Публикувано от Peter BOYADJIEV 

Изпращане по имейл.
Публикувайте в блога си!
Споделяне в Twitter.
Споделяне във Facebook.
Споделяне в Google Buzz


Вижте оригиналния сайт на Бояджиев:
http://democrata92.blogspot.com/2011/01/blog-post_4613.html

............

Да се говори за Европа днес прилича малко на разговор за отвъдния свят. Както за покойниците, така и за Европа се говори или само добро или нищо. Както за Отвъдното, така и за Европа се чуват слухове, обещания и директиви, но не се виждат. Както в споровете за съществуването на отвъдния свят, този, който търси доказателства за съществуването на Европа, стига до извода, че нея я няма, а този, който вярва в Европа, няма нужда от доказателства.

Тази аналогия ясно показва защо в Европа няма единно становище по въпроса, какво е Европа. Защото този въпрос не е географски, защото не можем да решаваме какви са границите на Европа, без първо да сме дефинирали какво е тя. Не става въпрос и за институционалната уредба, защото институциите се приспособяват към това, което искаме да бъде Европа. В случая дори не става дума и за икономическите аспекти, защото те предполагат развитието на Европа, а именно Европа е това, което трябва да дефинираме.

Истински трудният разговор за това, което по навик наричаме Европейска общност, е разговорът за нейните културни, морални и духовни измерения. С една дума – въпросът за европейската идентичност и за това дошло ли е време Европа да трябва да я защитава. Колкото и отвлечено да звучи – този разговор ще застане в основата не просто на целия политически дебат през следващите десетилетия, а ще промени до неузнаваемост националните доктрини, управленските приоритети и дори идеологическите основи на европейските партийни семейства.

В момента не само в България, а и в цяла Европа публично по тази тема се говори трудно и на моменти тя изглежда дори скандална. Твърде малко политици и партии повдигат въпроса и сред потоците на лицемерието в днешната политика, един от най-позорните е тъкмо тази диктатурата на мълчанието. Диктатура, която се опитва да наложи теми, по които да говорим и най-вече такива, по които да мълчим. Така например, ако има някакъв конфликт, не можем да го наречем „религиозен” или „цивилизационен”, ако има тероризъм, то той не може да бъде наричан “ислямски” и т.н. и т.н. На участника или наблюдателя на българския политически живот това положение много прилича на ситуацията с българската десница, на която се препоръчва, дори и да вижда корупция, да си мълчи, защото някога е била управляваща. Въобще, днешният европейски политик дължи толерантност и уважение на всеки друг, само не и на себе си и на своята идентичност.

В главите на много съвременни европейски политици последните десетилетия не са се случили и тоталитарните утопии все още не са рухнали. Нещо повече, в Европа (за разлика например от Америка) днес продължава да доминира идеологията на Рационализма, макар старият утопизъм да търси замяната на християнския Бог с господстващото начало на Разума, а съвременният – с нови авторитети – демокрацията, либерализма, индивидуалната свобода, гражданската държава и т.н. Въпреки че средствата са различни, целта е една и съща.

В някои отношения положението днес е дори по-зле. Европа на Просвещението говори за универсалност. Затова че съществуват един истински и универсален разум, наука, морал и политика и просто отрича религията. Днешна Европа говори с термините на плурализма – за това, че има и трябва да има много и различни култури, традиции, начини на живот, концепции, всяка със своите собствени правила, стандарти, критерии, всяка със свое собствено достойнство и стойност и всяка заслужаваща еднакво уважение наравно с останалите. Днешна Европа отказва да каже кое е добро и кое лошо, правилно и грешно, красиво и грозно, високо и ниско и нарича всеки, който го прави, “фундаменталист”. Твърде спорно е кое е по-опасно за традициите и реда в европейския свят – Рационализмът на 18-ти век или Релативизмът на 21-ви.

Основната идея обаче не се е променила. Бог и в двете концепции не съществува. И даже резултатът от двата експеримента е еднакъв, а именно – разделението между религия и политика и отчуждение в живота на хората. С две думи – морална криза на цяла една цивилизация. Проблемът е, че днес тази Европа на интелектуалните елити не само е секуларизирана, агностична или безразлична към религиозния феномен. Европа днес е антихристиянски настроена. И има много доказателства за това.

Когато Европа търсеше изработването на своя Конституция, бяха изброени принципите и ценностите, на които имаше намерение да се опира, но отказа да спомене християнските корени, които са вдъхновили тези ценности.

Европарламентът отхвърли един от кандидатите за комисари в ЕК - италианеца Роко Бутильоне, само защото той се осмели да каже, че християнският морал не му позволява да одобри браковете между хомосексуалисти.

..............

Християнството не само вече не е спойката на Европа, а е възприемано като пречка пред съвременното съжителство, символ, който трябва да крием вкъщи, заради добруването на толерантността. И тук ми се иска да кажа няколко думи за тази последната добродетел – толерантността. Левицата твърди, че е необходима толерантност между културите и религиите, за да се постигне интеграция и диалог. Звучи добре, но както винаги в лявото говорене се съдържат капани. Толерантността всъщност е слаба и пасивна добродетел. Граничи с безразличието и с това да понасяш някого по принуда. Можеш да бъдеш толерантен към глупците, досадниците или тези, които считаш за хора по-ниско ниво. Но не можеш да бъдеш толерантен към тези, които смяташ за равни. Към тях се използва друга добродетел – уважението, респектът. За разлика от толерантността уважението е добродетел на силните и изисква да поставиш другия на своето ниво. Това е много по-трудно, отколкото да се практикува политика на елементарната толерантност, на мултикултурализъм, която създаде гетата в перифериите на европейските столици и терористите второ поколение. Защото уважението изисква истинско отваряне към другите, но и строго съзнание за себе си и собствената ти стойност. Уважението започва от нашите си домове. Започва с това да придадем стойност на себе си и собствената си традиция.

