Не мога да стоя безучастен и да гледам хорската трагедия, не мога да мълча и да прикривам гафове и престъпления, не знам дали някой ще ме чуе и дали има смисъл от тази НАША вълна на недоволство и протест, но си струва да опитам. Тези дни съм щастлив и горд, че най-после много от блогърите се обединихме около една кауза - да спрем порочната система и да се промени моралът в здравеопазването! Естествено, когато в блога се зашуми по някакъв казус, веднага се появяват двама-трима критикари, които като ято лешояди кръжат и чакат удобен момент, за да стоварят киселите си настроения върху всички нас. В блога дори да дойде самият Отец и да напише нещо смислено, все ще се намерят такива, на които това ще им бърка отзад... Сега, след написването на тези редове, аз ще съм им мишена №1 - но да побързам да ги предупредя:
- През к**а ми е за вашите злобни забележки!
 След това "лирично" отклонение, продължавам по същество. НИЕ ще продължим да пишем по темата, ще продължим да искаме отговори и да търсим отговорност от виновните и няма да се уморим, докато някой не направи нещо смислено! Ако на някой от лекарското съсловие или на някой безделник - тези наши действия му се струват маловажни или дори неприятни, със съжаление ще кажа, че доста търпяхме и вече няма накъде!! Омръзна ми да ни занимават с второстепенни новини, да ни отвличат вниманието от същинските проблеми! Всички от "системата" знаят и разчитат на късата памет на народа, неслучайно е и нашенската поговорка
" Всяко чудо - за три дни!"
   Е, за ваше съжаление и моя радост, този път нещата ще се проточат доста по-дълго от това!! Смятам да публикувам редовно и да подкрепям всички колеги, които пишат по "здравната" тема!!! Не се отчайвайте приятели, не се поддавайте на провокации, тук има и инфилтрирани субекти, чиито роля е да ни демотивират и да ни "разпръснат", като със сълзотворен газ! VENCEREMOS!

www.facebook.com/pages/IZRODT-Mihail-Madzunov-ot-ISUL/125234594211067

bgpatientsprotest.wordpress.com/


Въпросът е поставен в Телевизия Европа, а отговорът .. отговорът е страшен!!!

djgator.blog.bg

Когато рухват световете, когато ценности и смисли, съществували в съзнанието като стълб на битието, потъпкани потъват в пепелта на времето, когато бъдещето става настояще, а миналото ражда съмнения за прегрешения, терзания и обвинения, когато символи и знаци, давали ни сигурност, умират пред очите ни, а идващото Ново се сменя с бързина, която умът отказва да приеме, когато безсъзнателните страхове, надежди и очаквания вземат връх, тогава …
В “промеждутъка на времето”, в полето  между рационалното и ирационалното се появяват митовете, за да подредят, макар и временно, препускащия калейдоскопичен свят, загубил дълбочина и истинност, да го спрат и върнат усещането за цялост и безспорност.
Мислейки политиката като рационална форма за използване ирационалната същност на масите, политическите митове, създадени по план и също така по план разпространени и внушени, сякаш са идеалното средство за контрол над големи групи хора, както и на всеки един от нас. Възникнали в PR щабове, те са неуязвими и нечувствителни към рационални аргументи. Ние не можем да ги разрушим, но защо да не се опитаме да ги разберем?
Връхлетелият ни Преход, с претенция да пренареди света, тества границите на възможностите ни, чак до ръба на тънката взривоопасна линия на разпад на обществото. Политическите митове изиграха роля на  защитен механизъм и феномен, възникнал в отговор на непреодолими за културата  ни противоречия, просъществувал, докато същите са налице (по Клод Леви-Строс).
     Кои бяха и са политическите митове на Прехода, които “възстановиха” целостта на нашия разпадащ се свят, превърнали се в новите ни истини, а възможно и в поредните заблуди?
Митът за “мирния преход”. Този мит се появява в самото начало на промените, още когато същите са            разказвани като приказка с предизвестен успешен край.  Да, формално и на повърхността Преходът бе “мирен”. От нашата пряка агресия пострадаха сгради и материални символи на тоталитарната власт. Зад фасадата на мира обаче, нещата стояха различно. За 20 години ние станахме свидетели на над 160 убийства, публични и показни – в т.ч. на бивш премиер на страната, на действащи банкер, на прокурор от ВКС, на кмет – отзвук от скрити битки за доминиране в обществото или задкулисно завземане и преразпределяне на икономически ресурс .   
“Мирно” бяха “убивани” селското стопанство, индустрията, социалните системи, образованието.  “Мирно” се разделихме със социални придобивки и гарантирани права, “мирно” загубихме ориентация за изграждане на ценностни йерархии, но пък се сдобихме с въоръжена “армия” охранители, превъзхождаща по численост  войската и полицията, взети заедно!
Ако обаче мислим “мира” не толкова като отсъствие на война, а по-скоро като наличие на справедливост, то митът за “мирния преход” вече има своята плоча в гробището на мъртвите митове. Масовите очаквания за възстановяване на историческа, икономическа, социална и всякакъв вид справедливост в продължение на 20 години бяха подложени на огромно изпитание, за да катастрофират фатално в днешната безпощадна обществена реалност.
Митът за Комуниста, Ченгето и ДС. Все още жив, изключително траен и експлоатиран мит.  Мост между  случването и неслучването, гарант за целостта на нашия свят на преход от авторитарен тоталитаризъм към демокрация. Универсален виновник за катастрофата на очакванията и нагласите, концентриращ в себе си върховното зло. Началото и края.  Всемогъщ. Всепроникващ. Всесилен. Появил се в първите години на прехода като мит за Комуниста, постепенно прелял в мит за Ченгето и ДС. Прекрасно оправдание за управленско безсилие, липса на умения и компетентност, недалновидност,  отсъствие на воля или наличие на страх  от реформи в полза на обществото, както и прикритие на таен групов, кастов, олигархичен или личен интерес. Чудесен “жертвен козел”, предпазен клапан за изпускане на парата, натрупана в системата на общественото недоволство.
В действителност, все още са налице критично много обвързаности и зависимости на хора, присъстващи на възлови позиции в днешния ни свят, чиято енергия е генерирана в тъмната страна на миналото, т.е. митът черпи силата си от реалността. Едновременно с това обаче не липсват и вероятно ще се увеличава броят на онези, които умело го използват, отклонявайки вниманието от себе си, действайки в ущърб на обществото, водени от егоистични интереси и обикновена човешка алчност. 
Митът за Комуниста все още е толкова жив, така безотказно действащ,  че както е тръгнало, нищо чудно и в следващите 20 години да не излезе от употреба. 
Митът за социализма.  Колкото повече се отдалечаваме във времето от годините на тоталитарната утопия и колкото пропастта между надеждите и очакванията от промените става по-голяма, толкова “социализмът” се “съживява” като нещо хубаво, в което имаше работа за всички, здравеопазването и образованието бяха масово достъпни, животът бе предвидим и сигурен, макар и несвободен, а обществото бе почти социално еднородно.
Тежкият и сбъркан преход, станал под знака на голям компромис и някак зад гърба на хората, ролята им на статисти във водовъртежа на събитията, преобърнали уредения им свят, неудовлетвореността и себепреценката за себе си като за губещи от наложеното Ново,  генерира носталгични настроения и подхранва мита. Има и друго. Целенасоченото подтискане и неглижиране на ценността на “свободата”, разбирана като смелост, отговорност, способност за избор, отстояване на позиция и на собственото “аз”, свобода на стопанската инициатива, на изразяването, пътуването и паралелното поощряване на конформизма и скриването зад анонимното “Ние”, Партията, Държавата, е факт с дългогодишна история, свидетелстващ за осакатена демократична култура, за чиято промяна очевидно е необходимо още историческо време.
Митът за Европа и ЕС. Целеполагащ мит за периода на Прехода, обединяващ и мотивиращ усилията, притъпяващ неудобствата на ежедневието. Клубът на богатите бе нужен като легитимиращ ни пред света в ново качество,  като гарант и допълнителен стимул  за модернизирането ни. Европа получи вълшебни качества едновременно на наблюдаваща, помагаща, знаеща кое е правилно и кое не е, поощряваща и санкционираща. Всемогъществото на ЕС бе така хиперболизирано, че разочаровани от реалността на неслучването, ние прехвърлихме надеждите си за налагане на правила и справедлив ред в държавата на нея - “Европа ще ни оправи”. Днес, колкото и да е болезнено неприятно да го осъзнаваме, вече трябва да сме наясно, че Европа няма да свърши онова, което трябва да свършим само и единствено ние – българите.
Митът за демокрацията. Един разколебан мит, поради наложения модел на фасадна демокрация, в който официалните легитимни държавни и общински структури до голяма степен са подвластни, ръководени и обслужващи скрит групов, частен, олигархичен интерес в ущърб на обществения. Демокрацията бе напазарувана, така както се пазарува вота на суверена. Тя стана зависима  от нормата на парите, неглижирайки нормата на правото, а нейната първа жертва бе Справедливостта, оставена на ниво идеал и добро пожелание.
Митът за пазара. Разколебан мит. Наложеното разбиране за могъществото на свободния пазар, способността му да се саморегулира, катастрофира в българската икономическа действителност, изобилстваща от лицензионни, разрешителни, регистрационни и всякакъв вид ограничителни режими, псевдо открити процедури за обществени поръчки, несанкционирано тайно картелиране, липса на прости, ясни и достъпни процедури за защита на потребителите от монополите.
Митът за равния старт и приватизацията. Абсолютно катастрофирал мит. Възниква в самото начало на прехода като обещание за справедливо ново начало за всеки. Успял да концентрира надежди и очаквания, постепенно загива, удавен в скандални касови приватизационни сделки (процедурата на 94% от тях е “преговори с потенциален купувач”, останалите 6% - открит търг!),  краха на масовата приватизация, РМД и т.н.
Митът за силната (здравата) ръка. Периодично появяващ се в публичното пространство мит, черпещ силата си от дефицита на справедливост, вялото правораздаване, неравнопоставеност пред законите, както и от това, че жадуваните “демокрация” и “свободен пазар”, изродени в ерзац форми – “фасадна демокрация”, “псевдопазар”, се обърнаха срещу гражданите. Осъзнали се в капана на “хартиените права” и “хартиената свобода”, бездушието и анонимната (без)отговорност на институциите, без особени възможности да променят ситуацията, хората са склонни да жертват хартиените придобивки в името на елементарна справедливост, сигурност и ред.
Митът за Царя. Умело експлоатиранмит, добре преценен във времето. Обещанията за “нов морал в политиката” и за 800 дни, които разтърсващо ще преобърнат живота ни в по-добра посока, донесоха изборна победа. После реалността, с безпощадното си свойство да отрезвява, върна нещата на мястото им. “Новият морал” не се състоя, а поредицата скандали около реституирани имоти помрачиха славата на мита.
Митът за Бойко. Мит, който се роди и развива пред очите ни он-лайн в буквален и преносен смисъл. Харизматичната фигура на Борисов, демонстрираната решителност, простият изказ, декларираната воля за борба с корупцията, внушавани  ежедневно от медиите, омаяха избирателите, които, разочаровани от управлението на Светата Троица (БСП, ДПС, НДСВ), пренебрегнаха миналото му и заложиха на “твърдата ръка” на генерала. Колкото по-дълго е във вихъра на властовия връх, толкова заплахата от демитологизиране става все по-нарастваща. Дано не се окаже прав А. Михник, че най-страшното на комунизма е онова, което идва след него …
Митът за … Шенген, Еврозоната,  “дъното на Прехода”,  “излизане от кризата”, поредния Спасител. Има ли значение за кого или за какво.     
За съвременните политици не е тайна, че днес много по-лесно се управлява чрез силата на въображението, отколкото с физическа сила (Е. Касирер)    и те умело се възползват от това. Ние ставаме жертви на митовете, без особена съпротива. В един миг се оказваме победени и покорени, преди да осъзнаем какво се случва и е само въпрос на време и PR технологии нашите действия да бъдат насочени в определена посока. Докога ли обаче?

