Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: samvoin
Категория: Политика
Прочетен: 9989671
Постинги: 7845
Коментари: 3424
Гласове: 6304
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Георги Раковски
2. Тефтерчето на Васил Левски
3. Инициатива за референдум за излизане на България от ЕС и безпартийно ВНС без хора били досега във властта
4. Български исторически календар
5. "Граждани на Райха"-"Reichs­bur­ger"
6. Дегенерацията и дегенератите от първоизточника - Григорий Климов
7. Сайт, посветен на големия Български политик - професор Богдан Филов
8. "Лихвата е кражба!" от покойния Владимир Свинтила
9. Сайт за националистическите движения преди 1944 - а година и техни документи
10. Забравеният д-р Янко Янев
11. Планът "Еврия"
12. Сайт с български бойни знамена
13. Исторически видеоблог
14. "Изгубената България" - исторически сайт
15. Владо Черноземски
16. Европейския съюз - новият Съветски съюз? /БГ субтитри/
17. "Шест милиона – изгубени и намерени" oт Ернст Цундел
18. Реалността днес и която идва...
19. Военное обозрение
20. КРИЗАТА В НАШЕТО УЧИЛИЩЕ от архимандрит Борис
21. Отворено писмо-МАНФРЕД РЬОДЕ
Постинг
03.03.2012 01:42 - Епос за народа Боян и произход на мартеничката...
Автор: samvoin Категория: Политика   
Прочетен: 1129 Коментари: 0 Гласове:
2



Автор: letopisec

Нека да преразкажем фолклорният вариант на епоса за народа „бояни” (баан) такъв, какъвто е във втори том на „Веда Словена” (1881 г.).

          Един народ с име „баан” (боян) мигрира от източните земи на Черно море, наречени „Крайна земя”, установява се за известно време в близост до народа „карба” (карпи), след което продължава миграционния си път към „на Дунав, на море” (с. 395).

           Народът минава река Дунав и там „Бана крале” (с. 402), след много перипетии от чисто епосно естество (воюва с лоши свръхестествени същества, но пък постоянно му помагат добри свръхестествени същества) създава нова държава.

             Откъде идва този народ?

          Идва от източното Причерноморие, от местност до една река, около която расте специална билка (китка). Тази „трева”, която явно има важно значение за целият епос, е наречена по името на реката и се казва „купра билка”.

 

                             „Копра китка русина” (с. 486).

 

                             „Копра е китка росина” (с. 488).

 

          Китката има соларно-обредно значение, а не е подправка за манджа. Когато китката е с „роса” - животът е добър, слънчев, плодовит. Когато е скована от „слана”, е в обратно значение. В епосът сланата е персонифицирана - „Слана юнак” (с. 401). Този юнак е слуга на бога на снега („Снигна Бога, с. 401). Богът на снега праща „Слана юнак”, който:

 

                             „Да си вие бела снега

 

                             Дуръ да поле побелне” (с. 401).

          В епосът ясно е казано, че новата земя на този народ е на „църно море”, но и земята, откъдето идва, е на това море. „Край-земе” е била също на Черно море, но не на Дунав, а на река Купи (Кубан), където расте „купра билка”.

          Ето как епосът описва новата земя:

 

                             „Река са вие кату змие.

 

                             Та ми тече фафъ море-ту,

 

                             Река ми е ду белъ Дунав

 

                             Море ми е църну море,

 

                             Кат’ си ми е на Край-земе” (с. 403).

 

          Описана е територията на Добруджа, в чието поле (котлива) Бана крал построява първият си град.

          „Нова града нишенлие” (с. 402). Думата „нишенлие” в случая може да бъде преведено и като „столица”.

          Морето е Черно море, каквото е било („кат’ си ми е”) морето на „Крайна земля”/старата родина/.

          В епосът двете земи са в постоянен контакт, те не са разделени или поне авторът на епосът е искал да ги види така, ето защо именува земята, където расте „копра китка” - крайна земя. Епичният герой цар Боян е оставил там майка си, сестрите си и братята си. Той като тръгва към „новата земя”, определя:

 

                             „ут сега си брата уставем,

 

                             да ми в сарае седи” (с. 398)

          Фолклорните певци на епосът, благодарение на които днес имаме поне „фолклорен вариант” на този епос, не крият автора, откъдето те са пожънали онова, което българите-помаци съхраняват като легенди до края на ХІХ в.:

 

                             „Бана крале книга пее,

 

                             Бела книга църну писму” (с. 402)

          От теренните проучвания на Димитър Маринов, Любомир Милетич, Н. С. Державин и др. знаем, че фолклорни песни за „Бан” (Боян) и танц „боенец”, са съхранени не само при българите мюсюлмани (помаците), но и при българите християни, дори у тези, които живеят в Бесарабия (Н.С.Державин).

