(За положението на така наречените индианци в САЩ и отношението към тях. Писмо на баща на такова дете, до неговия "бял" учител.)


Превод на писмо на един индиански баща до учителя на неговото индианско дете. Писмото е написано от Робърт Лейк, професор в училището в Спокейн, Вашингтон, САЩ. Авторът е индианец по рождение, израснал в племето Чероки.

……………..

Уважаеми учителю,

Бих искал да Ви представя моя син Вълкът-Вятър.

Вие вероятно бихте го нарекли типично индианско дете. Той е роден и израснал в резерват. Има черна коса, кафяви очи и лице с цвят на маслина. Както и много други индиански деца той е тих и стеснителен в класната стая. Сега е едва на 5 години и аз настина не разбирам защо вече сте го определили като “ изоставащ ученик“.

Дори и на тази възраст, той вече е преминал през много повече обучения, отколкото неговите връстници в Западното общество. Вълкът-Вятър бе постоянно със своята майка и я придружаваше навсякъде. Ходеше заедно с нея на брега на океана на изгрев слънце, когато тя изричаше своите молитви. Придружаваше своите чичовци по време на риболова и слушаше възрастните, докато разказваха племенните легенди за възникването на света. Присъствал е на свещения танц на Бялата Сърна на своето племе и е много добре запознат с различни култури и вярвания. Имал е хиляди възможности да наблюдава мен, своите вуйчовци и магьосника на племето как събират различни по цвят пера и  пеят песни докато се приготвят за свещени танци и ритуали. Вълкът-Вятър е лекуван по двадесет различни начина от племенни лекари от Аляска до Аризона и от Ню Йорк до Калифорния. Участвал е в повече от двадесет свещени ритуала за очистване на разума, душата и тялото и е общувал с хора, които изповядат различни религии – Протестанти, Католици, Будисти и Ламаисти. Както сигурно се досещате, едно дете има нужда от време, за да усвои и осмисли толкова разнообразни изживявания. Може би това Ви кара да си мислите, че моето индианско дете е „изоставащ ученик“.

Неговата майка, а също и лелите му са го учили да смята и да познава числата докато подбират различни материали, необходими за направата на кошниците на племето. Той научи първите си числа, докато помагаше на мен, своя баща, да подготвям камъните за специалните церемонии – седем камъка за Лечителска Церемония и тринадесет за Церемонията на Слънцето.

Като знаете всичко това, може би ще разберете защо той усвоява бавно Вашите методи в класната стая. Моля Ви бъдете търпелив към него! Ще му отнеме известно време да се адаптира към Вашата култура и да научи нови за него неща.

Вълкът- Вятърът не е „културно ощетен“, той просто е „културно различен“.

Ако го попитате колко месеца има в една година, той вероятно ще Ви каже 13. Това е така, защото хората в нашето племе са го учили, че в една година има 13 пълни луни.

За него може би е трудно да напише името си на къс хартия, но той може да го произнесе на няколко различни индиански диалекта. Сигурно ще се съгласите с мен, че всички тези влияния взети заедно го правят някак тих и стеснителен в клас.

Докато Вие се опитвате да му предадете новите си методи, той може би гледа замечтано през прозореца. Това е така, защото той е научен да наблюдава и изучава промените в природата. За него е наистина трудно да се пренесе в класната стая докато листата се оцветяват в ярки цветове, а птиците отлитат на юг. Той инстинктивно знае, че по това време на годината би трябвало да е със своето племе на полето. Сега той се разкъсва между два свята – две различни културни системи.

И така, уважаеми Учителю, бих искал да Ви представя моя син – Вълкът – Вятър, който в края на краищата е типично индианско дете. Той носи в себе си културата и мъдростта на много, много поколения и познанията на своите майка, баба, баща и магьосниците на своето племе.

Бих искал моето дете да успее в училището и в живота. Не бих искал то да стане неудачник или самотен отшелник, а още по-малко да потъне в наркотици и алкохол, защото се чувства неприет или отпъден. Искам синът ми да се гордее със своето богато наследство и култура, както и да развие необходимите способности за двата свята, в които живеем.