chara.blog.bg

Бележка:

Автора на блога пуска статията, с "лекото несъгласие" така да се каже с частта "Митът за Комуниста, Ченгето и ДС.".
До толкова се съгласявам, че това е "мит", доколкото бившите комунисти /Представители на едрата и средна номенклатура!/ загърбиха догмите и от държавни капиталисти и борци срещу /БЪЛГАРСКАТА!/ частна собственост, станаха едри частни собственици и капиталисти, както и уж от "активни борци срещу капитализма" ("И фашизма", ама като изключим днес еврейския само де. Като разбира се тук не слагам редовите "блажени вярващи" в "единии светли комунизъм и човешко равенство", дето копаеха проходи, канали и строяха безплатно, които реално нито сега, нито преди, нито на 9 септември 1944 - а година са поемали държавната или още по - малко икономическата власт! Те си умряха като "блажени вярващи", в почти същата мизерия, в която тънеха и истинските борци и радетели за демокрация, либерализъм, национализъм, консерватизъм, монархия...).  Но не е съвсем мит, че една съществена част от върлите "екскомунисти" - номенклатурчици и ченгетата на ДС (Най - вече 6 - и отдел!), но най - вече подлите доносници и клеветници на политическата полиция, ни зомбират от всички медии и вестници, макар вече станали масони, евр/е/оатлантици или открити ционски екстремисти и фашисти и държат и сега цялата изпълнителна, съдебна, политическа и икономическа власт, за жалост в ущърб на България и с "новите силни на деня" - новия мощен световен и тукашен господар и световен жандарм САЩ и новия СССР с център - Брюксел!
Друга тема е, че сега властващата банда, която най - говори цинично за "комунисти и ченгета" най - вече, но и другото ченгесарско - номенклатурно отроче - СДС и синята коалиция е един цирк, който наподобява на
"ченгето вика - ДРЪЖТЕ ЧЕНГЕТО" и, че горепосочените нямат партия с по - голям образ и подобие от сега управляващата ни ГЕРБ, чиито "антураж" отговаря повече на горепосоченото описание и характеристика, даже от тоя на така наречения първоприемник на комунистите - БСП.

НАРОЧНО ви връщам отново миналата година!
ГЕРБ, АТАКА, БСП и “сините” заедно срещу ген. Христо Луков February 26th, 2010 

Днес, на сесията на Столичния Общински Съвет, една от точките в дневния ред беше отмяна на решение на СОС от м. декември 2009г., с което улица “Тракия” в район Оборище се преименува на “Ген. Христо Луков”. “За” отмяна на решението гласуваха ГЕРБ, СДС, ДСБ, двамата от АТАКА, и, разбира се, БСП. Мотив за връщането на старото име – подписката на 100-на души, живеещи на тази улица и писмо на кмета на район Оборище – Пенка Ерменкова, за неудобството, свързано с промяната в документите на гражданите. Любопитното е, че през пролетта на миналата година от БНС беше стартирана подписка за преименуване на улицата, в която се подписаха около 120 човека от близо 250 живущи там. Сега обаче изведнъж се намират 100 човека, които са против! “Гербаджиите”, които през декември единодушно гласуваха улицата да се преименува на “Ген. Христо Луков”, сега се обърнаха на 180 градуса и гласуваха за връщането на старото име. При обсъждането в комисиите пролича, че са достойни учители на вожда си Бойко Борисов – “не било редно да се дразнят гражданите и затова ще дадем “заден”, а за да е и агнето цяло, с половин уста смотолевиха, че на името на ген. Христо Луков може да се нарече една от над 100-те улици без име в София. Обаче: водачът на българските национални легиони, героят на България от Първата Световна Война, спасителят на Кюстендил, славата на българската артилерия ген. Христо Луков е живял точно на тази, въпросната улица – “Тракия” (на времето се е наричала “Артилерийска”), и е разстрелян пред вратата на дома си – № 1 на същата улица. Разстрелян е от “Черни ангели” от групата на Виолета Якова. Т.е. ако изобщо има улица с име “Ген. Христо Луков”, най-логично, смислено и знаково е да е точно тази. Впрочем, ул. “Виолета Якова” още съществува в София, в жк “Люлин 2″. И ако позицията на БСП е логична – за тях генералът ще си остане “легионер-фашист”, то какво да кажем за “антикомунистите” от ГЕРБ, ДСБ, СДС и особено за двамата от АТАКА, за която българският национален герой ген. Христо Луков би трябвало да е знаме? Единственият гласувал за запазването на името на улицата остана общинският съветник близък до телевизия СКАТ – Данчо Хаджиев.

Източник: Възпоменателна страница за ген. Христо Луков

http://samvoin.blog.bg/politika/2011/01/06/.502305

Ген. Христо Луков - живот и гибел
6. 01.1888 - 13.02.1943


Запасният генерал Христо Луков е роден на 6-ти януари 1888г. в гр. Варна. Завършил е Военното на Н.В.училище през 1907 година и е произведен в първи офицерски чин подпоручик на 27-ми випуск.

Бойната си дейност е започнал като батареен командир във 2-ри артилерийски полк, 6-та дивизия. В Първата световна война е участвал във всички бойни действия с 1-ва и 5-та дивизии като командир на отделение. На 23 ноември. 1935 година му беше поверен най-отговорният пост във военната йерархия - министър на войната. Генерал Христо Луков заема този пост до 4 януари 1938г.

Своите жизнени сили и труд той отдава за издигане българската артилерия на завидна висота. Още от ранна младост генерал Христо Луков се бе отдал с жар в служба на Родината. В качеството му на батареен командир през Първата световна война той се проявява като един от най-храбрите командири.


Ще споменем и за великия подвиг, който извършва тогава. Годината е 1918-та. В последните дни от войната комунистическата пропаганда успява да подведе войниците, които напуснали фронта се насочват към главната квартира на армията ни в гр. Кюстендил, а други обявяват Радомирска република възглавявани от земеделеца Райко Даскалов. Възползвайки се от това критично за България положение, сръбска пехота настъпва към гр.Кюстендил по долината между Царев връх и Калин камък и със снаряди обсипва почти обезлюдените български позиции. Командирите не са в състояние да възпрат нашите отстъпващи войници. На позицията останал само майор Христо Луков с четири оръдия. В този критичен момент българските оръдия пад командата му загърмели и страхотен огън обсипал настъпващите сърби. Те били отблъснати. Примирието вече е било подписано. На другия ден подполковник Томич поискал да поздрави българските артилеристи спрели настъплението му. Войниците посочили Луков, който още бил с обгоряло от артилерийската стрелба дим лице. “А другите?“- попитал Томич. “Те бяха няколко овчари и козари, които подаваха снарядите на майор Луков при стрелбата”- бил отговорът. Сърбинът изревал от яд, но скоро се овладял и поздравил майор Луков за големия подвиг извършен от него. “В историята на Франция”, продължил подполковник Томич, има също един, който останал сам да брани Родината си - маршал Пей. Щастлива е България, че има такива защитници офицери.”

Ако не беше геройския подвиг на майор Луков, с необуздания си шовинизъм сърбите щяха да претендират по Ньойския диктат и гр. Кюстендил да бъде включен във "Велика Сърбия".

След уволнението му, динамичната натура на генерал Луков намира своето място в гражданския обществен живот в средите на българските патриоти. Той разбира, че отпор на левите сили може да даде само българският възрожденски национализъм, и застава начело на Съюза на Българските Национални Легиони /СБНЛ/

“Спомням си, като че ли това беше вчера”- казва легионерът Йордан Хаджинонев, през м.ноември 1942г. се състоя Национална конференция в гр.Варна, на която пристигна генерал Луков, придружен от членове на Централното ръководство. След всички приети от устава правила, при откриването на конференцията се пристъпи към разглеждането на различни организационни въпроси. Един от делегатите зададе въпрос: “Господин генерал, благодарение на Германия, по точно на Хитлер, ние получихме Южна Добруджа, Македония, Тракия, и е редно да отидем на помощ и помогнем на нашите съюзници”. Болшинството от делегатите бяха на същото мнение. Генерал Луков след като изказа възхищението си за готовността ни за саможертвата, която искаме да направим в името на един идеал каза: “Господа, генерал Луков не може на своя глава да организира и поведе армия. Има цар, има и отговорно правителство. Ако правителството реши да изпрати войски на Източния фронт и ми възложи да ги поведа, аз не ще откажа.

Така бе взето решение, ако правителството разреши, да се отиде на помощ на Африканският корпус на ген. Ромел.

Започна приготовление из цялото ни обединено царство. От Добричкия легион “Стефан Караджа” бе съставен списък на около 100 души младежи с пламенно национално въодушевление. Но тия наши мечти не можаха да се осъществят поради убийството на генерал Луков, само три месеца след Националната ни конференция.

Годината е 1943-та. Германските армии воюват в Съветския съюз. А у нас комунистическата партия, по нареждане от Москва организира “бойни групи” за ликвидиране на “народни” врагове. Една от жертвите им трябвало да е и ген. Луков. Денят също е определен – 13 февруари. В този ден към 20.50ч. генералът отива към дома си на ул. “Артилерийска” 1. Като отворил входната врата, на вратата на хола се показала дъщеря му Пенка, която чула, че баща й се прибира и излязла да го посрещне. Случаят пожелал тя да бъде единственият свидетел на убийството. От нейните показания се узнава следното: “Генерал Луков пристъпил прага на входната врата и се обърнал с лице към улицата, да я затвори. В този момент непознат мъж с широки и тъмни очила застанал на вратата и стрелял в гърдите на генерала. Дъщерята изпискала, а той, макар и ранен, се опитал да влезе в дома си. Убиецът влязъл подир жертвата си, дал още три изстрела и избягал. Генералът се струполва мъртъв на пода.

СЛЕД УБИЙСТВОТО ПОСЛЕДВА ИМПОЗАНТНО ПОГРЕБЕНИЕ
“Тялото на покойника беше пренесено от домът му в черквата при Военното на Н.В училище. Към 12 часа по обед от двете страни на алеята за училището се бяха вече наредили в шпалир няколко хиляди млади легионери и съмишленици на генерала. Черквата беше препълнена с народ. Едва успяхме да се доберем до входа на черквата. На погребението присъстваха: Н.В.Царят, Н.Ц.В. княз Кирил, висши офицери, министри, военни аташета н др.

От името на войската говори полковник Попов, от името на запасните офицери- генерал Илинов, от името на Българските Национални Легиони- Илия Станев, който изтъкна с пламенни слова, че генерал Луков завещава на българския народ беззаветна служба на род и Родина, бидейки самия образец на доблестен гражданин и смел воин, с непоколебима вяра във възхода на българската национална кауза.

Погребението беше извършено в централните софийски гробища. Пръв говори от името на Съюза на запасните офицери полковник Илчев и след като описа достойния жизнен път на големия българин завърши с думите: “Чужденци намериха свое оръдие да посегне върху живота на генерала, за да лиши българският народ от един голям воин с висши граждански и войнишки добродетели. Голяма и всеобща е скръбта на всички ни.”

