С дата 3 август 1949 година в Секретариата на ЦК на БКП е внесено предложение “относно вземане мерки за демократизирането на Българската православна църква”. Документът е подписан от министъра на вътрешните работи Антон Югов и от пом.-министъра за ДС Руси Христозов.

Накратко ­ въз основа на материалите, постъпващи в МВР по линия на Държавна сигурност, се прави преценката, че “след удара, който бе нанесен на реакцията с процесите срещу Никола Петков”, БПЦ “се явява едно от главните реакционни гнезда, на която с основание възлагат големи надежди нашите вътрешни и външни врагове в борбата им срещу народната власт”.

Какво се предлага?

Да стане “поне една минимална чистка” във върховете на Светия синод, “което ще стресне останалите митрополити”, като за начало се отстранят русенският владика Михаил, търновският Софроний и видинският Неофит, “които са предани представители на реакцията”.

Неврокопският дядо Борис не се споменава: на 7 ноември 1948 година той е убит, по общо мнение, като един от крайните противници на “македонизацията” на Пиринска Македония и вдъхновител на съпротивата против нея.

Според доклада “Югов­Христозов” “демократизацията” можела да стане “по три безболезнени начина”: като броят на епархиите се съкрати по бюджетни причини, като се въведе пределна възраст за митрополитите като “за всички граждани на Републиката” или като те бъдат заставени да напуснат (излязат в почивка) с медицински. Този начин изглеждал най-удобен, като за нарочените щели да се намерят “достатъчно компрометиращи материали да сторят това”.

Като втора точка се предлага “да се уволнят по 4-5 души от всяка епархия”, а като трета ­ “да се вземат ключови позиции в църквата от доверени ОФ духовници и миряни”. Следва номенклатурата на “ключовите позиции”: главният секретар на Синода, шефовете на културно-просветното и стопанското отделение, директорът на синодалното книгоиздателство, главният редактор на “Църковен вестник”, ректорите на семинариите и на богословския факултет, игумените на Рилския, Бачковския и Троянския манастир.

След извършването на въпросната “демократизация” на Синода следвало да се внуши “да се пристъпи към избирането на екзарх или патриарх, ако това е необходимо”.

Като вероятен глава на църквата се сочат врачанският митрополит Паисий или пловдивският Кирил. Да се предпочете онзи, “който ще вземе по-големи ангажименти за демократизиране на църквата”, препоръчват докладчиците. Харесаният ще се окаже Кирил, като, за да се разчисти пътят му,

екзарх Йосиф е свален и заточен в село Баня, Карловско, през 1951 година.

В точка 6 на предложението се уточнява, че тъй като “външнополитически съображения” налагат да не се предприемат прекалено широки чистки, някои от по-податливите духовници следвало да се насърчават в растеж в йерархията, а на други издигането да се блокира, като “въпросът се разработва конкретно” за всеки от случаите.

Специално се препоръчва “начело на Дирекцията за вероизповеданията да се сложи другар, отговорен пред ЦК”, а за кандидатстващите в семинариите и духовните институти “да се въведат удостоверения от местните съвети, че не са уличени в реакционна и фашистка дейност”.

Така, общо взето, се поставя началото на систематичното и планирано до възможно най-малките подробности “демократизиране” на БПЦ, което довежда до нейното практическо ликвидиране.