Представяме откъси от четвъртия том на Български хроники от Стефан Цанев. Книгата, която се подготвя за печат от издателствата Труд и Жанет 45, обхваща периода от 1943 до 2007 г. Части от нея Труд вече публикува в броевете си от 4, 5, 7 и 8 септември т. г.

С излезлите през 2006-2008 г. първи три тома “Български хроники” трайно остава най-продаваната у нас книга от съвременен български автор.

България продължаваше да се намира в уникалното си ненормално състояние на война едновременно със САЩ, Англия, Съветския съюз и Германия.

Най-сетне на 28 октомври 1944 година в Москва бе подписано СПОРАЗУМЕНИЕ ЗА ПРИМИРИЕ между правителството на България, от една страна, и правителствата на Съветския съюз, Съединеното кралство и Американските съединени щати, от друга.

Според това Споразумение България се задължава да предостави своите въоръжени сили под ръководството на Съюзното (Съветското) Главно командване за война срещу Германия; българската армия, гражданската администрация и всички български граждани се изтеглят от Вардарска Македония, Западните покрайнини и Беломорска Тракия; същевременно България се задължава да заплати репарации за нанесените вреди на Гърция и Югославия;

България осигурява за своя сметка безпрепятствено придвижване през своята територия на съюзническите (съветските) войски по суша, вода и въздух; България изплаща парични суми и предоставя гориво, храна и др., нужни на Съюзното (Съветското) Главно командване [точка 15].

За изпълнението на тези клаузи ще следи Съюзна контролна комисия (СКК), оглавявана от съветския генерал Бирюзов.

Черно на бяло: примирието поставяше България в положение на окупирана държава (в случая - от съветската армия), под диктата на Съюзната контролна комисия (в случая - под диктата на нейния председател съветския генерал Бирюзов), което ще рече, че България бе под съветска окупация.

Това твърде много противоречи на доскорошното официално твърдение, че сме били освободени от същата тази съветска армия - затова трябва да внимаваме с всяка дума.

Не може да не се отбележи, че ние сами, доброволно и предварително бяхме изпълнили почти всичките клаузи на Съглашението: нашата армия, под командването на маршал Толбухин, воюваше против немците вече двайсети ден - от 8 октомври.

Нашите полкове даваха много жертви, защото бяха командвани от неопитни офицери - бивши партизани, те бяха ентусиасти, но невежи във военното дело и последствията бяха страшни: ако в една и съща битка руснаците губеха 50 убити, сред българите падаха повече от 500 България даде в тази война 34 548 жертви (около 30 000 от тях бяха 20-30 годишни момчета) - те може би защитиха нейната чест, но, уви, не облекчиха съдбата й:

въпреки нашите победи над германските войски отношението към нас остана като към победени съюзници на Германия.

Отгоре на всичко тази война ни струваше според сведение на БНБ: 92 300 000 000 лева…

България бе изпълнила предварително и другите клаузи: не само бе осигурила безпрепятствено придвижване на съюзническите (съветските) войски през своята територия, но бе посрещнала тези войски с цветя и песни.

Българското правителство срещнало някои трудности - съобщава Георги Димитров в своя Дневник - само по приложението на точка 15 от примирието.

Какви са били тези някои трудностии каква е тази точка 15?

Докато нашите 400 000 войници воюваха извън пределите на България, вътре в пределите на България се бяха разположили съветски войници, числеността им заедно с преминаващите за фронта от 8.ІХ до края на 1944 и началото на 1945 г. достига 600 000 души.

Според въпросната точка 15: България (трябва да) изплаща парични суми и предоставя гориво, храна и др., нужни на Съюзното (Съветското) Главно командване.

Читателят сигурно ще бъде силно озадачен, както и Българското правителство е силно озадачено от факта, че само за четири месеца (до края на 1944 година)по същия параграф са взети стоки и пари за повече от седемнадесет милиарда лева за съветската войска.

До края на 1945 година, пак според сведение на БНБ, озадачаването се увеличава до 30 милиарда и 470 милиона лева,

а в шифрована телеграма, изпратена на 20.ІХ.1947 г. до българската легация в Москва, не друг, а Трайчо Костов пише черно на бяло: …по изпълнението на съглашението за примирие държавата е изразходвала приблизително 150 милиона долара.

Но тази цифра не е реална, скъпи читателю, тъй като само около една трета от тази сума се изплащаше с парични знаци, а двете трети - в стоки и хранителни продукти, калкулирани по силно занижени цени: брашното - 23 лева вместо реалните 100; олиото - 25 лева вместо реалните 300-400; захарта - 93 лева вместо 500-600, тютюнът - 320 вместо над 1000 лева за килограм и т. н.

Това изсмукване на България е узаконено от Спогодбата за взаимни доставки, сключена на 10 март 1945 г. от нашия министър на търговията и промишлеността Нейков със съветския министър на външната търговия Микоян.

