Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: samvoin
Категория: Политика
Прочетен: 8378123
Постинги: 7761
Коментари: 3331
Гласове: 5645
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031
Блогрол
1. Георги Раковски
2. Тефтерчето на Васил Левски
3. Сайт на партия БТР (България на труда и разума)
4. Десислава Иванчева
5. Интервюта с представители на партия БТР
6. Драмата на спътницата на покойния Константин Иванов - Коци
7. Планът за съсипването на България
8. Протоколи на ционските мъдреци
9. Български исторически календар
10. Забравеният д-р Ганчо Ценов
11. Дегенерацията и дегенератите от първоизточника - Григорий Климов
12. Сайт, посветен на големия Български политик - професор Богдан Филов
13. "Лихвата е кражба!" от покойния Владимир Свинтила
14. Сайт за националистическите движения преди 1944 - а година и техни документи
15. Забравеният д-р Янко Янев
16. Православието
17. Планът "Еврия"
18. Сайт с български бойни знамена
19. Исторически видеоблог
20. "Изгубената България" - исторически сайт
21. Българският национализъм (1919 - 1944)
22. Владо Черноземски
23. ANONYMOUS BULGARIA
24. Европейския съюз - новият Съветски съюз? /БГ субтитри/
25. "Шест милиона – изгубени и намерени" oт Ернст Цундел
26. Самиздател Григор Симов
27. Военное обозрение
28. На пути к «Великому Израилю»: главарём ИГИЛ является штатный агент Моссада Шимон Эллиот
29. Отворено писмо на Манфред Рьодер
Постинг
02.07.2010 02:15 - И Вазов стряска съня на управляващите ни негодници!
Автор: samvoin Категория: Политика   
Прочетен: 2328 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 10.07.2010 16:35


Издигат паметник на Вазов в Бургас Новината е видяна 58 пъти Добавена на: 21.06.2010 21:09
Брой 59
Автор : Тихомир Смоленов  

Една несправедливост е на път да бъде поправена, благодарение на патриотите в Бургаско. В центъра на областния град се издига огромен истукан на никому неизвестен съветски войник, т. нар. Альоша, а в същото време липсва монумент на Патриарха на българската литература Иван Вазов. И докато засега Альошата няма индикации да бъде премахнат, поне се заговори за изграждане на бюст-паметник на големия писател. Групата общински съветници „Независими“ са внесли предложение за това. В аргументацията на докладната записка се споменава, че Вазов

 

е посетил Бургас през 1921 г., а последното му литературно произведение е пътепис, посветен на Бургаския залив. Повод за предложението на Независимите е наближаващият 9 юли, когато се навършват 160 години от рождението на писателя.

Патриотите предлагат за място на монумента Алеята на възрожденците в Приморски парк – Бургас.

За жалост, при обсъждането в комисията по култура към Общинския съвет стана ясно, че за тази година няма свободни средства в този ресор и най-вероятно пари за паметник на Вазов ще се предвидят в капиталовата програма на общината за 2011 г. Вероятно ще се премине и през конкурс за изпълнител на заданието.

Според зам. кмета по културата Йорданка Ананиева, има вероятност да бъде поставена паметна плоча и на къщата, където е отседнал Вазов, когато е дошъл в Бургас през 1921 г.

Из вестник "Десант"

 

Общински поет ли е Вазов? image29.06.2010
160 години от рождението на патриарха на българската литература Иван Вазов ще бъде отбелязана скромно в родния му град Сопот. В оскъдния общински бюджет не са предвидени средства, а близо сто кметове на общини в страната са отказали да отделят по сто лева, за да се организира подобаващо честване.





skat.bg




Иван Вазов
image
image
Биографични бележки

imageИван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот - 22.09.1921, София).

Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което владее атмосфера на строг ред и патриархалност, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Завършва местното взаимно и класно училилище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от И. Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията иа П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката "Майска китка"). През 1870 в "Периодическо списание на Браилското книжовно дружество" излиза и първото му публикувано стихотворение Борба.

Поетическата дейност на младия Вaзов е покровителствана от майка му Съба - общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи сина си търговец. С тази цел през 1870 Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо, търговец в Олтеница. Но и там Вазов остава верен на призванието си - научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в "Периодическо списание", списание "Читалище", вестник "Отечество", вестник "Свобода" и др. Една нощ избягва в Браила, живее 2-3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Н. Странджата. Животът всред българските емигранти, срещите с Ботев в Браила и Галац оказват въздействие върху впечатлителния млад поет, у когото се пробуждат патриотът и гражданинът. След завръщането си в България Вазов учителствува (1872-1873) в Мустафа паша (днес Свиленград), работи като преводач на строежа на железопътната линия София-Кюстендил, усъвършенствува френски език, учи немски език, опознава бита на българския селянин. През 1875 се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет. След преждевременното избухване на Априлското въстание (1876) възниква опасност да бъде арестуван и емигрира в Русия. В Букурещ Вазов влиза в "Българско централно благотворително общество" и става негов секретар. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки "Пряпорец и гусла" (с псевдоним Пейчин) и "Тъгите на България". През Руско-турската освободителна война, на която откликва с книгата "Избавление", Вазов е писар в Свищов (при губернатора Найден Геров) откъдето е командирован в Русе. След едногодишен престой в града заминава за Берковица; председтел е на Окръжния съд (март 1879 - септември 1880). Случай от съдебната му практика в Берковица го вдъхновява за написването на поемата Грамада. От 5 октомври 1880 се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Дейно участвува в обществения и културен живот на областта като депутат в Областното събрание, редактор, публицист и критик, културен деец и писател. Заедно със своя приятел и съратник от този период - Константин Величков, в продължение на 5 години Вазов участвува в редактирането на вестник "Народний глас", от чиито страници води пламенна борба срещу суспендирането на Конституцията от княз Александър I Батенберг. В началото на 1881 е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружествово и става главен редактор на издаваното от него списание "Наука" - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). През 1885 Вазов и Величков основават списание "Зора" - първото чисто литературно списание в България. В Пловдив те съставят и прочутата двутомна "Българска христоматия", която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди автори. Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време сьздават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла "Епопея на забравените", стихотворенията Българският език, Към свободата, Не се гаси туй, що не гасне, Новото гробище над Сливница, повестите Немили-недраги, Чичовци, разказа Иде ли? и др. През есента на 1886, след събитията около 9 август започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България.

