"Днесъ ние сме длъжни повече да работимъ, а по-малко да говоримъ."

ген. Христо Луковъ

Христо Николов Луков

Роден е в град Варна на 6 януари 1888 година. Завършва Военното на Н.В. училище през 1907 година и му е присвоен чин подпоручик. Участва във войните за национално обединение 1912-1918 г. като адютант на артилерийски полк, командир на батарея и на артилерийско отделение. Достига чин майор. Участва с 1-ва и 5-та дивизии във всички бойни действия в Първата световна война.

В българското общество за него е жива легендата ^[1][2] за спасяването на град Кюстендил от окупация и анексиране към Сърбия в края на Първата световна война, когато на 28 септемрви 1918г. останал на позицията напълно сам с 4 оръдия и няколко местни овчари и козари, които му подават снарядите открива убийствен огън по настъпващите между Царев връх и Калин камък сръбски войски командвана от полк. и спира настъплението им към българските окопи опразнени от участващите във Владайското въстание войници.

След войните е командир на 4ти артилерийски полк, началник на Артилерийската стрелкова школа (1924 - 1928г.), на Учебното отделение в Артилерийската инспекция (1928 - 1934г.), командир на 2^-ра и 3^-та пехотна балканска дивизия.

От 23 ноември 1935 г. до 4 януари 1938 година генерал Христо Луков е Министър на Войната в правителството на Георги Кьосеиванов. Като министър извършва разформироването на Военния съюз през март 1936г. и въстановяването на унищожената от Ньойският договор Българска армия, цялостната й реорганизация, превъоръжаване и модернизация, което му спечелва много привиърженици.

На 25 януари 1938 е произведен в чин генерал-лейтенант и преминава в запаса. От 1932 година до смъртта си е лидер на силния Съюза на българските национални легиони, който е възприеман като масова крайно дясна опозиция на правителството на Богдан Филов. Няма автентични документи подкрепящи твърденията, че е настроен антиеврейски,^[3] такъв въпрос в България не стои защото евреите традиционно са считани за част от нацията^[4] и са едни от най-лоялните граждани на Царството, но той е дълбоко признателен на немците върнали Добруджа, Беломорието и Македония в българските граници и давайки си сметка за тяхната мощ по никакъв начин не си позволява да се изказва критично за идеологията им и не се противопоставя на "Закона за защита на нацията" - цената която трябва да се плати за да не бъдат депортирани българските поданици от еврейски произход от старите територии на държавата.

Пред легионерите Луков подчертава, "че България има свой път и ние ще се ръководим само от нашите интереси."^[5]

Кирил Никифоров Ганев съвременник и съратник пише: "Генерал Хр. Луков беше в центъра на една кампания, за излизане от войната, което можеше да стане с мълчаливото съгласие на Германия, защото това можеше да ползва и нея ...така се нарушават сметките на “Съюзниците”(в случая Великобритания и САЩ)....България във въоръжен неутралитет да запази комуникациите си с Гърция, през Албания и западна Македония. При това положение “Съюзниците” изгубват ценни козове за намеса, а Монархът губеше абсолютната си власт." След правителствена смяна под обществения и на войската натиск, царя да бъде изолиран от властта и България да излезе от войната, подобно на Турция в предходните години, в благосклонен към Хитлер неутралитет, има и мнения, че напротив целяло се е страната да се ангажира още по-тясно с Германия. Според Илия Станев^[6] едно правителство начело с ген.Луков е било в проектиран състав: полковник Пантев – министър на Вътрешните работи. Сотир Янев – на Външните (и двамата убити наскоро след ген.Луков), Кръстьо Пастухов, Георги Марков от Плевен (бивш народен представител от социалдемократите), проф.Владикин, Илия Станев и др. Ген. Луков провежда срещи с партийни лидери като Димитър Гичев и Кръстьо Пастухов, които съвсем не са про-немски настроени.

Пенсионираният генерал Луков е убит на 13 февруари 1943 година вечерта от терористката с еврейски произход Виолета Бохор Якова член на бойна група на БКП за политически убийства ръководена от Иван Буруджиев. Генералът застрелян в гръб, пред очите на малката си дъщеря докато влиза в дома си. Следващи жертви на атентаторите са полковник Пантев и социалдемократът и народен представител Сотир Янев. Неколкократно се провалят опитите за убийство на обикновеният радиоинженер Кулчо Янакиев, който успешно засича и заглушава предаванията от съветска територия върху вълната на радио София. Тогава апарата на Никола Гешев успява да унищожи терористичните групи.

Опелото на генерал Христо Луков е с изключителни почести в храма на Военното училище, присъстват Царя, Принц Кирил, министри, дипломати. Легионери и граждани правят шпалир от няколко реда от моста на Перловската река на бул.”Евлоги Георгиев” по входната алея на Военното училище до черквата, над 12 000 души идват да се поклонят пред българският генерал. Погребан е в централните софийски гробища недалеч от Стефан Стамболов.

Ген. Христо Луков е автор на статии и студии на военна тематика, предимно в областта на артилерията и техническото оборудване на армията, които са високо ценени от военните специалисти.

• Орден „За храброст“ IV степен, 1-ви и 2-ри клас
• Орден „Св. Александър“ III степен без мечовеи IV степен с мечове и
• Орден „За военна заслуга“ 1-ва степен
• Германски орден „Железен кръст“ 2-ра степен

Поставена е паметна плоча на дома, в който е живял и пред който е убит генерала на ул. "Тракия" №1 (бивша Артилерийска).

Самата улица в декември 2009г. с решение на Столичният общински съвет в отговор на подписка от около 60% от живущите на нея е наименувана на ул. “Ген. Христо Луков”. На 26 февруари 2010г. по повод административните неудобства, предизвикани от промяната на адресите им, решението е отменено с уговорката, в бъдеще някоя безименна до момента столична улица да бъде преименувана на ул. "Ген. Христо Луков".

Около личността и делото на Хр. Ботев у нас от край време се води нестихващ спор: той е наш – казват националистите, – защото като никой друг той възпя пламенното всеотдайно родолюбие и запечата това си верую с велика саможертва, като поднесе живота си на кладата на освободителната борба; не – отвръщат социалистите, които търсят разрешение на социалния проблем по пътя на интернационализма, – той ни принадлежи, защото в основата на неговото мировъзнесение стои социалният идеал и цялото му творчество и дейност отразяват бунта срещу социалните неправди и копнеж по социална свобода, Ботев е социалреволюционер!

Трябва да се съгласим, че доскоро този суетен спор ако не оправдан, то той се явяваше все пак обясним. Защото бе време, когато доктрините и самият политически живот бяха изправили национализма и социализма, като две противоположни взаимноизклюващи се начала: националистическите възгледи бяха станали повече атрибут на привилегированите класи, които като консервативен елемент органически реагираха срещу всяка социалреволюционна повеля; чернотрудовият народ от своя страна чувстваше, че трябва да води борба срещу този буржоазнокапиталистически национализъм, и вярваше че само по пътя на интернационалния марксизъм е възможно да се извоюва социалистическия идеал. Така борбата за по-сносни и по-човечни условия на живот придоби противонационален характер и се свърза с идеята за световна социална революция, а национализмът реагирайки срещу този антинационален дух на социалистическите тежнения, се отчужди от социалните повели на времето и стана синоним на консервативния капитализъм.