За да постигна това, имам нужда от Вашата помощ!

Каквото казвате и каквото правите в класната стая, каквото преподавате и начина, по който го преподавате, а също и това, което не казвате и не преподавате ще има огромно значение за потенциалния успех на моя син.

Всичко, за което Ви моля, Уважаеми Учителю, е да работите с мен, а не срещу мен, за да образоваме заедно моето дете по най-добрия начин.
Взето от: drugataistina.com

Статията ясно показва "толерантността" към културата, разбиранията и обичаите на коренното население в САЩ, от страна на англо - юдейския "Бял дом" и неговата администрация.
Виждаме и от факта, че това население е тикано да живее, в места предвидени за редки изчезващи видове в други, заклеймени като "по - нецивилизовани страни", наречени резервати, какъв апартейд цари над него.

И малко предистория, от култово произведения на великия Карл Май (Дано някои не го объркат с Маркс!): Из "Винету" - Увод

Източник: http://bezmonitor.com

 

ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО, Том 1, СОФИЯ, 1988

И червенокожата раса умира! От Огнена земя чак до далечните северноамерикански езера лежи възнак на земята болният великан, победен и смазан от неумолима съдба, непознаваща милост. Борил се е срещу нея с всички сили, но напразно. Силите му са се изчерпали постепенно. Останало му е малко време да живее и конвулсивните движения, които разтърсват от време на време голото му тяло, известяват приближаващата смърт.

Имал ли е някаква вина за ранния си край? Заслужил ли го е?

Ако е вярно, че всяко живо същество има право на живот, и ако това се отнася както за всички, взети заедно, така и за отделния индивид, то червенокожият има право на съществуване не по-малко от бледоликия и би могъл да изяви претенция да му се даде възможност за самостоятелно обществено и държавно развитие. Наистина някои твърдят, че индианецът не бил имал необходимите качества за основаване и ръководене на държава. Дали това е истина? Аз казвам, че не е, но нямам намерение да ви предлагам само сухи твърдения, защото целта ми не е да напиша някоя научна студия. Бледоликите са имали време да се развиват постепенно. Лека-полека те са се превърнали от ловци в скотовъдци, а после са станали земеделци и занаятчии. Били са им необходими много векове. Но червенокожият не е имал това време, защото никой не му го е предоставил. От него поискаха да направи един огромен скок от най-долното стъпало на човешкото развитие към най-горното, обаче никой не се замисли, че при този скок той ще падне и ще се нарани смъртоносно.

По-слабият трябва винаги да отстъпва на по-силния — това е един жесток закон. Но тъй като той се проявява от сътворението на света, ще трябва, изглежда, да приемем, че тази жестокост или е способна да се повлияе от християнското милосърдие, защото вечната мъдрост, сътворила този закон, е същевременно и вечната любов. А сега имаме ли право да твърдим, че по отношение на измиращата индианска раса някой е показал подобно милосърдие?

Първите бледолики са били не само гостоприемно посрещнати, но са били и почитани от индианците почти като божества. Каква отплата получиха за това червенокожите? Съвсем безспорно земята принадлежеше на тези, които я обитаваха; но тя им беше насилствено отнета. Какви реки от кръв се проляха тогава и каква жестокост бе проявена при това, е известно всекиму, който е чел историята на „прочутите“ конкистадори. А техният пример беше последван и по-късно. Белите пристигаха със сладки думи на уста, но същевременно с наточени ножове в поясите и със заредени пушки в ръка. Обещаваха мир и любов, а сееха омраза и лееха кръв. Червенокожите трябваше да отстъпват педя по педя — все по-назад. От време на време им гарантираха „вечни“ права над „тяхната територия“, но не след дълго отново ги прогонваха оттам — все по-назад. „Купуваха“ земята им, като или изобщо не им я заплащаха, или я заменяха срещу стоки без всякаква стойност, които те не можеха да ползват. Но пък толкоз по-грижливо ги привикваха към коварната отрова на „огнената вода“, донасяха им едра шарка и други много по-страшни и отвратителни болести, които сееха смърт сред племената и обезлюдяваха цели села. Ако червенокожият си потърсеше законните права, отговаряха му с барут и куршуми и той отново трябваше да отстъпва пред по-добрите оръжия на белите. Озлобен от всичко това, той отмъщаваше на отделни бледолики, които срещаше, и последиците биваха обикновено страхотни кланета, които струваха живота на безброй червенокожи. Така първоначално гордият, дързък, храбър, честен, откровен, винаги верен на приятелите си ловец се е превърнал в дебнещ, недоверчив и лъжлив човек, без да има някаква вина, защото не той, а белият е първопричината и виновникът за всичко това.

