дунав.

Данните от ономастиката обаче показват една съвсем друга картина. За жалост тези данни не са известни на широката публика. Истината е, че най-древните топоними и хидроними от Балканите са обясними на български. Става дума не само за Тракия, но също и за голяма част от Илирия, Гърция, включително остров Крит. Названия на древни населени места и реки, чието значение има обяснение в езика ни се срещат и в Мала Азия. Като пример могат да се дадат античните Загора, Зелея (от стблг. зелие), Илиос (от стблг. илъ)...но това е въпрос на друга тема. В тази работа ще бъдат засегнати само най-старите балкански топоними и хидроними.

Да започнем с река Пеней, тя тече в гръцката бласт Тесалия, но има и още една река със същото название в Пелопонес. Езиковедите обясняват името Пеней с думата пена-пяна. Да, това изобщо не се отрича...но не се и обяснява как за Бога, повече от 1400 години преди “появата” на дедите ни, речно име в Гърция притежава българска етимология? Проблема става още по-сложен когато разберем, че на територията на Древна Тракия течат Панисия, Панисос и Панакс. Всички те се обясняват с думата пяна. Най-интересното е това, че вариацията пена-пяна наблюдаващо се в Пеней и Панисия е типично за българските диалекти. Това е така нареченото екане и якане.

Трябва да се уточни, че преди идването на гърците от Африка, страната е била позната под името Пелазгия. Учените смятат, че пелазгите са древен народ близко родствен на траките, а има и такива определящи траки и пелазги като представители на един и същ народ (Дюруи).

Отново в Тесалия е разположена планината Олимп – седалището на боговете. Името Олимп (древно вариант Олупийо) не притежава обяснение на гръцки. Учени като В.Георгиев  предлагат етимология със санскр. лумпати-троша, чупя. Т.е. Олимп означава скалисто място пълно с отломки. Това отговоря прекрасно на характера на планината. За съжаление не са споменати нашите глаголи лупам, лумкам, лумя (диал.ломя),олупвам, олумвам- бия, -троша, правя на парчета, отломки. Може да звучи абсурдно за някои хора, но е факт, че Олимп има най-добро обяснение на български език.

Планина Олимп има не само в обитаваната от пелазги Тесалия, но също на остров Кипър, а и в Мала Азия. Там е така наречения Мизийски Олимп. Д.Хоматиан разказва, че край него са живели мизите наречени по-късно българи. Те били прогонени от Александър Велики, но след време се завърнали и със страшна сила отвоювали Тракия, Панония, Илирия... Виждаме, че не само Олимп има най-добро обяснение на български, но разполагаме и със сведения за присъствие на българи край тази планина. В старите летописи е споменато мизийско племе олимпени...

Друга планина с интересно име са Карпатите. Край тях са живели тракийските племена гети, беси и др. Названието Карпати се обяснява с българската дума карпа-скала. Карпат(и) означава скалист(и). Днес край тези планини живеят румънци, украинци, молдовци, чехи, словаци, поляци...но обяснение за името идва от българския език.

Да продължим с други примери. От различни древни извори са познати пет (5) реки с название Ерасинос течащи на територията на Гърция. С подобно име е и Оросина – река в Тракия спомената от Плиний. Даже на север от река Дунав срещаме сроден хидроним, това е Иерасус. Всички тези названия се обясняват от езиковедите с вед.санскр. раса – течност, роса и разбира се блг. думи, роса, оросена. Дава се и сравнение с българското речно име Росица.

В земята на пелазгите наречена по-късно Гърция текат девет (9) реки с имена Кафисос, Кефисос (може да се добави и названието на Копайското езеро). Като обяснение за името В. Георгиев дава стбл. капати- капя, а и санстр. капха-течност...(капка). Дошлите от друг континент гърци не са били в състояние да представят правилно местните имена и са ги преиначили. Капка, капя е било превърнато на каф...

Малко хора са чели работите на Стефан Византийски. Този автор съобщава, че най-древното име на река Дунав е Матоас. Страбон ни улеснява неимоверно много давайки превода на Матоас като мътещ, мътен, с мътни води. Чудя се с каква съвест някои изследователи са ни обявили за потомци на нашественици, след като най-древното име на Дунава е обяснимо на български!

Същото важи за река Места. Нейното старо име е Нестос, то се обяснява със стблг. нести – нося, т.е. движа. Етъра, Янтра са тракийските Етерус, Атрус.Те се обясняват съвсем лесно съ стблг. ендръ- бърз. Странно е обаче, че нашите езиковеди не за забелязали връзката със старобългаската дума...или пък някой им е наредил да не я забелязват. 

Не е забелязана и друга българска дума. Специалистите тълкуват името на гръцката област Камания като дупка, изкоп...и сякаш не се знае, че територията на Камания е камениста и обяснение можем да получим с думите камен, каман (диал.)- камък.

В Югозападните Балкани е бил разположен град Азорос. Неговото име е сродно на фригийския топоним Езареис. Двете названия се обясняват с блг. яз-вир, воден басейн и езеро. Със същия смисъл са няколкото реки с име Ахеро(н), това е гърцизирания вариант на Азеро-езеро, т.е. воден басейн.

В същия регион както и Азорос е древния град Бала. Езиковедите обясняват името като бяла, но забравят блг.диал. дума бала-бяла. Не далеч е река Олган, чиято етимолгия се дава с думата влага и най-вече диалектната олага, улага-влага.

