България участва в Първата световна война с единствената цел да разреши националния си въпрос. След поражението във войната министър- председателят Ал. Стамболийски подписва на 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой мирен договор, който води България до втора национална катастрофа след Букурещкия мирен договор от 1913 г. Настъпва третото след Берлин (1978 г.) и Букурещ (1913 г.) разделение на България. Този път най-тежкото, защото предоставя нейни територии на балканските държави-победителки в световната война (Сърбия, Румъния и Гърция), установили трайни съюзнически отношения с могъщи световни сили. Така България се нарежда с останалите победени държави - Германия, с която е сключен Версайският договор на 28 юни 1919 г.; Австрия, с която е сключен договор в Сен Жермен на 10 септември 1919 г.; Унгария – в Трианон на 2 юни 1920 г. и Турция - в Севър на 10 август 1920 г. В периода на подготовката за сключване на мирен договор с победителите българската общественост развива активна дейност по събиране и предоставяне на научни доказателства относно националната принадлежност на земите, за които се бие българската армия. Но не побеждава правото дело там, където е загубена цяла война. Ньойският договор е определен от българската историческа наука като „диктат”. Според неговите клаузи от България са отнети Южна Добруджа, Западните покрайнини, Беломорска Тракия, Струмишко. Наложени са тежки репарации от 2 250 000 000 златни франка, платими за тридесет и седем години при лихва от 5 %. Страната е лишена от правото да има армия.  Само американската делегация в Париж има различно становище и на 4 юни 1919 г. от там достига съобщение във Вашингтон за учудващото пренебрежение спрямо приведените свидетелства за националната принадлежност на спорните области. Американската делегация успява да спаси част от Западните покрайнини от българската територия, чието оставане в българската държава се дължи изключително на нея. Всичките и други свидетелства за Македония, Тракия и Добруджа, изведени от научно- историческа и етническа документация, остават незачетени, а понякога и нечути. След Парижката мирна конференция повечето американски участници са единодушни, че балканският въпрос е бил най-драматичният на конференцията.
Хиляди бежанци от Южна Добруджа, Македония, Тракия, Западните покрайнини търсят препитание и подслон в пределите на страната. Масовият приток на бежанци в Кърджалийска област започва в началото на 20- те години, когато се прогонват българите от Западна Тракия, и особено се засилва през 1925 - 1927 г., когато в сила влиза българо-гръцката спогодба „Моллов- Кафандарис” за „доброволно” изселване на българите от Западна Тракия. По данни от 1931 г. в 102 селища на областта са заселени около 15 000 бежанци. По последния показател областта се нарежда на четвърто място в страната. По-голямата част от бежанците са от Западна Тракия (1548 семейства) и от Мала Азия (564 семейства). Сравнително малък е броят на новодошлите бежанци от Източна Тракия (221 семейства), Македония и Добруджа.


Хасково, 1923 г.
|
Хасково, 1923 г.

Хасково, 1923 г.
