Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Юли, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031
Святослав Храбрий, Киев: "Осъждам сатанинската идеология на комунизма, създадена от юдейските слуги на Злото Мордохай-Маркс, Бланк-Ленин, Бронщайн-Троцки и други изчадия адови. Проклети да са те, както и еврейските им спонсори от Уол стрийт и всички окаяни дегенерати, които загърбваха съвестта и човешкото в себе си, за да следват 'заветите' на тази изродена юдейска шайка. Проклинам евреите и масоните, които продадоха душите си и нас на кръвожадния си демон и броя дните до неизбежния колапс на дяволската система, в която ние, човеците, бяхме впримчени. Светлината винаги надвива над мрака и човечеството отново ще диша свободно от адските окови на мордохай-комунизма, глобализма, либерализма, ционизма, демонокрацията, 'равенството и братството', толерастията и всички останали нечовешки идеологии, заченати от самия Сатана. Богъ раздава Правдата! Новъ денъ ще изгрее над поробената ни Родина и окованото човечество. Да живее България! Да живеятъ борците срещу юдейското мракобесие! Вечна слава на героите, които се опълчиха на Злото!" http://www.budnaera.com/ottegljane/index.html https://chitanka.info/book/3717-protokoli-na-tsionskite-mydretsi https://www.cross.bg/voiina-svetovna-paiik-1251999.html (Дезинформация е че сатанистите ще оставят себеподобните им еврействащи да бъдат унищожени...) https://panbulgarian.blogspot.com/2010/11/blog-post_19.html https://grigorsimov.blog.bg/politika/2012/12/26/chervenata-simfoniia-revoliuciiata-pod-rentgen-1-chast-belej.1035485 https://nstribuna.org/Voinite_na_Anglia.pdf https://www.ideyazabulgaria.org/obshti/kamsanarodnicite/4281-1990 https://grigorsimov.blog.bg/politika/2015/11/12/idva-istinsko-vreme-razdelno-shokirasht-dokument-logoslovo-r.1406411 https://samvoin.blog.bg/politika/2024/04/12/obryshtenie-kym-rusnacite-i-ukraincite-na-brigadniia-komandi.1905764 https://conspiracii.blog.bg/novini/2013/02/05/avstraliiskiiat-kongres-razoblichava-noviia-svetoven-red.1050214 http://www.budnaera.com/2013-01/2013-02-16_02.html https://samvoin.blog.bg/politika/2024/06/12/britanskoto-morsko-pravo-izvodite-sa-za-vas-v-chii-sviat-jiv.1913521 https://samvoin.blog.bg/drugi/2024/03/26/az-hristo-angelov-otkazvam.1903768 "Колкото и неразбираемо да ви изглежда, на пръв поглед. За търсещите истината, вижте книгата "Страшният Съд Божий - видение на Григорий, ученик на Свети Василий нови Цариградски"!! Книгата е писана преди повече от хиляда години! В едно от подзаглавията на книгата се описва огромна тълпа тъмни и лукави души на починали хора, които в десните си ръце държат вдигнати "дъсчици" (т.е. картички), на които пише "отричане" (от Бога)/ И Господ се обръща към тях със страшен глас: "Какво добро очаквахте от него (т.е. от дявола), та се отказахте от християнското си име и приехте него!" (неговите електронни документи и еврейски "номера"!!)" И без да съм чел тази книга го зная... Кога, кой и как го въведе? Случайно ли се повтаря три пъти "е" в изричането му? В Евангелието, цифровизират ли се хора и какво е казано за всякакви числа на човек? После, кога за пръв път ни номерират и не номерират ли и черните роби и говедата за клане пред кланиците? Както им слагат и намордници... Вижте какво е БРИТАНСКО МОРСКО ПРАВО (БРИТАНСКОЕ МОРСКОЕ ПРАВО)... Да потърсим заедно ИЗХОД ОТ СИСТЕМАТА И ПЪТИЩА ЗА КРАЯ И: bgnational2010@gmail.com 0879606456 (И тука са лепнали числото на ЗВЯРА СИ!) НЕ РЕГИСТРИРАЙТЕ НОВОРОДЕНИТЕ СИ В ПРЕСТЪПНАТА ИМ СИСТЕМА И НЕ ДАВАЙ АКО СИ МЪЖ НА ПАРТНЬОРКАТА СИ ДА РАЖДА В РОДИЛНИТЕ ИМ!
Автор: samvoin Категория: Лични дневници
Прочетен: 10282330 Постинги: 8018 Коментари: 3761
Постинги в блога
<<  <  492 493 494 495 496 497 498 499 500  >  >>
Недосегаеми бродят по селата, полицията не може да ги спре



В Опанец за броени дни са обрани десетина къщи и един магазин



Поля ТОМОВА

Село Опанец е на няколко километра от Плевен и има над 1 500 жители. От месеци насам обаче хората тук живеят в непрестанен страх. Причината - крадци върлуват всяка нощ. Почти няма къща, която да не е обрана. Обирджиите влизат през нощта и задигат само нафта, метал и инструменти. Засега. Владимир Илиев е изгорял с близо 5 хиляди лева, когато една нощ крадци нахлуват в железарската му работилница и обират до шушка инструментите му. "Само един електрожен струва 1 200 лв. С представени фактури и документи от оценител ходих в полицията и ми пратиха писмо, че делото е прекратено поради неизвестен извършител и дотам", разказва историята си Владимир. Същото е преживял почти всеки в селото. Като Галя Петрова, от чийто дом през март е изнесено имущество за около 1 500 лв. "Като съобщихме за кражбата в 6,30 полицията дойде чак в 9,30, защото имали оперативки и не знам какво. Оказа се, че кражбата не е с взлом, защото не била разбита вратата. Писах жалба, тя потъна някъде, после писах втора и до днес абсолютно никаква реакция от полицията - какво е станало, няма абсолютно никакъв отговор от тях", казва жената.

Всяка къща в селото има куче. Оказва се обаче, че това не спира крадците. "Ставам в шест сутринта и

кучето ме гледа

препарирано,

стои, мига и дотук. Явно нещо са му дали - спрей ли, какво ли, не разбирам", споделя Симеон Георгиев, който също се е разделил с част от имуществото си. Кметът на Опанец Георги Петков признава, че за последните дни в селото почти всяка нощ има кражби. Както и че е безсилен да се справи с проблема. "Какво ни остава на нас, аз не виждам - като няма средства за охрана, освен аз да обикалям нощем улиците и поне да се предотвратят кражбите. Защото знаем след като се извърши една кражба колко време трябва да се заловят крадците и дори да се осъдят", казва кметът Георги Петков. Решението на проблема обаче едва ли е в това кметът да обикаля нощем улиците на селото.

Последната кражба в Опанец рязко се отличава от другите. Това е обир на хранителен магазин. Задигнат е оборотът от касата, както и няколко бутилки твърд алкохол. Магазинчето е собственост на Красимир Булиев и се намира на първия етаж на къщата му. Той чул алармата и скочил. Видял крадеца и хукнал да го гони. Не го стигнал. Потърсил полиция. "Човекът се оправдава, че нямат хора, няма персонал в полицията. И аз го питах: как нямате хора, нали полицията е повече от армията". Въпросът на Красимир Булиев е въпрос на всички окрадени през последните месеци жители на Опанец.

Хората тук

не вярват

на властта.

Имаше насрочена среща на полицията с обществеността и тук искам да отбележа, че обществеността въобще не знаеше за тази среща, казва Галя Петрова.

От полицията признават, че кражбите в селата напоследък зачестяват. Конкретно за Опанец от началото на годината са подадени 22 сигнала към органите на реда. Основно това са сигнали за кражби. Разкрити са едва седем престъпления. От тях пет броя са кражби, един брой е посегателство срещу горския фонд и неправомерно присъединяване към електропреносната мрежа, обявиха от полицията. Според криминалистите последните кражби в Опанец са извършени от гастрольори или новопоявили се пришълци. Нямало данни в селото да върлува организирана престъпна група. Потърпевшите от Опанец обаче са на друго мнение. И за да са в крачка с гръмките имена на полицейските акции, имат предложение към Министерството на вътрешните работи: "Нашите могат да ги кръстят и недосегаемите, и наглите, понеже толкова често действат, и то нагло. Пък и не могат да ги хванат, може и така да ги кръстят - недосегаемите-нагли", остроумничат жителите на Опанец. Хората обаче са сериозни, когато дават оценка на това, което гледат всяка вечер по телевизиите.

"Тези акции са параван, лицето... А ние - обикновените граждани, какво да правим? Акции само за вестниците и телевизията, да има показност пред обществото", категоричен е Тихомир Тодоров. "Мисля, че тези акции са един фарс. Предполагам, че

в един момент

някой спира

да си внася,

разбирате какво имам предвид, и той става неудобен и започват акции срещу него", е още по-крайна Николинка Михайлова.

Хората в село Опанец са решили сами да се изправят срещу проблема и да организират доброволни отряди срещу крадците. Защото вече не вярват на държавата си. "Чуствам се предаден. Работим, от нашите заплати, с нашите данъци се издържат полицията, армията, прокуратурата, а ние нямаме никаква защита от тях", обобщава мнението на жителите на Опанец Людмил Бетов.


Материалът е от новият брой на BG Север

http://bgsever.blog.bg/

Категория: Политика
Прочетен: 1060 Коментари: 1 Гласове: 2
Последна промяна: 05.06.2010 19:32
Bilderberg решават съдбата на еврото и Русия

Също така в дневния ред на "тайното световно управление" е бъдещето на Иранimage
04.06.10.00:39 Преводна статия.Източник:topnews

На 03 юни в испанския град Ситджес, близо до Барселона, беше открито поредното, ежегодно събрание на Билдербергският клуб, по известен като "тайното световно правителство". Заседанието на клуба традиционно се провежда при закрити врата: не се допускат журналисти, участниците в срещата не дават интервюта (за нарушаване на това правило се налага наказание, пожизнено изключване от редиците на организацията), дори не винаги се знае пълния състав на участниците в нея. Въпреки това, журналисти от западни издания и медии разбраха, че този път в дневния ред Билдербергите ще се три основни теми: за съдбата на еврото, както и бъдещето на страни като Русия и Иран.

Председател на клуба е 95-годишният Дейвид Рокфелер - представител на мощния финансов клан (последните си пост - председател на банката Чейс Манхатън Банк), а  първият му заместник е 87-годишният Хенри Кисинджър, бивш държавен секретар на САЩ. Освен това западните журналисти, обърнаха внимание на два забавни факта - срещата се провежда в Ситжес, който се смята за неформална гей столица на Европа, и в клуба за пореден път няма черен представител.

Последният факт, отчасти е в резултат на структурата на клуба, сформирана през 1954. Именно тогава беше определена квота за представителство в организацията: от 343 постоянни членове, 128 места са дадени на САЩ, а останалите места се разпределят между Европа и Югоизточна Азия (120 и 95 места съответно). На отделни срещи се канят и не членове на клуба. По този начин, се смята, че от 1998 г. Bilderberg Русия е представена от Анатолий Чубайс, който тогава беше заместник-министър-председател. Въпреки това, документални доказателства за присъствието му на тази среща там няма По-рано в числото на поканените участници се смятаха руснаците Григорий Явлински и председателя на президиума на Съвета по външна и отбранителна политика на Русия, Сергей Караганов. Въпреки това, в този случай, писмени доказателства за присъствието им по време на срещите там, няма.Всичко е на базата на хора, запознати в  детайли с функционирането на Билдербергският клуб.

Някои от имената на хората, които взеха участие в последната среща на клуба, състояла се в Атина, можете да видите тук. Английският портал prisonplanet пише, че на срещата са присъствали холандската кралица Беатрикс и на Испания, София, под въпрос е участието на принц Чарлз. Също така в Ситжес пристигнаха, президента на Световната банка Робърт Зелик и бившият председател на тази банка и заместник-министърът на отбраната Улфовиц, бившият министър на предприемачеството на Англия, лорд Менделсън, председателят на Европейската централна банка, Жан-Клод Трише. Традиционно, около половината от участниците в срещата на клуба Билдерберг са финансисти и високопоставени служители на развитите страни, около 20% - на старите европейски аристокрация, а други - представители на транснационалниткорпорации и мозъчни тръстове като Фондация "Карнеги".

Западните журналисти виждат в мястото на срещата - Испания - лош знак. Предишната среща на Bilderberg се състоя на 14-16 май 2009 г. в Атина. И в дневния ред, според слуховете, е стояла съдбата на европейските бързо развиващи се икономики - като Гърция и присъединилите се неотдавна към ЕС страни от Източна Европа. Означава ли това, че през 2011 г. Испания я очакване съдбата на Гърция, а еврото е наистина с мрачна перспектива?

Още по-малко информация има за това, какво точно ще се говори, за проблемите на Русия и Иран на срещата в Ситжес. За Иран, западните журналисти предполагат - вероятно ще бъде обсъдена ядрената им програма. А за Русия има само една прогноза - скорошния изборен цикъл в страната. (избори за Думата  през 2011 г. и президентски - в 2012 г. ).

imageДаниел Eстулин, политолог и автор на бестселъра "Истинската история на Билдербергите, заяви пред портала Libertynewsonline, че Билдербергският клуб се кани да контролира глобалните процеси. По-рано, на 1 юни 2010 г., Eстулин е бил поканен да говори в Европейския парламент по този въпрос, където той е заявил, че истинската цел на клуба е "глобална империя".

"Има една заблуда, че парите управляват света. Понякога не те, а волята кара земята да се върти. Кризата показа, че днес имате пари, а утре те не съществуват ", - каза Естулин.

Според него през последните години, Bilderberg е зает с изграждането на гигантски картели. "Те все още вярват, че светът се контролира от органа, който контролира енергията, начините на доставка и дистрибуция. Обикновени хора (те ги наричат "мръсни") се хвърлят в мита за всемогъществото на информационните и компютърни технологии. Но когато изключите електроенергията, този свят ще се разпадне като "картонена кула" - обяснява анализаторът.

Естулин казва, че клубът има в арсенала си мощна възможност да се противопоставят на гражданската съпротива срещу глобализацията: "Това е умишленото създаване на гигантска глобална финансова криза, когато глобалният БВП ще спадне с 30%, и хората ще бъдат принудени да се справят с оцеляването, а не с борба със силните в света. Сегашната цивилизация вече е преминавала през такъв етап - по време на "Черната смърт", чумната епидемия в ХIV век, когато в Европа беше унищожено 30% от населението.

Естулин е известен и с това, че през последните години, след всяко заседание на imageБилдербергите прави прогнози ще се сбъднат ли основните насоки, определени от организацията:

- През 1996 г., след като членовете на клуба се срещнаха в Канада, Eстулин заяви, че войната с Югославия, в Косово ще се случи през 1999 година. Както се оказа, той е направил грешка с разлика от шест месеца.

- През 2002 г. по време на срещата във френския Chantilly, Eстулин правилно прогнозира, че войната в Ирак ще започне през февруари-март 2003 година.

- През същата 2002-М Eстулин прави прогноза, че петролът ще струва $ 100 за барел до края на 2007 година. Той е сбъркал само 2 дни - такава беше цената към 2-ри януари 2008 год.

- През 2005 г., политолог прогнозира, че цените на петрола ще достигне сто и петдесет щатски долара през лятото на 2008. Това ниво е достигнато  в действителност-147,5 долара.

- През 2007 г. Eстулин смяташе, че след като петролът достигне 150 долара, той ще падне до $ 30 за барел. Всичко това е част от икономическата война срещу Русия и Китай.

Билдербергският клуб е кръстен на Bilderberg Hotel в холандския град Osterback, където през май 1954 година се е състояло първото заседание на клуба. Днес той е със седалище в Ню Йорк, в сградата на фондация "Карнеги".

Ето един откъс от спомените на Елден Хатч  (Eldena Hatch), придворен биограф на холандската кралица Беатрикс - Принц Бернхард:

"За тази среща не е било дадена нито едно публично съобщение. Хотелът е заобиколен от охрана, а  журналист не може да дойде до хотела е по-близо, от един километър. Всички участници дават обещание, да запазят мълчание за всичко, което се обсъжда по време на конференцията.

Билдербергската конференция е кръстена на Bilderberg Hotel в източната част на Холандия, където на тайна среща се провежда за първи път от 29 до 31 май 1954. Идеята за създаване на клуб на Западните superelite (суперелити) принадлежи на политолога и философ Джозеф Ретингер, когото пресата нарича "паяк в паяжината на международния шпионаж" и "апостол на европеизма." Поляк по произход, Ретингер живее в Англия и работи с влиятелни хора от Европа и САЩ. В началото на петдесетте години Ретингер и някои западни бизнесмени се обръща към холандския принц Бернхард с предложение за организиране на форум за неформална дискусия на големи политици и бизнесмени, по-специално за подобряване на взаимодействието между европейските страни и Съединените щати, които са изправени пред комунистическата заплаха.

