КОГАТО СЕ НАЛИВАХА ОСНОВИТЕ...  
Статията е видяна 2589 пъти Размер на шрифта:

КОГАТО СЕ НАЛИВАХА ОСНОВИТЕ...

Верен на своите принципи да запознава приятелите си с рядкости или да дава особена гледна точка за по-известни събития нашият сайт www. bg-history. info, отново ще ви зарадва с такова четиво. Наричам го условно: “Когато се наливаха основите”, но този път не на социализма, а на българския капитализъм с неговите особености, трудности и дори извращения. Ето един рядък разказ за трудното начало:

За начало ето няколко принципни положения от приетия на 29. 1. 1883 г. Правилник за домашните слуги в столицата:
Чл. 9: “Без съгласието на господаря слугата не може да излиза от двора. "
Чл. 12.: “Ако слугата се разболее, господарят му е длъжен да се погрижи и го изпроводи в болница, дето лекуването му става безплатно.
Ако слугата остане в болница повече от 15 дни, условието се унищожава; но слугата получава платата си и за тези 15 дни. "
Чл. 13.: “Слугата никога не може да напусне господаря си преди изтичането на условения срок, но господарят може да уволни слугата си всякога, без предварително известие, като му заплати една месечна връхнина. "
Чл. 15.: “Слугата може да остави господаря си без предварително известие само в следните случаи:
А) по причина на лоша обхода на господаря с него;
Б) ако не получава редовно надлежната си заплата според условието на службата си. "

Т. е. за слугата няма личен живот, няма работно време, здравно осигуряване, безопасни и здравословни условия на труд, а за капак дори може да остане и без работа по всяко време. Като прибавим и чл. 1, който казва, че “пълнолетните могат да се приставят като слуги сами по себе си, а непълнолетните – само чрез техните родители или настойници” можем лесно да си представим и как човек и без да го иска може да се окаже в това незавидно положение да бъде слуга.

Не по-различно е положението на тъй наречената “работническа класа”, която едва прохожда в Княжеството.
В своя статия от 4. 6. 1886 г. вестник “Росица” пише: “Съвсем не познава българският работник оня, който го упреква в ленивост. Българският работник – тука не правя различие на пол – е чудно работлив, чудно честен в работата си. Той денонощно се труди, денонощно хаби силите си, продава месата и кръвта си за една нищожна цена – колкото само да живее. И как живее? Как се храни? По-лошо от животните. Малко хляб и ястие, сготвено от зеленчук или фасул, му е всичката храна. Щастлив е оня, който може поне в месеца да се облажи. " По-нататък авторът Евтим Дабев с носталгия описва живота в Габрово преди да се появят фабриките, с които “нещастие постигна нашия градец”.

Далеч по-конкретен е Димитър Благоев (макар и биографията му да не страда от особени факти за гордост) в статите си от юли и август 1892 г. в списание “Ден”. Там авторът описва следното: “Всички други фабрики (в Габрово – бел. моя) се осветляват с газ и с първобитни лампи. При лошата вентилация, от миризмата на газта и маслото, с което мажат машините, от праха на вълната въздухът в тия фабрики, най-вече зимно време и ноще, бива убийствен за човешкия организъм, а главно за децата. Ненавикнал човек в тая убийствена атмосфера не може утрая 10 минути. Между това работниците прекарват в нея 14, 15 часа на ден, а твърде често и повече от 24 часа! ... Между това фабрикантите, щом малко поспре търговията тутакси намаляват надницата на работниците. Така например в края на 1890 г. в Калпазановите фабрики надницата е била намалена за едни с 20 %, за други с 30 %... За закъсняване 1-2 часа щрафират (наказват – бел. моя) работниците безбожно, а именно с 2/3 от надницата им...” По-нататък се обхождат и други градове: “Работното време в тревненските фабрики е от 12 до 14 часа на ден. Фабриките работят и нощно време, макар и не винаги. Нощното работене е задължително и за малолетните, както и за работничките. Осакатявания в тревненските фабрики се случвали няколко, макар и леки, като откъсване на пръстите и нараняване на ръцете. В двете фабрики осакатеният се оставял на своята съдба, да се лекува от своя джоб. Фабрикантите се оправдавали с думите: “Да са си отваряли очите”. Само в едната фабрика плащали за лекуването. " Според автора работната сила в Сливен се групира така: “1/5 от 700 (работника – бел. моя) са от мъжки пол и от 9-15-год възраст, 2/5 – от 30-50 г. и другите 2/5 – от 18-25 г. Останалите са момичета циганки от 10-20-годишна възраст и момиченца българки от 8-11 години. " Минимумът на работния ден е 12 часа, а макисмумът – според работата.