          На стр. 384 във вторият том на „Веда Словена” са посочени всички книги на един стар средновековен авторов епос, който можем да предположим, че е бил именно на Вениамин, третият син на цар Симеон, който благодарение, че е създал епос за народа „бояни” (и техният легендарен цар Боян), е получил прозвището Боян.

          Това прозвище е толкова силно в българската средновековна държава, че никак не е случайно, че по времето, когато според Димитър Маринов се играе „боенец” („до денят срещу Лазарница”), по същото време преди Лазаровден в православният църковен календар, е „Св. мчк Боян, княз Български”.

          Според житието на този първи български християнски светец, той е брат на кан Маламир,  казва се Енравота и живее в първата половина на ІХ век.

          Защо обаче Енравота е мчк. Боян, е въпрос, на който може да се отговори, ако се припомни, че християнството масово учредява свои календарни празници, на мястото на стари езически.

          През Х век третият син на цар Симеон, Вениамин (Боян), се опитва със своя епос от няколко книги, да възкреси старите езически обреди на жертвоприношения (курбани) и легендарната история на народа „бояни”.

          На стр. 384 от т. ІІ, както казахме, са изброени книгите, които са съществували още от Х век и които масово са фолклоризирани по българските землища:

 

                             Ясна книга и ратина,

                             И ратина и звезница,

                             И звезница и земица,

                             Йоще ти дава и петица”


       Всяка празнична трапеза е вечеря - бъдница, според епоса, т. е. не само Коледа (Рождество Христово) е „бъдни вечер”, както се е съхранил този обичай досега в Република България.

          Празничната трапеза в епоса е носител на особена поетична образност и драматизъм. Съжетът силно се психологизира, което е още едно доказателство, че фолклорният материал има за източник авторски труд, както предположихме, че автор е Боян, третият син на цар Симеон.

          Легендарният цар Боян вижда трапезата и усеща тъга. Той си спомня как в древната му родина „бъдница - вечеря” не е ставала без „копра китка”.

          Тази китка (трева) е „мирнива (с. 476). На някои места е наречена също „мренива” (с. 477) и „мренева” (с. 477).

 

          Омуртаговият клетвен договор (814/15 г.) ни разказва за ролята на „тревата” като клетвен инструмент за сключване на мир. Лъв V, според дякон Игнат, е трябвало „да повдига нагоре трева”.

          Що е „копра билка” в епоса на Вениамин?

          Фолклорният вариант на епоса с течение на времето е битовизирал и фамиализирал един царски (владетелски) езически обред (да се въздига трева). Боян е епосен цар, той е угрижен, че трапезата му не може да бъде царска, без „трева” (копра китка), която от старата му родина да бъде „въздигната” (пренесена) на неговата владетелска трапеза.

          Това е дълбинното семантично ядро.

          От фолклорният вариант читателят може да остане с впечатлението, че „копра билка” е някаква подправка, необходима за манджата на момата, която готви вечеря. Но това едва ли е така? „Копра китка” е всъщност „мирнива” (с. 476).

           Този термин го срещаме и на друго място във вторият том на „Веда Словена”, от стр. 163 до стр. 184, където общобългарският пролетен ритуал по връзване на бял и червен конец на ръката, не се нарича „мартеничка” (по името на месец „март”), а „маринка(с. 168, 169).  

 

          Етимологията на термините „мирниво” и „маринка”, е думата за владетел, господар (мар).

          Цар Боян, като сяда на трапезата, иска тя да е истинска царска трапеза. Той е владетел. Едва ли сюжета, който ще преразкажем сега, има за цел желанието на цар Боян да донесе от „Крайна-земя” подправка за манджа.

          Обзема го тъга и мъка!

                             „Нажелилу, натъжилу,

 

                             Та си ми, Бана, заплакал

 

                             Дребни си сълзи заронил.