Така около социалния принцип и националната идея се формираха две враждебни една с друга сили, които разкъсаха единството на народите, нарушиха хармонията в организма на нациите и запълниха десетилетия от живота им със сътресения и кървави междуособици, които погълнаха несметни жертви в хора и в стопански и културни блага. При това при тази поляризация на социалното и националното начала повлече след себе си деградацията и на първото, и на второто от тях. Социализмът от светла етична повеля се превърна в грубо-егоистичен класов и съсловен материализъм, разкъсващ свещената и неразривна връзка с нацията и нейния целокупен интерес. Национализмът от възвишена идея и съкровено съзнание за обща принадлежност и съдбовна свързаност с всички родни братя от една и съща кръв бе на път да се изроди в социално рушителен фактор, дигнал ръка срещу свещената борба на родните братя за хляб и труд. Ето как идеята за нацията и тази на социалната правда, опълчени изкуствено една срещу друга от идеалистични държавнотворни стимули, грозяха да станат ферменти на бавното, но сигурно разложение на политическия живот на народите.

Не ето че стана чудо: от кървите и пожарищата на световната война народите излязоха изтерзани и разнебитени, но някак си по-калени и пречистени. Зад разкъсаните буреносни облаци се показа в туко-що разведреното небе  нова дъга с цветовете на социализма и национализма, сплетени в едно! Така както след земетресения нейде в океана се появява нова земя, така изплува над политическия хоризонт след трусовете на световната война  и следвоенните години един нов политически свят: един свят, който преодоля заблужденията, суетните борби и изкуственото раздвоение на миналото и отбеляза грандиозен прелом в политическото мировъзрение и държавното устройство. В политическото съзнание на хората завладя мястото идеята за неразривната връзка на доскоро враждуващите начала на социализма и национализма. Те не са и не могат да бъдат две различни и противоположни начала, а се обуславят едно друго и са рожби на една неделима идейна същност: чистият и истинският национализъм, който е призван да бди над целокупния интерес на нацията, не може да бъде майка за едни и мащеха за други родни братя. Първият дълг на една национална власт е да създаде с цената на всички жертви възможност и на последния член на нацията да води достойно човешко съществуване, да се почувства зачетен гражданин на държавата. По този начин той би могъл да бъде обладан от висшето чувство на национална чест и достойнство и да допринесе според силите и дарбите си своята част от националното творчество и за величието на Родината. Чистият и истински социализъм не бива да бъде класов или съсловен егоизъм и не може светотатствено да къса природната кръвна връзка със собствената нация, а съобразно с един естествен закон трябва да реализира социалния идеал преди всичко в рамките на националното общежитие. Идеализмът остава еднакво ядка и звено на социалната и националната идея. В него те намират отново своята грандиозна синтеза, криеща неподозирани възможности за разцвет, благоденствие и държавно-политическа мощ.

И ние можахме да видим това ново политическо съзнание да търси и намира под една или друга форма своята реализация в политическия живот на народите и държавите. Ние станахме съвременници на един знаменателен процес на социалполитическо развитие на някои държави: работничеството се отвърна от матеарилистичния марксизъм и понесе възторженото знаме на националния възход и величие, а трагедиите на буржоазнокапиталистическия свят приеха радикални и революционни ограничения на техните стари, зле разбрани привилегии, станаха в душата си сами работници и закрачиха гордо към изграждането на новата държава наред с работника, издигнат до равноценен член на народната държава. Така бяха преодолени еднакво и безотечественият марксизъм и чорбаджийско-либералистичният национализъм  и на тяхно място остана като единна и неразделна същност един нов социалреволюционен национализъм, който в рамките на нацията дава радикално разрешение на социалните проблеми. Две изкуствено отбити една от друга реки, текли много деситилетия в погрешни посоки, намериха отново своето общо русло, за да оплодотворят утрешното благоденствие на народите. Пред нашите очи се разиграва така един от най-интересните и епохални феномени в историческото развитие на народите.

Време е вече и у нас, в България, да се спори по-малко доктринерски за формата или външните белези на очакваната нова държава, да се покаже повече разбиране за същността на тази величава синтеза, която може да намери своята реализация съобразно с индивидуалните особености на народа в различна форма: демокрация или диктатура, социализъм или индивидуализъм – това не са вече дилеми, а лозунг, изпреварени от времето и лишени от съдържание! Да се спори схоластически за тях, значи да сме проспали епохалните времена на съвременното политическо развитие. Единственото важно е да внедрим дълбоко в душите и сърцата си идеала на това ново политическо съзнание и да станем идеалисти в служба на нацията и социалните повели. Всичко друго е въпрос на подробности и то ще дойде тогава, рано или късно, от само себе си.

Ето как онова, което изкълчените форми на доктрината и заблужденията на политическата действителност в миналото ни караха да виждаме като несъвместимо противоречие в мирогледа и личността на нашия велик възрожденец Ботев, се слива в едно хармонично тяло, което прави творчеството, делото и саможертвата му и разбираеми и естествени.

Ние, Българите, трябва да бъдем горди, че в образа и делото на Ботев и плеядата други идеалисти от епохата на Възраждането сме дали на света предтечите на новия политически идеал. Всички те, като пламенни и искрени националисти не можеха да не бъдат социалисти и обратното – в истинска идеалистична служба на социалния идеал и международната правда, те не можеха да нямат пред очи преди всичко собствения народ, като неделима общност и свещена социална задача.

Нека прочее се отдадем всецяло и искрено на този нов политически идеал, завещан нам още от епохата на нашето Възраждане!

д-р Димитър Вълчев, СБНЛ, март 1939 г.

Елегия

Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
"Търпи, и ще си спасиш душата?!"

Той ли, ил някой негов наместник,
син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!

Той ли? - кажи ми. Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана - рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.

Сочи народът, и пот от чело
кървав се лее над камък гробен;
кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости!

А бедният роб търпи и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!

В интервю за ВВС, британският премиер се обърна към германският канцлер Ангела Меркел с думите: „Моля , не ми давайте за пример българите!“. Това той стори в отговор на въпроса на водещия журналист, защо не е подкрепил договора за спасяването еврото. По долу предаваме пълният отговор на Дейвид Камерън, тъй като той засяга много аспекти от живота в България и Европа, като цяло:

“ Питате ме защо не подкрепих, опитите на Меркел и Саркози да успокоят ситуацията около еврото. Отговорът ми е еднозначен и ясен, защото са на грешен път. Те са се панкиьосали и в паниката си творят и говорят глупости. Това особенно ясно изпъкна, когато Меркел даде за пример страна като България и заяви, че едва ли не ние трябва да се учим от нейните политици и да следваме техният пример. Съжалявам, че трябва да го кажа, но тези думи издават липса на здрав разум,  опити за евтина манипулация и най-важното липса на поглед върху проблема от хуманна гледна точка. Затова се обръщам към Меркел така: „Моля ви, не ми давайте за пример българите!“

За да стане по-ясно на нашите съграждани за какво точно говори Меркел и към каква участ ги призова, то аз ще си позволя да опиша състоянието и ситуацията която цари в тази малка и слабо позната на нашите сънародници и на европейците като цяло, балканска държава. И така, Меркел ни дава за пример нейната макроикономическа рамка и финансови показатели. Ако се вгледаме само в тях, то наистина България е достойна за пример, нисък бюджетен дефицит, малък външен дълг, но на каква цена и кой я плаща?

Ако се вгледаме внимателно под булото на тези макроикономически показатели, то ние ще открием, че България е страната на мизерията, това е най-бедната страна в Европейският съюз, а и в голяма част от света. Освен това, е най-корумпираната държава в съюза. Не случайно, холандците са непреклонни и твърдо отказват да приемат българите в шенгенското пространство. Как може такава държава да ни бъде давана за пример? На България ли трябва да заприлича Европейският съюз, ако е така то ние начаса сме готови да го напуснем.