След неколкомесечен престой в Цариград се установява в Одеса, където, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа Под игото, публикуван след завръщането му в Българя в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина". От 1889 живее в София. През 1890 основава списание "Денница", което излиза 2 години. По това време издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в "Драски и шарки" (в 2 т.). През 1895 тържествено е чествана 25-годишнината му литературна дейност. Романът Нова земя е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане. С това обяснява и съгласието си да влезе през август 1897 в народняшкото правителство на К. Стоилов като министър на народната просвета. Но министерският пост е тегоба за него и той посреща с облекчение падането на кабинета (януари 1899). На войните през 1912-1918 откликва с 3 стихосбирки - поетична хроника на събитията. Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Германия, но когато това става, възпява в стиховете си победите на българките войски. Втората национална катастрофа приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България. През 1920 тържествено е отпразнуван 70-годишния юбилей на Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за народен поет. Успял да види всенародната любов и признателност, на следната година умира от разрив на сърцето. Действителен член на БКД (днес БАН) от 1881, почетен член на БАН от 1921.

Оформен под прякото въздействие на патриотичния подем в навечерието на Априлското въстание като поет-гражданин, реалист и демократ, Вазов цял живот защитава своето разбиране за високата обществена мисия на литературата. В творчеството си слива своя духовен живот с битието на народа, народната съдба става негова поетична участ. Свързани тематично и идейно-емоционално, първите стихосбирки на Вазов - "Пряпорец и гусла" и "Тъгите на България" - са художествено неравни, но в погледа на лиричния герой свети несломимият дух на народа. Наред с вярата в неговите революционни възможности, обществения оптимизъм на Вазов има още една опора - надеждата в помощта на Русия (Русия!). Към темата за национално-освободителните борби Вазов се връща и след Освобождението. От дистанцията на времето той има възможност по-широко да обгърне епохата, по-дълбоко да обмисли събитията. Цикълът "Епопея на забравените" е поетичен паметник на цяла историческа епоха - от първите прояви на оформящото се национално съзнание до епичния бой на Шипка; той е възторжена лирична прослава на великото и възвишеното, на идеализма и героизма, на големите синове на България, на добродетелите на българския народ. Прославяйки обществения идеализъм на предшествениците, Вазов хвърля рязък укор в лицето на новото издребняло и егоистично време. В първото десетилетие след Освобождението разочарованието и изобличението стават основни мотиви в лириката му, която придобива критико-изобличителен характер. Още преди Освобождението, когато патриотизмът и хуманизмът на поета се сблъскват с егоистичния дух на западноевропейската външна политика, стиховете му прозвучават с гневния тон на изобличението (Векът!). Малко признаци са нужни на Вазов, за да долови основните пороци на българското следосвобожденско общество - меркантилния му дух, липсата на големи общонародни идеали. Поезията на Вазов получава най-силна социална окраска в края на 90-те години на XIX век, когато общественото развитие рязко поставя въпроса за масовото разоряване на дребните собственици и мизерията на народа; селската неволя става основна тема в българската литература. Тя е разработена в едно от най-популярните му стихотворения Елате ни вижте!. Но колкото и да е чувствителен към социалните несправедливости, колкото и покварата да го потиска, Вазов не губи оптимистичния си поглед за живота и общественото развитие; убеден е в добродетелите на народа, вярва в нравствените сили на човека, в спасителната роля на труда, в благородната мисия на хуманистичните идеи. По израза на самия Вазов в поезията му може да се намери отклик "на всичките трептежи на Балкана", на бурната история на младата българска държава, израсла из пожарищата на Априлското въстание и кървавия епос на Руско-турската освободителна война и преминала през огъня на четири нови войни. При тяхното изобразяване поетът е верен на своя демократизъм. Прославяйки победите на българската армия, той издига на пиедестал образа на обикновения войник (Само ти, солдатино чудесни, Паметник на българската мощ и др.). В стихосбирката "Сливница" възпява патриотичното себеотрицание на българските войници в Сръбско-българската война и оплаква трагичното потъпкване на предосвобожденските мечти за южнославянска солидарност. Стихотворението Новото гробище над Сливница звучи като тържествен реквием за загиналите във всички боеве в защита на България. Във военните стихове на Вазов органично съжителствуват патосът на патриота и огорченията на хуманиста. Към края на Първата световна война лириката му изразява умората от ужасите на войните, жаждата на човечеството за мир. (Световната война, Всемирната война, Жреците на Ваала, Идеален сън).