Така умря ген. Христо Луков, но делото му посветено на Родината остава пример за поколенията български националисти и ще живее вечно.

nauka.bg  (форум)


Втора версия за смъртта на генерала (Която не е за пренебрегване, макар и да не е популярна днес...)


СЛУЧАЯТ ГЕНЕРАЛ ХР. ЛУКОВ СПОМЕНИ И ФАКТИ

Иван Сокеров (СБНЛ)

  Налага се да съкратя един доста голям период от моя личен и обществен живот в моите спомени.Просто няма време.  Преминах 82 години,  пише поминалия се при злополука наш незаменим съидейник Кирил Никифоров Ганев.  Други на тази възраст ,  които още са живи,  живеят почти само с ежедневните  си грижи.  Болести,  недоимък,  в най-добрия случай с проблеми за мачовете или филмовите сериали.  Изгубили са,  или просто са забравили приятели.  Разговорите са отчайващо прости и не засягат обществени проблеми.  Ако се случи случайно подобен разговор,  той завършва най-често с категоричност,  недопускаща възражение.  Понякога започналата тема завършва с твърдение за нещо в съвсем друга област.  Както се казва сега,  резултат на ЕГН-то!
  Боя се да не изпадна и аз в това състояние,  но имам смелост,  защото по родови данни,  по мъжка и женска линия,  до фаталния край няма изявено оглупяване.  Всички мислеха и помнеха безупречно.  Такива факти съм споменал по-преди в спомените си.
  Сега реших да прехвърля години напред.  Да опиша съдебния процес и затворническите си и лагерни патила.
  Но трябва да направя и един малък преглед за легиона от преди 09.09.1944г. и случаят с генерал Христо Луков.  Сигурно,  ще се наложи след време някой моменти да бъдат повторени.  По тези въпроси винаги е имало или пълно информационно затъмнение,  или лъжи,  които коренно изопачават фактите.  Ако има години ще се върна към прескочения период.
=========
  Никой не отрича размаха на легиона - Съюз на Българските Национални Легиони (СБНЛ) до 09.09.1944г.  Но защо нямаше изявени фигури,  големи и от държавен мащаб?  Първо започнаха спонтанно обществен живот младежи.  Студенти и ученици.  Необяснимо остана за социолози и коментатори в нашата вярна ориентация и политическа насоченост. Младежи без специално образование,  мислеха зряло и създадоха една мощна и здрава организация.  И сега нашите постулати не са анахронизъм.  Защо?  Защото тези младежи мислеха честно..Не служеха на някакви заучени догми.  Не бяха обвързани със задължителни идеологии и партийни кумири.
  И друго!  Тия,  които сложиха основи,  бяха родени личности.  Еманация на вековния български политически гений.  Но задачата беше непосилна,  за налагане твърдо и нашироко в нашия политически живот.  Нужно беше и време,  за да израстнат кадри,  авторитетни в обществото.  А и в какво време се развивахме?  За 12 години,  до 09.09 1944 г., 8 години живяхме полулегално.  При една почти диктатура,  враждебна на нас.  Как можеше да се създаде ефективен печат и да водим публична пропаганда,  при наличието на цензора.  Материални средства-никакви.  Каквото сме издали,  като вестници,  брошури,  книги,  позиви,  послания,  всичко от плитките джобове на ученици и студенти.
  По това време в дясното пространство имаше идейни кръгове,  като “Братство”със списание “Нация и политика”,  “Млада България”,  “Устрем”- начело с младия тогава професор Иван Венедиков/?/  Беше съвсем нищожен “Устрем”.  Но това бяха група от надарени интелектуално издигнати сравнително млади хора.  Поне десетина години по възрастни от нас.  Те нямаха стремежи да създават общественост,  движения,  партии.  Макар,  че техните прояви бяха сродни с нашите и ние общувахме с тях ,  стремежите им бяха в посока на “пласиране” в политическия живот..Не ги блазнеше апостолска работа /дейност/.  Себеотрицанието и саможертвата за тях бяха фикция.  Мнозина се стремяха и заемаха служби.  Мнозина от тях бяха смазани и унищожени от дошлата по късно вълна на терор и мракобесие след 09.09.1944 г.  Избити и смазани бяха не за това,  че бяха апостоли на една рискована и безнадеждна кауза.  Издигнаха  полично в държавната иерархия.  Въпреки усилията ни да ги привлечем и да заемат подобаващо за интелекта им място,  не успяхме.  Те ни съчустваха,  подкрепяха ни морално,  но нашата среда не им предоставяше бързо политическо издитане.  Единици,  като д-р Никола Минков,  фигура от най-висок ранг,  адвокат и по-късно народен представител.  От “Братство” се приобщи  за известно време. Разстреляха го от т.н. “Народен съд”.
  Александър Пъдарев,  юрист от висока класа,  от “Млада България”,  който изживя ужасите на “Новото време”.  И той вдъхновено,  но само временно се включи в нашето движение.  Професор Любен Владикин се изявяваше поякога като ментор на нашето движение.  Само писателката Фани Попова Мутафова и нейният съпруг-архитект и писател Чавдар Мутафов,  се приобщиха честно и искрено към нас.  Единствен Херувим Арнаудов,  още като студент от “Млада България”,  влезе категорично в легиона и с целия си живот остана твърдо на легионерски позиции.  Ужасите,  които преживя,  не го сломиха и не го отклониха от избрания път.  Почина като легионер на 10.10.1996 г.,  като председател на “Старейшините” към БДФ  Единствената голяма фигура,  която ни подаде ръка и се вля честно в нашите редици беше генерал Христо Луков.  Възгледите ни съвпадаха напълно и ние го издигнахме като водач на ЛЕГИОНА.
  Огромна фигура в нашия обществен и държавен живот  Възродител и създател на новата българска армия.  Военен от най-висок ранг.  С широк размах като ръководител и организатор.  Спечелил си име в армията и обществото.  Особено с ликвидирането на “Военната лига”.  Това не можеше да не събуди опасения у Монарха,  който не можеше да търпи личности и авторитети.  И затова го отстрани от армията,  която му вярваше и за нея беше образец.  И то във времето,  когато беше най-нужен.

