- От всички планини в България, Родопите са ми най-любими. Красиви са, пълни са с някаква прекрасна енергия и са ужасно приветливи.

 Рада говори някак завеяно, в нейн си свят е. Не разказва само за планината, споделя ни спомени, мисли, страхове.  Ако съумеем да ги чуем.

 - Мека планина, кадифена. Успокоява, отпуска, отваря. И има един топъл уют в Родопите. Кара те да се чувстваш някак... у дома.

 Обикновено приемам подобни изказвания крайно скептично. Не вярвам в глобалните позиции. Но това по-горе е казано от Рада.

 Рада ме е гледала, когато съм имал нужда, помагала ми е дори и когато не съм осъзнавал, че се нуждая от помощ, заставала е между мен и извадени родопски ножове. Оказвала се е повече пъти права, отколкото мога да си спомня. Не мога да споря с Рада.

 Просто замълчавам и си обещавам ако ми се отдаде възможност да се опитам да усетя планината. Поне да опитам. Не ми се налага.

 На пътя между Смолян и Мадан се появява табелка „Момчилова Крепост”. Отбиваме. След няколко километра криволичещ път стигаме до село Градът. И там има табелка за крепоста: 1,5 км. Решаваме да зарежем колата и да се поразходим до горе. И това се оказва правилното решение. Под хълма има още един паркинг и възможност да се посетят останките на твърдината само с няколкоминутно катерене. Но пътят до него се вие из планината и ни позволява да се подготвим за изумителните гледки от върха.

 Родопи не е планина. Тя е тъмна пустиня. Тя е океан с дълги, меки вълни. Родопите са одеало, завило целият околен пейзаж, от хоризонт до хоризонт. Под лъчите на зимното слънце всичко е замряло. Не е просто спокойствие. Омая. Иска ми се да мълча, иска ми се да крещя. Скалата, на която сядаме, е лодка в открито море, бряг не се вижда.



Кулата на Снежанка се издига като морски фар някъде в далечината и само подсилва ефекта на безбрежието. Навсякъде като малки параходи се виждат селца, накацали по скатовете и отговарящи на меките слънчеви лъчи с бавни, тънки струйки дим. Не е нещо, което може да бъде описано с думи. Замръзваме на върха и сякаш планината започва да ни пее успокояващи мантри. Уютът на детската стая от спомените, тихата прегръдка, в която се чувстваш винаги у дома. Спокойната усмивка на споделеността.

 Преди време любим човек ми каза „Ако твърде дълго гледаш в бездната, тя ще погледне в теб.”

 Родопи ме видя. И вече не съм толкова малък, невзрачен. Иска ми се да простра ръце и да я прегърна. Да й благодаря за това малко сатори, за това тихо просветление на двупосочност. За безмълвната покана и обещанието за уют.

 Слънцето докосва хребетите на запад. Сенките се разтеглят и цветовете превръщат планината в картинка от детска книжка. А ние преживяваме приказката.

  От върха на Момчилова крепост до дълбините на Дяволското гърло и Ягодинската пещера, от облаците над планината до капките от сталагтитите. Откъдето и да погледна Родопа, тя е усмихната. Тя е готова за всяка прегръдка, за всеки гост. И не ме оставя да си тръгна. И не искам...

 Да, Раде... „Прегръща и утешава тази планина”... Права си, разбира се... Щастлив съм, че ви има.