Отчаян от погрома, 70-годишния поет заявява: "Не ще загине!" - и в това заглавие на последната му стихосбирка прозвучава твърдата вяра на целия му живот. Силна е поетичната чувствителност на Вазов и към природата - той пръв я въвежда в българската поезия като самостоятелен обект на изображение и й посвещава голям дял от творчеството си. Пейзажите му носят български характер - в тях възхищението е не просто от природата, а от българската земя. България със своя народ, минало, език и природа - това е фокусът, който събира всички линии на Вазовата лирика, изворът на вдъхновението му, постоянната тема, основният образ в поетичния му свят. В над 50-годишната си творческа дейност поетът създава и немалко стихотворения, разкриващи интимния му свят. Поместени са предимно в излязлата към края на живота му стихосбирка "Люлека ми замириса". В поезията на Вазов е отразена цялата гама на човешките преживявания - от мирната картина на вечерния час до бурния вихър на сражението, от игривата закачка до най-сериозните проблеми на обществото. Това богатство на съдържанието се осъществява в също така богати и разнообразни жанрови форми - от краткото лирично стихотворение до широкия замисъл на цикъла "Епопея на забравените", от патетичния тон на одата до горчивината на епиграмата. Вазов е автор и на 9 поеми, създадени през 1879-1884. Най-популярна от тях е изпълнената с демократичен патос поема Грамада - художествен паметник на един оригинален народен обичай, своеобразен "нравствен линч" над провинилите се пред народа. Близка до Грамада по сюжет, образи и народностен дух е патриотичната поема Загорка, в която централната тема е отпорът брещу турското робство. Самият Вазов най-високо цени лирико-фантастичната си поема В царството на самодивите - новаторско за времето произведение, в което Вазов преплита във фантастичния свят на българския митологичен фолклор разочарование от съвременността и патриотични видения от славното минало, интимни вълнения и граждански тревоги. През 1906-1908 с романтичния цикъл "Легенди при Царевец" той отново се доближава до особеностите на поемата, този път в рамките на историческата балада.

Повече от 10 години след отпечатването на първото си стихотворение Вазов се изявява само като поет. В началото на 1881 за нуждите на новооснованото списание "Наука" написва спомените си Неотдавна, които са и дебютът му като белетрист. И в първата си повест - Митрофан (по-късно Митрофан и Дормидолски) използува спомени - този път от пребиваването си в Берковица. В първото десетилетие след Освобождението прозата на Вазов се опира главно върху непосредните му впечатления от последните години на робството. Като белетрист Вазов израства твърде бързо. Още през 80-те години той създава най-големите си постижения в областта на художествената проза - повестите Немили-недраги и Чичовци и романа Под игото. Повестта Немили-недраги е посветена на живота на революционните български емигранти в Румъния; акцентът пада не върху историческите личности, а върху "хъшовете" - безименните герои на историята. Образите им са обрисувани ярко, с убедително жизнено внушение. Повествованието съчетава патриотичен патос, лиризъм и хумор. Само чрез няколко реда, въвеждащи в следосвобожденската действителност, Вазов изправя една срещу друга две исторически епохи, за да укори "дребните характери" на новото време. В хумористичната повест Чичовци писателят пресъздава патриархалната среда на своето детство - изостанала, с наивната си любознателност, с плахите си патриотични пориви. Повестта представлява богата галерия от човешки образи с ярки и оригинални физиономии. Изобразявайки дребни битови епизоди от един застоял живот и колоритни образи на българи, израсли под сянката на робството, Вазов съумява да внуши исторически дух на епохата. Оттук и тясната връзка, съществуваща между Чичовци и Под игото. Романът Под игото рисува подготовката, избухването и погрома на Априлското въстание, както те се пречупват в живота и психиката на обикновените хора в един кът от Подбалканската долина. Контурите на сюжета не се извличат от исторически документи, в интригата почти не се вплитат имена на исторически личности, но въпреки това романът звучи със силата на общонационален патос - авторът изобразява основния исторически процес на епохата: революционизирането на народните маси, превръщането на обикновения мирен българин в ентусиазиран бунтовник. Това е роман за цялостния битово-исторически живот на ония цветущи селища, които въплъщават представата ни за "българското" в последния и най-патетичен период на Българското национално възраждане - неслучайно се счита за "национална епопея". През 90-те години и по-късно вниманието на Вазов е привлечено преди всичко от съвременността. На реалността след Освобождението той се отзовава и през 80-те години с хумористичната повест Митрофан и Дормидолски, с недовършения разказ за предизборната демагогия Нов свят и нови людье (по-късно Кандидат за хамама), с разказите за Сръбско-българската война (Вълко на война, Писмо до дядо попа в с. К. и Стоянчо из Ветрен, Иде ли?), с които слага началото на късия разказ в българската литература. Но едва през 90-те години съвременността става обект на Вазовата белетристика. По това време излиза и романът му Нова земя, който е своеобразно продължение на Под игото, без да може да се сравнява с него като художествено постижение. Романът пресъздава моменти от живота на Княжество България и Източна Румелия от Освобождението до Съединението (1885). В центъра на авторовото внимание е обществено-политическата и нравствена поквара на следосвобожденското общество; Вазов проявява и свои политически пристрастия.

На съвременния живот той откликва най-често с кратката форма на разказа, която през 90-те години на XIX и началото на XX век става основна в прозата му. Радостта от извоюваната с кръв свобода Вазов въплъщава в класическия образ на дядо Йоцо (Дядо Йоцо гледа). Радостта на слепеца още по-рязко откроява разочарованието на зрящите, превърнало се в основна тема на Вазовите разкази. В публицистичния разказ Кардашев на лов (1895) Вазов обосновава правото си на критично изображение. "Нека бъде сатирата!" - заявява Вазов чрез своя герой, като отбелязва с това една закономерност на собствения си творчески развой. При все това, закърменият от възрожденски идеали писател продължава да вярва в нравствените сили на българския народ и въплъщава тази вяра в редица обаятелни персонажи от миналото и съвременността (баба Илийца от Една българка, Ненко от Тъмен герой и др.). Вроденото у Вазов чувство за хумор се изявява често в неговите разкази, без това да омаловажава сериозността на въпросите, поставени от тях. На съвременния живот е посветен и романът Казаларската царица. Успехът на Вазов е главно в критичното изображение на морала и нравите на едно общество, в което пътят към успеха минава през подлостта. Със съвременния сюжет е и повестта Нора, в която чрез дидактична история за печалните резултати от женското лекомислие е окарикатурен стремежът на жената към независим живот. С навлизането в бита на големия град и специално на столицата Вазов поставя основите на българската градска белетристика. Неуспял да създаде достатъчно убедителни съвременни герои, които да изразяват неговите нравствени и патриотични идеали, в първото десетилетие на XX век Вазов търси вдъхновение в далечното минало (създава романа Светослав Тертер и повестта Иван Александър), като не се колебае да припише на историческия герой твърде съвременни характеристики.