КОЕ НАЛОЖИ ЛИКВИДИРАНЕТО НА ГЕНЕРАЛ ХР.ЛУКОВ?
  Огромното му влияние в армията.  Макар и в оставка,  офицерите вярвахасамо на него.  Редица общественици и интелектуалци бяха готови да го последват в неговия политически път,  защото виждаха,  че само той може да обедини честните политици и общественици,  които бяха изпаднали в безнадеждна безпътица.  Честни хора имаше,  но само ТОЙ можеше да ги поведе по пътя,  единствено спасителен за България.
  Името му растеше и влиянието му се разпростираше.  Намеците,  че е чужда агентура  /на германците/  не вързваха плод.  Вярно е,  че имаше много познати от германските среди,  още като младши офицер през Първата световна война,  когато е командирован от нашето Главно командване на Западния фронт.  Имал е добро познаство с Гьоринг.  Като военен министър,  той е имал задължението да има добри ръзки с германското командване.  Той е респектирал с личноста си и с поведението си.
  Ще се спра на един епизод,  който изникна случайно,  но е показателен за следващите събития-  На 8 декември 1942 г., легионерите студенти празнуваха студентския си празник-“Св.Климент Охридски” в помещението на бар “Паризиана”,  в сутерена на Търговския дом.  Това е едно обширно,  но занемарено помещение,  в което през деня се помещаваше стол “Оборище” – на студентите легионери.  Това беше и най-добрият клуб за срещи на студенти от цялата страна.  Беше средище на най-възвишени чувства и идеали.  Насочваща политическа централа за цяла България.
  След освобождаването на помещението от студентите вечерта,  то ставаше един вертеп,  населен с пияници и всякакъв измет на “Софийските потайности”.  Сутринта,  помещението измито и проветрено от тютюн и алкахолни пари,  се предоставяше на студентите.
  Студентският празник започна с обичайните,  но скромни церемонии.  Присъстват и генерал Луков и генерал Жеков.
  Неочаквано на входа се чу врява и смут.  Чу се команда:”Стани!”  Странно?  При импровизиран шпалир,  влязоха пълномощните министри: на Германия-Бекерле, на Италия-Сеньор Маджистрати и на Унгария…Хорват………..?  Генералите мигновено се ориентираха и посрещнаха прилично и с достойнство гостите.  Разположиха ги между себе си.  Изпълни се химна на легиона /от Манол Манолов/,  с оркестър.  Гостите,  с вдигнати ръце изслушаха чинно.
  Започнаха речи на генерал Н. Жеков и генерал Хр.Луков.  Обичайната и задължителна куртоазия.  За бойното другарство.  За нерушимия съюз.  За “вярност за вярност”.  Официални за това време лозунги между съюзните държави.  Разбира се,  преди това преди посещението,  беше говорил Илия Станев с  изящната си и пламенна реч.  С умението си да трогва и развълнува слушателите си.
  След куртоазните речи на двамата генерали,  в които нямаше и намек за сервилност към Германия.  С достойнство и подчертан тон за равнопоставеност гостите си заминаха чинно и бяха изпратени с подобаващ жест от студентите.
  Отново след това,  генералите отново взеха думата и поясниха,  че след задължителната куртоазия,  ще говорят само за нас си..Подчертаха,  че България има свой път и ние ще се ръководим само от нашите интереси.
  Това беше нашироко мотивирано.  Разбира се в деликатен стил,  който не можеше да бъде атакуван от “съюзниците”,  като враждебен.  Те не можеше да нямат свои уши между нас.
  След речите,  генералите се оттеглиха и се продължи веселото празненствво с много ентусиазъм.  Нямаше и сянка от съмнение в това,  че ние вървим по свой път и служим само на България.  Ето това беше нашето “германофилство” и “смъртния грях”,  че се борим за обединението на Отечеството.
  Междувременно,  какво се беше случило?  Същата вечер,  е имало някакво официално тържество,  мисля,  че в Военния клуб,  на което бяха поканени много официални лица и целия дипломатически корпус, какъвто го е имало тогава.
  Въпросните трима дипломати – “съюзници”,  решават да направят един дипломатически “демарш”,  като демонстрират пренебрежение към официалната власт.  Колите с бавен ход минават покрай Военния клуб и двореца и се изтърсват на студентското легионерско тържество,  без да са поканени.  Това нас ни учуди и озадачи,  за последиците.  Власта,  обаче e вбесена и вероятно са последвали някакви ноти и преоценки.  Легиона от това не спечели,  но е изострило злобата на Монарха,  и е било още един елемент за формиране на решението,  което последва след около два месеца.
  Няколко месеца по рано,  премиерът Богдан Филов свиква голямо събрание във Военния клуб,  на което присъстваха цялата управляваща знат,  от министри,  народни представители,  висши държавни служители,  чиновници и всякакви “приобщени”.  Разбира се и представители на пресата.  И после изказването на проф.Богдан Филов беше огласено като висша държавническа мъдрост.  Като,  че ли нямаше по-важни въпроси,  в този съдбовен за държавата момент,  а центъра на речта беше:ЛЕГИОНЕРИТЕ ПОСЯГАТ ВЪРХУ ПРЕРОГАТИВИТЕ НА ЦАРЯ!  Изразът е дословен.  И други подобни нападки по адрес на ЛЕГИОНА.  Явно върховната власт се е стреснала от широкия размах на легионерското движение и от увеличаващата се популярност и влиянието на личността на генерал Хр.Луков.  Трябваше да му се пресече пътя в обществения живот.
  Генерал Хр.Луков реагира веднага и не прие формулировката на Министър Председателя,  който се люшка в една безпътица,  че нашата държава се ръководи от открити масони,  и че те изпълняват чужди поръчки.
  Откривам скоби!! си Когато формално беше закрита масонската ложа в България,  цялата й архива беше изпратена през СССР и Далечния изток в САЩ,  придружена от инж.Любен Божков бившия директор на БДЖ-дядо на сегашния лидер на СДС Александър Божков.  И това става,  когато Германия води война със “съюзниците”.  В книжка 4-6 от 1924 г.,  в списание “Зидарски преглед” (масонско издание),  е съобщено: Научаваме,  че в Мюнхен  /или Лайпциг/ е приет в Шотландско посвещение,  професорът от Софийския университет  /брата/ Богдан Филов. Стр.16,ред 4,отдолу нагоре.  Министърът на Вътрешните работи Петър Габровски /водач на “Ратниците”,   “антимасони и антисемити”?!?  беше масон от висока степен и работеше в една кантора с Клайн - виенски евреин.  Ратническите пропагандни материали се печатаха в печатницата “Стопанско развитие”- собственост на Жак Асеов-евреин-голям бизнесмен.  След заминаването от България,  той остави имуществото си и банкови сметки да бъдат управлявани изапазени от Димо Казасов-звенар  министър на Информацията в кабинета на Кимон Георгиев (масон 33-та степен) след 9-то септемврийския комунистически преврат от 1944 г. 
  При това положение, “ратникът” Петър Габровски като министър на Вътрешните работи внася “Закона за защита на нацията”,  насочен срещу евреите и масоните?!!Това не попречи на власта тогава да конфискува печатаната книта в печатницата на Петър Глушков намираща се на ул.”Веслец” № 5,  “Тайните протоколи на Сионските мъдреци” с противоеврейско съдържание.
Конкретно!  Царският институт е неприкосновен и независи Отговорът на генерал Христо Луков на предизвикателството на проф.Богдан Филов не закъсняя и е обявен в два позива. Последва и едно обширно и мотивирано,  от правно гледище изложение,  че царският институт е общонародно достояние,  а не на правителството.  м.  От негово име не може да се провежда политическа дейност.  Такава дейност може да манифестира само този,  който може да носи отговорност.  А ако такава дейност се манифестира от името на Царя,  то отговорността пада върху царя,  който според конституцията не е отговорен.. И така правителството се измъква от отговорност.  Фактически при един държовен провал,  виновен ще е не министърът и законодателят,  а Царят.  Това изложение е една защита на царския институт,  но Борис ІІІ,  фактически беше управител, и в това отношение той не можеше да допусне упрек макар и косвен.  Затварам скобите!
  Това беше едната страна на въпроса дипломатическите отношения,  със СССР показа току що показания за съдбата на генерал Хр.Луков,  за която ще поясня малко покъсно.  Другата страна не беше,  че се нарушават сметките на “Съюзниците”.  Генерал Хр.Луков беше в центъра на една кампания,  за излизане от войната,  което можеше да стане с мълчаливото съгласие на Германия,  защото това можеше да ползва и нея..Че едно завземане на власта от генерал Луков,  че щяло да изпрати българска войска на Източния фронт е една лъжа,  която и сега някой наивници вярват.  Дори в дневника на Богдан Филов няма и знак за такова искане,  при неговата словохотливост за няй-дребни факти.  Че България е била нужна за дипломатически канал за тайни преговори между Германия и СССР.,  което до сега се смяташе за невъобразима измислица,  и това налагаше да не се прекъсват филм на ББС по телевизията на 8 и 9 май 2001 г.  Документално беше показан и грузинския ресторант в Москва,  където са се водили преговорите чрез българския пълномощен министър Стаменов.  Филмът се нарича “ВОЙНАТА НА СТОЛЕТИЕТО”.  Преговорите не са биле успешни,  но неутралитета на България е бил нужен и за двете страни.
  Независимо от горепосоченото,  изпращането на български войски на Източния фронт,  не можеше да стане преди всичко,  за това,  че една българска армия не би била ефективна,  по много причини,  а на нашия “прикриваещ фронт” срещу турците,  където ние имахме придемства по много причини,  трябваше да застане елитна германска армия и да стои неуползотворена.  А и в нито един документ,  ето вече 60 години,  няма и намек за изпращане на балгарска армия или искане за това от страна на Германия.  Всичко писано или изказано по този вапрос,  не надхвърля:-Някой смята”,  или “е уверен”,  че е така.  Само “мнения”,  няма аргумент.  Очевидно,  всяко откъсване на България от “Оста”,  усложнява намесата на  “съюзниците” в България.  България вече е харизана от съюзниците на СССР.
  /І/ Личната връзка на Луков с Гьоринг,  е щяла да опрости такъв преход. 
Забележка!Посоченото в филма ”Войната на столетието”, потвърди изказаните мисли в ръкописа,  което по съществоне отрича а само потвърждава,  че наша намеса не би ползвала нито Германия,  нито нас.  А едно откъсване на България от “Оста”,  би поставило на изпитание ангажимента на “съюзниците”.
  С почертаното по горе продължавам!  След скобите продължавам за отскубването ни от “Оста”.
  А,  че такова намерение се формираше у нас,  показват и контактите на Луков с елементарните до тогава от Монарха партийни лидери като Гичев,  Кръстьо Пастухов и др.,  които не бяха обвързани с “филство” и не бяха се клели в разни “ложи”.  Тогава промяна можеше да бъде осъществена не с  обичайните преврати,  а с един категоричен натиск /политически/,  при положение,  че армията е благосклонна и народните маси го желаят.  Как точно е проектирано,  не знам,  но почва за това е имало.
  България във въоръжен неутралитет да запази комуникациите си с Гърция,  през Албания и западна Македония.  При това положение “съюзниците” власт изгубват ценни козове за намеса,  а Монархът губеше абсолютната си.
  В спомените си Александър Цанков подсказва,  че правителството е проектирало такъв ход,  от страна на Царя.  Може би това е ускорило и неговия край?
 

Генерал Христо Луков - непубликувани снимки:

http://vbox7.com/play:6b401287

Христо Ботев

Биографични бележки Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (нов стил - 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище. Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка. През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник "Гайда", редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев - "Майце си". От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила като словослагател при Дим. Паничков, където се печата в. "Дунавска зора". През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов, а по късно като сътрудник и съредактор на революционния орган. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия - в. "Знаме". През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката "Песни и стихотворения". Май 1876 г. - вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става нейн войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба "Радецки" и на 17 май заставят капитана да спре на българския бряг. На 20 май 1876 г. е последният тежък бой - привечер след сражението куршум пронизва Ботев.

www.slovo.bg


Стихотворения:


Към брата си

Тежко, брате, се живее

между глупци неразбрани;

душата ми в огън тлее,

сърцето ми в люти рани.

 

Отечество мило любя,

неговият завет пазя;

но себе си, брате, губя,

тия глупци като мразя.

 

Мечти мрачни, мисли бурни

са разпалили душа млада;

ах, ръка си кой ще турне

на туй сърце, дето страда?

 

Никой, никой! То не знае

нито радост, ни свобода;

а безумно как играе

в отзив на плач из народа!

 

Често, брате, скришом плача

над народен гроб печален;

но, кажи ми, що да тача

в тоя мъртъв свят коварен?

 

Нищо, нищо! Отзив няма

на глас искрен, благороден,

пък и твойта й душа няма

на глас божий - плач народен!

 

Елегия

Кажи ми, кажи, бедний народе,

кой те в таз рабска люлка люлее?

Тоз ли, що спасителят прободе

на кръстът нявга зверски в ребрата,

или тоз, що толкоз годин ти пее:

"Търпи, и ще си спасиш душата?!"

 

Той ли, ил някой негов наместник,

син на Лойола и брат на Юда,

предател верен и жив предвестник

на нови тегла за сиромаси,

нов кърджалия в нова полуда,

кой продал брата, убил баща си?!

 

Той ли? - кажи ми. Мълчи народа!

Глухо и страшно гърмят окови,

не чуй се от тях глас за свобода:

намръщен само с глава той сочи

на сган избрана - рояк скотове,

в сюртуци, в реси и слепци с очи.

 

Сочи народът, и пот от чело

кървав се лее над камък гробен;

кръстът е забит във живо тело,

ръжда разяда глозгани кости,

смок е засмукал живот народен,

смучат го наши и чужди гости!

 

А бедният роб търпи и ние

без срам, без укор, броиме време,

откак е в хомот нашата шия,

откак окови влачи народа,

броим и с вяра в туй скотско племе

чакаме и ний ред за свобода!

 

На прощаване в 1868 г.

Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

та тебе клета оставих

за първо чедо да жалиш!

Но кълни, майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

дето нас млади пропъди

по тази тежка чужбина -

да ходим да се скитаме

немили, клети, недраги!

Аз зная, майко, мил съм ти,

че може млад да загина,

ах, утре като премина

през тиха бяла Дунава!

Но кажи какво да правя,

кат си ме, майко, родила

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище:

там, дето аз съм пораснал

и първо мляко засукал,

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с онази тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше,

там дето баща и братя

черни чернеят за мене!...

Ах, мале - майко юнашка!

Прости ме и веч прощавай!

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врагът си безверни.

Там аз за мило, за драго,

за теб, за баща, за братя,

за него ще се заловя,

пък... каквото сабя покаже

и честта, майко, юнашка!

А ти, "га чуеш, майнольо,

че куршум пропей над село

и момци вече наскачат,

ти излез, майко - питай ги,

де ти е чедо остало?

Ако ти кажат, че азе

паднал съм с куршум пронизан,

и тогаз, майко, не плачи,

нито пък слушай хората,

дето ще кажат за мене

"Нехранимайка излезе", -

но иди, майко, у дома

и с сърце сичко разкажи

на мойте братя невръстни,

да помнят и те да знаят,

че и те брат са имали,

но брат им падна, загина,

затуй, че клетник не трая

пред турци глава да скланя,

сюрмашко тегло да гледа!

Кажи им, майко, да помнят,

да помнят, мене да търсят:

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята,

земята, майко, черната!

Дано ми найдат пушката,

пушката, майко, сабята,

и дето срещнат душманин

със куршум да го поздравят,

а пък със сабя помилват...

Ако ли, майко, не можеш

от милост и туй да сториш,

то "га се сберат момите

пред нази, майко, на хоро

и дойдат мойте връстници

и скръбно либе с другарки,

ти излез, майко, послушай

със мойте братя невръстни

моята песен юнашка -

защо и как съм загинал

и какви думи издумал

пред смъртта си и пред дружина...

Тъжно щеш, майко, да гледаш

и на туй хоро весело,

и като срещнеш погледът

на мойто либе хубаво,

дълбоко ще ми въздъхнат

две сърца мили за мене -

нейното, майко, и твойто!

И две щат сълзи да капнат

на стари гърди и млади...

Но туй щат братя да видят

и кога, майко, пораснат,

като брата си ще станат -

силно да любят и мразят...

Ако ли, мале, майноле,

жив и здрав стигна до село,

жив и здрав с байряк във ръка,

под байряк лични юнаци,

напети в дрехи войнишки,

с левове златни на чело,

с иглянки пушки на рамо

и с саби-змии на кръстът,

о, тогаз, майко юнашка!

О, либе мило, хубаво!

Берете цветя в градина,

късайте бръшлян и здравец,

плетете венци и китки

да кичим глави и пушки!

И тогаз с венец и китка

ти, майко, ела при мене,

ела ме, майко прегърни

и в красно чело целуни -

красно, с две думи заветни:

свобода и смърт юнашка!

