Автор: dimy

След прочутата реч на Бен Бернанке през 2005 г., сред икономистите официално се шири мнението, че дисбалансите в текущите сметки са основният фактор за влошаващите се финансови условия. Председателят на Федералния резерв ги нарече „глобални купища спестявания“, с което по един много удачен начин насочи погледа към нарастващите претенции на развиващите се страни към щатските финанси.

Обаче пръстът може би сочи в грешната посока – твърди икономистът от Принстън Хюн Сонг Шин. Според него не „купищата спестявания“, а банковата активност стои в основата на глобалната криза. Той използва примера на Европа, за да изгради аргументацията си и за начало разглежда дисбалансите в текущите сметки на страните в еврозоната.

Точно преди кризата, дефицитите в текущата сметка на Ирландия и Испания се разшириха драстично – въпреки факта, че и двете страни бяха образец за финансова дисциплина. Те работеха с бюджетни излишъци и ниски нива на дълга, всъщност много по-ниски отколкото Германия и другите страни в еврозоната.

Към 2006 г. съотношението дълг / БВП в Ирландия беше под 30%, а в Испания 40% при почти 70% за Германия и еврозоната. През 2007 г. дефицитът в текущата сметка на Испания доближи 10%, а на Ирландия надхвърли 5%.

Да приемем за момент, че еврозоната е миниатюрен модел на световната финансова система. Германия е европейският Китай, а Ирландия и Испания са в ролята на САЩ. Според тази аналогия, прекомерните спестявания на Германия намират изход в Испания и Ирландия, където водят до балон в цените на имотите. Този балон се пука, дългът се социализира, банките се спасяват и ето ти идва дълговата криза.

Но тази аналогия не е особено коректна – и с нея хипотезата за „глобалните купища спестявания“. Китайските инвеститори харесват щатските ДЦК, тъй като в Китай няма дълбоки финансови пазари, които да гарантират сигурността на активите. Испанските и ирландските ДЦК в модела би трябвало да играят ролята на Трежъри боновете, щом дисбалансите в текущите сметки на страните в еврозоната се финансират с капиталови потоци в банковия сектор.

Ако аналогията беше вярна, тя щеше да ни обясни, че германските спестители по някаква причина се отказват от банкови депозити в Германия и предпочитат банкови депозити в Ирландия и Испания. Защо обаче им е да правят така? При този въпрос тезата за „глобалните купища спестявания“ губи правдоподобността си.

По-достоверно е да предположим, че вината се носи от експлозивния ръст на банковото кредитиране в Европа, което е било улеснено от общата валута. Това предположение се демонстрира от ясната статистика на Банката за международни разплащания: до 2002 г. кредитирането на европейските банки през граница в местна валута /т.е. основно за другите страни в еврозоната/ е за около 2 трлн. долара – и стига почти 8 трилиона към септември 2007 г., спадайки под 7 трилиона към началото на 2011 г.

Историческият анализ сочи, че има два скока на кредитирането – първият е през 1999 г. с въвеждането на еврото, а вторият е след 2002 г. паралелно с бума в недвижимите имоти в Испания и Ирландия, както и с експанзията на европейските банки в Централна и Източна Европа.

Какво накара европейските банки да се държат така? Премахването на валутните несъответствия в банковите баланси с въвеждането на еврото позволи на банките да теглят свободно кредити от страни с излишък и така да финансират своята главоломна експанзия. Толерантните правила на Базел II за банковия капитал и управлението на риска премахнаха всяка регулативна пречка пред експанзията. Впрочем Базел II само узакони практиките, които банките в Европа прилагаха след 1988 г.

Сравнено с други измерения на икономическата интеграция в Европа, сливанията и придобиванията през граница останаха по-скоро изключение, отколкото практика. Това е един от парадоксите на европейската интеграция. С въвеждането на еврото „парите“, т.е. банковите кредити течаха свободно през граници, но активите на банките останаха локални и немобилни. Тъй като балоните бяха локални, но парите са течни, течащи, европейската банкова система се оказа уязвима, след като банките започнаха деливъридж.