Принц Бернхард е идеалния кандидат за поста председател на клуба, или както метафорично пишат холандските историци, Ideale boegbeeld - идеална "фигура на носа на кораба," Билдерберг. Принцът знае всичко, представител на малка страна, притежава чар и величие. Той лично е поканил участниците, той е направил всичко за интересите на американската страна."
image


Списъкът на участвалите в предишната среща в Атина  14 - 16 май 2009 година.

Note: The table is sortable on the Country and Name columns
Country     Name     (Present) Occupation
BEL     Davignon, Etienne F.     Honorary Chairman, Bilderberg Meetings; Vice Chairman, Suez Tractebel
DEU     Ackermann, Josef     Chairman of the Management Board and the Group Executive Committee, Deutsche Bank AG
USA     Alexander, Keith B.     Director, National Security Agency
GRC     Alogoskoufis, George     Member of Parliament
USA     Altman, Roger C.     Chairman and CEO, Evercore Partners, Inc.
GRC     Arapoglou, Takis     Chairman and CEO, National Bank of Greece
TUR     Babacan, Ali     Minister of State and Deputy Prime Minister
GRC     Bakoyannis, Dora     Minister of Foreign Affairs
NOR     Baksaas, Jon Fredrik     President and CEO, Telenor Group
PRT     Balsemгo, Francisco Pinto     Chairman and CEO, IMPRESA, S.G.P.S.; Former Prime Minister
FRA     Baverez, Nicolas     Partner, Gibson, Dunn & Crutcher LLP
ITA     Bernabи, Franco     CEO Telecom Italia SpA
SWE     Bildt, Carl     Minister of Foreign Affairs
SWE     Bjцrklund, Jan     Minister for Education; Leader of the Lмberal Party
CHE     Blocher, Christoph     Former Swiss Counselor; Former Chairman and CEO, EMS Group
FRA     Bompard, Alexandre     CEO, Europe 1
USA     Boot, Max     Jeane J. Kirkpatrick Senior Fellow for National Security Studies, Council on Foreign Relations
AUT     Bronner, Oscar     Publisher and Editor, Der Standard
FRA     Castries, Henri de     Chairman of the Management Board and CEO, AXA
ESP     Cebriбn, Juan Luis     CEO, Grupo PRISA
BEL     Coene, Luc     Vice Governor, National Bank of Belgium
USA     Collins, Timothy C.     Senior Managing Director and CEO, Ripplewood Holdings, LLC
GRC     David, George A.     Chairman, Coca-Cola Hellenic Bottling Co. (H.B.C.) S.A.
GRC     Diamantopoulou, Anna     Member of Parliament
ITA     Draghi, Mario     Governor, Banca d"Italia
USA     Eberstadt, Nicholas N.     Henry Wendt Scholar in Political Economy, American Enterprise Institute for Public Policy Research
DNK     Eldrup, Anders     President, DONG Energy A/S
ITA     Elkann, John     Chairman, EXOR S.p.A.; Vice Chairman, Fiat S.p.A.
DEU     Enders, Thomas     CEO, Airbus SAS
ESP     Entrecanales, Josй Manuel     Chairman, Acciona
AUT     Faymann, Werner     Federal Chancellor
USA     Ferguson, Niall     Laurence A. Tisch Professor of History, Harvard University
IRL     Gleeson, Dermot     Chairman, AIB Group
USA     Graham, Donald E.     Chairman and CEO, The Washington Post Company
NLD     Halberstadt, Victor     Professor of Economics, Leiden University; Former Honorary Secretary General of Bilderberg Meetings
NLD     Hirsch Ballin, Ernst M.H.     Minister of Justice
USA     Holbrooke, Richard C.     US Special Representative for Afghanistan and Pakistan
NLD     Hommen, Jan H.M.     Chairman, ING N.V.
INT     Hoop Scheffer, Jaap G. de     Secretary General, NATO
USA     Johnson, James A.     Vice Chairman, Perseus, LLC
USA     Jordan, Jr., Vernon E.     Senior Managing Director, Lazard Frиres & Co. LLC
FIN     Katainen, Jyrki     Minister of Finance
USA     Keane, John M.     Senior Partner, SCP Partners; General, US Army, Retired
USA     Kent, Muhtar     President and CEO, The Coca-Cola Company
GBR     Kerr, John     Member, House of Lords; Deputy Chairman, Royal Dutch Shell plc
DEU     Klaeden, Eckart von     Foreign Policy Spokesman, CDU/CSU
USA     Kleinfeld, Klaus     President and CEO, Alcoa Inc.
TUR     Koз, Mustafa V.     Chairman, Koз Holding A.S.
DEU     Koch, Roland     Prime Minister of Hessen
TUR     Kohen, Sami     Senior Foreign Affairs Columnist, Milliyet
USA     Kravis, Henry R.     Senior Fellow, Hudson Institute, Inc.
INT     Kroes, Neelie     Commissioner, European Commission
GRC     Kyriacopoulos, Ulysses     Chairman and Board member of subsidiary companies of the S&B Group
FRA     Lagarde, Christine     Minister for the Economy, Industry and Employment
INT     Lamy, Pascal     Director General, World Trade Organization
PRT     Leite, Manuela Ferreira     Leader, PSD
ESP     Leуn Gross, Bernardino     General Director of the Presidency of the Spanish Government
DEU     Lцscher, Peter     CEO, Siemens AG
GBR     Mandelson, Peter     Secretary of State for Business, Enterprise & Regulatory Reform
INT     Maystadt, Philippe     President, European Investment Bank
CAN     McKenna, Frank     Former Ambassador to the US
GBR     Micklethwait, John     Editor-in-Chief, The Economist
FRA     Montbrial, Thierry de     President, French Institute for International Relations
ITA     Monti, Mario     President, Universita Commerciale Luigi Bocconi
ESP     Moratinos Cuyaubй, Miguel A.     Minister of Foreign Affairs
USA     Mundie, Craig J.     Chief Research and Strategy Officer, Microsoft Corporation
CAN     Munroe-Blum, Heather     Principal and Vice Chancellor, McGill University
NOR     Myklebust, Egil     Former Chairman of the Board of Directors SAS, Norsk Hydro ASA
DEU     Nass, Matthias     Deputy Editor, Die Zeit
NLD     Beatrix, H.M. the Queen of the Netherlands     
ESP     Nin Gйnova, Juan Maria     President and CEO, La Caixa
FRA     Olivennes, Denis     CEO and Editor in Chief, Le Nouvel Observateur
FIN     Ollila, Jorma     Chairman, Royal Dutch Shell plc
GBR     Osborne, George     Shadow Chancellor of the Exchequer
FRA     Oudйa, Frйdйric     CEO, Sociйtй Gйnйrale
ITA     Padoa-Schioppa, Tommaso     Former Minister of Finance; President of Notre Europe
GRC     Papahelas, Alexis     Journalist, Kathimerini
GRC     Papalexopoulos, Dimitris     Managing Director, Titan Cement Co. S.A.
GRC     Papathanasiou, Yannis     Minister of Economy and Finance
USA     Perle, Richard N.     Resident Fellow, American Enterprise Institute for Public Policy Research
BEL     Philippe, H.R.H. Prince     
PRT     Pinho, Manuel     Minister of Economy and Innovation
INT     Pisani-Ferry, Jean     Director, Bruegel
CAN     Prichard, J. Robert S.     President and CEO, Metrolinx
ITA     Prodi, Romano     Chairman, Foundation for Worldwide Cooperation
FIN     Rajalahti, Hanna     Managing Editor, Talouselдmд
CAN     Reisman, Heather M.     Chair and CEO, Indigo Books & Music Inc.
NOR     Reiten, Eivind     President and CEO, Norsk Hydro ASA
CHE     Ringier, Michael     Chairman, Ringier AG
USA     Rockefeller, David     Former Chairman, Chase Manhattan Bank
USA     Rubin, Barnett R.     Director of Studies and Senior Fellow, Center for International Cooperation, New York University
TUR     Sabanci Dinзer, Suzan     Chairman, Akbank
CAN     Samarasekera, Indira V.     President and Vice-Chancellor, University of Alberta
AUT     Scholten, Rudolf     Member of the Board of Executive Directors, Oesterreichische Kontrollbank AG
USA     Sheeran, Josette     Executive Director, UN World Food Programme
ITA     Siniscalco, Domenico     Vice Chairman, Morgan Stanley International
ESP     Solbes, Pedro     Vice-President of Spanish Government; Minister of Economy and Finance
ESP     Sophia, H.M. the Queen of Spain     
USA     Steinberg, James B.     Deputy Secretary of State
INT     Stigson, Bjorn     President, World Business Council for Sustainable Development
GRC     Stournaras, Yannis     Research Director, Foundation for Economic and Industrial Research (IOBE)
IRL     Sutherland, Peter D.     Chairman, BP plc and Chairman, Goldman Sachs International
INT     Tanaka, Nobuo     Executive Director, IEA
GBR     Taylor, J. Martin     Chairman, Syngenta International AG
USA     Thiel, Peter A.     President, Clarium Capital Management, LLC
DNK     Thorning-Schmidt, Helle     Leader ofThe Social Democratic Party
DNK     Thune Andersen, Thomas     Partner and CEO, Maersk Oil
AUT     Treichl, Andreas     Chairman and CEO, Erste Group Bank AG
INT     Trichet, Jean-Claude     President, European Central Bank
GRC     Tsoukalis, Loukas     President of the Hellenic Foundation for European and Foreign Policy (ELlAMEP)
TUR     Ugur, Agah     CEO, Borusan Holding
FIN     Vanhanen, Matti     Prime Minister
CHE     Vasella, Daniel L.     Chairman and CEO, Novartis AG
NLD     Veer, Jeroen van der     Chief Executive, Royal Dutch Shell plc
USA     Volcker, Paul A.     Chairman, Economic Recovery Advisory Board
SWE     Wallenberg, Jacob     Chairman, Investor AB
SWE     Wallenberg, Marcus     Chairman, SEB
NLD     Wellink, Nout     President, De Nederlandsche Bank
NLD     Wijers, Hans     Chairman, AkzoNobel NV
GBR     Wolf, Martin H.     Associate Editor & Chief Economics Commentator, The Financial Times
USA     Wolfensohn, James D.     Chairman, Wolfensohn & Company, LLC
USA     Wolfowitz, Paul     Visiting Scholar, American Enterprise Institute for Public Policy Research
INT     Zoellick, Robert B.     President, The World Bank Group
GBR     Bredow, Vendeline von     Business Correspondent, The Economist (Rapporteur)
GBR     McBride, Edward     Business Editor, The Economist (Rapporteur)

http://zahariada.blog.bg/

Категория: Политика
Прочетен: 1478 Коментари: 1 Гласове: 2
Иван ДАЧЕВ

Бойко Борисов и неговото правителство не натискат медиите. Това трябва да е изводът от кореспонденцията между премиера и средствата за масова информация, който се налага след отговорите на главните редактори. И едва ли някой е изненадан, че се появиха точно такива отговори, те бяха заложени в риторичните въпроси. Какво значи един шеф на медия да признае, че някой му диктува какво да пише или да показва в ефира?

1. Че тази медия се поддава на влияние, т. е. не е независима, т. е. не е обективна и затова не заслужава доверието на своите читатели, слушатели или зрители;

2. Че манипулира общественото мнение;

3. Че главният редактор и журналистите продават професионалната си съвест срещу финикийски знаци или не искат да си имат проблеми с властта, която чрез държавната машина може да ги притиска по закон - с безконечни проверки от данъчните и различните инспекции и контролни органи, например.

Едва ли има главен редактор или издател, който ще пожертва своя и на колегите си хляб, за да се прави на интересен и да каже нещо различно от категоричното "Не!" в отговор на въпроса дали му е оказван натиск. Пък и дори някой много да иска да е честен и признае за натиск, как ще го докаже? Защото натискът съвсем не се прави чрез "действие или решение на българското правителство, с което са били ограничавани правата на медиите", както пише в премиерското писмо. Или чрез брутално нахлуване и физическа саморазправа в някоя редакция в стил "Атака".

Ще дам пример за това как се осъществява натиск от плевенски депутати от ГЕРБ върху вестник "BG Север", който единствен от местните медии си позволява да публикува критични материали за правителството, премиера, министрите, депутатите и политическа партия ГЕРБ. Просто се обажда рекламодател, гърчи се от неудобство и обяснява, че трябва да прекрати договора за реклама, защото "нали разбираш...". Ако е директор на държавно предприятие, аз трябва да се досещам, че ако не се подчини, ще го уволнят. Ако е частен бизнесмен - че ще го налазят изброените по-горе институции, ще получава отказ при евентуално кандидатстване за държавни поръчки и т. н., като в крайна сметка ще му съсипят бизнеса. През последните пет - шест месеца имам три конкретни случая, но защо да ги назовавам, като не мога да ги докажа. Както не бих могъл да докажа, ако ме налази държавната машина, че го прави по поръчка, а не рутинно по закон...

Ако сега и тогава ние, журналистите от "BG Север", не разберем какво и как трябва да пишем, сами ще сме си виновни.

Иначе в България натиск върху медиите няма...




Материалът е от НОВИЯТ БРОЙ на BG север

http://bgsever.blog.bg/

Категория: Политика
Прочетен: 631 Коментари: 0 Гласове: 2
04.06.2010 14:13 - Sympathize with Gaza!!!
image                                                      image            

               image



image


http://tattoo.blog.bg/
image
Категория: Политика
Прочетен: 1316 Коментари: 1 Гласове: 1
Последна промяна: 04.06.2010 15:13
04.06.2010 11:42 - Светогледътъ

Индивидуализмът на 18 и 19 в. не се изрази само идейно, а разрастна и в стопанско отношение. Разцветът на капитализма и стопанският либерализъм изобщо се основават на индивидуализма. От тази гледна точка е правилно да се казва, вместо капитализъм, индивидуален капитализъм. Защото средствата на производство са неограничена собственост на индивидуални лица. Свободата на тези лица да увеличават и използват средствата за производство, да боравят неограничено с произведенията на тези средства и да определят по своя воля отношенията си с хората водеше отначало към успех. Защото страните, в които се развиваше индивидуалният капитализъм, приличаха на незасадени градински места, в които имаше място и временна полза дори от безразборното засаждане от страна на неограничавани личности. Но скоро гъстотата на произволно засадените предприятия доведе до бъркотия, неправда, произвол и безпътие.

И тогава като негова реакция се появи марксизмът. Но тъй като марксизмът пренебрегна биологията и следваше свои предпоставени цели, той пропусна да схване най-тежкото обвинение, което трябва да се отправи към индивидуалния капитализъм. Марксизмът пропусна да изтъкне, че индивидуалният капитализъм унищожава расовата жизнеспособност на хората по пътя на обратния подбор. Маркс дори е долавял силата на наследствената общност и споменава накратко, че социалната революция е идентична масова промяна на хората, но тъй като целите му са били други, в последствие не взима предвид тази истина. Кауцки я долавя и затова казва, че „хората не биха произвеждали, ако нямаха нуждата и стремежа да притежават“, но дори и неговите марксисти, вместо да вземат предвид новите постижения на науката, се вкопчиха в стари построения като слепци у тояга.

И сега трябва да се установят от опит, че планът им в СССР пропада тъкмо поради недовиждането на природата на хората. Провалянето на марксизма произлиза от обстоятелството, че той не може да се осъществи с тези хора, които сега живеят на земята и по нашия свят. Но, създаден от злоба и мъст, той и до днес проповядва, че трябва да се изчака докато капитализмът онещасти човечеството, та след това той да го спаси. Там обаче, дето е властен, марксизмът проваля жизнеспособността на хората и ги храни с надежда, че тази жертва щяла да се ползва от идните поколения. Марксизмът като учение е едностранчив, а на практика е убийствен за човечеството от гледна точка на нацията.

От нейно гледище индивидуалният капитализъм, а също и марксизмът, водят до дегенерация на човечеството, защото причинява обратен подбор. Но тъй като основният въпрос на досегашните политически борби беше „капитализъм или марксизъм“, то отричането на двете форми поражда въпросът:

Тогава накъде?

От идеята за нация произхожда светоглед като надиндивидуална наследствена расова общност. Тя е вечната носителка на ценности и изходна маса за нови човешки възможности. Запазването на нейната жизнеспособност и насочването и в пътища, които водят до постоянно усъвършенстване, обуславят националното културно творчество, а заедно с него и общочовешкия напредък. И тъкмо затова национализмът се бори тъй неотразимо за разрешението на социалния въпрос. Защото установяването на социална правда е първото условие за запазването на общата жизнеспособност на нацията. Който истински обича нацията си, той не желае тя да пропадне от глад, недояждане и неправди. Той желае от всички най-много тя да крепне духовно, физически и количествено. Затова социалният въпрос е чисто национален въпрос.

Главните упадъчни процеси на всяка съвременна културна нация са:

1. Обратна селекци, т.е. постепенното намаление на ценния човешки материал и силното увеличение на хората с малоценно наследствени заложби.