През септември 1924 г. в България пребивава председателят на ИК на Социалистическия работнически интернационал и водач на Белгийската социалдемократическа партия Емил Вандервилд, който споделя: „Аз видях много нещастия, но мога да кажа искрено и чистосърдечно, че не съм виждал по-лошо, по-мизерно нещо от това, което видях тук. Мога да кажа, че ние почувствахме, че сме стъпили в един от кръговете на ада, когато видяхме мизерията на тукашните бежанци. И мога смело да кажа, че това е един европейски скандал, който по-нататък не може да се търпи”. Според данни, които дава изтъкнатата журналистка и тракийка Мара Михайлова, живяла в Източните Родопи, бежанците идвали голи и боси с надеждата, че българското правителство ще ги подслони. Голяма част от бежанците останали на открито, а настанените по училищата трябвало да ги освободят за учебната година. Тогава се намесват  Дружество „Тракия” - Кърджали и Младежкото тракийско дружество „Антим І” - Кърджали и ефективно започнали да вършат тежката работа по настаняването на неперекъснато прииждащите нови и нови бежанци. При тези условия, когато държавата се намира в криза и няма възможност да подкрепи бедстващото си население, единствена надежда за него остават благотворителните граждански организации. С това се обяснява големият брой на тези структури в Кърджалийски регион през 20-те и 30-те години. В първите години след настаняването си бежанците създават свои граждански организации - Дружество „Тракия”, Младежко тракийско благотворително дружество „Антим І”, Добруджанско културно-просветно дружество, Македонски дружества „Илиниден” и „Шар”, Женско македонско дружество „Свето благовещение”, Женско дружество „Утеха”, Дружество на запасните офицери „Одрин”. Част от дейността им била свързана с благотворителни прояви, към които се присъединили и други граждански формирования като Есперантско дружество „Берда Стело”, „Родопско сдружение”, Славейновска благотворителна дружба „Благодетел”, клоновете на Българско дружество „Червен Кръст” и на Съююза за закрила на децата в България, дружествата за подпомагане на инвалидите от войните и на семействата на пострадалите от войните, Дружество „Граждански клуб” - Кърджали, Арменско дружество „Милостив кръст” и др. На учредителното си събрание Дружество „Червен Кръст” - Момчилград определя като основен свой приоритет изграждането на безплатни трапезарии за бедните ученици. Дружеството безвъзмездно подпомага бедни бежански семейства с пари и в натура чрез събраните средства от Окръжната постоянна комисия, общините и местното население. През 1929 г. се създава Комитет за подпомагане на бежанците с председател кмета на града. Дружеството съвместно с този комитет на няколко пъти раздава полученото от българския и американския „Червен Кръст” облекло. Над 15 000 лв. също са раздадени като помощи на бедни бежански семейства. През месец юли 1929 г. към Дружество „Червен Кръст” – Мастанли (днес Момчилград) се образува Комитет за подпомагане на бедстващите семейства с председател г-жа Мара Михайлова. Той раздава помощи на бедни ученици от българското първоначално училище и на двадесет и пет български семейства.  В областта на индивидуалното подпомагане дружеството осигурява пари за болнично лечение на бедни граждани. Под ръководството на Мара Михайлова „Червен Кръст” провежда и борба срещу маларията, от която са боледували 50 % от населението в окръга. През 1936 г. настоятелството на „Червен Кръст” - Момчилград подема нова инициатива и отпуска 5 000 лв. за изграждане на народна безплатна кухня за 20 човека и осигурява нощен подслон на 1-2 човека. Дружеството си поставя за задача да събере средства за закупуване на инвентар за евентуално откриване на старопиталище и изолационен дом за туберкулозно болни.

Кърджали, 1924 г.
Дружество „Тракия” - Кърджали е било основната опора на бежанците в града и окръга и защитник на техните интереси. В писмо от командира на 38- ма пехотна дружина до председателя на дружество „Тракия” - Кърджали е записано, че „според окръжно на Министерството на войната № 295 от 1924 г., изпратено от 8- мо Интенданство с № 386 т.