http://pomiqrat.blog.bg/

Всички свързват Хитлер с чудовището предизвикало втората световна война, за което може да се поспори,  но той е бил и един гениален политик и оратор

Големи революции не могат да станат в живота на народите, ако те не са предизвикани от една  необходимост.

Не може да се извърши една революция, която да бъде действително дълбоко радикална, освен ако народът под натиска на своите вътрешни чувства е склонен да извърши такава революция. И ако дадени обстоятелства, ако мога тъй да се изразя, налагат тази революция.

Лесно е да се измени външно формата на едно управление, но никога не може да се преобрази вътрешно един народ, освен ако един даден еволюционен процес не би се извършил сам по себе си, ако народът не би сам признал, че пътят, в който той би се ангажирал, беше лош, че този народ е разположен да напусне тоя път и да се отправи в друг, който му подобава. Дали тоя народ, в първия момент ис­ка или не иска да се ангажира в този път, това е един въп­рос на неговото вътрешно убеждение, на неговите чувства и предчувствия, че пътят, който ние му посочваме, е пътят, който ще го изведе към щастие. Преди да го въведем в тоя гигантски подем, той се луташе безсъзнателно и се оставяше на каприза на житейските вълни като една неподвижна маса без воля и без сила.

Днес ние му показваме правия път.

Между многото кризи, от които ние страдаме и които всъщност не са други, освен един колективен феномен, кризата, която най-дълбоко е засегнала германския народ, е

икономическата криза.

Политическата и морална криза се чувствуват твърде рядко от отделната личност; човека от средна ръка не вижда туй, което угнетява общата маса; по-често той вижда или чувствува само това, което засяга него лично.

Ето защо съвременниците имат смътно схващане за политическия и нравствен упадък, който става пред очите им, докато това разложение още не е засегнало стопанските интереси на масите.

В тоя случай ние изведнъж се изправяме пред една задача, която не е вече отвлечена концепция, която можем да наблюдаваме и у друrи народи! В такъв случай личността е непосредствено вплетена в тия проблеми и тя си дава сметка вече за сериозността на съществуващото положение, щом като стопанската криза почва да дава своите лоши ефекти върху него. Тогава само почват да говорят изведнъж за икономическа криза, за икономическа мизерия и изхождайки от такова едно настроение, хората почват да разбират нравственото и политическо падение, което при други условия е за дълго време една тайна.

Твърде естествено е да признаем, че стопанската криза не може да се открие изведнъж и да се разбере до какви размери тя се развива и от какви източници произлиза, за да може да се установят дълбоките причини за нейното появяване.

Също тъй е понятно обстоятелството, че всеки се стреми да хвърли вината върху другите, да хвърли отговорността на обществото или държавата, без обаче да разбере сам, че всъщност и той е виновен до известна степен за създаденото положение. При едно такова положение можем да смятаме, че е щастие, ако успеем да си обясним икономическата криза тъй ясно и откровено, щото истинските й и дълбоки причини да станат известни за по-голяма част от хората; това е необходимо, за да може да се намери истинският път за спасение.

Не e достатъчно да кажем, че икономическата криза в Германия е един симптом, свързан със световната стопанска криза, с отчаянието, което е обсебило народите; защото очевидно е, че всеки народ може да извика същите извинения и същите причини, за да обясни своята стопанска криза, която го е налегнала. Ясно е, обаче, че даже кризата да бъде обща по целия свят, тя не може да има своите корени в някоя неопределена точка на света; корените на стопанската катастрофа и стопанското отчаяние лежат в самия народ, взет отделно.

Трябва да се намерят и обяснят причините на икономическата криза у всеки народ поотделно и да се цери злото там, където може да бъде рационално изкоренено.

За нещастие, германският народ в тия времена на всеобща криза, вместо да се взре дълбоко в това, що става у него, е склонен повече да обръща поглед към далечни хоризонти.

Това доведе до заблуждението, в което много измежду нас още вярват, че само чрез международни методи можем да се спасим от това отчаяно положение.

Не, това е погрешно! Най-правилното схващане по отношение на мерките, които трябва да се вземат за премахване на международното бедствие и на страшната криза, която смазва народите, се крие в тайната как всеки народ трябва да намери в себе си средства, за да се спаси.

Но това не изменя с нищо простата истина, че всеки народ трябва сам да поведе борбата и че един народ, който и да бил той, не може да бъде спасен от злото само чрез международни мерки.

Безспорно, тия мерки от чисто национален характер могат да се подредят паралелно с мерките от международен характер при условие, разбира се, че тия вътрешни мерки не се влияят и не зависят от мероприятията на другите.

Икономическата криза в Германия не е само криза, която се изразява в цифри, илюстриращи нашата икономика; тя е на първо място криза, причинена от вътрешното развитие, от организационните методи и системи на нашия стопански живот.

У нас съществува криза в отношенията между капитала,  стопанството и народа.
Тази криза се явява в една странна и груба форма в отношенията между господари и работници. В тая посока кризата беше достигнала размери, които не съществуват в никоя друга страна. От тук трябва да почнем. Ако тази криза не бъде разрешена, всичките наши усилия да премахнем икономическата криза ще останат напразни.

Ако ние вникнем дълбоко в същината на работническото движение в Германия, такова, каквото го виждаме от половин столетие насам, ние ще видим три основни  мотива, от които се е ръководило това движение.

Първият мотив се заключава в изменение формата за експлоатация на нашето народно стопанство.

Тази причина се наблюдава както в Германия, така също и по целия свят. От началото на миналия век с един стремителен подем на съвършенство, ние констатираме едно истинско преобразование в тази предшествуваща форма, на народната икономика, която форма аз бих нарекъл дребнобуржоазна, и то в смисъл на индустриализация.

Като резултат от това ние видяхме да изчезват окончателно патриархалните отношения между работодател и работник, т.е. като последица от индустриализацията на страната. Това развитие се засили още повече от момента, когато акционерът зае мястото на собственика. Ние видяхме тогава да се изостря конфликтът между тия, които създават с ума си и тия, които творят физически, защото всъщност тази разлика е едничката, която има решаващо значение.

Не се касае тук да се предаде едно специално и характеристично значение на понятието собственост; ние знаем, че голям брой хора, които основаха нашата производителност, не произхождаха от съсловие, което бихме нарекли собственическо; напротив, те се уповаваха на труда си, и чрез сила и енергия са издигнали своя творчески ум до гениалност чрез научни открития, чрез организационни методи, на тия хора ние, драги съотечественици, сме признателни и дължим нашето съществувание.

Без дарбите на тия хора ние не бихме могли да изхраним 65 милиона германци, живеещи върху такава малка земя.

Без тях ние щяхме да бъдем една страна, която само изнася; щяхме да бъдем продавачи на нашите груби работни ръце, следователно, страна, която изнася своя ум чрез работната ръка и по тоя начин ние щяхме чрез нашата култура, т.е. чрез това, което нам принадлежи, да дадем култура на другите народи по света.

Ако това положение се измени, ние го дължим на безброй много хора от нашия народ, които изпъкнаха от дълбочините на живота чрез своя труд, чрез своите таланти и чрез своята гениалност. Те създадоха условия и осигуриха прехраната на милиони хора. Ето защо ние не можем да говорим тук само за работодатели и работници, понеже както това е било винаги случай в човешкото развитие - гениалният човек се издига до положението на повелител над обикновените материални сили. Това качество не е било за нашия народ една привилегия по рождение; ние го виждаме, напротив, във всичките слоеве на нашето общество, във всичките положения на нашия обществен живот.

Ние можем да твърдим, че германският народ, в своята цялост, е създал такива фактори.

Така че постепенното разложение, което ние установяваме, доведе дотам, щото личните интереси на работниците бяха поставени на предно място и с това се започна епохата на нещастията в нашето стопанско развитие. Веднъж тръгнали по този път, трябваше фатално да се следват направления все повече и повече противоречиви. Тук се намеси един господствуващ закон: щом ние се задължаваме да вървим по един даден път, който е лош, то тази наша постъпка ни отклонява все повече и повече от разума. Този опит ни струва един период от 70 години, загубени и пълни с примери на разочарование.

Избраният тогава път, с всичките фатални последствия, към които трябваше да стигнем, се отклоняваше тъй много от естествения разум, щото самите умни хора, да го кажем, които ръководеха народа в това направление, признаваха без стеснение пакостта на техните методи. Това те признаваха, когато ние ги вземехме насаме и им задавахме въпроси като на личности, обаче те се виждаха безсилни да намерят истинския път и разумното разрешение на държавните и обществени въпроси, защото те бяха задължени и заставени да се подчинят на съществуващите организационни системи.

Напротив, следваният път водеше към разложение; този процес беше покровителствуван с отнемане индивидуалното качество на собствеността.

Аз бих могъл да кажа, че това заблуждение бе увенчано с научно подкрепление. Лека-полека се създаде една идеология, която поддържаше понятието за собствеността, въпреки това че тези, които се ползуваха от това понятие, не представляваха друго, освен един минимален процент от цялата нация.

И обратно, появи се идеята, че понеже процентът на тези, които се ползуват практично от собствеността, постоянно намалява, то самата идея за собствеността, трябваше, да бъде отстранена. Тъй че се откриха постоянни спорове и полемики относно понятието за частната собственост и за собствеността въобще.

Впоследствие тази полемика успя да раздвои все повече и повече двата основни фактора на икономическия живот.

И положението се развиваше от тогава в едни неестествени фази. От самия момент, когато двата заинтересовани фактора не смятаха, повече теоретически, тяхната мисия за обща, ставаше ясно, че по отношение шефа на предприятието не може да има място, освен срещу организирания работник. Очевидно става тогава, че силата и престижът на шефа на предприятието се явяват безсилни да се противопоставят на организираната и съсредоточена работническа класа.

Ако допуснем, че тоя път се възприеме, логично е в такъв случай да съпоставим работническите организации на организацията на шефовете на предприятията. Твърде понятно е, че тия две организации няма да действуват толерантно една срещу друга, те ще защищават своите интереси, както се вижда враждебни, като употребят ония средства за борба, с които разполагат, т.е. шефът на предприятието – с локаута, а работникът - със стачката. В тази борба веднъж ще победят господарите, друг път - работниците.
Обаче и в двата случая страда целият народ, който понася разходите в тази борба и последствията от нея.

Следователно, в края на краищата, тези борби водят - като имаме предвид характера на немския народ, у когото слабостта към бюрокрацията е голяма - към все повече и повече усложнения в организациите на работници и господари, обстоятелството, което дава възможност да се създадат един на други враждебни институти с техния грамаден и сложен механизъм. В последствие, не е сложният механизъм, който услужва на интересите, а интересите на противоположните организации обслужват тоя механизъм, тъй щото борбата ще продължава безконечно, за да може да се оправдае съществуването на тоя сложен механизъм.

Ако разумът се намеси и каже: "Това е лудост! В сравнение с дадените жертви, ползата е съвършено нищожна. Ако ние сравним жертвите, които се дават за поддържането на един такъв сложен апарат, то те надминават значително много облагите, които биха се очаквали", ще ни възразят, че съществуването на редица такива сложни апарати в отношенията на господари и работници са необходими за поддържане естествената борба на заинтересованите. Разбира сe, товаa ще бъде eднo оправдание, защото се явява предположението, че в дадения случай противоположните течения ще търсят начин, чрез посредничеството на тоя сложен механизъм да се споразумеят.