Тит Ливий пише за планинското езеро Вегоритес. В. Георгиев счита, че тълкуването на Вегоритес е две гори (планини). Аз лично смятам, че се касае за латинизиран вариант на стблг. въ горице-в планината мест.пад.

Древните Стоби и Стубера се обясняват добре с българската дума стобор- ограждение и блг.диал стубор-ограждение. Стоби и Стубера са пеонски градове, а според Йоан Цеца и Йоан Зонара (част) от българите са потомци на древните пеони.

Езиковедите не отричат, че името на тракийската Каластра се обяснява като кало-струя -кална струя. Не се отрича и това, че елемента пара присъстващ в десетки тракийски топоними може да е чуждото предаване на българската дума бара- река.Не се отрича, че елемента дева, дава присъстващ в десетки тракийски топоними се обяснава с блг. девам, дявам, т.е. полагам, поставям (основи).

Специалистите са откровени и по отношение на това, че тракийската дума виса отговаря на стблг. вьсъ-село, селище. В древността топоними с частица виса –селище има както на север, така и на юг от река Дунав. Могат да се посочат Виса, Висмар, Висанте, Висиа, Висон, Пато-виса, Берзо-вис...Топоними от този вид се срещат от Карпатите до Южна Тракия.

В случай, че само един-два древни балкански топонима и хидронима притежаваха обяснение на български език, то това би могло да се изтълкува като случайност. Реално обаче, по-голямата част на названията на древни градове и реки имат ясна българска етимология. Това показва убедително, че ние няма как да сме нов народ на Балканите щом нашия език е говорен тук от незапомнени времена.

Антропологическите изследвания от ХХ век доказаха, че ние не идваме от Азия, а сме европейци по произход, като повечето от нас са от понтийски тип, т.е. местни хора. Обичаите ни имат тракийски корени, Трифон Зарезан, Гергьовден, Кукерските игри и т.н. са ехо на тракийските култове към Хероса и Дионис. Етнолозите знаят, че голяма част от българските земеделски сечива, а и пастирските артибути са...от тракийски произход. Нашата носия има орнаменти, които могат да се видят по керамика на над 4000 години. В продължение на 1000 години старите българи са отъждествявани с траките от различни автори. Виждаме, че всички доказателства за местния ни произход се подкрепят едно друго. Проф. Ценов, Сотиров, Гинчев, Йонков-Владикин и др. са били напълно прави наричайки българите потомци на древните траки.

Тук идва най-големия парадокс. Дори елинофили като Дж. Чадуик признават, че древни названия на населени места като Атина, Микена, Кносос и др. нямат обяснение на гръцки език.Учени като Ваудхозен съобщават за десетки такива топоними. Плиний, Страбон, Херодот, а и Есхил свидетелстват за африканския произход на гърците. Херодот даже уточнява, че погребалните обичаи на гърците са като на африканските номади. Бащата на историята добавя също, че типичната гръцка дреха е от африкански произход.

Есхил определя данайците-гърци като съседи на етиопците. Генетични проучвания от 2001 г. показаха, че голяма част от нашите южни съседи са действително роднини на етиопците- Genetic distances are closer between Greeks and Ethiopian/sub-Saharan groups than to any other Mediterranean group and finally Greeks cluster with Ethiopians/sub-Saharans in both neighbour joining dendrograms and correspondence analyses http://www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed/11260506

Виждаме, че ономастика, исторически извори, свидетелства за обичаи, а и генетика определят гърците като африкански нашественици на Балканите.Официално обаче, те идват от север...макар доказателства за това да няма...Същевременно има десетина исторически извора определящи българите като тракийски народ. От анализа на най-древните балкански топоними се вижда, че те не само са притежават българска етимология, но и показват български диалектни особености. Както бе отбелязано по-горе нашите обичаи, народни носии и т.н. са от местен произход и все пак според официалната историография ние сме чужденци на Балканите...

Все още ли смятатате, че това, което са ви преподавали в училище е вярно?

Пояснения:

Понеже недобросъвестни хора спекулират с названието славяни трябва да се уточни, че дедите на поляци, чехи, руснаци и др. не са взели участие в съюза на Аспарух. Не са участвали и в битките с римските легиони, не са заливали и покорявали Гърция. През VІ-ти век предците на поляци, чехи, руснаци и др. са носили названията венети, венеди, венди и са обитавали днешните си земи, а не Балканите.

Истинските славяни са старите гети-древен тракийски народ. Те са обитавали земи от река Днестър до Шварцвалд и от изворите на Висла до делтата на Дунава. Свободните гети наречени славяни сключват съюз с Аспарух и така бива извоювана независимостта на Дунавска България. Понеже името на гетите–славяни е станало най-известно, то всички народи говорещи сродни езици получават след време името славяни. Родственост и идентичност обаче са две различни неща, това трябва да се осъзнае добре!

По същия начин се поражда и названието германи. Корнелий Тацит обяснява, че по начало името германи е важало само за едно племе. Чак след време всички други хора говорещи близки езици получават името германи. Днес шведите се считат за германи в езиково и културно отношение. Това обаче не означава, че Гай Юлий Цезар се е сражавал със викинги (дедите на шведите). Не бива да се сместват поняния от линвистиката с имена на исторически народ.

Това, че немски и шведски са от една едикова група не ни дава право да припишем немската история на шведите и обратно. Макар да имат едни корени, това са два различни народа със съвсем различни заслуги в историята. Дедите на немците влизат в историята преди около 2100 години, докато дедите на шведите се споменават векове по-късно.

Точно така стои въпроса и със славяните. Старите славяни може да са говорили сродни езици с вендите обитаващи Полша, Русия, Чехия и т.н. но имат съвсем различна история и съвсем други обиталища.