г. до всички части от областта, на тези бежанци, които сега пристигат от Македония и Тракия, ще се дава при поискване бракувано облекло”. Председателят на Дружеството Николчев в писмо до Министъра на външните работи моли да се уволни от длъжост околийския управител в град Ортакьой, чиито действия са били подсъдни, унижавали бежанците и отнемали правата им на български граждани и не съдействал на „емиграцията да се почувства на братска земя и отпочине от терора, упражняван от коварна Гърция”. Той нарича Кърджали „града на бежанията” и от името на 500 души тракийски емигранти (1924 г.) се осмелява да моли за помощ всички институции, имащи отношение към подобряване на тяхното материално положение, оземляване, одворяване, имащи отношение към здравното им осигуряване, към спазването на законността и реда на местно ниво, към обучението на децата им и дори към повдигане на техния дух и национално самочувствие. Мастанлийският окръжен управител през 1924 г. информира Дружество „Тракия” - Кърджали, наравно с околийския управител на град Кърджали, за отпуснати от Министерството на вътрешните работи  и народното здраве 200 000 лв. за постройка на бараки за бежанците в Кърджали  и Кошу- Кавак (днес Крумовград) и за предстоящото отпускане на два вагона дъски от трудовата повинност. Дружеството кореспондира с Министерствата на външните и вътрешните работи, с околийския началник, с председателя на Комисията по настаняването на бежанците, с Българското дружество „Червен Кръст”- София, за да съдействат за прибиране в България на жените и децата на тракийските бежанци, за да подобрят финансовото състояние на бежанците, които „голи, боси, гладни, мрат от глад, просят из селата от местното турско население, което се присмива на бедствията им”, за да спасят от митническите власти добитъка на бежанците – „едничкото скъпо имущество за тях, останало за препитание” (15), за да бъдат отпуснати на бежанците „помощ,  долни дрехи и от плата, който е изпратен от Сливенската фабрика”, за да получат „кредит за обзавеждане бежанците, които са настанени в квартири и живеят по три семейства в една стая”, за „да улесни всички бежански семейства със семе за засяване нивите си през сезона”. Дружество „Тракия” - Кърджали настоява пред Дирекция   за държавните дългове - София за изплащането на обещетенията на интернираните българи от Западна Тракия във вътрешността на Гърция и живущи в града. Тормозът и страданията на островите Крит, Хиос и други продължили цели шест месеца и само благодарение на застъпничеството на Великите сили и Международния червен кръст хората били освободени и останалите живи били върнати обратно по родните им места. Те заварили домовете си заети от гръцки бежанци от Мала Азия и от собствените им имоти им била предоставена по една стаичка за живеене, без обор, без земя. Новите гръцки поселници заграбили всичко, а завърналите се от изгнание българи продължили да страдат от глад и мизерия в родните си места. В писмо на председателката на Женско благотворително дружество „Утеха” - Кърджали до Министъра на външните работи в София от 1924 г. е записано: „Известно Ви е, че в града ни от десетина дена вече са дошли изгнаници от поробена Тракия, които чакат да бъдат настанени в Мастанлийския окръг. Окъсани, голи и боси жени и деца кръстосват улиците на града и със сърца, свити от болка, гледат как хората си живеят. Лишени от всички материални блага, те са лишени и от насъщен хляб”. Дружество „Тракия” - Кърджали моли през 1927 г. мастанлийския окръжен съвет, „съставяйки бюджета на Окръжната постоянна комисия, да гласуват и една чувствителна сума за помощ на бедните бежанци от окръга”.


Хасково, 1925 г.
Една от първите задачи пред Дружеството е била материалното подпомагане на бежанците, оземляването и одворяването им. Не по-маловажна за Тракийската организация в България е била културно- просветната дейност сред това население, повдигане духа на бежанците, чествания на трагичните събития и издигане на родолюбивите чувства в тях и като цяло изнасянето на тракийския въпрос пред българското общество. Тракийското младежко културно- просветно дружество „Антим І” - Кърджали заедно с Благотворително дружество „Тракия” - Кърджали всяка година отбелязват трагичната дата на „подписването на прословутия и позорен Ньойски договор, по силата на който се откъснаха живи части от българското тяло”. Македонското благотворително братство в Кърджали организира ежегодното отбелязване на 24 юни – „Деня на Македония” в памет на всички военнни и граждански герои и в чест на живите герои, взели участие в освобождението на Македония” и както е записало ръководството в един от документите по този повод, „за манифестиране на готовността ни за постигане на народния ни идеал”. През годините македонските и тракийските бежанци не се отказват от идеята за обединение на всички български земи. Техните организации пазят идеалите им и поддържат живи родолюбивите им чувства. На свой ред Тракийската организация