Според тази спогодба и по нареждане на Министерския съвет Българската земеделска и кооперативна банка продава на СССР 5000 килограма розово масло от неприкосновения държавен резерв по 110 000 лева килограма при призната стойност на банката 250 000 лева за килограм, като Министерският съвет разпорежда “разликата да се покрие от Изравнителния фонд на цените”, т. е. от държавата - казано по-просто: продавайки 5000 килограма розово масло, държавата не печели, а губи (плаща на банката) 700 милиона лева.

(Между другото СССР тутакси продал розовото масло на Франция по 1400 долара, т. е. по 410 000 лева (четири пъти по-скъпо), печелейки от всеки килограм по 300 000 лева, или общо милиард и половина!)

Това е още нищо. Според същата спогодба трябва да продадем на СССР 25 000 тона тютюн по 320 лева за килограм, а той струва на международния пазар 2,60 долара (775 лева по официалния курс на долара, над 1000 по пазарния курс), сиреч губим от всеки килограм 455 до 680 лева, умножено по 25 000 000 килограма - загубата се изразява с колосалната сума от 10 до 17 милиарда лева!

За утеха СССР ни продава свои стоки по-скъпо, отколкото струват - например, тон бензин на международния пазар струва 24 долара, ние го купуваме от СССР по 42 долара. И т. н.

Ако към тази “братска помощ” прибавим и вопъла на Георги Димитров до Сталин и Молотов, че: известни са редица случаи на насилие по отношение на местното население, така например: произволно се отнемат работен добитък, каруци, хранителни продукти; произволно се изземват държавните и гражданските частни моторни превозни средства и смазочни масла; някои военнослужащи в пияно състояние нахлуват през нощта в частни домове на градовете и селата, грабят, а в някои случаи изнасилват жени и убиват мъже - с тези подробности “братската помощ” става още по-очебийна.

Според някои автори имало известна компенсация - съветското командване било дало безвъзмездно на Първа българска армия оръжия и бойни припаси на стойност 16 036 553 752 лева.

И така да е, тази цифра е незначителна в сравнение с гореспоменатите разходи за издръжка на съветската армия и загубите от неравноправната търговия...

Знам, война е, никой няма милост към другия и ако сега пиша тези горчиви думи, правя го не за да обвинявам съветската армия в безмилостен грабеж (върши го всяка армия) - правя го, за да разсея перверзните заблуди, че това не било грабеж, а напротив: безкористна братска помощ!

Но да теглим чертата: издръжката на съветската армия плюс преките разходи по войната срещу Германия и репарациите, дължими на Гърция и Югославия - общите ни материални загуби от войната възлизат на около 200 милиарда - колкото е целият ни национален доход за една година.

Така ние, дето хитрувахме и уж не воювахме, излязохме от Втората световна война съвсем, ама съвсем голи и боси.

Но това бе бял кахър. Най-болният въпрос беше друг: България беше заставена да се прибере в границите си от преди 1 януари 1941 година - от преди подписването на Тристранния пакт: всички тъй наречени “новоосвободени” или “новоприсъединени” (след януари 1941 г.) земи с градовете Пирот, Цариброд, Враня, Качаник, Скопие, Крушево, Охрид, Ресен, Битоля, Дойран, Струмица, Сяр и Драма, както и Беломорието от река Струма до река Марица с градовете Кавала и Дедеагач и островите Тасос и Самотраки - бяха загубени завинаги.

Това бе третата - и най-жестоката! - национална катастрофа на България, защото тя бе не само материална, но и духовна катастрофа: идеалът за обединение на българите бе осъден на смърт без право на обжалване.

И присъдата бе изпълнена.

Това беше възмездие на великите победителки САЩ, Англия и СССР заради сътрудничеството ни с фашистка Германия (Такава Германия, според автора на този блог няма, тъй като той знае за НАЦИОНАЛСОЦИАЛИСТИЧЕСКА, а не за измислената след 1944 - а година от пропагандата - "фашистка" Германия, но това е друга тема... Както и тази за принципните и фундаментални разлики между фашизъм, националсоциализъм, абсолютна монархия и режима в България, когато сме съюзници на Хитлер...).

И всички днешни вопли, псувни и заклинания, че този или онзи наш “идиот” или “предател” доброволно или поради глупост бил отстъпил Македония и Западните покрайнини на Югославия, а Беломорието - на Гърция, са достойни за похвала патриотични емоции, но те са плод на незнание.

Най-малко може да се съмняваме в Сталин - че не е искал да има излаз (чрез България) на Средиземно море, но захапката на сър Чърчил бе захапка на булдог: никой не можеше да го накара да отстъпи на Сталин стратегическото Беломорие - и за компенсация му подхвърли оръфаните кокали на България и Румъния.

Това е тъжната истина. Не стига, че загубихме Беломорието, но и заплатихме тази загуба със свободата си.

(Как и защо загубихме навеки и Македония - ще стане дума по-нататък.)

В следващ брой четете: Кървавата вакханалия

Стефан ЦАНЕВ


http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=291965

 За сравнение:жестоките репарации, които трябваше да платим след войната на Гърция и Югославия в продължение на 8 години, бяха общо 70 милиона долара - сиреч: издръжката на съветската армия за три години ни струва двойно повече: 150 милиона долара!