Голям дял в художествената проза на Вазов заемат пътеписите му. В тях природата е пречупена през светоусещането на патриота и гражданина, като Вазов умело редува пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор. Интересът към създаването и развитието на български следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката, проправят пътя на младата българска драматургия, но не са художествено завоевание за автора. Популярност му донасят драмите Хъшове, Към пропаст, Борислав и Ивайло и комедията Службогонци, които са нов етап от развоя на българската драма след В. Друмев и Д. Войников. С патриотичния си патос, колоритните характери и убедително изявените действие и реч Хъшове пренася на сцената голяма част от идейно-емоционалното богатство на Немили-недраги; с драматично напрежение е изпълнена и Към пропаст - драматизация на повестта Иван Александър.

Още от края на XIX век произведенията на Вазов са широко разпространени и извън България. Преведени са на повече от 50 езика.

Псевдоними: Пейчин, Добринов, Ц-в, Д. Н-ров, Т. Габровски, Боянец, Белчин, Н-чев и др. Награден е с медал за наука и изкуство (златен, 1896).

 

(източник: "Речник по нова българска литература (1978 - 1992)", Хемус, С. 1994; автори на статията - М. Цанева и Л. Малинова)

http://www.slovo.bg/




 





http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=14&LangID=1


Малко стихотворения в Памет на поета:


Голгота

I

 

Войната следва още,

опасна, тежка, зла.

Враг врага маломощи;

тук войни, тамо вожди,

легнали по поля.

 

Мъгла над боя плува

и пушките гърмят,

и смърт бесней, върлува,

и жъртви си целува

в ехтежът на димът;

 

и кръв ручи гореща

из хиляди гърди,

но воин страх не сеща

и яростно посреща

по-новите беди.

 

 

II

 

А тук - пушкала адски

се влачат и трещят

по улиците градски:

на звяра азиатски

те носят страх и смърт.

 

Вред сулици казашки.

Вред пушки, щикове.

Тук дрънкат тежки шашки,

там песни чуйш юнашки,

мълви, шум, викове.

 

Отде са тия войни,

тез редове, тоз рой

от хора неспокойни,

тез припаси безбройни,

таз буря, тоз порой?

 

Защо се тука сбират

от края на светът,

вълнуват се, умират

и изново извират,

готови пак да мрат?!

 

Да! Силната Русия

дошла е тоя път

кат друг един Месия

с кръвта си от робия

да отърве светът.

 

Гърмежът се пронесе!

Борбата закипя!

Борбата пак възкресе:

тя вчера бе, тя днес е

и утре пак е тя!

 

Да, таз борба голяма

на средний оня век,

на кръста със исляма,

по-люта, по-упряма

почна се пак със ек!

 

И силний страна взима

на тоя, кой е слаб,

и паднали поднима,

и рицари пак има

в тоз век бездушен, сляп!

 

 

III

 

Селата изгоряха

по нашата земя,

юнаците измряха,

за нази няма стряха

под тия небеса.

 

И майките безсилни

паднаха мъртви, ах,

под удари безмилни

дечицата безкрилни

издъхнаха от страх.

 

Тегл?ла и мъчила

в земята ни растат!

О, майко моя мила!

На страшните бесила

девойките висят!

 

 

IV

 

О, боже! И когато

помислиш отегчен

във кой сме час и лято,

че туй е днес познато,

че става по бял ден;

 

кога помислиш в себе,

че таз земя без ек

под пепел се погребе,

че тоз народ се треби

във деветнайстий век;

 

че в тоя миг, додето

един свещен народ

за нашто племе клето

си жъртвува сърцето

и свойта кръв и пот;

 

на тия кръволейци,

на тая дива сган,

на тия зли злодейци

самите европейци

им точат ятаган!

 

Че дор пищи покрусен

народа ни в беда,

там някой мъж изкусен,

там някой Джон Бул гнусен

се смее от душа;

 

че да държат илоти,

да има кой за тях

да гний и да работи,

на хиляди Голготи

осъждат ни без страх;

 

то ти се питаш жално:

в тоз блясък и прогрес,

в туй време тъй похвално

защо сърцето й кално

и правдата без чест?

 

Две хиляди години

все робство, все разврат!

Светът във подлост гине,

напред не щя да мине -

все удря наназад!

 

Светът е във зараза!

Да, оня гений свят,

кой нявга без омраза

"Обичайте се!" каза,

ах, още е разпят!

 

Свищов, септември 1877




Изгнаниците

Там в далечни пущинаци

там под огнен небосвод

гаснат синове юнаци,

гасне младост и живот.

 

И кат ронят едри сьлзи,

гледат тъмний Север там.

И на ляствичките бързи

шъпнат им едвам, едвам:

 

Лястовички, я фръкнете

къмто родните гори

и от нази поздравете

наште майки и сестри!

 

Носете им нашта жалост,

нашта любов и тъга:

ний живяхме тук нахалост

и нахалост мрем сега.

 

Ох, вий, птички бързокрили,

бързайте, идете там

и от наште гори мили

принесете вести нам!

 

Та преди да си отидем

от тоз свят, от тоя плян,

вий речете: „Ние идем

от свободния Балкан!“



Ода на императора Александра II

(По случай първия му триумфален вход в Букурещ)

 

Царю!