Какво следва от това? Ето ви нагледно обяснение: групата А, със своя сложен апарат казва: "честита съм, че групата Б присъствува тук, защото аз ще намеря възможност да се споразумея с нея”. Ако двигателният механизъм на групата Б не съществуваше, и вместо аз да имах работа с него, бидех принуден да се разправям с фанатизирани работници, които са враждебно настроени към мен, то това щеше да бъде още по - лошо! Хората, които принадлежат към групата Б, ние ги знаем много добре, и знаем много добре, какво те искат и как можем ние да ги направим безвредни.

Тъй се очертава пътят, който трябва да се следва, т.е. на кесаря да дадем кесаревото, а на народа - това, което принадлежи нему, както и на синдиката - това, което принадлежи на синдиката. По тоя начин се намира модусът за едио "миролюбиво" споразумение.

Всичките тия преговори и разисквания се обръщат често пъти в една лоша комедия: едните злословят срещу другите, едните чупят стрелите си у другите, но естествено, никой не прибягва до крайните мерки - да убие противника си. Защото, в такъв случай, ако някой прибегнеше до такива крайни мерки, това означава окончателната смърт на синдикатите, както и на организациите на покровителите. Какво излиза от всичко това? Излиза, че и двата враждебни лагера живеят на гърба на народа.

С тази борба, която свършва с едно безгранично разпиляване на средствата и на труда, е една от главните причини за катастрофата, която бавно, но сигурно се издигна като един грамаден чук и се стовари върху стопанското равновесие на народа и го почти унищожи.

Вторият мотив е появата на марксизма на сцената.

Марксизмът, като философско учение за разложението, признава, че синдикалното движение способствува да се води успешно борбата против държавата и против обществото. Синдикализмът е в ръцете на марксистката теория като разрушителен инструмент.

Марксизмът не служи на работника. Какво представлява всъщност работникът в която и да е страна за апостолите на интернационализма? Абсолютно нищо! Те дори не познават работника, не го виждат никога. Органите на синдикатите не са дори работници, те са чужди на народа бюрократи и съставляват една клика от безотечественици, които не познават нищо от тоя народ.

Те са дълбоко убедени, че служейки си със синдикализма, като покровителствуват по един приятелски начин изстъпленията, вършени от противната страна, това им помага или им дава възможност да си набавят един инструмент - продължавайки в същото време, разбира се, да водят борбата, която им донася богати облаги.

И действително, политическата социалдемокрация в продължение на десетки години е живяла като паразит на гърба на тази борба и се е хрантутила от облагите, придобити чрез синдикатите.

Синдикатите са се ръководили от следната идея: ти си инструмент на класовата борба, тази класова борба намира своята подкрепа в теориите на марксизма. Следователно, има ли нещо по-естествено от това, да се плаща данъкът за управлението на синдикатите? И тоя данък бе щедро плащан и поглъщан от синдикатите. Тези господинчовци не се задоволяваха с една десета част, техните кореми трябваше да се пълнят с богата и пищна храна от злато и банкноти.

Класовите борби прокламираха института на синдикатите като един инструмент за защита икономическите интереси на работническата класа; значи синдикатите имаха за главна цел да подготвят и общите стачки.

Общата стачка се появяваше в такъв случай като политическа сила и тя даваше да се разбере какво очакваше от нея въобще марксисткото учение: стачката не гонеше целта да спаси работника, а напротив, да разруши основите на държавата, която се отричаше от марксизма. Ние, германците, изпитахме на гърба си страшния пример, който беше толкова рушителен, колкото и последиците от войната.

Днес мнозина от водачите на социалдемокрацията, които измениха мнението си, се обръщат към мене и ми заявяват: - "Но и социалдемокрацията се е борила на бойното поле през време на войната." .

Не, марксизмът никога не се е борил на бойното поле, а германският работник!

В 1914 година, германският работник, вслушвайки се в своя вътрешен глас, бих казал, по едно божествено вдъхновение, напусна марксизма и се върна към своя народ. Шефовете на марксистите, които виждаха тази фатална за тях еволюция, не можеха да й попречат.

Неколцина от тях, редки случаи разбира се, се върнаха и те към народа. Ние знаем и следния трогателен факт: един велик мъж, който в сегашните времена играе решаваща роля в световната политика, Бенито Мусолини, напусна също мaрксистите и се нареди заедно с народа си в общоевропейската война.

И в Германия имаше няколко подобни случаи, обаче голeмият брой от политическите водители на марксистите не се вразумиха и не разбраха положението, за да може правилно и разумно да използуват последствията от героичния подем на германския работник. Тоя голям брой водачи не отиде доброволно на фронта. Многобройни германски работници паднаха на бойното поле, а техните водачи, 99 %, останаха живи.

Те не дадоха процентно загинали и ранени толкоз, колкото ние констатираме в другите класи на населението. Те смятаха, че е по-важно да продължават своята политическа дейност и мислеха, че техния дълг се състои в една благоразумна въздържаност и в една все по-голяма и по-голяма пасивност по отношение дълга към нацията. Разбира се, ноемврийската революция им даде възможност да възтържествуват техните желания.

По повод на това ето какво може да кажем:

Ако през време на войната синдикалното движение в Германия беше в нашите ръце, нека се изразя по-ясно, в моите ръце, и ако това синдикално движение се ръководеше от същите лъжливи цели като тия, които то действително преследваше, тогава ние, националсоциалистите, щяхме да турим тази гигантска организация в услуга на отечеството. Ние щяхме да заявим: "Ние знаем, естествено, какви жертви са необходими; ние сме готови да ги понeceм сами; ние не искаме да се откажем от нашия дълг, напротив, ние сме съвършено готови да се борим и да предоставим нашата съдба и нашия живот в ръцете нa провидението, тъй като всички други са длъжни да сторят това. Ние щяхме да направим това без всяко колебание, защото вие, германски работници, трябва да признаете, че тука не се касае за Германия като държава, за империята като държавна форма, нито за монархията, нито за капитализма или за милитаризма, тук се касае за живота или смъртта на нашия народ! Защото ние, германските работници, съставляваме 70 % от този народ, което значи, че нашата собствена съдба е поставена на изпитание.

Ето кое трябваше да се знае тогава. Ние нямаше да пренебрегнем това. Ние щяхме да извлечем от това положение последствията, които ни трябваха за нашия собствен живот, както и за синдикалното движение. Ние щяхме да заявим: германски работници, ние искаме да защищаваме вашите права. Няма съмнение, че ние щяхме да образуваме един силен фронт, който можеше често да се противопостави и на самата държава, защото тогава ние щяхме да протестираме против отвратителните, престъпни и срамни злоупотребления, вършени от търговските военни синдикати.

Ние щяхме да протестираме против деянията на тази глутница от аферисти и щяхме съответно да се намесим, за да ги поставим на мястото им или да ги покачим на въжето - цялата тази банда от спекуланти. Ние щяхме да премахнем също тъй всички ония, които по един или по друг начин се изкопчиха от задълженията си, а именно - да служат на отечеството.

Нашето искане щеше да бъде ясно: Ние образуваме един фронт, целта на който е да осигурим победата на нашия народ. Не е въпросът тука за победа, изнесена от една каква и да е държавна форма, но да се осигури и запази нашият живот. Ако ние загубим войната, ние загубваме не само формата на държавното управление, но и милиони между нас ще бъдат лишени от парче хляб.

И първите, които щяха да бъдат лишени от хляб, не щяха да бъдат нито капиталистите, нито милионерите, а работническата маса, която страда и е подложена на постоянни лишения. Престъпление е, ако не се действува по този начин. Така, разбира се, тогава не постъпиха, защото една подобна тактика беше противна на тактиката на марксистите; социалдемокрацията нямаше други задачи, освен да разори Германия.

Марксистите чакаха с един подъл замисъл. Когато народът и германската империя бяха смазани от несгодите на войната и от непреодолими природни сили, марксистите се приготвиха да им нанecaт първия удар. Народът беше разколебан в своята вяра, той не можеше да се противопостави повече на атаките и изкушенията, които идеха отвътре.

Тъй, следователно, социалдемократите вдигнаха ръка върху Германия; и първите, които бяха смазани от тоя предателски удар, бяха германските работници.

Престъпниците, които докараха ноември 1918 година, не могат по никой начин да изкупят своите прегрешения, които се състоят главно в това, че хвърлиха милиони работнически и дребнобуржоазни семейства в неописуемо отчаяние и мизерия.

Ето защо социалдемократите нямат право днес да се оплакват. Ние не употребихме жестокости против тях, както те заслужаваха това. Ако трябваше да ги преследваме, за да им отплатим за техните престъпления, ние трябваше да хвърлим под гилотината десетки хиляди от тях.

Колко пъти сме ги слушали да повтарят, че и те са воювали на бойното поле. Не те, а германските работници се биеха на фронта! Но дори, ако те се чувствуваха в известно отношение като социалдемократи - всъщност обаче това не беше тъкмо тъй, защото всеки, който се би на фронта, знаеше, че в такива времена никой не мислеше за партии. Ако това би било тъй, какво да се мисли пък за ония водачи, които ограбваха плодовете от жертвите, които техните последователи правеха за тях; те си ги присвоиха като свои, и приписваха на себе си страданията, глада, безсънията, тревогите, които всъщност изпитваха техните последователи партизани - работниците.

Водачите на социалдемократите се намират днес в абсолютна невъзможност да поправят злото, което тяхната престъпна политика стовари върху плещите на германския народ. Те не могат най-вече да оправдаят престъплението, чe хвърлиха в продължение на десетки години германския работник в един морален хаос и го изолираха все повече и повече. С тяхната престъпна акция в 1918 година, дело на една шепа безотговорни авантюристи, те стовариха върху плещите на работника едно тежко бреме.

И действително, през ноемврийските дни на 1918 г. имаше и такива, които мислеха, че германският работник е виновен за нашето политическо и стопанско падение. Да, има такива които мислят така, без много да разсъждават, без да вземат предвид грамадните жертви на работника, без да си спомнят, че работниците пълнеха нашите полкове, нашите бригади. Една банда от предумишлени разрушители, една банда от политически шарлатани, от предатели на отечеството не можеше другояче да мисли, както и не можеше другояче да действува, освен да разрушава, да раздвоява и над нещастията на целия германски народ да изгражда своето престъпно благосъстояние.

От този момент датира за милиони германци разорението и опропастяването. Милиони германци се отчаяха, други милиони гледаха като гръмнати от небето, зашеметени от безкрайните беди и не можеха да намерят истинския път, който да ги сближи със собствения им народ. Политическият хаос фатално повлече и стопанството на германския народ към едно катастрофално падение, защото икономиката на един народ не е едно абстрактно явление; тя е една жизнена сила, един важен механизъм от съвкупната обществена структура. Икономиката на един народ, и общото нейно развитие зависи изключително от разбиранията и солидарността на хората. Ако хората са дезорганизирани, ако те се явяват на арената на живота като врагове, които се самоизтребват, няма нищо чудно, че и стопанският живот, взет изцяло, понася също последствията от обществения и политически хаос.

