3 януари 2013 15:01 | Ивана Арсова | 1 Коментирай Препоръчай (1)

Чуй още от Новините в аудио

За прародина на българите може да се смята Северен Пакистан, а за наши родственици - етинческата група на пакистанското племе калаши. Това обявиха учени след експедиция по стъпките на древните народи, които обхващат района на Средна Азия. Според антрополози и генетици, работили по проекта „Българите - Прародина", корените на българите не са славянски, както се е смятало доскоро. Според нови изследвания, в българския народ са съчетани около 40% тракийски гени, 40% пакистански и едва около 12% от гените на славянски народи.

Доказателства, според един от изследователите доцент Александър Илиев, са прилики между културни и генетични особености между българите и пакистанските калаши, запазили се повече от 2000 години.

„При калашите на първо място са части от носиите. Те са много подобни на определен тип носии в България. Освен това те имат всички неравноделни размери, известни от бългалската музика. Следващото нещо е техният антропологичен тип, който е много сходен на нашия антропологичен тип. Следващото нещо е 7-лъчната розета, която я има в Плиска. Постройката, конструкцията, архитектурата на техния дом, чардака, основата, камъни. Това нещо е на 6000 км от България", допълни Илиев.

Според доцент Илиев някои нови изследвания в областта на генетиката и антропологията биха могли да обърнат досегашни исторически представи за това кои са българите и откъде са дошли. „Около 40% от съвременните българи са наследници на траки и палеолитно население на място. От централно-азиатско произход са около 40% и около 12% в най-добрия случай са от славянски произход, останалите са вече идващи от ляво или от дясно".

Учените обясниха още, че общностите, в които са живеели предците ни, са били затворени, много сплотени, което при калашите се е запазило и до днес.

          Очевидно, още от VІ в. пр.н.е., когато кимерийците напускат своята анатолийска държава Гамирая и се връщат в Приазовието и Предкавказието, донасят със себе си значима част от културата и лексиката на Месопотамия, в това число и широкоупотребителната дума „бал” (господар), ето защо при разчитането на етимологията на името българи може да се приеме, че то е двусъставно и тогава пред нас изниква въпросът кои са тези „Гар”, постепенно приели етнонимът „господари на Гар” (бал-гар)?

          Къде е тази земя Гар?

          Да погледнем географията от ІІ в. от н.е. на Птоломей? 

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                        

          „ Птоломей нарича този остров Грав. Ръкавите на р. Атл (чети: Волга) след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, което отделя Сарматия от Скития. Западно от реката, казва Птоломей, живеят Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondae) и Геруа (Gerrus), едноименни на реки, течащи из Кавказ до пределите на Албания.”

          Тази карта на Предкавказието от времето на Птоломей, е преразказана и използвана от автора на „Арменската география от VІІ в.” (Анани Ширакаци), за да даде и данни от своето време, които липсват при Птоломей.

          Следователно горният текст служи като образец на долния.

          И така, текст „А” служи за шаблон на текст „В”.

          „А”: „ Птоломей нарича този остров Грав. Ръкавите на р. Атл (чети: Волга) след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, което отделя Сарматия от Скития. Западно от реката, казва Птоломей, живеят Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondae) и Геруа (Gerrus), едноименни на реки, течащи из Кавказ до пределите на Албания.”

          Да изясним съдържанието на текст „А”.

          Летописецът на „Арменската география от VІІ в.” вече е казал, че река Ател, както е новото наименование на птоломеевската р. Ра, се влива със седемдесет ръкава в Каспийско море. Обаче до устието на Волга (Ател, Ра) имало огромен остров Грав, както го наричал Птоломей. По него, както става ясно от текст „А”, преминават много от тези ръкави на Волга и в края на острова се събират и се вливат в Каспийско море.

          Този остров, според Гумильов, е бил много голям и той допуска, че е бил с мащабите на днешна Нидерландия. Между Х в. и ХІІІ в., островът бавно, но сигурно минава под нивото на Каспийско море.

          Западно от устието на Волга, според Птоломей, както пише арменският географ, били народите „Адон”, „Алаидон”, „Сондас” и „Геруа”.