 

          Днес, като в земя ни

идеш с слави и с гърмеж,

та на грозните тирани

удар грозен да дадеш;

 

днес, като въз нас сияе

твойто царствено лице

и от радост веч играе

всяко българско сърце;

 

днес, като във тебе видим

наште сбъднати мечти

и ще скоро да съзидим

храм над вражите кости;

 

като майка развълнуван

и незлобен кат дете,

ида и теб принос струвам

тез трептещи стихове.

 

Знам, че твойта лъчезарност

да опиша нямам мощ

и такава благодарност

да изкажа слаб съм йощ;

 

знам, че бледно ще възпея

хубостта на тоя час,

че за тая епопея

трябва Омир, Пушкин, Тас;

 

ала как ли да немея

при възторг такъв голям?

Аз реших да го излея

както мога, както знам.

 

Тъй, кога на изток пресен

слънцето от горский връх

яви своя лик небесен –

птичето го среща с песен,

а цветето – с дъх!

 

I

 

Защо племената учудени тръпнат?

Каква вест голяма смути ги сега?

Коя слава думат, чие име шъпнат

днес всичките уста и всички сърца?

 

За първи път иде към тия брежища

такъв монарх славен, с такваз славна цел,

за пръв път в небето, в простора се вижда

тъй гордо да фърка двуглавий орел;

 

за пръв път вселената смаяна гледа

един цар да тича на бой да се бий,

не корист, не слава да дири с победа,

не иго да туря, а да го разбий!

 

II

 

Души свети, жални на толкоз девици,

без жал покосени в най-младата връст,

на толкова майки, деца, мъченици,

издъхнали в пламък, умрели на кръст;

 

вий, ангели тайни, вий, жъртви славянски,

що пълните с вопли всяк дол и всяк лес –

сестри упоени, вий, музи балкански,

към вас се обръщам, вдъхнете ме днес!

 

III

 

Царю мой! Ти идеш с разкрити обятья,

със твойте герои, със твойте орли,

свободни да сториш горките си братя,

с един мах да смажеш тираните зли.

 

Ти идеш, кат пръскаш надежди, цар сяен,

и толкоз шум, радост, светлик и заря,

тъй, щото цял изток помисли замаен,

че слънцето тоз път от север изгря!

 

Да, слънце! Но слънце, що води по себе

трескавици, бури, де правда кипи

и злото наказва, и гнилото треби,

и робски вериги с жара си топи!

 

Царю мой! Видях те, кат идеше красен

всред блясък и слава, всред гръмот и шум,

с тоз лик благороден, с тоз поглед горд, ясен,

що вечно остават в човешкия ум!

 

Царю! И когато вървеше възфалян

всред рой генерали, всред куп князове,

приветствуван шумно в тоз ход триумфален

от хиляди уста, сърца, гласове;

 

когато народът край теб се валеше

обаян, гологлав, със почит и страх,

и китки фьрчаха, и въздух ехтеше –

затулен в тълпата, аз тихо сълзях!

 

Аз плачех!... Защото в света думи няма,

с които възторгът да се изрази,

защото таз радост, таз радост голяма

излива се само в горещи сълзи!...

 

IV

 

 

Теб бог ти предаде съдбината наша,

Русия – завета си славен и свят,

ти идеш да смесиш в горчива ни чаша

небесна услада при многото яд.

 

Ти знамето вдигаш за светла идея

и нищо не плаши ти дивний полет,

борбата гигантска ти сам предприе я,

що нявга подкачи полвината свет.

 

В епохите няма момент по-умилен,

в исторьята няма по-доблестен лик,

от Цезаря ти си по-славен и силен

и от Александра ти си по-велик!

 

Какво те сториха? Превзеха царствата.

Царю! Ти сто пъти по-горе стоиш:

ти ведно с царствата владейш и сърцата,

те туряха узи, а ти ги трошиш.

 

Затуй вси корони, престоли и слава

бледнеят, тъмнеят пред твоя венец,

затуй вси тирани „колос“ те кръщават,

затуй вси народи зоват те отец!

 

Затуй на гласа ти гръмовен, магичен

мильон души стават за тебе да мрат,

затуй във гнева си, Перуну приличен,

със своята сила изпълняш светът.

 

Ти дума пришушнеш – оковите падат,

ти махнеш с ръката – трепери Елбрус,

ти вежди намръщиш – бледней Цариградът,

ти тупнеш с крака си – навред става трус.

 

V

 

Царю, величай се! Кой с тебе е равен?

Зад теб е Русия, пред тебе е бог,

ръката ти й мощна и подвигът – славен,

за твойта сполука целта ти й залог!

 

Царю, величай се! Желай ти певеца,

през който въздишат мильони сърца,

на таз епопея да сключиш конеца

с кръвта, що се пише на твойте деца;

 

да видиш по-скоро там, там през Балкана,

орлите ти бурни на юг да летът,

България волна и смазан тирана –

на толкова жъртви да видиш плодът;

 

да видиш да има потът свойта сладост

и майката – щерка, и мъжът – жена,

и черквата – святост, и хижата – радост –

да има свобода и в нашта страна;

 

накрай – между братя да няма веч делба,

един вожд да имат, един същ олтар

и двайсет народи от Босфор до Елба

да поздравят скоро Славянския цар.

 

Юни 1877



Дизраели

"В Бългаpия клане и сеч! -

вестяват някои газети,

но аз ви давам честна pеч,

че тyй са клевети, навети:

отдавна ние знаем веч

жypналите какво са цвете.

 

Лъжа е чиста, yж че там

секат наpода без пощада,

че от тpи месеца насам

май много от ножа пада!

От Елиота1 точно знам:

въз Поpтата е тyй набяда!

 

Не кpия тyк, че има (ах!)

и две-тpи села изгоpяли,

но тypци да бедим е гpях,

че тyй да стоpят са желали:

знам точно, че огъня в тях

сами са бълrаpте тypяли!

