Снимка: КРОСС

София /КРОСС/ Министърът на околната среда и водите Юлиян Попов, свързан с кръга на Иво Прокопиев и Джордж Сорос е с двойно гражданство – българско и британско.

Според чл. 110 на Конституцията членове на Министерския съвет на Република България могат да бъдат само български граждани.

Освен това Попов членува и в Консервативната партия във Великобритания.

Снимка: КРОСС

Състав на Върховния административен съд отмени като първа инстанция Решение на енергийния регулатор – Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, с което са определени, от 18.09.2012г. временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи на  „Електроенергийния системен оператор“ ЕАД, „ЕВН България Електроразпределение“ АД, „ЕНЕРГО- ПРО МРЕЖИ“ АД „ЧЕЗ Разпределение България” АД, които да бъдат заплащани ежемесечно,  в  зависимост  от  присъединяването  към  съответната мрежа,  от  производителите  на  електрическата  енергия  от  възобновяеми източници, ползващи преференциални цени.

За определянето на временните цени за достъп ДКЕВР се е мотивирала, че са “изчислени като относителен дял от определените от комисията преференциални цени за производство на електрическа енергия от възобновяеми източници, при съобразяване на размера и структурата на преференциалната цена и изменението на инвестиционните разходи”. Съдът е констатирал, че към преписката не се съдържат доказателства за размера на “относителния дял” от определените преференциални цени за производство на ел. енергия, нито относно “размера и структурата на преференциалните цени и изменението на инвестиционните разходи”. В 18 раздела са определени отделните цени, в зависимост от датата на присъединяването  към съответната мрежа и вида на електроцентралата.

В мотивите си Върховният административен съд напомня, че ДКЕВР не е посочил фактически основания за издаване на акта, въз основа на които да бъде проверено определянето на “временни цени” за достъп до електропреносната и електроразпределителните  мрежи  за  производителите на  електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени. Липсва съдържание на фактическата част на определената с решението “временна” цена”, въз основа на което да се извърши контрол за законосъобразност на формирането й.

Според Закона за енергетиката производителите на електрическа енергия са били длъжни да сключат договори за достъп с оператора на електропреносната мрежа и/или с оператора на електроразпределителна мрежа, в които се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги.

В доклада на експертите на ДКЕВР и в мотивите на оспореното решение е  посочено, че цената за достъп отразява “разходите които се предизвикват във връзка с управление на мрежата и се отнасят към дейността по цялостно управление и администриране на електроенергийната система, в т.ч. разходи свързани с диспечиране, подстанции, средства за търговско измерване, отчитането им, както и всички други административни разходи и разходи с общо предназначение за съответната мрежа”, но конкретни фактически данни за относимите разходи при определяне на цената не са представени.

Съдът е напомнил, че пред него не са представени конкретни фактически данни и относно начина, по който са изчислени “временните цени” като относителен дял от определените от комисията преференциални цени за производство на електрическа енергия от възобновяеми източници, в съответствие с “размера и структурата на преференциалната цена и изменението на инвестиционните разходи”. В обжалваното решение ДКЕВР потвърждава, че в подадените от операторите заявления не са посочени конкретни данни, въз основа на които правят исканията си, тъй като не са могли да съберат цялата необходима информация, поради което приема, че ще ползва служебно известни данни, като например представяната отчетна информация от дружествата, изискана от лицензиантите информация във връзка с осъществяването на лицензионната им дейност и други официални източници. Никъде в обжалваното решение обаче, не се съдържа конкретно позоваване на тези данни и източници или каквито и да било стойности, въз основа на които са определени цените за достъп до мрежите.

С оспорения административен акт не са посочени фактически основания и липсват мотиви относно определянето на различни “временни цени” според различните източници на производство на електрическа енергия от ВЕИ и определен критерий – дата на въвеждане в експлоатация.

Решението може да се обжалва пред петчленен състав на Върховния административен съд в 14 дневен срок от съобщаването на страните.

В момента висящите дела във Върховния административен съд срещу решения на енергийния регулатор – Държавната комисия за енергийно и водно регулиране са над 350.

Фирмата на новия министър на икономиката, енергетиката и туризма Асен Василев не е плащала заплати на служителите си, показа справка на ПИК във форумите за работодатели.

“Евърбред” се прочу у нас като компанията, разработила собствена търсачка за самолетни билети (Haystack). Служителите в българския й офис обаче не са доволни. “Накратко с 2 думи – предната фирма фалира, сега има ново ЕООД, за да не се платят заплатите на бившите служители. Така, че най-важното за една работа липсва – моралът, заплатата и сигурността за бъдещата такава”, коментира бивш служител на “Евърбред” в сайта БГ Работодател. Неговото мнение е от 14 януари т.г. и не може да се говори за манипулация, защото в онзи момент правителството на Бойко Борисов все още дори не мислеше да слиза от властта.

Форумист от сайта на „Капитал“ с никнейм Absolutmistery пише за същите проблеми в българския клон на фирмата на Асен Василев.„Пожелавам му успех, но съм леко скептичен… Познавам няколко човека, които са работили във въпросната фирма Everbread. Никой от тях не остана там, защото имаше проблем със заплащането“, пише читателят.

По думите му фирмата на Асен Василев доста време бавела заплатите на служителите: „Обещавали, че някога, ако има инвестиции, ще им платят или ще дадат акции. Накрая поради липса на инвестиции хората му бяха съкратени или напуснаха“, пише Absolutmistery.

Според форумиста това означава, че макар Василев да е предприемчив („нещо, което липсва на много хора в България“), все още не е успешен предприемач. „Основаването на фирма не те прави успял. Затова аз по-скоро бих сложил Everbread в графа минуси”, пише той.

Компанията му е пред фалит?

Рекламираната като уникална компания за ценообразуване на самолетни билети “Everbread”, съоснована от министъра на икономиката Асен Василев, е в крехко финансово здраве, разкрива в днешния си брой вестник “Сега”. Справката на изданието в британски фирмен регистър показа, че компанията има дългове за над 5 млн. британски лири и дори да си събере вземанията от длъжниците, които са за около 46 хил. лири, няма да успее да оправи борчовете си.

Паричната наличност на компанията е само около 125 хил. лири, а материални активи липсват, показва последният отчет на “Евърбред”. От официалния сайт на компанията става ясно, че тя развива дейност в Англия, България и Сингапур, а Василев е посочен за неин президент.

Част от компанията е на датският предприемач Мортен Лунд, който в интервю за “24 часа” определи колегата си като гений, с когото трудно се работи. През 2009 г. Лунд е съдружник с Асен Василев и шеф на борда на директорите в “Eвърбред”. Пред “24 часа” Лунд обяснява, че се е запознал с Василев, когато българинът започва да се съди с друг свой съдружник – Павел Езекиев, познат у нас като шеф на агенцията за инвестиции в кабинета “Сакскобургготски”.

При встъпването на кабинета в длъжност служебният премиер Марин Райков каза за Асен Василев: “Той е възпитаник на Харвард. Тясната му специалност е в областта на конкурентоспособността. Ще работим по темата за монополите изключително сериозно”. Появяват се обаче съмнения, че “възпитаникът на Харвард” ще се справи с икономиката на страната в следващите два месеца. Как ще го направи, след като не можа да се справи със собствената си фирма?

Интересите на президента Росен Плевнелиев и на съпруга на новия вицепремиер Екатерина Захариева се преплитат в един от най-мащабните имотни проекти у нас, съобщава в днешния си брой вестник „Преса“.

През 2007 г. Захариева и съпругът й Ангел са купили от Росен Плевнелиев и половинката му Юлиана парцел с площ 599 кв. м в столичния квартал „Малинова долина“. Цената е 11 000 евро или 14 пъти под пазарните нива в района“. Преди да влезе в политиката Плевнелиев беше управител на фирмите „Линднер“, „Мобилиен мениджмънт“ и „Резиденшъл парк София“. Те бяха движещата сила при изграждането на огромния бизнеспарк в жк „Малдост“, както и на жилищния комплекс от другата страна на околовръстното шосе, известен като „Резиденшъл парк“, където живее семейство Плевнелиеви.

Съпругът на Екатерина Захариева е архитект. Ангел Захариев е управител и съдружник в бюро „А и А – архитекти“. Фирмата е автор на генералния план и концепцията за бизнеспарка. „А и А – архитекти“ проектира сграда номер 5 и 8 в комплекса. Осмият билдинг е и най-големият – 32 000 кв. м РЗП. Бюрото е разработило и интериорни проекти за над 200 наематели в парка. Не е изключено Ангел Захариев да е автор на две от петте къщи на Росен Плевнелиев.