Това е в основата на твърдението на професор Хюн Сонг Шин, че европейската криза на първо място е банкова криза, и чак на второ място криза на суверенния дълг.

Хипотезата за „купищата банки“ е по-точна перспектива, според него, от хипотезата за „купищата спестявания“, при обяснение на европейската криза. Европейската криза е класическа двойна криза, която комбинира банкова криза с понижение на пазарните активи, което от своя страна допълнително задълбочава банковите проблеми. При двойните кризи на нововъзникващите пазари през 1990-те години, банковите кризи се смесиха с валутни кризи. Европейската криза от 2011 комбинира банковата криза с криза на суверенния дълг, като финансовият стрес засилва банковата криза.

„Банковото наводнение“ на Европа е част от глобален феномен, описан в скорошна лекция на Мъндел и Флеминг в МВФ. Европейските глобални банки на практика са издържали „сенчестата банкова система“ в САЩ, като са теглили кредити в долари от паричните пазари и са ги отдавали обратно на заем на домакинствата в САЩ, чрез покупка на секюритизирани вземания от щатски кредитори.

Присъствието на европейски банки в търговското банкиране в САЩ е малко, но тяхното въздействие върху общите кредитни условия е много по-голямо, чрез посредничеството на банковата система в сянка. Ролята на европейските глобални банки в определянето на финансовите условия в САЩ изяснява важността от това да се следят брутните капиталови потоци и начинът, по който те влияят на кредитните условия. Големите брутни потоци от Европа не се проследяват от текущата сметка, която демонстрира само нетните потоци.

В годините след 2002 г. и преди 2008 г. е налице масивен отлив на капитали от САЩ с посредничеството на банковия сектор, които след това влизат обратно в САЩ чрез покупка на ценни книжа – но не ДЦК. Клоновете на европейските банки в САЩ силно повишиха брутния отлив на капитали чрез набиране на капитали от паричния пазар на едро в САЩ и насочването им към централите. Да си припомним, че клоновете на чуждите банки в САЩ се третират като щатски, а не чужди банки, тъй като платежният баланс се базира не на националност, а на резидент.

Изглежда обратният поток – кредитирането към САЩ от европейските банки с помощта на сенчестата банкова система – е изиграл решителна роля за кредитните условия в САЩ в навечерието на ипотечната криза. Все пак, тъй като еврозоната има приблизително балансирана текуща сметка, докато UK е дефицитна страна, техните колективни нетни капиталови потоци спрямо САЩ не изразяват въздействието на техните банки върху кредита в САЩ.

Разликата между нетни и брутни потоци е класическа тема в международните финанси, но заслужава ново внимание, тъй като приема нови форми. Ще се объркаме, ако гледаме само текущата сметка, твърди професорът от Принстън. Политиците са тези, които се интересуват от нетните капиталови потоци – и с право. Настоящите дисбаланси пречат на глобалното търсене. Но все пак за САЩ текущата сметка не показва всичко в кредитния процес. Вместо глобалните купища спестявания, по-благонадеждно обяснение на кризата дават „глобалните купища банкиране“.

Изводът от всичко: със задълбочаването на европейската банкова криза, деливъриджът сред европейските глобални банки ще се задълбочи. Това ще има отражение далеч не само за еврозоната, но и за кредитното предлагане и капиталовите потоци в САЩ и в новите икономики. Както излишъкът от банков кредит наду балон, така недостигът от капитал може да има опустошителни последици – особено в новите пазари на централна и източна Европа, успокоява ни икономистът.

Ако държавата не харчеше толкова много пари, които в същото време не притежава, ако нямаше привилегии, ако бюрократите не се поддаваха толкова много на натиска на политиците и не проспиваха година след година разрастването на банковото кредитиране всичко щеше да е под контрол. Все пак да не забравяме, че банковата дейност е силно регулирана. Банкерите простичко казано спазваха правилата. Затова не могат да бъдат вкарани в затвора. Защото са спазвали законите. Затова казвам, че политици и бюрократи са виновни за тези поражения, защото се подмазваха на своите народи и купуваха гласовете им в продължение на две десетилетия с пари, които не притежават в момента и в същото време проспаха или не постигнаха добро управление на този регулиран пазар - банковия.