в Кърджали призовава ежегодно всички учреждения да отбележат годишнината от падането на Одрин на 26 март 1913 г. като „Деня на Тракия” – „израз на великия български дух, летящ винаги на юг към Бялото море”. Македонското благотворително братство - Кърджали отбелязва „трагичната смърт на великия българин и легендарен вожд на Македонското освободително дело Тодор Александров”, както и патронния празник на Илинденската организация, на който устройва панихида за падналите борци за свободата на Македония и урежда семейна среща на емиграцията в града. Тракийската организация в Кърджали кани Хасковската театрална трупа да изнесе артистична вечеринка в Кърджали, „приходите от която ще бъдат раздадени на бедните бежанци”. Всички емигранти в града заедно отбелязват и трети март – „деня на освобождението на България”. Тракийската организация в Кърджали подкрепя и друга родолюбива инициатива, като подпомага Комитета за въздигане на паметник на жертвите от 1913 г. в с. Арнауткьой, Ортакьойско. През есента на 1913 г., след оттеглянето на българските войски от Тракия, жителите на повечето български села, включително и на това, „предвид опасността от обърнатите в паническо бягство турски пълчища” се изтеглят във вътрешността на България. В село Арнауткьой са останали 66 души, между които много старци и невръстни деца. В писмо от 1933 г. до Тракийската организация председателят на Комитета описва трагедията: „Башибозуци - сбирщина от околните турски и помашки села, събират всички останали в селото на селския мегдан и след като ги подлагат на нечувани и срамни по своята жестокост и циничност операции, ги избиват до един. Всичко това се вижда малко на палачите и за да бъде картината пълна, запалват селото, което в няколко часа само е обърнато на пепелище. За увековечаване на паметта на тия скъпи жертви в с. Арнауткьой е образуван комитет за въздигане на паметник, в който ще се съхраняват костите на ония, които умряха за едничката вина, че са българи”. От своя страна Върховният изпълнителен комитет на Тракийската организация в България през 1927 г. с подкрепата на културно- благотворителните дружества „Тракия” в България събират суми за „фонд за издигане в град Видин на великолепен паметник на блаженопочившия Антим І, първи Български Екзарх и Митрополит Видински”. Той е роден в Лозенград и е първодеятел при създаването на народна църква и велик тракиец.


Кърджали, 1933 г.
Тракийските бежанци в Кърджалийското село Гледка със собствени средства и волни пожертвувания успяват да въздигнат и свой храм „Света Богородица”. Ако прегледаме отчетите на настоятелството от 30-те и 40-те години ще видим, че най-голяма част от приходите е събирана от помощи от населението в пари и натура. Въпреки трудностите всичко това обединява тракийските бежанци като родолюбиви българи и ревностни християни.
Каква е ролята на българската държава за подобряване положението на бежанците в страната? Поради неблагоприятните теренни и почвени условия в Мастанлийски окръг едва ли е можело да се говори за задоволително настаняване, одворяване и оземляване на бежанците. Дирекцията по настаняване на бежанците е учредена на 20 януари 1927 г. Тя работи съобразно Закона за селскостопанското настаняване на бежанците от 18 декември 1926 г., в който е уреден начинът на настаняване на бежанците и организациите, които ще се грижат за това - околийските и общински комисии (според чл. 21 и 23 на този закон). Целта е по-бързото и по-правилното разрешаване на големия бежански въпрос. Необходимите средства са осигурени чрез заема, отпуснат от Обществото на народите. Най-добри земеделски стопанства, уредени от бежанци, е имало в Ортакьойска околия, където бубарството и отчасти лозарството много спомагат за това. Съгласно чл. 22 от Закона за настаняване на бежанците и обезпечаване на поминъка им всички бежанци, на които са дадени имоти или са закупили такива и имат нотариален акт /сенет/, се освобождават от поземлен данък за период от десет години. Но има документи от 1931 г., които свидетелстват, че не само не се е прилагал този член от закона, но на мнозина бежанци не са издавани преносителни свидетелства за продажба на тюнюните им под предлог, че не са изплатили поземления си данък на държавния бирник. Според друг запазен документ от 1930 г. някои от бежанците от с. Кушланли (Западна Тракия), живеещи в град Кърджали, правят оплаквания, че всички реквизирани им от българските власти храни, добитък и други през периода 1914 - 1919 г.  до 1930 г. още не са им били изплатени.


Кърджали, 1933 г.