А аз ще либе прегърна

с кървава ръка през рамо,

да чуй то сърце юнашко,

как тупа сърце, играе;

плачът му да спра с целувка,

сълзи му с уста да глътна...

Пък тогаз... майко, прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

Дружина тръгва, отива,

пътят е страшен, но славен:

аз може млад да загина...

Но... стига ми тая награда -

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода...

 

Стихотворението е създадено по времето, когато Ботев се готвел да мине Дунава с четата на дядо Жельо войвода през 1868 г. Публикувано е във в. "Дума" (1871 г.). Още преди Освобождението било разпространено като песен сред революционната младеж.

 

Хайдути
Баща и син

 

Я надуй, дядо, кавала,

след теб да викна - запея

песни юнашки, хайдушки,

песни за вехти войводи -

за Чавдар страшен хайдутин,

за Чавдар вехта войвода -

синът на Петка Страшника!

Да чуят моми и момци

по сборове и по седенки;

юнаци по планините,

и мъже в хладни механи:

какви е деца раждала,

раждала, ражда и сега

българска майка юнашка;

какви е момци хранила,

хранила, храни и днеска

нашата земя хубава!

Ах, че мен, дядо, додея

любовни песни да слушам,

а сам за тегло да пея,

за тегло, дядо, сюрмашко,

и за свойте си кахъри,

кахъри, черни ядове!

Тъжно ми й, дядо, жално ми й,

ала засвири - не бой се, -

аз нося сърце юнашко,

глас имам меден загорски,

та‘ко ме никой не чуе,

песента ще се пронесе

по гори и по долища -

горите ще я поемат,

долища ще я повторят,

и тъгата ми ще мине,

тъгата, дядо, от сърце!

Пък който иска, та тегли -

тежко му нима ще кажа?

Юнакът тегло не търпи -

ала съм думал и думам:

Блазе му, който умее

за чест и воля да мъсти -

доброму добро да прави,

лошия с ножа по глава, -

пък ще си викна песента!

 

I

 

Кой не знай Чавдар войвода,

кой не е слушал за него?

Чорбаджия ли изедник,

или турските сердари?

Овчар ли по планината,

или пък клети сюрмаси!

Водил бе Чавдар дружина

тъкмо до двайсет години

и страшен беше хайдутин

за чорбаджии и турци;

ала за клети сюрмаси

крило бе Чавдар войвода!

Затуй му пее песента

на Странджа баир гората,

на Ирин-Пирин тревата;

меден им кавал приглаша

от Цариграда до Сръбско

и с ясен ми глас жътварка

от Бяло море до Дунав -

по румелийски полета...

Един бе Чавдар войвода -

един на баща и майка,

един на вярна дружина;

мъничък майка остави,

глупав от татка отдели,

без сестра, Чавдар, без братец,

ни нийде някой роднина -

един сал вуйка изедник

и деветмина дружина!...

Хлапак дванайсетгодишен,

овчар го даде майка му,

по чужди врата да ходи,

на чужд хляб да се научи;

но стоя Чавдар, що стоя -

стоял ми й от ден до пладня!

И какво да ми спечели?

Голям армаган на майка -

тез тежки думи отровни:

"Що ме си, майко, продала

на чуждо село аргатин:

овци и кози да паса,

да ми се смеят хората

и да ми думат в очите:

да имам баща войвода

над толкозмина дружина,

три кази да е наплашил,

да владей Стара планина,

а аз при вуйча да седя -

при тоз сюрмашки изедник!

копилето му да бавя;

час по час да ме нахоква,

че съм се и аз увълчил,

че човек няма да стана,

а ще да гния в тъмница,

и ще ми капнат месата

на Кара баир на кола!...

Проклет бил човек вуйка ми!

Проклет е, майко - казвам ти,

не ща при него да седя,

копилето му да бавя

и крастите да му завръщам.

Яли ги свраки и псета!

При татка искам да ида,

при татка в Стара планина;

татко ми да ме научи

на к’ъвто иска занаят."

Зави се майка, замая -

камък и падна на сърце;

гледа си в очи Чавдара,

във очи черни, големи,

глади му глава къдрава

и ръда клета, та плаче.

Чавдар я плахо изгледа,

и с сълзи и той на очи,

майка си бърже попита:

"Кажи ми, мале, що плачеш?

Да не са татка хванали,

хванали или убили,

та ти си, мале, остала

сирота, гладна и жъдна?"...

Прегърна майка Чавдара,

в очи го черни целуна,

въздъхна, та му продума:

"За тебе плача, Чавдаре,

за тебе, дете хубаво,

писано още шарено:

ти ми си, синко, едничък,

едничък още мъничък,

а лоши думи хортуваш; -

как ще те майка прежали,

да идеш, синко, с татка си,

хайдутин като ще станеш!

Татко ти й снощи доходял,

за тебе, синко, да пита -

много ме й съдил и хокал,

що съм те, синко, пратила

при вуйча ти, а не при него -

да види и той, че има

хубаво дете юначе;

далеч ли да го проводи,

на книга да се изучи,

или хайдутин направи,

по планината да ходи.

Триста й заръци заръчал,

в неделя да те проводя

на хайдушкото сборище...

Ще идеш, синко Чавдаре,

едничко чедо на майка!

Ще идеш утре при него;

ала те клетва заклинам,

ако ти й мила майка ти,

да плачеш, синко, да искаш,

с дружина да те не води,

а да те далеч проводи,

на книга да се изучиш -

майци си писма да пишеш,

кога на гурбет отидеш..."

 

Рипна ми Чавдар от радост,

че при татка си ще иде,

страшни хайдути да види

на хайдушкото сборище;

а майка ядна, жалостна,

дете си мило прегърна

и... пак заръда, заплака!...

 

„Хайдути” е една от първите творби на Христо Ботев, създадена вероятно в Одеса и публикувана по-късно във в. „Дума на българските емигранти” (1871 г.). Останала е незавършена.

 

Патриот

Патриот е - душа дава

за наука, за свобода;

но не свойта душа, братя,

а душата на народа!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

продава си и душата.

 

И е добър християнин:

не пропуща литургия;

но и в черква за туй ходи,

че черквата й търговия!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

залага си и жената.

 

И е човек с добро сърце:

не оставя сиромаси;

но не той вас, братя, храни,

а вий него със трудът си!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

изяда си и месата.

 

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

 

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

 

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по–силно тече!

 

Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

 

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

 

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

 

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

 

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

 

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, –

и той я гледа, – мила, зесмена!

 

"Кажи ми, сестро де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!"

 

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...

 

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!

 

Творбата е печатана за първи път във в. "Независимост", 1873 г. Кога точно е създадена, не се знае. Захари Стоянов по спомени на съвременници твърди, че Ботев я е декламирал дълго преди публикацията. С малки поправки стихотворението е публикувано в "Песни и стихотворения".

 

Обесването на Васил Левски

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

 

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

 

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

 

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

 

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

 

"Обесването на Васил Левски" е последната песен на Ботев. Създадена е вероятно към края на 1875 г., защото не е включена в "Песни и стихотворения". Напечатана е в "Календар за 1876 година" под образа на Васил Левски.

 

 

 

 

Дякон Васил Левски

 

О, Майко моя, родино света!

Защо тъй горко, тъй скробно плачеш?

Гарване и ти, птицо проклета,

над чий там гроб тъй грозно грачеш?

 

О, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня;

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня!

 

Плачи! Там близо до град София

вида аз стърчи черно бесило.

И твоят един син, Българио,

виси на него... Със страшна сила.

 

Зимата пее свойта зла песен.

Вихрове гонят тръни в полето

и студ, и мраз – плач безнадежден!

Навяват на теб, теб на сърцето!

 

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в мъглата;

старци са богу молат горещо,

жените плачат, пищат децата!

 

Умря той вече! Юнашка сила

твойте тиране скриха в земята!

О, майко моя, родино мила,

плачи за него, кълни съдбата!

 

Това е първият вариант на стихотворението "Обесването на Васил Левски". Публикуван е във в. "България", г. I, бр. 22 от 12 август 1876 г. Окончателният вариант на стихотворението е излязъл в "Календар за 1876 година" под образа на Васил Левски, а след това е публикуван е в "Съчинения на Христо Ботйов" под ред. на Захари Стоянов, С., 1888, с. 43.

Моята молитва (В това стихотворение, Ботев видимо застава срещу измислицата "Юдео - Християнство" и срещу приемането на така наречения "Стар Завет" или Библия за наша книга и срещу лицемерните псевдихристияни и продажни попове, които са учили както и днес газения народ на "смирение" пред безскрупулния враг... От автора на блога.)

"Благословен бог наш..."

 

О, мой боже, правий боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже -

мен в сърцето и в душата...

 

Не ти, комуто се кланят

калугери и попове

и комуто свещи палят

православните скотове;

 

не ти, който си направил

от кал мъжът и жената,

а човекът си оставил

роб да бъде на земята;

 

не ти, който си помазал

царе, папи, патриарси,

а в неволя си зарязал

мойте братя сиромаси;

 

не ти, който учиш робът

да търпи и да се моли

и храниш го дор до гробът

само със надежди голи;

 

не ти, боже на лъжците,

на безчестните тирани,

не ти, идол на глупците,

на човешките душмани!

 

А ти, боже, на разумът,

защитниче на робите,

на когото щат празнуват

денят скоро народите!

 

Вдъхни секиму, о, боже!

любов жива за свобода -

да се бори кой как може

с душманите на народа.

 

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!

 

Не оставяй да изстине

буйно сърце на чужбина,

и гласът ми да премине

тихо като през пустиня!...

 

Не са ли тези стихотворения много актуални и днес, ако се замислим и огледаме около нас, БЪЛГАРИ?!
Не ни ли управляват и днес тези за които Ботев пише особено в "Елегия" и "Патриот"?

Драги приятели, от няколко дни говорим и сме съпричастни към една трагедия

4-годишното ангелче Гергана издъхва на Бъдни вечер, в следствие на лекарско безхаберие!!! Няма да повтарям останалите приятели в блога, които писаха за това. Ясно е, чия е вината – на този, който е взел решението за интервенцията. Коментирахме доста и ще продължаваме!

За съжаление, това не е първият и последен случай. Преди около месец, в Горна Оряховица почина едно бебе. Покриха се нещата, с вяла лъжа, че детето е било родено мъртво.

Какви са изводите от тези два случая?

1. Масово лекарите те гледат в ръцете, с какво ще ги „почерпиш”.
2. Болниците са търговски дружества и чакат пари, а не се интересуват от хората.
3. Липсва всякаква наказуемост за некадърници и небрежно отношение.

И като за капак на всичко, въпросните докторя, минават само с извинения, нямат срам, нямат съвест!!!

Не им дреме просто. Най-лесно е да изпишеш скъпи лекарства или да теглиш скалпела! А призванието, а хуманността – Къде са?

Да питам аз сега, къде е сега тоя миндил Маджунов???

"Дръжте й крачетата да не ми нацапа престилката... Кажете на това дете да не мърда"- това са думите му по време на интервенциятя!!!

Мръсна докторска гадино!!! Така ли се говори за мъничко детенце??? А твоето отроче къде е, ААА? Така ли му говориш???

Бил светило...? Да бе! От такова светило като тоя, щях да се приключа с химиотерапия преди 4 години. Изписа ми лекарства, като за милионери, преди това сто пъти смени диагнозата и накрая от лекарствата се разболях още повече! Добре, че се намери лекар на 83 години, от старата генерация, да ми помогне! Думите му бяха: „Боже, кой ти е дал това? Това си е убийство!!!”