Престъпната мисъл на краен и безогледен индивидуализъм води фатално и към престъпната колективна мисъл, и по тоя начин се разрушават здравите елементи на живота, изчезването на които отваря тежки обществени рани.

Третият мотив се крие в самата държава.

Има една сила, която можеше да c противопостави на тези милиони хора, дезорганизирани и обезнадеждени. Тая сила беше държавата, ако нейният авторитет не бе изпадал дотолкова низко, щото да служи като играчка в ръцете на всевъзможни групи и интереси. Не случайно констатираме, че това хаотично състояние се развиваше паралелно със системата за демократизирането на нашия народ и на нашия обществен и политически живот. Тази демократизация постигна такъв резултат, че държавата с всичкия свой авторитет падна в ръцете на известни обществени класи, които смятаха, че тя е тяхна собственост и че всяко предприятие от името на държавата е тяхно изключително право. Мнозинството от народа чувствуваше все повече и повече, че държавата не беше вече обективен институт, който се е издигнал високо над мимолетни явления, а напротив - че тази държава беше израз на стопанската воля и на икономическите интереси само на известни групи и че тая държава, по начина, по който беше ръководена, оправдаваше напълно критиките, които се правеха.

Победата на политическата буржоазия не беше друго, освен победа на една обществена класа, произхождаща от икономическите закони на една класа, която от своя страна не създаде никак необходимите условия, нито средства, за едно истинско политическо ръководене; на една класа, която подчиняваше политическото ръководство на страната под вечно променливите явления на икономическия живот и под влиянието, което този стопански живот упражнява върху идеите на масите, върху подготовката на общественото мнение и пр., с други думи, народът беше проникнат от чувството, че ставаше естествена промяна във всичките сфери на живота, но само в една не ставаше никаква промяна, а именно в политическото ръководство.

А тъкмо и с оглед политическото ръководство трябваше без всяко отлагане да се пристъпи към един подбор, който се налагаше и от друг напредничав процес.

Докато се смяташе като твърде естествено, че пълководец на една армия може да бъде само тоя, който е подготвен за такъв отговорен пост, през време на марксистите в Германия не се смяташе за естествено и необходимо политическите дела на страната да бъдат поверени в ръцете натия, които са подготвени и които притежават качества и способности на държавни мъже. Напротив, марксистите разпространяваха идеята, че политика може да вършат само ония, които принадлежат към известна обществена класа, зависима от икономическите закони. Ние видяхме pезултатите от това погрешно схващане. Оная обществена класа, която беше си присвоила тия права, претърпя крушение във всички критически моменти в нашата история, а когато настъпи най-опасния час за народа, тази класа изчезна безславно в сянката на забравата.

Всеки германски батальон действуваше другояче. Припомнете си само, че милиони германци стояха твърдо срещу неприятеля; всеки един от вас знае, колко струваше това на германския народ всеки път, когато полковете трябваше отново да настъпят в огнената линия, когато пред техните очи смъртта разтваряше своите неумолими криле и въпреки всичко това те не показваха никакво колебание, никакъв страх. А в това същото време вътре в Германия политическият авторитет е в разложение, политическата власт е в ръцете на една шепа жалки бегълци, подли и страхливи да се явят на фронта, но на тях тилът се предаде. Погрешно е да се мисли, че не можеше да се намери друг изход. Друг изход не съществуваше само за тоя род политически хора и за тази система в политиката, която беше заслепена в своите учения и съдбоносно водеше страната към пропадане.

За всеки политически водач беше възможно да намери друг изход и по-късно никому нямаше да дойде на ума да се извинява, че вследствие на една висша заповед, дошла отгоре, народът трябваше да се предаде.

В известни моменти на историческото развитие безсилна се явява една заповед, която иска да застави личността или пък държавната политика да капитулира пред нещастието или да отстъпи място на посредственото.

Аз мисля и съм по-скоро напълно убеден, че ако някой имаше право да капитулира между хилядите и хиляди случаи, то това беше германският войник, който благодарение на една несръчна дипломация трябваше в продължение на 4 години да се бори с един противник, материално много по-силен от него. Въпреки всичко това, той, германският войник, в своето дълбоко убеждение и горещ патриотизъм - да се бори за своя народ, не извлече от тово положение други последствия, ocвeн тия, които можеше да има предвид един отделен войник: да победи или да умре!

Не! Това не е дело на случайнocттa. Едно погрешно схващане доби своя израз на 9 ноември /1918 г./. Една погрешна система се появи в тоя ден и тя в нашите очи беше безпредметна. От тоя ден се създаде животът нa една нова политическа концепция, погрешна и неразумна.Дали тази политическа концепция щеше да заведе Гepмания към пропастта или в самата Германия щеше да се поояви една сила, способна да помете всичко гнило и развращаващо, беше въпрос на време.

Аз мисля, че моментът, който преживяваме, поставя кръст на миналите скандали.

Ние се намираме в такова положение днес, че не само трябва да изучим дълбоко и основно всички проблеми, засягащи германското стопанство, но и да им дадем едно коренно разрешение, и то разрешение не само гледайки външно нещата от високо, но като намерим вътрешните причини за кризата и ги изкореним вeднъж завинаги.

За постигането на тази цел, аз мисля че ние трябва да започнем една гигантска работа и най – напред да атакуваме главния обект, от който идеше слабостта, именно авторитетът на държавата.

Трябва да се създаде нов държавен авторитет

И този държавен авторитет трябва да бъде независим от разни политически течения, които вълнуват духа на нашето време, независим най-вече от егоистичните и ограничени схващания, които са в зависимост от икономически итетереси.

Новият държавен авторитет трябва да представлява една реална власт, да не зависи от никакви обществени класи, да води една държавна политика, примерна и способна да внуши доверие у всеки германски гражданин и тоя последният да бъде безгранично убеден и сигурен, че тая държавна политика преследва само спокойствието и благоденствието на германския народ, че тя защитава личните интереси на германския народ - една държавна политика, която може високо да заяви, с право и без никакво колебание, че е във всяко отношение независима, че се вдъхновява само от висшите интереси на нашето племе.

Много се е говорило за миналите режими на абсолютизъм, за абсолютизма на Фридрих Велики и тия моменти от историята на германския народ са сравнявани с демократическата ера и с парламентарната епоха.

Ако разгледаме от гледна точка на националните интереси периода на монархическия абсолютизъм, ние ще констатираме, че той е бил обективен, защото той пазеше интересите на нацията, когато демократическата и парламентарна система на управление, напротив, доведе народа до разложение, понеже тази система се явява като защитница само на една или друга обществена класа.

Аз ще ви дам едно бляскаво доказателство. Достатъчно е да ви кажа каква е същността, която прониква идеята за класовата борба: "Господството на буржоазията трябва да бъде заменено с господството на пролетариата."

Какво може да се разбере от това?

Това е изразът, който изтъква тенденцията да се премахне една диктатура, упражнявана от известна класа или каста, и да се замени с друга диктатура.

Ние, обаче, ние искаме диктатурата на народа!

Ние не смятаме, че едно обществено положение или дадена обществена класа могат да бъдат решителни фактори в политиката и живота; това са явления, които постепенно изчезват в сянката на миналото и в завоя на нашето столетие.

Исторически погледнато, тези фактори изплуват понякога бързо и после изчезват. Това, което остава от тях, то е тялото и кръвта. Само пред народа ние трябва да се чувствувамe отговорни, само той е едничкият фактор в политика, стопанство, култура и т.н. Само с такива схващания ние ще успеем да турим в обръщение оня сложен механизъм, който ще ни даде възможност да изцерим нашите тежки икономически рани.

Тогава само ще може да се разбуди в сърцата на милиони хора чувството и вярата, че държавата и нейният aвторитет не представляват интересите само на една група или на една класа и че правителството на тая държава не е съставено от хора аферисти или хора, представляващи дадена каста, но че тези органи на правителството са истински самоотвержени и честни представители на народа в неговата целокупност.

Ако има личности, които мислят в един или в друг случай, изхождайки от едно или друго течение, че те не могат да се подчинят на подобно схващане, то новият държавен авторитет, без да се смущава от тяхното теоретизиране, без да има предвид техните мотиви или критики, трябва да им се наложи без каквато и да било отстъпка. Държавният авторитет трябва да проникне в съзнанието на всички, че той не произтича от добрата воля или каприза на известна каста, но че неговата сила и власт изхождат от един закон, висш и вечен, който е: необходимостта да се гарантира етническата индивидуалност на нашия народ.

И вън от това, необходимо е да се премахнат и изкоренят всичките положения, всички условия, които докарват човешката слабост и които тласкат към злоупотреби; ние трябва по логическия път, който ни се налага, да отстраним всичко онова, което е вредно.

От 15 години насам аз не преставам да заявявам пред гeрманския народ, че задачата, която ми предстои да разреша пред германската история, е да унищожа марксизма.

Това не са фрази, това е една клетва, дадена пред Всевишния от мен, че аз ще работя за постигането на тая цел до последното си издихание.

От тази клетва, която отначало беше клетва само на един човек, аз направих свещен дълг на една от най-силните орraнизации в света.

Днес аз съм убеден, че дори ако провидението пожелае да ме грабне от живота, то борбата ще продължава безспирно до нейното увенчаване с успех.

Нашето национално движение е най-красноречивата гаранция. Въпросната борба не е борба, която може да свърши с едно хилаво споразумение.

Марксизмът се явява пред нас като един неприятел на народа, неприятел, който ние ще унищожим; ще изкореним и последните разклонения на неговите корени, и то без колебание и без никаква милост.

Ние знаем, че в икономическото развитие на един народ често интересите се противопоставят едни на други. Че работникът често се чувствува онеправдан и всъщност той е онеправдан; че и господарите са често обезпокоявани и това е вярно; че това, което за едни се смята печалба или облага, за други е нещастие; и най-сетне това, което за едни може да се смята като успех, може да докара неуспех за други.

Това е добре известно. Ние знаем много добре, че от подобно положение на несигурност хората страдат.

И затова именно много опасно е, когато една организация използува съзнателно, за постигане на своите цели, тия страшни симптоми на живота с намерение да разруши в основите един народ.

Ето защо трябва да се премахне и изкорени една организация и умъртви една доктрина, която злоупотребява с естествените слабости на народа, слабости, които имат своето гнездо в недостатъчно развитото хуманно чувство.

Ние знаем много добре, какви цели преследва тази борба между работническата класа и разума; масите са инертни, а разумът е подвижен и предприемчив. Е, добре! Доктрината на марксистите преследва целта, да парализира именно творческия и независим разум!

Вярвате ли, че разстройството на творческия разум ще подобри положението на работническата класа, че то ще донесе благосъстояние на масите? Не, то ще им донесе поскоро разочарование, повече мизерия, и това ще завлече всички към най-грозно разложение.

Ние виждаме, какви размери е взела стопанската криза и не сме деца, да си правим илюзии, че можем да отстраним мъчнотиите от днес за утре, само заради това, че имаме добрата воля и намерение да извършим нещо добро.

