Една вечер на връщане от работа в 204, посока ж.к. Дружба видях реклама за предстоящото откриване на веригата от супери Лидл. Разтреперах се. Предчувствах, че стоя на прага на историческа битка. Бях калена още в социализма, но усещах, че съм загубила тренинг. Затова по препоръка на съседите се записах във виден столичен фитнес клуб, който посещавах редовно в дните, оставащи до откриването. И така, големият ден настъпи. Станах в 3.45 сутринта. След лек джогинг и спаринг с клошар пред блока, облякох протектора за ски, извадих кубинките от металския ми период от мазето, и тъй като бях свикнала на мръсните номера на пенсионерите, сложих кожената гривна с шипове на лявата ръка и специално закупената за случая “Пауър баланс” на дясната. Дойдоха ми и пауъра, и мензиса. Без кръв няма победа. Но аз бях готова. Миришеше ми на война.

Под звуците на “Излел е Дельо хайдутин” дъбстеп ремикс се запътих уверено към спирката, за да се кача на първия рейс. Вече се съмваше и 204 пристигна претъпкан. Усещах погледите на хората вътре. Гледаха лошо. Бяхме врагове, обединени от една цел. Лидл. В автобуса царуваше гробно мълчание. Всички се настройваха психически за сблъсъка с изключение на двама-трима веганисти, които тихо шепнеха будистки мантри и се питаха “А дали ще има евтино био?”

Радостната пенсионерка от долу вляво минути преди да загине.

Слизането беше болезнено и постави началото на най-епичната битка от началото на Прехода. Между мен и Лидл стоеше армия. Армия, по-страшна и от стотици орки. В далечината зърнах кметицата и Плевнелиев, които се мъчеха да пробият по левия фланг. Един поп с кръста напред пореше тълпата и успя да направи коридор за кметицата. В другата ръка теглеше шопинг количка. Вече бях заклещена. Нямаше връщане назад.  Тътенът се усилваше. Служителите на Лидл се бяха барикадирали от страх и отвориха вратите само след като мениджърът първо ги заплаши с уволнения, а после им обеща кайма “Стара планина” с намаление. Под напора на тълпата вратите бяха огънати. Нададе се вой. Стотици гърла изреваха “КЪМ БАНАНИТЕ!!!!!”

Атаката беше започнала. Не бях виждала толкова хора на едно място от големия митинг на СДС на Орлов мост през деведесета.

Чувствах, че пак правим история и се гордеех. Раждаха се нови лидери и масово движение, което пристигналите жандармерия и полицаи не можеха да спрат. Първата вълна от около 2000 човека заля супера като индонезийско цунами. Преди да припадна от задушаване, успях да забележа как три касиерки хвърлиха престилките в паника и се скриха в склада. Служителите отстъпваха. Първите щандове бяха загубени.

След минути се свестих. Течението ме беше вкарало в магазина, без да усетя. Тъй като и двата ми крака бяха счупени започнах да пълзя на лакти към бананите, за да видя дали е останало нещо. Беше трудно, защото пълзях в локви от разлято промоционално олио.

Оцелелите служители и пратените жандармеристи се опитваха да изградят спасителна барикада от кутии прах за пране “Омо” в дъното на магазина. Това беше грешката, която ги довърши. Омо беше на промоция и в този момент втората вълна клиенти с колички ги помете.  Огледах се. Около мен бе осеяно с трупове на жандармеристи и две бременни жени. Някъде пищяха деца, вече сираци.

Със сетни сили долазих до фризера с охладените пилета и се набрах, за да огледам обстановката от високо. Близо до входа някакви хора тъпчеха щайки с краставици в изоставена полицейска Астра, оплискана с кръв. Това бе последния път, когато видях краставиците.

В ляво от мен група пенсионери разбиваха с бастуни хладилните витрини с кисело мляко и осъзнах, че натам нямам изход. Твърде опасно беше. 

В този момент зад мен притича чистачка от Лидл. Приклекна бързо, тъкмо, за да избегне профучаваща тарелка с воденички от свободни кокошки. Не успя да ни уцели. Жената ме гледаше умоляващо – имаше нужда от помощ. Обясни, че на щанда със сирената ситуацията е критична. Била намерила удавен жандармерист в тенекия овче саламурено сирене. Оръжието му липсвало. Интуитивно разбрах защо е търсила оръжието. Казах й, че самата аз съм с два счупени крака, а ми е дошло и търся щанда с дамските превръзки. Тя ме погледна с тъга и промълви “Закъсняхте. Запалиха го преди 15 минути две жени от бг-мамма, които протестирали заради изчерпаното био-пюре.” Заплаках. Счупиха ми краката и останах със здрави, но празни ръце.

Това не ми се беше случвало дори и през социализма. Явно бях загубила форма, а правилата на войната се бяха променили. Просто нямаше правила.

Осъзнах, че ако искам да живея трябва да се измъквам от там. Запълзях към изхода сред локви олио, бутер тесто и горящи ролки промоционална тоалетна хартия. Под лактите ми хрускаше фиде, а ушите ми пищяха. Някъде в далечината се чу бодър вик: “Превзехме и склада”.

Паркингът пред Лидл беше осеян с човешки останки. Един от труповете поразително приличаше на Иван Звездев – лицето на Лидл. Тук таме смазани, но още живи клиенти стенеха из под краката на прииждащата трета и четвърта вълна. Забелязах мародери да изпразват кошниците на погиналите в боя. Лазейки плътно до стената се добрах до нишата на банкомата. От него излизаше дим и капеше разтопена пластмаса от дясно на дисплея. В този момент усетих как някой ме повдига през кръста. Реших, че мародери искат пазарската ми чанта и кръвта ми заблъска като луда в слепоочията ми от страх. Изпуснах се.

Оказа се мениджър от Лидл, който озъртайки се, ми прошепна: “Нашата политика на корпоративна социална отговорност не позволява да оставяме клиент в беда.” Обещавайки ми бонус-карта за компенсация, той разгърна синьо-жълт рекламен чадър, за да ме предпази от свистящите във въздуха консерви намалено “Русенско варено.” Едвам ме довлачи до спирката.

Автобусът пристигна. Пребледнял, шофьорът се кръстеше. Мениджърът ме качи в рейса и нежно ме постави на двойната седалка до вратата. Счупените ми крака отичаха, но вече не ги усещах. Докато пътувахме мениджърът  галеше ръката ми и ми обясняваше подробно за бъдещите промоции на Лидл. В този момент разбрах, че съм влюбена в моя спасител. Обещахме си, че когато ми свалят гипса ще се оженим.

Когато се събудих от операцията поисках да изгледам късната емисия на “По света и у нас.” Бяха заснели моето спасяване. Бях от малкото оцелели. А президентът Първанов бил предложил да ми бъде гласувана правителствена пенсия. Ще получа и орден “Стара планина,” а от Лидл-Германия се заклеваха, че ще дават купони за банани на оцелелите. До живот.

Такава човещина при социализма нямаше да се случи никога.

Автор: Бай Далай