Знаете ли, че голяма част от българските пенсионери живеят с малко над две евро на ден, че минималната заплата е малко над 6 евро на ден, като по-голямата част от работещите получават не повече от 10 евро на ден? Да и това е държава членка на Европейският съюз. Че една голяма част от населението, поради етническият си произход и липсата на каквато и да е адекватна политика е оставено да затъне в мизерия, неграмотност и тотална безперспективност. Тази част от населението живее при условия които надали са били характерни и за живота през 18 век, но не само това, тази част от населението става все по-голяма като численост с което проблема относно бъдещото икономическо състояние на България се явява с все по-тъмни краски.

И още -  Населението на тази държава се топи по-бързо отколкото в държави където се водят военни действия. За последните десет години, населението на България се е стопило с над един милион или близо 13%. Пенсионерите са близо една трета от цялото население и делът им ще се увеличава в бъдеще, като се има в предвид ниската раждаемост. Емиграцията също е отнела гтоляма част от трудосопособното, активно и интелигентно население на България. Неграмотността, липсата на образование и моралният упадък в тази страна се разпростират заплашително извън рамките на определена етническа група и обхващат цялото общество, което го прави неспособно да реагира на различни политически манипулации и фалшификации. Така ли трябва да изглежда средният европеец, за да бъде Европа стабилна и еврото спасено?

Тази държава ни дава Меркел за пример, но моля бъдете търпеливи има и още! Да видим и техните политици, тези които са сътворили тази чутовна макроикономическа финансова стабилност с цената на мизерията и безпътицата на собственият си народ. Кои са те и как са успели? Не ще се впускам в прекомерни детайли, как тази държава е била разграбена, а икономиката и разпродадена на безценица по времето на така наречената демократизация, или как политиците и трупат капитали като консултанти спомагащи разграбването на страната им от различни сенчести офшорни групировки. Консултантските услуги в момента там са на мода сред политическата класа. Ще си позволя само да коментирам настоящият им премиер, чието минало се губи из тъмните сенки на явление което българите наричат мутри, а ние организирана престъпност. Не са един или два дипломатическите доклади и други анализи, в които има податки относно участието на настоящият им премиер в трафик на наркотици и друга престъпна дейност. Наскоро в България избухна скандал заради записи уличаващи премиера им в покровителство над отделни бизнесмени, чрез възпрепятстване на държавните служители да си вършат работата и пряко нареждане да прекратят разследването си относно определен бизнесмен, който скоро след огласяването на записите почина. В записите изплуваха имената и на други политици от управляващата партия опитващи се и успяващи да кадруват използвайки именно своята моментна властова позиция. Не случайно България, както споменах, е най-корумпираната държава в Европа. Към това ли трябва да се стремим?

Този пример, г-жо Меркел, който вие ни дадохте е лош, глупав, недомислен и опасен. Опасен за Съюза, за обществото, за европейските ценности и морал, за стремежите и основните идеи залегнали в устоите на създаването на Евросъюза. И така да обобщим, имаме за пример държава с добри  моментни финансови макроикономически показатели, постигнати благодарение мизерията, неграмотността, апатията и моралният упадък на обществото; и корупцията, грабителството, безнаказаността и огромната наглост на политиците им, което при един задълбочен анализ се вижда, че води към заличаване на държавността, срутване на икономиката и унищожаване на нацията. Това ще бъдат дългосрочните резултати от тази прехвалена макроикономическа стабилност, постигната чрез горе описаните методи. Е г-жо Меркел, това аз като премиер на една държава като Великобритания, не бих могъл да приема, защото звучи налудничаво.

Нима трябва да закриваме училища и болници, да направим недостъпно качественото образование и медицински услуги, да обезлюдим обширни територии, така както това се случва в България , за да успеем да се преборим с кризата. Не е ли подигравка със здравият разум, да закриеш селското училище и болниците в малките населени места, като в същото време даваш пари на църквата по програма за развитие на селските райони? Да наливаш пари в асфалт и пътища, които хората да използват само и единственно за да напуснат границите на държавата? Да наливаш пари в мегаломански спортни съоръжения, за проявите в които малка част от населението може да си позволи да си купи билет, докато малдежите доколкото ги има са оставени да висят пред компютрите и по дискотеките без да им се осигури друга алтернатива.

Нима, г-жо Меркел, сте забравили какво образувание е Държавата? Нека ви напомня -  Държавата е обществено образувание. Тя е силна тогава, когато обществото е образовано, активно и здраво. Икономиката е силна тогава, когато обществото е съставено от образовани, предприемчиви, търсещи, мислещи, морални и здрави индивиди. Държавата служи на обществото, а не на икономиката. Обществото създава икономиката, а не икономиката общество. Да лишаваме гражданите от възможност за образование и развитие, за да спасим финансови институции, техните собственици и управители които със своята алчност доведоха до настоящата финансово-икономическа криза, не без помощта на алчността и безхаберието на политиците е меко казано цинизъм.

Цената на тази криза трябва да бъде платена не от средностатистическия гражданин, а от тези които са използвали Държавата, сигурността, протекцията и закрилата която това обществено образувание дава, за да просперират и да трупат печалби. Това е солидарността. Тежестта, отговорността и цената на тази криза трябва да бъдат платени от тези, които измислиха  кухи финансови инструменти и спекулативни техники, които търгуваха с илюзии, страх и лъжи, а не да ги спасявате с цената упадъка на обществото. Защото тези мерки, които искате да се въведат, водят до удължаване на агонията, до упадък и унищожение, до война.

Ако България, която ни давате за пример, все още съществува, то това е благодарение на емигрантите които подпомагат своите близки като им изпращат част от заработените в изгнание пари. Знаете ли, че в момента в така прехвалената ви България чуждестранните инвестиции са по-малко от парите които емигрантите пращат на близките си? Ако това е моделът ви за финансова стабилност, то кажете ми къде да емигрира средният Европеец – на Луната, на Марс, на Плутон?

След острата реакция на родители и организации в подкрепа на ин витро зачеването Българската православна църква обърна позицията си от крайно против на възможно, при определени условия.
Ловчанският митрополит дядо Григорий изненадващо обяви днес, че църквата приема и дори благославя медицинския метод ин витро, но при определени условия. На Нова година църквата определи ин витрото и сурогатното майчинство за безразсъдно противопоставяне и усъмняване в Божията премъдрост, безбожие, униние и богохулство, днес обаче Светият синод публикува друго становище. Оказа се, че свещениците благославят ин витрото, при условие че биологичният материал е от двамата съпрузи и нито един от ембрионите не се унищожава.
„Тези майки, които нямат деца и които желаят да имат, Бог да устрои така, че да имат, но по естествен начин. В крайна сметка всички деца на този свят са наша грижа, ние няма да делим децата, но тази позиция засяга начина, по който трябва да бъде заченато едно дете”, заяви Знеполският митрополит Йоан.
Свещениците, които всеки ден се срещат с пациенти, подлагащи се на различни методи на асистираната репродукция, са в недоумение как да изпълняват решението.
В позицията на Светия синод се казва, че църквата не може да подкрепи методите на асистиранта репродукция и сурогатното майчинство, които нарушават целостта на брака, информира bTV.

СБОГОМ НА ЕВРОПА:

ЕВРОПЕЙСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ИЗЧЕРПА ЕНЕРГИЯТА СИ

02.01.2012

                                    Владимир Тимаков

«Да, Западът е прогресивна цивилизация. Най-прогресивната на света. Но явно общият корен на понятията "прогрес" и "агресия" е не само лингвистичен. Феноменалната тяга към нови неща, която е отличителна черта на западните хора, не се ограничава с влечението към нови знания, но също така обхваща и нови земи, нови богатства, нови роби. Върхът на тази еволюционна линия е хитлерова Германия.»