Ние държим сметка за обстоятелството, че хората не са съвършени и че не престават да си играят със своите слабости по начин, щото тяхната безумна обструкция да провали и най-добрите намерения, и най-искрените желания, и най - cветлите идеи.

Следователно ние сме въодушевени от твърдата и непоколeбима воля, да не се оставим да бъдем въвлечени в слабocти, а напротив - да се борим постоянно против симптомте на разложението. Животът впрочем не е само вечна бoрба - и да им противопоставим разума и общите интереси.

Ако нашата инициатива не се увенчае днес с успех, то тя ще успее утре!

Ако някой ни зададе въпроса: "Мислите ли, че е възможно да изчезнат човешките страдания?", аз ще му отговоря: Безспорно, те ще изчезнат, щом настъпи времето, когато нямa да има вече хора невежи."

Аз се съмнявам обаче, че невежеството може някога да изчезне, а от това следва и предположението, че човешките страдания също тъй няма да изчезнат.

Невъзможно е през живота само на едно поколение да се възстанови за вечни времена абсолютният ред на нещата.

Всеки народ е длъжен да бди над своята собствена yчаст.

“Ние сме социалисти, ние сме врагове на днешната капиталистическа икономическа система за експлоатация на икономически слабите, с несправедливите й заплати, с непристойната й оценка на човешките същества според богатства и имоти, вместо според отговорности и действия, и всички ние сме решени да унищожим тази система на всяка цена”

Реч на Адолф Хитлер, изнесена на 1 май 1927 година

В една зверилница толерантност е равно на смърт

Николай Хайтов

Национализмът е нормалното ми агрегатно състояние.

Николай Хайтов


http://atanas2d.blog.bg
Национализъм  
Определение, същност и разбиране.
 
Според речника на известния британски университет Кембридж, национализмът е „желанието и опитите да постигнеш независимост за твоята родина или нация”, както и „голяма или много голяма любов към твоята собствена родина”1. Последното определение в неговият чист вид е непонятно за повечето хора в съвременна България. Без да има необходимите познания, всеки човек изгражда своето мнение върху информацията, която ежедневно циркулира в медийното пространство или от асоциациите, които той прави на базата на собствения си жизнен опит. Продуктът, който се получава понякога коренно се различава от реалната същност на понятието национализъм. Това разминаване, понякога оказва голямо влияние върху субективното обществено мнение и го предпоставя към темата, но това явление ще бъде разгледано по-нататък.

Към даденото определение можем да добавим, че национализмът е съзнателно чувство на принадлежност към дадена нация и съзнателна подкрепа на националната държава и/или на националната доктрина. Това е идеология, ориентирана към запазване или подкрепяне на съществуването на дадена нация и е тясно свързана с идеята за държавността. Националистите смятат формирането на нация и съответно на национална държава за висша стъпка на развитието на народа, към който принадлежат.

  Исторически поглед върху национализма.  

Сами разбирате, че национализма кореспондира пряко с понятието нация, която е основополагащ елемент за национализма като чувство, идеология и политическа доктрина. Общоприетото определение за нация, подкрепено и от речника на Оксфорд гласи, че тя е „маса от хора, обединени от общ произход, култура или език, обитаващи определена държава или територия.”2. Това ни дава основание на да твърдим, че национализма, сравнително млад термин в исторически аспект, появил се едва към 19в., като идеология е съществувал още по-времето на античните цивилизации. Полисите на древна Гърция - Атина и Спарта са пример за формирования, които предполагат съществуването на общество близко до нация. От друга страна всички древни гърци като цяло са се чувствали обединени от добре развитата си култура.

Средновековието, в което властва феодализма възпрепятства развитието на национализма, като предлага друг тип система от правила, в които средата на човек не е функция на националното благоденствие или неговото личностно развитие, колкото на неговия феодал. Това в известна степен неутрализира националното чувство и чувството за принадлежност към дадена нация.

Положението след създаването на първите средновековни европейски градове и освобождаването им от феодалите дава по-голяма възможност за развитието на различни общности, обединени в един народ. Това започва да връща у хората чувството им за национална идентичност. В тези човешки общности възниква разделението на труда и започва освобождаването от желязната ръка на тогавашната Католическа църква, която е достигнала до схоластичен диктат над поведението, съзнанието и мисленето на хората. Всичко това дава импулс на човешкия гении, свобода на мислене и развитие, което води до научен прогрес и технически напредък.

Национализмът изиграва изключително позитивна роля в ранното капиталистическо развитие на Европа – чрез силно влияние в посока на формиране на официални национални езици и очертаване на ясни културно-икономически граници между народите, формирайки хомогенна национална среда за бурно развитие на културата, науката и икономиката. Според някои учени, национализмът, особено в Европа се е изчерпил напълно към днешна дата, отстъпвайки като ефективност пред интеграционните ефекти на глобализацията, т.е. те смятат че идеите на глобализацията в съвременното общество са по-продуктивни от идеите на национализма. Твърди се и обратното, че глобализмът е формата, под която се поднася на останалият свят американският национализъм.

  Национализмът в световен мащаб  

Тук обаче е необходимо да се отбележи, че схващането, че национализма и глобализацията, представена като израз на свободата на движението, комуникациите и капиталовия обмен, си противоречат е погрешно. Национализмът цели запазването на нацията, като едно семейство, с неговите традиции, език и култура, съпроводено от просперитет и благоденствие. Глобализацията не изключва култивирането на такъв тип ценности, напротив, редките видове култури би трябвало да се защитават от закона. Друг е въпросът, каква точно е глобализацията течаща в днешните реалности. Тя е по-скоро асимилационна отколкото култивираща културите. Проявява се закономерност, която се състои в това, че по-силния икономически налага своята култура, ценности и традиции на останалия свят. Можем да изведем още много закономерности, но нека се спрем на тази и да си припомним определението за нация, което гласи, че тя представлява маса от хора обединени от език, култура и произход. Тук се получава един малък парадокс. Променяйки ценностите си в съвремието в унисон с по-силния икономически, ние губим един от основните компоненти на нацията – културата, която пък в известна степен е пазител на друг компонент – произхода. Съвсем логично, по-слабите икономически нации се обезличават по-бързо от по-силните, губят чувство за единност и започват да изповядват либералната идея на космополитизма, гражданство на света. Това е показателно дори и в една съвсем не малка и слаба икономически държава като Франция, която преди години законово забрани чуждиците в билбордовете и рекламите.

Национализма обаче съвсем не е черта само на единични западни държави, той битува във всички икономически мощни държави, въпреки, че това не се заявява официално в политическите програми на партиите. Да следваш националните интереси на страната си е неписано правило за всеки официален представител на силните и горди нации. Национализмът битува както в техните действия, така и в обществените нагласи. В подкрепа на това твърдение, можем да цитираме откъси от статия на известния американски политолог Самюъл Хънтингтън, който говори за политическите реалности в САЩ, страната, която се счита за огнище на либерализма и глобалните ценности.

  „Класическият консерватизъм

(т.е. този, свързван с имената на Едмънд Бърк или Жозеф дьо Меестр) не е насочен към реализацията на някакъв специфичен проект за по-добро обществено устройство. Той представлява, по-скоро, отношение към реда и промените, основаващо се на стремежа към съхраняването на първия, противодействайки на последните. Целта на консерватизма е “да съхрани и защити” установените социални, икономически и политически институции и култура. Консерваторите обаче, могат и да подкрепят умерените промени в съществуващия порядък, за да предотвратят рухването му или пък избухването на революция. И, в този смисъл, истинска антитеза на консерватизма, са не либерализмът или социализмът, а по-скоро радикализмът. (тук можем да направим обратна връзка между радикализма и национализма, защото както ще стане ясно по-нататък от думите на Самюъл Хънтингтън, патриотизмът е най-важната консервативна добродетел б.р.)…

За разлика от либерализма, консерватизмът се корени в религията. Докато либералите гордо обявяват индивида едновременно и за творец, и за мерило на нещата, твърдейки, че хората и обществата сами определят за себе си, кое е добро и кое лошо, консерваторите са убедени в съществуването на Бога и на божествения закон, който е неподвластен на човека. Те смятат, че, отхвърляйки съществуването на Бога и на висшия закон, превъзхождащ възможностите на човешката воля, индивидът е обречен да се подхлъзне надолу, по пътя към “моралната анархия”. Или, както отбелязва Томас Елиът, “Ако не вярвате в Бог, обикновено започвате да вярвате в хора като Хитлер или Сталин”…

Отчитайки природата на нашия свят, консерваторите поставят предаността към Отечеството редом с онази към Бога. Патриотизмът е основната консервативна добродетел, а самите консерватори са верни във висша степен на своята страна, нейните ценности, култура и институции. И за разлика от болшинството либерали те оценяват международните организации (като ООН или НАТО) в зависимост от това, доколко съдействат за укрепване благополучието на собствената им нация. Консерваторите, освен това, са убедени, че външната политика трябва да отговаря на националните (а не на общочовешките) интереси и категорично се противопоставят на намесата на различни международни организации или съдилища във вътрешните работи на суверенните национални държави. Докато либералите са склонни да разглеждат “националната гордост” като “морално опасна”, предпочитайки космополитизма пред патриотизма, консерваторите, напротив, следват тезата на Коулридж, че “истинският патриот презира фалшивите идеологии, опитващи се да ни убедят, че космополитизмът е нещо по-благородно от национализма или, че човечеството, като цяло, е по-достойно за обич, отколкото нацията”.

Либералите, пак за разлика от консерваторите, поставят под съмнение

  Легитимността на националната държава  

Всяка “специфична идентичност”, от либерална гледна точка, е опасна, тъй като уж създавала разграничителни линии между понятията “ние” и “те” (тук можем да отворим скоба, че това тяхно схващане си противоречи с културния и битовия плурализъм, принципа за запазване на различния и дори до известна степен това разбиране граничи с расизма, тъй като колкото и да намират „специфичните идентичности” за опасни, либералите не могат да променят расовите и външните различия между хората за да можем всички да станем еднакви б.р ). Затова либералите предпочитат да мечтаят за времето, когато (по думите на Строуб Талбот) “националният статут окончателно ще загуби значението си и всички държави ще признаят върховенството на единната глобална власт”.

Впрочем, изявите на антинационални чувства не се ограничават единствено в кръга на либералните академични среди, те намират място и сред част от американския (западния) бизнес-елит. (тук Самюъл Хънтингтън прави връзката между идеите на космополитизма, като способ използван за икономическа инвазия. Впрочем, това е актуално и за България, тъй като бизнес елита у нас съвсем разбираемо има апетити към останалите неприватизирани държавни активи б.р.)

В целия свят, но особено в Съединените щати, икономическата глобализация прокарва непрекъснато разширяваща се пропаст между денационализираните елити и националистически настроените маси. С все по-голямо влияние се ползва транснационалната “класа”, състояща се от бизнесмени, високопоставени чиновници, учени и журналисти, представителите на която постоянно пътуват и взаимодействат помежду си, отстоявайки политика за развитие на неограничената от нищо свободна търговия, инвестициите, печалбите и разпространението на либералната демокрация и пазарната икономика върху територията на цялата планета. Тези цели обаче, нерядко влизат в противоречие с икономическите интереси и културните традиции на широки слоеве в различните общества. Като в следствие от това (както предупреждава и Кофи Анан) се наблюдава мощна националистическа, антилиберална и популистка реакция срещу глобализацията. САЩ също не са защитени от тази тенденция.