-          Фондация „Торос-Вит” е изпратила от  8 месеца писмо до ръководителите на Пловдив да разрешат в подземията на общината да се организира мемориално място. Там до 1959 г. са били килиите на Държавна сигурност и забележителното е, че допреди 10-ина година бяха запазени в напълно автентичен вид, дори с кървавите надписи по стените. През 1992 г. имаше някаква подобна идея и влязохме с председателя на ОбС и зам. кмета тогава, заедно с двама репресирани. И на двамата им стана зле, на единия му бяха вадели ноктите там. Стоеше и „водната” килия, както са и викали – изтезание, което поне аз не съм срещал другаде. Подът на килията е нещо като мини-басейн, 15-20 см. вода, а по средата бетонно блокче. Само там може да останеш сух, седнал или прав, няма лягане, няма спане – иначе си във водата, а зимата може да си представите… Сега издирихме живи „посетители” на тези места, за съжаление или са в инвалидни колички, или са много болни, но това е съхраняване на паметта, на близкото ни минало. Днес дойде един дядо от Цалапица, който бил затворен там през 1951 г., жена му отишла да го търси и я прибрали и нея, но в нещо като килия под стълбището – кубче 1.5 на 1.5 м. И тази душегубка още стои. С много усилия и без никаква финансова помощ издирихме много подходящи за изложение „материали”. Хората ги пазят! Потискащо и същевременно величаво! Ще изложим и някои знаменателни документи. Като тези от двете асеновградски конспирации. Като ги четеш ти настръхва косата. Няма в света такова варварско правосъдие. При първата са дадени и изпълнени 13 смъртни присъди, а са съдени и деца – Георги Гавазов от с. Дебър тогава е бил на 15 г., а Атанас Пинтиев от Асеновград на 16г.!!? Ами избиването на мъжете от цялата фамилия Гошеви?! Осем деца остават на улицата, майка им ги храни с малко захар увита в парченце от ръченика и`. Не ги пречупват. Едно от тях, Владо Гошев бе на нашата конференция, разказът му разплака залата. Не ги пречупват. На 20 г. Владо пак тръгва срещу комунизма. Из затворите лежи с хора като Петър Пасков, Георги Заркин, Димитър Пенчев, отказва помиловка от 3 месеца, ама понеже е кадърен и умеятен реставрира мебелите в почти целия Стар град. Такива хора са се опитали да смажат и технологията, методите и средствата ще се опитаме да покажем в този бъдещ мемориал. Но… общината си мълчи тягосно, въпреки че не искаме от тях нищо. Помещенията ще си останат общински, ще се впише инициативата и в кампанията за европейска столица на културата. Нооооооо… Ще се прави въжен лифт над Пловдив и трасето е следното: качват туристите от Панаира/ще им показват Гочиту Гергов като местна забележителност/, после лифт-станцията е на Альоша и накрая завършва на Братската могила. Нечий перверзен мозък е решил, че това заслужава да се „експонира” от Пловдив! Да не говорим, че местния сленг е създал и специална терминология за доносника, „слушалката” – гогост. Идва от имената на Гочо Грозев и някакъв Стефан – партийни пловдивски функционери. Та гогости били тези дето се въртят в бохемските компании в града и доносничели за „нездрави” прояви – жертва на гогости са Сашо Сладура,  арх. Чинков, Леа Иванова, например… В Пловдив стават едни неща, които трудно се обясняват. От няколко месеца някакъв рудимент на комунизма Жорж Трак си издигнал пак три-метров паметник на Йорданка Николова в двора на фирмата. Преди години същия го беше монтирал на ул. „П. Шилев”, но тогава го натиснаха и го махна , сега пак го е турнал.Едни други пък разнасят като алтави документ № 1, че организацията на БСП с лидер Георги Гергов в града е сертифицирана по ИСО-9001 за „обществено-политическа дейност”. Демек – вижте ни вече сме сертифицирани комунисти! Е, при тази инвазия на тежкия комунизъм не е ли справедливо да се почетат и жертвите на този режим? Но…в Пловдив спомене ли се името на всесилния масон Георги Гергов на управляващите им треперят дантелените мартинки. Ако продължават така на изборите Герб ще ядат страшен бой, а не ми се иска. Ще взема да драсна едно писъмце на Бойко, поне да му разкажа на какви „кадри” се е доверил в Пловдив…

 "Човекът от дясно" е Гочиту Гергов - властелинът на Пловдив и при СДС, и при Царя и сега при Герб. В ляво е друг от тази порода, носещ второ име "Бор". 

-          - Архивът ми е следствие от това, че искам или не искам вече 22 год. се въртя в обществения живот, склонността ми към документалистиката… Е, някои съм купувал и от т. нар. „черен пазар”, винаги в такива случаи се движиш по тънък лед… А личната ми мотивация е от репресиите върху предците ми – дядо, баба, чичо ми Трифон Кунев… В крайна сметка и моите сблъсъци със системата през 80-те год. На конференцията в Пловдив бях много приятно изненадан, че дойдоха много млади, някои долетяха от САЩ, значи – има интерес към тези архиви, към близката ни история… Нито една медия не  отрази масово посетената конференция. 