Ето един рядък случай, когато съм почти напълно съгласен с Юлия Латинина. (Върху думата "почти" правя отличителен акцент, но за това после.) Чета и направо не вярвам на очите си. Латинина, либерална до мозъка на костите си, тотална поклонничка на Запада – и така да характеризира съвременна Европа? Та това не е статия, а цял разобличителен манифест. И какво заглавие само е е лепнала: «Европа, ти си се побъркала!" Направо ултрапатриотичен отговор на фразата на Щекочихин: «Русия, ти си се побъркала!"

Впрочем, стига емоции, да видим тезите. (Предварително се извинявам заради цитатите на онези, които вече са чели статията й.)

"Завършва петстотингодишното господство на Европа над света."

По-точно едва ли може да бъде казано. За да се убедим в това, дори няма нужда да търсим Найл Фергюсън, достатъчно е да погледнем в статистическите справочници: брутен национален продукт, износ и внос на капитали, дялови активи и все такива данни...

"Когато Европа е била на върха на могъществото си, е спазвала други ценности. Днешните ценности, следвани от европейците, са напълно различни от традиционните европейски".

Съгласен съм напълно. Неведнъж съм подчертавал тези радикални промени в интернет-ресурса WIN.ru.

«Единството на Европа не е европейска ценност. В разцвета си тя се състои от множество конкуриращи се държави ".

Така е. Според Тойнби, единството е признак на упадък. Цивилизация, която губи вътрешните си сили, се стреми да създаде "универсална държава". Европейският съюз е ярка илюстрация за такова сливане  на вече блокираните елементи на системата.

"По времето на разцвета на Европа в нея не съществува всеобщо избирателно право. Демокрацията не е европейска ценност ".

Отново в десятката! Самият аз вече се изморих да повтарям колегите си, че демократизацията и западнизацията са различни неща, че изборността съвсем не е специфичен признак на западната цивилизация, а през Средновековието в Европа има по-малко демокрация, отколкото в Златната орда или дори при северноамериканските индианци. Не искам да досаждам на читателя с размисли за социалната справедливост и ролята на държавата (ако някой настоява, ще ги засегнем друг път). Преминаваме към най-интересната част - тезата за мултикултурализма.

"Какво връзка изобщо има мултикултурализмът с европейските ценности? Когато Кортес разрушава ацтекските идоли, да не би да е изповядвал мултикултурализъм? Когато Вашку да Гама потопява кораби с поклонници за Мека, да не  е изпълнявал хуманитарна програма? Европейските ценности от времето на колониализма са представени от идеята за безусловно превъзходство (...) на европейската цивилизация. След като с тази идея се приключва, свършва и превъзходството. "

Подписвам се под всяка дума, но... бих искал да развия тази мисъл. Цялото величие на модерния Запад се основава върху неговото убеждение в собственото му превъзходство. Върху вярата в естественото му, вътрешно присъщо право: да разрушава идолите на ацтексте, да потопява корабите на мюсюлманските поклонници, да търгува с негри, да зарибява с опиум китайците, да разграбва византийскиге църкви и индийските съкровища.

«Да, Западът е прогресивна цивилизация. Най-прогресивната на света. Но явно общият корен на понятията "прогрес" и "агресия" е не само лингвистичен. Феноменалната тяга към нови неща, която е отличителна черта на западните хора, не се ограничава с влечението към нови знания, но също така обхваща и нови земи, нови богатства, нови роби. Върхът на тази еволюционна линия е хитлерова Германия.

Виждаме как от век на век се развиват принципите на триумфалния западен колониализъм. Отначало испанската колониална империя – все още по средновековному  жестока, но не твърде склонна към сегрегация, която поражда милиони метиси-латиноси. После Британската империя с нейния принцип «For Whites Оnly» («Само за бели») и строга расова йерархия. И, накрая, Третият райх с Освиенцим и плана "Ост". Това е тя, чистата като кръв на нордически герой  квинтесенция на европейските ценности. Царството на "безусловните примати." Ето, тук ние двамата с Латинина, досега съгласни като близнаци, идваме до точката на бифуркация, когато една малка разлика в оценките поражда огромно противопоставяне в изводите.
Не, не само за тези "20 години, изминали от обединението на Европа и триумфа на "общочовешките ценности», европейците  «профукаха» своето "лидерство. Европейците профукаха лидерството си не в Хага и Страсбург, а под Волоколамск и Сталинград, когато претърпя крах идеята за «безусловния примат». След петстотин години триумфално надмощие върху планетата внезапно стана ясно, че срещу всеки примат може да се намери някакъв "Т-34". На всичко отгоре това отрезвяващо средство беше открито не от наследниците на древни изтънчени цивилизации като китайците или индийците, а «от «непохватни варвари», които в исторически мащаб едва вчера са излезли от бърлогите си в тайгата. Може ли да си представите шока, изживян от синовете на великия  Западен свят, които отначало тържествено маршируват из дълбоката руска провинция, а после търтят да бягат под огъня на реактивната артилерия? Тук вече мутират не само духовните ценности, а направо генофондът. В полетата под Сталинград загива не само цветът на западноевропейското рицарство от замъците на Силезия, Ломбардия, Фландрия и Шампан, но бива погребан и целия комплект традиционни европейски ценности. Погребани завинаги, независимо дали това се харесва или не на руските поклонници на Запада.

Да, днес ние сме свидетели на залеза на Европа. Съвременните европейски ценности, заменили традиционните отпреди Сталинград, са, естествено, ценности на упадъка. У феновете на западната цивилизация този факт предизвиква тъга (например, господин Бюкенън) и дори протест (например, госпожа Латинина). Но нищо не може да се направи. Колкото и манифести да се пишат, колкото и да се призовава историческата памет на "побърканата Европа", някогашната слава не може да се върне, както не може да се върне отминалата младост. Завоят на 180 градуса, настъпил през 1941-45 гг.,  не е игра на историческия случай,  а закономерност.

И наистина, като се започне с плаванията на Колумб, западната доминация се разпълзява по цялата планета като бухнало тесто от нощви. В началото на ХХ век в мрежите на Запада (според израза на Арнолд Тойнби) е оплетен целият свят. И вече няма кому другиму да бъдат занесени «идеите на прогреса», както и да бъде ограбен. Луната и Марс са далече и безлюдни. Дълбокия океан и полярните шапки са труднодостъпни и нерентабилни. Ръководейки се от ценностите на стария Запад, на европейците им остава само да се ръфат едни други. Конкуренцията достига своя апотеоз. Благодарим на европейските ценности за двете световни войни!

Не е трудно да си представим каква съдба очакваше света, ако руснаците бяха отстъпили от Сталинград. Идеята за безусловния примат щеше да продължи триумфалния си галоп, получила нов аргумент от германския производител. Принципът на прогресивно-агресивния подбор просто не оставяше шанс да се избегне Трета световна война - между Райха и Америка, между Западна Евразия и Новия свят. Надявам се, читателят не се съмнява, че основното оръжие на тази война щеше да  бъде ядреното. А следващото оръжие на човека и новото стъпало на прогреса щеше да е, според пророчеството на Айнщайн, каменната брадва. Неограничената конкурентна надпревара на западните гиганти ясно водеше към взаимно зануляване. Слава Богу, това не се случи! Европа, която дотогава плодовито раждаше една колониална империя след друга, не успя да доизноси най-войнствената си рожба. И така завърши своя размножителен период.