„А и А – архитекти“ имат проекти за еднофамилни постройки във фаза 2 на „Резиденшъл парк“. В същия комплекс две масивни къщи притежава сегашният президент на републиката, заедно със съпругата си Юлиана. „А и А – архитекти“ работи заедно с „Линднер“ и по небостъргача на бул. „Цариградско шосе“. Когато бъде завършен това ще бъде най-високата сграда в България – 125,8 м.

Друг интересен клиент на проектантското бюро е компанията „Алфа дивелъпмънтс“ с ново име „Лендмарк холдингс“. Дружеството се контролира от бизнесмена Иво Прокопиев. Прави впечатление, че бизнесът на Ангел Захариев се развива чудесно, напук на кризата. Печалбата за година скача над 2 пъти – от 205 000 лева на 583 000 лева през 2011 г.

БГНЕС припомня, че това не е първият случай, в който имената на Росен Плевнелиев и Екатерина Захариева се свързват с апетитен терен. В средата на януари се разрази скандала около разрешенията за строителството в района на „Корал“, където са едни от последните дюни по българското Черноморие.

Бившият министър на благоустройството и регионалното развитие Лиляна Палвова, която наследи на този пост Плевнелиев, призна на 17 януари, че през 2010 г. регионалното министерство „пропуснало“ да оспори в съда разрешенията за строителство на „Корал“ заради невнесена държавна такса от 20 лв.

Когато МРРБ завежда делата, за държавните имоти отговаря бившият зам.-министър на МРРБ Екатерина Захариева. Доскоро тя беше началник на секретариата на президента Плевнелиев, а днес е вицепремиер. Казусът с тези разрешителни е толкова очевиден, че МРРБ би спечелило 1000% при нормално процесуално поведение, коментират юристи. За да не спечели делото и да не накърни интересите на олигарсите, МРРБ избира елегантен начин да загуби като не внася 20 лева такса за обнародване. /БГНЕС

В личното дело на агент Симеонов са запазени само 16 листа | Фотограф: Христо Христов.

Патриарх Неофит

Официалната биография

Митрополит Неофит има светско име Симеон Николов Димитров и е роден в София на 15 октомври 1945 г. След завършване на основното си образование, през есента на 1959 г. е приет за ученик в Софийската духовна семинария при гара Черепиш. Завършва я през 1965 г. От септември 1967 г. е студент в Духовната академия “Св. Климент Охридски” в София, която завършва през 1971 г.

От есента на 1971 г. до 1973 г. той е на богословска специализация в катедрата по “Църковно пение” при Московската духовна академия. От септември 1973 г. е назначен за преподавател по източно-църковно пение и диригент на студентския хор при Духовната академия “Св. Климент Охридски” в София. На 3 август 1975 г. в Троянската св. обител е постриган в монашество с името Неофит от Българския патриарх Максим, под духовното старчество на тогавашния игумен архимандрит Геласий. На 15 август същата година патриарх Максим го ръкополага в йеродяконски чин, а през 1976 г. в столичния катедрален храм “Св. Неделя” и за йеромонах.

По време на това негово служение, на 21 ноември 1977 г. в столичния катедрален храм “Св. Неделя” е възведен в архимандритско достойнство от Българския патриарх Максим. От 1981 г. до края на 1985 г. архимандрит Неофит е протосингел на Софийската митрополия. Като такъв на 8 декември 1985 г. в Патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски” е хиротонисан в епископски сан с титлата “Левкийски” и е назначен за втори викарий на Софийския митрополит.

От 1 декември 1989 г. епископ Неофит е ректор на Духовната академия “Св. Климент Охридски” в София, а на 26 юли 1991 г. е избран и за пръв декан на възстановения от юли същата година Богословски факултет при Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Този пост той заема до януари 1992 г. От 27 януари 1992 г. е назначен за главен секретар на Св. Синод и председател на Църковното настоятелство при “Св. Александър Невски”.

На 27 март 1994 г. е избран, а на 3 април същата година е и канонически утвърден за Доростолски и Червенски митрополит. От 17 декември 2001 г. по решение на Петия църковно-народен събор Доростоло-Червенска епархия е разделена на Русенска и Доростолска епархии, а той се титулува Русенски митрополит и наместник на възстановения Доростолски митрополитски престол.

Към момента Негово Високопреосвещенство Русенски Митрополит Неофит е и председателстващ заседанията на Св. Синод на БПЦ, а също е избран за председател на синодалната Просветна комисия.

Броени дни след отварянето на досиетата в Светия Синод Русенският владика Неофит заяви, че не се чувства виновен, тъй като никого не е предавал, а просто е пътувал извън страната и затова се е налагало да работи с ДС.
Какво съдържа делото на агент „Симеонов”

Делото, което е запазено в архива съдържа… 16 листа. То е прочистено и представлява част от личното дело на агент „Симеонов”. Оформено е според правилата на оперативния отчет (съответен печат на последната страница) едва през 1996 г. Тоест това е времето, до което може да се предполага, че върху материалите по делото е могло да се извършва интервенция.

Работно дело не е запазено. От няколкото документи, запазени в досието, предимно на оперативни работници, става ясно, че агент „Симеонов” е предавал и писмени сведения за български свещеници в заграничните епархии, които е посещавал при пътувания в чужбина. Такива донесения обаче не са съхранени.

От досието става ясно, че Симеон Димитров (Неофит) влиза в полезрението на Държавна сигурност още през 1964 г. – 19 години преди да бъде привлечен като агент. Контактите с него са започнали през 1981 г. – две години преди да е регистриран като агент. Когато е вербуван е бил архимандрит, протосингел на Софийската митрополия. В качеството си на агент Шесто управление го е използвало като агент за влияние, за решаване на кадрови въпроси и по линия на международни икуменически мероприятия.

С него са работили двама оперативни работници от 03 отдел на Шесто управление, отговарящ за духовенството – майор Кирил Иванов Котов в периода октомври 1983 г. до октомври 1985 г. и капитан Ангел Славейков Славчев от октомври 1985 г. до март 1990 г.

Агент „Симеонов” е приеман в явочна квартира „Несебър”. Пазил е конспирацията и не са засичани данни да е бил разконспириран.

От гърба на корицата на личното дело на агент „Симеонов” гледа гледа младият Неофит. Снимката е черно-бяла и е залепена на вътрешната страница на корицата на тънката папка, за да удостовери външния вид на лицето.

Оформяне като агент

Първият документ в личното дело е Строго секретно предложение за оформяне на архимандрит Неофит – Симеон Николов Димитров за агент на органите на ДС. То е  утвърдено е от началника на 03 отдел Шесто Т. Тодоров на 20 октомври 1983 г.

„Изхождайки от необходимостта за наблюдение дейността и поведението на отделни висши реакционно настроени духовници от БПЦ и оказване на влияние върху тях, както за участие в различни международни икуменически мероприятия от 1981 г. поддържам контакт, обработвам и използвам конкретно в изпълнение на наши оперативни поръчения архимандрит Неофит – Симеон Николов Димитров протосингел на Софийската митрополия”, пише в строго секретното предложение началникът на 01 отделение на 03 отдел в Шесто майор К. Котов.

В документа е описан произходът на Неофит. Посочено е, че произхожда от работническо семейство. Баща му е бил  железничар, а майка му чистачка. Безпартийни и силно религиозни.

Симеон Димитров е завършил семинарията в Черепиш, след което и Духовната академия в София. През 1976 г. приема монашески сан (не е посочено, че го ръкополага лично Максим). Допълнено е, че е специализирал църковно пеене в Москва. „Ползва се с подкрепата на патриарх Максим и други висши духовници заради силната му привързаност към църквата и дълбока религиозност. Близък е с епископ Йосиф и е под негово влияние. От началото на 1982 г. е назначен за протосингел на Софийската митрополия”, е казано в секретния документ.

Оперативният работник майор Котов изтъква, че в резултат на водените с него разговори постепенно се наблюдава промяна в негативното му в миналото отношение към участието на БПЦ в икуменическото движение. „Неговото разбиране за религията и мястото на БПЦ в съвременния живот и социалистическото изграждане на страната не е все още напълно избистрено, но се забелязват положителни елементи. Одобрява участието на църквата в борбата за мир. Демонстрира безпределна любов и вярност към Съветския съюз, съветския народ, към работата и линията, която провежда Руската православна църква”, пише още в документа.