-          - Няколко пъти предлагахме промени. Резултат няма. На първо място: незабавно да се изравнят в обхвата на закона т.нар. „публични длъжности” и публични дейности” – чл.3, ал.2.,  за да се проверят за принадлежност и съдии, журналисти, банкери, религиозни общности, инвестиционни посредници, синдици, заемали тези длъжности преди 2006 г. Отпадането на чл.32 е повече от задължително – текстът му позволява да се крият части от досиетата. С този случай се сблъсках в документите на първия посланик на България в САЩ Огнян Пишев. А репресираните са отново жертва, защото някак си се забравят хората, които са ги принуждавали, изнудвали, издевателствали над тях – оперативните работници на ДС, милиционерите. В същото време, за да подадеш искане за четене, да получиш разрешение, да снимаш документи на човек от провинцията например му трябват  4-5 пътувания до София, а има 28 поделения на архивите във всеки областен град, които могат да свършат част от работата, поне да се спести унижението за разкарване на хората. Настояваме още за законово изискване всеки кандидат за държавна работа и особено за учители и университетски преподаватели да бъдат проверявани за принадлежност към ДС. И още - всички бивши служители на ДС да бъдат незабавно освободени от днешните служби за сигурност и МВР, а пенсиите на бившите щатни служители на ДС и щатните функционери на комунистическите организации/БКП, ОФ, ДКМС, БЗНС-казионен, БПС, ЛРС, ОСО/ да бъдат намалени до нивото на средната пенсия за страната.

- Цитираш швейцарският вестник „Нойе Цюрхер Цайтунг”, че стари комунисти отново дърпат конците в България? Според теб Екатерина Бончева заслужава ли да е там?

- Това го написаха в Швейцария, изхождайки от позицията на Европейската платформа за памет и съвест. Например новоизбраният член на комисията Георги Пангаров е ръководител на групата милиционери, които биха граждани и политици пред Народното събрание през 1997 г. Нали си спомняте, че Филип Димитров пострада тогава. Сега, ако иска удостоверение, че не е бил явочник ще иде да му го дава шефа на побойниците му. Апостол Димитров  пък е десетилетия само партиен работник на партията, която създаде институцията ДС… За председателят Константинов вече се знае… Абе, идва Бончева в Пловдив да разяснява досиетата в контекста на езика, използван от тайните служби. Накичила се като фолк-звезда, като коледна елха и хората се подхилкват, а на мен ми вика: „Няма да говоря с вас, защото имало „пловдивска връзка” в атаките срещу комисията и`”. Разбираш ли, тези люде се изживяват като някакви пазители на Кутията на Пандора, като тяхна, лична собственост и при това получават министерски заплати да се правят на Коробочки за тайните на комунизма. Айде холан! Иначе тя, благородната г-жа Бончева е всъщност представител на още по-благородните г-да Софиянски и Любо Пъпката, които усърдно обслужваше като техен персонален журналист-предизборник…

-          - Защо шефът на тази комисия (Евтим Костадинов)  е крайно неподходящ за длъжността? Доколкото знам Бойко Борисов лично е дал одобрението си за този човек, а Методи Андреев заяви – фактът, че Костадинов е работил за ДС не е обезпокоителен, защото той самият е отворил досието на Първанов и това е равно на подвиг?!  

-          - Блестящата глупост, изречена от Гого Лозанов: „Костадинов е добър, защото разкри досието на Гоце!”. Алооо, др. Гого, ами това му е задължение по закон, ако не знаеш? Значи да хвалим някой, че изпълнил закона!!? Същата е логиката и на моя приятел Методи и виси отново страшния въпрос пред него – ами вие защо се ослушвахте и почесвахте, та не го разкрихте?! Знаели, но докато Петър Стоянов и СДС губят изборите, те си мълчали. Ама закона, касата на Димо Гяуров, Бриго, Царя, кадет Рилски… Казваш каквото знаеш дори с риск да ти друснат някоя глоба, нали за вас над всичко е истината, после верността към синята идея, Иван Костов и т.н. Иначе Костадинов не го познавам, може да е много добър човек, даже хрисим, но Горанд Линблад дойде от Швеция и каза: „Изхвърляме цялата ви комисия от европейската Платформа за памет и съвест, защото е съставена от хора, упражнявали репресивна власт!” Точка. Пък нашите „пазители на тайните” да се правят на герои пред Гого и Методи. Между другото, Методи няма да каже копче за Бончева, ще я превъзнася до въз Бог, защото е кръстница на децата му.

Бончева пред полет към господарите...

  - Как ще коментираш скандалния факт, че Комисията по досиетата е обявила едва 6 500 имена от общо 300 000 нещатни сътрудници и 25 000 щатни офицери?  

-          - Затова предлагаме до края на 2012 г. Комисията да обяви по азбучен ред в сайт имената на всички щатни и нещатни сътрудници на ДС. На всички обявени да се даде възможност в същия сайт да дадат обяснение, относно своята принадлежност, а след 1.01.2013 г. архивният фонд на Комисията да бъде предаден за управление и стопанисване на Държавна агенция архиви, самата  Комисия по досиетата да премине към агенцията и не бъде първостепенен  разпоредител с бюджетни кредити.   

-          - Ами така е просто – членовете на комисията получават огромни заплати без никакво основание. Те са констататори и партийно-квотни чиновници. Ефективността им дори там е нула. Аз преди година чаках четири месеца за копия на документи, сега втори път се прехвърли този срок, а самата комисия е записала във вътрешните си правила допустим максимален срок от … 90 дни. Да ги съдиш дори по Закона за достъп до информация е невъзможно. Пазят ги от бившето УБО, возят се с луксозни лимузини, абе попадането там е „долче вита”, при положение, че има държавна структура с опит в боравенето с документи – Държавна агенция архиви.

И още нещо, отишла преди 2 г. г-жата Бончева на конференция за архивите в Прага, седяла, гледала и слушала, докато в един прекрасен миг се дигнала и зачезнала, защото трябвало да иде да се представи в посолството, демек – изживявала се и като дипломатически пътник. Друг път пък се появява по светски списания на фона на луксозни частни самолети, а надписът е „Пазителката на тайните”. Чакам в скоро време да се изяви на някой фолк-концерт. Един съвременен вариант на Ганю с досие. Тия дни разбрах, че се занимавала и с производство на розово масло.

От 2009 до 2012 Комисията е изхарчила общо  30 948 000  лв. от бюджета, а ако бе част от агенция архиви сумата щеше да е наполовина, че и повече. Оня ден попадам на един от сборниците на документи и чета, че има редактор, рецензент, съставител и те по право са членове на същата комисия или някой депутат. И не го правият безплатно, нали? Е, питам аз какво прави рецензента или редактора при сбора на документи??!

         - Кои от членовете на комисията нямат капацитет да работят в нея и защо?

-          - Не искам да правя лични характеристики, правят ги от Европа и те са доста негативни…Непоносими за едно демократично общество, дори…  

-          - Защото съществува това разделение между „публични длъжности” и „публични дейности”, заради този текст не се проверяват и оповестяват и журналисти, инвестиционнни посредници, синдици, магистрати, банкери, заемали тези постове преди 2006 г.  Голяма част пък от тези „герои на прехода” просто бяха избити… Но ще се отчете поредното „тежко” решение…/ В интерес на истината след време управляващите направиха промяна в закона .../ 

-          - Казваш – Повече от цинично звучи намерението на сегашната комисия да се трансофрима в Институт по национална памет?  

-          - Неразказаното ни минало оставя все още в живота ни символните означения на една мрачна епоха – Страхът, Терорът, Контролът, Имитацията, Несвободата, Лъжата, Абсурдът. Тези идеологически и психологически маркери, характерни за всяка тоталитарна епоха, продължават да битуват в дебрите на осакатената ни национална психология. Преодоляването на наследството от комунизма е дело, преди всичко, на освободени от страховете души! Гражданският сектор е тотално изключен от този прочит на миналото, докато партийните администратори, т.е Комисията още от сега се въртят да си осигурят доживотно присъствие в следващата държавна хранилка. Това паразитиране върху страданията е отвратително, несправедливо и дори зловещо.

 А хората се надяваха, че още 1990 г. комунизмът ще отиде на боклука в България...

За динамичното време, в което живеем, две десетилетия са дълъг период – бурни години, които промениха България неузнаваемо. Обществени организации, партии, фирми, вестници се появяваха, прецъфтяваха и изчезваха, разцепваха се и се сливаха или просто се сриваха под тежестта на времето. Малко са онези човешки  общности, които съхраниха своето добро име и обществено влияние. Една от тях, може би не най-известната, но със сигурност най-стойностната, е  Съюзът на възпитаниците на ВНВУ. Бях 20-годишен, когато ме приеха в Съюза през 1996 г. Щастлив съм, че станах свидетел и участник според силите си в историята на Съюза през всичките тези години. Те заслужават своя задълбочен анализ и своята равносметка. Но за да е пълна тази равносметка, тя не може да започне от 1992 г. не може да започне и от 1944 г. Мисля, че ще бъде повърхностно, ако започне и от 1878 г. За да бъда разбран Съюзът ни, за да бъде прочетена правилно неговата история, трябва да започнем от появата на офицерския корпус.

Офицерът е професионален военен командир. Затова за офицерски корпус можем да говорим там, където има постоянни военни формирования. Центурионите в древния Рим вероятно са едни от първите професионални военачалници и първообраз на съвременните офицери.

В средновековна Европа армията не е постоянна, а се свиква по време на война. Тогава всеки аристократ има ангажимент към своя сюзерен да организира опълчение от свои васали и техните войници и да се включи във военния поход. Рицарите са воюващото съсловие, но военната кариера не е тяхна постоянна професия.

Към средата на ХV и началото на ХVІ в. в европейските страни започва да се формира постоянна армия, свиквана и издържана от държавата, която постепенно да заменя военновременното рицарско опълчение. Възниква офицерският корпус, като социално-професионална група.

По силата на факта, че постоянната армия заменя рицарското опълчение, естествено е, че и офицерският корпус на армията от нов тип се попълва от рицари, за които военното дело е естествено призвание. Рицарството се преобразува в офицерство, а офицерството унаследява рицарските воински традиции и психология. Но освен воинското занятие офицерите наследяват от рицарите и техния социален статус – благородничеството и принадлежността към висшето съсловие. От 1711 г. датира записката на Петър І: „Офицерите са на първо място спрямо цялото останало дворянство!“. Тази записка съвсем ясно показва намерението на царя първо да вкара всички офицери в състава на дворянството, а след това и да ги постави на първо място преди всички останали групи дворяни. През следващата 1712 г. указ на Сената потвърждава тази политика, като постановява: „Да се огласи на цялото поместно дворянство, че всеки дворянин във всеки случай, ат какъвто и род да произлиза, отдава почест на всеки младши офицер...“.