Идеите на днешна Европа се различават от предишните й, както чувствата на климакса се различават от надеждите на младостта. Тези идеи са, меко казано, странни. Но това е естествено за гаснещата възраст. Малко ли са възрастните жени, които изпадат в езотерични терзания или превръщат жилищата си в приюти за бездомни животни! При това екзалтираната благотворителност завладява дори свадливи и злобни персони. (Помните ли Мари дьо Севине: "Колкото повече опознавам хората, толкова повече харесвам кучетата"?).

Европейският мултикултурализъм е подобно явление. Той не се стреми към вселенски човешки универсум както християнството или комунизма, а придобива формата на загриженост за "по-малките братя", на които в пристъп на умиление се позволяват дори неща, непозволени на «разумните същества»". Това е все същият стар и  познат расизъм, просто обърнат наопаки.

Ясно е, че Латинина, както и другите руски нови поклонници на западната цивилизация, които не са изминали европейската еволюция заедно със западноевропейците, не е изморена от 500-годишната конкиста и не е преживяла катарзиса след Нюрнберг. На нея й се струва, че все още може да се върне в бодрата младост, където "Кортес разрушава ацтекските идоли, а Вашку да Гама потопява поклонниците за Мека." Но едва ли тази рецепта ще се превърне в еликсир на младостта за уморената старица Европа. Когато си на осемнайсет години, си способен да танцуваш цяла нощ, но на шестдесет след такова усилие направо може да гушнеш чимшира.

Поклонниците на повяхналата Европа, която разпиля своята енергия в колониални походи, може да се утешават с известната мъдрост: «Старостта е единственият начин да се живее дълго време."

www.win.ru

Превод: Любомир  Чолаков

Някога Фридрих Енгелс написа книгата «Произход на семейството, частната собственост и държавата» в подкрепа на идеята на зараждащия се комунизъм, че тези институции трябва да бъдат унищожени. И не може да не ни изненадва обстоятелството, че съвременната демокрация всъщност с всичка сила заема и осъществява този комунистически постулат. Повечето държави на Запад вече и административно са подчинени на наддържавни структури като ЕС, НАТО, а в идейно и юридическо отношение – на организации като ОССЕ, международните съдилища в Страсбург и Хага, на стотици «неправителствени» организации, финансирани всъщност от правителството на САЩ, които натрапват своите (а всъщност на правителството на САЩ) идеи. Истинската частна собственост е изцяло подчинена на транснационалните корпорации – нещата стигат дотам, че в момента в САЩ се обсъжда закон за забрана на производството на плодове и зеленчуци в домашни условия под, естествено, съвсем благовиден предлог: за да не се било допускало разпространение на епидемични заболявания. Наказание – затвор. Да не можеш да си посадиш ябълково дърво или два стръка домати, понеже законът го забранява… Това и на най-закоравелите комунисти не им беше хрумвало да прокарат като «генерална линия».

Нека да видим едно мнение къде всъщност се крият част от идейните корени на този кошмарен процес – превръщането на демокрацията в комунизъм… По-точно: превръщането на демокрацията в тотална диктатура, много по-страшна от комунизма.

Л. Чолаков

ВТОРАТА СВЕТОВНА ИДЕОЛОГИЧЕСКА ВОЙНА

Когато се унищожават традиционните ценности,

всеки трябва да направи своя избор ...

Първата световна идеологическа война завърши с разпадането на СССР. Капитализмът триумфира над социализма, либерализмът и демокрацията посрамиха тоталитаризма. Така ни внушават, така влезе в учебниците. Но ако се опитаме да разсъждаваме по-задълбочено, какво всъщност ще открием като действително, истинско противопоставяне в основата на Студената война?

Идеологическата позиция на Запада представлява последователен политически приоритет на правата на личността пред интересите и традициите на обществото. Западът се гордее с това, че е създал истински индивидуална личност, която осъзнава себе си извън всякакъв изначален контекст. Социалните отношения, присъщи на съвременния Запад, се схващат не като естествена среда, в която човек се развива духовно и социално, а като междуличностни споразумения («обществен договор» по Ж.-Ж. Русо - б. пр.); тоест, като нещо вторично, постигнато в резултат от взаимодействията на самостоятелни индивиди. Личността е на първо място, обществото на второ - това е позицията на Запада.

А традиционното общество, което в голяма степен беше възпроизведено в социалистическите страни, е построено върху противоположната предпоставка. Ето защо от гледна точка на индивидуалистичния мироглед съществуването на традиционните общества се оценява като предизвикателство. Спроед този мироглед един такъв свят, в който индивидуалните права не са обект на култ, предлага ценностна алтернатива, хвърля сянка на съмнение относно правилността на избрания западен път. Защото този път, избран от Запада – пътят на индивидуализацията и разпадането, атомизацията на личността принуждава човека да бъде сам. Човекът се оказва сам пред лицето на Вселената и в това противопоставяне трябва да разчита единствено и само на себе си: на своите сили, на интелекта, на способността си да постига такива споразумения с другите хора, които да са взаимноизгодни и за него, и за тях. Човекът самостоятелно създава свой собствен свят - това е едновременно и отговорност, способна да го смаже с тежестта си в случай, че дори малко се усъмни в тези си сили, и възторг от призрака на собственото си всемогъщество. Западният проект представя човека като бог, в което е съблазняващата привлекателност на този проект.

Разбира се, в това няма нищо ново – достатъчно е да си припомним думите на дявола, казани на първите хора в райската градина: «и ще бъдете като богове." Но заради ефимерно си, призрачно «богоподобие» човекът трябва да отдаде топлината на душата си и да прекара своя живот в студ и самота. Колкото повече напредва индивидиулизацията, толко по-ясно се очертава този резултат.

Съмнителна придобивка.

Но поводи за такива съмнения не биха останали при едно условие: ако целият свят бъде преустроен по западен образец.

Това е и изворът за дейността на западния човек. Той се чувства носител на нов световен ред, който трябва да бъде разпространен по целия свят под формата на благ дар. А там, където не искат този подарък, трябва да бъдат принудени да го приемат със сила. Това е мисията на Запада или  "бремето на белия човек», както я определя Киплинг:

Тези, които не изповядват западните ценности, са полухора, полуживотни. Това отношение от времената на открития колониализъм днес не се изговаря публично, но е налице и никъде не е изчезнало. То улеснява Запада да действа твърдо, без да се интересува от жертвите, които дават завладяваните народи при тяхното приобщаване към лоното на «цивилизацията».

Такава беше идеологическата основа на Студената война, която може да се определи като Първа световна идеологическа война.

Днес борбата на Запада за по-нататъшно «задълбочаване» на демокрацията може да бъде определена като Втора световна идеологическа война. Защото традиционните ценности все още не са напълно унищожени. Правото на човека да бъде откъснат от обществото и изолиран в самота все още не е признато навсякъде.

Затова мисията на Запада все още не е завършена. Човекът е разделен от своята общност, на мнозина им беше внушено, че религията е личен въпрос, а Църквата – обикновена социална институция; но все още много хора уважават семейството. Семейството е основната структура на обществото, най-стабилната и затова е оцеляла до ден-днешен.

Ето защо сега «прогресивният» Запад атакува с цялата си мощ именно семейството.

Това настъпление се извършва под два лозунга.

Първият: това са «правата на детето». Под този лозунг действа т. нар. «ювенална юстиция» (юридически обоснован механизъм за отнемане на децата от родителите им, подобен законопроект се подготвя в момента в българския парламент – б. пр.).

Практически тук не се появява открита, фронтална съпртоива. Децата са нещо свято, много трудно е се обявиш срещу техните «права», още повече, ако това се върши, както се заявява, в тяхна полза и защита.