Днес богатството и мощта на Америка достигнаха своя връх, което обаче не може да се каже и за националното единство, икономическата справедливост и културната цялост на американското (западното) общество. В по-широк смисъл, американската национална идентичност е изправена пред предизвикателствата на мултикултурализма, който я ерозира “отдолу”, и на космополитизма, подриващ я “отгоре”. Патриотизмът отдавна не е на мода сред значителна част от американския елит. Може би в бъдеще, най-сериозните външни заплахи за САЩ ще идват от Китай, Русия, ислямския свят, или някаква враждебно настроена коалиция от държави. Днес обаче, фундаменталните заплахи за американското единство, култура и мощ са много по-близо. Те са вътре в нас. И необходимият консервативен отговор на това предизвикателство е тъкмо в

  Подкрепата на здравия национализъм  

който трябва да потвърди актуалността на няколко важни за всички нас истини: Америка е религиозна страна, патриотизмът е достойнство, универсализмът няма нищо общо с американизма, а национализмът не означава изолационизъм.

Тези истини се разбират от американския народ. А, обявявайки се за обвързани с Бога и страната си, консерваторите действително се отличават от повечето либерални западни елити, но пък са на едни позиции със собствената си нация. Америка, в значителна степен, се е формирала на базата на християнските ценности и в протежение на цялата ни история чуждестранните наблюдатели подчертават силната привързаност на американската нация към вярата. Днес тази характеристика е вярна дори в още по-голяма степен, отколкото преди. Неслучайно всички социологически проучвания показват, че американците са и по религиозни, и по-патриотично настроени от всички останали нации. Патриотизмът и религията продължават да са централни елементи на американската идентичност.

Американското общество, за разлика от американския либерален елит, демонстрира здрав национализъм и във възгледите си по основните въпроси на външната ни политика. (това твърдение е спорно, трудно може да се приеме тезата, че американския либерален елит не е националистически настроен, особено след последните няколко военни интервенции на САЩ в различни точки на света обявявани в името на националната сигурност б.р.) Така, проведеното преди три години от Чикагския съвет по международни отношения изследване на общественото мнение, показва, че американците се придържат към твърде консервативни схващания по отношение на бъдещето: 53% от тях смятат, че ХХІ век ще бъде по-жесток, отколкото ХХ-ти (докато принадлежащите към либералния елит мислят точно обратното). В същото време, докато според либералния елит неразпространението на ядреното оръжие, борбата с тероризма и поддържането на военното превъзходство на САЩ трябва да бъдат основни задачи на американската външна политика, огромното болшинство редови граждани на Америка са на мнение, че най-важните проблеми са борбата с наркотрафика, нелегалната имиграция и обезпечаването на работни места вътре в страната. Обществото е твърде критично настроено и към поддържаните от либералния елит програми за оказване на икономическа помощ и осъществяване на военни интервенции в чужбина. В същото време обикновените американци подкрепят ръста на разходите за отбрана, докато повечето представители на елита се обявяват против.

Всичко това показва, че здравият национализъм може да бъде твърде привлекателен за обществото и е в състояние да послужи като реална алтернатива на разделящият го мултикултурализъм, ксенофобския изолационизъм, и космополитния “универсализъм”. Национализмът е фундаментът, стъпвайки върху който биха могли да се обединят всички консерватори, в стремежа си за реализирането на американските интереси в света и постигането на национално единство в самата Америка.”3

 

Други примери за твърда националистична политика могат да бъдат дадени и то все с държави считани за пазителки на демократичните ценности. Такива държави са Франция, Гърция, Швейцария, Израел и много други.

От обявяването на независимостта на Македония съществува дипломатически проблем с името ѝ, което среща безпрецедентна съпротива от страна на Гърция. Според гръцките политици името „Република Македония“ е обидно за гърците и предизвика объркване и морална вреда за Гърция, която смята себе си за единствен наследник на античната държава на Александър Македонски. Чрез правото си на вето Гърция не допуска признаването на независимата държава под това име. Заради този проблем, Организацията на обединените нации (ООН) и Европейският съюз признават държавата, използвайки „временното“ (до разрешаване на спора) име „the Former Yugoslav Republic of Macedonia (FYROM)“ („Бившата Югославска Република Македония“) и в много официални и международни документи се използва това име. Гражданите на републиката обикновено смятат това име за обидно и се борят за отпадането му. Трябва да се отбележи, че на 15 януари 1992 г. България първа признава държавата като независима и суверенна с официалното име „Република Македония“.(въпреки, че и България има немалки основания да претендира за „морална вреда” в случая б.р.)

Друг интересен факт, свързан с политиката на Израел е например този, че 92 на сто от земята на Израел е държавна собственост и се управлява от израелската поземлена власт, съгласно правилата създадени от Израелския национален фонд (ИНФ)4. Този факт е недвусмислен пример, как една 7 милионна страна, считана за проводник на демокрация в Близкия Изток от САЩ, и впрочем една от най-бързо развиващите се страни, провежда своеобразна национализация на активите си.

Покойният френски президент Шарл де Гол изказва своята идея за Европа на нациите, изградена върху тясното сътрудничество, в противовес на наднационалните институции. По-късно тази идея е споделена и от Маргарет Тачър. Французите и до днес остават верни на този принцип, като са си спечелили славата на едни от най-големите националисти в Европа. В петата по БВП страна в света има изключително силно гражданско общество, примери за това наблюдаваме едва ли не всеки месец. Неодобрение на нов трудов закон, накара 2 милиона студенти да водят гражданска война с полицията в продължение на седмици, като дори превзеха Сорбоната. Това поведение на гражданския протест по-подобен повод, висша демократична ценност навсякъде по света, в България би било заклеймено като лумпенизиран анархизъм или опит за държавен преврат. Това от една страна се дължи на факта, че българите още не могат да осъзнаят правото си на протест, тъй като споменът за тоталитарната машина съвсем не е отминал, а й демократичните традиции са на крайно незадоволително ниво. От друга страна, властимащите, както бившите, така и настоящите управляващи, се консолидират около страха от здраво гражданско общество и предпочитат да влияят именно в тази посока на средствата за масово осведомяване, най-малкото защото не биха понесли подобни протестни действия за всеки свои политически гаф.

Швейцария е страна с много запазени марки, но е известна и с това, че отдавна държи изключително много на суверенитета си. Тази държава, която впрочем прилага пряката демокрация за всички по важни въпроси, под формата на референдуми, е пример за малка, но преуспяваща държава в почти всяко отношение. За сравнение можем да отбележим, че политическата класа на България е избрала друг път. Във времето когато беше министър-прецедател, Симеон Сакскобурготски бе попитан в Западна Европа защо в България не се правят референдуми. Тогава той отговори че „българите имат сгрешен чип в главата”. Според Ахмед Доган пък, българите още не са дорасли за такъв тип демокрация. Ако и швейцарците имаха толкова нравствено извисени политици като нашите, едва ли днес щяхме да ги обсъждаме.

  Философии отхвърлящи национализма  

Прави впечатление, че положението на гражданското общество има пряка връзка с чувството за национална принадлежност. В този смисъл, когато в една държава нацията е заздравена и национализмът е нещо нормално, хората са много по-склонни да търсят правата си заедно, да протестират, съзнавайки себе си като едно общество, една нация, с еднакви цели и проблеми пред себе си. Те са готови да търсят отговорност от политиците, ако трябва и на улицата, защото има консенсус относно това кое е правилно за тях като нация и кое не е. В другата крайност, когато в едно общество цари космополитизъм, то много трудно може да бъде консолидирано да се бори за интересите си, по простата причина, че всеки се чувства гражданин на света, а от света няма как да търсиш отговорност за каквото и да е било, още по-малко за положението на хипотетичната нация.

Космополитизмът в неговия чист вид в глобализиращия се свят е черта най-често на имигрантите в определена държава, за които не е от обществена полза да бъдат националисти в чужбина. Например в САЩ, където има огромна маса от имигранти, има и много космополити. Нормално е, когато не искаш да се върнеш там откъдето идваш, да предпочиташ да казваш че си гражданин на света, отколкото албанец например. Други огнища на космополитизма, гражданството на света, обикновено и съвсем логично се срещат в малките държави, със слаба национална гордост – например България. Това е следствие не само на слабото положение на нацията и дори на моменти чувството за срам от нея, което в годините на прехода като че ли стана на мода. Също така и на факта, че когато една нация е по-слаба, с по-малък политически опит, тя обикновено търси напътствието и съветите на по-силните и успели, като в недостига на елементарна национална гордост политиците като че ли не отчитат факта, че тези велики държави, колкото и демократични да са те, имат свои интереси и ги следват във всеки удобен случай. Ако не беше така, едва ли биха достигнали такива нива на развитието си. Пример за подобна национална промоция може да бъде аферата с „АЕЦ-Козлодуй”. Това важи изключително в България, защото тя за разлика от Гърция, Турция, Румъния и много други страни по-света единствена няма национална доктрина, документ, който определя нейните цели и способите, посредством които те да бъдат постигнати. За разлика от нас, нашите съседи вече не само имат такива, но и ги актуализират няколко пъти. Това отваря много вратички пред управляващите да модифицират сами националния интерес според техния собствен. Друг фактор превръщащ космополитизма в неблагоприятен за малките държави е икономическия. Лесно е да направиш един национално неутрален политик наемен работник, стига да имаш достатъчно пари, още по-лесно е да предвидиш неговите действия, водени от личния му икономическия интерес или този на неговата партия. От изброените по-горе, икономическият фактор влияе най-силно на политиците в България.

От друга страна, идеите на национализма, на патриотизма и верността към нацията и родината в някои среди се представят като опасни за глобалното развитие на човечеството. Те се опасяват, че безмилостната конкуренция между отделните държави, в каквито и правови рамки да е тя, би се отразила пагубно на околната среда и развитието на планетата като цяло. Това ни довежда до два основни въпроса.

Първият е, върху какво стъпва тази теза теоритически и какво отхвърля. Защото както знаем от първокурсните учебници по микроикономика, в основата на свободния пазар (laissez-faire б.р.) стои именно конкуренцията, която предизвикана от желанието за печалба и егоизма на пазарните единици води до производството на възможно най-качествен продукт на най-приемлива цена. В този смисъл, привържениците на този тип глобализъм разпространяват в известна степен идеите на Маркс и комунизма, но в един по-мащабен план. Те апелират да забравим за националните си интереси в името на общото благо. Това обаче веднага поражда въпроса, коя е тази безгрешна партия майка, която ще контролира всички останали или в нашия случай, коя е тази безгрешна глобална власт по-думите на Строуб Талбот, чието върховенство всички национални държави трябва да признаят. Тези идеи винаги са изглеждали привлекателни за големите маси от хора, въпреки че исторически са доказали неизправността си на политическата сцена. Това не пречи те да бъдат впрегнати на по-глобално ниво в името на нечии интереси. Например САЩ, като най-могъща държава, печели от една страна популяризация на културата и езика си, от друга страна печели нови пазари за своите компании, в условията на една денационализирана среда.