Със специален кодекс „Табель о рангах“ от 1722 г. Петър І регламентира статута и степените на аристокрацията в Русия. Съгласно „Табель о рангах“ всеки офицер от пряпоршчик нагоре получава дворянски статут, който се предава по наследство на потомците му. По-късно, при Екатерина ІІ, дворянин, който няма офицерски чин, не е имал право да се движи в града по друг начин освен на двуколка, теглена от един кон, докато файтон с два коня се полагал само на офицерите. Чак до революцията офицерските чинове в Русия се титуловат: младшите офицери „Ваше благородие“, щаб-офицерите – „Ваше високоблагородие“, а генералитетът: „Ваше превъзходителство“ и „Ваше високопревъзходителство“ (за пълен генерал).

Да не е служил като офицер, за дворянина е неприлично. Дори след премахването на задължителна военна служба за дворяните повечето от тях служат поне известно време „за чест“. При тази служба особено в гвардията и кавалерията се правели значително повече разходи, отколкото получената заплата, така че благородникът практически служел за сметка на личните си средства.

С напредъка на индустрията търговията и услугите през ХІХ век се появили граждански професии и занятия, които осигурявали бързо забогатяване и социален престиж без нужда от принадлежност към висшето съсловие. Аристокрацията започнала бавно да отстъпва своята обществена позиция на буржоазията. Въпреки това и след промените, наложени от времето, престижът на офицера в европейските общества останал достатъчно висок, а традиционно свързаните с тази професия представи за чест, достойнство и благородство винаги останали валидни. По отношение на личното достойнство офицерът, както и преди, стоял на недостижима за останалите висота и това положение в морален план никога не е оспорвано.

Триединната формула „Бог, Цар, Отечество“ е определяща за цялостното възпитание на офицерите и служи като „Символ Верую“ през целия им живот. Офицерите се възпитават в представа за благородството и почтеността на мисията си, в осъзнаване на своята висока роля. Те гледат на всяко явление или политическа идея единствено през призмата на националните интереси. Най-важно значение за офицера има клетвата. Офицерът независимо от личните си убеждения се считал изначално и завинаги свързан с клетвата. Отстъплението от нея се считало за толкова недопустимо и позорно, колкото проявата на малодушие на бойното поле. Офицерите разполагали с политически избор едва в случай, когато клетвата престане да действа (такава ситуация възниква в Русия рез 1917 г. с абдикацията на Царя и създава предпоставка за гражданската война).

Гордостта на професията винаги е била характерно и важно качество на офицерството. Никъде другаде славата и истинското честолюбие, а не тщеславие не са толкова важни, както при офицерите. Военната служба е тежка и икономически неизгодна и затова тя е само за тези, които са лично увлечени от военната слава и за които ролята на водач е привлекателна и покрита с ореола на величието. Офицерът обожава своя мундир, своя бит, всички особености на военната служба. Той не би ги заменил за никаква заплата и служба, защото всичко друго му се струва дребнаво, непривично и далечно на сърцето му.

Качествата, необходими на бъдещия офицер, най-успешно се формират, когато човек от детството е закърмен с офицерските ценности и е расъл в офицерска среда. Затова и плеяда блестящи пълководци принадлежат на офицерски династии – родове, дали по няколко представители от последователни поколения офицери. Това са хора, които още в детска възраст получават умалени офицерски униформи. Едва научени да говорят, вече знаят военната молитва, а образът на Родината владее въображението на детския им свят. Те мечтаят и заспиват с героичните образи от историята, с бойните маршове и военната поезия. Уменията, маневрите, стройните войнишки редици, знамето, заобиколено от своите защитници, са част от техния живот и мечти – когато поотраснат, те не мечтаят за нищо друго, а само за кадетския корпус.

Офицерската чест ограничава офицера в личния му живот – той може да се ожени само с разрешение на своя командир, и то в случай че притежава достатъчно средства, за да издържа семейство, а годеницата е с безупречна репутация. Офицерът, за разлика от обикновения гражданин, не се кълне при явяване в съд. Счита се, че думата му е достатъчна.

Чувството за бойно другарство е много дълбоко вкоренено в офицерската среда. То се култивира още в кадетския корпус и военното училище. В условията на чести премествания на службата другарството създава „полковото семейство“ – обществена среда на офицерските семейства. Началникът на гарнизона посещава семействата на своите офицери, а сам им отвръща, като ги кани в своя дом. Взаимоотношенията при това общуване са протоколни дотолкова, че да се спазва старшинството, но в същото време са непринудени и приятелски, така че никой от по-младшите офицери да не се чувства унижен или подценен. Властва дух на „разумна дисциплина и изтънченост по рефлекс“.

Когато с указ на Императорския представител през юни 1878 г. в рамките на Българската земска войска се формира Командата на волноопределящите се (впоследствие Военно училище), първите инструктори – руски офицери, започват да правят това, което се прави5 във военните училища в Русия – да обучават не просто военни, а благородници. Те внушават на първите български офицери благородството и честта на пагона, предават им нишката на традицията, започнала от римските центуриони през средновековните рицари до офицерския корпус на аристократична Европа.

Българските офицери попиват този светоглед и не след дълго се превръщат в истинските водачи на българския народ – в неговия елит, в неговата най-издигната и уважавана прослойка. Не е случайно, че едва десетилетие по-късно френският граф Робер дьо Бурбулон ще сподели в спомените си за първия си дворцов бал в София:

„Почти всички министри, с изключение на министър-председателя, имат вид на провинциални учители. Затова пък офицерите са, общо взето, учудващо изискани, възпитани, с добри маниери, почти всички говорят френски, умеят да се представят, да поздравяват.“

След политическата криза, последвала българското Съединение, руските инструктори се изтеглят от България и обучението на бъдещите офицери остава изцяло в ръцете на новосъздадения български офицерски корпус, формиран от първите възпитаници на Военното училище в София, много от които завършили водещи европейски военни академии. Но положеното начало е съхранено в традицията на Военното на Н.В. училище.