          Последният е именно „Гар”, който търсим...

          Ако произходът на името „българи” е двусъставно от „бал-гар”, тогава първото известие за тях като „Геруа”, е дадено още през ІІ в. от н.е. от Птоломей.

Земите на север от Урарту са били автохтонни за кимерийците през VІІІ в пр.н.е., но между Гамирая и Урарту е съществувала област, именувана в асирийските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”.

     Тоест, преносът на този топоним от Задкавказието непосредствено над Дербент в северен Кавказ („геруа” на Птоломей и арм. Географ от VІІ в.), е маркер за преход от Задкавказието в Предкавказието на т.нар. в легендата на Низами (ХІІІ в.) „Бун и Гар”, които станали „българи” (а Низами, както знаем от „Барадж тарих”, е преписал тази легенда от епоса от ІХ в. на Микаил Башту; не случайно в „Барадж тарих” се твърди, че хоните произхождат от Боян, последното е самоназванието на Урарту, както става ясно от урартските клинописи...).

     И така, територията на север от кавказките проходи Дербенд и Дарял, е известна като „Геруа” (Гур, Гар).

        Следователно, термина „балгар” вероятно е съставен от „бал” (скитско-осетинската дума за участници във военни походи или общоупотребителната „бал”, т.е. господар) и от „гар” („Gu/Qu-ri-a-ni-a”), както е известна земята на север от Урарту.

        След ІV в. пр.н.е., когато южно от Кавказ се настаняват иберите (протогрузинците), този задкавказки топоним е пренесен в северен Кавказ като „геруа” (Птоломей), т.е. ако кимерийците са наричани от урартите след VІ в. пр.н.е. в Задкавказието „хини, хони”, след ІV в. пост-урартите вече ги срещаме като Бал-донис (Udon) в Предкавказието (Птоломей), както е била наричана р. Кубан (Балдан, на арм. Вардан), а пост-кимерийците стават известни като „Бал-гар” и то по същото време (354 г. от н.е., съгласно Анонимния латински хронограф), по което термина „хони, хуни” става общо название, както за Udon (известни на запад като „улдин”, „ултинзури”), така и за пост-кимерийците (българи)?


Допълнение: Защо урартите да са нарекли кимерийците с името "хини, хуни" ?

  Няма да проследяваме философското развитие на темата за краят на метафизиката, но не можем да не кажем, че нейният произход е във философията на Хайдегер от началото на ХХ век.

Мартин Хайдегер (1889-1976)

   Той ревизира позитивистичното разбиране за наука и понеже то исторически е вкоренено в кантианството, за Хайдегер е много важно да интерпретира Кант в една по-различна светлина, от позитивистично постулираното разбиране за метафизиката като наука.

   Хайдегер обръща внимание, че за Кант метафизиката не е просто една от науките, в по-късният позитивистичен смисъл наложен от неокантианството, а онтология.

    С това той отново, след основният му философски труд „Битие и време”/1927 г./, преосмисля изобщо задачата на философията.

   Тя не е чиста наука...

   Това Хайдегер заимства от феноменологията на Хусерл.

Едмунд Хусерл (1859-1938)

   Втората крачка обаче, която предприема, е самостойна.

   Философията е онтология.

   В някакъв смисъл метафизиката, като наука за битието, от Аристотел до Кант, е онтология, в която имплицитно е вкодирано и понятието за „световото”, света/световостта. За Хайдегер това понятие е част от феноменологичната парадигма на Dasein.

   Светът, в който живеем, от своя страна има пред-научни основания, т.е. разкрива ни едно екзистентно същество, без което битийстващото няма носител на възможността за познание. Така Хайдегер, донякъде по хусерловия метод на редукцията, иска да посочи феномена на познавателното и редуцира „разбирането” от научната му форма на експликация. Питането „как се разбира”, е върнато от Хайдегер към основното питане на Аристотел: що е битието като битие.

Аристотел (384 г. пр.н.е. - 322 г.)

   За разлика от Хусерл, Хайдегер не смята, че философията е продукт на Новото време и не увижда Декарт като начален авторитет, а връща изобщо въпросът що е философия към произходът й в гръцкото начало.