Вторият лозунг: «защитата на правата на сексуалните малцинства». Това означава да бъде ликвидирано семейството като връзка между между мъж и жена, чиято цел е да имат деца, тоест да продължат своя род. Под термина «семейство» днес вече се подразбира само временно съвпадение на жизнените траектории на два човешки индивида. Цялата същина на такова семейство се изчерпва със съгласието на двама души да бъдат близо един до друг, тоест да постигнат някакъв баланс на личните си интереси. Тук не възниква социална структура, не се появява първичната ядка на обществото. Обществото, което допуска хомосексуалното семейство, се превръща окончателно в механичен, формален сбор от индивидуалисти.

Тази трансформация на обществото в нещо, което е в противоречие с цялата човешка история, е толкова чуждо на човешката природа, че причинява глуха, инстинктивна съпротива, която от време на време изригва като активно отхвърляне на натрапваните нови стандарти. Идеолозите на Новия ред (всъщност, основната концепция на нацизма по времето на Хитлер е именно налагането на «Нов ред» по света – б. пр.) се опитват да потушат тези огнища на бунт още в зародиш, за да не се допусне съпротивата да стане организирана. Но засилващия се натиск на «Новия ред» кара хората да определят ясно своето отношение към демонстрирането на хомосексуалния начин на живот. Светът бавно се плъзга към разделяне на два идеологически лагера. Това означава, че се намираме в разгара на нова световна идеологическа война.

И в тази война, също както в предишната, основната крепост на "прогресивния" Запад са САЩ. Напоследък администрацията на САЩ все по-твърдо изразява подкрепата си за акциите, провеждани от сексуалните малцинства по цял свят. А на 6 декември 2011 г. тази подкрепа получи системна обосновка. Президентът на САЩ Барак Обама издаде директива, която обяви борбата за правата на хомосексуалните малцинства в чужбина за приоритет на американската външна политика.

Същия ден, въз основа на новия приоритет, държавният секретар на САЩ Хилъри Клинтън, говорейки в Женева, където се намира Съветът за правата на човека към ООН, заяви: "Никакви традиции или обичаи не може да бъдат над правата на човека, които са присъщи на всички нас. Това се отнся и за насилието срещу хомосексуалисти, за криминализирането на техния статус или поведение, за прогонването им от семейството и местните общности, за мълчаливото или открито приемане на убийствата на хомосексуалисти."

Да, лесно е да се съгласим с недопустимостта на убийството. Но г-жа Клинтън опитва да се възползва от това наше съгласие, за да ни убеди, че позицията на САЩ по въпроса заслужава нашето одобрение като цяло.

А всъщност по този начин САЩ обявяват война на всяка традиция, която не признава хомосексуалността за нормално социално поведение.

Така Православието попада сред идеологиите, официално обявени от САЩ за враждебни.

Това означава, че Съединените щати все по-агресивно ще се намесват в живота ни. За смачкване на традиционното общество ще се използва цялата мощ на външната политика – от икономически и политически шантаж до... Не ми се иска да говоря сериозно за това, но трябва да помним, че последният политически аргумент винаги е военната сила.

Най-тъжното нещо е, че не е ясно на чия политическа подкрепа можем да разчитаме в тази идеологическа война. Идеологическият ни враг са цели държави, дори наднационални организации като Съвета на Европа. Можем да се предположи, че ООН също ще се използва за пропаганда и натрапване на хомосексуализма.

Но доколко последователна може да бъде защитата на нашите традиции на държавно ниво? Ще успеем ли да заемем политическа позиция, точно противоположна на тази на САЩ? Да заявим категорично, че пропагандата на хомосексуализма във всичките й форми е недопустима?

От гледна точка на нашето историческо наследство това би било естествено – но последиците от такава стъпка са твърде значителни. Това би означавало окончателен избор на духовна позиция, публичното откриване на идеологически фронт и заставане срещу западния проект. Най-вероятно Русия няма да се реши на толкова резки действия и, следователно, ние постепенно ще отстъпваме на натиска на САЩ и е ще либерализираме пропагандата на хомосексуализма. Бавно, с резерви, като слагаме бюрократични бариери, но ще отстъпваме и ще се "либерализираме".

Но, може би, все още има някакъв шанс?

Трябва да опитаме сами да осъзнаем ясно и да убедим хората около нас, че се намираме във война, в която не можеш да останеш отстрани. Всеки трябва да избере своята позиция. Ако не се бориш против, значи си съгласен утре хомосексуализът да стане нещо нормално.

Само от нас зависи победата или поражението в тази война.

Андрей Карпов

www.ruskline.ru

Видя весь омерзительный набор псевдодемократических ценностей, среднестатистический россиянин и говорит в бессильном гневе: «Сталина на вас нет!»

В тот момент, когда был уничтожен Советский Союз, вряд ли кто-то поверил бы, что пройдет всего два десятилетия, и в «свободной и демократической России» начнут происходить настоящие чудеса, просто немыслимые в перестроечные времена. Книжные магазины будут завалены книгами типа «Сталин – хозяин Советского Союза», «Генералиссимус», «Вождь и учитель» и пр. В вестибюле станции метро «Курская» после реставрации появится цитата из советского гимна с упоминанием Сталина, а на улицах некоторых российских городов в преддверии очередной годовщины Великой Победы – плакаты с изображением Сталина. Но самым сильным потрясением для либеральных горбачевско-ельцинских «реформаторов» стал, наверное, тот факт, что граждане страны (по крайней мере, весьма значительная их часть) Сталина не только не позабыли, но, наоборот, помнят и считают его одним из самых великих правителей за всю историю России, что подтверждают данные различных соцопросов. Можно вспомнить здесь и скандальный телепроект «Имя Россия», организаторов которого, как сообщалось, сильно встревожил (если не сказать – ввергнул в состояние паники) тот факт, что Сталин уверенно «обосновался» на лидирующих позициях рейтинга, согласно результатам голосования россиян. Представить все это лет 15-20 назад было просто немыслимо. В разгар т. н. перестройки и гласности о преступлениях Сталина не трубил только ленивый.

Сталин всегда прочно ассоциировался в массовом сознании с СССР в период его наивысшего могущества, а горбачевское правление, напротив, стало периодом уничтожения страны, уничтожения почти всего, что было достигнуто в СССР. Вот почему «перестройщики» столь старательно клеймили Сталина. Им было важно внушить гражданам мысль, что если в СССР у власти был такой «монстр», как Сталин, то о такой стране нечего будет и жалеть, когда придет время ее уничтожить. Этим, думается, и можно объяснить тот факт, что доставалось на орехи не только Сталину, но и всему его окружению, и всей нашей истории периода 1924-1956 гг. Сталина обвиняли едва ли не во всех ужасах социализма – начиная от отсутствия спичек в магазинах и заканчивая внешней политикой с холодной войной и железным занавесом. Этот период истории рисовался исключительно в мрачных тонах, и у неискушенного человека создавалось впечатление, что на Россию тогда опустилась сплошная ночь, в которой зловещими тенями скользили черные воронки, собирая обильную кровавую жатву. Никакого просвета. Хотя давно уже ясно и понятно, что многие подобные сочинения т. н. «корифеев от истории» зачастую являются не чем иным, как, в лучшем случае, скверной беллетристикой или выполнением очередного социального заказа.