В същия момент във Франция все още се позволява носенето на кръст на врата, но само с размерите на малко бижу. Европа си мисли, че ако заличи или скрие религиозните различия ще бъде по-лесно да се конструира наднационална демократична общност, отворена и толерантна. Опитът обаче показва друго – в общество без религиозен фундамент, демокрацията е поставена пред риск и дори самата тя представлява риск.

Този риск се крие в неестествения съюз между демокрацията и културния релативизъм. По принцип този съюз е концептуално невъзможен, защото реално демокрацията е противоположност на релативизма. Тя е модел за държавно устройство, от който (макар да не е идеален, както казва Чърчил) по-добър не е измислен. Една постановка, която стои твърде далече от релативистичните утопии. Когато обаче откъснем демокрацията от нейния религиозен фундамент, тогава вече можем да правим всичко. Тогава демокрацията се превръща в процедура. Да бъдеш демократ започва да означава просто да дебатираш, да гласуваш и да приемаш мнението на мнозинството. Но от тази гледна точка и терористичните групировки могат да бъдат демократични и не случайно има европейски политици, които твърдят, че трябва да се води диалог дори и с въоръжените групировки, включително и с тези, чиято цел е да унищожат други народи и държави.

Естествено, че не всичко, което произлиза от един парламент или събрание, може да бъде считано за демократично. Демократ е този, който зачита свободата на останалите. Демократ е този, който признава уникалността на всяко едно човешко същество. Демократ е този, който смята, че човешкото достойнство е естествена и ненакърнима есенция. Съвременната демокрация е родена в християнска Европа и в основата й лежат именно тези ценности.

Когато религията е отхвърлена, демокрацията е в опасност и самата тя се превръща в опасност, защото може да се превърне в своята противоположност. Лишена от вярата, която я подхранва, демокрацията може да пренебрегне факта, че се базира на фундаментални и непреходни ценности и да започне да зачита като ценно това, което едно или друго мнозинство решава в даден момент. За съжаление в България се случва именно това. Големият грях на комунистическата диктатура не беше икономическата катастрофа, а системното и целенасочено унищожаване на моралния фундамент и неговото компрометиране във всичките му форми. Днес българската демокрация е просто процедура, зад която се прикриват уродливите лица на нови и стари мародери. Лишена от всякаква морална и религиозна опора, тя зависи от решенията на мнозинства, сглобявани повече в лабораториите на бившите тайни служби, отколкото на избори.

И ако погледнем по-задълбочено на това, което се случва в Европа, ще видим, че през Европейския парламент минава всичко: легализация на абортите, експерименти с ембриони, клониране, евтаназия, полигамия, педофилия. Всеки ден стъпкване на християнски принципи, консумирани с една завидна демократична процедурна коректност и представяни като „граждански прогрес” и „отвоювани свободи”. Отвоювани от кого? И това се случва, защото липсва религиозният коректив и с чувството за това, кое е морално недопустимо, изчезва и чувството за това кое е политически погрешно. Това е и причината все повече хора, пазещи религиозния си дух, да смятат ЕС за нов вид диктатура.

Тук идва и ролята на новите държави членки, които трябва да помогнат на Европа да разбере докъде води унищожаването на традиционния дух и непризнаването на корените. Преминали през още по-тежката антирелигиозна кампания на комунизма, страните от Централна и Източна Европа трябва да си дадат сметка за процесите и да помогнат на Брюксел да не стигне до същото положение. Само с признаването на корените си Европа ще успее да постави нацистката свастика и съветския сърп и чук на едно ниво.

И ако на някого всички приказки за религия и морал му се струват твърде непрактични, можем към всичко това да добавим и чисто икономическите последици. Като не отрича комунизма на ценностно равнище, Европа не отрича неговото наследство и в практиката. Политическата и икономическа структура на ЕС се явяват някаква смес между меркантилизъм и етатизъм. Или с други думи нещо средно между свободен пазар и засилен държавен контрол (т.е. комбинация от дефектите на свободния пазар и липсата на преимуществото от контрола). Без пълната пазарна сила на икономиката и без пълната политическа сила на държавата, като по този начин Европа се намира в постоянно разкъсано състояние – между скъпата работна сила (за пример стойността на работната ръка в Китай е едва 5% от тази в ЕС) и последствията от оскъпяването на европейските стоки благодарение на безкрайните юридически норми и регулации. В Европа класическото производство е на изчезване, а научните изследвания спадат. Достатъчен пример за това е фактът, че в класацията на 20-те най-престижни университета в света само два са европейски.

Това е един съвсем кратък поглед към големия дебат за европейското настояще и бъдеще, който като че ли преминава покрай България. И е крайно време ние да станем част от него, защото само тогава ще можем да отговорим и на други ключови въпроси като например този за разширяването на ЕС. Защото от това къде са границите зависи и това какъв съюз всъщност градим.