Архимадрит Неофит е определен като интелигентен с много обща и богословска подготовка. Очертава се като перспективен духовник. „От него писмени сведения до сега почти не съм вземал, но това не е трудно и не е проблем. Писмена информация е дал единствено относно свои впечатления от едно пътуване в САЩ през настоящата година. Въз основа на горното предлагам Архимандрит Неофит да бъде оформен за агент на ДС под псевдоним „Симеонов” Същият ще се използва за решаване на кадрови въпроси, за изпълнение на задачи при задгранични пътувания и за влияние”, заключава кадровият служител в Шесто. Документът носи дата 19 октомври 1983 г.

Няколко дни по-късно, на 24 октомври 1983 г. с регистрационна бланка на Шесто, 03 отдел, 01 отделение, оперативният работник открил делото Кирил Иванов Котов вписва името на свещеника в агентурния апрат на идеологическото управление.
Проучване в миналото от КДС

Следващият документ в папката „Симеонов” е строго секретно проучване от управление Шесто – КДС (Комитет за Държавна сигурност) от 26 декември 1967 г. Идеологическото управление е образувано само два месеца по-рано. По това време бъдещият митрополит Неофит и живее с родителите на ул. „Жданов” (днес ул. „Пиротска”) и ул. „Борис” І №152.

В документа се посочва, че Симеон Димитров е завършил Семинарията в Черепиш, след това е отбил военната служба и се уволнява през 1966 г. През 1967 г. той вече е студент в Духовната семинария. „В квартала обекта не членува никъде и прояви от общественополитически характер няма. Не са забелязани да има проявени порочни слабости и наклонности. Доколкото е познат прави впечатление на тих и скромен. Дружба не поддържа с никого, тъй като живее изолирано от квартала. Там предимно са учреждения и канцеларии”, е посочено в проучването.

Баща му, роден в Асеновград, е пенсионер и портиер на същия адрес, безпартиен, членува в ОФ, но няма дейност и е аполитичен. Майка му е родена в Карлово и работи като прислужничка в Еврейската синагога. Тя също е безпартийна. Симеон Димитров има по голям брат, роден през 1943 г., който също е студент в Духовната академия г.
Защо богословие?

Един още по-стар документ в досието сочи, че интересът към Симеон Димитров и семейството му датира от 1964 г., когато той е ученик в V курс в Духовната семинария в Черепиш. Този документ дава и отговор защо младежът е избрал богословието. Документът е представлява строго секретна справка относно Симеон Димитров от старши разузнавач без да е посочено името му с дата 24 януари 1964 г. В него е записано, че майката на Симеон Димитров е портиерка в кооперацията, в която живеят на ул. „Жданов”. Тя е описана като редовна посетителка на църквите „Св. Петка” и „Св. Неделя”. „Цялото семейство са много религиозни. Всяка неделя ходят редовно на църква. Особено религиозни са майка и братът на обекта”, е докладвал разузнавачът от ДС.

Той е описал мнението на жена, живееща на същия адрес, според която  „главната причина, за да отидат двамата синове в семинарията, е майката”.

„Обектът по характер е тих и скромен младеж. Много ученолюбив и отличен ученик. Не се е ограничавал само с четене на религиозна литература. Четял много съвременни книги и гледал филми, които църквата им забранявала да гледат”, пише още в справката от 1964 г. Тя завършва с погрешна прогноза, а именно, че „според източника след завършване на семинарията обектът нямало да стане свещеник” (изречение, подчертано с червено).

Агентурно донесение за архимандрит Неофит преди вербовката

В досието на Русенския митрополит Неофит е оставен един документ, който агентурно сведение относно „Характеристични данни за архимандрит Неофит, преподавател по музика в Духовната академия”. Той също носи гриф „Строго секретно” и е дело на агент „Стефанов” от 13 септември 1979 г. – четири години преди Неофит да бъде привлечен като агент на Шесто управление.

В агентурното сведение се посочва, че Неофит е постъпил като ученик в семинарията в Черепиш през учебната 1959/60 г. Споменавал е, че главната заслуга да отиде там има майка му. Като ученик Симеон бил тих, дисциплиниран и ученолюбив. Налице била и неговата музикална дарба. През учебната 1964-1965 г. година станал помощник-диригент на семинарския хор.

В пространното донесение на агент „Стефанов” е отбелязано, че Симеон не се смущавал от трагичните моменти в семинарията. Тези моменти са свързани с изключвания на ученици за дребни пропески или защото нямали „духовен заряд”. Той одобрявал практиката на еп. Тихон, който почти всеки религиозен празник подстригвал ученици за иподякони, насилвайки ги да се заклеват пред олтара, че непременно ще приемат духовен сан.

В документа е посочено дословно:

„Имало случаи, когато ректорът и някои преподаватели излизали от храма лицемерно усмихнати след заклетите „нови иподякони”, а последните се тресели от плач след станалото. Децата били изцяло объркани, защото наставниците им „внушавали, че „бог поруган не бива”. Всяка неизпълнена пред него клетва, била смъртен грях. В подобни моменти Симеон „успокоявал” пострадалите. Още звучат неговите думи: „Защо се вълнуваш? Какво от това! Защо пък да не станеш духовник, има ли по-хубаво от това…”

Според агентурното донесение в по-горните класове се променил. Без преподавателите той бил като другите свои другари, но пред преподаватели, ректор или висши духовници ставал друг. „Присъщата му добродушност се заменяла с една угодническа физиономия. Сервилниченето му пред духовниците било нещо обикновено. Тези характерни качества той пазел и до днес. още преди да завърши семинарията изразявал възхищението си от еп. Партений, който наричал „стълб” на православието в България”, се твърди в документа.

В него още е посочено, че през 1964 г. Симеон се сближил с „леля” Милка от София – назначена за работа от митрополит Паисий в цеха за църковни утвари при Черепишкия манастир. Тя имала музикално образование и предложила услугите си на Симеон. Започнала да му преподава уроци по пиано. Дружбата между двамата се задълбочила и жената след време осиновила Симеон и му прехвърлила апартамента си. Починала през 1979 г.

Като студент Симеон пребивавал в Духовната академия съвсем малко. Той бил всекидневен църковен певец в църквата „Св. Неделя”, в която обикновено служил еп. Партений и отивал на лекции на третия час. Нямал особен контакт със студентите. Правило впечатление, че се занимава с църковна музика.

От досието става ясно, че сведения за миналото на Неофит са набавени от агент „Стефанов” от разговори с негов приятел, който е бил в Духовната академия по същото време с, когато там е следвал и Неофит.

Описан е случай, при който Неофит, говорейки за еп. Партений, разказал как една вечер го спряла кола на ДС и го заставили да влезе. По думите му Партений е откаран в ДС и там се опитали да го обработят психологически. Разбира се нищо не помогнало, само имали удоволствието да се запознаят с него.

И още един случай. Един-два дни преди каноничния избор на Ловчанския митрополит Максим за патриарх приятелят на агента влязъл в Духовната академия заедно с други и на стълбите срещнали Симеон Димитров. „Той се интересувал кой ще е новия патриарх. Подхвърлили му, че може да бъде Максим. Тогава Симеон казал: Какво прави този Синод, защо не изберат дядо Никодим… Ако изберат Максим, господ да ни е на помощ”, е записано в агентурната справка.

По-късно, след завръщането му от Москва, Симеон споделил как решил да стане монах: „Много мислих преди да става монах, но като имам предвид семейните трудности и мъки и често пъти неуспеха на цивилните в църквата, реших да приема монашество”.

През последните години Симеон станал много предпазлив и най-близък приятел му бил архимандрит Йосиф – протосингел на Софийската митрополия.

Документът завършва със следната оценка: „Неофит притежава положителни качества, но като мнозина богослови е неискрен, обича да сервилничи и би могло да се спори доколко възприема новия живот.”

В досието няма други документи, които да потвърдят или да отрекат написано. Оставено като единственото агентурно сведение за Неофит преди да бъде вербуван, то има по-скоро тежестта на донос. Вероятно точно заради неговото съдържание офицерите от Шесто управление са решили да го запазят при прочистването на досието след 1989 г.

Скъсване с Шесто

Последният документ в досието на митрополит Неофит е строго секретно предложение за изключване от агентурния апарат на агент „Симеонов” от март 1990 г. То е утвърдено от подп. Сл. Геновски, началник на началник 05 отдел в Национална служба за защита на конституцията. Това е новосъздадената контраразузнавателна служба след разформироването на Шесто управление на ДС и Второ управление на ДС (контраразузнаването) през февруари 1990 г. Повечето от кадрите на Шесто се вливат в Националната служба за защита на конституцията, която впоследствие става Национална служба „Сигурност”.