2. Недостатъчния общ прираст на нацията.

Тук няма да бъдат изложени причините и обясненията на тези два упадъчни процеса, но е нужно да се изтъкне само, те те лежат главно на социална площ. Човекът се е развивал през хилядолетията чрез биологическия подбор и то в съответствие на естествения ред на живота, а не с оглед на съвременната социална обстановка.

За това националния светоглед налага дълбоки промени в културното, социалното и стопанско ръководство, а заедно с това, разбира се и на целокупното законодателство. Той цели преди всичко повишението на общата жизнеспособност на нацията. Той не може да понася индивидуалния капитализъм поради упадъчното му влияние върху нацията. Той не може да понася и марксическата практика, нито практиката на социалдемокрацията, който разплува хората, нито болшевизма, който се стреми да убие индивидуалността на хората и нацията и като се опитва да ги впрегне в своята измислена противоестествена система, води към бърз упадък.

Национализмът взема предвид естествените особености на личността. Той я псази, цени я и търси да и даде най-благоприятни условия за развитие, но не заради нея самата като самоцел, а заради нейното голямо значение за живота и развитието на надиндивидуалната наследствено-расова общност, която нацията представя. Ето защо на стопанското поприще, той цени личния почин в производството, но като съчетава цялостно и контролира планомерно самото производство, той налага справедливо разпределение и консумиране на произведенията. За него е меродавно онова цялостно съчетание на стопанския стремеж, което дава най-добри условия за жизнеността на нацията и което осигурява най-добре съхранителната и съпротивителната сила.

От това становище произлизат и необикновените и невиждани грижи от страна на национализма, за селското стопанство и селското население, които той смята за източник и основа на националния живот. От друга страна, той полага възпитанието, образованието и културното ръководство на нацията въз основа на нейната самобитност.

Национализмът цени справедливо личността и тъй като вярва в духовното начало на живота, той не е диктаторски като индивидуалния капитализъм и като марксизма, а води преди всичко идейна борба.

из „Неизменниятъ антропологиченъ обликът на българите“, издателство Монархическо-Консервативенъ Съюзъ, 2000 г.

Оригинално – текст на Р.Н.Б, автор и година – неизвестени.



Категория: Политика
Прочетен: 1292 Коментари: 1 Гласове: 2
Последна промяна: 04.06.2010 11:43

image

В наше време отношението не само към църквата, но и към религията се намира под знака на безразличието, ако не и на пълното отрицание. Самата съвременна държава е безразлична към църквата и религията: те са въпроси на съвестта на отделния индивид и не засягат държавата. Това безразличие често се свежда до прикрито отрицание. Добрите отношения между държава и църква, каквито и доколкото се срещат и днес, се дължат винаги на политически сметки, преходни по своето естество. Затова, в крайна сметка, отношението на държавата към църквата се определя от господрастващите в държавата идеологии. А господарстващите в сегашната ни държава ни либерално-демократични и марскистки идеологии имат напълно отрицателно отношение към църквата и религията. За тях религията е опиум на народа, който благодарение на нея се държи в невежество, далеч от науката и в подчинение на господарстващите класи. Църквата пък е, според тях, организация за подържане на това невежество и използването му. Към това отрицателно отношение по необходимост водят рационализмът и индивидуализмът, които са основите, както на либерално-демократическите и марксическите идеологии, така и на научния позитивизъм.

Рационализмът е, въпреки всичко, вяра: вярата, че човек е човек само по своя разум, а разумът е единственото средство за познание и единственият път към истината. Че само интелектът и разумът трябва да ръководят човека в отношенията му към света, че разумът единствено ражда прогрес. През призмата на рационализма цялостната действителност се превръща в атомистична механика, човекът се механизира и се превръващ в обществен атом в своите обществени и духовни прояви. Превръща се в индивид откъснат от семейното, обществено и национално единство.

Заради същността си, рационализмът не може да разбере, да признае и да се примири с религията. Той иска тя да отстъпи пред светлината на разума, да се превърне във философия, а най-добре и съвсем да изчезне, като остъпи мястото си на науката. Затова човекът на западната рационална култура може да запази религията си само с цената на раздвояването си, като познаващо и вярващо същество. Но така откупена религията нямаше вече почва в действителността, тя се гонеше от този свят, какъвто ни е даден или какъвто е сам за себе си, един напълно въображаем и вече друг свят.

Истинското си място в живота и съдбата на човека, религията може да получи само извън рационализма и индивидуализма, само при тяхното отричане.

Религиозността е дълбоко заложена в основите на човешкия дух. Вярата, упованието и саможертвата идват от едни и същи дълбочини. Вярата идва от божествената искра в човешкия дух, от съпричастието му в първопричината, в творческото начало, в Бога. Вярата насочена към света е творческото начало на човешкия дух. Всяко творчество е пробив в механиката и логиката. Да твориш, значи да вярваш. Вярата насочена към Бог е религия, израз на отношението на личността и нацията към Бога, на съпричастието в него и на зависимостта на личното и националното битие от него. За това религиозното чувство в основата си е от същия род, от който е и националното чувство. И в двата случая на лице е чувството за личното отношение към едно надлично битие, за съпричастието в него и за зависимостта от него. Религиознотно чувство е личностно отношение към абсолютоното битие и в този смисъл се явява предпоставка и основа на националното чувство.

Реалистичен, признаващ личността и надличните средства, национализмът не може да не схване религиозното отношение, като едно от основните отношения на нацията. Това не значи, че религията трябва да оформи новата култура и новата общественост; тя обаче, трябва да бъде климата за оформянето им. Тя трябва да прониква в личността, културата, обществеността, да ги преобразява, да ги прави по-радостни, по-слънчеви, по-чисти и по-близки до Бога.

Религиозното отношение на нацията трябва да изразява нейната същност, да съответства на основните и стремежи и да ги осмисля религиозно. Основният стремеж на българската нация към социална правда може да бъде религиозно осмислен само в християнството. Самото християнство е религиозно осмислен стремеж към социална правда. Между християнството и национализмът няма и не може да има противоречие. Откъсването от света за спасението на собствената душа не е християнско. Човечеството се спасява чрез жертвата на Христа. Човек се спасява чрез жертвата за другите. Личното усъвършенстване, което изисква християнството, е възможно само в служба на социалната правда и на нацията. Християнството не изисква отчуждение от света, а подчиняване на надличните единства, на надличното битие. Истинският живот не е в индивидуалния живот на личността, а в живота и в надличните средства, в надличното битие и в най-висока степен – в абсолютното битие. Християнството подчертава идеята за човека, без да отрича идеята за нацията. То признава държавата и иска да и се отдава нейното. Идеята за интернационаната общност е чужда за християнството. То иска да бъде проповядвано не на човеци, а на народи и езици. То зачита народите и езиците и ги обединява не в човечеството, а в Бога.
Християнството има история и остава исторически обусловено в нея. За това, отначало проповядвано само на евреите, то можеше да каже, че не е добре кучетата да ядат хляба на децата. Чужо на еврейския дух и невъзприето от него, то намери почва сред другите народи на Римската империя. Възникнало и израстнало в границите на Римската империя в епохата, когато се създаваше имперското и национално единство, християнството по необходимост разви имперска насока, портив „локалния патриотизъм”. Тази негова имперска и национална насока го наложи по време на възникването им чрез обединяване на племената на новите нации, образувани на мястото на римската империя и по нейните граници. Религиозното отношение на затвърдените нации намери организан израз в националните църкви. Националната църква не противоречи на вселенския принцип на християнството. Вселенската църква не е организация, а идея. Само римо-католичеството схващ вселенския принцип, като организационен принцип на едно реално единство. Но националните църкви се образуваха все пак и в римо-католическия свят, било то вътре в него, като галиканската църква, било отделяйки се от него, като англиканската църква.

Националната църква е условие за национална солидарност. Идеята за необходимостта от национална църква, като елемент на национална организация и условие на национална солидарност, без която нацията и държавата не могат да пребъдат, е съществувала винаги в християнския Изток. Нашата история дава, ако не първия, във всеки случай най-яркия пример. Известна е борбата за национална църква на кхан Борси, воден от мисълта, че без национална църква, националната солидарност и държавата не могат да се считат за затвърдени. Историята оправда това. В българската църква нацията ни се осъзна. През византийско и турско робство църквата ни остана единствената организация на националното обединение. От манастирската килия на един монах събрал в себе си духа на българската църква, излезе искрата на националното ни възраждане. Пак в борбите за българска църква, българската нация се осъзна и се подготви за политическото си освобождение. Българската църква бе стража на общобългарския идеал след Берлинския договор. И днес единствената организационна връзка между отечеството ни и българите в Америка остава българската църква.

Църквата е национална уредба, национална организация. Израз на религиозното и политическото отношение на нацията, съответно, църква и държавата имат обща основа и не могат да бъдат в противоречие, щом бъдат правилно разграничени. Църква и държава трябва да зачитат сферите на дейността си. Те трябва да съгласуват дейността си, с оглед на едно по-пълно осъществяване на основните стремежи на нацията за социална правда и национална мощ. Църквата, като организация и общественост трябва да се подчинява на държавата, която е отговорнаа организация за осъществяване на основните стремежи на нацията. Държавата, от своя страна, трябва да се подчинява на църквата по отношение на религиозните и догматически въпроси. Това е отношението между църква и държава, което винаги е съществувало в християнския Изток. Опитите в ново време православната църква да се политизира, да обоснове своята независимост и надмощие по отношение на държавата, са западно влияние, римо-католически уклон от традициите на източната църква.

Защитата на църквата срещу враговете и трябва да се води и с политическите средства на държавата. За настъплението си, обаче, църквата трябва да разчита само на себе си и на своята пропаганда. Съществуването на национална църква определя положението на другите вероизповедания, които не могат да бъдат национална уредба. Това в никакъв случай не означава и не трябва да води до преследването им със средствата на държавата.

Националният характер на българската църква изисква да не се създават непреодолими прегради между българи. Недопустимо е, православният грък, руснак, румънец и рп., да ни бъде по-близък от православния или иноверния българин. В името на религиозното единство не бив а да се руши националното единство. Пълното обхващане на българската нация в българската държава трябва да бъде наш идеал.

Алeксандър Белев

http://nacionalensvetogled.wordpress.com/


Категория: Политика
Прочетен: 847 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 04.06.2010 11:32
http://www.bgsever.info/

 

Фирма "Юнион Ивкони", която вече прави каквото си иска в Плевен (виж стр. 1, 4), е лансирана от кмета Найден Зеленогорски и е потенциалният купувач на фалираното общинско дружество "Автобусни превози" и бъдещият печеливш на най-атрактивните междуградски линии. Запознати твърдят, че "Юнион Ивкони" е част от "обръчите" на ДПС и на Ахмед Доган. Ако това е вярно, е интересен въпросът защо зам.-председателят на СДС Зеленогорски се сдушава с омразното на неговата партия ДПС?

Отговорът може да бъде търсен в две посоки - икономически или политически интереси (макар че едното не изключва другото). Като се има предвид, че името на плевенския кмет вече се спряга от лидерите на Синята коалиция за кандидат-президент догодина, нещата се изясняват. Защото е известно, че без подкрепата на ДПС трудно може да бъде избран държавен глава.

Всъщност в Плевен коалицията СДС - ДПС си съществува отдавна - общинският съветник Вахид Арслан винаги подкрепя на сесиите на местния парламент предложенията на Найден Зеленогорски.


 


Категория: Политика
Прочетен: 1110 Коментари: 1 Гласове: 1
http://www.bgsever.info/


Тролейбусният транспорт заплашен от ликвидиране

 

Частни автобуси се движат по същите линии, софийска фирма прави дъмпинг

 

imageПоля ТОМОВА

От близо десетина дни в Плевен тролеите вече имат конкуренция - частни автобуси. Оказва се, че рейсовете припокриват напълно тролеите по три основни линии в града. "Често пътувам и от няколко дена какво става - първо идва тролей, а веднага след него - рейс по същата линия. Ако не е в натоварените часове - сутрин и вечер, и тролеят, и рейсът возят по неколцина души", споделя Петър Илиев, който от години ползва обществен транспорт. Освен че се движат по линиите на тролеите, част от автобусите имат и по-ниски цени на билетите - 60 ст. за билетче в рейса, срещу 70 ст. в тролея. Практиката сочи, че тези десет стотинки разлика могат да мотивират хората да предпочетат по-евтиния превоз. Репортерска проверка установи, че има пътници, които изчакват автобусите точно поради тази причина и не се качват в тролея.

Причината за навлизането на частните автобуси на територията на Плевен от кметството обясняват с наредба, според която хората с увреждане трябва да получат достъп до обществения транспорт, нещо, което те не могат да получат в тролейбусите. Частните автобусни линии фигурират в транспортната схема на Плевен още от 2002 г. Едва тази година обаче се намерила фирма, която да ги обслужва. Така на пазара в Плевен стъпва "Юнион Ивкони". Според официалния сайт на община Плевен след проведен конкурс за възлагане на обществен превоз на пътници по основните градски автобусни линии и съгласно подписания договор, следващите осем години софийската фирма ще обслужва следните автобусни линии - №5 - бл. "Свобода - Язовира, №3 "а" - Сторгозия - Моста, №5 "а" - гарата - "Дружба", №9 "а" - гарата - "Дружба", №33 "Сторгозия" - СИЦ, №99 - бл. "Свобода" - "Дружба", №77 - ЛВТ - СИЦ - Моста, № 17 - Втора клинична база - Гробищен парк "Чаира". Останалите линии в града ще обслужва плевенската автобусна фирма ЕТ "Импорт Експорт 2000 - Величко Великов". Странното е, че автобусите на плевенската фирма возят на цената на тролейбусите - 70 ст. "Въпросът не е защо "Юнион Ивкони" вози на различна от тролейбусите цена, а защо има разлика в цените на билетите между двете автобусни фирми", категорични са хора от "Тролейбусен транспорт", които определят по-ниската цена на "Юнион Ивкони" като дъмпинг.

Фирма "Тролейбусен транспорт" е 100% общинска, освен това е и печеливша. И не на последно място - тролейбусният транспорт е екологичен, за разлика от автобусния, който използва дизел. От кметството коментират пред медиите, че единствената причина за навлизането на автобусите е да се осигури по-добър транспорт за плевенчани, включително и за инвалидите. От общината твърдят, че електрическият транспорт остава приоритет, както и че вероятно ще бъдат закупени нови тролеи. Въпреки това обаче съмненията за нечестна игра и избутване от пазара на тролеите остават. Затова и работниците от общинската фирма излязоха на протест. От общината обявиха, че автобусите се движат през един час. Според служители на "Тролейбусен транспорт", ако това разписание се запази, има шанс елекрическият транспорт да оцелее. Тъй като договорите с автобусните фирми са за осем години, тепърва ще се разбере дали разписанието ще остане в сила. Нищо чудно обаче и плевенските тролеи, които са едни от първите в страната, да последват съдбата на тези в Казанлък, Велико Търново и Габрово - да бъдат избутани от автобусите и нарязани на скрап.




ЕГГЕД поема градските линии, пуска нов за България модел автобуси
Източник: News.Ruse24.bg 09:16 / 28.04.2010 image Отпечатай image Изпрати
image © image image
ЕГГЕД Русе ще обслужва всички градски линии в Русе, стана ясно след взетото решение от комисията по транспорта към общината. След изтичане на законовия срок за обжалване ще бъде подписан договор между Община Русе и дружеството.

ЕГГЕД е поел ангажимент за доставката на голям брой напълно нови автобуси. Те са на утвърдения европейски производител Iveco, доокомплектовани в Kapena - Полша. Ще бъдат оборудвани за превоз на трудноподвижни лица, ще притежават сертификат за екологичност EURO5+, с нисък разход на гориво и ще предлагат по-добър комфорт на пътниците.

Новите превозни средства ще заменят по-голямата част от поостарелите и тромави мерцедеси, експлоатирани в момента, като с тях пътуването ще стане по-бързо и удобно. В България вече са пристигнали първите 10 нови автобуса. Тъй като този модел се внася за първи път у нас, предстои неговата сертификация от българската администрация. До седмици те ще са на разположение на русенските пътници.

До дни пък се очаква пристигането на нови тролейбуси от Швейцария, с които ще приключи обновяването на електротранспорта в града.


http://news.ruse24.bg/

Тази фирма не отдавна искаше да купи и транспорта на Плевен...
Идеята беше подкрепена от общинските съветници на партиите СДС, "Атака", "Солидарност" и ДПС. Само ГЕРБ гласува "против"...