Горе-долу същото се потвърждава и от една статия от 25. 11. 1892 г. на вестник “Работник”. В нея авторът Никола Габровски пише, че в Сливен за своя труд по 12-16 часа на ден мъжете получават от 1 до 2 лева на ден, жените – от 60 ст. най-много до 1 лев, а децата – по 30 ст. Заплатите им се давали в края на седмицата, с цел да не напускат фабриката.

Към частни и недотам частни случаи ни насочва статията на същия вестник от 10. 4. 1893 г.: “Един сливенски фабрикантин, доста интелигентен наглед, се мъчил преди няколко време да обезчести едно младо,

КОГАТО СЕ НАЛИВАХА ОСНОВИТЕ...

доста красиво циганче (момиче), което му перяло вълна... Друг един фабрикантин е карал най-красивите циганки да му метат стаята, след което ги задържал по един час и повече при себе си. Управителят на тази фабрика летос обезчестил една българка, която също им перяла вълна, Друг един фабрикантин постоянно е експлоатирал тялото на много свои работнички, които заплашвал, че ако не се съгласят, ще ги изпъди от фабриката. Пък друг един фабрикантин, човек доста възрастен, с побелели коси, си е позволявал пред очите на самите работници да бърка в пазвите на циганките, от което зрелище работниците му засрамени избягвали навън. " Вестникът обяснява и че строгият Закон за печата по онова време не му позволява да съобщи и подробности по тези скандалиозни дела.

Пак вестник “Работник” в статия от 19. 6. 1893 г. пише за условията на работа във фабриката на братя Астарджиеви в Пловдив. След като се уточнява, че там наместо 1 лев плащат по 67 и Ѕ стотинки се разказва конкретен случай, в който единият от братята, виждайки, че работниците са събрани с абите си на едно място “си помислил, че се надумали да напуснат работата, да направят стачка. Тази мисъл, види се, ядосала нашия предприемач и той викнал срещу работниците с един зверски глас, пуснал се да ги гони и бие. По-силните се отървали лесно. Разлютеният господар обаче намерил жертва за своя гнев. Той се нахвърлил на едного от работниците, който слаб физически, не можал да избяга, нито да се защити. Астарджиев излял всичкия си гняв върху тоя нещастник; бил го където свари, ритал го в корема и по лицето. Този нещастник и сега е болен и вследствие на болестта седи без работа, а семейството му гладува. "

Вестник “Другар” на 10. 9. 1893 г. разказва грозна случка, разиграла се във фабриката на Д. Папазов в Казанлък. Една сутрин още преди началото на работния ден работничката Лала Тонювкина се пъха под дарака си за да го почисти. В този момент без предупреждение машинистът пуска парата в ход. Двигателят хваща Лала за косата, която е изцяло изскубната “наедно с цели парцали кожа”. След нещастието работничаката “тичала и викала из фабриката от страх и болки няколко минути”. После е отведена в болницата, а Папазов не й заплатил нито лечението, нито дори онези няколко гроша, които вече била изработила до злополуката.

Драматичен е и вестник “Работник” от 30. 10. 1894 г., който пита: “Знаете ли що е шевекер?” “Който не е чиракувал или калфувал в един от нашите занаяти от излизането на прасковите до Великден, той не може да си представи какво ще рече шевекер. Шевекер – ще рече нечувана, най-безбожна експлоатация на труда в нашите занаяти... Да станеш в 2 часа през нощта, да работиш до 8 часа вечерта непрекъснато за една заплата от сух, мухлясъл, от трици с пясък хляб и чушки или кисело зеле или за една заплата от 6, най-много от 9 гроша на ден, в мръсна влажна, студена като ледница стая, която надали някога поглежда слънце – това ще рече шевекер... Тоя е един вид експлоатация на труда, който съществува само в най-закъснелите икономически страни. "

Един вестник с екзотичното име “Работнически другар” на 19. 11. 1894 г. дава сведения за екзотични случки от живота на българската работничка: “Директорът на еснафската фабрика в Габрово – Ив. Червенаков обезчестил работничката Пена Клечкина. Когато се усетила трудна, директорът побързал да се отърве от нея – сгодява я за Г. Р. К., който я завежда в Бургас. Но когато последният се научил за сношението на директора с годеницата му, той повикал доктор да я прегледа. Констатирало се, че момичето е трудно от 6 месеца. Годеникът отказал... Същият блудник обезчестил друга работничка, която отишла в Казанлък да се жени, но била върната. Същото направил той и с трето момиче, което сега работи в Бобовата фабрика. "

Вестник “Социалист” пък си избира за наблюдение положението на работниците в Перник и по-специално на миньорите. След няколко статии за тежкото положение там на 16. 12. 1894 г. същият информира, че италианският миньор Адриан Луичи бил жестоко ударен от вагонетка. Същият е пренесен в болницата в Радомир и умира след 2 седмици от... ревматизъм. Пренасянето до болницата станало в проста селска кола, а не с предназначения за това кабриолет, защото последният бил отреден за разходка. Очевидно не за разходката на Адриан.