В този последен документ е даден следния образ на Неофит:

„Силно религиозен, привързан към църквата еп. Неофит се оформя като един от консервативно настроените млади висши духовници, радетели за запазване на старите традиции в православната църква. Особена активност проявява в разширяване на религиозната дейност прояви след започналите в социалистическите страни процеси на преустройство и демократизация и най-вече след проведеното в СССР честване на 1000 годишнината на Руската православна църква. Започна открито да поддържа тезата за пълна самостоятелност и ненамеса на държавата в религиозната дейност и църковно управление.”

Посочено е, че с еп. Неофит е установен оперативен контакт чрез 1981 г. и през 1983 е вербован за агент на органите на ДС на идейно-политическа основа по метода на постепенното привличане.

Използван е като агент за влияние при решаване на кадрови въпроси. Съобщавал е в писмен вид информация за провежданите в НРБ международни мероприятия по линия на БПЦ. А също така и при пътувания зад граница, както и за поведението на свещеници, изпратени на работа в българските задгранични епархии.

На срещите се явява редовно, но не проявява инициатива. Спазва принципите на конспиративност и няма данни да е разшифровал връзките си с ДС.

„След 10 ноември 1989 г. и легализиране на опозиционните сили в НРБ в агент „Симеонов” настъпи колебание за необходимостта от продължаване на контактите с органите на ДС. Въпреки положените усилия за укрепването му като агент през март 1990 г. той категорично отказа да се среща и поддържа връзки с представители на тези органи. Своето нежелание мотивира, че с настъпилите изменения в политическата обстановка в страната необходимостта от подобни конспиративни взаимоотношения напълно отпада”, е заключението.

С този аргумент агент „Семеонов” е изключен от агентурния апарат. Дадени са указания да не му се взима декларация за неразгласяване на връзките с ДС. Датата е 21 март 1990 г.

Личното му дело е свалено в архива. То става публично 22 години по-късно, когато вече Неофит е митрополит и член на Светия Синод и комисията по досиетата обявява сътрудниците на ДС в него.

Източник: desebg.com

14 Март, 2013

автор: frognews.bg

134 Коментари

11237

Липсата на такава зависимост беше изтъквана преди година като най-голямото достойнство на новия тогава шеф на НРС. Дори познавачът на тази материя Христо Христов написа в сайта си през май 2012 г.:  „За нов директор на НРС също беше назначен  необременен с минало в ДС кадрови разузнавач – ген. Драгомир Димитров (http://desebg.com/2011-01-06-11-22-23/722-2012-05-15-16-54-33). Вчера Комисията по досиетата излезе с решение №2-150, с което оповести, че истината е друга – днешният уж нямащ нищо общо с ДС ген. Димитър Димитров е бил назначен като щатен служител по Държавна сигурност през август 1989 г. Толкова по този въпрос. На всички, които виха като койоти, че не съм прав ще препоръчам да осъзнаят една много мъдра мисъл на мексиканския генерал Панчо Виля: „Справедливостта понякога трябва да бъде шумна.“

А ето какъв нов, доста по-грандиозен скандал предстои. Става дума за следното – назначеният преди няколко дни служебен премиер Марин Райков също има зависимости. Не към Държавна сигурност, а към РУМНО. РУМНО или РУ-ГЩ, както ще го срещнете също е най-непрозрачната, най-сервилната на някогашното ГРУ на Съветите българска тоталитарна служба на комунистическа България. На тези, които ще започнат с литанийте, че ДС било еди какво си, но военните ни разузнавачи са били едва ли не национални герои ще кажа – потърпете до следващата неделя и тогава с документи от служебните архиви на двете служби ще научите какво точно са правили тези хора, дали изобщо са правили нещо, извън терора над българското население и емиграцията зад граница и колко е била ефективността им. Макар, че лично Росен Плевнелиеив направи катова разграничение като каза, че „всички избрани членове на служебното правителство са доказали своята надпартийна сигурност и са изтъкнати специалисти в областта, в която работят.

Никой от тях не е бил агент на бившата Държавна сигурност.“ А къде остана РУМНО? Самата  Комисия по досиетата носи дългото наименование „Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на българсски граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия“. Днес трябва да извадим на светло служебния премиер и министрите в неговото правителство. Нека бъде светлина, както пееше една „Кръпка“. Марин Райков е вербуван в средата на 80-те години от военното разузнаване на комунистическа България, която беше най-верния сателит на Съветите, а РУМНО-директна креатура на съветското военно разузнаване ГРУ. Тук е мястото да кажем малко истинска информация за неговия баща, известният национален предател и служител на българските и съветските тайни служби Райко Николов. Днес в TV7 чух проф. Михаил Константинов да казва, следното, от което ми се изправи косата: „Марин Райков е изключителен професионалист. Бегло го познавам, но това е страхотно попадение…Той има дясна кариера и ляв произход. Много хубава, много хубава комбинация. Прекрасна комбинация…Баща му е един от най-елитните разузнавачи в историята на военното разузнаване..В ЦРУ го изучават и в американското военно разузнаване. Успява да вербува действащ министър на отбраната на Франция“    (http://tv7.bg/dobro-utro/news/9671802.html). Бедни, бедни Мишо, защо не умря при Гредетин! Истински се възмущавам, когато хора, които съм смятал за непоклатими в десните си и антикомунистически убеждения, заради едната заплата в някакъв борд се излагат като кифладжии. Никакъв елитен разузнавач не е бил Райко Николов, нито пък е вербувал действащ министър на отбраната на Франция. Истинската история на Райко Николов е следната – отварям тази скоба, защото след като информиран човек като професор Константинов не знае основни факти по темата, съмнявам се, че масовата публика е в час. Баща му, Райко Николов е агент на същите просъветски комунистически служби с псевдоним „Виноградов“.

Като пресаташе в Париж на 13 май 1953 г. вербува бъдещия френски военен министър Шарл Ерню и курира връзката с него до края на 1956 г. като заплаща за предателството му между 250 и 500 нови франка в зависимост от информацията, която предава. След като Шарл Ерню е избран за депутат сумата скача до 1000-1500 франка. След като Райко Николов напуска Париж, Шарл Ерню преминава под пряката и непосредствена опека на  КГБ. Знаете ли  какво означава това? Означава, че Райко Николов е бил сътрудник и на съветските служби, в това нали няма никакво съмнение? Френското списание "Експрес" направи мащабно и много задълбочено разследване, което беше публикувано в края на октомври 1996 г. Публикацията предизвика шумен скандал във Франция. В тази публикация беше доказано, че Шарл Ерню през периода 1953-1963 г. е работил като информатор срещу възнаграждение за българските, румънските и съветските тайни служби-двадесет години преди да стане министър на отбраната в правителството на Митеран. Стои на този пост в периода 1981-1985 г., когато е принуден да си подаде оставката заради скандала, предизвикан от взривяването от френски агенти на кораб на международната екологическа организация „Грийнпийс“. Нека разкрия и малко детайли как досието на Шарл Ерню попада в ръцете на разследващите журналисти от "Експрес: то е донесено в Париж през 1992 г. от бившия шеф на румънското разузнаване Михаил Караман, който емигрира след падането на режима на Чаушеску. В досието на Шарл Ерню са се съдържали негови донесения и информации, които е давал на румънското разузнаване, с което започва контакти през 1962 г. Тогава Ерню е депутат-радикал близък до Пиер Мендес-Франс, но започва процес на разграничаване и на сближаване с Франсоа Митеран.

В досието Шарл Ерню е описан като общителен, винаги с парични задължения и масон-все „качества“, които го правят изключително перспективен за комунистическите тайни служби. Няколко месеца по-късно, през 1963 г. румънците прекратяват контактите с него, защото това е наредено от Москва. В Букурещ получават писмено указание за това, в което има справка за Ерню, с описание на цялата му кариера, контактите му с българските и съветските тайни служби, как е извършена вербовката от бащата на Марин Райков през 1953 г., както и сумите, които Шарл Ерню е получавал. Това е сагата около бъдещия френски военен министър и бащата на днешния служебен премиер, Райко Николов, за който проф. Михаил Константинов безразсъдно говори като за някакъв топ разузнавач. Според мен е обикновено съветско мекере, такива който отровиха живота на българите 45 години, че и 23 г. след това. Марин Райков е обикалял света, ползвайки всички благини и предимства от номенклатурния и ченгеджийски статут на своя баща, а днес по най-нахален начин ни се представя като „десен“, „антикомунист“ и т.н. Стигна се дотам бившата седесарска външна министърка Надежда Нейнски да ни чете преди два дни от екрана на bTV панегирик какъв демократ бил Марин Райков. Отвратително.