Категория: Политика
Прочетен: 3528 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 04.06.2010 02:17
Категория: Политика
Прочетен: 1052 Коментари: 2 Гласове: 3
Последна промяна: 03.06.2010 03:52
Искам да ви разкажа едно много вълнуващо мое преживяване, свързано с поезията на Ботев. Бях ученичка във втори клас и живеех заедно с майка ми и нейна приятелка в нашия апартамент. Моята майка беше взела у нас една своя приятелка на име Златка  да живее, за да не бъда оставяна без надзор, двете работеха в различни смени в една шивашка кооперация и така в къщи винаги имаше някой.
Един ден леля Златка беше заспала, уморена от нощна смяна в стаята, където готвех уроците си.  След като се прибрах от училище влезнах леко на пръсти в стаята и седнах на масата за да подготвя домашните си за следващия ден. В един момент попаднах на стихотворениено на Ботев за Хаджи Димитър, зачетох се и без да се усетя запях с пълен глас. Бях се пренесла мислено на поляната при ранения юнак, виждах сабята  и пушката му, самодивите около него, които го прегръщаха и лекуваха. Към края на песента силно прохъркване ме стресна и аз се върнах към реалността, разбрах че съм забравила къде се намирам, както и заспалата леля Златака. Уплаших се силно, но после се успокоих, че не съм успяла да я събудя съвсем. Затворих си книжката и продължих да се занимавам с домашните си.

Мисля си сега, какво силно влияние е оказала неговата поезия върху една непредубедена и чиста детска душа и колко ли хора,  за съжаление, не са успели  навремето да се събудят от неговите призиви за борба срещу турското робство.
Така умират героите, на поляната, в планината, достигнати от предателски куршум и кървите се леят, а слънцето неумолимо пече, така и Ботев намира смъртта си, а може би тя го намира, както при Хаджи Димитър, както при много други поборници. Но стига мъка, те са отдали своя живот за нас, тяхното поколение, дали сме достойни за тяхната саможертва?

А този откъс от стихотворението е  един чуден  бисер в короната на неговата поезия:

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!

В такива моменти винаги си спомням за героинята на  Иван Вазов, безстрашната Баба Илиица – битката й с природните стихии, как подтиснала болката в себе си след смърта на своето внуче, с риск за живота си намира сили да помогне  на непознатия ранен бунтовник. Така успява да  спаси един от Ботевите четници, след разгрома на четата му от връх Околчица.. Тя живеела във врачанското село Челопек,  което се намирало в близост до връх Околчица и скалните възвишения Ритлите. Според жителите на селото, баба Илийца е вървяла по пътека в тази местност, а малко по-надолу е прекосила с лодка река Искър.  При посещение на това село Иван Вазов научава за нея и описва подвигът й в разказ.   Когато изучавахме този разказ в училище, бях в 6-ти клас и за домашно правихме анализ на героинята. Аз така образно си представях нещата, описани в този разказ, сякаш присъствах невидимо там и написах следното стихотворение, което имам желание да споделя с вас.Може да не е съвсем идеално, но тогава излезе направо от сърцето ми.   Край Искъра мътен, в нощ непрогледна, аз чувам веслата, как гребат в тишината.   В старата лодка, кой ли седи? Една българка смела, с болно дете до гърди.   Канари тъмнеят, реката шуми, ветрове беснеят, луната се скри.   Задава се буря и танц със смъртта, Баба Илиица гордо
изправя снага.
  В битка неравна се хвърля без страх, греблата се чупят и стават на прах.   Борбата е страшна, но с кол вместо тях,  тя стига успешно до другия бряг.
Поклон пред живота и делото на Ботев и неговите четници, Вечна им памет!

http://kasnaprolet9999.blog.bg/

Категория: Политика
Прочетен: 918 Коментари: 0 Гласове: 2
http://www.btv.bg/news/bulgaria/obshtestvo/story/60913038-Razrushiha_pametnika_na_kapitan_Petko_Voyvoda_v_rodnoto_mu_selo_Esimi.html

Разрушен е паметникът на капитан Петко Войвода в родното му село Есими, което се намира в Северна Гърция. За това сигнализира наш зрител в рубриката "Аз, репортерът". Паметникът се намира в частен имот. Изкъртен е постаментът, върху който е положен бронзов бюст.

Положеният венец пред паметта на великия българин не е разколебал неизвестния вандал да разруши основата на паметника.

Зрителят, който ни изпрати любителските си кадри напомня, че паметникът е трябвало да бъде в центъра на родното село на войводата, но местните жители са се възпротивили.

До преди десетина години в Есими се е издигала и родната къща на капитан Петко.

Тя е била разрушена, защото България не е решила да я запази като исторически паметник.

Категория: Политика
Прочетен: 951 Коментари: 0 Гласове: 1
 

image

Дълго време след 1945 година събраните съчинения на Ботев започваха с кратък, половин страничен текст, озаглавен “Символ-верую на българската комуна”. Официалните издания на всеки писател се приемат като образец на достоверност, и все пак при прочитането му дори у неизкушения читател оставаше странното чувство за липса на отстояние във времето, сякаш беше писано от съвременник.

По обясними причини дълго време това недоумение не можеше да бъде изразено  публично. Едва през 1991 се изказа съмнение в принадлежността на този текст към перото на Ботев. В друго време то би предизвикало оживено обсъждане на случая. Но през 1991 общественото съзнание беше завладяно от съвсем други неща и това разкритие остана почти без внимание. Днес по въпроса цари неловко мълчание.

 

Българската историческа наука обитава пространство, в което историческите и литературни митове се ценят наравно с фактите. Не само Ботев е бил преиначаван с най-различна, включително политическа, цел. Следователно, всеки критичен поглед върху случая е от полза. Да отдели зърното от плявата – това е и целта, която си поставя настоящото изследване.

image

Последната, най-непопулярна снимка на Ботев. Може би защото не отговаря на официалния негов образ. Но дава най-добра представа за външния му вид.

Документите, свързани с появата на “Символ-верую” в българската литература не са много. От тях се вижда, че заслугата за това имат три лица: Велико Попов, познат на Ботев от хъшовските му години в Галац (1871-72), известният публицист и издател Георги Бакалов и също така известният изследовател на Ботев Михаил Димитров. Към тях трябва да добавим и още един ботевист, който не е акуширал при раждането на “Веруюто”, но е оставил значителна документация по случая – публициста Василе Христу (Васил Христов Николов, 1905-1968). Сведенията на М. Димитров, изложени в бележките към редактираното от него издание на Ботевите съчинения (т. I и III,1945) са най-пълният текст, описващ появата на бял свят на „Веруюто”. Тук ще предадем най-същественото от тях.

През юни 1924 (запомнете датата!) М.Димитров посещава в Стара Загора възрастния вече В.Попов и от него научава, че последният е притежавал интересни документи от Христо Ботев, „но през  80-те години (на 19 век – б.а.) бил посетен от Зах. Стоянов, който тогава бил председател на народното събрание и в качеството си на такъв му заповядал (! – б.а.) да му даде всичко, каквото има за Ботева; Величко Попов предал ценните документи, като запазил за себе си преписи.” На въпроса: какви са били тези документи, той отговаря: “Такива, от които комунистите биха се възгордели, ако ги знаеха!” Естествено, М.Димитров пожелал да види тези документи, но В.Попов отговорил, че “те са затурени така, че не може в близките дни да ги има на ръка” и ще му изпрати преписи от тях, като ги намери. След месец М. Димитров наистина получил писмо с текста на “Символ-верую на българската комуна”. (фиг.1) На гърба на същото писмо В. Попов саморъчно е написал: (правописът осъвременен)

“1871 г. пролетта Ботев живееше с мене в училището в Галац, дето бях учител. През април основахме комунистически комитет. Ботев написа верую на комуната. Поздравихме телеграфически Парижката Комуна и тръгнахме да основаваме бюра и в други градове, гдето оставяхме преписи от Верую. Ст. Загора, 14 юлия 1924 г. Препис от веруюто пращам на г. Михаил Димитров, София. В. Попов.” (фиг.2)

image Фиг.1. “Оригиналът” на “Веруюто”. ИИ №2858/1967 г. (от сборника “Хр. Ботев”, Р. Стоянова, Н. Жечев, 1970)

image Фиг.2. Гръб на същия документ.

Текстът на това писмо става официален текст на “Веруюто” след 1945. Днес то се намира в архива на Института по история към БАН, № 2858/1967, предадено там от М. Димитров. В някои по-късни издания на Ботев то се сочи вече като оригинал.

Следващата, 1925 г. М. Димитров получава препис от още един документ – телеграма до Парижката комуна, който по-късно изгубва. Но той ясно си спомня, (в същите бележки) че на нея “Ботев се е подписал като председател на българската комуна, а Величко Попов като неин секретар”.

Свидетелствата на Г. Бакалов са по-малко и не добавят нищо към казаното дотук. Той, обаче, се е срещал с В. Попов по-рано – около 1921, когато публикува надписа от портрета, подарен от Ботев на В. Попов: “Въ памятъ на комунистическите ни подвиги брату Вел. Попову, Хр. Ботйов, 1 майя 1875, Букур.”

Най-важни са сведенията на самият В. Попов. Освен цитираната по-горе приписка, това са две писма, от 4 и 27 ноември 1921, до ЦК  на БКП. За тях научаваме от Василе Христу. Първото от тях, обнародвано от същия във в. “Литературен фронт” от 8 декември 1944, гласи: (правописът осъвременен)

“Стара Загора, 4 ноемврий 1921 г.

До Централния комитет на комунистическата партия в София

На 18 март т.г. подарих на тукашната комунистическа организация: 1) една моя фотография от 1901 г. салонен формат с подпис на гърба, че подарявам по случай 50 годишнината от Парижката комуна от 1871 г., когато станахме с Ботев комунисти.

2) един мой портрет с дълга коса, фотографиран в Галац през същата 1871 г. Не ми се вярва целия комитет да е уведомен за портрета.

През 1887 г. Захари Стоянов дойде при мен в Ловеч (дето служех като председател на окръжния съд) и му дадох доста писмен материал по другаруването ми в Ромъния с Ботева. От този материал по-важните подробности Захари Стоянов в книгата си “Хр. Ботйов” нарочно не е печатал (като държавник тогава), а някои е изопачил. Дадох му и преписа от телеграмата, с която поздравихме по Великден 1871 г. Комунарите в Париж – но той не ми ги върна, а като умря и аз не ги подирих. Жалко, ако тези ценни документи са пропаднали.

Благодарение, че аз бях запазил преписи, и от м. март т.г. ги дирих и най-сетне намерих само преписа от Веруюто, но още ще потърся и надявам се да намеря и преписа от телеграмата.

От месец насам почнах да правя и ония бележки по комуната, които Захари Стоянов не е благоволил да напечати в биографията на Ботев.

Ето защо, водим от тоя род мисли, рекох да пиша, да знаят и в София за тия неща, добре ще да е.

Здравейте Велико Попов.”

Част от същото писмо публикува и М. Димитров в споменатите по-горе бележки.

Второто писмо, за съжаление, В. Христу не публикува, а само преразказва части от него (в. “Народ” от 2 юни 1947): “…Вел. Попов обяснява, че има подарен портрет от Христо Ботев; тоя портрет галацкият учител е възнамерявал да отстъпи на Централния комитет на Комунистическата партия. Интересните бележки в това писмо са тези, гдето Вел. Попов счита себе си другар “на Ботева, най-старият комунист, секретар на българската комуна от 1871 г.” От цитата не става ясно кой е най-старият комунист – В. Попов или самият Ботев. Той, обаче, кореспондира с едно твърдение на В. Христу от първата му статия: че, по сведение на Д. И. Полянов, “касаело се до откупуването на тоя портрет от Комунистическата партия през 1920-21 г. За тоя портрет се е искало голямата сума от 12,000 лева, а на времето такава сума не е било възможно да се плати.”

Къде се намират днес тези писма не се знае. В архива на ЦК на БКП ги няма. Как са попаднали у М. Димитров и В. Христу също не е ясно. Въпросите се увеличават и от това, че текстовете на първото писмо у двамата се различават, макар и не по смисъл*. Всички по-късно публикували ги автори се позовават на В. Христу. Може би в недостъпният засега архив на М. Димитров ще се намерят следи от тях.

И, накрая, ще споменем още два документа, които се намират в архива на ИИ под № 518 и 519/1950, предадени там от  Златан Попов, син на В. Попов. Първият от тях (фиг.3) гласи:

“Преписъ от телеграмата подадена по Великденските праздници 1871 г. от Галацъ

Paris

Comite de la Commune,

Salutations fraternelles et cordiales de la part de la Commune Bulgare.

Vive la Commune!

Revolutionaires emigrants Botiof, Popof.”

Отдолу едва се чете нещо като “черновата”. Документът е написан с молив.

Фиг.3. Текст на телеграма до Парижката комуна. ИИ №518/1950 г. (От сборника “Хр. Ботев”, Р. Стоянова,

Н. Жечев, 1970)

image

В този документ, който официално се води за препис още от ботево време, липсват титлите: ”председател на българската комуна” и “секретар на българската комуна”, които М. Димитров “ясно си спомня”, че са фигурирали на неговия препис. Почеркът не е на В. Попов. (фиг.4 и 5)

image

Фиг.4. “В” от текста на телеграмата (горе) и “В” от подписа на Велико Попов (долу)

image

image

Фиг.5. Думата “Галацъ” от текста на телеграмата (горе) и написана от ръката на Велико Попов (долу). Ясно се вижда разликата в почерците.

image

Вторият документ съдържа текст на “Веруюто”, съвпадащ (с несъществени разлики) с текста, изпратен на  М. Димитров и написан на подобна карирана хартия, но с молив. (фиг.6)

image Фиг.6. Втори текст на “Веруюто”. ИИ №519/1950 г. (от същия сборник)

Почеркът на писалия го напомня почерка на В. Попов, но се различава от него по изписването на буквите В, м, л, т и др. и е по-закръглен. Твърде вероятно е да е на някое от децата му. Странното в документа е, че на гърба му е написано с почерка на самия Златан Попов: “Намерено от Геор. Бакаловъ, въ Русия въ една библиотека въ Одеса”. (фиг.5)

image Фиг.7. Гръб на същия документ с приписката на Златан Попов (от същия сборник)

В едно свое писмо – отговор на запитване от Института “Хр. Ботев”, което се пази в същия архив под № 520/1950, (фиг.8) Златан Попов уверява, че и двата документа са писани с почерка на В. Попов, преписът на телеграмата е от “емигрантско време (от Ромъния)”, а на “Символ-верую” от 1887. Тези твърдения трябва да бъдат отхвърлени, защото противоречат на казаното от баща му, че е предал оригиналите на З. Стоянов, на очевидния факт, че телеграмата и “Веруюто” са писани с различни почерци и на писаното от самия Златан върху гърба на “Веруюто”.

image Фиг.8. Писмо на Златан Попов, ИИ №520/1950 г. (от същия сборник)

Всички тези разминавания в документите и източниците не биха могли да останат незабелязани дори при едно незадълбочено изследване, каквото несъмнено е имало. Явно сме изправени пред съзнателно премълчаване на факти досега.

***

За пръв път “Символ-верую”-то е публикувано от Г. Бакалов в “Жизненият път на Ботев”,1934. Но в тази публикация текстът съществено се различава от познатия днес: той съдържа 22 думи по-малко. При това разликата е странна: в цитираните по-долу две изречения:

“И в единний комунистически ред на обществото, спасител на всички народи от вековни тегла и мъки чрез братски труд, свободи и равенство.

И в светлия животворящ дух на разума, укрепляющ сърдцата и душите на всички хора за сполуката и тържеството на комунизма чрез революция.”

подчертаната с курсив част липсва и двете изречения са слети в едно. Така се изменя и смисълът на казаното – излиза, че сърцата и душите на хората укрепват не от духа на разума, а от единния комунистически ред на обществото. Невероятно е Г. Бакалов да е допуснал неволно такава грешка при обработката на текста. По-скоро това е текстът, с който той е разполагал. Следователно, съществуват поне два варианта на текста на “Веруюто”, а начинът на вмъкване на допълнителната част навежда на мисълта за по-късно дописване на първия. В бележка към изданието Г. Бакалов съобщава, че е намерил това неизвестно Ботево произведение в Московския централен архив като донесение от руския консул в Галац.

С това приписката на Златан върху втория екземпляр ня „Веруюто” става още по загадъчна. От една страна, тя не би могла да се появи преди въпросната публикация на Г. Бакалов, т.е., преди 1934. От друга, в нея се говори за Одеса, докато Бакалов се позовава на Московския архив. От трета – текстът на този екземпляр не съвпада с текста, публикуван от Бакалов през 1934. От четвърта – самият Златан по-късно, когато го предава в архива на института „Хр. Ботев”, твърди друго за произхода му. (Нещата стават ясни само ако изоставим формалната логика и си припомним някои особености на балканските порядки. Просто Г. Бакалов и Зл. Попов са се наговорили какво да лъжат по въпроса, но не са се наговорили добре, или са забравили подробностите и така се е получила въпросното разминаване.)