Вторият основен въпрос, който пораждат привържениците на такъв тип тези, нека ги наречем последователите на централизирания глобализъм (защото ако няма национално разделение между хората, тогава трябва да има друга власт, еднаква за всички хора), е каква е алтернативата и дали тя е по-добра. Всъщност, от икономическа гледна точка такъв тип развитие превръща човешкото общество в персонал на една единствена фирма, притежаваща абсолютния монопол. В днешните реалности, ако във вашата родина на власт дойде тоталитарен режим, имате проблеми с властите или проблем от това естество, вие можете да избягате в чужбина. Какво би станало, ако нямахте къде да избягате, или ако в глобален аспект на власт дойде тоталитарен режим. От друга страна, никой не може да ни даде гаранция, че ако човечеството се обезличи на национално ниво и се превърне в една голяма общност, върховната власт ще управлява по-добре и по-правилно планетата ни. Може да стане точно обратното – в алчността си да започне да я експлоатира по-екстремно. Никой не може да каже категорично, че САЩ не нападна Афганистан и Ирак следвайки икономическия си интерес. Появиха се версии и то съвсем основателни, че първата беше нападната заради спряното производство на дрога от талибаните, а втората заради опасността за американския долар да създаде нефтена борса работеща с евро (валута). Представете си ако и поведението на тази хипотетична бъдеща глобална власт е аналогично.

Както сами разбирате, национализмът е ценност, от която зависи волята и ефективността на една държава на политическата сцена. От тази гледна точка, неговото елиминиране води както до промоциране на чужди интереси на територията на страната, така и до отваряне на нови пазарни ниши, било то за концесионери или на пазара на електричество. От друга страна, както стана и на въпрос в анализа на проблемите на гражданското общество в контекста на национализма, неговия дефицит намалява многократно политическата отговорност, критериите и изискванията за политиците.

  Национализъм в България  

Настроенията против национализма, които се създават в българското общество не са от вчера или от днес. В продължение на близо половин век(преди 1989г.) моралът сред нашите управляващи беше подменен със страх и респект пред КПСС и КГБ, национализмът беше подменен с националнихилизъм и комунистически интернационализъм. Тодор Живков казваше, че не е патриот този, който не обича майка Русия. След 89-та година, поради различни причини национализмът беше тема табу за основните действащи лица и партии на политическата сцена. Всъщност логиката сама обяснява истинските причини за това. Едва ли при наличието на здрав национализъм в обществото и управляващия елит, биха могли да се случат източването на българската валута чрез спестяванията на българите, а по-късно и на българските държавните активи. Той само би се оказал непреодолима пречка и за това се правеше достатъчно да стои извън политическите реалности, като нещо неприлично, неправилно, нещо нестоящо на дневен ред. Някои анализатори обясняват това игнориране и на най-лекото националистическо звучене от политическите партии в началото на прехода като данъка, който те са плащали за възродителния процес, който обаче съвсем не е в стила на национализма, а по-скоро на шовинизма, две различни понятия. Тази теория обаче се отхвърли след началото на прехода. А и спорното за българското общество решение на КС от 21 април 1992 г., което признава ДПС за конституционна неетническа партия, след писмата до българския парламент от Турция и САЩ, е един немалък данък платен от конституцията.

В тази връзка би било уместно да се обърне внимание и на многото неправителствени организации в България, финансирани от чужбина от типа на институт Отворено Общество, различни медийни кръгове, Български Хелзинкски Комитет, Атлантическия Клуб и прочие. В много случаи те играят ролята на проводник на космополитизма в България, а понякога се намесват индиректно или директно във въпроси от национален характер. Като пример, можем да дадем отношението на Хелзинкски Комитет към подписката на организацията „Миллет-Тракия”, която пледира за отпадането на текста в конституцията, който казва, че България е еднонационална държава и т.н. Ще приведем откъс от статия на електронната медия www.vsekiden.com от 7 март, тази година, в която се казва:

„Българският хелзинкски комитет (БХК) подкрепя исканeто в турската подписка на Мендерес Кунгюн да отпадне забраната за създаването на етнически партии в България. Това заяви за "Всеки ден" шефът на правозащитната организация Красимир Кънев. Конституционната забрана за съществуването на политически сили на етническа основа е дискриминационна, обясни той.”5

По-късно стана ясно, че тази подписка е фалшифицирана, но по-важното в случая бе отношението на така наречената правозащитна организация, която използва всеки удобен случай за да защитава правово положителната дискриминация спрямо обикновените граждани, която съществува в някой сфери на живота в България. Подкрепата за партии на етническа основа сама по себе си говори достатъчно за правозащитните функции на БХК. Такива партии обезсмислят функциите на демокрацията и демократичните избори. При наличието на такива партии, изборите се превръщат в статистика на етническия състав на населението, няма нужда от тях. Достатъчно е просто да се вземат данните от едно демографско проучване. Още повече, че в такъв случай избирателите на дадената партия не гласуват за нея защото вярват, че тя ще повиши стандарта им на живот с управлението си или защото мислят, че тя има най-добра политическа програма. Те биха гласували за нея, независимо от предизборната кампания или обещания, просто защото тя е етническа, дори и лидера на партията да обещае бедност и мизерия – това няма да има никакво значение. Не напразно нито в Германия, която има над 4 млн. етнически турци няма турски или други етнически партии, както и в САЩ няма партия на чернокожите или партия на мексиканците. Закона не го позволява. Това обаче няма значение за Хелзинкски Комитет. Някои от тези неправителствени организации имат изключително влияние в обществото, не е нужно да се споменават имена на национални ефирни телевизии и ежедневници в подкрепа на това твърдение.

Сигурно е, че да оцелее една малка нация като българската във времена на асимилационна глобализация е много трудно. Сигурно е и това, че национализма не значи изолационизъм, както отбелязва Самюъл Хънтингтън. Както и това, че национализма, не си противоречи с принципите за свободно движение на хора, стоки и капитали – той просто изисква уважение и респект към националните идентичности, както се уважават правата и свободите на всеки един от нас да сме различни. Тези принципи обаче, признати като права на отделния индивид, не важат за отделните нации, не са намерили място в международните правни норми – това води до изчезването на национални идентичности, това е асимилационна глобализация. В глобализацията няма нищо лошо, стига тя да бъде толерантна относно различните човешки култури.

В заключение, ще цитираме думи на вече покойния голям български белетрист, драматург и публицист Николай Хайтов, авторът на прочутия афоризъм „Едно е да искаш,друго е да можеш,а пък трето и четвърто - да го направиш!"(из разказа "Мъжки времена" б.р.), който казва:

 

„Национализмът е нормалното ми агрегатно състояние.“

          Библиография:    

1. http://dictionary.cambridge.org/ - © Cambridge University Press 2006

2. http://www.askoxford.com/dictionaries/?view=uk - © Copyright  Oxford University Press, 2006

3. http://members.tripod.com/nie_monthly/nie1_02/huntington.htm - списание „НИЕ - МЕСЕЧНО СПИСАНИЕ ЗА ПОЛИТИКА, ИСТОРИЯ И КУЛТУРА”

4. „Еврейска история, юдейска религия: бремето на 3000 години” (с предговор от Гор Видал) – Израел Шахак, ИК „Огледало”, София, 2003г. стр. 30

5. “Хелзинкски комитет подкрепя Кунгюн за етнически партии” – Мартина Чертова, www.vsekiden.com, 7.03.2006г.

Защо съм български националист?


1. Защото България е моята Родина.

2. Защото държавата ми отвоюва своята над 13 вековна история на Балканите

3. Защото българите днес удивяват света със своите постижения, знания и успехи.

4. Защото българите са носител на цивилизацията на Балканите.

5. Защото в Добруджа е побит мечът на Аспарух.

6. Защото Македония е българска земя.

7. Защото звездите са най-ярки над Пирин.

8. Защото небето се оглежда в езерата на Рила.

9. Защото в Родопите ехти камбанен звън.

10. Защото Вардар, Струма, Места и Марица се срещат в Бялото море.

11. Защото Балканът пази спомена за Караджата.

12. Защото опълченците все още бдят на Шипка.

13. Защото екът от Сливница се чува в Пирот.

14. Защото “Одрин падна”.

15. Защото над Дойран още се носи българското ура.

16. Защото враговете на България още помнят удара “На нож”.

17. Защото нито едно българско бойно знаме, никога не попадна в плен.

18. Защото моят народ създаде и съхрани през вековете своята писменост и култура.

19. Защото България е там, където има и един българин.

20. Затова живея и се боря за тази България, духовна обединителка на българския род, пазителка на хилядолетни традиция и култура..


Какво не е българският националист:


1. Българският националист не иска чужди земи, история и култура.

2. Българският националист не злоупотребява с националните и религиозните чувства.

3. Българският националист не слуша Вагнер, а Панчо Владигеров.

4. Българският националист не е остриган, беззъб рецидивист, които крещи “Зиг Хайл” и “Циганите на сапун”.

5. Българският националист не размахва “Моята борба”, а чете “Записки по българските въстания”.

6. Българският националист не отрича правото на българите неправославни християни да бъдат добри български патриоти.

7. Българският националист на “другарува” с румънски, сръбски и прочее “националисти”.

8. Българският националист не е вечно пиян футболен хулиган.

9. Българският националист не е ислямофоб и арабофоб .

http://www.imadrugpat.org/protocoli.html


Коментар на професор Юрии Бегунов - почетен доктор на Великотърновски университет и на няколко руски авторитетни университета (на руски):

bgsviat.narod.ru/

bgsviat.narod.ru/BulgAria_koqto_izgubihme.htm

Ще мине още време, мъглата от пропагандата на днешния колониален режим ще се вдигне и обществото ни ще си даде по-ясна сметка за характера и размерите на новата национална катастрофа, която сполетя България, след като загубихме Студената война и след репарациите, които ни наложиха. Ще излезе наяве и истината, че причините нямат нищо общо с някаква наша икономическа слабост.

България, която изгубихме

 

Данните са на инж. Иван Пехливанов, зам-министър на машиностроенето през 70-те, "дългогодишен председател на БИСА (Българска индустриална стопанска асоциация - днешната Българска стопанска камара), поставил нейните основи и постигнал признанието й на национално и международно ниво, ръководил асоциацията от 1983 г. до 1990 г." (по признание на Българската Стопанска камара)

Източник:

Уникалните данни на инж. Пехливанов трябва да бъдат запазени и разпространявани. Идеята на тази страница не е да дава политически поглед. Днес икономическите постижения на социализма се отричат по чисто политически и неикономически причини. Всички "икономически анализи" срещу тях са поредици от нелепи абсурди и митове. Нелепо е да се мисли, че става въпрос за нещо друго освен за чужда масирана и непочиваща на никаква реалност пропаганда. Тя се опитва да превърне днешните българи в мазохисти, които да се научат да мразят собствените си успехи. Идеята на страницата не е да спори с тези митове, защото е безсмислено абсурдите да се опровергават. Самите факти, които дава инж. Пехливанов са ярко свидетелство срещу днешните митове за Социализма. Идеята е да се изнася и разпространява действителната информация за успехите на българския народ и държава, за да бъдат те пример и за по-новите поколения. Тези успехи не зависят от политически пристрастия, предрасъдъци, митове и легенди. Те са факти. Днес, когато юдео-американския Нов глобален ред тръгна към фалит и промените скоро ще стигнат и до нас и ще дадат възможност за независимост и на нашата страна, тези успехи могат да бъдат най-вярната цел и най-близката отправна точка за бъдещото развитие на България. Махалото вече се залюлява на другата страна и скоро ще дойде време да възстановяваме, това, което душманите ни разрушиха.