Несъответствията между законите и тяхното приложение усложняват допълнително тежкото положение, в което се намират бежанците. Това, което до известна степен облекчава тяхното материално положение, е решаването на въпроса за осигуровката на бежанския добитък и въпроса за пенсиите, които българските емигранти имат да вземат от гръцкото правителство. Според Наредбата за осигуровката на бежанския добитък от 1928 г. бежанският добитък, купен със средства от заема за бежанците, отпуснат със съгласието на Обществото на народите, подлежи на задължително осигуряване(застраховане), съгласно чл. 53 от Закона за селскостопанското настаняване на бежанците. Тези бежанци, които не са застраховали добитъка си доброволно при Б.Ц.К.Банка и добитъка, който ще се купува занапред  до окончателното настаняване на бежанците, остава осигурен при Главна дирекция за настаняване на бежанците. Българската делегация при Смесената комисия по гръцко- българско изселване през 1927 г. в писмо до околийския началник в град Кърджали казва, че е сложен за разглеждане въпросът за пенсиите, които биха могли да вземат българските емигранти и бежанци (които са служили на гръцка държавна служба или в гръцката армия) от гръцкото правителство и обратно - гръцките емигранти от българското правителство. Въпросът е бил решен на принципа на взаимността. Ако  емигрантът, кандидат за пенсия, не е заемал лично никаква служба е можел да поиска пенсия за службата на баща си. Пенсии се полагали също и на военно-инвалиди и на наследниците на убити или ранени баща, съпруг, син, брат и пр. Дирекция на държавните и на гарантираните от държавата дългове - София е изплащала облигации като обещетения на правоимащите бежанци. Тази дирекция е била натоварена и с изплащане на съответни суми на бежанци, чиито имоти са били ликвидирани. Крайно бедните бежанци, които са били болшинство в окръга, поради оскъдните средства на държавата, окръга и общините  не са могли да очакват друга подкрепа освен от международните институции на „Червения кръст” и на благотворителността на обществени и частни учреждения. За отбелязване е похвалната щедрост на американското дружество „Нир ист релиф”, което на няколко пъти изпраща на бежанците помощи в значителни количества. Със стопанския подем на окръга, с уреждане собствеността и имотите и с прокарването на ж.п. линията Раковски - Мастанли през 1931 г. бежансксият въпрос се разрешавал във все по- благоприятен смисъл за бежанците.


Кърджали, 1924 г.
Въпреки всичко това бежанците в Кърджали и в България не престават и през 20-те, и през 30-те, и през 40-те години на миналия век да протестират срещу несправедливите клаузи на Ньойския договор и да се надяват на справедливо разрешаване на българския национален въпрос. Териториален държавен архив - Кърджали пази ценни документи за организирани протести срещу Ньойския договор. Има свидетелства за това, че през 1930 г. по инициатива на Националния студентски съюз в България е учреден общ Акционен комитет, наречен централен, за борба против Ньойския мирен договор. В него членуват Българският студентски съюз, младежите при Съюза „Отец Паисий”, Македонски младежки съюз, Македонско студентско дружество „Вардар”, Тракийски младежки съююз, Тракийско студентско дружество „Д-р Петър Берон”, Младежки секретарият при Съюза „Добруджа”, Акционен комитет на младежите от Западните покрайнини. Този общ акционен комитет, в който участват всички родолюбиви младежки организации, приканва Тракийското младежко дружество „Антим І”- Кърджали да поеме инициативата и да свика всички представители на организациите в града да учредят акционен комитет, който да проведе тази всенародна акция и в най- големия град на Източните Родопи (42). На 10 август 1930 г. на своя областна конференция Тракийската организация в гр. Пашмакли излиза със специална резолюция, в която взема решение за протест срещу Ньойския договор, който, както е записано в резолюцията, откъсна „родопския край от естествения му интерланд - Беломорието”. Посочват се и други искания към изпълнителната власт, които да облекчат положението на местното население. На следващата година Централният комитет решава датата на подписването на Ньойския мирен договор - 27 ноември 1919 г. да бъде обявен за „Протестен ден” за целия български народ, канят се „оратори, видни чужденци, приятели на България”. През 1935 г. има данни за организиране на протестна акция срещу Ньойския договор от Областна училищна инспекция - Кърджали. Протестът е подновен, защото, както пише в писмото на училищната инспекция до средищния директор в с. Диамондово, Ардинска околия, „забравата на неправдата, която ни бе нанесена, е равнозначеща на национално самоубийство”. Средищните директори и главните учители навсякъде, където няма клон от Съюза “Отец Паисий”, влизат във връзка с представители на административните власти за образуване на комитет за провеждане на протестната акция против Ньойския договор.