Втората публикация е пак на Г. Бакалов – в задгранично издание на Ботеви произведения (Киев,1940). Тук вече е поместен пълният вариант на произведението. За трети път то е публикувано от В. Христу (в цитираната по-горе статия от 8 дек. 1944). Неговият текст възпроизвежда съкратения текст на Г. Бакалов от 1934 и вероятно е взет от там.

М. Димитров в споменатите бележки от 1945 разкрива, че Г. Бакалов е излъгал при първата публикация: “Той бе уверен, че полицията ще да се намеси по това обнародване и за да й пресече пътя да издирва откъде и как е попаднал този документ в ръцете му, принуди се да съобщи, че го е намерил в архивите в Русия.” Същевременно той упреква В. Христу, че е обнародвал “Символ-верую” като “неизвестни данни” за Ботев, без да се позове на Г. Бакалов. Така М. Димитров показва, че прави разлика между почтена и непочтена фалшификация.

Първата публикация на телеграмата до Парижката комуна е от В. Христу във в. “Народ” от 8 септ. 1945. Втората – на М. Димитров в съчиненията на Ботев от 1945. Между двете има разлики, най-съществената от които е, че в публикацията на В. Христу липсва изречението “Vive la commune!”. Като вземем предвид и изчезналия препис на М. Димитров от 1925, в който подателите са били подписани като “председател” и “секретар” на “Българската комуна”, става ясно, че съществуват дори три варианта на текста на тази телеграма.

През 1991 текстологът и литературен историк Илия Тодоров публикува в сп. “Летописи” (бр. 1, 1991) обстойно изследване, в което оспори принадлежността на “Символ-верую на българската комуна” и телеграмата до Парижката комуна към перото на Ботев. Доводите му са солидни: ние познаваме “Веруюто” в късен текст от 1924, писан не от ръката на Ботев; невероятно е да подозираме Захари Стоянов в укриване на сведения и документи за Ботев; езикът на “Символ-верую” не е езикът на Ботев, а езикът на Коминтерна. В текста им има фактически грешки: например, до април 1874 Ботев никъде не се е подписвал като “Ботйов”, нито е бил известен под това име, а само като “Петков”, “Христо Петков” или “Христо Б. Петков”. Прилагателното “единен” (“единний”), щедро използувано в текста, не се среща в речника на Ботев, нито в речника на Найден Геров и вероятно е образувано в българския език по-късно под руско влияние. И. Тодоров задава основателните въпроси: защо В. Попов е мълчал половин век за притежаваните от него Ботеви произведения? Защо, след като ги е обявил през 1921, отново не ги е публикувал? Защо не са направили това и ботевистите Г. Бакалов и М. Димитров? Дали ако някой е постъпил “неморално” в случая, това не е З. Стоянов, а самият В. Попов?

Основният извод на И. Тодоров е, че няма доказателства за автентичността на тези произведения.

Никое изследване не може да бъде изчерпателно. Нашата цел е да продължим от там, където е стигнал И. Тодоров. И понеже той се занимава най-вече с фактологията на въпроса, ние ще наблегнем на психологическата му страна – защо и как се е стигнало до дописването на Ботев.

***

Нека се върнем към странното писмо на В. Попов от 4 ноември 1921. Това е един твърде любопитен текст: в него авторът преди всичко съобщава, че е подарил две свои фотографии на местната комунистическа организация. Да подаряваш свои портрети на политическа сила, че и да уведомяваш централния й орган за това, е доста странна постъпка. Тя показва, че авторът й се изживява като част от историята. По-нататъшният текст на писмото може да се приеме  като допълнително оправдание за това, но  предизвиква недоумение: авторът споменава, че е намерил “преписа от Веруюто” без да обяснява що е това и дори си позволява да го членува –  така, сякаш говори за нещо вече познато на респондента му. Та нали, по презумпция, този документ все още не е известен никому?

Можем да си обясним това противоречие, ако приемем, че В. Христу не е обнародвал целия текст на писмото. (Макар на два пъти да подчертава, че това е “пълният” му текст.) Това е доста вероятно – той е известен с недобросъвестното си отношение към източниците. В бележките на М. Димитров, който също е запознат с текста на това писмо, намираме потвърждение на това допускане. След като цитира част от писмото (с някои разлики от текста на В. Христу), той продължава: “В същото писмо Величко  Попов говори и за моя покоен приятел Георги Бакалов, който, разбира се (откъде се разбира? – б.а.), знаеше своевременно за находката на тия два документа, но и той отначало намираше, че не може да се обнародват”. Става ясно наличието на предшествуваща писмото работа по “легитимирането” на тези документи, и то с участието на Г. Бакалов.

Но грижата за тях е само второстепенна тема в писмото. Ако го прочетем внимателно, а също и това, което е останало от другото му писмо, ще видим, че основната им цел е друга – с тях В. Попов иска да подчертае пред ЦК на БКП собствената си значимост: подарява портретите си и  загатва за неизвестни сведения за Ботев. След като това не прави нужното впечатление, той отива по-нататък: предлага за откупуване портрета на Ботев и нарича себе си “най-старият комунист, секретар на Българската комуна от 1871”.

Няма да разнищваме въпроса дали В. Попов наистина е изпратил тези писма, и ако го е направил, как те са попаднали у М. Димитров и В. Христу. Само ще обърнем внимание на странния факт, който и М. Димитров не забелязва: В. Попов уж изпраща писмо след писмо, с които уведомява не друг, а централното комунистическо ръководство за наличието на двата документа – „Веруюто” и телеграмата до Париж, и въпреки това, три години по-късно се оказва, че никой нищо не знае за тях – на въпроса на М. Димитров какви са тези документи, той отговаря: “Такива, от които комунистите биха се възгордели, ако ги знаеха!” (к.м.-б.а.)

Същият вкус на съмнение оставя и “благородната лъжа” на Г. Бакалов за намирането на “Символ-верую” в Русия. Тогавашната полиция не е имала отдел, съответствуващ на по-късното Шесто управление на ДС. Най-многото, което тя е можела да направи, е да конфискува книгата му. Както виждаме, тя не е направила дори и толкова. Но ако беше решила да го стори, с какво твърдението, че “Символ-верую” е намерено в Русия би попречил на това? Може би Г. Бакалов е искал да предпази информатора си В. Попов? Но по това време той вече от седем години е покойник!

Истинската цел на Г. Бакалов е друга. Той иска “да пресече пътя” не на полицията, а на обективния изследовател. Твърде пресни са били още следите на крехката манипулация по времето, когато издава книгата си. Лесно е можело някой да иде до Стара Загора, да разрови фактите и да зададе множество неудобни въпроси. Докато  Русия е далеч.

Десет години по-късно вече няма кой да задава въпроси. И от лъжата повече няма нужда. Тя може да се признае.

Такива са и всички останали свидетелства по случая: различаващите се текстове, противоречивите показания на Златан Попов, фантастичните данни на В. Христу за някакви уж намерени в Румъния екземпляри на “Верую”-то. Последният, например, твърди, че всичките пет деца на В. Попов имали свои преписи на този текст, направени от татковия им препис. Излиза, че цялата им къща е гъмжала от такива преписи, и въпреки това, през 1921 собственикът й осем месеца не може да намери  такъв, а през 1924, когато е посетен от М. Димитров, пак по никакъв начин не може ”да го има на ръка”. Всяко полицейско дознание би установило кошаревския характер на много от тези свидетелства, а свидетелите ще попаднат в кръга на заподозрените.

image Велико Попов като млад.

Ако първото, което забелязваме в свидетелствата на В. Попов е желанието за  самоизтъкване, то второто е неприязънта му към З. Стоянов. Причините за тази неприязън имат ключово значение за разбиране на станалото, затова нека се опитаме да ги обясним.

Публикуваните от И. Тодоров две писма, разменени между двамата, показват, че тази неприязън не съществува докато З. Стоянов е жив. Напротив, тонът им е приятелски, Захари му изпраща своя книжка, Велико му благодари и т.н. Нетърпеливият Захари непрекъснато иска от В. Попов да му изпрати материали за биографията на Ботев, а В. Попов, най-вече от немукаетлък, все не намира време. Накрая, за щастие, З. Стоянов му идва на крака в Ловеч и успява да събере каквото може. Защо Велико ще му дава оригинални документи, след като е разполагал с преписи? За да оправдае нелогичната постъпка, той по-късно твърди, че му е било заповядано да го стори.

З. Стоянов няма никакви причини да крие части от полученото, още повече ако това са оригинални ръкописи на Ботев. Нито да игнорира Попов. И двамата са бивши революционери, съмишленици и дори съпартийци – В. Попов е привърженик на  Стамболовата партия, от името на която З. Стоянов е председател на Народното събрание. Когато десетилетия по-късно той обвинява Захари, че го е направил “като държавник тогава”, това просто е проекция на съвременни обществени отношения върху миналото. По времето на Стамболов несъществуващото тогава комунистическо влияние не е било заплаха за никой държавник. И наистина, като отворим биографията на Ботев, виждаме, че З. Стоянов обилно е използувал казаното му от В. Попов. За галацкия период от живота на Ботев той е основният източник. Когато  описва този период, авторът споменава името на Попов поне девет пъти. Трябва да сме благодарни на Захари за това, че е съхранил спомените на Велико, след като ги е извадил, както се казва, с ченгел от устата му. Самият Велико, както виждаме, не го е направил. А не да го упрекваме, че е скрил нещо.

Но прави впечатление, че В. Попов играе в тези събития периферна роля. Той е по-скоро наблюдател, отколкото участник в събитията. Докато Ботев прави съзаклятие с хъшове, тайнствени руски емигранти и пр., Велико му дава подслон, отвреме-навреме го храни и най-многото – укрива в училището подгонени от полицията съучастници.

За неговото място в събитията най-добре говори един цитат от биографията: “Велико Попов участвувал един път (к.м.-б.а.) в събранието им (на Ботев и другите хъшове – б.а.) и чул, че тия цели били следующите: да се съставело едно социалистическо-хъшовско общество от българи-емигранти, което да има своя печатница, свой орган, библиотека, програма, устави и пр.”

image Същият в хъшовски дрехи

Всеки човек вижда себе си в центъра на това, което се случва. Когато В. Попов е описвал Ботев, той несъмнено е очаквал да види в  книгата на Захари себе си от дясната му страна, или нещо като “Ботев, vue par Велико Попов”. Когато прочита обективното описание на събитията, естествено е той да остане разочарован и това разочарование с времето прераства в неприязън към автора.

Как можем да съвместим сведението за това случайно участие на В. Попов в събранието на ботевите съмишленици с разказа му от 1924: ”…През пролетта (на 1871-б.а.) основахме комунистически комитет. Ботев написа верую на комуната. Поздравихме телеграфически Парижката комуна и тръгнахме да основаваме бюра и в други градове, гдето оставяхме преписи от “Веруюто”? Ако приемем казаното от него за вярно, излиза, че през пролетта на 1871 Ботев, успоредно със социалистическо-хъшовското си общество изведнъж създава една нова организация, състояща се само от него като председател и В. Попов като секретар, с единствен програмен документ “Символ-верую на българската комуна”, и двамата тръгват да основават бюра (комунистически, според М. Димитров).  С какво са се занимавали тези бюра след основаването им? Може би с препрочитане и наизустяване на “Веруюто”? Защо в това не участвуват другите съмишленици на Ботев? Защо разнасят преписи, когато, както отбелязва И. Тодоров, печатницата на Паничков им е била под ръка и нищо не е струвало да напечатат стотина бройки? По това време от град на град се е ходело доста по-бавно от днес – къде пеш, къде с файтон, къде с кораб по Дунава. Във всички случаи е отнемало дни. В. Попов е трябвало да зареже училището, в което е единствен служител, насред учебната година и да тръгне да основава бюра. Но това някак си не прави впечатление на училищното настоятелство и той остава учител чак до 1874.

Дали през 1887 В. Попов е разказвал всичко това на Захари? Най-вероятно и през ум не му е минало. И самият Захари, който е бил наясно с нещата повече от всеки друг, не би му повярвал. Нека припомним само с каква ирония се отнася той към “спомена” на Ив. Вазов за съзерцателното му пътуване по тракийското поле през пролетта на 1876.

Същите подозрения изникват и в случая с телеграмата до Парижката комуна. Какво означава изразът ”Българска комуна” през 1871? Какво биха си помислили в комитета на Комуната, ако наистина бяха получили телеграма с такова съдържание? (Както съобщава М. Димитров, който лично е правил издирвания в архива на Парижката комуна, там такава телеграма няма.) Нищо друго, освен че в българският град Галац населението също е въстанало и е провъзгласило комуна, подобна на парижката. Само че какво беше това “България”?

Представете си как през 1968, в разгара на Пражката пролет, Александър Дубчек получава телеграма с поздрави от Нубийската пролет, само че изпратена, кой знае защо, някъде от Етиопия. Какво би си помислил? Че го будалкат, разбира се.

Не, и това не би казал през 1887 В. Попов на Захари.

Ако сравним езика на “Символ-верую” и езика на автентичното Ботево произведение “Смешен плач”, писано по същия повод, ще видим, че навсякъде  в последното Ботев използува думата “комунист” в смисъл на “участник в комуната”. Когато, обаче,  говори за идеологията на същите тези комунисти, той я нарича с обичайния за онова време термин “социализъм”. Ако беше автор на “Символ-верую”-то, Ботев би казал: “Изповядвам единия (не единния – б.а.) светъл социализъм”, а не “комунизъм”. Другаде Ботев използува думата и в смисъл на “симпатизант на комуната”. В неговата биография З. Стоянов се придържа към това, като за конкретните участници използува и термина “комунар”.

През 1887 В. Попов прави същото. Когато дава сведения за Ботев, той говори за “социалистическо-хъшовско общество” (а не за “комунистическо-хъшовско”), “което да влезе в съобщение с другите социалисти и конспиратори в Европа”.

***

През 1921, петдесет години след Парижката комуна, думата “комунист” има вече друг смисъл. Две години преди това партията на тесните социалисти в България се е преименувала на “комунистическа” и е започнала да се болшевизира. Нейни членове от 1920 са Г. Бакалов и М. Димитров.

Променил се е и самият Велико Попов. След убийството на Стамболов той, като негов привърженик, е имал големи неприятности и се затворил в себе си. Оттеглил се от политиката, не намирал общ език с хората, отказвал да говори за миналото.

Не знаем кога той е започнал да симпатизира на комунистите. Но е ясно, че през 1921 старият и забравен човек вижда една възможност да напомни за себе си. Отключващият фактор ще да е бил надписът на портрета, подарен от Ботев, напомнящ за “комунистическите им подвиги”. Възможно е и Г. Бакалов да е помогнал с някои идеи. Общоизвестни са неговите напъни да изкара Ботев предтеча на комунизма в България.

Противно на някои мнения, на В. Попов  не е било трудно да напише “Верую”-то. То просто е пародия на православния Символ на вярата: в него Бог Отец е заменен с “единната обща сила на человеческий род”, Исус Христос – с “комунистически ред”, Свети Дух – с “духът на разума” и така до края. Въздействието му, което кара някои да го приемат за Ботево произведение, всъщност е остатъчното въздействие на оригинала.

Най-вероятно решението да направи това не е дошло на празно място. Можем да си представим как Ботев, известен подигравчия (да припомним ироничните му описания на калоферчани, за които разказва З. Стоянов), някога е пародирал пред В. Попов и Символа на вярата. Така, че когато е хванал перото, последният е имал за оправдание пред себе си, че съхранява нещо от Ботев. А за оправдание пред другите му е послужил З. Стоянов. Не можем да кажем дали и до каква степен вдъхновението му се дължи и на двамата леви интелектуалци – М. Димитров и Г. Бакалов. Но след като е започнал, той е намерил у тях достойна подкрепа при подчиняването на действителността към политическите им виждания.

Само че резултатът не може да бъде оправдан извън тесния кръг на партийната целесъобразност. Изправени сме пред подмяна на смисъла. Замяната на значението на думата “комунист” като “симпатизант на Парижката комуна” с “човек, приемащ устава на комунистическата партия” е също толкова недопустимо, колкото и да смесваш значенията на думата “партизанин” като “член на политическа партия, използуващ членството си за лични облаги” (употребявано преди 1944) и “партизанин” като  “въоръжен участник в съпротивително движение” и така да твърдиш, че и по времето на Стамболов е имало партизанско движение. По този начин можем да изкараме Ботев всякакъв – например, анархист. Нима той не е автор на думите: “законът е напечатан само за робовете”?

Кое е най-важното в казаното дотук? Може би, че презумпцията за невинност важи и за Ботев. В един електронен сайт с българска литература “Символ-верую” е публикувано със странната забележка: “това произведение вероятно не е на Ботев, но няма сигурни доказателства в подкрепа на която и да е теза”. Какво по-сигурно доказателство за Ботевата невинност от това, че няма доказателства за неговото авторство?