 

Разправата с българския индустриален интелект

инж. Иван Пехливанов

Бъдните поколения трябва да знаят, че България е била индустриална страна, една от 30-те държави, участващи в световния експорт на машини. Създавали сме технологии и продукти, които могат да бъдат гордост за всяка нация! Без тази памет е невъзможно ново възраждане на България.
За високия български индустриален интелект има безброй доказателства. Ето някои от тях:

Българската енергетика

До средата на 20-и век бяхме последни в Европа по енергийни мощности. От 1945 до 1990 г. те нараснаха 120 пъти! Стигнахме Белгия и Австрия. Изпреварихме Дания, Португалия и Гърция. Изравнихме се с Европейския съюз.

Енергийната ни стратегия, проектите, инженерната реализация се изпълняваха от забележителния научен център “Енергопроект”. Създаден през 1948 г., той обедини творческите сили на няколко поколения специалисти и стигахме върховете на световната енергетика:

 - АЕЦ “Козлодуй”. Проектирана и строена съвместно от руски и наши специалисти, с мощността си 3760 MW осигури 45% от електропроизводството на страната! Тя е една от големите атомни електроцентрали в света!

- ПАВЕЦ “Чаира”. По мощност (861 MW) и по проектно решение (турбопомпената зала е на 360 метра под земята, в каверна с размерите на зала 1 на НДК) няма европейски аналог! Каскада “Белмекен-Сестримо”. С трите електроцентрали (първата от които е ПАВЕЦ), с обща мощност 735 MW, е международна рядкост! Заема водещо място между действуващите ВЕЦ и ПАВЕЦ в света.

- Каскада “Арда” - с обема на трите й язовира 1,15 млрд. куб. м, е една от най - големите в Западна и Средна Европа!

 - Източномаришкият енергиен комплекс. Горивната му база са лигнитни въглища с най-ниска калоричност - 1400 ккал/кг. По екологични изисквания две от централите са с железобетонни комини по 325 метра - най-високите в Европа!

/Сега абсурдът на капиталистическата непланова икономика е следният: "... Най-големият трън в очите на всички е проектът на ХХI век - АЕЦ "Белене" (започнат преди 89 г. и спрян след избухването на демокрацията). Изграждането на 2000-мегаватова ядрена мощност обедини цялото антиядрено лоби не само у нас, а и в чужбина. Начело е целият източномаришки енергиен комплекс. Той вече дава близо половината електроенергия на България и на него се възлагат огромни надежди да отстоява енергийната независимост на страната за десетилетия напред. Изграждането на една огромна ядрена мощност ще заплаши бъдещите продажби на електроенергия от тецовете..."/

 - Производството на водни турбини и тенератори.

До 1950 г. у нас са изработвани водни турбини с мощност до 10 КW. През 1954 г. произведохме турбина и генератор с мощност 700 КW.
В 1960 г. изнесохме в Китай 30 турбогенераторни комплекта за ВЕЦ. Към 1980 г. вече работеха 30 ВЕЦ с 80 български турбогенератори с обща мощност 840 МW. Венец на турбостроенето ни са трите агрегата за ПАВЕЦ “ЧАИРА”, всеки с мощност 215 МW по чертежи на “Тошиба”, Япония.

 - Нашите енергетици проучваха, проектираха и строиха енергийни обекти за сложни геоложки, земетръсни и други условия в Ливан, Йордания, Кувейт, Сирия, Ирак, Алжир, Либия, Румъния, Чехословакия, Испания.

 - Благодарение на енергийната ни стратегия през целия период 1950-1990 г. България беше сред европейските страни с най-редки и кратки сътресения в енергоснабдяването! Няколко поколения българи изнесоха на гърба си строителството на енергийния отрасъл, който към 1989 г. зае 18% от националните промишлени фондове.

---

След 1990 г. управленската ни прислуга на чужди сили упорито подготви взривяването на енергетиката:

 - Разруши мозъчния й център “Енергопроект”. Старателно организира националното престъпление - закриване на АЕЦ “Козлодуй”.
 - Спря строителството на АЕЦ “Белене”.
 - Разпродаде електроразпределителната система.
 - Ликвидира енергомашиностроенето. Днес дори 100-киловатова водна турбина трябва да се внася от чужбина! Чужди фирми, които трябва да се учат от нашите енергостроители, получават поръчки за строителство на енергийни обекти у нас. Каскадата “Горна Арда”, 4 пъти по-малка от каскадата “Арда”, която е българско инженерно решение и изпълнение, се възлага на чужденци, непостроили нито един енергиен обект!
Това е грозно унижение на нашия индустриален интелект!

МЕТАЛУРГИЯТА

До 1950 г. България няма металургия.
Към 1989 г. вече произвеждахме 3 милиона и 300 хиляди т стомана и бяхме 27-ата металургична страна в Света.

Стратегията, проектите и изпълнението се водеха от крупния научно-проектантски център “Металургпроект”.

Нови технологии и продукти разработваха институтите по черна и цветна металургия, катедри във ВХТИ и ВМЕИ, Институтът по металознание към БАН, институтите по леене, по металокерамика и прахова металургия.

"Стомана" - Перник

Мощни колективи от специалисти при металургичните комбинати в Перник, Кремиковци, Бургас, Пловдив, Пирдоп даваха живот на техните и на свои нови технологии и продукти:

- Корабна ламарина. От 1970 година българското корабостроене работеше изцяло с местни метали.  - Бронестомани. От 1972 г. металургията ни осигуряваше нуждите на танкостроенето с наши стомани.  - Студеноогънати олекотени профили.  - Валцовани стомани за транспорта и мините.  - Студеновалцована ламарина , в т.ч. с метални и пластмасови покрития.  - Щранговани профили за кари и асансьори.  - Радиални профили и тръби вкл. за цеви на стрелково оръжие и стволове на оръдия.  - Центробежно ляти тръби, вкл. неръждаеми, по технология и оборудване на инж. Емил Петков.

- Непрекъсната разливка на стомани.  - Електрошоково претоплени стомани в сътрудничество с института “ПАТОН” в Киев.  - Прахова металургия и металокерамика, развивана десетилетия от колектива на проф. Радослав Тодоров.  - Вакуумно леене на качествени отливки.  - Патентът на инж. Александър Вълчев за специална обмазка на електродите на електродъговите пещи, увеличаваща живота им с 30%, бе закупен от много фирми, в т.ч. от Канада и Великобритания.  - Изработихме от наша микролегирана с азот стомана 10Г2САФ за металните конструкции на сибирските заводи в зоната на вечния мраз. С тях участвахме в междудържавната интеграция за газ от Русия.  - Получихме за тази стомана международен сертификат за производство на газопроводни тръби. Заваряването й успешно бе решено от д-р инж. Марин Белоев и от чл.-кор. проф. Любомир Калев.

 - Леенето с газово противоналягане по метода “Акад. Балевски - проф. Димов” е едно от забележителните открития в световното металолеене през изтеклия 20 век! По този метод:
 - Произвеждахме сложни и дебелостенни отливки за военнопромишления комплекс.
 - Член.-кор. проф. Янко Арсов създаде високояки отливки от азотирани стомани, в т.ч. и корабни винтове. Вече имаме стомани със съдържание на азот до 3%, което е невероятен успех! В тях скъпият никел се заменя с най-срещания газ в земната атмосфера. С наши леярски машини и технологии работят най-големите световни производители на алуминиеви джанти. Над 600 машини за леене с противоналягане леят 50% от кокилните алуминиеви отливки в света!

---

Всичко изброено вече е унищожено, или е пред рухване.
Че това се прави по чужда поръчка, се вижда от следния пример: на наша територия са положени 70 хил. т газопроводни тръби. От тях 50 хил. т са от българска стомана, произведени от Завода за спиралошевни тръби в гр. Септември. Другите 20 хил. т са вносни правошевни тръби. Всички досегашни 13 аварии по технически причини са при вносните тръби! Няма нито една авария с наша тръба! Въпреки това заводът ни бе разрушен под претекст, че бил с остаряла технология. А в Турция сега се строи нов завод точно по тази технология!

Българската химия

през 1945 г. беше в зародиш. Внасяхме дори сода каустик и син камък!

Към 1989 г. отрасълът вече произвеждаше годишно:
 - 2,5 млн. т минерални торове
 - 1 милион тона калцинирана сода
 - 400 хил. т пластмаси
 - 1,8 милиона броя автомобилни гуми
 - 20 хил. т химикали за растителна защита
 - Преработваше 12 млн. т суров нефт
 - Имаше 11% от националните промишлени основни фондове.
 - Даваше 8,5% от националната промишлена продукция
 - Осигуряваше 20% от постъпленията от западна валута
 - Поддържаше 100 000 работни места.

"Химпроект" водеше инвестиционното развитие на отрасъла. Двадесет научноизследователски институти, много катедри във ВУЗ, БАН и развойни бази с 1500 научни дейци осигуряваха научната дейност. Те поддържаха тесни връзки със световния научен и делови свят.

Химпроект-Варна

 - Българският карбамид имаше неограничени пазари.
 - Заемахме 4-то място в света по производство на калцинирана сода.
 - Държахме 17-а позиция по производство на пластмаси.
 - В изкуствените текстилни влакна изпреварвахме Франция, Италия, Белгия, Испания, Канада.
 - Произвеждахме или таблетирахме от вносни субстанции всички масови лекарствени средства.
 - Първи от източноевропейските страни организирахме производство на спринцовки за еднократна употреба.
 - Закупихме лицензи и марки за съвременна козметика.
 - Огромният износ в Русия ни направи първи в света по производство на пасти за зъби.

---

Всичко това вече е ликвидирано.

Машиностроенето

най-ярко показва растежа на индустриалния ни интелект

В 1945 г. в България имаше десетина предприятия и 50 работилници с общо 4000 работещи и не повече от 200 инженери. Бях в първия випуск на новия машинен факултет на Държавната политехника. Едва намирахме работа за задължителния студентски стаж. В 1950 г. с месеци стояхме като безработни млади инженери.

В 1989 г. в отрасъла работеха 730 завода, 430 хиляди работещи и 35 000 инженери. 5000 научни дейци създаваха нови технологии и машини в 30 научноизследователски института.

С 5% от националните основни фондове машиностроенето осигуряваше 20% от обществения продукт и 55% от износа на България. Това бяха плодове на индустриалния ни интелект.
Първата конструкторска организация “Машпроект” заработи още в 1949 г. От нея излязоха проекти за преси, компресори, помпи, вентилатори, водни турбини, парни котли, дизелови двигатели, повдигателни кранове, минни машини.
Последваха - Централен научноизследователски институт по машиностроене, Институт за проектиране на машиностроителни заводи “Машелектропроект”, отраслеви институти и развойни бази. Този научен комплекс изгради отрасъла.