Същата Нейнски, която заедно със своя шеф Иван Костов и тогавашния президент Петър Стоянов запазиха и преназначиха през 1997-2001 над 70 дипломати със зависимости. Още малко за тайното минало на Марин Райков. През 1988-89 г. Марин Райков е в посолството ни в Белград като секретен сътрудник на РУМНО – негов колега от тези времена, само че кадрови офицер от ПГУ-ДС ми разказа, че ще изчака само една дума от новия премиер по темата „ченгета“ и ще излезе с името и лицето си, за да разкаже, за румнаджийското минало на Райков и съвместната им работа – той в ПГУ-ДС, а Райков – от РУМНО. През 1992 г. Марин Райков започва да се ослушва и да се прави на „десен“, да заиграва със СДС и настоява пред началниците в РУ-ГЩ, че иска да се еманципира. Не знае, че от „сектата на зелените чорапи“ се излиза само през комина. Справка: Виктор Суворов. Поставя условие да ес унищожи делото му. Обещават му.

През октомври 1997 г. първата комисия по досиетата на Богомил Бонев обаче открива, че досието в РУМНО на Марин Райков е съхранено напълно. Днешният премиер научава за това и изпада в потрес, среща се с тогавашния шеф на РУ-ГЩ ген. Ангел Кацаров (вече покойник) и настоява да бъде покрит. Кацаров лично отива при тогавашния „десен“ премиер Иван Костов, обяснява му казуса, колко е деликатна ситуацията и Костов с еднолично решение заповядва делото да бъде скрито. Марин Райков не е обявен. Това е, другарки и другари сагата Райкова в РУМНО. Днес още е скрит, защото е сложен под защитата на чл. 32 „особено ценен за националната сигурност“. Според чл. 32 от Закона за досиетата не се разкриват документи, т.е. досиетата на хората, които са били военни разузнавачи преди 1991 г.За целта шефовете на службата трябва да внесат предложение в комисията, която да прецени как да постъпи.

Документите, които не се разкриват, се съхраняват в специален архивен фонд. Толкова за Марин Райков. Не мисля, че ще успее да се покрие и този път, няма да позволим „сектата на зелените чорапи“ да продължава да контролира съдбите и бъдещето ни. И още – ето това е причината поради, която от поне година водя свирепа война със съветника по националната сигурност на президента Росен Плевнелиев, който е бил зам.-шеф на РУ-ГЩ цели 11 години и е бил началник там на най-важната комисия – „Кадри“. Бас ловя, че костеливата му ръка има пръст в кастинга и лобирането за назначаването на Марин Райков като служебен премиер.

Скандалите не свършват дотук. Нека видим кой кой е в новото правителство и за какво се бори. Новият транспортен министър Кристиан Кръстев е брат на скандалната бивша областна управителка на Ямбол от ГЕРБ, сега посланик в Хърватия - Таня Димитрова. Според разследване на 168 часа преди две години тя е „новата калинка“, заради съмнения на Ямболския съд, че дипломата и за журналист дава пълни плава на висше образование и оттук – усвоените от фирмата на Димитрова близо 100 000 лева за 15 общински бюлетина е напълно незаконосъобразно (Задава се нова Калина Илиева, http://www.168chasa.bg/Article.asp?ArticleId=862265 ). Братчето днес ще командва цяло министерство – айде да видим докъде ще стигне при такава оправна сестра. И още – и тук семейната традиция е спазена. Чичо на новия транспортен министър е отново човек със зависимости към ДС. Казано накратко – десарска кука. Ангел Кръстев Димитров се казва, роден в село Пчела, Ямболско. Бил е агент на Трето управление и на Шесто управление на Държавна сигурност. Обявен е с решение №2-26 от 27 юни 2012 г. на Комисията по досиетата. Днес е професор и преподавател по богословие в Шуменския университет, шеф на катедрата по богословие. Министърът на земеделието проф. Иван Станков пък е бил през 2007-2008 г. съветник от БСП в Общинския съвет-Стара Загора. Преди 10 ноември е бил партиен секретар на факултета във ВИЗВМ-Стара Загора, когато Мирослав Найденов като студент е бил пък комсомолски секретар там. Вицепремиерът Екатерина Захариева е била дясна ръка на скандалния министър от тройната коалиция Джевдет Чакъров, като директор на дирекция "Правна" в МОСВ.

А сега внимание – за министър на околната среда и водите е назначен Юлиан Попов. Първото, което драска в биографията му е образованието – завършил е българска филология, писач на дописки дълго време в издание на Иво Прокопиев и Икономедия. Имам въпрос – как един филолог ще управлява в този много сгъстен откъм време период едно изключително трудно и сложно като дейност министерство. Юлиан Попов е брат на дългогодишния шеф на „Отворено общество“ в България Стефан Попов, който получаваше удължаване на мандатите си като такъв с лично решение на Джордж Сорос, което показва тънка червена нишка в кариерата на този човек. Сега обаче следва другия скандал – Юлиан Попов е британски гражданин. Твърдя го, защото два пъти се е явявал на избори там, като представител на Консервативната партия на Великобритания. Последният път е през май 2010 г. Ето линк за участието му и скромните гласове, които е взел (Election Results for Brunswick Park Ward, http://www.southwark.gov.uk/site/custom_scripts/viewelection.php?pollid=2). Естествено, не е избран. Там такива не ги избират за съветници, но тук – воала, ставате веднага министри. Ето какво пише в Конституцията на Република България:

чл. 110.

Членове на Министерския съвет могат да бъдат само български граждани, които отговарят на условията за избиране на народни представители.

Чл. 65.

(1) За народен представител може да бъде избиран български гражданин, който няма друго гражданство, навършил е 21 години, не е поставен под запрещение и не изтърпява наказание лишаване от свобода.

Правните скандали около президента и служебното правителство се развиват като лавина. Не обичам да се изтъквам, но ще припомня отново: от повече от година пиша кой е юридически съветник на Росен Плевнелиев. Който чете Фрогнюз знае, затова няма да обяснявам отново. Тази г-жа Наталия Киселова вече е забъркала поредица от скандални актове. Единият е липсата на проверка за британското гражданство на Юлиан Попов правителството. Вижте указите, които вчера бяха публикувани на сайта на президентството (http://president.bg/news1092/prezidentat-rosen-plevneliev-izdade-ukazi-za-naznachavane-na-sluzhebnoto-pravitelstvo-i-za-razpuskane-na-narodnoto-sabranie.html). Юристи се готвят да си скъсат дипломите заради това, което се вижда там – с указ №56 се назначава служебното правителство, а с последващ указ, №57 се разпуска народното събрание. Гафът е очевиден – не можеш да назначиш служебно правителство, при все още действащ парламент. Трети юридически гаф с министър от това правителство. За  министър на финансите е назначен Калин Христов, подуправител на БНБ. Според закона за БНБ „чл. 12.

(1) Управителят на Българската народна банка се избира от Народното събрание.

(2) Народното събрание избира подуправителите – ръководители на основните управления по чл. 19, по предложение на управителя“. А според член 12, ал.(5) „Управителят и подуправителите не могат да извършват друга дейност освен преподавателска или като членове на органите на дружества, в които Българската народна банка има участие, или на международни организации във връзка с дейността. Те могат да извършват неплатена дейност с единодушно решение на управителния съвет, доколкото не е налице конфликт на интереси. (http://www.bnb.bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_law/laws_bnb_bg.pdf).
Айде сега да попитаме какъв е статута на сегашния финансов министър, след като не може да извършва платена дейност, извън участието в борда на дружества, в които БНБ има участие. Ще работи като финансов министър без заплащане ли? Тотален конфликт на интереси се нарича тази сътворена пак от юристите около Плевнелиев ситуация. Да си теглят гайлето, няма да им помагам, макар, че вече го правя с този текст. И да помним, че само при Оруел незнанието е сила.

Антон Тодоров

България пребори най-жестоката икономическа криза в историята, като забрани партиите и разтури парламента.

През 1934 г. Народното събрание пусна кепенци, а депутатите излязоха в неплатен отпуск. Върху тази разчистена територия заработи нов политически модел, който измъкна страната от Голямата депресия.

Голямата депресия мачка световната икономика от 1929 г. насам. Фондовите борси са сринати. Банките са фалирали. Промишлеността е на колене. Безработицата е с космически размери. Милиони гладни са на улицата, опашките пред трудовите борси са километрични.

У нас на власт е Народният блок - коалиция от пет политически сили, доминирани от Демократическата партия.

“При управлението на Народния блок (1931-1934) - сочи историкът Тодор Галунов, - партийно-партизанските политически страсти и корупцията достигат апогея си в новата ни история.

Процесът на раздробяване на партиите тече с пълна сила.

Появяват се много дребни формации, постоянно враждуващи помежду си и намиращи смисъла на съществуването си единствено в собственото си противопоставяне. Това дава “храна” на редица обществени дейци да поставят под съмнение ползотворната роля на партиите в политическата система.”