През юли и октомври 1894 г. вестниците “Народен глас” и “Сиромашки закрилник” информират последователно за странната болест на един слуга, който според гражданството е горен с хартии на корема, мачкан и бит до смърт, за да си признае, че е откраднал парите на господаря си, както и за изтезавана и изпъдена 15-годишна слугиня, която работила за по 4 лева на месец. Излишно е да се уточнява, че във време, когато едно средно семейство се нуждае поне от 2 лева на ден, 4 лева на месец са малко пари, както и че на набитата не е заплатена нищо. Може би обстоятелството, че случката става в Габрово донякъде обяснява “икономичността” на стопаните.

КОГАТО СЕ НАЛИВАХА ОСНОВИТЕ...

Интересен вариант на днешната правна фигура “трудов договор със срок за изпитване” пактикували в плетачницата на Тимофеев във Варна. Вестник “Работник” пише, че там момичетата работят по 5-6 месеца безплатно докато се научат и което се научи почва да получава пари за хляб, а което не – продължава да чака още.

Доста цветист език държи някой си Войнов в своята статия във вестник “Социалист” от 15. 8. 1896 г. След като обяснява възмущението на работниците от факта, че шаячните фабриканти там се разплащат с тях на годината веднъж (! ) и това, че вследствие възмущението най-сетне се случило разплащане, той пише: “Вместо да изплатят в пари, те събрали всичкия марда шаяк, който се върдалял в складовете им и го разпределили на работниците срещу заплатите им... Един аршин от този нехелит шаяк едва ли струва 3 гроша, но фабрикантите го разделили на работниците по 4-4 Ѕ гроша. " Работниците не пожелали, но фабрикантите заплашили, че друго няма да видят, гонили ги и с присмех им предлагали да заведат дела срещу тях. От далаверата с шаяка загубите на работниците, респективно печалбите на фабрикантите били 10-15 000 гроша.

Още по-авангарден начин за разплащане въвели в печатница “Напредък” в София. Може би водени от Годжиевото: “Я кажи, мило шефче, начин за разплащане? Шефът им рече: “Хайде де, пари нема – действайте”” там процедирали буквално така: “Господарите на печатница “Напредък” наместо да изплащат на работниците си, те ги понабиват. На 27 миналия месец (септември 1896 г. – бел. моя) работникът Атанас Николов (словослагател), като отишъл да си иска изработените пари, които имал да взема от 2-3 месеца време, го изпъждат навън от печатницата с шамари. Питаме притежателя (г-на Фичева), който е и чиновник в Министерството на вътрешните дела, когато си взема или иска изработените си пари, то изпъждат ли го с шамари? Срам! " За чудесната лаконична статия овациите са за вестник “Работнически глас”.

За жалост “добрата” основа обикновено дава и “добри” резултати. Такъв най-чудесен по естеството си резултат се оказва експлозията в барутната работилница на братя Иванови в гр. Русе на 25. 7. 1897 г. Тази невиждана, а и една от най-големите трагедии в промишлеността ни се разиграва по причина вероятно на работническо невнимание или просто на взрив на капсулата на един патрон. Избухва пожар, който трае 2 часа. В него изгарят 22-ма души. Следващите дни от изгарянията умират още 59 души. Цифрите са на съдебните власти, но освен тези се твърди, че има и неконстатирани случаи, а и при разследването явно някои неща са прикрити. Още в първите дни след трагедията се сочат числа от порядъка на 200 жертви! При анализите се установява обаче, че в предприятието не се спазват никакви хигиенни правила и правила за безопасност, имало е доста заключени врати в работилницата, работниците са били без подготовка за работа с взривни материали, често непълнолетни и дори малолетни. Работело се е по 12-13 часа на ден, като децата са получавали по 30-50 стотинки дневно. Тъй като се е плащало на парче работниците дори са се надпреварвали в работата. След тези възмутителни разкрития и 2 г. дела Окръжният съд в Русе дава заслужено възмездие на братя Иванови: един месец затвор и обезщетение от 500 до 1000 лева на всеки пострадал. Апелативният дори е по-справедлив: намалява наказанието. Справедливо наказани злополучните братя Иванови се съсредоточават върху дейността на разградската си барутна фабрика. В нея няма и 3 дни след русенската трагедия условията остават точно копие на русенските. Заплатите впрочем също.