Убиец е и „светилото” Маджунов! Убиец, който трябва да си получи присъдата незабавно! Ако тази гадина не бъде осъдена, заслужава, да бъде изкаран в центъра на София и както правят в Иран, да бъде линчуван от хората!

Не може и те трябва да се измъква нито в чужбина, нито на Луната, нито никъде!

Не искам да подхващам темата за здравната ни система като цяло, защото всички знаем, че НЕ знаем къде отиват парите ни! Но е време за промяна!

Продължавам да си питам:

Къде е родната полиция?

Къде е родния съд?

Къде е здравият министър, който все още мълчи за епидемията от хепатит в Стара Загора?

Къде е държавата изобщо?

До кога ще продължава този геноцид???

Нека това мъничко същество, почива в мир и бъде последното, починало от лекарска ръка!

ЕТО НЯКОЛКО ПОЛЕЗНИ ЛИНКА НА СЪЩАТА ТЕМА:
vishnichka.blog.bg/politika/2011/01/06/do-moderatorite-molia-da-svalite-nakazanieto-ot-alexalex-blo.662575

makont.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/01/05/zashtoto-sym-biasna-zashtoto-sym-bezsilna-da-promenia-neshto.662237

djgator.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/01/05/koga-shte-izlekuvat-zdraveopazvaneto-u-nas.662347

vishnichka.blog.bg/politika/2011/01/06/do-moderatorite-molia-da-svalite-nakazanieto-ot-alexalex-blo.662575

alexalex.blog.bg/tq-i-toi/2011/01/06/madjunov-spa-li-spokoino-tazi-nosht.662561

alexalex.blog.bg/tq-i-toi/2011/01/06/viarvam.662680

 katana.blog.bg/politika/2011/01/05/ako-lekarite-biaha-teroristi.662112

dolsineq.blog.bg/tq-i-toi/2011/01/05/do-komisiiata-kushlev-oshte-edno-otvoreno-pismo-dokato-horat.662443

pevg.blog.bg/politika/2011/01/05/smyrtta-na-hipokrat.662467

andrei.blog.bg/politika/2011/01/05/za-dolniiat-cinik-milan-milanov-i-lekarskiiat-syiuz-kato-obr.662068

waterway.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/01/06/ti-kakvo-si-pojela-v-polunosht.662583

4aiotgluhar4e.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/01/04/kolko-struva-edin-detski-jivot.661761

vmir.blog.bg/politika/2011/01/06/madjunov-spa-li-spokoino-tazi-nosht.662565

blogena.blog.bg/drugi/2011/01/06/dokazano-opasen.662592

boristanouscheff.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/01/05/lekarskata-ubogost-ubiva-v-bylgariia.662305

ТОЗИ ИЗРОД СЕ ГАРВИ С ДЕЦА, НЕ ГИ ЛЕКУВА!!!
ЕТО ДОКАЗАТЕЛСТВО:

society.actualno.com/news_330510.html


Преди няколко години Бойка Георгиева изживява един от най-големите си кошмари. Едната от близначките й се разболява от грип. Детето, което тогава е на година и половина, е изпратено в ИСУЛ със съмнения за гноен отит и попада в ръцете на същия доктор.



Той веднага извършва манипулация, в която почиства ушичките на детето. Всичко това, съпътствано от силна болка, която изпитва малката Владимира, тъй като лекарят пробива двете й тъпанчета.

По време на процедурата майката е озадачена от отношението на специалиста: "Най-много ми направи впечатление, като ми каза: "Дръжте й крачетата да не ми нацапа престилката… Кажете на това дете да не мърда". "Бях прекалено уплашена от писъците и погледите на хората пред кабинета", разказва Бойка.

Тя пита за евентуални последващи ефекти от т. нар. парацентеза, но лекарят я успокоява и я изпраща вкъщи.

Същата вечер обаче дъщеричката й вдига 41 градуса температура. Тя води дъщеря си в Първа градска болница, където екип от лекари буквално се бори за живота й. Там експертите заключват, че детето не е имало възпаление на ушите и направената й манипулация не е била необходима. Казват още, че дори и да е наложителна, при толкова малки пациенти тя се прави под пълна упойка, тъй като е изключително болезнена.

Всичко приключва благополучно, но детето продължава да страда в следващите години, защото лекарят е отстранил голяма част от тъпанчетата му и то получава непрестанни възпаления. По-късно детето е оперирано - отново в ИСУЛ, където други експерти слагат край на страданията му.

След преживяния кошмар Бойка Георгиева е категорична, че д-р Маджунов трябва да поеме отговорност.


mikino.blog.bg

Какво е нужно?
Вземи 12 пълни месеца,
като внимаваш да са абсолютно чисти от минали спомени
за горчивина, злоба, завист и ревност.  

Почисти ги от полепналата по тях омраза,
премахни всички петна от дребнавост
и ги употреби така чисти и нови,
като току що излезли от огромния склад на времето.  

Раздели всеки месец на равни части
в зависимост от продължителността му ?
на 30 или 31, а февруари на 28.  

Не се опитвай да правиш цялата порция наведнъж
(мнозина така похабяват всичко!). 

Приготвяй само по един ден, прилагайки следната схема:  

Постави в Деня: 

12 части Вяра

11 части Търпение

10 части Смелост

9 части Труд

(не пропускай тази част, без него ще се развали вкуса на всичко!)

8 части Надежда

7 части Преданост

6 части Щедрост

5 части Доброта

4 части Почивка

(и без нея не може, тя е като солта на всяко ястие!)

3 части Молитва

2 части Размишление

и накрая...

1 част добре обмислено Решение

 Излей в цялата смес много Любов и примеси с Енергия.

Приготви всичко с Горещо сърце.

Гарнирай с Усмивка и Радост.

Накрая сервирай с Добро настроение...

 Ефектът на рецептата ще усетиш веднага!

Успех!

 * * *

Резултат след консумация:

12 месеца Щастие

52 седмици Любов

365 дни Успехи

8760 часа Здраве

525600 минути Късмет

31536000 секунди Радост

estrellla.blog.bg

(Описаната руска политическа картинка важи с пълна сила и за България)
Че генерал Ачалов е подал заявка за провеждане митинг на десантчиците, узнах отдавна и се зарадвах. Но вчера прочетох в интернет, че към това добро начинание са се присламчили Квачков и Екишев, представяйки се за главни организатори, и ми стана тъжно на сърцето, в предчувствие за голяма беда. И за да не се повторят събитията от 93-та г. когато руснаци тръгнаха на заколение, водени от провокаторите Руцки и Хасбулат, аз просто съм задължен да разкажа на всички руски хора за нашия разговор с Квачков, от преди две години, макар че за това вече писах в коментарите, в Живата Книга. На първо място, тази публикация трябва да прочетат десантчиците, понеже тях се опитват да ги оглавят вълци, преоблечени в "православно-патриотични" кожи.


Пиша за тези неща с молитва пред Светите икони и за всяка дума ще отговарям пред Бога.

Господи, благослови!


В терминологията на политолозите има такова понятие: - канализация на обществените процеси. С цел да се установи пълен контрол над обществото и да се управлява то, при всякакви смени на политическите насоки (вектори), истинските му властелини, скрити от любопитни очи, предполагайки възможните обществени настроения и стремежи, предварително бетонират подходящ канал, като създават партия или обществено движение, и подготвят нужните лидери. И всичко това се прави "за удобството" на електората, или - народа... Така на електората не се налага нищо да създава и да регистрира. – Всичко предварително е приготвено и за електората остава само да се влее под знамената и да тръгне след новия "спасител" на нацията (новата измамна надежда на лъгания, ограбван и планомерно унищожаван народ).
Това се отнася и за опозиционните партии. Та в случай на сваляне, на поредния провален или разобличен режим или управляваща партия, и вземането властта от опозицията, задкулисните манипулатори на общественото съзнание, винаги да си остават на власт.
Те подготвят лидерите на опозицията, години предварително, и ги крият, както комарджията крие козовете в ръкава си. Но на опозиционния лидер следва да се придаде и имидж на репресиран от предишната власт - "страдалец за народа и за правдата". А за да минава и за "Нелсън Мандела", е добре и да е минал през затвора или ареста. Знаейки това, аз вече отдавна предполагах, че когато руският народ накрая се умори от лъжите и зажелае силна ръка, за тази роля на "народен вожд" готвят Квачков.

За да се изчисли това, не се изискваше много труд, понеже работата на спец. службите, осигуряващи тази операция, беше достатъчно недодялана...
Странното "покушение срещу Чубайс" веднага предизвика в мен множество въпроси. Разработчиците на спец-операцията от ГРУ не можаха да прострелят с калашник бронираната лимузина, а за такава провалена "операция" в миналото биха ги предали на трибунал. (Как добре го каза адвокатът за десантчика, обвинен в неуспешно покушение: – "Обвинението към моя клиент, в неизпълнение на поставената задача, е клевета срещу нашите доблестни Въздушно-десантни войски!")
Е, ако Квачков не е стрелял по него, както твърдят адвокатите, за какво тогава става въпрос? И кое тогава му дава право да се представя за национален герой и лидер?
Недоумение предизвикваше и самото му съседство по вила, с Чубайс. Мисля, че всеки здравомислещ човек разбира, че такива хора, като Чубайс, случайни съседи нямат.
И самата му история, прекомерната му политическа активност, съмнителното обкържение, подсилваха лошите предположения за него.
Странна беше и предизборната му кампания. Какво значи в съвременна Русия, да регистрираш за кандидат депутат - бивш затворник, затворен за покушение срещу Чубайс(!), когато в същото време отказват на хора с кристална репутация?!
А прослувутото му Опълчение?
Опълчение се наричат въоръжени народни чети, и мобилизацията му предполага незабавно раздаване на оръжие в ръцете на населението. В противен случай, това си е уловка за наивните руски доброволци, за да бъдат заведени на отчет (от спец.службите!).
Но даже и такива несъответствия в неговата "легенда" не заостряха вниманието на лековерните руснаци. И не дай Боже, на вълната протеста, той да стане новият "спасител на нацията" и поредният елцинов "наследник".
Този сюжет не е толкова сюрреалистичен, както може да изглежда от пръв поглед, ако се вземе под внимание съседството на Квачков с вилата на Чубайс, където въпросът за поставянето на трона, на подполковника се е и решавал.
Но понеже животът ме научи, спешни изводи в никакъв случай да не правя за човек, и преди да го погледна в очите, да не съдя, – оставих всичките мои недоумения, на Господа, знаейки, че ако е такава волята му, Той ще ми уреди и среща с Квачков.
Така и стана. По време на поредното ми пристигане в Москва, година-две след като в разговор с един мой познат - бивш десантчик, стана дума за Квачков, той обеща да ми уреди среща с него.
Като пристигнах в дома му, там бяха, освен Квачков и жена му, още неколко човека, сред които, както впоследствие се изясни по снимките, беше и Екишев. (Но никого от присъстващите, Квачков, незнам защо, не представи. Но според физиономиите им, всичките до един бяха евреи.)
Веднага се почувства някакво напрежение, което не спадна, както обикновено се случва, около масата, около която веднага седнахме. На нас въобще не ни обръщаха внимание, и с показна сериозност обсъждаха някакви свои важни дела. Чувстваше се, че тук играят "щаба на Смолни" от 17-година, с което се стараеха да предизвикат впечатлението ни. (Квачков задочно познаваше мен и негативното ми отношение към най-близките му съратници - семейство Миронови.)
Всичко това изглеждаше странно, понеже ние бяхме поканени на запознаване и разговор, а масата, по всичко изглеждаше, бе подредена специално за нас, а нас, като че съвсем ни забравиха. Аз мълчах, чакайки кога ще ме заговорят. Накрая Квачков ме попита:
– Е, с какво се занимавате вие там на Атон?
– Суета, – отвърнах, – строеж.
И веднага се впусна: "Все строите!.. Златни куполи!.." – и така неколко минути "разобличения" в този дух.
През цялото време седех, мълчейки, докато не чух: А Патриархът ви, въобще, е педерас!"
– Стой, – казах, – нима е вярно? Вие, човек от спецслужбите, не говорите току така, без да имате доказателства. Къде са те?
– Какви доказателстав. Нима и така не му личи?
Но ти момче, – казах, – съвсем му отпусна края. А ако на мен ми се стори, че ти приличаш на педал, мога ли да казвам това на всички, подред. Как смееш тези свои мисли за Светейшия Патриарх да произнасщх на глас, без да имаш никакви доказателства?
След което имахме остър разговор, ид за да го продължим, минахме в отделна стая. В резултат, нервите на Квачков не издържаха, и той каза буквално следващата фраза:
– Нищо, ще дойдем на власт и на всички улични лампи вие поповете ще висите.
– Ето, че Господ показа истинското ти лице – отговорих.
След което казах на наизлезлите от кухнята, поради нашия гърмогласен разговор, негови еврейски съратници, кои са те... Изразих и съчувствие на смутената жена на Квачков (единствената рускиня, сред тях, ако не греша), и я посъветвах, заради спасението на душата и, да оставя Квачков и да бяга от този (еврейски) кагал...
Йорданските опълченци и самият им предводител, не очаквали такова нещо, стоеха мълчейки.
След което, ние с моя спътник, се облякохме и си тръгнахме. Вярно, докато завързвах обувките си, напрягах ума си, с какво ще се браня, ако насъскат кавказката овчарка.
И чак след като затворихме вратата зад себе си, иззад нея се чу пискливия квачков вик: "Поп - конски лоб"! ("Поп-толоконный лоб!").
Искаше ми се да ритна по вратата, но видях слизащата по стълбите жена, се въздържах. Нали съм монах, все пак...
Ето такъв беше нашият "православно-патриотичен" разговор.
И на къде ще поведе руския народ, този "вожд", по-нататък съдете сами. А че нас "поповете" ще ни прекарат през ешафорда, това вече зная... Руснаци, бъдете бдителни!

