“Радикалните тенденции, без оглед на техния произход, са една от най-опасните заплахи за световния мир и сигурност. Радикализмът означава защитаване на фундаментални и резки промени посредством безкомпромисна и твърда политика. Екстремистите целят именно такива промени, използвайки коварна и често агресивна политика. Една от характерните черти на радикализма е изпълненото с гняв поведение, което е видимо в речите, книгите и демонстрациите на неговите привърженици. Радикалните движения са направлявани от сляпо защитавани табута, вместо от съзнателно поведение, като в рамките на тези табута се формира една масова психология. Тази психология, от своя страна, може да излезе от контрол до такава степен, че хората повече да не знаят какво вършат или защо, да се превърнат в агресивни хора, които причиняват вреди на околните. В една такава среда, където вече не съществува взаимна толерантност и разбирателство, хората започват да изпитват неприязън към различните идеологии, религии или раси, без да знаят отсрещната страна какво мисли или дори без да изпитат необходимост да чуят или да се опитат да разберат какво защитава.”[ Харун Яхя]

Както Аласдеър Макинтайър твърди,23 либералната демокрация претендира да освободи индивидите от всичко традиционно, оставяйки всеки член на обществото да живее свободно според каквато концепция за добро намери за приятна, да изживява каквито разкази може да си представи. В същността на историята на демокрацията е никой да няма история. Ричард Рорти напълно поддържа тази гледна точка когато твърди, че само лудите имат една цел в живота (такава като да търсиш Божията слава), което не го прави радикален както му харесва да се преструва. 

Всъщност, Макинтайър продължава, либералната демокрация има своя първостепенна история и своя най-важна цел. Въпреки претенцията да освободи от традицията, либерализмът сам по себе си е традиция и има специфично виждане за доброто общество. За либералния ред, доброто е да запази индивидуалния избор; преданието на либерализма за толерантност и плурализъм, на практика спъва други предания да предявят претенции към публичното пространство. Всеки е свободен да избира каквато и да е история или представа за съществуване, която ще придаде значение на личния му живот, но триенето идва когато попитате: „Какво ще стане ако представата ми за съществуване изисква цялото общество да се приспособи към моята представа за съществуване?“ 

Очевидно, според либералните принципи, никой няма правото да приема тази представа за съществуване.” [Питър Лайтхарт, “Срещу християнството”]