И след края на Втората световна война тракийският въпрос остава нерешен и тракийските бежанци се обръщат направо към представители на Организацията на обединените нации, създадена през 1945 г., надявайки се на подкрепа. В обръщение на бежанци от Западна тракия, настанени в Момчилград, до председателя на ООН от април 1946 г. пише: „Тракийците се надяват и вярват, че Организацията на обединените народи ще погледне грижовно и справедливо на въпроса за Тракия и ще реши българите да влезат в владение на своите родни огнища”. Идеята за връщане по родните места не е напуснала съзнанието на бежанците. Те привеждат като доказателство кратки исторически документи и статистически данни, от които се вижда колко отдавна Западна Тракия е населявана предимно от тракийци - българи. В същия документ е записано: „тая земя е принадлежала на българите и тям трябва да се даде възможност да се завърнат по родните си огнища”. Бежанците се надяват на помощ, тъй като ООН е международна организация, създадена за запазване и поддържане на международния мир и сигурност при разрешаване на международни проблеми от икономически, социален, културен и хуманитарен характер. Обществото на народите като международна организация отпуска след края на Първата световна война заем за настаняване на бежанците и също така през 1925 г. ОН ефективно се намесва в Балканските работи и принуждава Гърция да оттегли войските си, нахлули в района на Петричко. През март 1947 г. същите бежанци, настанени в град Момчилград, изпращат молба до Анкетната комисия на ООН за Балканите, възползвайки се от преминаването на нейни представители, с надеждата техният проблем да получи правилно разрешение: „Връщане Западна Тракия на България”. Молба до Анкетната комисия на ООН за Балканите изпращат и „българи - бежанци, временно настанени в селата на община Гледка, Кърджалийско“. В нея те пишат: „Ний, бежанците от Западна Тракия,  настанени по тези голи и неплодородни места, с нетърпение очаквахме жеста на големите, на победителите. Очаквахме един път завинаги да бъдем спасени от нашия мъченически живот. Бехме сигурни, че Великите сили ще обършат сълзите ни, ще спрат мизерията, която ни е притиснала страшно много, ще възстановят неправдата, сторена срещу нас, и ще ни дадат свободен път да си отидем по нашите родни места в Западна Тракия.
Но дойде 10 февруари, в който ден се подписаха мирните договори от 1947 година и оттогава ние сме в отчаяние. Едничката надежда, която ни крепи е във Вас като пратеници на ООН за Балканите, обръщаме се към Вас с молба да представите на разглеждане много болезнения политически въпрос за Западна Тракия и настоите, в името на справедливостта, тя да се върне на България и ние, хилядите мъченици, се приберем под бащина стреха.”
За съжаление обаче последиците от Ньойския мирен договор продължават да спъват развитието на България и след Втората световна война, а тракийският въпрос остава нерешен и в началото на следващото столетие. През февруари 1999 г. социологическа агеенция „Gallup” извършва национално представително допитване в България за отношението на българите към българския ХХ век. На въпроса кои са най-значителните ни поражения през ХХ век най- голям процент от анкетираните посочват като отговор Първата световна война. Стихотворението на големия български поет Иван Вазов „Двайсетий век” е написано през 1899 г. в очакване на новия ХХ век, но в пълна степен се отнася и за следващите десетилетия:

“Печално наследство изминалий век
На новий оставя - тъй както прие го,
Недъги вековни остаят без лек,
Не ще го намерят и в него.

И пак ще скърца всемирний хомот,
Не разум - меч кървав ще има надвластие.
А как изкопнел е човешкият род
За правда, за мир и за щастие!”

Даниела Бурулянова – уредник
в Регионален исторически музей - град Кърджали