 

А за жените? Може, да...

към тях са слаби османлийте;

но и жypналите всегда

дъpжат за капитал лъжите

и тез безбpой моми, деца

в колоните им са yбити!"

 

 

Тъй нагло лоpдът с хладен вид

министерската pеч си каза -

и тих, циничен, звеpовит,

блъвна си стpашната омpаза

към нас и лъжейки без стид,

очите на света замаза.

 

Но, о, афpонт! На тyй пpотест

от хиляди места се дава

и после таз гpъмовна вест

лъжлив пpед цял свят лоpдът става.

О, Английо, защо ли днес

бездyшен жид те yпpавлява?

 

1876, авгyст

 

 


1 Английски посланик в Цариград през 1876 г.image




Към Европа

Сега, кат Емус стари от страх се цял потресе,

и турската свирепост премина секи край,

и ужас, възмущенье по целий свят пронесе -

попитал бих Европа веч може ли да трай?

 

Тя верува ли още, че тоз народ омразен,

научен кръв да пие, и с пот да се кърми,

от дивите пустини тук нявга дотътразен,

ще може да напредне, да се опитоми?

 

Попитал бих я ази възможно ли е вече

след тия страшни зверства да вярва пак сега,

че тигърът ще нявга да се очеловечи,

че брат ще да ти бъде тоз, който е ага?

 

Ще може ли раята да найде състраданье,

раята, що работи, оре и се поти,

от тия паразити, аги, кадий, тирани,

хайдути и черкези, дервиши и софти?

 

Но Боже! Що съглеждам? Европа се заклина

тиранина да пази и бича на света,

и милост християнска в душата й застина,

и смей се безпощадно над нашите тегла!

 

И дума, като мисли за плячка само тлъста:

"Хасан е нам потребен, нам требува мирът".

И гледа как Коранът безчести, тъпче кръста,

и милиони души как в робството пищът!

 

Какво? Дали грехът ни си йоще не изплати

и с нашта кръв и сълзи ще правят вечно пир?

Дал тряба да сме роби мирът да се не клати?

О, с толкова ли жертви?!... Проклет да е тоз мир!

........................................

 

 

С тиран борба почнахме усилна и велика,

и кат един потънал във бурний океан,

вам цял народ съсипан отчаяно ви вика:

"Европо! Дай ръка си - и аз съм отърван!"

 

Дали бедите наши би радвали Европа?

И наший вопъл жален ще би приятен ней!

О, доста е да викне, о само да потропа,

та бледний полумесец завчас да потъмней!

 

Да, тоз трон обезславен и кървав, и коварен,

от бурите разклатен и в блудството изгнил,

тоз трон - скелет бездушен и с клетви претоварен,

от най-нищожний удар на прах се би сторил!

 

О, европейци, вий живейте на свобода,

не като нас под иго във този край проклет,

де грозните убийства станали са на мода,

и жертвите от нази, що падат, са безчет;

 

о, европейци, вие не сте кат нас злочести!

В домът си не видяхте зъл варварин такъв,

кой вашта челяд мила без страх да обезчести,

да ви удави в сълзи, да ви обагри с кръв!

 

Я вижте как страдайме, в какъв огън, премежди...

Как падат наште майки и как бащи ни мрат,

как гинат на бесило нам скъпите надежди,

моми ни как се робят ил в пламъка горят!

 

Нали били сте друг път и вий в такваз несгода?

И за свобода лели сте кървави реки?

Нали и днес високо си викате: свобода!

А що към нас са ледни тъй вашите души?

 

О, срам за нашът век е така да се остават

Мильони християни, родени за прогрес,

На варварите жертва и за напред да стават,

о, срам е на Босфора да влада турчин днес.

 

О, доста е бесняло туй азиятско племе

във таз земя прекрасна, която разори,

сега е ред на роба местт му да завземе,

та щастие, най-после, и там да се вцари!

 

1876, юлий 17.



Т. Каблешкову

О, Каблешков, загина!

Загина гордо ти!

Огънят ти изстина,

земята с теб зарина

надежди най-свети.

 

Сърце ми още пази.

приятелю злочест,

тез думи, що тогази

със жар каза, и ази

ги слушам като днес:

 

"Ох, брате! Зло е време!

Народът е убит,

не мисли той да снеме

това проклето бреме

от своя врат притрит.

 

Заклех се да се трудя

и до последен час

духа му да разбудя

и искрата да гудя

за бунта между нас.

 

И знам, че ще страдая

за таз висока цел,

но всичко ще изтрая

и няма да се кая

за тежкия си дел.

 

Но ак" по участ люта,

че роб ще съм, съзра,

то в същата минута

по примера на Брута

свободен ще умра!"

 

Ти радост, мир, угода

не знайше оттогаз,

ти плачеше с народа

и бунт зарад свобода

приготвяше у нас.

 

Настана ден Гергьовден!

Сънят ти оживя:

пламнa гневът народен

и пряпорец свободен

в Балкана се развя.

 

Но в битките с вразите

не те намери смърт,

ни тамо в планините,

нито под съсипните

на бащиний ти кът.

 

Отруден, окървавен,

с разбиено сърце,

за левът обезславен

ти падна, с яд удавен,

роб в турските ръце.

 

Горкана! И когато

изваден бе на съд,

със ярост във душата

ти като Караджата

ревеше на врагът:

 

"Сган тигрове проклети,

презирам ваший бяс!

Бесете и колете

и с кръв се утолете,

но близо й ваший час!

 

Ще умра аз, тирани,

как братята ми мрат!

Покрити с люти рани,

с вериги оковани -

не е ни мил светът!

 

Но дор сме ний в гробове,

души ни ще родят

безброй юнаци нови,

кат нази все готови

на вас да отмъстят!"

 

И да им не оставяш

но-друга радост тям,

ханджар един долавяш,

в гърди си го ударяш

и падаш мъртъв там.