Младежите, постъпващи във Военното училище, се обучават в дух на благородство. Но техният произход не е благороден. Те не са родени със сребърна лъжица в уста, а произхождат от всички слоеве на българския народ. По произход те са близки до своите войници. Авторитетът им се гради не на потекло, а единствено на честта на пагона и на ежедневно доказване на водаческите им качества. Тъкмо тази сплав от аристократично възпитание и морал, от една страна, и близост до войника и дълбоко познаване на неговата душевност, от друга, създава магията на българското военно чудо, на редиците, вървящи на нож, прегазващи враг след враг и незнаещи що е поражение. Тази магия ражда победите при Сливница, превземането на Одрин и Тутракан, отбраната на Дойран. Тези офицери – аристократи, но в същото време братя на простия войник го повеждат с боен марш под триумфалните арки на Букурещ, Одрин, Солун, Скопие, Прищина и Ниш.

След Първата световна война и жестокия Ньойски договор полетът на българското офицерство е грубо прекъснат. Войската е унищожена, като е сведена до погранична стража и жандармерия, хиляди офицери са уволнени от служба и остават буквално на улицата – без работа, без перспектива, а дори и без уважение, защото обществото, покрусено от поражението, започва да губи своите ценностни и морални ориентири и да става подвластно на политиканство и ниски страсти. В тази тягостна среда енергията на родолюбивото офицерство се влива в създадения през 1908 г. Съюз на запасните офицери. Хилядите военни командири, принудени да свалят пагоните, ги заменят с малка значка на ревера, изобразяваща белия кръст на високите степени на Военния орден „За храброст“, щита с лъва от националния герб и лавровия венец, символ на победата. И с тази значка на ревера те, българските офицери, отново стават победители, този път на цивилното поприще. Не след дълго СЗО се превръща в най-влиятелната обществена сила, с която се съобразяват всички – от Двореца и партиите до кмета на последното село в страната. В опита да се заобиколи Ньойският диктат се създадени редица институции, по същество военни, но формално цивилни – Трудова повинност, Железопътната дружина, различни спортни, ловни и други организации, все изградени и ръководени от офицери.

В периода между двете войни огромната част от висшия политически елит на Царство България – министър-председатели, министри, дипломати, големите имена от културния, интелектуалния и университетския живот на страната, се състои от членове на СЗО, възпитаници на ВНВУ или ШЗО. Политиците Иван Багрянов, Стойчо Мушанов, Константин Муравиев, Димитър Пешев, писателите Йордан Йовков, Димчо Дебелянов, Димитър Димов, професорите Петър Мутафчиев, Спиридон Казанджиев, художниците Щъркелов, Гюдженов, Борис Денев, музикантите маестро Атанасов, Емануил Манолов... всички те са носили офицерски пагон, преди да станат велики българи.

Съюзът на запасните офицери е онази сила, която противодейства на общественото разложение и политиканството, води борба за патриотично възпитание в училищата, за национална памет и ценности. Когато безсилието и безобразията на политическите партии са на път да тласнат България към нова катастрофа, отново военните поемат отговорността и спасяват страната от забравилите се дружбаши. Десетилетие по-късно партийната система е заменена с режим на монарха като върховен авторитет, тогава отново гръбнак на българската държавност става патриотичното офицерство. Няколко години по-късно набралата ново самочувствие България скъсва с ограниченията на Ньойския договор и възражда своята войска. Офицерството възражда своя публичен образ, залагайки на висок професионализъм и безупречна подготовка. И ако випуските на ВНВУ до Първата световна война произвеждаха офицери с аристократичния блясък на национален елит, то в края на 30-те от прочутия портал с надпис „Пази традициите на този дом...“ излиза ново поколение офицери, по-скоро от пруски тип, строги и неумолими воини, сраснали се с коня, стремето, владеещи до съвършенство модерната за времето си техника, гледащи смъртта нагло в очите, мъже, за които саможертвата не е подвиг, а работа. И те го доказаха в последната жестока война, в черната димна диря на падащите от небето вражески летящи крепости и в понтонните мостове на Драва и Мур, строени под дъжда от снаряди.

9 септември 1944 г. сложи край на Съюза на запасните офицери, а голямата чистка през 1946 г. – на българското офицерство, командващо „След мен!“, а не „Напред!“. Традицията, започната от римските центурии, завърши тъжно с няколко списъка в „Работническо дело“.

След 9 септември честта на пагона е необратимо потъпкана. В офицерски звания са произведени неграмотни бивши партизани и комунисти без всякаква култура, образование или познания по военно дело, без морални устои и ценности. Тяхното пагубно влияние в армията се усеща още по време на войната в т.нар. помощник-командирска длъжност, за да докара в следващто десетилетие офицерската професия до жалък обект на присмех.

С годините неграмотните партизани бавно отстъпват място на следващо поколение „народни“ офицери, които получават знания и умения в съветските военни академии и изградената в България по съветски образец мрежа от военни училища. Те ползват цялата научна, техническа и пропагандна мощ на готвещия се за тотална война Източен блок. Професионализмът на офицерството донякъде се завръща, но моралът и ценностите му – никога. Офицерството по време на комунизма беше партиен авангард, „юмрук на партията“, оръжие на световния пролетариат. По военните плацове се вееха червени знамена със сърпове и чукове и се пееха песни за Червената армия. Затова ние не приемаме този период за наше наследство, нито за част от“Завета на дедите“.