   За него е важно как е формулиран там философския въпрос.

      Обновяването на това питане чрез Аналитиката на Dasein, има за цел ясно да очертае как „научното битие” на Хегеловото понятие за „Dasein” има и пред-научно /донаучно/ битие, в битийната способност на екзистенцията да разбира.

   В този смисъл, вложен от Хайдегер, човешката способност за разбиране е донаучна /преднаучна/, при това в много широк диахронен аспект. Тоест, дотам, докъдето е коренът на научно-рационалното в Западната култура.

   Естествено, Хайдегер няма за цел да експлицира корпусът на тази култура, очевадно латински. Не може обаче да не бъде отбелязано, че ако дебатът на Хайдегер с позитивизмът е на ниво „синхрония” , то „диахроничните” търсения на Хайдегер са особено радикални, тъй като мотивират темата за „произходното” в контексуално-историческа парадигма.

   Сякаш се продуцира напрежение между два пласта.

   Аналитичният, към който цялостно се стреми Хайдегер, е онзи пласт в неговото философско мислене, който експлицира разделителната линия вътре в самата метафизика. Метафизиката, като онтология в гръцки смисъл, и метафизиката като наука, в латински смисъл, не са едно и също.

   Хайдегер се опитва да реабилитира „арестотеловия въпрос” за битието като битие. За Хайдегер е очевидно, че този онтологичен въпрос в една по-късна епоха, е трансформиран в нещо друго. А именно, питането за битието като наука (ratio).

   Ала къде започва тази трансформация?

   Школска истина е, че точно латинската схоластика методологизира силогистичната еднозначност като начало на научното мислене за Бога (теологията на томизма).

Тома Аквински (1225-1274)

   За да стане това ясно, Хайдегер ревизира понятието за еднозначност на истината и по този начин косвено отговаря и на вторият пласт, над-аналитичния, откъдето прохожда усета му за исторично като „езиковост”.

   Онагледяващото мисълта при Хайдегер, е точно крайната откъм времевост езикова възможност.

   Ако действително Хайдегер е имал доброто намерение да реформира философията като онтология, се оказва, че темата за до-научната възможност на способността на битийната (крайна) човешка мисъл да разбира, си остава донякъде само своеобразен априорен схематизъм, ако се пренебрегне, че метафизиката има и теологичен принос, а не само философски.

   Проблемът е, че самата способност за разбиране не е незасегната от диахронното развитие на понятията, чрез които тя „иска” да разбира.

   Това става особено видно при херменевтиката на Гадамер.

   Може би Хайдегер не би се съгласил с Гадамер, че херменевтиката е продукт на една затворена култура, обрамчена от латинското развитие на понятията и тяхната протестанска експликация. За Хайдегер проблема остава метафизичен, а не културологичен.

Как болшевизмът прокара идеите за тракииска, македонска, добруджанска и шопска нация

"За нас не е от особена важност съзнанието на един народ..."

/Сталин/

В началото на 20 век, край българина започва да си проправят път пагубните идеологии - сепаратизма на геогравски принцип и решаването на националният въпрос на части. Този колапс на националната доктрина води до сблъсъци между Върховисти и автономисти в Македония, а видни наши интелектуалци пишат:

Много пътя сме чували от македонистите, че те не били българе, но македонци, потомци на древните македонци, и всякога сме чакали някакви доказателства на това, без да ги дочакаме. Македонистите никога не са ни показвали основанията на таквозито си мнение. Те упорствуват в своето македонско произхождение, което никак не могат да прокарат, додето тряба.