................

 

................

О, душо благородна!

Горка бе твойта смърт;

но тя не бе безплодна;

идеята свободна

възкръсна тоя път.

 

И колко ощ безбройни

момци в тоз бунт свиреп,

на таз идея войни,

разпалени, достойни,

изгубихме кат теб!

 

О, Каблешков, загина!

Загина гордо ти:

огънят ти застина,

земята с теб зарина

надежди най-свети!

 

2 юли 1876




Подъл ли е българският народ

Ох, тежка става съдбата наша!

Да пийм имало горчива чаша!

 

Не, не, мълчанье не трябва вече,

в гърди ми ядно кръвта затече...

Но що да правя! Какво да чиня?

Дали за клетви и аз да зина?

 

Не, не, не бива! Не е днес време

борба несвясна да се поеме...

Ох, тежка, зла е таз рана клета,

която бива от брат приета!

 

Народ сме ние, народ, кой страда,

а никой няма за нас пощада.

Обляни в кърви, от скръб убити,

въз нас се сипят слова сърдити:

"Мълчи ти, подло, нищожно племе,

на славска челяд си срам и бреме!"

Обида грозна! Отровни речи!

Тегла ни страшни за смях са вече!

Венеца търнов, що нас венчава,

венец за хули, за укор става.

 

О, Българийо! Ти, майко жална,

що снасяш мълком съдба фатална,

ти, що под иго си примирала,

и пет столетья душа си брала,

и толкоз жертви свети оплака,

и тоз час грозен, проклет дочака;

ти, мъченице злочеста, клета,

с позор покрита и с кръв облета,

с коса разстлана, със бузи бледни,

със плачещ поглед и с устни ледни,

която лея и възглашавам,

която любя и обожавам,

вдъхни ми днеска, одушеви ме,

да браня твойто свещено име!...

 

Да! Братя същи, да, братя родни,

от нас по-силни и по-свободни,

с вода възвряла ни днес поляха.

"Вий сте род долен - ни те казаха,

вий сте род долен и низко племе,

за смърт решено от много време;

от робство дълго сте веч изгнили

и кръв нечиста ври в ваште жили!

Не сте славяне, а стадо хора,

що в робство трае и мре в позора."

 

И с тоя начин небратски, леден

ствариха удар въз нас последен!

 

Но, братя, стойте! О, не, недейте!

Въз наште рани нов яд не лейте.

Какъв грях тежък сторихме ние,

та тъй ни страшно кълнете вие?

Ний що сме друго, я помислете -

освен човеци нещастни, клети

и жертви бедни на турска ярост,

кои заслужват не гняв, а жалост!

Недейте туря тая зараза

на низка злоба, на зла омраза

между два братя еднакви, сродни.

Не сейте тия зърна злоплодни!

Каква ли полза за нази, братя,

от таз неправда, от тез проклятья?

Ако се в нази вгнезди раздорът,

скръбта е наша, а ваш позорът.

Но аз ви питам - на що роптайте?

Със кой народ се днес вий ругайте?

От кой народ се срамите вие,

та сте решили да се убие?

Не от тогоз ли, кой в път ви вкара,

кому дължите писмо и вяра?

От тоз народ ли, кой в старо време

бе слава, гордост на славско племе?

Дали не може със вас наравно

да се похвали с минало славно.

Но ако вий се гордейте главно

със Милутина и с крал Душана,

то той пък има юнак Карана

и Симеона, и Самуила,

и три Асеня - деди светила,

със памет славна, със памет мила. -

.........................

 

Карпати голи! Поля дакийски!

Гори балкански, гори тракийски!

Ти, Черно, Бяло и Синьо море,

и ти, о, слънце, що грейш отгоре,

вий, паметници на вековете,

защита наша сега станете!

Петстотин годин вериги тежки!

Петстотин годин все сън мъртвешки!

Заря-надежда не бе остала,

над нас бе мрачност, под нас провала;

под два тирана жестоки, люти

търпяхме мълком беди нечути.

Ръка отнийде не се подаде

из тая пропаст да ни извади.

Стоехме ние на тоз свят бели,

а всякой знайше, че сме умрели,

или не знайше, че сме живели...

 

Но искра светла сред туй мъртвило

във дън сърце ни се беше скрила.

Под пепелта се жарът таеше.

И върху гробът живот цъфтеше.

Кръвта, що друг път била в деди ни,

и днеска гордо завря в гърди ни.

Идея чудна зарад свобода

възкръсна веке, изгря в народа.

Но що аз казвам?... Нас, нас обиждат!

Да ни представят за подли ищат!

Уви! Забвенье и мрак покриват

светите кости, що днес почиват

в полята славни, там във Елада2,

и подвиг светъл немa награда.

И пак, когато от зла робия

да се избави скокнa Сърбия,

какви юнаци от нашта рода

паднаха тамо зарад свобода!

От тяхно име, що мрак потули,

за нази само остаят хули.

 

Но що да ходя така далече

подпор да търся за мойте речи

и ответ славен на зли обиди?

Кръвта се още в Балкана види,

скалите още са почервени,

горите още са нажалени,

душите тамо и днеска бродят

на тез, що мряха зарад народът!

Хаджи Димитре, стани из гроба,

де падна мъртъв заради роба.

Повикай твойте момци отбрани,

кажи нам твойте дълбоки рани!

О, вий, долища, вий, пущинаци,

къде денахте таквиз юнаци?

Младежи буйни, сега станете

и вашта храброст сами явете!

И тез, които ви вас убиха,

с каква цена ви кръвта купиха?

Кажете колко паднаха турци

под ваший удар?

О, панагюрци!

Кой глас ви мощен на бунт повика?

 

О, Ботев храбри, душа велика!

Къде се скиташ с момците твои?