И ето че на 19 май 1934 г. родината осъмва с манифест за преврат. Документът е разлепен по улици и площади, народът се тълпи и чете: “Българи!

Досегашната партийна политическа система окончателно се провали. Пълното разложение на партиите дълбоко засегна обществото, държавата и народното стопанство.

Последвалата от това морално-политическа криза рискуваше да се обърне в държавна. Последният изход от това състояние е днешната гавра на партийните хора с народ и държава. Това състояние не позволява да се създаде една стабилна и творческа власт. Партийните и лични власти не дадоха възможност не само да се разрешат, но и да се поставят държавните и стопански въпроси. Всичко това наложи партийната власт да бъде заменена с непартийна - национална власт.”

"Да живее България!", завършва паметният документ.

Авторите на преврата са политическият кръг “Звено” и Военният съюз. Те разпускат XXIII народно събрание, чийто председател е старият парламентарен лъв Александър Малинов.

После забраняват всички партии плюс ВМРО. Неговият водач Иван Михайлов е принуден да емигрира. Имуществото на политическите организации е конфискувано в полза на държавата.

Кимон Георгиев - идеологът и водачът на преврата от 19 май 1934 г.

Той е известен като Главен специалист по превратите.

Участва в Деветоюнския от 1923 г., а по-късно и в Деветосептемврийския от 1944 г. Премиерът поверява двете най-важни министерства в условията на криза на вещи експерти. Портфейлът на финансите връчва на Петър Тодоров, а икономиката отива при Коста Бояджиев.

С този екип правителството започва да дърпа страната от кризата. Най-важната стъпка е реставрирането на стопанските връзки със Съветския съюз.

Основана е българо-съветска камара, която съживява търговските отношения между двете страни.

Успехът е постигнат благодарение на това, че няма Народно събрание, разделено на русофили и русофоби. Няма фанатици, които да се надвикват със “за” и “против”, насъскани от политическите си пристрастия.

Водещ е единствено икономическият интерес на страната. Петър Тодоров е германски възпитаник, а Коста Бояджиев е с диплома от Белгия. И двамата обаче стискат лапата на Славянската мечка.

Събирателни дружества за експлоатация на властта, нарича партиите Димо Казасов. Той е основателят на “Звено”, участник е в политическата промяна на 19 май 1934 г.

“Активното ядро на буржоазните партии бе съставено от службогонци, които през деня мечтаеха за властта, а през нощта сънуваха, че сменят гладните години със сити”, така той описва някогашната ситуация, която е близнак на сегашната.

“Градският лумпен - продължава Казасов, - с оръфани дрехи и кърпени обуща, следваше като домашно куче местния партиен водач и със зяпнали уста гълташе неговите думи като някакво си дошло “свише” откровение.”

“Преливането на членове от една буржоазна партия в друга беше постоянно явление. Когато дадена буржоазна партия идваше на власт, към нея от всички партии се стичаха тъмните отряди на службогонската и хищническата армия. Тя бързо затлъстяваше на власт и също тъй бързо изпостеляваше в опозиция.”

“Буржоазните партии от тая епоха не бяха нещо друго освен събирателни дружества за експлоатация на властта”, заключава звенарят.

Пак според Димо Казасов Народното събрание е празна говорилня.

Той разказва за един словесен дуел между демократа Михаил Такев и народняка Теодор Теодоров. Такев се изправил на трибуната и говорил четири часа.

Теодоров му го върнал тъпкано с осемчасова реч. Понеже го прекъсвали, той заплашил, че ще говори два дни.

“Ако Теодор Теодоров говори два дни, аз ще говоря четири дни!”, обявил докаченият Михаил Такев.

Тази вятърничава мелница е спряна със закриването на Народното събрание.

Законодателството се упражнява от Министерския съвет, който разглежда законопроектите на три четения и ги представя за утвърждаване на царя.

Борис III топи перо в мастилницата и парафира. Следва обнародване в “Държавен вестник” и съответният документ отива в коридорите на изпълнителната власт.

Кратко, ясно, точно!

Без ялови дебати, които преливат пустото в празното. По този начин до 1939 г. работят шест безпартийни кабинета.

Те съумяват не само да извадят страната от кризата, но и да постигнат завиден икономически растеж.
 

През 1939 г. произвеждаме 266 милиона киловатчаса електроенергия, което прави 42 квтч на човек от населението.

Средната заплата е 2500 лв., пенсията - 1400 лв.

Хлябът е евтин. През 1938 г. на всеки българин се падат по 280 кг пшеница. По същото време за Румъния тази цифра е 245, за Югославия е 197, а за Гърция - едва 142.

Токът също е достъпен за всеки. Вецовете и тецовете са малки, но много ефективни. През 1939 г. те произвеждат 266 милиона киловат часа електроенергия, което прави 42 киловат- часа на глава от населението.

Електромерите са внос от Германия и не допускат грешки. В аналите на електроразпределението няма регистрирано нито едно оплакване на потребител.

Уж демократичната Търновска конституция безцеремонно отнема избирателните права на българката. “Избиратели са всички български граждани, които имат възраст по-горе от 21 година и се ползват с граждански и политически правдини”, отсича основният закон. “Български граждани” обаче са само мустакатите, сукманите не влизат в сметката.

Тази неправда е поправена чак през 1937 г., когато е приет нов избирателен закон. “Избиратели по тази наредба закон са всички български поданици, навършили 21-годишна възраст, мъже и жени”, гласи член 8, но с уговорката: “Последните ако са омъжени, разведени или вдовици.”

Статистиката сочи, че по онова време у нас има 8466 разведени българки и 235 773 вдовици. Голямото число на черните забрадки се обяснява с войните, които са обезлюдили мъжката половина от нацията.

“По вестниците вече почнаха да се появяват хвалебни за българката статии, чиито автори, когато бяха министри и депутати, се отнасяха с насмешка и пренебрежение към нейните стремежи да участва в управлението на страната", отбелязва през януари 1938 г. “Вестник на жената”.

“Ние вярваме, че българските жени помнят близкото минало и няма да се поддадат на ласкателствата, откъдето да идат те, а ще преценят всеки кандидат-депутат по неговите дела, а не по думите му", надява се вестникът.

Женското издание предупреждава, че из родината шетат “депутати по професия”, които разчитат на късата памет на избирателите. Тези персони искат отново да яхнат народа в името на своите лични интереси.

През март българките зарязват манджите и се нареждат на опашка пред урните. С техния решаващ вот е избрано XXIV народно събрание.

РОСЕН ТАХОВ

България се включва в гигантската битка за един по-добър свят без империи и колонии

            Едно знаменателно събитие беляза последните няколко дни – светът се сбогува с лидера на Боливарската революция Уго Чавес, в присъствието на 30 държавни глави и 55 правителствени делегации. Пред ковчега на починалия венецуелски президент само в първите дни се поклониха над 2 млн. венецуелци, а всенародната скръб по приятеля на бедните и угнетените напомни за настроенията след смъртта на аржентинката Ева Перон – удивителната жена, впрегнала всичките си сили в борбата с бедността, за която се говори, че без страх слагала ръце в раните на прокажени и целувала сифилистици. Няма как да не се запитаме: що за хора са това? Откъде е тази свръхчовешка сила, тази месианска отдаденост, това състрадание, напомнящи ни за земната мисия на Христа и неговите апостоли? Какво е това място, съчетаващо в една взривоопасна смес темперамента на индианските цивилизации, религиозния патос на конкистадорите с католическия кръст и окървавения меч и радикализма на Боливар, Че Гевара и Фидел? Вече половин век Южна Америка е обхваната от перманентна революция. Революция срещу колониалната зависимост от кървави империи и чужди корпорации, революция за достойно място под слънцето. Революция като „борба до смърт между бъдещето и миналото”, по думите на Кастро. Днес този континент е жив, той е пълен с енергия. На фона на Латинска Америка нашата Европа стои като мрачен колос – заспал, скучен, потънал в безвремие. Но признак ли е това за „деменцията” на Стария континент и за изчерпването на нашия свят, дошло ли е наистина времето европейските цивилизации да направят място на настъпващия ислям, както предричат мнозина пророци на Апокалипсиса? Може би пък има някаква надежда инерцията на цивилизационния упадък да бъде спряна, кой знае. Впрочем, допреди едно-две десетилетия едва ли някой е подозирал, че народите на Латинска Америка ще си върнат свободата след векове на колониален геноцид, чуждо потисничество и експлоатация. А днес това вече е факт. Днес напр. всеки трябва да се съобразява с икономическия гигант Бразилия. Емблематичен пък бе начинът, по който Аржентина –  пример за неолиберални „стабилност” и „възход”, се измъкна от затвора на МВФ в хода на кризата през 1999-2002, когато отказа да слуша директивите на международния финансов елит, девалвира валутата си, замрази плащанията по дълга, прогони инвеститорите и реконструира из основи своята икономика. Няма как да подминем и безкомпромисния акт на еквадорския президент Рафаел Кореа, който през 2008 едностранно анулира колосалния дълг на страната, за изплащането на лихвите по който отиваше една четвърт от държавния бюджет. Последва изгонването на американските корпорации, окупирали банановата индустрия, заради „робовладелчество и престъпления срещу човечеството”, а кредиторите и експлоататорите бяха до един разгромени в съда. Същински кошмар за колонизаторите обаче бе президентът Чавес, който върна на венецуелците природните богатства на страната с най-големи залежи на петрол в света.

Днес паралелите между Европа и Латинска Америка са по-актуални отвсякога, само че Латинска Америка отпреди 50-60-100 години. Какво се случва в нашия свят? Преди двайсетина години рухна един двуполюсен модел, чиито паритет поддържаше мира на Стария континент. Срина се създаденият и финансиран от капиталистически корпорации с цел ликвидиране на пазарните конкуренти социалистически лагер. Последва разграбването на победените в Студената война: ГДР – десетата икономическа сила в света през 1989, бе разпродадена от една-единствена фирма – „Treuhand”, изсмукана от западногерманския капитал с цел ликвидацията на евентуална пазарна конкуренция и превърната в жалък придатък на Запада. Русия бе докарана на ръба на териториалния разпад вследствие на „шоковата терапия”, а България бе подложена на същински геноцид в рамките на действащия и сега план „Ран – Ът”, който постановяваше последователното ликвидиране на селското стопанство, индустрията и високите технологии и превръщането на страната ни в нещо като Куба отпреди 1959 – евтина туристическа дестинация за колонизаторите, развъдник на престъпност с корумпирана, сраснала се с мафията колониална администрация, и полуграмотен обслужващ персонал, лишен от основни човешки права, като достоен труд, достъпно образование и здравеопазване.

Историята обаче не свършва тук – на хоризонта се появи наивният мираж за „Царството Небесно на земята”, в което ще има „единство в многообразието”, солидарност и справедливост за онеправданите, и от което ще потекат реки от мед и мляко: появи се Европейският съюз. Империята с център Брюксел, претендираща да е глобален играч и съперник на САЩ, Русия и Китай, се превърна в бюрократичен мастодонт, изцяло подчинен на Вашингтон, който е по-загрижен за собственото си оцеляване, отколкото за интереса на 500-те млн. граждани на ЕС. Изначалните идеи, заложени от „бащите-основатели” на съюза, обаче се изпълняват с фанатичен плам: сред тях са борбата с християнството и ликвидирането на националните държави, превръщането им в 27 колонии на една империя, която пък сама по себе си се явява някаква мегаколония на „атлантическите партньори” отвъд океана. Както е казал Жан Моне, „европейците трябва да бъдат поведени към супердържава, без да съзнават какво точно се случва с тях”. За целта бе пожертвана демокрацията като пречка и опасност пред осъществяването на европейската мечта. И въпреки че Брюкселската империя ставаше все по-силна и по-силна с хилядите директиви, препоръки, санкции и забрани, тя се оказа колос на глинени крака в неумението си да реши едновременно различните проблеми на 27-те различни народи. Ето защо, за да оцелее в условията на тежката финансово-икономическа криза, евровърхушката се оказа принудена да принесе в жертва на пазарните фундаменталисти най-уязвимите страни от т.нар. южна периферия: Португалия, Испания, Италия и Гърция. Сценарият ни е болезнено познат: финансови рестрикции, масови приватизации, милиони нови безработни, скок на самоубийствата и масова eмиграция. Неочаквано за „спасителите” на закъсалите страни обаче, оказа се, че Европа не е за отписване и все още е способна да роди свои собствени съпротивителни движения. На погребението на Чавес в Каракас присъстваше Алексис Ципрас – един нашумял напоследък млад политик, който превърна гръцката формация СИРИЗА от маргинална коалиция с 4-процентна подкрепа в единен обществен фронт на 27 % от гърците. Преодолял левичарския догматизъм, след поредица от срещи в Бразилия и Аржентина, днес той се заканва да извади страната от спиралата на смъртта, като прекрати приватизациите и преразгледа дълга. За разследването му вече е сформиран експертен екип, по примера на Еквадор – нужно е само патриотичните сили да дойдат на власт. Противно на очакванията и на изостреното социално напрежение, изливащо се в коктейлите „Молотов” по партийни централи и домове на журналисти, тройното правителство в Гърция обаче не пада от власт. Залозите както за евроелита, така и за наднационалната финансова олигархия са прекалено големи. Когато обаче определени послушни правителства станат ненужни, те с лекота биват заменяни от неизбрани от никого аполитични и безлични „технократи”, като Пападимос в Гърция и Монти в Италия. Последният пример за такъв безкръвен латиноамерикански преврат бе фамозната оставка на Борисов, който, инструктиран да опази монополите и колониалния модел у нас, отстъпи креслото на „експерта” Марин Райков.

Напоследък обаче една друга страна от „периферията” на Европа попадна под светлините на прожекторите: абдикацията на римския папа като че ли остана в сянката на мощния трус, който понесе политическата система на Италия. Безидейните „леви” и „десни”, докарали страната до ръба на пропастта, претърпяха колосални загуби на фона на един феномен – Движението за национално освобождение „Пет звезди”, което в изборната нощ на 25 февруари се оказа най-голямата партия с 25,5 %. Неговият лидер – комика Бепе Грило, обяви пълен бойкот на медиите и с устрема на проповедник събра милиони по площадите на италианските градове. Почеркът му, темпераментът му са типично италиански. Исканията: истинска демокрация, излизане от капана на еврозоната, борба с извращенията на капитализма – свръхконсумацията и неоколониализма. Предсрочните избори и пълният обрат там са въпрос на време.

Най-неочаквано за всички обаче, българите също се събудиха. Социалните протести, избухнали през последните седмици у нас, не са някаква наша особеност, нито пък проблемите ни са някаква наша си специфика, напротив. Българският народ може би още не осъзнава, че се включи активно в световната борба за национална независимост и социална справедливост в противовес на либералната глобализация, на неолиберализма и колониализма. Именно у нас обаче се разгърна най-силно отчаяният сценарий на олигархията да подмени недоволството, да го превърне в гняв на отчаянието, а не в градивна сила за промяна. Алтернативните политици биват обявавани от пропагандата едновременно за „комунисти” и „фашисти”, докато съмнителни и непрозрачни граждански организации се опитват да яхнат протестите. Никой не знае кой, как и защо ги финансира. Днес те претендират за властта. Внушават ни, че политиката е мръсна дума, че нищо не бива да се „политизира”, че парламентът бил излишен, че конституцията трябва да се гори, а партиите – да се забранят. Мечтаят демокрацията като система на реда и законността да отстъпи място на хаоса, желан от глобалистките движения на „Анонимните”, „Окупирай Уолстрийт” и т.н. Нищо, че зад тях стоят олигарси като Сорос. Не беше случайна и аферата „Уикилийкс”, която изкара на светло мръсните тайни на правителствата, но не и на корпорациите. Целта става все по-ясна: националните държави, легитимните правителства и патриотичните сили трябва да бъдат отслабени и компрометирани, защото единствено те могат да окажат съпротива на наднационалните компании. Дали този план ще успее, само времето ще покаже.

Обратното броене за цялата система, довела света на ръба на унищожението, обаче вече започна. Тя е обречена, защото всички ценности в нея са преобърнати и изродени в тяхната противоположност – пропагандаторите й говорят за мир, а водят империалистически войни за ресурси по цялата планета. А „кога рекат: мир и безопасност, тогава внезапно ще ги постигне гибел”, по думите на св. ап. Павел. Демокрацията пък отдавна е фасадна и декоративна, прикриваща факта, че в почти всички страни управляват не народите, а богатите елити. Правдата е превърната в беззаконие от самозвани съдници в различни трибунали. Обещанието за мирен свят, за солидарност на силните със слабите се оказа измама, изродила се в дивашки неоколониализъм. Капитализъм, свободен пазар и конкуренция също отдавна не съществуват. Днес има монопол във всички крупни сектори, а 80 % от световната икономика е в ръцете на 500 глобални предприятия. Дебатите между „дясното”, „центъра” и „лявото” в политиката отдавна са дебати между консервативните либерали, либералните либерали и радикалните либерали. Втълпява ни се антисоциалното и антихуманно схващане, че всеки има своята истина, че лудите, убийците и грешниците са „различни” и „неразбрани”, и че злото също има своето място в този свят на безграничен плурализъм и морален релативизъм. Една утопия, хиляди пъти по-страшна от всички досега. Водещи ценности в този либерален рай са егоизмът, алчността, порокът, а целта е само една – постигането на лично щастие. Понятия като „Бог”, „Родина”, „семейство” са най-малкото неуместни с оглед на политическата коректност. Оказва се, че днес единственото разграничение може да бъде между нормалността и лудостта като проекция на изначалния сблъсък между Доброто и Злото. И този конфликт става все по-интензивен в днешния свят, в който, за изненада на либералите, все още са останали нормални хора. Алтернативата се състои във възстановяването на демокрацията, на законноста, на мира между народите, на обществения контрол в икономиката. Нормалността в лявото и дясното мислене като територия на свободата, солидарността и справедливостта днес формира идейно освободителните движения, които набират сила и в Европа. А такова движение си имаме и у нас. Днес АТАКА има всичките шансове да се превърне в българската СИРИЗА, в българските „Пет звезди”. Това обаче няма да е достатъчно, за да си върнем България. Задачите пред българския национализъм днес са много различни от тези в началото на ХХ в. Изправени пред заплахата на либералната глобализация, сами не можем да се преборим. Системата може да бъде съборена само с общите координирани усилия на много народи. Eдин пример е достатъчно красноречив, и той отново е от Латинска Америка: след като Еквадор анулира дълга си, МВФ изтри страната от списъка на цивилизованите нации, а Буш заплаши с интервенция. В този момент подкрепата на Венецуела, Бразилия и Аржентина, изразяваща се в доставката на суровини и храни от първа необходимост, изигра ключова роля за оцеляването и за победата на малката бананова република. Ето защо днес се нуждаем от нова парадигма – донякъде парадоксална, защото, за да изпълнят мисията си, националните движения трябва да се „интернационализират”, да търсят стратегически съюзници сред другите народи. И макар всяко едно от тези движения да е уникално и специфично само по себе си, задачата и целта е една и съща: постигането на един по-добър свят. Дали ще успеем? Не зная. Знам само едно – възмездие за враговете на човешкия род ще има. Както веднъж бе възкликнал самият Чавес, в крайна сметка „ще дойде онзи Атила, когото не ще успеете да пречукате, и ще поиска сметка от всички вас – за всички нас”.

Георги Сенгалевич 

В. “Атака”, бр. 58 / 15-21 март

С автори - 82 годишния археолог проф. Димитър Овчаров и някой си инж. Петър Вълев. 
 

Според покойния академик Николай Хайтов (сериозен изследовател за гроба на Левски; с две книги по въпроса), лицето Нико (Нисим) Мойсей Яхиел (1919-2001 г). в качеството си на личен секретар и съветник на палача Тодор Живков е разпоредил да се изхвърлят в един чувал в река Искър костите на Васил Левски, открити при строежа на ЦУМ в олтара на църквата "Св. Петка Самарджийска" (в подлеза пред ЦУМ!).

 "Главния" естествено е бил в течение на тази свинщина (Хайтов е поискал лична среща с него по този въпрос, но Живков е отклонил темата в друга посока и не е позволил да се дискутира). Вероятното обяснение за тази отвратителна антибългарска постъпка е хората да нямат място за поклонение на гроба на националния герой, а да продължават да носят венци пред съществуващия тогава паметник на болшевишкия касапин Ленин (евреин по майка с фамилия Бланк) от другата страна на улицата (сега заместен умишлено и не случайно от масонски паметник наречен от някой богохулно "Св. София", построен с настояване то като кмет на друг скрит евреин и масон Стефан Софиянски). След като диктатора Тодор Живков пада от власт през 1989 г., Нико Яхиел в типичен подъл еврейски стил веднага пише книга срещу тоталитаризма и статии в чуждия печат срещу Тодор Живков (“Тодор Живков и личната власт”, 1997 г). и обкръжението му, в което е бил главна и водеща фигура. След това си урежда и предвидливо заминава за Израел, където получава неизвестно за какво пенсия от 2000 щатски долара; до смъртта си през 2001 г. Така завършва живота си този изключителен подлец, гад и политически престъпник, 70 години работил срещу България, прилагайки изпитаната юдейска стратегия "Да убиеш с чужд нож"! На неговата съвест тежат стотици хиляди почернени човешки съдби и затрити българи.

Какво би трябвало да бъде наказанието на този "човек" – академик Яхиел според вас?
Само заради костите на Дякона, да вземем!

Какво ти наказание!

Когато умря в Израел през 2001 г., беше погребан с почести като национален герой в правителствения парцел на грабището на Тел Авив, а монументалния му паметник е в близост до израелските президенти.

Един явен евреин като Нико Яхиел (Лицето признава през 1992-а година, че е сътрудник на МОСАД - през целия период на "съветване" на Живков, а в края на 80-е е уволнен заради подозрения, че е сътрудник на френското разузнаване!), дългогодишен съветник (1947-1989) на Тодор Живков,

бива защитаван и прикриван от баща и син-масони-тамплиери Овчарови (евреи! Г.С.)! 

/За Плевен Онлайн Портал:
д-р инж. Никола Тодоров, доцент

• -
• A
• +

Милиони срещу хиляди! Войниците - това сме ние! Полицаите - това сме ние! Разни началници, шефове, милионери, милиардери, политици - шепа народ! Какво ни прави толкова безсилни, та чак да се палим?

Снимка: Булфото

Самозапалилият се мъж е с 25 процента изгаряния, с опасност за живота, каза за БТА проф. Огнян Хаджийски, началник на Клиниката по изгаряния в болница "Пирогов", където по-рано днес пациентът беше приет.

Изгарянията са по главата и ръцете, като в момента той е настанен в противошокова зала на лечебното заведение. Предстои пациентът да бъде интубиран, каза още проф. Хаджийски.

Охранители от НСО са станали неволни свидетели на случая. Мъжът е бил в района на шадравана до сградата на президентството, като по никакъв начин не е показвал, че има намерение да се самозапали. Изведнъж трима от обектовата охрана на президентството чуват силен вик и на секундата тръгват към него.

Служителите на НСО са реагирали незабавно и с помощта на пожарогасител са успели да погасят пламъците.  Мъжът не е криминално проявен.  МВР продължава работа по случая.

За по-малко от месец това е четвъртият случай на самозапалване на хора. Първият беше във Велико Търново, където мъж на средна възраст се запали на пешеходна пътека и почина на път за болницата.

36-годишният Пламен Горанов се самозапали пред Община Варна в знак на протест, след което и той почина.
В Раднево пък се самозапали 53-годишният Венцислав Василев, който също почина в края на миналата седмица.

Снимка: БТА

При наличие на резерви в бюджета, може да се мисли за повишаване на доходите, заяви служебният министър на финансите Калин Христов на церемонията в Министерство на финансите по предаване на управлението. Той уточни, че първо трябва да се запознае дали наистина има такива резерви и напомни, че кабинетът на Марин Райков ще работи в рамките на бюджета, приет от 41-то Народното събрание.

Христов, който до момента беше подуправител на БНБ, обеща, че ще работи за запазване на фискалната стабилност и за приемственост.  Пълна мобилизация ще има по отношение на събираемостта на приходите, както и придържане към записаните в бюджета разходи, стана ясно от думите му.

Попитан дали може да бъде изтеглен заем, Христов посочи, че в рамките на приетия бюджет е записано, че може да има финансиране до 2 млрд.лв. - за изплащане на падежиращи емисии и за покриване на дефицита.

Калин Христов заяви, че очаква през текущата година българската икономика да отчете ръст от около 1-1,5%. По думите му това е средното разбиране за растеж тази година при условие, че във втората половина на годината еврозоната би започнала да се възстановява.

Имаше много желания за увеличаване на пенсии и доходи, но нямаше такива възможности в бюджета, призна предшественикът му Симеон Дянков. Доволен от постигнатото, Дянков посочи, че изтеклите четири години са били много тежки за целия свят и особено за страните от ЕС. Затова основната задача в тази тежка ситуация е била възстановяване на финансовата стабилност, „позагубена“ през 2009 година, и стриктното й спазване.

Три пъти увеличихме минималната работна заплата. Заделили сме средства за увеличаване на пенсиите от следващия месец, за някои сектори като селското стопанство се увеличиха доста общите плащания, особено на животновъдите и растениевъдите, отчете Дянков, който пожела на приемника си по-стабилна Европа, за да може служебният кабинет да работи в по-спокойна обстановка.