 

                             Да ли за майка,

 

                             За майка за брата,

 

                             За брата за сестра...” (с. 471)


          Мъчно му е, че не може да ги покани на трапезата, изпитва носталгия към „Крайна земя”:

 

 

                             „Ил чи устави свое земе,

 

                             Чужда ти земе усилна,

 

                             Усилна, неволна” (с. 401)

 

          Има обаче един компенсаторен механизъм, чрез който Боян може да възприеме своята трапеза по същият начин, по който са я правили предците му. Ако на нея има „копра китка” („копра билка”). Той по навик се насочва към някаква Юда за молба да му бъде донесена тази свещена за обреда „вечеря - бъдница” трева от „Крайна земя”, но юдите не се занимават с психологически и съкровено-лични моменти.

          В този миг на вътрешно напрежение сюжетът вкарва един нов поетичен „персонаж”: лястовицата.

          Този литературен образ има за цел да експлицира именно носталгично-психологическата линия в епоса. Лястовицата като образ вече се е появила веднъж, при освещаването на Боянината столица. Новото й включване в епоса е за да се осъществи „хоризонталната връзка” между двете земи. Старата родина на Боян, където все още е майка му и новата му родина, на река Дунав. Юдите в епоса осъществяват „вертикалната връзка” между хората и боговете. Юдите са необходими, за да може епоса да възкреси жертвено-обредната памет. Това показва, че епосът е писан в една вече утвърдена християнска епоха, в която обаче езическото минало все още е живо. Това е може би епохата на цар Петър (Х в.), когато покръстването и първите години на християнската вяра са приключили, но обществото и народната култура все още не са станали чисто християнски.

          С династичният брак на Петър с Мария-Ирина се открива нова страница на влияние на Византия върху България. Вениамин е брат на Петър и е имал склонност към езичеството и неговата културна значимост. Тази особеност в деянията на Вениамин (с прозвище Боян), е фиксирана през 949 г. от посланика до Византия на немският император Отон І, кремонският епископ Лиудпранд.

          Имаме всички основания да предположим, че Боян е написал епос за преселението на българите на кан Аспарух на река Дунав (680 г.). Това е било несъмнено литературен труд, а не исторически /нещо като дастан, епос/, но въпреки това при внимателен анализ не би било трудно да се види, че събитията в този епос имат исторически подтекст, експлицирайки като свой образ аспаруховото преселение на река Дунав.

          Образът на лястовицата в епоса хиперболизира родовата памет. Боян се обръща към лястовицата и я моли да отиде при майка му в „Крайна земя”. Да й каже, че той прави „вечеря-бъдница”, но трапезата му не може да бъде същата, както я правил „бабайку” /баща му/ , понеже липсва „копра китка”. Нека майка му да набере трева и да я изпрати чрез лястовицата.

 

          Това е молбата на Боян.        

          Ритуалното „въздигане на трева”, за което четем в омуртаговият клетвен мир, получава литературна интерполация: лястовицата ще вземе трева от р. Купи и ще я „въздигне”, за да я занесе в новата земя на Боян на р. Дунав.     

 

          Лястовицата приема ролята и казва на Боян да не бърза с трапезата, защото тя ще отлети и ще се върне мигновено.

          Лястовицата излита и съобщава на майката молбата на нейният син. Майката обширно разказва, че знае, че е усилно в чужда земя. Любовта й към Боян не е намаляла и тя решава да откъсне от скъпоценната трева в „бахчето”. Но на пътя й обаче се изправя „Сура Ламия” /Барадж у волжките българи/, която на старинен език брани тревата.

          Думите на Ламията (Дракон), която пази „тревата” на р. Купи (Кубан), са като учебник по история. Тези думи още повече засилват „сюжетната линия” на родовата памет:

 

 

                             „Фура ми, мале, татина.

 

                             Рунъ ми Дефина,

 

                             Чире ми Яра,

 

                             Яра ми Диа,

 

                             Диа ми Яра Прена” (с. 478)

 

          Това казва Драконът, известен у волжките българи като тотемът Барадж, а у дунавските като Ламия и змей Горянин.

          Тук „фура” е „гура”, а „дефина” е „делина” (дял). За първи път в епосът се споменава думата „татина”.

          Гур е татина!

          Думи, които по интересен начин ще срещнем и във фолклорният вариант на волжко-българския епос „Шан кизи дастани”, където е написано:

                   „тази гора хората наричат Татеш”.