Между тем, прежде чем обвинять Сталина в репрессиях по отношению к таким, например, фигурам, как Тухачевский (военачальник, применивший химическое оружие против собственного народа) или яростный русофоб, «любимец партии» Бухарин («Мы должны сказать, что мы в качестве бывшей великодержавной нации должны идти наперерез националистическим стремлениям и поставить себя в неравное положение в смысле еще больших уступок национальным течениям. Только при такой политике... когда мы себя (русских. – Прим. ред.) искусственно поставим в положение, более низкое по сравнению с другими, только этой ценой мы сможем купить себе настоящее доверие прежде угнетенных наций», – заявлял, в частности, Бухарин), неплохо было бы дождаться открытия ВСЕХ архивов. Которые (вот парадокс!) новые демократические хозяева России почему-то не спешат открывать. Прошло уже 20 лет с момента распада СССР, а (кроме сомнительных документов по Катыни) общественности, по сути, так ничего и не предъявили.

А как относятся к Сталину простые граждане? Ведь именно им промывали мозги последнюю четверть века. Выяснить это несложно: достаточно почитать, что пишут люди на многочисленных интернет-форумах – о том, что они видят и что с чем сравнивают.

Начать стоит с того, что уже давно ни для кого не является секретом, – с уровня жизни нынешних россиян. Не обитателей Рублевки и не чиновников, а простых россиян – с их пенсиями, медицинским обслуживанием, «социалкой» и прочими «прелестями» будничной жизни рядовых граждан одной из ведущих нефте-газо-алмазо-золото- и пр. добывающих стран мира. Может быть, наши богатства, по аналогии с СССР, сгорают в топке гонки вооружений? Может быть, их сжирает ненасытный ВПК? Может быть, мы содержим многомиллионную, неподъемную для экономики армию?

Про гонку вооружений можно даже не вспоминать. Как показали события августа 2008 года, даже армия Грузии, хоть и похожая на поле боя больше на потешное войско, нежели на реальную боеспособную силу, по многим направлениям вооружена и экипирована, благодаря своим заокеанским спонсорам, лучше российской армии. Что неудивительно: российский ВПК влачит жалкое существование. Это раньше мы строили атомные подводные ракетоносцы десятками, а теперь с трудом справляемся с корветами и фрегатами, а вертолетоносцы закупаем за границей. Да уже и не только вертолетоносцы...

А что касается армии, то в 90-е армия пережила такой разгром, какого не переживала даже в самые страшные месяцы 1941 года. Но если тогда потери в командном составе удавалось компенсировать новыми кадрами, то сейчас кадры в нужном количестве зачастую готовить попросту негде. Вот и получается, что когда доходит до дела, то порой, как свидетельствуют эксперты, трудно бывает набрать, к примеру, опытных профессиональных летчиков в необходимом количестве. Не хватает.

Тут поневоле начнешь сравнивать «проклятую сталинскую клику», превратившую СССР в сверхдержаву и закончившую самую страшную войну в истории человечества в Берлине и Порт-Артуре, и свободолюбивых демократических вождей, чьи военные «успехи» хорошо известны. В первую чеченскую войну они бежали из «восстановленного» ими Грозного, бросив на произвол судьбы не только преданную армию и лояльных к Москве чеченцев, но даже тела погибших русских солдат. Обыватель смотрит на «палача и убийцу» Сталина, который всю войну работал по 14-16 часов в сутки, и на «светоч демократии», не всегда адекватного «верховного главнокомандующего» Ельцина, который даже переговоры не всегда был в состоянии провести. Какие выводы делает при этом простой среднестатистический россиянин? Очень простые.

А еще остались в памяти такие достижения первых сталинских пятилеток, как Горьковский автозавод, Сталинградский тракторный завод, Днепрогэс и Магнитка, мощная индустриальная держава, созданная на пепелище гражданской войны. Благодаря в т. ч. своему промышленному потенциалу страна выстояла в войне сама и спасла от нацизма весь мир. В перерыве между двумя мировыми войнами в СССР смогли создать развитую промышленность, а демократы практически за тот же отрезок времени низвели отечественную промышленность до коматозного состояния. Неудивительно, что сейчас подавляющее большинство товаров, от самолетов до скрепок, покупается Россией за границей, в то время как по всей стране стоят брошенные и разоренные сотни заводов и фабрик, полумертвых городов и практически мертвых деревень. В страшных войнах Россия выстояла и победила, а сейчас умирает в мирное время, население страны сокращается стремительными темпами (подробнее о демографических проблемах России читайте в нашем фронт-проекте). Смоленск стал пограничным городом, Черноморский флот в городе русской славы Севастополе подвергается политическим и не только атакам «борцов с москальским империализмом», и даже великая русская река Волга опять стала порубежной. И можно сколько угодно разглагольствовать о демократии, но ясно, что только предатели или умалишенные могли в одночасье разодрать веками собираемую страну на удельные княжества и ханства.

Впрочем, у демократо-либералов спрятан в рукаве еще один убийственный, как они полагают, козырь – цифры сталинских социальных экспериментов: дескать, коллективизация обошлась во столько-то миллионов жертв, война – во столько-то, репрессии – во столько-то... Сказать об этом можно только одно: делать безапелляционные заявления на подобную тему по меньшей мере некорректно, т. к. точных цифр до сих пор не знает никто. И не исключено, что никогда не узнает. Архивы закрыты, но не факт, что и в них есть ответы на многие вопросы. Верить же источникам вроде «писателя» Резуна, долгие годы просидевшего за границей и никаких доступов к советским и российским архивам не имевшего, могут лишь совсем наивные и неискушенные люди.

Да и где, спрашивается, были раньше эти «кристально честные правдорубы»? Почему молчали, прекрасно видя, что творится в стране в 90-е годы, когда расстреливали из танков парламент, когда гнали мальчишек в мясорубку чеченской войны, население вымирало, а страна скатывалась в каменный век? В каком месте застряли бойкие свободолюбивые языки, гневно и без устали обличавшие и продолжающие обличать преступления сталинского режима? Судя по всему, единственное, что эти господа хорошо умеют делать, так это заученно повторять «всем известные» цифры о миллионах, убиенных Сталиным и вообще советским строем. Причем цифры эти поразительным образом совпадают, словно взяты из одного источника. Если хорошенько подумать, то можно даже догадаться, из какого... Но если они так любят порассуждать о жертвах сталинского лихолетья, то почему в упор не видят жертв демократических «реформ», словно их нет и в помине? Они и нас убеждают, что злодеем был исключительно Сталин, а те, кто против него, – ангелы с нимбом над головой. Ну или почти ангелы...

Но стоит ли верить этим «голосам свободы», если сейчас точно известно, во сколько обошлись СССР эксперименты того же Ельцина? Одним росчерком пера в Беловежской пуще в декабре 1991 года сей «славный сын Отечества» одномоментно лишил его, Отечество, не только территорий, веками собираемых и обильно политых кровью наших предков, но и примерно 150 млн граждан. И это не считая тех, кто впоследствии погиб в локальных конфликтах, криминальных войнах, спился, умер от голода, болезней и нищеты. И не считая детей, умерших или убитых в ставшей непригодной для жизни стране. И не считая тех, кто не родился, хотя мог, должен был родиться, если бы жизнь в стране была другой. Ельцина почему-то не занесли в Книгу рекордов Гиннесса как человека, за секунду лишившего страну больше половины ее населения, а потом – еще нескольких миллионов человек. Хотя на этом фоне меркнет даже план «Барбаросса». О таком разгроме не мог мечтать и сам Гитлер, который с трудом дополз лишь до Сталинграда, унавозив при этом бескрайние российские просторы наиболее боеспособными частями вермахта. А тут – всего один росчерк пера, и пожалуйста: добро пожаловать, матушка Россия, назад, в XVII век.

Господа демократы почему-то не любят вспоминать, как при потворстве ельцинского режима истреблялось русское население в бывших национальных республиках некогда единой страны. Кто-нибудь пришел на помощь тем беззащитным русским? Где были хваленые правозащитники? Или они были способны только на то, чтобы уговаривать наших солдат сдаваться в плен боевикам? Так и вспоминается немецкая листовка сентября 1941 года: «Солдат Красной армии, сдавайся! Война проиграна, завтра доблестный вермахт будет в Москве!». Сталин отправил предателя Власова на виселицу; меж тем ни одного правозащитника, заманивавшего наших солдат в чеченский плен, никто даже не пожурил. Или сам статус правозащитника не позволяет усомниться в «благих намерениях» и «чистых помыслах» его носителя? Конкретные примеры убеждают в обратном.

И вот видя весь этот омерзительный набор «демократических ценностей», среднестатистический россиянин и говорит в бессильном гневе: «Сталина на вас нет!». Немыслимые, казалось бы, еще недавно слова! А что еще должен думать и говорить простой россиянин, видя, как множатся роскошные виллы в Подмосковье, как представители власти безнаказанно давят людей машинами, как чиновников редко, но все же ловят на многомиллионных взятках, как на пустом месте взвинчиваются цены на продукты и растут тарифы ЖКХ?

Простых россиян призывают рожать и растить детей. Но как можно в России растить детей? Отдать ребенка в сад – неси взятку, в хорошую школу – взятку, в спортшколу – тоже. Не говоря уже про институт. Если при «тиране» Сталине государство само растило будущих военных, дипломатов, врачей, ученых и спортсменов, то сейчас оно ловко от всего этого дистанцировалось. Стало свободным, в т. ч. и от своих обязательств по отношению к гражданам. Выживайте, мол, как хотите, это – ваши проблемы... Это и есть демократия?

Если это так, то именно демократам принадлежит заслуга в реставрации Сталина. Они сделали все, чтобы наш народ не забывал его. Более того, своим воровством, чудовищным разгулом коррупции и беззакония и бесконечным враньем демократы добились того, что Россия стала, образно говоря, беременной Сталиным. Рядовые граждане в основной своей массе ждут его чуть ли не как избавление от кошмара последних 20 лет, когда в одночасье великая страна, нищая и обобранная «реформаторами», оказалась на мировых задворках. Стоит ли после этого удивляться, что раздающиеся сверху и из «правозащитной» среды призывы о «необходимой десталинизации» и «взвешенной оценке тоталитарного прошлого» СССР – России пока что не находят понимания у россиян? Ведь кто призывает к десталинизации? Те самые господа, которые все последние годы пели осанну демократии. Пели-то они красиво, врали вдохновенно... только вот реальная жизнь оказалась другой. Нищей, страшной и бесперспективной.

•   Diana Dikova не напразно Хитлер е имал една идея!!!Но уви , остава неосъществена , дали за лошо , дали за добро , вие преценете след като прочетете този материал! Отговор · 9 ·   · преди 12 часа
•   Marian Vutev Господин евреин, наричаш лайно един народ който е спасил толкова евреи от газовите камери. Засрами се!!!Такива като теб и този мангал са резултат от расовата толерантност. „Ти му подаваш ръка, а той иска да я откъсне“! Нахални, мързеливи и лакоми консуматори. Отговор · 6 ·   · преди 12 часа
  •   Dimo Dimov · Водещ коментатор · Колеж по туризъм Няма ненаказано добро Отговор ·   · преди 5 часа
•   Stanka Dobreva · Водещ коментатор · Burgas, Bulgaria Българи, този "еврейн", е просто х а з а р / днешните евреи/ - наш враг от времето на кан КУБРАТ ! Те като чуят и днес българин, пърдят кисело....и бълват зелено!..., но...о....иначе ни " о б и ч а т"...... Отговор · 6 ·   · преди 11 часа
  •   Мариян Димитров · Работи в МВР Абсолютно вярно! Отговор ·   · преди 11 часа
•   генчо сс · Blagoevgrad Няма по-отвратително племе от чифутите. Даже нашите мангали са арийци в сревнение с "богоизбрания народ" !
  Блиц, дайте линк на клипа за да ги нахраним подобаващо! Отговор · 4 ·   · преди 12 часа
•   Antonio Stoev · Водещ коментатор · Xr.botev ubii prostaka s mal4anie :)) Отговор · 4 ·   · преди 12 часа
•   Андон Карагрошев ами, да му кажа аз пък на него - ти пък си много хубав, а ? А спасените 45000 души те какви са били за нашите дядовци и бащи - били просто Хора!!!!!!!!!! Отговор · 2 ·   · преди 12 часа
•   Petel.bg Страшна находка БЛИЦ, как ги вадите тия новини?! - ЕВАЛА! Отговор · 1 ·   · преди 13 часа
  •   Nicola Kostadinov · EG Ivan Vazov Първоизточникът на информацията е YouTube. Оценявам находчивостта, благодарение на която още сутринта обърнахте внимание на видеоклипа, но за съжаление не поддържаме класации за най-бързо реагиращ сайт. Многократно сме се позовавали на "Петел" и ще продължим да го правим, когато удряте с авторски новини, базирани на собствена информация, а не на социални, видео и друг тип свободно достъпни онлайн мрежи. Пожелавам ви успех, защото сте добри. Отговор ·   ·· преди 5 часа

Newsmaker.bg

• Изпратено от: Чичо_Манчо
• Дата: 2012-01-03 08:42:15

Случи се това, че светът около нас е полуразрушен и си отива. Идва някакъв нов, изправени сме пред нещо, което не знаем нито какво е, нито какво ще бъде, коментира журналистът Тома Томов.

Засега той е един свят на революции, на протести, на несъгласие, на плашещи и страшни неща. Страшното е, че след това идват други хора, които регулират протуберансите на човешкото недоволство. Най-лошото е, че за първи път видяхме, че суперсилата Америка не е чак толкова силна.

Видяхме, че води близо 20-ина години една безсмислена война в Ирак, води същата война и в Афганистан, а ние сме неин съюзник и ще плащаме заедно сметката. В Близкия Изток има серия от революции против диктаторите, които бяха наши съюзници довчера. Там се очертава крупно геополитическо събитие, ако така можем да наречем една война.

За мен войната в Близкия Изток е неизбежна между Иран и вероятно САЩ и Израел, но това може да стане много по-голяма експлозия, ако се включат страни като Ливан, Палестина с окупираните територии от Израел, Египет. Въобще може да стане много страшно.

В Европа виждаме неуспешни опити за решаване на дълговия проблем. Стотици милиарди са необходими за запушване на пробойните в Италия, Ирландия, Испания. Целият Юг се тресе. Едно време в 1848 г. е имало революции в цяла Европа и трябвало да дойдат ескадроните на руския цар, за да бъдат потушени част от революциите. Сега предстои да видим дали така наречената обединена Европа е в състояние да реши проблемите си, да създаде нещо ново, което все още ни изглежда доста стряскащо, защото не знаем какво ще бъде. Колкото до България, аз казах вече, че тя е една страна без лидери и без достойнство и го повтарям. Трябва да имаш окуляр за времето и да оценяваш всичко през него.

Сега сме в началото на нов век. За съжаление това, което се случва в нашите медии, не е добро. Има един 24-часов цикъл и работещите в медиите оценяват случилото се през това време. И какво оценяват те. Показват ни как един високо управляващ ни човек рита топка и то като колосална новина. Сами преценете това има ли някакво място в историята. Не, но какво от това! Така вървят нещата у нас, за съжаление. През това време някои страни правят инвестиции, обмислят и преоценяват бъдещето си. Изобщо, не съм оптимист за новата 2012 година. БНР