—————————————————————————————————————————————————–

*) Ето как изглежда частта от това писмо, цитирана и от двамата: (разликите са подчертани)

М. ДИМИТРОВ:

През 1887 г. Захари Стоянов дойде при мен в Ловеч (дето служех като председател на съд) и му дадох доста писмен материал по другаруването ни в Румъния с Ботева. От този материал по-важните подробности Захари Стоянов в книгата си “Христо Ботйов” нарочно не е напечатал (като държавник тогава), а някои е изопачил. Давах му и  п р е п и с а от телеграмата, с която поздравихме по Великден 1871 г. комунарите в Париж – но той не ми ги върна, докато умря, и аз не ги потърсих.

В. ХРИСТУ: (правописът осъвременен)

През 1887 г. Захари Стоянов дойде при мен в Ловеч (дето служех като председател на окръжния съд) и му дадох доста писмен материал по другаруването ми в Ромъния с Ботева. От този материал по-важните подробности Захари Стоянов в книгата си “Хр. Ботйов” нарочно не е печатал (като държавник тогава), а някои е изопачил. Дадох му и преписа от телеграмата, с която поздравихме по Великден 1871 г. Комунаритев Париж – но той не ми ги върна, а като умря и аз не ги подирих.

Тези разлики имат две обяснения – небрежна работа с документите или възможността двамата да са ползували различни текстове на това писмо – взети най-вероятно от наследниците му.

ЛИТЕРАТУРА

Допълнителна осветление по темата може да се получи от следните източници:

1. Захари Стоянов. Христо Ботев. Опит за биография (издавана многократно)

2. Илия Тодоров. “Символ-верую на Българската комуна”, сп. Летописи, бр. 1 1991 г., публикувано и в книгата му “Различният Ботев”,С. 1998

3. Михаил Димитров, бележки към Събрани съчинения на Христо Ботев, т. 1 1945 г. и сл.

4. Георги Бакалов. Жизненият път на Ботев, С. 1934 г.

5. Христо Ботев, Избрани съчинения, Киев, 1940 г.

6. Василе Христу. Неизвестни данни за Хр. Ботев, в. Литературен фронт, 8 дек. 1944 г.

7. Василе Христу. Христо Ботев и Парижката комуна, в. Народ, 8 септ. 1945 г.

8. Василе Христу. За връзките на Христо Ботев с Велико Попов, в. Народ, 2 юни 1947 г.

9. Василе Христу. Велико Попов, другарят на Хр. Ботев, в. Септември, Ст.Загора, 2 юни 1966 г.

10. Кръстю Каруцин. Велико Попов – другар и съратник на Ботев, в. Септември, Сг. Загора, 5 юни 1949 г.

и други.

Автор: Веселин Кандимиров


Категория: Политика
Прочетен: 1070 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 02.06.2010 16:43
http://www.youtube.com/watch?v=IG4Whb4cRBY



Дизраели

Иван Вазов

В България клане и сеч! —

вестяват някои газети,

но аз ви давам честна реч,

че туй са клевети, навети:

отдавна ние знаем веч

журналите какво са цвете.

 

Лъжа е чиста, уж че там

секат народа без пощада,

че от три месеца насам

май много от ножа пада!

От Елиота[1] точно знам:

въз Портата е туй набяда!

 

Не крия тук, че има (ах!)

и две-три села изгоряли,

но турци да бедим е грях,

че туй да сторят са желали:

знам точно, че огъня в тях

сами са българите туряли!

 

А за жените? Може, да…

към тях са слаби османлийте;

но и журналите всегда

държат за капитал лъжите

и тез безброй моми, деца

в колоните им са убити!“

 

 

Тъй нагло лордът с хладен вид

министерската реч си каза —

и тих, циничен, зверовит,

блъвна си страшната омраза

към нас и лъжейки без стид,

очите на света замаза.

 

Но, о, афронт! На туй протест

от хиляди места се дава

и после таз гръмовна вест

лъжлив пред цял свят лордът става.

О, Английо, защо ли днес

бездушен жид те управлява?

 

1876, август

Бележки

[1] Английски посланик в Цариград през 1876 г.

 




Жидов гроб
/еврейски гроб/

Иван Вазов

Издайство, измяна позорна
пропусна врага в крепостта
и Царевец як след упорна
отбрана потъна в кръвта

Бранители храбри паднаха
под турския кръвнишки нож,
палатите царски пламнаха,
огряха зловещата нощ.

На утрешний ден пред пашата
евреин се мръсен яви
целуна му робски полата
и с вид горделив заяви:

Преславний войводо, сполучих
услуга да сторя на вас.
Аз портата таз нощ отключих
и Царевец в твоя е власт

Паша милостиви: награда,
А, ти ли бе хитрия жид?
Велика награда се пада
на подвига твой бележит.

Избягаха гадове смрадни,
остана издайника сам.
Затрупан с камъни хладни,
с храчки,проклятия и срам.


Зверствата на Соломон Леви - Сюлейман паша

Трагичните събития от 1877 г. в Старозагорско, са дело на башибозук и редовна турска армия, начело на която стоял възпитаникът на Сорбоната евреинът Соломон Леви, познат като Сюлейман паша. Тук е мястото да попитаме, защо в учебниците ни по история го няма Старозагорското клане, което е най-яркият пример за геноцида, упражнен върху българите по време на турското робство. На 31 юли 1877 г. армията на Сюлейман паша влиза в околията, придружена от башибузук, и подлага на сеч невинното население на града и околните села.
Избити са между 14 и 15 хил. души, други над 1000 са отведени в робство. 60 часа продължава кървавата баня, за която историците със сигурност знаят, но мълчат. Ако в Баташката църква са изклани около 1900 българи, то в старозагорската "Света Троица" - в храма и двора й, са били избити зверски над 2500 души. А някои от труповете останали прави, защото след като били обезглавени, нямало къде да паднат, описват по-късно малцината останали живи очевидци страдалческата смърт на невинните си съграждани.
Преди да унищожат Стара Загора и населението му, войниците на Сюлейман паша безчинстват и в околните села, като само в църквата на с. Любенова махала са изклани 1013 души, а други 1387 са посечени на селските улици.
В Нова Загора са изклани и изгорени близо 4 хил. души, като 70 % от къщите на хората в града са били превърнати в пепел.

Източник: вестник "Атака" от 16.07.2007 година

 

Титла: СОЛОМОН ЛЕВИ ИЗКЛА И ИЗГОРИ 14 000 СТАРОЗАГОРЦИ ПРЕЗ 1878 ГОДИНА
Публикувано от: GIOVANNA в 23 май 2007, 13:01:49
Соломон Леви, професор от парижката Сорбона, печално известен на българското общество САМО И ЕДИНСТВЕНО под прикритието на артистичния си синоним СЮЛЕЙМАН ПАША, изкла и изгори 14 000 /четиринадесет хиляди старозагорци/ по време на руско-турската война!

Но, вероятно според Соломон Леви или съвременния му колега Блум блум бауер, на когото знаем само немския псевдоним, но не знаем истинското име, църквата Света Тройца се е самозапалила от свещите на укрилите се в нея богомолци, които случайно са наброявали 2 000 /две хиляди человека/.

В тази връзка, предлагам на всички по-будни и резистентни патриоти да:

Следете внимателно къде ще се проведе семинара, ако имате познати от администрацията на Софийски университет или на някое друго учебно заведение в столицата или страната, питайте и разпитвайте дали е запазвана зала с цел псевдонемски вариации върху тема: "Няма и никога не е имало друг холокост освен хитлеристкият. Всичко друго е измишльотина и ние ще ви го докажем най-авторитетно и научно, защото ВИЕ И БЕЗ ТОВА СТЕ ГЛЮПАЦИ", както изтънчено се изрази проф. Блум блум бауер, който успя да изфъфли високопарието си между млященето на един оръфлек ябълка пред камерата на телевизия СКАТ, която го сгащи чак в Берлин. Ха-ха-ха, професор... Той е професор по баташкото клане... и в тази връзка, повече от сигурно е, че изкуствената му научна степен напълно му приляга!!!


Виж и книгата на Варшавски:

http://kanatangra.wallst.ru/sydyrjanie.php?p=bul04


 
Категория: Политика
Прочетен: 2443 Коментари: 4 Гласове: 4
Последна промяна: 02.06.2010 16:17
Кирилъ Христовъ въ Стара-Загора

На 18 декемврий в Стара-Загора, родният град на поета, биде чествувана тържествено 60 годишнината от раждането на Кирилъ Христова и 45 годишнината от литературната му дейност. На тържественото утро биде произнесена реч от проф. Б. Йоцовъ. На приветствията юбилярът отговори със следното слово:

 

“Всяка радость, от всякакво естество и да бъде тя, е таквоз състояние на душата, за което трудно могат да се намерят непосредни думи, особено ако искаме да го изразим тутакси след като сме го преживели.

Между многото малки и големи радости в живота има една, която превъзхожда всички и пред която и най-съвършеният човешки езикъ изглежда безсиленъ. Тя е безгранично ликувание на цялото вътрешно същество на оногова, който се завръща в своята родина – след като дълги години не е вярвал, че някога пак ще я види. То не е само една радость, а грамаден сложен комплекс от радости! Влажният от вълнение поглед се хлъзга по тъй скъпите очертания на родните планини, потъва в утринната омара на долините, нощем смаен обзира осеяното със звезди небе, което му се вижда съвсем друго, не онова в чужбина: по-синьо, по-високо, звездите по-големи и по-блестящи. Най-малкото нещице, всяка дреболийка по родната земя изглежда като скъпоценность. Багрите на цветята са несравнено по-живи, по-топли, мирисът им е опиянителен. Песните на птичките те правят да хълцаш от умиление. Ти вземаш един каменъ от земята и се взираш в него: откриваш някакви живи жилки- такива, каквито има и в тебе самия! Той е каменъ само от твоята родина! Ако би го намерил в чужда земя, ти непременно би го познал! И едвам сега, пред тия безбройни радости от всички неща, които те заобикалят, ти си раздрусан до дънъ-душа пред мисълта: как си могъл да преживеешъ толкова години далеч от тях?

Но ето и най-голямото чудо на родната земя: човекът, родният човек, най-близкият, който имаш на тоя свят! Той е всецяло дело на тая вълшебна природа около тебе! Нейните неизчерпаеми красоти не могат да не са се отразили в него, да не светят в глъбините му, въ най-съкровените тайници на вътрешния човек. Ти се вслушвашъ във всяка думица на родния език – върховното творение, което народът ти е създал, всемощното негово оръжие, съ което той е надделял на всички беди – и тепърва сега разбираш, колко сила и колко героична музика има в тоя юнашки език. Всяка произнесена от твой роден дума е една мистерия. Във всяка ти откривашъ, как неразривно си свързан със своите, как органически е срастнала душата ти съ душата на целия твой народ – и как фатално за тебе са били разтегнати до безконечность корените-хранители, когато си се лутал по чужбина.

Но в твоята родина има един край, който превъзхожда всички други: то е родното място. То може да бъде на вид ужасно – каквато бе оная Стара-Загора, която аз запомнихъ: пожарище; но и тогава няма красота в тоя святъ, с която ние бихме менили късчето земя, гдето сме дошли в живота. Азъ съмъ отрасълъ въ съсипни, които и до днес нося в душата си; но тия съсипни ми са тъй скъпи и сега, че не бих ги менил и за най-велелепните дворци. Защото във великанския пожаръ, който остави след себе си тия съсипни, се извърши светото кръщение  на младото българско воинство; защото в руините на родния ми градъ, в който загинаха и моите близки, аз се научих още от детинство да обичамъ безпаметно своята измъчена родина.

Днес древниятъ този градъ изглежда съвсем, съвсем другъ на ония, които не са го видели наскоро след Освобождението. Но призракът на съсипните излиза от спомените ми, от скривалищата в мене и витае пред моите очи. Там, гдето днес се издигат стройни сгради, аз виждам печалните остатъци на изглозгани от пламъците стени, прохълмените, пълни с почернели камънаци зимници, обраслите с коприва и тръне дворища. И оня зловещъ призраченъ образъ прави още по-скъпа за мене веселата, обляна в слънце, днешна Стара-Загора, издигната отново от чедата на единъ силенъ родъ, достоенъ за своята свобода, платена най-скъпо тъкмо тука !

Драги съграждани!

Азъ съмъ дълбоко трогнатъ от сърдечната топлота, с която вие ме приехте в своята среда. Вчерашниятъ и днешниятъ ден са най-голямата награда, която аз съм получилъ за своето книжовно дело! Дано Провидението ми е отредило още някоя и друга година животъ, за да изразя тепърва с многообразните слова на могъщия български езикъ великата радость, която пълни душата ми, че се намирам пак в родината си и в своя славен роден град! Само ако успея да сторя това, аз бих се смятал достоен ваш съгражданин – достоен и за чествуването, с което днес ме удостоихте”.

 

На банкета, устроенъ в негова честь, след наздравиците на г. Клечковъ, областен директор, г. Аспарухъ Луковъ, кмет на Стара-Загора, г. Илиевъ, председатель на юбилейния комитетъ, г. генералъ Даскаловъ, началникъ на царските войски въ града, г. Кирилъ Христовъ отговори със следното слово:

 

“След толкова хубави пожелания, с които бидохъ удостоенъ, позволете ми да се опитам да изразя, каквото чувствувам в този миг. Много естествено е, че при такива изключителни обстоятелства то е една от най-хубавите форми на щастието. Тъкмо поради това бих желал да ви кажа няколко думи на темата, какво е щастие, в що се състои то.

Известно е на всички Ви, че първото и най-важно условие за щастието е здравето. Когато двама близки приятели се срещнат, първият въпрос, който си задават, е: “Как си? Добре ли си?” У много народи съществува пословицата:

Здравъ просякъ е по-щастливъ от болен царь”. Не може да има съмнение, че второто условие за щастие, в повечето случаи свързано с първото, е младость. Младият човек е най-често и здравъ.  Той обладава такива физически и душевни сили, които му позволяват да се стреми съ успехъ към най-различни видове щастие. Третото от главните условия за щастие е – благосъстояние, охолность. Това условие ни обезпечава самостоятелность, свобода, без каквато дори при наличността на първите две условия животът ни може да бъде преизпълнен с големи горчила.

В много случаи от първите две условия – здраве и младост – зависи да се достигне и това трето. Чак на четвърто място можем да поставим онова условие за щастие, което на младини ни се вижда най-важното: дарби в една или друга област и вследствие на това постигане на известно обществено значение. Колкото това условие и да е важно, един здравъ, младъ и охоленъ човек може често да се чувствува несравнено по-щастливъ, отколкото един натоварен с безбройните повинности и отговорности на своето високо обществено положение – да речем представител на духовенъ животъ, държавникъ, военачалникъ, изобщо водеща в една или друга област личность.

Обаче има едно пето главно условие, което може да се каже, че е дошло с концепциите на новото, на нашето време, със съзнаване на понятието колектив. Това понятие все повече и повече свързва хората в едно сложно многообразно цяло. Всеизвестно е, че членовете на едно семейство, на една община, на един образувал държава народ, колкото по-здраво са свързани, толкова повече сила за общи акции имат, толкова повече предпоставки за разумен творчески живот, за развитие обладават. Сепаратизмът, центробежността, несвързаността, изхабяват силите на отделните индивиди и разчистват пътя на най-разнообразни катастрофи с халтавото цяло. Тогава и най-голямото щастие на отделните единици няма никакво значение, щом цялото бедствува.

Ето защо, драги съграждани, аз смятам, че в опасните времена, въ които живеемъ, най-важното условие за щастието на единичната личность, на всяка единична личность, е: тя да чувствува, че е неразривна част от цялото, от народния колектив, легнал здраво върху също такава свързаность на силите в отделните семейства и в общините, първообразите на държавата. Само така малки и големи колективи стигат до координиране на всички сили да се върви все по-напред и по-напред.

Едно от най-убедителните доказателства, че дадено общество е стигнало в своето културно развитие до тая висока степен, е тъкмо просветни чествувания като това, с което моя роден град ме днес удостоява.

В тоя ред на мисли аз ви моля, скъпи съграждани, да дигнемъ чаша за преуспяването на ония национални сили у всички насъ, представлявани в тоя миг от духовните, от общинските, от военните и от просветните власти на града ни, които сили правят от насъ старозагорци едно цяло – старозагорско гражданство – и които присъединяват това цяло като здравъ елементъ къмъ великото цяло – Родината”.

Хр.П. Ивановъ

Източник:
Списание “Родина”, год. I, декемврий 1938 г., кн. II, стр. 202-4

Общество Дуло
пощ. кутия 9
Русе 7006

Е-mail:akfdbul@top.bg

http://kanatangra.wallst.ru/
Категория: Политика
Прочетен: 672 Коментари: 0 Гласове: 1
Турските зверства в Батак 11 Май 2006 image 10 Коментари   Автор ISTORIK 

130 години от Априлското въстание

Турските зверства в Батак

В полята на българската история отколе са хвърлени семената на страданието. Та нали човек се ражда, за да страда, както искрите - за да летят нагоре. /Йов 5:7/

Библейската история ясно показва, че подир отдалечаването от Бога следва страданието – за да не погине Божият народ в мрака на богозабвението.