---

Транспортното машиностроене

Първият български електрокар се появи в 1951 г. След 3 десетилетия изнасяхме годишно 83 хиляди електро- и мотокари. Три бяха световните фирми в тази област: “Кларк” - САЩ, “Тойота” - Япония и “Балканкар” - България.

/Тук не можем да не отдадем почит на култовата реплика на сините шамани, която ще остане като ярък бисер: че японците купували нашите мотокари, заради чугуна. Изглежда е имало голям глад за чугун по света, а в България се е намирало някакво извънредно находище, защото нашите мотокари се купуваха на 5 континента и то с десетки хиляди - включително и от най-развитите "демокрации"./

   Закупихме лицензи за основни карни възли от най-реномирани фирми, производителки на хидравлика, пневматика, електроника, механика, дизелови двигатели, тягови акумулатори.
Това развитие се ръководеше от д-р инж. Пантю Карапантев, д-р инж. Николай Георгиев, инж. Илия Ивановски.
 - Първият ни електротелфер е от 1952 г. След 30 години износът стигна 150 000 броя годишно, бяхме сред петицата световни производители. Пионер в тази област бе рано загиналият инж. Марчев.
Комплектна техника за складова механизация усвоихме в края на 50-те години. След 3 десетилетия изнасяхме в десетки страни машини за обработка на стелажи с височина до 24 метра и при скорост на придвижване на палетите до 120 м/мин., с телеуправление, с програмно адресиране и с робокари. Тази система се създаде от инж. Илия Джагаров и инж. Тодор Мутаров.

---

Днес транспортното машиностроене е разрушено! Производството на кари намаля 20 пъти.

Корабостроенето

от Освобождението до 1945 г. е произвело 86 плавателни съда с обща товароподемност 15 500 тона. Най-големият кораб е бил с товароподемност 800 тона.
От 1945 до 1990 г. са произведени 1450 плавателни съда с обща товароподемност 5 милиона тона. От износ на кораби спечелихме 2 млрд. щ. д. (5 пъти повече от инвестициите за отрасъла).

Корабостроителният завод във Варна, проектиран и построен от наши специалисти, е един от най-съвременните в Европа.
Цикълът до готов кораб може да бъде 3-4 месеца! Той произведе танкера “Хан Аспарух” с товароподемност 100 хиляди тона.
С помощта на ООН (ПРООН) във Варна бе построена хидродинамична лаборатория, даваща възможност да се изпитват корабни модели и корабни винтове за сложни комбинирани ситуации.
Научно-изследователският и проекто-конструкторският институт по корабостроене във Варна първи в социалистическите страни въведе автоматизирано проектиране на кораби с електронно-изчислителна техника.

Русенския кораб "Белокаменка" - 340000 брт

Корабостроенето бе създадено от блестящи специалисти. Ветераните инж. Саул Кючуков и инж. Стайко Стайков обучиха хиляди корабостроители. Инж. Петко Даракчиев и проф. Валериан Минков проектираха доковите камери при сложна геология. Инж. Матров и инж. Мураданларска са автори на сложните производствени технологии.
Отрасълът бе ръководен от талантливи стопански дейци: инж. Георги Георгиев, Панчо Петков, инж. Дочо Дочев, инж. Тодор Ганчев, инж. Иван Лазаров, инж. Слави Георгиев, инж. Злати Златев, инж. Богданов, Тремол Иванов и много други.

---

След 1990 г. се постигна невероятното - корабостроителната индустрия бе доведена до фалит! Перлата на европейското корабостроене - ККЗ, Варна бе продаден за 1 щ.д.!

 

Инвестиционното машиностроене

до 1945 г. не беше известно у нас дори като понятие. Индустрията работеше само с вносни машини. През 50-те години се появиха първите ни заводи, съоръжени с българска техника.

Заводът за пектин в Перник проектирахме под ръководството на инж. Иван Байчев. Завършил и работил в Германия, той донесе в паметта си технологичната схема и конструкциите на машините.

Сега: Ако заработи известният в миналото с производството на пектин и плодови сокове пернишки завод, който е единствен на Балканския полуостров, това ще е не само успех...

Заводът за цимент в Димитровград бе оборудван изцяло с български машини. Под ръководството на инж. Петко Башев и инж. Илия Илиев конструирахме трошачките, ситата, елеваторите, шнековите транспортьори, 40-метровата въртяща се пещ за клинкер.

Флотационната фабрика в Кърджали бе съоръжена с наши топкови, конусни, челюстни, чукови мелници и трошачки, транспортьори и флотационни басейни.

Сега: Кърджалийската фирма “Монек- юг” ще оборудва флотационна фабрика, която ще бъде построена в турския град Чанаккале.

Заводът за помпи във Видин заработи в началото на 50-те години. През 80-те години произвеждаше годишно 100 000 помпи, вкл. за големите дунавски помпени станции. Експортираше 95% от продукцията си и конкурираше световни фирми, в т.ч. и “Сигма”.

Завод “Спартак” в Бургас стигна годишно производство 30 000 вентилатора, главно за износ. Усвои промишлени вентилатори с размер на работното колело до 2 метра!

Завод “Мир” в Монтана стана за две десетилетия известен производител и износител на комплектни линии за тухли и керемиди. Осигури високото им качество с лицензи от италианската фирма “Морандо” и немската “Келер”.

Машиностроителният завод в Ст. Загора бе специализиран в производството на бутилираща техника. Програмата му включваше линии с производителност 36 000 бутилки на час. През 80-те години закупи световноизвестната фирма “Ортман и Хербс” в Хамбург. Десетки негови линии още работят в Русия, Украйна и Китай.

Машиностроителният завод “Вапцаров” в Плевен произвеждаше преси, въздушни компресори, водни помпи. Още в 1954 г. изработи водните турбини за ВЕЦ “Батошево”, а през 1986 г. стигна до турбопомпените агрегати за ПАВЕЦ “Чаира”. От 70-те години пое и производството на възли за атомни електроцентрали по международната специализация на СИВ.

Металообработващите машини

бяха основно направление на отрасъла. Започнало през 30-те години в 5-6 малки работилници, към 1980 г. то имаше 40 завода, произвеждащи 18 хиляди стругове, фрези, бормашини, агрегатни машини, обработващи центри, автоматични технологични линии, манипулатори, роботи. 90% от тях се експортираха в десетки страни от Близкия изток до Западна Европа.

Научноизследователският институт и заводските му конструкторски бюра имаха огромен опит в създаването на нова техника. Развитието му е дело на инж. Щилян Петров, проф. Асен Вълев, д-р инж. Мойнов, д-р инж. Ярослав Генов, д-р инж. Илия Харампиев, д-р инж. Пенко Сомлев, инж. Божил Вучков.   Днес производството на металообработващи машини е почти ликвидирано. Преди месеци посетих флагмана му - ЗЗМ, София. Цехът за агрегатни машини, линията за сачмено-винтови двойки, участъкът от автоматични технологични линии с програмно управлявана и роботизирана техника бяха гордост за българската индустрия. Попаднах в потресаваща обстановка: празни и изоставени цехове, разграбени уникални машини, безцелно лутащи се хора с блуждаещи и тъжни погледи. Господа управляващи, ако искате да видите успеха на вашето преустройство, отидете в ЗММ - София!

ЗММ - София

Инструменталното производство

беше силно развито! Съвременният индустриален свят добре знае, че то има стратегически характер, затова държаха под око действията ни в този отрасъл.
Над 80% от оборудването и технологиите бяхме купили от водещи западни фирми. Имахме и наши ценни разработки. Прецизните ни инструментални машини бяха колкото тези на швейцарските заводи, известни като водещи в тази област. Само нишковите и обемните ни електроерозийни машини надхвърляха 600 броя. Инструменталните заводи в Габрово, Шумен, Монтана, Севлиево, София, Кърджали не отстъпваха на световните еталони. Други 300 индустриални предприятия имаха съвременни инструментални цехове. Квалификацията на инструменталчиците ни беше висока. България можеше да се запази като производител на инструменти и пресформи за експорт. Една пресформа с тегло 50 кг струва колкото лек автомобил!

През 1983 г. построихме в София малко предприятие за производство на пресформи с вносни машини и ембаргова КАД-КАМ система за управление. Първият западен бизнесмен, който го видя през 1990 г., поиска да го купи за луди пари!

---

Инструменталните ни мощности, включително и това предприятие вече почти са ликвидирани. Три четвърти от инструменталните ни машини бяха купени на безценица от турски фирми. Един от основателите на това производство, починалият инж. Леон Маиров, ако можеше да види какво стана с делото му, щеше да се обърне в гроба.

---

Индустриалният умствен капитал на България вече е унищожен Това е престъпление, по-голямо от самото разрушаване на индустрията, защото без интелект е невъзможно нито изграждането, нито развитието й. Той се създава бавно и трудно. Нужни са време, подходяща среда и много пари. Разправата бе извършена професионално. Тя включваше: Бърза раздяла със старите специалисти. Те бяха унизени и оставени на мизерно доизживяване. Разгонване по чужбина на специалистите от средното и младото поколение под натиска на безработица и безперспективност. Сриване възпроизводството на нови специалисти. Съсипана бе образователната система. Това изключи България от групата на индустриалните държави, тя се превръща в неоколониална територия. Изпълнението започна още от началото на 1990 година. Фалшифициран бе външният дълг, за да се представи икономиката ни като катастрофирала. Изчезна 1,4 милиард щ. д. валутен резерв. Необяснимо защо не бяха прибирани 2 милиарда и 350 милиона щ. д. външни вземания. На 28 март 1990 г. бе обявен мораториум по външния ни дълг. По покана на правителството господата Ран и Ът от САЩ с екип от американски и български специалисти разработиха план за “реформи”. Вече 15 години той се изпълнява безпрекословно. В съответствие с него България единствена в света извърши 100 % разрушителна приватизация. Лекомислено се изоставиха традиционни пазари. Чрез “преструктуриране” бяха разбити социалната, здравната, образователната и културната национални системи. Така бе разрушено всичко, което ни свързваше със съвременния промишлен свят. Отприщените стихии унищожиха средата, в която може да се развива индустриалният интелект.

---

Изправени пред зиналата страшна икономическа гробница, ние, работилите по 30-40 години за нова България, можем само да кажем: Господа, изпълнихте поръчението: Унищожихте плодовете на десетилетния национален труд! Продадохте десетократно по-евтино индустриалните мощности! Родихте хиляда нови милионери за сметка на милиони обеднели! Създадохте най-голямата безработица в Европа! Разпръснахте по света 800 хиляди млади хора! Направихте от специалистите улични продавачи и охранители! Превърнахте боклукчийските кофи в спасителен изход! Намалихте нацията с близо 1 милион жители! Съкратихте средната възраст на българите с 10 години! Върнахте забравената детска неграмотност! Отворихте път на младите хора към проституцията и наркотиците! Не можете само едно: да ни отнемете самочувствието на строители на съвременната ни родина! Нарекохте го “носталгия по миналото” и я обявихте за голям грях. Това си е ваша грижа! Наш дълг е, докато можем, да пазим паметта за съзиданието!

Следва продължение

---