  2 ноември 2010 г. http://m-athanasios.livejournal.com/12063.html
........

превод от руски

grigorsimov.blog.bg

За значението на етнонима българи са правени много спекулации. Една група изследователи смятат, че идва от Волга, други твърдят, че е обяснимо с туркото буламак ( буламач), т.е. смесени хора. Разбира се подобни твърдения не могат да се нарекат сериозни. Хидронимът Волга се появява векове след като римляни, гърци, германи и др. споменават дедите ни. Да се търси етимология с помощта на тюркски език няма никаква логика защото няколко антропологически изследвания доказаха, че ние сме стар европейски народ. От това следва, че трябва да търсим обяснение на името българи в речиците на палеобалканските етноси. Там то ще бъде намерено лесно.

 

В една от работите си Ариан разказва за походът на Александър Велики срещу персийският владетел Дарий.  В армията на  македонският пълководец влизат тракийски племена – агрияни, пеони, одриси...бива споменат и народът балакрии. Явно това са били траки, обитаващи планината Балакрос ( Беласица), чието име притежава значението светла, сияйна.



До XIX-ти век никой учен не обръща внимание на контингента от балакрии, но след освобождението на България през 1878 г. редица изследоваели се заеха ожесточено да обясняват, че балакрии било грешка, не ставало дума за племе, а за лично име Балакрий, или Балагрий. Може би са се поуплашили, да не би някой да се досети, че балакрии може да е преиначеното балкарии-балгарии-българи. За определени хора бе светотатство да се признае, че през първото хилядолетие преди Христа е съществувал тракийски етноним българи, предаван като балакрии/балагрии от старите летописци.

 

Случаи на метатеза се наблюдават редовно в древността. Тракиецът Орол е познат и като Олор, Залмоксис пък е записан и като Замолксис...няма никаква пречка балакрии, да не е балкарии, балгарии, българи. Да видим обаче дали има и други свидетелства за съществуването на етноним българи в Античността. Птолемей споменава, че в земите на мизите наречени по-късно българи съществува град Балкея / Балгея, от чието име нашите траколози бягат като дявол от тамян...защо ли? Изследователите тълкуващи значението на етнонима българи не благоволяват да споменат древните селища Баргасус, Баргуле, а също и личните имена Бологес, Балагрий, Барга/Балга, Баргус/Балгус, тракийският теоним Блегур. Укриване на данни не е научен метод, недопустимо е да се укриват сведения само защото са в противоречие с нечии неиздържани теории.

 

Учените ни обикновено премълчават и съществуването на  обитавалите Черноморските степи скитски народи наречени Белгии. ( Помпоний Мела, Свеотописание- III.5.36). Точно в същите земи, около пет века след Мела Йордан поставя българите ( De Origine Actibusque Getarum V-33). Дали ще е случайност? Интересен факт е това, че в земите на скитските белги са живели и мизите, наречени още българи. Отново случайност?

 

В Ирландските предания се разказва да древен и силен народ – болгите, наречени още белги. Техните стари селища били в Тракия и Скития ( където живеят белгиите на П. Мела). Болгите дошли на няколко вълни на Британските острови, облагородили земята, създали закони и премахнали лъжата и измамата ( S. McAlister, “Lebor Gabala Erenn”, Irish Texts Society, Dublin, 1941, part 4). Като царе на болгите в “Lebor Gabala Erenn” са посочени Умор, Гостен, Ган, Дела... Имената на болгските благороднициУмор и Гостен отговарят прекрасно на имената на старобългарските владетели Умор и Гостун ( явно династични имена),  а Ган и Дела са си нашите Ганьо и Дельо. Какъв е шансът това да е случайност?

 

Друго доказателство за зръзката на болгите с българите е факта, че по монетите на болгите/белгите има особени знаци. IYI няма нужда от коментар нали? Делата на болгите в Ирландия, Британия и Галия ще бъдат засегнати в друг постинг, нека сега обърнем внимание на значението на името българи.

http://www.celticcoins.ca/record.php?coin_id=612025

 

 

 

Стана ясно, че още през първото хилядолетие преди Христа, племена наречени болги / белги са обитавали Тракия и Скития. Това ни кара да потърсим смисъла на етнонима българи в палеобалканските езици. Тълкувайки значението на тракийските теоними В. Георгиев споменава древното божество Блегур ( Зевс Блекурос) и свързва името му с гръцкото прилагателно флегурос- огнен, сияен, пламтящ. Т.е. според нашият езиковед тракийската дума за светъл, сияен, огнен, пламтящ е блегур, но по една, или друга причина блегур отсъства в речника на тракийските думи...

 

Отново Георгиев прави тълкуване на тракийското лично име Бологес ( Вологес), свърза го с понятия за светлина...и отново нито поставя извлечената дума в речника, нито посочва паралелите с нашия език, а такива има. Блегур и Бологес, балакрии, белгии са свързани с нашата дума благ, чието най-древно значение е светъл, сияен. Сродни на благ-светъл са латвийската балганс – светъл, санскритската барга/балга- сияние, латинската fulgeo- светя, староирландските болг-благороден, мъдър, боилсг-сияние, пеласгийската балиос – бял, светъл, сияен, тракийската бел-бял...

 

Ето това е истинското значение на Българин -сияен, благороден, мъдър. Не буламач, не размирник, не строител на кули, а благородник, светъл човек. Дедите ни напълно заслужават това название защото от техните среди произлизат светли личности като Орфей, Залмоксис, Евмолп, да не забравяме и ктистите –чистите тракийски монаси. Херодот не случайно нарича гетите най-праведният тракийски народ. Духовната чистота и нравствена сила на предците ни е била добре известна в древността. Болгите са били първите благородници на Ирландия, създали са закони за местното население и са прогонили лъжата и измамата. Ето затова на староирландски болг означава благороден, мъдър...В унгарският език пък полгар е гражданин, т.е. цивилизован, културен човек.

 

Борбата между силите на доброто и злото е вечна, тя никога няма да престане. Противоположностите винаги ще са в конфликт, тъмнината ще се опитва да покрие всичко със студената си сянка, но светлината ще си пробива път и ще спасява живота отново и отново. Както при първичните елементи на природата, така и при хората съществуват контрасти. Едни избират пътят на бездушието и безличието, стават крадци, хулители и присмехулници. Други вземат на плещите си огромно бреме, спасяват, помагат и даряват любов. Следващите доброто поемат по стръмен и трънлив път, изпълнен с много премеждия и болка. Те биват гонени, хулени, бити, горени на клада, но побеждават мъчителите си и сливайки се с божественото получават възхищението и преклонението на милионите пробудени.

 

Ние българите сме светъл народ, който се е славел със своята справедливост. В нас е заложена упорита непримиримост към злото, което погубва душите на хората. Ние сме вечните бунтари и будители, тези които разкъсват черната завеса на лъжите. Напълно естествено е, че точно тези качества са ни превърнали в мишена за силите на тъмнината.Тези, които й служеха се постараха да омърсят името българи и успяха да заблудят мнозина. За да почетем предците си трябва да извадим наяве истината за тях. Потомците на светлината не трябва да тънат в забвение!

 

sparotok.blog.bg

Когато чуе за светски коктейл, човекът от голямото нищо си представя едни светски люде с принос в обществения живот. Започва да си фантазира и за блясъка, и за обстановката, и за хората, и най-вече за "шведската маса". Когато този същия човек от нищото пък бъде и поканен на такъв коктейл, направо му се подкосяват краката и му идва да си изяде вносните китайски обувки, струващи по-евтино от чифт галоши. И една голяма завист му стяга душата, сърцето и гърлото, щом се сети за крокодилските обувки на пазарджишкия батман, дето стрували хиляди. И му идва една мръсотия в главата от рода на:
- А бе той или свирка е направил на крокодила, или е заел позиция "партер", за да се сдобие с тези обувки.
Душевно изтерзания човек от нищото не е далече от истината за крокодила, само че той е в човешка форма и освен че ходи на два крака, ами е и доста чепат.
Обаче  какво? Човекът с голямо учудване разбира, че е попаднал в една градска тоалетна, която само е парфюмирана обилно с вносен френски одеколон.
- Леле, къде съм попаднал! - се хваща за главата нещастника, когато чува как певицата Х е преспала с мъжете на свои десет колежки, а футболиста У е бил пребит от бой защото изчукал силиконката на боксьора С...
- Бе, мамка им пачаври и педали! Те като си разказват за насраните гащи, "светски коктейл" ли го наричат?" - се пита човекът от нищото и със силен бяг напуска лъскавия свят на разврата и човешкия позор.
Влиза с трясък в кварталната кръчма, поръчва си една "пещерска", запалва от безбандеролните", вдишва дълбоко дима и си казва:
- Ето, този е моя свят!

kabuli.blog.bg

Business Post

Според православния календар празникът Йордановден ознаменува кръщението на Исус Христос от Йоан Кръстител в р. Йордан.