Вследствие на пресата научаваме и за други новаторски и оригинални похвати на техни величества работодателите: Така например за икономии през зимата сливенските работници се отопляват с мангали, а отопляващите се сами плащат осветлението другаде. В Казанлък при вечерна изтощителна работа предачната машина откъсва ръката на 14-годишната Рада Кънева. Плащат и само изработеното, без никакво обезщетение или пари за лечение. Управителят на фабриката, явно владеел красноречието човекът, заявява на Рада, че “ако може да работи с една ръка, тя е свободна да се яви във фабриката”. Добър човек... А годината е 1898 г.

Че водата е на изчезване е разбрал още в далечната 1898 г. русенският обущар Т. Атанасов. Той удържал на работниците си по 10 ст. за право да пият вода – съобщава на 30. 10. 1898 г. “Работнически вестник”.

Работодателят трябва и да се уважава! Така благодарение на споменатия по-горе вестник научаваме, че справедливо през февруари 1899 г. на сливенския работник Спас Марков са удържани 10 гроша затуй, че... минал път на началника си П. Попович, когато последният отивал във фабриката си. Скромен дял получил и файтонджията-работник, на който била изплатена и премия от 7-8 бастуна от сърдития Попович.

Икономиите са също важен елемент: така например във Варна хамалите и килерджиите

КОГАТО СЕ НАЛИВАХА ОСНОВИТЕ...

на пристанището работят само 2 дни на заплата и 5 даром, а в тухларското АД с помпозното име “Работник” заради по-големи печалби е изпъден квалифицираният машинист и на негово място е поставен несведущият Пейчин Ангелов. Още на следващия ден каиш закача престилката на новоизпечения машинист, завлича го между валците и ножовете, където същият е смлян. Годината – 1900 г.

Нека спра дотук с хрониката. Тя може да се изпише в много части, дори в цели томове. Умишлено премълчах тук грозни сцени на псувни, побои и трудови злополуки, представени по начин, който би отвратил и най-коравия читател. Уверявам ви, че докато четох някои от тях мъката на Моканина ми изглеждаше като новогодишно увеселение.

Пропуснах и безбройните разкази за 12, 16, 24 и 36-часови работни дни, за още смърт, за туберкулозата в килимарските фабрики, за нищожните възнаграждения (или липсата им), за още изнасилвания, за стотиците злополуки при вихреното строителство на железници, за взривовете. Просто не са приятни.
Пропуснах и “безобидните” случаи на много неплащания, забрани за стачки или уволнения на работници, защото били абонирани за този или онзи вестник. Спрях и до края на XIX в. не защото с новия век се е възцарил хуманизмът (през 1904 г. троянският обущар Дамян Димитров – Муската обвинява работника си Цанко Маринов, че злоупотребил с 5 ст (! ) и вечерта “му нанесъл такъв побой, че работникът легнал болен и вече не станал”), а защото основите вече са се поналяли, а и случките горе-долу повтарят вече предначертания път.

Въпреки всичко сега като завърших статията се усмихвам. Малко доволен. Все пак някъде там са моите, твоите, неговите прадядовци, прабаби и други роднини. Нашата връзка с миналото. Онези, които са минали през всичко това за да ни има сега. Дължахме им го – аз – като написах всичко това, а вие – като го прочетохте.


С уважение: Комар

Публикувана на
2007-08-14 05:00:04
от  Комар 

Взето от: www.bg-history.info

Прочитайки статията, автора на
блога се пита дали днес посткомунистическия и олигархичен капитализъм, особено в България не е още по - уродлив и от тогавашния, като прибавим и липсата на държавна собственост, протекционизъм над родното, слабото присъствие на български капитали и производство, доминацията на чужди (Еврейски, турски, английски, гръцки...) и нечуваната за историята ни безработица и страх за работното място + ликвидацията на всички социални придобивки на изминалия век?
Дали при ГЕРБ капитализма няма да бъде морално "убит", повече отвсякога и отвсякъде по света, а Боко да е истинския му убиец, така както истинския морален убиец на комунизма в българската история, не се казваше Андрей Луканов, а Георги Димитров - по - известен като Гошо Тарабата...

Тази статия може да послужи и за анализ за дълбоките причини, в България да се зароди тумура на комунизма и марксизма, сложил успешно ранно маската на "българско работническо движение"...