Къде са отишли дивите стада мустанги, сред които някога индианецът смело е залавял своя боен кон? Къде може да се видят сега бизоните, които му даваха прехраната, когато населяваха прериите с милиони? От какво живее днес той? От брашното и месото, които му изпращат? Може би щеше да живее от тях, ако в брашното не се намираха гипс или други боклуци. В повечето случаи то не може да се яде. А ако някой път обещаят на някое племе сто „специално угоени“ вола, то по пътя те се превръщат в две или три стари кльощави крави, от които едва ли и някой лешояд би откъснал мръвка. И може ли той, обезправеният, да разчита на някаква жътва, след като постоянно го гонят и не му оставят никакъв сигурен дом?

Каква горда и красива гледка е представлявал някога индианецът, летящ из безкрайните савани на мустанг с развяна грива, и колко клет и изпаднал изглежда сега, облечен в парцали, които не могат да прикрият голотата му! Той, който нявга, преливащ от сила, се е изправял срещу страшната сива мечка само с нож и томахок в ръцете си, сега се навърта тук и там гладен, като бездомно псе, за да си изпроси парче месо или… да краде!

Да, сега той е болен човек, умиращ човек и ние състрадателно стоим и чакаме край мизерната му постеля, за да затворим очите му. Да стоиш край леглото на смъртник е печална, сериозна работа, но тя става стотици пъти по-сериозна, когато се отнася за една цяла раса. Тогава възникват много въпроси и преди всичко следният въпрос: какво ли щеше да постигне тази раса, ако й бяха дали време и пространство, за да развие своите вътрешни и външни сили, своите дарования? Какви ли своеобразни форми на духовна и материална култура ще изгуби завинаги човечеството с гибелта на червенокожата раса? Този умиращ не се приспособи към предлагания му от околния свят начин на развитие, защото беше с характер. Нима затова трябваше да бъде убит, нима не можеше да бъде спасен? За да не измрат, бизоните получиха спасително убежище на север в националния-парк Уайоминг. Защо не предложат на някогашните законни господари на тази земя някакво място, където те биха могли да водят осигурен живот и да се развиват духовно?

Но каква ли полза от тези въпроси пред лицето на смъртта, от която няма спасение! Какво ли биха помогнали упреците там, където вече нищо не може да помогне! Аз мога само да оплаквам, но не мога да променя нищо; мога само да тъгувам, но не мога да върна живота на умрелите. Аз? Да, аз! През дълъг низ от години се запознах с начина на живот на червенокожите, запознах се с един измежду тях, чийто светъл, великолепен и величав образ живее в сърцето ми, в моите мисли. Той — най-добрият, най-верният и най-пожертвувателният от всички мои приятели- беше истински представител на расата, която го беше родила, и загина също така, както загива и тя; животът му угасна, отнет от подлия куршум на негов враг. Обичах го, както никого друг в света, а и до днес обичам умиращия народ, който бе родил такъв благороден син. Бих дал живота си, ако можех с това да възвърна неговия, също както той беше рискувал стотици пъти живота си, за да спаси моя. Но това не ми беше съдено. Той си отиде, спасявайки както винаги приятелите си. Но той умря само физически и нека тук, в тези страници, продължи да живее тъй, както живее в моята душа той, Винету, великият вожд на апачите. С тази книга искам да му издигна заслужен паметник. И ако читателят успее да си създаде справедлива представа за народа, чийто верен образ е въплътен в този вожд, аз ще бъда възнаграден пребогато.

Към следващата част или към съдържанието