Македонизма е култивиран в импровизираните лаборатории на сръбският шовинистичен дух, които раждат тази нова идеология, години, преди сепаратизма на геогравски принцип да стане политика която е водил целият СССР, а в часност и втората Югославия. Мирогледа, който днес изповядват днешните македонци, бе посаден от сърбите, но и катализиран от учени в България, като Ганчо Ценов, и Кръсте Мисирков. Първият дори пише книга "за народноста на старите македонци", в която изтъква античният балкански произход на македонците - нещо което се пропагандира и днес. По чие поръчение обаче? Ето какво пише изначалният първи идеолог на Македонизма - Стоян Новакович:

Тъй като българската идея, както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз мисля, че е кажи-речи невъзможно да бъде разколебана съвсем, изнасяйки срещу ѝ само сръбската идея. Тази идея, страхувам се, не би била в състояние като чиста и гола противоположност да изтласка българската идея и по тази причина на сръбската идея от помощ ще ѝ бъде някакъв съюзник, който би бил твърдо срещу българизма и който би съдържал в себе си елементи, които могат да привлекат към него народа и народните чувства, отцепвайки го от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма или в определени мъдро поставени граници, отразяване на македонския диалект и македонската специфика. Няма нищо по-противоположно на българските тенденции от това - с никого българите не могат да се намерят в по-непримиримо положение от македонизма.

Но къде тук става дума за тракииска нация? Малко известен днес факт е че наред с ВМРО, в България се учредява и така наречената ВТРО(вътрешно тракииска революционна организация), чиито устав е пълно копие на устава на ВМРО. Той именно е важен защото пледира не за обединението на тракииската област под българска власт, а за автономия. Разбира се, това е направено по чисто политически съображения, както и при устава на ВМРО, но членът в който се казва:

Вътрешната тракииска революционна организация, има за цел да обедини всички угнетени и недоволни елементи в пределите на Тракия до реката Струма, без разлика от народност, за извоюване на пълна политическа независимост.

Организацията съществува до 1941, когато България се обединява, и неиното съществуване се обезсмисля. За няколко години хиляди бежанци се връщат по родните си места, за да преживеят шока от ново напускане на беломорието, което е извършено едва СЛЕД като България е окупирана от СССР, по изрична заповен на Сталин. В създалата се ситуация, Георги Димитров, новият комунистически вожд, решава да възстанови тракииското дружество, наблягайки на член I. По същото време в което пиринският край бе отродяван, тракииските дружества излизат с изявление, че:

„ние, тракийската организация, сме особено доволни, защото насоките на днешната власт се покриват напълно с идеологията на тракийската организация”.

Няколко седмици по-късно организацията приема и нов устав, който съдържа следните членове:

• обхващане на тракийската емиграция в дружествата и единната структура
• приобщаване към политиката на ОФ
• широка културно-просветна и благотворителна дейност относно траките
• борба против великобългарския шовинизъм.

Същевременно е изказана благодарност на правителството на Георги Димитров за „достойната защита на тракийския въпрос”. Едновременно с това в страната започва истински подем при възстановяването на тракийските дружества по места, чийто брой през 1948 г. достига 202. От 1958 г. организацията  започва да издава „Информационен бюлетин”, подновява дейността си и издава няколко сборника, организират се годишни събори на тракийци, честват се паметни дати. Всичко това спира с смъртта на Георги Димитров, който не доживява за да осъществи този пъклен план.

Няколко десетилетия по-късно тракииската нация е вече изоставен франкещаин, който намира свой съживител - дъщерята на човек номер 1 в БКП - Людмила Живкова. Като министър на културата тя създава "Златният Орфей", започва разкопки в Странджа в търсене на гробницата на богинята Бастет и се залавя с усърдно пропагандиране на тракииската култура. В качеството си такава, Людмила Живкова прави една от мълчаливо одобрените от социалистическа България манипулации в историята ни. Създава мощен екип в Комитета за Култура, а неина дясна ръка е историкът Александър Фол(небългарин), който основава института по тракология в СУ, същестуващ и до днес. Забележителен е приносът на Живкова  в  популяризирането на тракииската   култура и историческо наследство на траките зад граница. Един от многото примери за това е изложбата "Тракийското изкуство и култура по българските земи", обиколила повече от 25 столици по света и станала причина за световен интерес в областта на тракологията. Покрай подмолната деиност, Живкова е известна още и с усилено посещаване на врачки, огранизиране на международни детски ансамбли и други. Смърта й, и до днес е загатка, но дребното мургаво човече, не буди симпатия в съзнанието на никого. Людмила Живкова оставя зад себе си само лъжи, и манипулации, като твърдението че нестинарите са били тракииски а не български обичай.

/Нестинари от Волжка България/

Нестинарството е част от огнената култура и религия на древните българи. Нестинарите са индо-ирански обичай, което е становището и на всички световни учени, занимавали се с въпроса като професорката Нима Киан, която твърди, че в гръцки хроники има записани нестинарски игри при партите. От друга страна, и до днес са запазени нестинарските игри в Северна Индия, където те се практикуват по време на празника сура. Не можем да пренебрегнем и нестинарството у Волжките Българи, които и да искат, родните траколози, няма как да обявят за траки. Разбира се, това не пречи днес масово огненият обичай да е принизяван до туземен култ, което непременно вреди на националното ни самочувствие.

В заключение, препоръчвам и следният клип, относно създаването на "Добруджанска нация", която бе проектирана от Коминтерна, но отново не доживя създаването си, само благодарение на смърта на Г.Димитров.

О. Топузлиев със съпругата си, Лафчиев от Хасково, актьорът Цветанов, от Мездра и още трима право защитници пристигнаха на ул. „Стамат Матанов” 47 да празнуваме Първи януари, 1989-та. Онемелият (с избирането ми за секретар на НДЗПЧБ) телефон  032 22 10 45  внезапно дрънна и съмишленик на Дружеството от София се обади, че са задържани, Собаджиев в Русе, и юриста на дружеството (с арменско име) в София, а рано сутринта, Илия Минев е намерен вкочанен в двора си. Помолих Гласа да се обади на българо езичните радиостанции и поиска независимо лекарско съдействие (а при нужда-екип за аутопсия) и връзка с Петър Бояджиев от Марсилия, а ние с о. Топузлиев и свещник от Сливен тръгнахме за Септември.

След Пазарджик спяха автомобила и ни уведомиха, че някой прегазил човек и избягал. Заповядаха да ги последваме за проверка в крайпътен автосервиз на КАТ. По време на огледа установиха, че в грайфера на предна гума има остатъчни следи от човешки мозък и трябва да изчакаме специализирана експертиза. Освободиха колата чак вечерта и продължихме за Септември, който беше като барикадиран от милиционери, КАТ и цивилни отрядници. След тричасови неуспешни опити да пробием обсадата − тръгнахме за Пловдив. Задвиженото сутрешно искане на независими медицински лица беше завъртяло информационната машина на високи обороти. Получено е обаждане, че Илия Минев е жив. Докато пробивахме кръговата отбрана на гр. Септември, световните телеграфни агенции са щурмували БТА и годината не започваше добре за ЦК на БКП, Политбюро и фамозния Живков.

Петър Манолов

Непрекъснато чуваме днес от ляво и от дясно, колко е загрижена съвременната демокрация за родителите и децата им. И колко е важно да се въведат съвременни демократични закони, подобряващи отношенията родители-деца. Защото видите ли - тези отношения някак си не са достатъчно добри - вече хилядолетия наред - и имат нужда от урегулиране и вкарване в строги законови рамки. А родителите и децата им имат нужда от съответната теоретична подготовка и нейното институционализиране. Един вид - ставаш родител, само ако си "теоретично подготвен", може би и дипломи за родителство в скоро време ще започнат да издават, или на атестации ще подлагат родителите - по примера на нововъведените атестации на учителите...

Родителството обаче не иска теоретична подготовка. Родителството иска сърце... а всички се раждаме с такова. Майчиното и бащиното чувство на сърцето не са импровизация, а същност. С тях се раждаш и когато се появят собствените ти деца, изведнъж разбираш това с цялата му сила...

И само заради това, че днес съвременната демокрация е поставила прилагателното „цивилизована“ пред жената, жената не престава да е жена.

Да си жена е същност и с нея се раждаш, точно както е същност да се родиш със сърце.

Цивилизоваността, каквото и да означава това, е пришита кръпка към истинската ти дреха на човешко същество. Придобитите качества на личността - като "цивилизованост", или политическа принадлежност, или разбирания за „съвременна демокрация“, не могат да променят същността ти. Дори и да си забравила в един момент, че си жена със сърце, раждането на детето ти е толкова отрезвяващо и силно преживяване, че няма как да не си спомниш своята естествена човечност.

Майката е вродена същност, така, както човечността е.

После обаче, някои, улисани в преследване на кариера, амбиции, идеи и идеологии, заплати и заплащане, просто забравят кои са.

А някои дори започват да създават съвременни по демократичному цивилизовани закони за законово заменяне на майчинството с "утроби под наем", или със "социални лелички", или с чичковци хомосексуалисти - заместители и на майки, и на бащи, и т.н., и т.н. Когато забравиш кой си, забравиш вродената си човешка същност, лесно се превръщаш в нещо друго ... в сурогатен законотворец например. А точно срещу сурогатното законотворчество въстават днес в цялата страна и майките, и бащите.

Защото законотворците сурогатни смятат, че родителите днес не са достатъчно добри родители и че те, чиновниците парламентарни могат по-добре от самите родители да се грижат за децата им и за семействата им изобщо. Крайна позиция е да смяташ, че можеш само от наблюдаване да съдиш за хората и да ги осъждаш! Можеш да съдиш и осъждаш единствено себе си - ти добра майка ли си, добър баща ли си и имаш ли любов в сърцето си и за своето, и за чуждите.

Никой не е идеален родител! .. защото кой е този всезнайко, който определя кой родител е идеален!? Да си родител е да си просто родител - родителството не е идеали, нито идеи, нито демократични и цивилизовани идеологии, нито дори сурогатни закони каквито щеш - За Майката, За Детето, За това, За онова...! Родителят е това, което е - и трябва да уважаваме същността му на родител, а не да бързаме да го осъждаме, оценяваме, затваряме в концепции и закони.

Всяка една майка, всеки един баща, които обичат детето си, са добри майка и баща. Дори и понякога да правят грешки по отношение на храна, възпитание и други дреболии, важното е, че родителите обичат детето си – всеки един родител по света обича детето си. И това е, от което едно дете има нужда преди всичко друго, преди грижата за храната му и дрехите му, и образованието му - детето има нужда от любов!

Правени са опити с малки деца, бебета - разделени в две групи. И двете групи деца са получавали еднакво добри грижи от храна и хигиена, дрехи. Но едната група бебета не са били гушкани и обичани, били са лишени от любящо присъствие до себе си, единствено телесните им нужди са били обезпечени. Втората група бебета са получавали и любовта и директния контакт от присъствието на майките си. Какво било учудването на провеждащия експеримента психолог, когато забелязал, как първата група деца, лишени от любовно присъствие, постепенно се свивали и умирали, за разлика от втората група деца, които растели, заобиколени с любов и в цъфтящо здраве.

Група археолози од Македонија, која се нарекува „Исусовци“, тврдат дека го пронашле точното место каде што се родил Исус Христос, но дека тоа не се наоѓа во Витлеем од Западниот брег, каде што досега така се мислеше и тоа место се нарекуваше Јудеја, туку во селото Витлемово во близина на Охрид.

„Мислам дека ова е вистинкото место каде што е роден Исус, а не во оној Витлеем во близина на Ерусалим“, вели Аврам Јаков, археолог од здружението „Исусовци“.

Во малото село наречено Витлемово, при градење на автопатот кон Тирана, е пронајдено загадочно место. Постојат неколку докази, вели Јаков, дека тоа е местото каде што се родил Исус. Истото место постоело и во античко време, а за тоа сведочат и написите во Библијата, која пред неколку месеци беше ревидирана од страна на македонската влада. За време на владеењето на римскиот император Јустинијан селото било просперитетно, а во периодот на раното христијанство токму во тоа населено место било славено раѓањето Исусово, и таму сите се преобратиле во христијанската вера и изградиле импозантна црква.

Според археолозите, се очекува ова откритие да ја смени светската перцепција на Македонија и да ја смести нашата земја на картата на верскиот туризам. Засега нема никакви реакции од Ватикан и од другите христијански центри во светот.