Хамза е на 13 години. Откриваме го на шевна машина в мрачен склад в южна Турция. Тук той работи 12 часа на ден. 6 дни в седмицата. Неговият шеф го наблюдава със задоволство: „Той може да прави 400 обувки на ден“, казва управителят на фабриката. „Той е истински мъж.“

Само че не е.  Хамза е просто едно дете. Такива са и повече от една трета от работниците в тази експлоататорска фабрика (Англ. – Sweatshop – нарицателно за фабрика експлоатираща работниците си с тежък труд срещу нищожно заплащане) .

Това не е някаква аномалия. Според данни на UNICEF, повече от половината от 2,7 милиона регистрирани сирийски бежанци в Турция са деца – и близо 80% от тях не са в училище. Според изчисления на същата организация, включващи нерегистрираните бежанци в целия регион, 2,8 милиона деца нямат достатъчно средства за да си позволят да ходят на училище.

По данни на активисти, много от децата които не ходят на училище са на работа и то за заплащане далеч под минималната работна заплата. В южния град, където Хамза живее, обширни изследвания сред местни групи за помощ показват, че сирийските училища на града имат капацитет само за 21 000 сирийски деца в училищна възраст , което е под една трета от общият им брой в района.

„Другите две трети със сигурност работят“ , казва Каис Ал Даири, директор на „Мрежата за сирийска взаимопомощ“, които провеждат изследвания в региона. „Голяма част от тези 21,000 които все пак посещават училище, според учителите, често си тръгват по-рано от часовете. Те казват: „Аз имам работа, трябва да издържам семейството си.“ „

Животът на Хамза е добър пример за това защо всичко това се случва. Преди две години, баща му е обезглавен от бойци на „Ислямска Държава“ в Северна Сирия, така че семейството му бяга в Турция. Там, майка му работи като слугиня на семейство възрастни земевладелци в замяна на по-нисък наем. Но без баща, семейството на Хамза не разполага с източник на доходи. Така че, за да сложи храна на масата, той и неговите по-млади братя, Тарек и Хамуда, работят в тази местна фабрика за обувки. Дневната им заплата е по-малко от $ 10 – по-ниска от цената на дребно на всеки чифт обувки който те изработват.

„Бих искал да ходя на училище, липсват ми четенето и писането“, казва Хамза. „Но ако отида на училище, няма  кой да носи храна в дома ми.“

Обувки, изработени в завода. Снимка: Ахмед Deeb

Надници и на възрастните сирийци са изключително ниски, тъй като те не разполагат по подразбиране с право на работа в Турция, така че работодателите могат да се разминат, плащайки им много по-малко от минималната работна заплата. Новите трудови закони, приети през януари бяха предназначени да спомогнат за разрешаването на тази ситуация, но в действителност не промениха нищо. Вместо да даде на сирийците право на работа, законът, вместо това, само позволява на тези с договори да кандидатстват за разрешителни за работа – но за повечето хора това не е реалистична перспектива. Повечето работодатели не искат да подписват договори.

„Ние не можем да получим разрешение за работа“, казва Закариа, 37-годишен работник  в експлоататорска фабрика (Sweatshop) в Истанбул. „Това е невъзможно. Ако работодателите ни помогнат да получим разрешение за работа, те ще трябва да ни плащат като на турските работници –  естествено това е последното нещо, което те искат „.

В резултат на това Закариа  все още получава по-малко от минималната работна заплата, което прави невъзможно за него да изхранва себе си и шестте си малки деца без допълнителни доходи. Така че той неохотно изпраща големия си син, 12-годишният Сайед, да работи в друга експлоататорска фабрика. „Иска ми се да можеше да ходи на училище“, казва Закариа. „Ако бяхме в Сирия, не бих позволил да работи при никакви обстоятелства. Но моята заплата е само 1200 турски лири и ние не можем да оцелеем с нея. „

Хамза по време на работа. Снимка: Ахмед Deeb

Понякога децата работят, защото е по-лесно за тях да си намерят работа. Изследвания на Хаята Дестек (Hayata Destek) съобщават, че в почти половината сирийски семейства в Хатай, град в южната част на Турция с огромно сирийско население, единственият източник на доходи са децата. „Има огромна липса на заетост при възрастните“, обяснява Сезен Ялчън, ръководител на програмата за закрила на детето. „Тъй като възрастните са по-малко уязвими от децата, работодателите предпочитат по-млади служители, на които могат да оказват по-голям натиск и които те могат да експлоатират повече.“
Липсата на достъп до образование е друга косвена причина за детския труд. Сирийските деца имат теоретично право на образование в Турция – но реалността е доста по-различна. Интервюираните докладват за продължаващи с месеци закъснения при обработването на техните документи, което от своя страна означава, че на децата им липсват документи за самоличност, нужни за да се запишат в училище. Вратички в закона също така дават на турските директори правото да не приемат сирийски деца, ако „тяхното присъствие може да попречи на обучението на турските ученици“.

Всичко това ще има ужасяващи последствия. В краткосрочен план, работещите деца са изложени на чести злоупотреби. „Сексуалният тормоз е много често срещан, както и физическото насилие“, казва Каис Ал Даири от мрежата за сирийска взаимопомощ.

 Деца в завода. Снимка: Ахмед Дееб

Синът на Закариа разказва как е бил пребит от своя шеф в експлоататорската фабрика:  „Шефът ме бие с отвертки, железа, каквото му падне под ръка“ казва Сайед. „Веднъж той ми каза да изключа радиото, а след това, и аз не знам защо, хвърли бутилка по мен.“

Според Даири, някои от тези деца напускат Турция защото не могат да изградят живота си там. „Това наистина се случва“, казва той. „Виждал съм десетки случаи. Те са много разочаровани, те са унижавани всеки ден, те нямат бъдеще, така че те искат да се върнат в Сирия. А единственото нещо, което могат да правят в Сирия е да държат оръжие. „

И докато тази сложна динамика продължава, някои сирийски родители казват, че Европа неизбежно остава привлекателен вариант за тях, независимо от последните ограничения върху движението на бежанци. „Това не е за мен, това е за моите деца“, казва Закариа. „Искам всички мои деца да отидат в Европа, така че да могат да посещават училище.“

Някои имена са променени.

Превод със съкращения от статията на The Guardian: „From war to sweatshop for Syria’s child refugees“

Превел за Без лого: Никола Петканов