Празникът Йордановден е известен още и под имената Водици, Водокръщи, Богоявление, Мъжки водици - празник, с който завършват т.нар. мръсни дни. В навечерието на Йордановден се приготвя последната, трета кадена вечеря.  На трапезата отново подобно на Бъдни вечер се поставят само постни храни: прясна пита, колачета, сарми с кисело зеле, пълнени чушки, зеле, фасул, орехи, вино. Орехите от Нова година се разчупват и по тях се гадае за бъдещето.

С Йордановден е свързано познатото на всички българи вярване, че през нощта срещу празника "небето се отваря"" и който в този момент поиска нещо, то ще се изпълни. На самия празник се извършва също освещаване на водата. След службата в църквата свещеникът хвърля кръст във вода, а ергени го изваждат. Вярва се, че този, който е извадил кръста от водата, ще бъде здрав и щастлив. Той обикаля с кръста селото, а всички го даряват. Има поверие, че ако хвърленият във водата кръст замръзне, годината ще бъде здрава и плодовита.

На Йордановден, според народните обичай,  сутринта чисто момиче измивало на реката домашната икона и палешника от каденето, за да е бяло житото, което ще се роди. Там, където е хвърлен кръстът, болните се изкъпвали, за да оздравеят. Всеки измива лицето и ръцете си за здраве. Наименованието на празника в Югозападна България - Мъжки водици - идва от обичая на този ден да се изкъпват само младоженците. В Родопите през този ден 5-6 мъже къпят обредно пеленачетата, годеници, младоженци. Обредът се нарича хаскане по възгласа ""ха-а-с-с-а"", с който придружават повдигането до 3 пъти този, който ще бъде къпан. В някои краища по къщите обикалят моми-водичарки, които изпълняват песни за всеки член на семейството. По съдържание те са близки и с коледните, и с лазарските.

Днес имен ден имат: Йордан, Йорданka, Йонко, Йонка, Данчо, Данka, Дана, Богoлюб/а, Божан/а, Божил, Божидар/a, Боян/а, Богдан/a, Богомил/а, Бистра, Бончо, Бонка.

Честито на именниците!

Илия Минев - живот, загубен за България  
Статията е видяна 2363 пъти Размер на шрифта:

Порутеният роден дом на Илия Минев

Георги Колев

Илия Минев излежава общо 33 години в българските комунистически затвори и концлагери, с което се счита за политическия затворник с най-дълъг престой зад решетки в света. След него се нарежда южноафриканецът и Нобелов лауреат за мир Нелсън Мандела. За разлика от Мандела, Илия Минев умира на 83-годишна възраст в мизерия и самота. На 6 януари 2010 година ще се навършат 10 години от смъртта му.

Илия Минев е роден на 5 декември 1917 година в Саранбей (днес гр. Септември) в заможно, земевладелско семейство. През 1930 г. учи в мъжката гимназия в Пазарджик, но не завършва там, а се мести във Френския колеж в Пловдив, където получава средното си образование. Следва химия и лозарство в Тулуза, където се запознава с Франсоа Митеран. Завърнал се в страната, активно се включва в легионерското движение и в периода 1941-1944 г. е избран за член на главното водачество на СБНЛ, същевременно завеждащ отдел "Външно-политически" и водач на легиона в Пазарджик. На 10 септември 1944 година е задържан за една година в Пазарджишкия сектор на ДС. Освобождават го, но през 1946 г. отново е арестуван. Мотивите - "оказва системна съпротива на комунистическата партия". Държавният обвинител Минковски иска смъртна присъда, но Илия Минев се "разминава" с 25 години затвор. С кратки промеждутъци прекарва там чак до 1978 година. През 1975 година по вътрешни административни разпоредби е осъден на още 6 години. В затвора престоява обаче 8 години.

Този период е прекарал във всички затвори на страната - най-много в Пазарджишкия, Пловдивския, Старозагорския. Пускат го няколко пъти под домашен арест в гр. Септември. На 16 януари 1988 година в дома си в град Септември, Илия Минев и малка група съмишленици основават Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ), като той става първи негов председател.

Умира в нищета на 6 януари 2000 г.

Когато отидох в град Септември да събера материал за Илия Минев, разбрах, че в общината не разполагат с такъв.

Няма останали живи близки в града, а къщата, в която е живял, няма входна врата, разбита е, всичко вътре е счупено. На стената в едната стая стои залепен плакат на СДС. Мненията и историите, които ще представя, получих от двама граждани на гр. Септември: бившия кмет Янка Кметска и неговия приятел, още от преди 9 ноември, Георги Караиванов. Първата го познава от последите му години, през които той много пъти посещава кабинета й, като според нея, той не е търсел съдействие, а просто е имал нужда да си поговори с някой, защото се е чувствал много самотен след смъртта на жена му. Другият ми източник е радиотехник и се запознава с бай Илия, както всички го наричат, покрай проблемите му, които има с настройките на радиопредавателя си. Сривът на късите вълни, който често се случва, го кара да си мисли, че умишлено заглушават любимите му Свободна Европа и ВВС Лондон.

И двамата ми събеседници са единодушни, че Илия Минев се е променил коренно след смъртта на втората му жена - Ангелина. Тя е била изключително интелигентна и блага жена, която му е била голяма опора. След това той просто се е сринал физически и психически. Илия Минев е имал чепат характер и е недолюбван от съседите си не по политически причини, а в чисто човешки план.

С г-жа Кметска Илия Минев е обсъждал най-вече политиката. Тя си спомня, че в последните си години той е твърдял, че единствената идеология, която остава вечно вярна и подходяща за България, е християнството със своите добродетели. Той е бил разочарован от случилото се след 1989 и е казвал, че това, което борците срещу комунизма са си представяли, не се е получило. Тя го кани няколко пъти да си смени местожителството и да стане гражданин на Септември, за да може да назначи общински хора, които да се грижат за него. Илия Минеев отказва, защото за него е било изключително престижно да е гражданин на София и да има жилище там. Упорито отказва да получава помощи, защото това е било под достойнството му.

Според Янка Кметска, много политици са използвали името му и това, че са се срещали с него, за да получат политически дивиденти. Единственият, който се е грижел за него, е Константин Тренчев, като всеки месец му е помагал финансово.

Интересна случка е, че когато Митеран посещава България през януари 1989, той предварително е заявил присъствие на откриването на паметник на Алфонс де Ламартин в село Ветрен, което се намира на десетина километра от Септември. Когато тогавашните български власти разбират за това намерение на френския президент, те, страхувайки се от среща между него и Илия Минев, не му позволяват да отиде.

Георги Караиванов познава Илия Минев като изключително предпазлив и мнителен човек. Спомня си как при обикновени разговори на улицата той постоянно гледа през рамо, съмнявайки се да не е следен. Илия Минев е останал дълбоко разочарован от факта, че никога реално той не е получил трибуна, да изкаже вижданията си, въпреки че е бил добър оратор. Единственият път, когато се изказва публично, е на 17 ноември 1989. Тогава на един митинг в Пазарджик тълпата започва да скандира името му, той взима думата, а Георги Спасов прави неуспешен опит да го спре.

По това време жена му заболява от рядка болест на очите и се нуждае от спешно лечение в чужбина. Възможните варианти са два - Одеса или Чикаго.

Тогава общността на българските бежанци в Чикаго ги кани на техни разноски и двамата заминават за няколко месеца в САЩ. Според Георги Караиванов това е бил много интелигентен начин да се елеминира Илия Минев от политическата сцена, като подозира, че всъщност е имало внедрени хора от ДС сред нашите емигранти. Това се случва в началото на 1990 г. По този начин Илия Минев се отдалечава от събитията в много повратен момент и след завръщането си повече никога не е допуснат до демократичния елит.

СДС го отхвърлят, като даже на един митинг през същата година, пред "Ал. Невски" Чавдар Кюранов не му дава да се качи на сцената. Друго от лицата, които бяха на преден план от демократичният преход в началото на 90-те години - Румен Воденичаров, се опитва да бъде близък до Илия Минеев. Той обаче не го допуска много близо до себе си, защото се съмнява, че той е от ДС и се опитва да го измести от председателското място на НДЗПЧ.

От всичките мнения, които събрах, мога да обобщя, че бай Илия е бил странен човек. Дългите години затвор, пет от които всъщност е прекарал в ада на карцерите, мъченията, униженията и несправедливостите, не са могли да го озлобят. Той е останал дълбоко религиозен. Но разочарованието и озадачеността от незаслуженото пренебрежително отношение на демократите от новото време, от игрите около НДЗПЧ и от стремежа да бъде изтласкан от председателското място са дали своето отражение върху характера му и взиманите решения.

Днес в София има открит негов паметник, а в родния му град Септември той е почетен гражданин, един малък площад носи неговото име и паметник е в процес на изработка.

Публикувана на
2009-08-14 10:06:17
от  bg-history 



 





(Справка на Държавна сигурност, изготвена по искане на ЦК на БКП. Разпространяваше се на принципа "самиздат" сред депутатите от ВНС. В текста не съм внасял никакви корекции - пропуснати са само  адресите и телефоните.)

СПРАВКА

за ИЛИЯ СТОЯНОВ МИНЕВ от град Септември, Пловдивска област

Илия Стоянов Минев е роден на 5.ХII.1917 година в град Септември, Пловдивска област, българин, български гражданин, осъждан, женен - три пъти, висше образование, безпартиен. Живее в гр. Септември, ..........

Произхожда от богато земевладелско семейство.

В края на трийсетте години Илия Минев завършва висше образование - химия във Франция.

Завърнал се в страната, активно се включва в легионерското движение и в периода 1941-1944 г. е избран за член на главното водачество на СБНЛ, същевременно завеждащ отдел "Външно-политически" и водач на легиона в Пазарджик. Установено е, че е поддържал близки връзки с фашистката власт. Активно е сътрудничел с полицията и Гестапо. Организирал и участвал в преследвания и погроми над евреи.

След Девети септември 1944 г. продължава да стои на фашистки позиции и да провежда активна вражеска дейност.

През 1946 г. е осъден на доживотен, строг тъмничен затвор от Софийски областен съд, по чл. I, ал. II, във връзка с чл. 60 от Наредбата "Закон за защита на Народната власт" по обвинение, че е един от главните инициатори за образуване на Изпълнителен комитет - Организация за възстановяване на бившите национални легиони, с цел събаряне, подравяне и отслабване установената в държавата власт, чрез преврат и терористически действия. Впоследствие присъдата е заменена на 20 години лишаване от свобода.

По време на изтърпяване на присъдата, продължава вражеската си дейност, като обработва и подстрекава съзатворници за борба срещу Народната власт, след излизането им на свобода.

От затвора е освободен на 31.ХII.1962 г. с Указ на Държавния съвет на НР България.

През 1988 година Минев е инициатор за създаване на т.н. "Независимо дружество за защита на правата на гражданите в НРБ" и негов "председател".

Осъществява редовни контакти със служителка на посолството на САЩ в НРБ, на която предава клеветническа информация.

Многократно изготвя програмни материали на дружеството - устав, учредителен протокол и молба за регистрацията му.

По време на провеждащият се в София ЕКОФОРУМ Ил.Минев активизира дейността си.

На 20.Х.1989 г. вечерта пред кино "Петар Берон" в София, Ил.Минев се опита да привлече вниманието на гражданите издигайки антисоциалистически лозунги и същевременно разпространи листовки със силно изразено антикомунистическо съдържание.

До края на Екофорума, Минев неколкократно направи опити да посети София, но беше възпрепятстван.

София, 4.11.1989 г.

www.omda.bg

Автор: Иван Гаджев
Раздел: Български мемоари и биографии, Българска съвременна история
Издателство: Гутенберг
Народност: българска
ISBN:
първо издание, 2003 год.
меки корици, 283 стр.