След падането на Желязната завеса оцелелите възпитаници на военните училища на Царство България възродиха забранения през 1944 г. Съюз на запасните офицери и започнаха неуморно да работят за връщане на традицията и паметта за българското офицерство. По тяхна инициатива се възроди Гергьовден като Ден на храбростта и празник на армията, стотици улици взеха имената на забравени военни герои, възстановиха се превърнатата в склад църква на Военното училище и Алеята на победите. По парадите зазвуча отново „Шуми Марица“. В редица книги, статии, интервюта и разбира се, на страниците на съюзното списание „Един завет“ като феникс от пепелта започнаха да възкръсват имената на воинския героизъм. Този подем нямаше как да не бъде заразителен. През 1996 г. група младежи, които слушахме с упоение словата на Банковски, на Дянко Марков, основахме Младежкия клуб „Един завет“ към Съюза и се включихме в неговата дейност. С годините животът ни разпиля, но неколцина от нас останахме верни на онзи първоначален възторг от контакта с последните истински герои на България.

През последните години живите възпитаници на ВНВУ навлязоха в 90-те си години. Редиците на Съюза започнаха да оредяват. Това обаче не намали усърдието, с което възрастните офицери служат на полето на паметта и истината. Високият им дух отново вдъхновява. Затова през 2009 г. няколко души учредихме Клуб на потомците, който за приемственост нарекохме „Един завет“. За три години клубът набра сили, обедини над 80 души от България и чужбина и участва пълноценно в работата на Съюза, а страницата ни в интернет се наложи като уважаван източник на информация за историята на офицерския корпус.

Ние от „Един завет“ с гордост се наричаме „потомци на царски офицери“, а възрастните ни колеги бързат да ни поправят, че това понятие не е правилно, защото те не са царски, а български офицери. Ще си позволя да не се съглася с тях. Някога през 50-те понятието „царски офицер“ е било присъда, с която комунистите са клеймели изхвърлените от живота „бивши хора“. Болката не е отминала вече 67 години и затова предизвиква бурна реакция всеки път, когато споменем този израз. Но когато ви нарекоха „царски офицери“, шумкарите сложиха ясна граница между себе си и вас. На тази ясна граница ние особено много държим. Защото ние не сме просто някакви патриоти, нито хора, увлечени по проблемите на армията. Ние сме потомци на офицерския корпус на Царство България. Думите „потомци“ и „царство“ са ключови за нашата съпричастност към Съюза. Ангажираността ни е повече семейна, отколкото обществена, а епохата, чийто дух ни вдъхновява, има ясен край – 9 септември 1944 г. Приемаме хора, които нямат офицери сред предците си, само по изключение. Ако ги сметнем достойни за нашето „полково семейство“. Всичко това не означава, че ние не уважаваме и не подкрепяме днешната Българска армия и съвременните офицери. Тъкмо на против. Гледаме към тях обаче през традицията на царския офицерски корпус, чиято висока морална летва те трябва да се стремят да достигнат.

Този специфичен потомствен и исторически характер на клуб „Един завет“ ни прави много различни от многобройните патриотични и родолюбиви организации с масов профил, стремящи се да приобщят колкото може повече членове.

Нашата цел не е да променяме обществото, да предизвикваме някакво „ново Възраждане“ или да оправяме света. За това си има партии, институции и организации. Нашата цел е по-скромна, но не по-малко отговорна – да съхраним паметта за офицерския корпус на Царство България, да я защитим от лъжата и подмяната и да я направим достояние на цялото общество.

Не да вършим героични дела, но да свидетелстваме за Вашите героични дела.

Не Ви обещаваме бъдеще. Обещаваме Ви незабрава.

Съюзът започна своята възродена история с един незабравим исторически парад – 6 май 1993 г., когато блок от кавалери на военния орден маршируваха под бойното знаме на ВНВУ. Този символичен жест никога повече не се повтори и основателите на Съюза останаха последните възпитаници, развяли бойното знаме на училището.

Днес, 20 години по-късно, отново на гергьовденски парад, президентът поздрави блока на Военна академия със „Здравейте, офицери!“. Оказа се, че тъй като в армията вече има жени, то обръщението „Господа“ е изпратено в историята и днешните хора под пагон, много от които са започнали кариерата си като „другари“, станаха просто офицери, преди да успеят да станат господа. Вие сте последните „господа офицери“.

Към войниците се издават команди. При влизане на висшестоящ се командва „Мирно!“. Към офицерите не се крещят заповеди. Вместо команда те се поздравяват с „Господа офицери!“. И тъй като вече не е част от уставния военен церемониал, старият поздрав ще остане да живее само в редиците на възпитаниците на ВНВУ, като част от неговата традиция и символика и ние, малцината, които знаем какво означава, ще имаме привилегията да го произнасяме при среща или тържествен повод. А какъв по-хубав повод от 20-годишния юбилей на нашия прекрасен Съюз?

Господа офицери!

Борис Станимиров,

Член на УС на Съюза на възпитаниците на ВНВУ,

Председател на Клуб „Един завет“

Сп. „Един завет“, бр. 2 / 2012 г.

____________________________

Литература:

1. Волков, Сергей. Руский офицерский корпус (2008).

2. Янчев, Веселин. Офицери без пагони. Съюзът на запасните офицери в България (2000).

3. Рухчев, Никола. История на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ (2008).

4. Граф Робер дьо Бурбулон. Български дневници (2007).

5. Сайт „Един завет“ http://edinzavet.org