Една древна пословица казва, че преди зазоряване тъмнината е най-гъста. И наистина - годината 1876 е наглед една от най-мрачните в българската история – изпълнена с кърви, страдания и ужаси. Всред нейните страдалци за вяра и род едно съзвездие ярко сияе и до ден-днешен над българската земя – Батак – име свидно за всяка българска християнска душа.

На 5 май 1876, петък, селяните забелязали, че към Батак се придвижва войската на Ахмед ага – повече от 3000 въоръжени до зъби башибозуци (запасни, нередовни войници, паравоенни формирования), събрани от 22 турски села от Родопите. Ахмед ага водел мъжете от околията на Доспат, синът му – тези от махалата Йени (Нова), а Мохамед ага - башибозуци от седем турски села от района с център Ракитово. Трите колони стигнали почти едновременно до Батак, заобиколили го и открили стрелба срещу селото. Тогава жителите на Батак изпратили свой човек да срещне Ахмед ага и да преговаря, но пратеникът бил застрелян, още преди да стигне до мястото.
На другия ден те изпратили втори човек със същата мисия. Било му съобщено, че агата искал при него да се яви старейшината на селото. Човекът отишъл при турчина и той му казал, че заповядва „батакчани да предадат оръжието си и доброволно да се предадат”. Старейшината се прибрал и уведомил хората за заповедта. Част от жителите се възползвали от времето за преговори и успели да избягат от Батак.

Останалите, които не искали да повярват на Ахмед ага, отказали да се предадат. Тогава башибозуците заобиколили селото, събрали целия добитък и конете и открили стрелба по хората от горната махала, като опожарявали всички къщи, хамбари, работилници. Всеки, който направел опит да избяга и да се спаси, бил застрелван като бясно куче – на място!Баташката голгота започва от мъчениците в Богдановата къща. Обезоръжени с измама дръзките преди батакчани се превръщат в обречени на заколение Христови агънца. Мъчителите свалят от гърбовете на мъчениците и последната риза, за да полетят душите им към небето необременени от нищо земно. Един подир друг отиват те на приготвените дръвници. С мълчание. Някои сами притискат шии о дръвника, та ударът да отдели душите им по-скоро от плътта. Някои майки турят децата си на заколение пред себе си, за да се уверят, че няма да попаднат в мюсюлмански дом и да загубят вярата и душата си. И биват посечени на късове.

Като видели това, българите от долната махала изпратили куриер до Ахмед ага, да го помолят за пощада. Турчинът заповядал да му бъдат доведени всички първенци на селото. Те били 18 души, сред които и смелият Ангел Трендафилов и неговият син Петър. Ахмед ага им съобщил, че ако българите предадат веднага оръжието си, той ще се изтегли с башибозуците и ще ги пощади… Повярвали на тази клетва, придружени от група заптиета, първенците на Батак се прибрали в селото. При Ахмед ага останал само синът на Ангел Трендафилов като заложник. А старейшините събрали оръжието и с няколко каруци го докарали в стана на башибозуците. Като се уверил, че всичкото оръжие и боеприпасите са при него, Ахмед ага заставил първенците да му покажат къде са скрити парите и скъпоценностите на хората, след което неколцина от тях били върнати в турския стан, завързани, зверски измъчвани с нажежено желязо и накрая жестоко умъртвени по заповед на турския пълководец.
А старейшината Ангел Трендафилов бил убит по най-нечовешки, варварски начин. Първо му извадили очите, после му изтръгнали зъбите, отрязали му носа и ушите, побили го на кол и го изгорили още жив, при това пред очите на жените и децата от Батак, които принудили да присъстват като зрители на екзекуцията му, докато смелият българин издъхнал.
На други първенци турците отрязали краката, ръцете, носовете и ушите. Междувременно нахлули в нещастното българско село. Започнали да плячкосват, палят, избиват като овце всички наред – жени, деца, старци, всичко живо, което им се мернело пред очите по улиците, в дворовете, в къщите… Много българи потърсили убежище в църквата, в училището или в избите на домовете си...

Църквата се претъпкала с хора, повечето жени и деца. Мнозина не успели да влязат и останали на двора. Присвити и легнали на земята, нещастниците се надявали само на високата каменна ограда.

С българите от школото башибозуците се справили набързо – ограбили ги и ги изклали като добитък. После подпалили училищната сграда и тя изгоряла с живите и мъртвите в нея.

И до днес насред Батак непоклатимо стои “калето” на вярата – Баташката черква “Света неделя”. В нейния двор – едно от най-светите места в България трябва да пристъпваме с велико благоговение. Защото в този храм нозете ни се докосват до земя, осветена с кръвта и костите на хиляди Християнски мъченици.

Сечта е ужасна. С писъците и воплите на осъдените се смесват зверските ревове на убийците им, хриптят сетните издихания на недокланите, хрущят кости, натрошавани от ятагани и секири. Въздухът трепери от разсичането на човешки тела. И тук, подобно на клането в Богдановата къща, башибозукът слага ред. Поставят се дръвници. Приелите исляма се отвеждат настрана. Непокорните се посичат.

След като изклали зверски почти всичко живо по пътя си до църквата, издълбали дупки в стените на оградата и открили огън срещу хората. После нахлули в двора, започнали стрелба през прозорците и откъм покрива, като разкъртили плочите, хвърляли горящи парцали, потопени в газ, върху хората, cпуснали и няколко кошера с раздразнени пчели, та още повече да подлютят предсмъртната мъка на заключениците. А залостилите се в черквата състрадават на своите събратя и в страшен трепет очакват края си. Затворените в Божия храм са 4-5 пъти повече, отколкото може да побере, и там загиват много от дечицата и от по-крехките телом християни. Ала дори силните сред тях са прималели от тридневния глад, а задухът разпалва у тях такава жажда, че някои почват да квасят устните си с кръвта на убитите. През цялото време от прозорците свистят башибозушките куршуми.

Накрая успели да разбият тежката врата на църквата. Първо я плячкосали, след което започнали да убиват безпомощните си жертви. Осквернили и опожарили християнския храм, но голяма част от него се запазила, защото била изградена от камък.

Част от жените били изнасилени и зверски заклани. Имало случаи, при които турците разпаряли коремите на бременните българcки жени, докато те били още живи, за да изтръгнат и умъртвят неродените им деца! Малка част от пощадените по-млади жени били откарани в т. н. „турски” села в планината Родопи.

Три дни по-късно предводителят на башибозуците от с. Барутино Ахмед ага прекратява клането и колебаейки се как да постъпи с оцелелите изпраща срочно питане до бейовете от Татарпазарджик. Получава отговор: ”Да се изсуши гяурският корен”. Начева се ново клане. Пред очите на своите сестри, жени и майки биват изклани още 300 батакчани. За да не бъдат потурчени или убити при това сетно клане, някои майки хвърлят децата си в реката…

Накрая, подир клането, върху едно дърво в черковния двор се покатерва един от ходжите и над хилядите мъченически тела възвестява, че няма друг бог освен Аллах и, че Мохамед е неговия пророк. Друг ходжа от възвишението “Баташки хармани” обявява на оцелелите християни, че гяурското вече се е свършило и, че на мястото на опожарения и съсипан Батак ще бъде посят ечемик за конете на правоверните.

Малцина успяват да се спасят с бягство. Когато младият батакчанин Ангел Чаушов, след хиляди премеждия и под покровителството на един помак успява да стигне височината “Св.Атанас”, той заварва там Исмаил ходжа от с. Ракитово да се моли Аллах да прости греховете на единоверците му. Виждайки момъка, ходжата заплква и заразпитва къде са близките му. Щом узнава, че те вероятно ще бъдат убити, той слага чалмата си на главата на Ангел , облича го със своята връхна горна дреха, дава му пушката си и го повежда да ги търсят. В селото те успяват да намерят едного от братята и една от сестрите на Ангел. Ходжата им предлага да вървят с него, като им обещава, че няма да ги потурчи. Но те не вярват на думите му и казват, че предпочитат да умрат християни. Опитват се да избягат, но биват засечени от турци и убити.

Равносметката след турските зверства е следната:
- 100 изгорени селища,
- 200 - разрушени,
- 300 - разграбени,
- зверски изклани 30 000 българи – мъже, жени и деца.

Българската Старостилна Православна Църква е обявила 2006 г. за година на Баташките мъченици.

http://daobg.com/


Доклад на Юджийн Скайлър за Баташкото клане от Уикиизточник Направо към: навигация, търсене

,,Докато войската и башибозуците възстановяваха по този начин реда в различните части на провинциите, Батак, едно голямо село, разположено в планината на около 30 мили южно от Пазарджик, бе разрушен от башибозуците на Ахмед ага от Барутина, или както понякога го наричат Доспат (Доспат балкан.) Чух, че бил изпратен там по заповед на Меджлиса на Пазарджик, но нямах възможност да се убедя, в истинността на това твърдение. Няколко башибозука са били видени около града в течение на три дни, когато накрая, на Гергьовден(5 май), когато хората били на черква, Ахмед ага се явил пред селото. След като жителите се консултирали кратко, си отишли вкъщи и останали по домовете си, приготвяйки оръжието си за да се защитават. След това изпратили хора при турците, за да разберат какво иска Ахмед ага. Първите двама пратеници били убити. Ахмед ага заповядал жителите да изпратят първенеца на селото, за да преговарят. Никой нямал желание да отиде, но накрая Вранко, един от чорбаджиите, или знатните люде, пожелал да отиде като претеник, след като нямало други желаещи. Той излязъл , придружен от съпругата си София-тя бе един от свидетелите, които се явиха пред мене- от трите си деца и още един чорбаджия, Трендафил, със своя син. Ахмед ага им припомнил, че бил естественият защитник на Батак, тъй като изглежда няколко генерации наред, той и неговите предшественици претендирали за нещо като протекторат над този населен район. Той им казал да имат доверие в него и да му предадат оръжието си, като тържествено се заклел, че никой не ще пострада и дори косъм от главите им не ще падне. Трендафил и синът му останали, като заложници, докато останалите се върнали в селото и оръжието било изпратено, натоварено в три каруци. Тогава било уредено башибозуците да бъдат разпределени по къщите в селото. По същото време Трендафил и Вранко били задържани, като заложници, докато завърши разпределянето по къщите. Докато жената на Вранко приготвяла обяд за Ахмед ага, който щял да остане в тяхната къща, дошли башибозуци, които започнали да я измъчват, за да получат пари. След като изтърпяла различни мъчения, тя припаднала и останала в това положение известно време, като малкото й дете било изтръгнато от ръцете й и хвърлено в обора. Дошли други бащибозуци, които я вдигнали, дърпайки я за косата, и тя им дала 460 пиастра-всикото, което имала. Башибозуците обаче мислели, че тя имала повече, съблекли я и намерили часовника на мъжа й. Тя искала да я убият, но те й върнали горните дрехи, взели я със себе си и я държали три дни. Междувременно след като взели, каквито пари и ценности могли от селяните, башибозуците събрали много от най-хубавите момичета и ги завели на един хълм вън от селото, където били запазени за задоволяване страстите на главорезите. Тогава започнало безогледно клане. Жени, момичета и деца били избивани в къщите и по улиците, докато много мъже били закарани на дръвниците и били обезглавени със саби. Много малко успели да убегнат от кордона на болшинството от жителите би убити в условия на огромно варварство. Съпругата на Вранко намерила труповете на своя мъж и на сина на Трендафил с отрязани глави. Селският първенец Трандафил е бил набучен жив на кол и опечен. Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Училището било изгорено с двеста жени и деца в него. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях. Останолата част от селяните потърсили убежище в църквата и черковния двор, но бащшбозуците се прекачили през през висока ограда и всички селяни от черковния двор са били убити. За да бъдат запалени дървените части вътре в черквата, били използвани газ, слама и факли, а сабите и пушките свършили останалото. Младите момичета, които преди това били изкарани вън от селото били всичките изнасилени и след това обезглавени. Аз посетих Батак на 1ви август. Влизайки в селото, минах покрай една дупка на хълма, в която преброих повече от 100 черепа, които явно са били отрязани със остър инструмент. От малкия им размер и кичурите коса, прилепваща все още към тях, заключих, че без съмнение те бяха на жени. Кучетата, които бяха много на брой и гризяха костите, избягаха при моето идване. По нататък полето беше пълно с черепи и скелети.

Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. [Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина.] Дъскорезниците[-градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай] реката, са всичките [изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали.] [Тук са погинали над] 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. [Тук беше мястото, където] селският първенец Трандафил е бил нанизан на копие и опечен [и където сега е заровен;] видях един трап, препълнен с разлягящи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше едно училище, в което двеста жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизтнили тела, които запълваха запълваха заградения двор и образувах куп, висок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад. [След посещението ми по заповед на мютесарифа каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на ]епидемии. Ахмед ага, който е командвал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия."