          Какво точно казва ламята?

          Да се опитаме да разтълкуваме думите й!

          Гур е татина. Рунъ (Дунав) е дял, а Чир (Чора, Дербентския проход) е Яра (Аран). Яра (Аран) е земята на Диа (Дуло). Дуло (Диа) е на Яра (Аран) - Прена (т. е. Бран, воин).

          Ламята пази „копра китка” и застава срещу майката, когато тя иска да отиде до „бахчето” и да откъсне владетелската трева.

          Явно това е значението на „копра китка” /магичен жест за владетелска клетвена дума/, след като Ламята застава срещу майката и й обяснява, че Рунъ (Дунав) не е център на държавата, а е „дял” на Гур /разбирай: Кавказ, където е била държавата Велика България/.

 

          Ламята изнася нещо като урок по история.      

 

          Майката на Боян е натъжена и започва да „рони дребни сълзи” (с. 478). Тогава Бог изпраща една Юда, която да оправи нещата. Юдата казва на майката, че Ламята ще се махне, ако тя вземе „Ясна книга” (с. 478) и прочете нещо от нея.

          „Ясна книга” е в стаята на майката (това е силен образ, че езическите книги не бива да се обругават от новите българи - християни), тя я взима и излиза на порти, където чете:

                             „Та ми на порти седнала,

 

                             Пела ми майка, запела:

 

                             Яра ле, Диа ле,

 

                             Яра ле, Прена ле,

 

                             Зерби ти ярнеш,

 

                             Дуру ми дуру насита,

 

                             Насита дуру коприта.

 

                             Усен ми Бана назина:

 

                             Хай ми, Яра, хай ми Диа

 

                             Хай ми, Яра, хай ми Препа,

 

                             Дусун Лама на висе,

 

                             На висе на звеза” (с. 479)

 

 

          Този текст играе вълшебна роля и Ламята литва на „висе”. Явно при Диа (Дуа, Дуло).

          Майката бере китка, както Бана е „назинал” (зинал, поръчал), понеже тези треви в Дуру (Гуру) са в „насита” и му праща билка от Купи (Кубан), т. е. коприта.

          Под поетическите метафори обаче се крие езическо-обреден тайнопис.

      Лястовицата ще „въздигне” и отнесе на р. Дунав тревата марина (мренива), която участва в сключването на клетвени договори, т. е. ще отнесе владетелската (мар-ина) трева от Гур в новата земя на цар Боян.

          Ето византийският летопис, който е оставил спомен за клетвеното значение на владетелската трева: „При това беше възможно да се види Ромейския император да извършва с ръце възлияние от чаша върху земята, саморъчно да обръща конски седла, да хваща тройни ремъци, да повдига нагоре трева...” .

          Този стар клетвен езически обряд (да се въздига трева) е поетично интерполиран в епоса, който ние се опитваме схематично да реконструираме, на основата на помашкият фолклор за Бана.

          Но това не е всичко.

          Явно значението на епоса в средновековната българска култура е било изключително продуктивно, понеже епосът на Вениамин за преселението на цар Боян (и народа бояни), е източник на създаване на нов пролетен обичай „маринка” (мартеница).

          Старият езически обряд е трансформиран.

          Боян написва „на книга” да се прави следното. Три недели преди да дойдат лястовиците, да се връзва на дясната ръка на малките деца бял и червен конец. След това майката да сваля талисмана и да го поставя в градината /бахчето/ под камък, за нишан... За да види лястовицата, която носи в клюна си „копра китка” от Крайна-земя, къде да остави владетелската трева. На децата да се казва, завещава писателят Вениамин (Боян), че това на ръката им не е „белу сукну” и „червену сукну”, а е „маринка”, „устала ут Край-земе.

  

 

Този общобългарски обичай съществува и до днес у българите в Република България, само старото име „маринка” (от мар, владетел) се е отъждествило с месец „март” и обряда се нарича „мартеничка”.

 

 

 

                             „Я ви се молба моле,

 

                             Да пишете бела книга,

 

                             Бела книга, царну писму,

 

                             Да е пратите пу земе-та:

 

                             Кой си има малки деца,

 

                             Да увиет белу сукну,

 

                             Белу сукну и царвену,

 

                             Да му вързат на рока-та,






Гласувай:
2


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене