Автор: nestinar



Вече свикнахме да приемаме проблемите около отнетите ни след различни войни и договори земи като исторически. И логично, аналитично, дори обективно – въпреки личното отношение – разсъждаваме върху несправедливостите, стоварили се върху народа ни. Без дори да си помислим за някакви претенции към съседите ни. Камо ли пък да изразяваме щения за връщането им, нито пък за възстановяването на България от времената царете Симеон и Иван Асен. Нали сме уж модерни хора от третото хилядолетие?
Което не означава, че трябва да забравяме миналото и уроците му. Нито пък да пренебрегваме паметта на падналите борци за свободата ни, нито невинните жертви на чуждите агресии срещу ни. Миналата година, например, инициативен комитет от град Добрич се обърна с молба към патриарх Максим 15 август да бъде обявен за траурен ден на Добруджа. На тази дата през 1916 година се слага началото на трагичните събития, предизвикали отвличането на 25 000 добруджанци в концлагери в Молдова. От тях малцина се завръщат по родните места. “Няма неудобни истини в историята, които трябва да бъдат спестявани заради криворазбрани съседски отношения” – каза тогава координаторът на комитета Радослав Марков, внук на оцелял от лагера на ужасите “Биволаре”. В книгата си “Кървавата бразда на Добруджа или румънските жестокости в Молдова – 1916/1918 година”, той изважда на бял свят документи за скривания досега геноцид.
На 25 септември се навършват 72 години от освобождението на Южна Добруджа от румънска власт. На всяко честване се канят върховните ръководители на държавата, но досега НИКОЙ НЕ Е ПРИЕЛ ПОКАНАТА!!!

Като че този далечен от София край не е български, като че не именно оттук е тръгнала държавата ни.
Тази земя, предизвикваща апетитите на неканени гости, от 1913 до 1916 и сетне чак до 1940 година е под румънско иго.
Преди години, покорно съобразявайки се с “големия брат”, историците мълчаха по неудобния въпрос за размяната на Северна Добруджа с Молдова, направена между Руската империя и младата румънска държава. С чужда пита императорът купува разширение на юг.

Сред историците се носят легенди, засега непотвърдени документално, че размяната била за срок от сто години – както Британия владееше Хонг Конг. Което означава, че през 1978 година Чаушеску е трябвало да върне изконните български земи, но в името на социалистическия интернационализъм проблемът е забравен.
Подобни истории се разказват и за документите, удостоверяващи собствеността върху плодородни земи в Северна Добруджа. Според очевидци, в Констанца има архив, в който са блокирани нотариални актове на български имена. Излязат ли на бял свят – доста харчове ще струват на северните ни съседи.
Но ние сме модерни хора, разбираме, че в Евросъюза граници няма да има и не желаем миналото да хвърля сенки върху настоящето. Поне така твърдят родните политици, отдавна отписали и тези български имоти, както умело забравят за дължимите от Турция милиарди по Ангорския договор.

Което не им пречи да изпълняват съвременни ангажименти, твърде фриволно поети по един или друг повод. Всъщност, подобен казус възникна и днес в Добруджа. Въпреки постановките на Крайовския договор, съдийка от Балчик “върна” на наследниците на румънски чокой сградата на кметството и още два имота, в единия от които има детска градина. Добре, че се намесиха по-горните инстанции, та ликвидираха опита да се създаде казус.

Но това несбъднато “решение” отвори апетитите на някои съседи и те заатакуваха съдилищата с нагли претенции за хиляди декари земя, градски имоти, парични обезщетения. Интересното е, че те тарикатски забравят как са заграбени тези имоти. И по-специално прословутата “третина” – така се нарича отнеманата от всеки българин част от земите му, дарявана сетне на преселваните тук куцовласи с цел колонизиране на Добруджа. Впрочем, румънският закон за реституцията не позволява връщане на имоти на собственици-чужденци.

А засегнатите твърдят, че в МнВР има списък на незаконно отнети български имоти в Румъния. В Констанца, например, според документите почти всички сгради по главната улица “Стефан чел Маре” са били законно собственост на българи. От 160 номера на къщи там – срещу 129 стоят български фамилии, свидетелства Г. Манев, внук на убития от тайната румънска полиция депутат в Букурещкия парламент Йордан Манев. Този спор е воден до 1954 година и е приключен със съгласието на Вълко Червенков – пак в името на социалистическото братство.

Ясно е, че за нас това е история, която трябва да се помни – като пример и поука. Но днешните румънски националисти не забравят годините, когато – въпреки разгрома си от българската армия на бойното поле - с помощта на великите сили държавата им успява да открадне наши земи.

През 2004 година в януарския брой на списание “Досиета на историята”, издавано в Букурещ, е пълно с пейзажи от Добрич, Балчик, Калиакра, Силистра, с въздишки по “изгубените земи”, по “румънска” Добруджа. Авторите не са дейци на печално известната шовинистична организация “Румания маре”/”Велика Румъния”/, а учени от Института по история на Добруджа, разположен в Констанца. Професор Г. Збучи, Й.Нистор, М. Сучу, Г. Збигня и други уважавани историци се опитват да докажат ненаучни твърдения за “румънската”Добруджа.

Истинските историци се присмиват на подобни напъни. Та след римското нашествие през III за автохтонно население на север от Дунав никъде не се споменава. В румънските музеи има великолепни сбирки за периода II – IV век и… експонати чак от ХIV век.

Всъщност, за хората, живели там, най-добре говорят имената – Александър, Тудор, Стефан, Дан/Йордан/. Което не пречи на фанатиците от “Легия Велика Румъния” преди десет години открито да поискат завладяването на добруджанските земи.
“Главнокомандващият” Р. Дима известява:”Интензивно работим по организацията на отряди за териториална защита както в Румъния, така и в Молдова, и в регионите на Украйна, Унгария, Сърбия и България, където живее румънско население.” Това според шовиниста е начин на борба “ за освобождение”, а българските Добруджанска революционна организация и Вътрешна добруджанска революционна организация, дали много свидни жертви за съединението на Южна Добруджа с майка България, са терористични групи.

Историята не може да се скрие. И българите трябва да знаят какво са преживели братята им в един далечен ъгъл на България, изстрадали робството на свои съседи.
Трябва да се изнесе истината за ограбването на населението, за зверствата на румънската власт и колонизиращите чужда земя арумъни, за третината, за убийствата на видни българи като депутата в румънския парламент Димитър Стефанов през тридесетте години, за екзекуциите на невинни хора в селата Богданово, Конак, Белица и другаде, за стотиците селяни, изправени в окови на прословутия навремето Силистренски процес.

Години наред вече в добруджанските селища се появяват провокационни надписи , предизвикващи само насмешки и учудване от изостаналото мислене на някои наши уж добри съседи. Близка цел на малцината сепаратисти е официонализиране на румънския език, далечната – откъсването на Добруджа.

За целта се използват дори модерните опити на преподаватели да дадат на децата още един, съседски, език. Още повече, че определени кръгове у нас са заинтересовани от това и напират да променят и Конституцията с цел разрешаване на продажбата на земя на чужденци – класически път към сепаратизъм.

В тая земя е пуснала корени днешна България. Ще допуснем ли от криворазбрани добросъседски отношения да се посегне върху нея?
Още повече, че претендиращите нямат никаква историческа, законова или морална аргументация, освен избиващият в истерия шовинизъм. При това и двете държави уж вървим по един път, към една цел – заедно с обединена Европа.
Да се позамислим над това, когато на 25 септември отбележим 72-тата годишнина от завръщането на Южна Добруджа в прегръдките на майка България.

http://genek.info/?p=14519