http://bg.wikisource.org/


Бойчо. Въстанието и клането в Батак V. Клането в долния край

       От всички сборни места Богдановата къща била най-много изложена на пожарния огън. Тя се намирала от дясната страна на реката, състояла от две стаи и малък потон (чардак), отдолу на който имало зимник за домашния добитък. От източната и южната страна стоял голям двор, до който се простирали градините и ленищата, а от другите страни имало твърде наблизо къщя, плевни, кокошарници и пр. дървени сгради. Още на първия ден турците сполучили да влязат в тоя край, от лявата страна на реката, дето запалили всичките къщя подред. Скоро огънят преминал от дясната страна и бързо се приближавал към Богдановата къща, като произвеждал ужас и трепет у събраните в нея селяни. Там имало около 200–300 души мъже, жени и деца. Защитата се поддържала само от няколко души, от прозорците на стаите и хладилниците на зимника. Всички други стояли като омаяни, като захиптотизирани в някакво сънливо състояние, препълнено с уморителна задушливост, с тежка и ледена отчаяност. Жените и децата с жаловитите си гласове като че затвърдявали отчаянието. Някои плачели за загубените си мъже, братя, сестри и деца, други плачели за ония свои ближни или свои откъснати от утробата, които стояли на ръцете им, и които им напомнювали тежката минута на смъртната неизвестност… Децата пискали за хляб и вода, но нито едното, нито другото можали да им доставят. Изобщо по стаите, потона и зимника, дето стояло множеството притиснато един въз друг, носил се един задушлив глас на ридания и стенания, от който настръхвали космите и сълзили очите и на най-каменното сърце. Тука не се чуел ни един глас на утешение, или насърчение. След печалната случка в Пищроновото дере, всички по-лични, по-доблестни и по-дързостни люде отишли през нощта в черквата — тук останали повечето ония, които не искали да се подлагат на нови рискове под хилядите куршуми, които се сипели като град по улиците. Зловещата смърт се носила отвсякъде. Заканителните викове на башибозуците, куршумите, пожарният огън с разрушителните трескотявици, непрестанно шумели в ушите на злочестите затворници. Никакви изгледи за спасение не оставали. Мнозина се опитали да побягнат в черквата, но били принудени да се върнат пак надире, защото улиците, които отивали за Горния Край се пълнели от неприятеля.
        Заранта на втория ден [2 май, б. р.] турците от Яни-Махала, които главно нападали Богдановата къща, пратили един посланик с предложение да се предадат, защото и другите уж селяни от черквата и Трендафиловата къща се били предали, като им обещавали, че не ще им направят никакво зло. След тоя пратеник, явили се наблизо познати на долнокрайци Яни-Махаленци, прикрити помежду съседните сгради, които молили и уверявали първите да си предадат оръжието под тяхна лична отговорност и да излязат да гасят пожара. Затворниците в Богданова къща се помамили на тия приятелски уверения и решили да си предадат оръжието. Някои от по-сърцатите не се съгласявали на това и настоявали да постоянствуват до последна крайност и да умрат с оръжието си, но техният глас се задавил в гласа на болшинството, във възродените желания на събудените от съня, на жените и момите, да излязат на чист въздух, да се приберат в собствените си огнища и се трудят да ги увардят от разрушителния пожар. Оръжието го събрали и на ръце го занесли в ленищата откъм страната на изгорените чаркове, дето стояло множеството башибозуци и го предали на познатите тям турци от Яни-Махала.
        Тогава всичките башибозуци, които заграждали долния край и от двете страни на реката, слезли, заградили Богдановата къща и наченали такова потресающо и отвратително клане, такива сърцераздирателни ужаси, каквито никога не е виждало човечеството, каквито са били чужди за всичките дотогавашни истории.
        Най-напред се хвърлили като диви зверове върху омаломощените и уплашените селяни и селянки да ги претърсват за скрити оръжия, да ги обират и убиват с големи мъчения без разлика на пол и възраст. За първи герои в това низко, мръсно и сърцераздирателно подвизаване, личали башибозуците от Яни-Махала, които произхождат от дивашките и кръвожадните племена кърджалии и юруци, и от които голяма част от по-решителните станали жертва при първото нападение. Освен обирите, те наченали с различни мъки да се трудят да изнасилват уплашените жени, но в това срещнали такова отчаяно съпротивление, че при всичката неравна борба, ни една скотска страст не успяла да получи удовлетворение. Наместо оръжия, нещастно измамените батачани и батачанки си служили с ноктите, зъбите, с малки дървета, бакъри, ножчета и други подвижни твърди тела, които можели да се намерят около тях. Наред с нападнатите тук-там падали мъртви и от нападателите. Дивите башибозушки викове се заглушавали в отчаяните писъци, охкания и плачове на мъчениците-селяни. Кръвта затекла. Турците се надпреварвали един друг по свирепствата и зверствата, надпреварвали се кой по-скоро и по-напред да влезе при беззащитните жертви, за да проливат християнска кръв, да се подиграват с богоподобните човешки създания, да утоляват фанатичната си алчност и да грабят баташкия пот!… Но в тоя башибозушки безпорядък, удовлетворявали се зверските инстинкти само на малцина; проливаните кърви се леели и зацапвали дрехите на убитите, което било против живите и насъщните интереси на голаците помаци, затова намислили и решили да възстановят на клането известен ред, с който да направят коренен обир и да увардят от кървете хубавите и здравите дрехи на доброволно предадените им жертви…
        Клането и борбата в самата къща се прекратило и извадили всичките мъже, жени и деца в ленищата пред самата Богданова къща; мъжете с момчетата от дванайсет годишна възраст нагоре отделили на страна, а жените, момите и децата на друга, като ги заградили околовръст с отправени срещу им пушки и ножове. На средата донесли един труп (дебело дърво, което се сбичва на дъски, дръвник) и до него се изправил един висок, черен като комин, страшен като дявол помак, с възпретнати ръкави, с препасана отпреде му червена престилка, взета от някоя млада жена, със забучена от страната дълга кърпа за обрисване кървите, които биха се пръскали по лицето му, разгърден, бос, с окъцани потури, възпретнати ногавци (крачоли – П.Б.), с привързана шарена кърпа на главата, а отгоре забучена босилена китка, взета от някоя мома, и с секира (балтия, топор, който сече от двете страни) в ръцете си. Между него и изкараните на заколение стояли други помаци също със запретнати ръкави, с навъсени чела, с кръвнишки погледи, които придържали едната си ръка на препасаните на силяха им пищови, които по всичко се виждало да са първенците на безобразната башибозушка сган и които се приготовлявали да играят ролята на разпоредители. Когато се свършило нареждането на жертвите, тия последните направили мимически знаци, за да се спрат звероподобните заканителни ръмжения, които непрекъснато се издавали от многобройната помашка и читашка сбирщина и касапинът направил една бабаитска маниера с бързо завъртяване, което имало значение за селям на дружината му и като погледнал навесено и заканително към противните му християни, издигнал секирата над главата ся и с всичката си сила я ударил по дръвника. Тоя удар се последвал от диви и мръсни псувни, от заканително скърцане зъби и клатене глава, от своеобразни башибозушки намахвания…
        За всекиго станали явни по-нататъшните действия…
        Батачани стояли бледни, посърнали, със замръзнала хладнокръвност, с благодушни, но мъртвешки изражения, със спокойни, но празни погледи… Направеният от касапина удар върху дръвника ударил право в сърцата им, заледил кръвта им, изсушил насълзените очи, сковал трепетливите им устни! Той бил ударът на участта, бил гласът на черната им съдбина, бил гласът на страшната, позорната и неминуемата смърт! Той им грабнал и унищожил всякаква енергия, запрял детинските плачове и писъци, възстановил помежду им мълчанието и гробната тишина и насочил мислите им към небесата, към престола на Всемогъщия и Всеутешающия Създател!… Той им затъпил всичките други чувства и оставил отчаянието да блуждае в неведомите и от никого неизпитаните мъки, които можела да причини тежката секира в предпоследната минута на горчивия край на живота им! Това отчаяние се съединявало с едно презрение към голата башибозушка сган — презрение, което обемало всичките останали сили на омаломощеното им същество и което ги правило да не съжаляват като обикновените човеци за тукашния привременен бял свет, правило ги с мъжествена тъпост да посрещнат участта си под примитивната гилотина, която стояла в ръцете на касапина! Когато били скрити в Богдановата къща, неприятелят отдалече им се представлявал силен и страшен, а сега пред очите им застанала една мръсна, безобразна, безлична, окъсана, оголена, дива и безчувствена сган, застанала пародията на човечеството, без никакви човешки качества! Всякой почувствувал едно угризение на съвестта за направеното доброволно предаване и на всекиго станал животът не мил и не драг, ако той зависел от волята на насъбраната башибозушка сбирщина.
        Звероподобните ръмжения се подкачили отново с по-голяма отвратителност. Към касапина и трупа повели един гол батачанин, който сам си подложил главата на трупа, като го прихванал с ръцете си и си притискал шията, за да стане пресичането щ по-вярно и отведнъж; батачани, без разлика на пол и възраст, на малко и голямо, на старо и младо, вперили отчаяните си погледи към жертвата и като замръзнали истукани със замръзнало любопитство чакали да видят образа на своята съдбина…
        Касапинът издигнал секирата и с див рев посред общите читашки ругатни, стоварил я с всичката си сила върху лежащия на дръвника батачанин. Глух удар се раздал на всички страни, но главата още стояла на тялото… Секирата се издигнала повторно, червените кърви на широки бразди прошарили бялото тяло и страдният мъченик направил едно малко движение — не за самозащита, не за отбрана, не от страх, а за да си пригоди по на място врата, за да отбегне по-нататъшните неудачи на касапина… Последвал нов удар, не толкова глух и не толкова ясен и главата на жертвата се търколила на два разкрача, а тялото се сгромолясало около дръвника…
        Ето и втора жертва… подир малко и втора отсечена глава! Ето и трети мъченик и трета глава…
        Кръвта текнала на потоци по земята! Смъртоносните удари непрекъснато следвали един подир друг, пригласяли на околните диво-радостни ръмжения и отваряли вратата на вечността за мъчениците християни!
        Жертвите стояли и с някакво тъпо и сънливо хладнокръвие чакали реда си… Никакви плачове, никакви сълзи, никакви разкаяния и жалост, никакви вълнения и страсти — нищо, нищо не движило и не безпокоило никого! Тук-там се чували само гласове на деца бозайничета, които не можали нито да разбират, нито да чувствуват грозните удари на смъртта от касапски ръце… Като че никой не мислел за живота и като че такива мисли съставлявали тежък грях пред горещата кръв, която течела от човешкия дръвник!
        — Стоян не пусна кръв… — казвали те шепнешката помежду си като изгледвали плахо и току-речи безсмислено търколената Стоянова глава далече от тялото му.
        — А виж Цветан! Каква кръв! Всичкото лице на касапина се опръска!..
        — Нека се напие с човешка кръв, — допълвали други.
        — Нека се напият с човешка кръв! — повтаряли със затвърдяло и ледено презрение обречените християнски и за народа мъченици.
        Отсечените глави и отделените от тях тела скоро съставили грамадни купове около дръвника. Батачани сами са повдигали мъртвите и са чистили място за себе си. Бащата, например, бил заклан, синът се събличал бързо, хвърлял дрехите и парите си в грозните лица на башибозуците, отивал сам при касапина, хващал главата на баща си, целувал я няколко пъти без сълзи и без глас, хвърлял я на грамадата от мъченически глави, после прегръщал мъртвия му кървав труп, притискал го за последно целование и последна раздяла към обятията си, прехвърлял го на страна върху грамадата мъртви тела и сам подлагал врата си на дръвника!.. Така правил и бащата със заклания си син и брат със заклания си брат, и роднина с роднина и приятел с приятел и изобщо — мъченик с мъченика светец…
        Между това, от минута на минута у башибозуците се разгаряли зверските инстинкти. Хладнокръвната, или по-добре, поледената готовност на батачани към смъртта, както и безропотността им ги въодушевявали. Възхищавали се и от собствените си геройства; трогвали се дори от собствените си псувни, от думите: москов гяур! Всякой считал себе си за задължен да заколи няколко християни; и всякой мислел и вярвал, че колкото повече и с по-големи зверства пролее гяурска кръв, толкова по-сигурно ще бъде възнаграден в бъдещия живот от великия пейгамбер (т.е. Мохамед – П.Б.) с райска градина, с гурии, с пилаф, с чешми мед, други — с ракия и пр. Всякой се трудил да не остане по-долен от другарите си, да се набере по възможност с повече яма в пари и дрехи, да се покаже по възможност дивак и фанатик мюсюлманин, да сече, мъчи и коли беззащитните християни, за да има правото през целия живот да разказва и се хвали по миризливите кахвенета и текета!
        Освен клането на дръвника, наченало се и друго — по всички страни, дето стояли бледните батачани. При касапина захванали да се явяват, или да довличат, с отсечени ръце, крака, носове, уши, с кълцани и окървавени лица, клани и недоклани… Самите касапи се бързо сменявали и си играели с жертвите, като им отсичали разни части по тялото и най-сетне главата. Помаци, катранджии, юруци, цигани, надпреварвали се да си потопят ножовете и ятаганите в гяурска кръв, надпреварвали се кой по-страшни и по-чудовищни зверства да направи! Наред с тия, явявали се и ревнители за разпространението на «правата вяра».
        — Ако станеш турчин, ще те оставим жив, — казвали те на някои, когато ги събличали, за да ги принесат на общия жертвеник за изкупление на народната свобода и независимост.
        На подобни предложения някои, без да отговарят нещо, сами разкъсвали дрехите си и отивали на човешкия дръвник; някои съвсем не разбирали въпроса и стояли като безкръвни трупове, някои се съгласявали с мълчаливо клатене на глава, на която отведнъж са завивали бела кърпа, или парче платно от някоя риза, без да извършват върху им обикновените церемонии по тоя случай, но повечето пъти такива са бивали отново заколвани или от самите верокръстници, или от други башибозуци, за да вземат новите им дрехи.
        Явявали се и някои великодушни цигани или катранджии, които взимали някои момчета и без да се съобразяват с желанията им (навярно те също искали да споделят мъченичеството на останалите батачани – П.Б.), откарвали ги от множеството настрана за да ги заведат за роби и да ги продават като животни, или да ги заставят вечно да им робуват на кузнята (ковачницата – П.Б.), или при варенето на катрана. И най-последният циганин тука си създавал такива права, каквито не ги е имал никой властелин, правел такаиа гнусотии и зверства, каквито не ги е правил никой тиранин на света!
        Около дръвника се образували високи грамадни купове от човешки глави на една страна и човешки тела — на друга. Телата, прошарени с кървави бразди, давали на мястото изглед на човешка салхана (кланица – П.Б.) с натрупано човешко месо… Главите, нахвърляни една въз друга, окървавени, стояли всички с отворени очи, вдигнати нагоре, полузакрити от горната клепка и като че били обърнати веднъж за всякога към небесата, към престола на Всевишния с молитвено ходатайство за себе си, за своите и за другите си еднокръвни братя!..
        Станало нужда да донесат още два дръвника и християнската, българската или баташката касапница се разширила. Наченало се клането и върху жените, момите, бабите и децата. По-напред жените ги завеждали на дръвника облечени само с риза, но по-сетне като видели, че това е в голям ущърб на голаците башибозуци, раздрали пердето на собствения си и на човешкия срам и захванали, както мъжете да ги събличат голи и ги колят като овце или като кокошки на дръвника… Това е било някак по-гнусно, по-отвратително и по-сърцераздирателно зрелище, отколкото е представлявало клането на мъжете. Жените показвали същата мъжествена и в същото време унесена готовност към смъртта, както и мъжете. Тука само сцените са били по-разнообразни, по-жаловити и по-ужасяващи. Повеждат, например, майката на дръвника, а децата щ припкат около нея, притискат се помежду касапите щ, прехващат се за тялото щ и произнасят само умилителното, трогателното и детски любовното: мамо!
        — Мамо! — повтарят горките, изглеждат презрително водещите я мъчители и поглеждат състрадателно, жаловито и умоляюще към сухите очи на злочестата майка, от която не получават нищо друго, освен отчаяни и празни погледи…
        — Мамо! — продължават те най-после, обърнати към държащите я главорези, за милост и пощада, и показват терзаещите се от любов и преданост вълнения, но майка им вече я слагат на дръвника, касапинът бързо издига секирата и под припевния звук на тяхното «мамо!» я стоварва върху врата на майка им, на която главата се търколяла с разплетената дълга коса помежду краката им и за последна памет и последно целование, пръска ги с майчината гореща, невинно пролята и мъченическа кръв!.. Устата на децата отведнъж засъхнуват, сладкото «мамо» замира в гърдите им и като вцепенени остават неподвижни на местата си, гледат без сълзи на майчината си отсечена глава и чакат своята си съдбина!..
        Или:
        Башибозуците взимат от ръцете на майката детето, отсичат му главата, майката се хвърля като тигрица върху нея, взема я, целува я, докосва с устни кръвта щ, докле успеят да я съсекат на части…
        Или:
        Майката притиска в обятията милата си рожба и не иска да се раздели в последната минута с нея, не иска да я остави в ръцете на мръсните и безсърдечните човеци-зверове, и постоянствува, докле не смесят кръвта щ с кръвта на любимата щ рожба…
        При тия ужасни и сърцераздирателни сцени имало и такива низки натури, в които се разигравали скотските страсти и се трудили с насилие да получат удовлетворението им! В това отношение обаче ни една батачанка не унизила себе си. При дръвника, под самия смъртоносен удар на секирата, те стояли като полузаспали агнета; но когато работата дохождала до честта им, те като че се събуждали от задрямалостта си и като разярени лъвици се хвърляли за отбрана върху мъчителите, борили се до последни сили, докле са бивали съсичани на части…
        По такъв начин в няколко часа клането се свършило. Не останало ни един жив човек, с изключение на няколко малки дечица, които били отведени в робство за потурчване. Около дръвниците стояли грамадни купове човешки глави и тела; на отделно място стояли женските и детските, и по целия площад били разхвърляни човешки и детински меса и глави — все с отворени и въздигнати към небето очи!..
        Оттука сполучил да избяга, облечен в женски дрехи, Колю Христосков Кривов, който се скрил в черквата, дето отпосле го заклали.
        Подир два месеца известният кореспондент на «Дейли Нюз» Макгахан на това място от коня си изброява до сто човешки глави, самият кон му потъвал в човешки трупове и женски коси…

Текстът е подготвен по изданието: Бойчо. Въстанието и клането в Батак (исторически очерк) © съвременна редакция — Православна беседа, по едноименното издание, Пловдив 1892 г. — фототипно издаден от «Културно-просветно сдружение „Възраждане на град Батак“» и Университетско издателство «Св. Климент Охридски», София. 1991.

http://pravoslavie.domainbg.com/


Възпоминания от Батак

(разказ от едно дете)

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина -
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.

Пловдив, 1881

 

 



Категория: Политика
Прочетен: 1017 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 02.06.2010 13:25
<<  <  492 493 494 495 496 497 498 499 500  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: samvoin
Категория: Лични дневници
Прочетен: 10282330
Постинги: 8018
Коментари: 3761
Гласове: 6434
Блогрол
1. Георги Раковски
2. Тефтерчето на Васил Левски
3. Български исторически календар
4. "Граждани на Райха"-"Reichs­bur­ger"
5. Дегенерацията и дегенератите от първоизточника - Григорий Климов
6. Сайт, посветен на големия Български политик - професор Богдан Филов
7. "Лихвата е кражба!" от покойния Владимир Свинтила
8. Сайт за националистическите движения преди 1944 - а година и техни документи
9. Забравеният д-р Янко Янев
10. Планът "Еврия"
11. Сайт с български бойни знамена
12. Исторически видеоблог
13. "Изгубената България" - исторически сайт
14. Владо Черноземски
15. Европейския съюз - новият Съветски съюз? /БГ субтитри/
16. "Шест милиона – изгубени и намерени" oт Ернст Цундел
17. Реалността днес и която идва...
18. Фердинанд Грал - "ВОЙНИТЕ НА АНГЛИЯ. История на британските войни в пет континента" (Алтернативен линк с книгата: https://emirsaba.org/vojnite-na-angliya.html )
19. КРИЗАТА В НАШЕТО УЧИЛИЩЕ от архимандрит Борис
20. Отворено писмо-МАНФРЕД РЬОДЕ
21. РПЦ Царская Империя
22. Григор Симов: Нека не си затваряме очите
23. Исторически ревизионизъм
24. Вечния Църковен Календар на Светите Отци
25. Един дигитален гражданин няма да се впише в книгата на живота!!!
26. Библиотека "Струмски"
27. Яна Язова