з съм майка на първокласник. На първата родителска среща с гласуване единодушно решихме децата да не носят телефони и пари в училище, тъй като на този етап не е необходимо, а и би създало допълнителни затруднения на учителките. Чудесно, казах си, зрели хора сме, ето демокрация в действие. След месец се оказа, че част от децата все пак си носят телефони и пари. Така че на втората среща гласувахме отново единодушно, пак демокрация в действие и т.н. След още месец се оказа... точно така, познахте. И като едни зрели хора се занимавахме с този проблем и на третата среща.
Въображението ми вече рисува драматични картини на вързани за столове и със залепени усти родители, а детето им, същинско невръстно терористче, размахва телефон и портмоне и крещи: “Не можеш да ми забраниш да ги нося в училище!” Така де, как иначе да си обясня факта, че големи хора не могат да озаптят седемгодишното си хлапе? Или е пълно родителско безсилие, или е другото - съзнателно саботиране на системата (в случая - училището). По-скоро клоня към второто. Особено като видях как група разгневени майчета щяха да линчуват учителка, позволила си да накаже дете, защото разваляло дисциплината (не, наказанието не е било стоене на колене върху орехови черупки). Да не говорим за позицията “Моето дете каза, че е невинно, а то никога не лъже”. Това е положението.
Да си учител в днешно време е изключително мръсна и неблагодарна работа. И за това сме виновни ние. Защото не учим децата си на уважение към учителите, към училището, към знанието въобще. За днешния първокласник училището е нещо като продължение на детската площадка, където основната му работа е да се тъпче със “Зрънчо”, да си носи играчките, да търчи и да вдига шум, най-добре облечен с анцуг.
Децата ни растат с

чувство за безнаказаност

Агресивността е повод за майчина гордост, защото “Моето дете е лидер!” Впрочем не, това с лидера беше модерно преди няколко години. Сега са актуални децата-индиго. В моето детство на “индигото” им викаха диванета и им дърпаха ушите, но видно е, че времената се менят. Днес ги учим от малки, че за тях правилата не важат, може да си правят каквото си искат, важното е да не се накърнява лидерският им дух. Ако някоя лоша учителка случайно се опита да възрази - мама е насреща, тя ще я прегази като разярен носорог. И така днешният първокласник утре ще стане седмокласник. Вместо играчки ще си носи нож, вместо да търчи, ще псува и бие учителката. А ние ще го гледаме по новините, ще цъкаме и ще се чудим откъде ни е дошло. Да ни е честито новото поколение!
Не обичам обобщения от типа “българинът е такъв, българинът е онакъв”, но в случая няма как да избягам от тях. Българинът има проблем с правилата. Огромен проблем. Не защото е свободомислещ, а напротив - защото

мисли като роб

В историята ни периодите, в които не сме били под ничие робство или влияние, са прекално оскъдни, за да успеем да си изградим ценностите и мисленето на свободни хора. Свободният човек носи отговорност - за изборите си, за действията си, за живота си. На роба винаги някой друг му е виновен - някакви неведоми зли сили извън него, които му прецакват всичко. За роба властта е нещо, което му е насилствено наложено отвън. Затова трябва да я саботира във всичките  форми и по всякакви начини. Нашите герои са Хитър Петър, който надхитрява Настрадин Ходжа и Андрешко, който зарязва съдията в блатото. Нашето мото е: “Я па, он че ми каже на мене!”, като “он” е съвкупност от всички по-висшестоящи, по-авторитетни, по-образовани и по-умни от нас. Нашият бунт се изразява в това да не дупчим билет, да си изакаме детето в градинката, да си изхвърлим боклука през прозореца. Ние сме хайдути в собствената си страна.
Идеята за демокрация ни е изначално чужда, защото демокрацията изисква отговорност и ангажираност. А ние сме ангажирани най-вече, когато сме на маса. Тогава се превръщаме във воини на

ракиената революция

сучем мустак, блъскаме с юмрук и разкатаваме мамицата на всички душмани. На другия ден с натежала глава и мътен поглед продължаваме светлото си дело - да нарушаваме, да саботираме, да си правим каквото си искаме, щото ей тъй пък, на! И не разбираме, че тая работа е като да плюеш нагоре, легнал по гръб - рано или късно плюнката се връща при тебе.