Министърът на вътрешните работи нанесе поредния герберски удар по така или иначе мъртвородената българска демокрация. Премиерският фаворит си позволи да огласи публично информация, добита от повереното му ведомство със специални разузнавателни средства. И не на селския мегдан, а от парламентарната трибуна.

Логично на целокупното депутатство това не му направи особено впечатление. Стечение на обстоятелствата или манталитет?

Представителите на народа бяха достатъчно гузни от изцепката на шестнайсетте им колеги телефонолюбители. Така и не се усетиха, че когато към дадено дело като доказателства са приложени СРС, дори съдът, който е призван по Конституция да заседава открито, го гледа при закрити врата. Основният закон на държавата обаче явно не е писан за този министър и неговите подчинени. Не че наскоро полицейската СРС-кинодокументалистика не бе демонстрирана всенародно и в съдебна зала…

Цветанов не се посвени да атакува в гръб една от най-хуманните и най-онеправданите от управлението на ГЕРБ (и не само неговото) гилдии. Която едва ли е сред любимите на това правителство с непрестанните опити да защитава публично правата си. И тези на пациентите си. Тук оставяме настрана речника на горнооряховските медици. Всяка професионална прослойка си има сленг – понякога циничен и вулгарен, много често безчувствен на пръв прочит, дори шокиращ за ушите на непосветените. Кариерата на дипломирания учител по физическо в МВР е минала на завет, далеч от улицата, близо до червените килимчета на „6-и септември” 29 и той едва ли има представа как говорят истински ченгета на местопрестъпление с труп. Иначе нежните му уши ще поаленеят, защото гинеколозите от СРС-тата му биха зазвучали като невръстни дечица от забавачка. Не повдигаме и темата за компетентната реакция на лекарите в конкретния случай. Престъпна умисъл или професионално безхаберие е довело до този изход на стандартен в медицинската практика случай? За това са експертизите на професионалистите, следствието, съда. Ако има доказана вина – законът е предвидил наказание…

Въпросите, които биха засегнали обществената чувствителност в една нормална демократична държава са други.
Защо един директор на болница трябва да бъде подслушван като мафиотски бос.
Защо в мрежата на спецразузнавателните средства попадат и хора, които не са обект на конкретната оперативна разработка. И техните разговори се хвърлят в медийното пространство.
Защо един вътрешен министър си позволява да размахва информация, която би трябвало да е с гриф за секретност в интерес на следствието, от трибуната на Народното събрание, без да предизвика гневна реакция сред депутатите. Като изключим представителите на лекарското съсловие сред тях.
Тежко и горко на държава, която поради липса на други механизми за справяне с престъпност, нарушения и измами разчита единствено на срс-та, дебнене и подслушване.

Не питаме за подобна реакция у собствения му премиер. Той за Цветановите имоти си затвори очите (и устата), та за едни СРС-та ли ще си вдигне кръвното.

И още – защо към български лекари българската полиция подхожда като към закоравели престъпници рецидивисти. Защо един полуграмотен, но овластен от закона полицай си позволява да раздава присъди до доказване на противното – „на тебе двайсе, на тебе десет”. С присъщата омраза на безкнижния човечец към онези, от които го отграничават два вагона прочетена литература.

Защо въобще полицията у нас започна да се държи като господар на процеса. Ведно с някои прокурори. И може би симбиозата между двете бездарно разследващи звена в наказателното досъдебно производство позволява в домовете на хората да се влиза без магистратска санкция, да се изземат мобилни телефони без такава, да се извършват оперативни и процесуални действия, уронващи достойнството на разследвания, без с тях да се допринася и грам за успеха на разсследването…

Преди двайсетина години на уше си шепнехме виц, каква държава е тази, в която на милиционерите плащат повече, отколкото на учителите. За артикулирането му на публично място обаче се лежеше. Сега, две десетилетия, след като получи своята свобода, българското гражданско общество – скроено по тертипа на социзмислицата „село от градски тип, град от селски тип” – е притъпило до санитарния минимум чувствителността си към погазването на елементарните права и свободи.
Полицейският произвол с повод и без повод се подминава с лека ръка. Нещо по-страшно – обществото адмирира проявите му срещу всички, които по елементарната милиционерска логика попадат в разреда „престъпници”.
А силата на закона повелява, че престъпник е всеки, който еосъден за умишлено или неумишлено деяние, записано в Наказателния кодекс. Другото е законът на силата…

На това общество му харесва, когато репресивният апарат удря силно – нестандартните, преуспелите, другите, образованите, богатите, различните… Обществото харесва някой да бъде бит. То няма нужда вината на един или друг да бъде доказвана. Страшното е, че и Цветанов, и подопечните му нямат такава нужда (напоследък със закон и Кушлев няма). Присъдите се четат по телевизора. И – което е ужасяващо – от парламентарната трибуна.

Обществото едвам го сколасва за хляба, но пък управляващите се грижат за зрелището. Оществото не се интересува, че днес подслушват доктори, закопчават ги с белезници, обискират ги на голо… Не са застраховани и министрите – бивши и още действащи. Що да жалим професорите, учителите, кинаджиите. Журналистите вече минаха на дневен ред през „Галерия”.

Държавата има пари за подслушване, няма пари за образование. И за култура няма. Но за СРС – пари бол. А от тук до бодливата тел по стадионите има една крачка. И ако Цветановщините не спрат – тази крачка ще бъде направена по-бързо, отколкото си мислим…

Кметът на Ню Йорк Рудолф Джулиани (ако има спомени за този период – и Борисов нявга бе кмет) бе казал: „Първото гражданско право е свободата от страха. Никога не се страхувайте”.

Министърът-на-Всичко-в-Републиката и неговият премиер се опитват да разпръснат вируса на постоянния страх сред народонаселението. Всеки може да бъде следен, подслушван, компрометиран, арестуван, омаскарен. Застраховани няма. Тези, които не могат да бъдат вербувани или купени, могат да бъдат укротени.

Публиката е доволна – сеира е на лице. Тя така или иначе е неуязвима, няма собствено мнение, не рискува да излиза на площадите. Да му мислят онези, които вървят на въпреки на генералната (генералската) линия. Белезниците са налице, готовите да ги сплетат „като свински черва” са на дежурство…

Някъде съвсем в периферията на актуалността и нездравия медиен интерес към случая „Бебе във фризера” остана така и незададеният въпрос, докога в България 17-годишни деца ще раждат деца. Но на кого му пука? Нали си стана скандал…

Автор: Евгени Колев