В кои долини? В кои усои?

Дали там, дето Витоша вене?

Ил там, де Янтра тревожно стене?3

Или ти падна във бой ужасен,

във кръв душманска лев оквасен,

с чело сърдито, с угроза люта?

Но де духът ти сега се лута?

 

Кои долини, кои балкани

той пълни днеска със плач, с стенанье?

Дали се вие над село родно,

де бистра Тъжа тъжи безплодно?

Де твойта майка тъй жално пела

и три години е сина клела?

Или печален и безнадежен

на връх Юмручал4 - висок и снежен -

е той застанал и мълком гледа

как турчин губи балкански чеда?

Стани, о, Ботев, и разсърди се!

И ти, Балканьо! Я намръщи се

и с вихри, бури ведно ревнете

и гръмогласно така кажете:

народ, кой дава таквиз герои,

не подъл, низък, а храбър той е!

Езици лоши тогаз ще млъкнат,

клевети злобни ще в миг заглъхнат.

 

Младежи, братя! Къде вървите?

С такава жаркост къде летите?

Нали в Сърбия? Нали на боя,

де има лаври зарад героя,

та там да паднат, о, братя прости,

и вашта младост, и ваште кости?

Аз знам, че с храброст сте род имотен,

че вий не знайте ни бяг срамотен,

ни страх, ни подлост във бой опасни

(куражът грей ви на чела ясни),

че ако вий се с куршум раните,

то не отзади, а все в гърдите;

аз знам що има да изтърпите,

 

че вместо братски да ви обнемат.

с горчиви думи ще ви приемат,

че без награда ще да останат

и ваште жертви, и... вашта памет.

Но смелост, братя, и с твърда вяра

вървете, дето дългът ви кара,

във братски подвиг вий дял вземете

и името ни от срам спасете!

Аз вам желая сполука славна

във таз ужасна борба неравна.

Дано делото велико, свето -

кое почнахте и за което

тез жертви стават, таз кръв се лее,

с успех най-бляскав да се венчее.

 

И скоро, знам аз, кат зрак небесни

светата правда ще пак да блесне,

ще се разкъсат интриги грозни,

ще се разкрият вси мрачни козни

и зли кроежи, и бедни чувства,

що гонят сляпо идея пуста,

и съд по-честен ще се направи

над тез, що днеска скръбта ги дави

и мълком слушат псувни гнуснави.

 

31 август 1876

 

 


1 Стихотворението е написано по повод крайно оскърбителния език на сръбските вестници към нашите доброволци в Сърбия и към българите изобщо през Сръбско-турската война на 1876 г. Това раздражение, извикано от неуспехите на сръбското оръжие и от шовинизма на известни сръбски кръгове, се почувствува много тежко от емиграцията ни в Румъния и събуди скръб и силно негодувание, отзвук на които са тия стихове. Искрен привърженик на идеята за сръбско-българско братство, аз ги считам като израз на едно преходно възбуждение и ги поместих тука като характерни за настроенията в оня исторически момент. (Авторът)image

2 Българите, взели участие в Заверата.image

3 По времето, когато се пишеше това, мътни слухове се носеха за Ботева, уж че бил жив и че се скитал с дружината си по тия места.image

4 Планински връх над Калофер.image

 

Новото гробище над Сливница

Покойници, вий в други полк минахте,

де няма отпуск, ни зов за борба,

вий братски се прегърнахте, легнахте

и "Лека нощ" навеки си казахте -

        до втората тръба.

 

Но що паднахте тук, деца бурливи?

За трон ли злат, за някой ли кумир?

Да беше то - остали бихте живи,

не бихте срещали тъй горделиви

        куршума... Спете в мир.

 

Българио, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях,

и те за теб достойни, майко, бяха

И твойто име само кат мълвяха,

        умираха без страх.

 

Но кой ви знай, че спите в тез полета?

Над ваший гроб забвеньето цъфти.

Кои сте вий? Над сянката ви клета

не мисли никой днес освен поета

        и майките свети.

 

Борци, венец ви свих от песен жива,

от звукове, що никой не сбира:

от дивий рев на битката гръмлива,

от екота на Витоша бурлива,

        от вашето ура.

 

И тоз венец - той няма да завене,

и тая песен вечно ще гърми

из българските планини зелени,

и славата ще вечно пей и стене

        над гробни ви хълми.

 

Почивайте под тез могили ледни:

не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,

ни славний гръм на битките победни,

към вечността е маршът ви последни.

        Юнаци, лека нощ!

 

1885




В окопа

Кървавият бой престана,

мракът нощни наближи.

Паднал българин в окопа

там до сърбина лежи.

 

Един други се убили;

куршум щику дал ответ.

Гаснат сили, скоро двама

ще оставят белий свет.

 

- Брачо - сърбинът изпъшка, -

гаче те познавам аз?

- Аз съм, Йово, добра среща,

господ пак събира нас.

 

Жал ми е за теб, сюрмахо,

имаш дребна челяд ти!

- Фала, брачо... Памет тъмна... -

Кой си, я ме подсети,

 

дека с тебе се видяхме?

- Във Алексинацкий бой -

турска кръв там проливахме...

- Петко! Ти си? Брачо мой,

 

 

опрощавай... Лепо помня,

без теб тамо аз бях леш.

Майка ми за твойто здраве

често палила е свещ...

 

- Сполай, Йово... Няма нужда,

ти по-харно отплати!...

Ний избихме се кат псета,

господ нека ни прости.

 

- Брачо! - Йово, аз умирам...

Огън, жажда! Ох, горйъ!

- На водица в манерката,

пийни, брат. И аз ще мръ.

 

- Сполай, Йово... па прощавай,

свърших!... Моят гроб е тук!

- Петко! И аз с тебе брачо:

ще заспим един до друг!

 

Мръкна. Въз полето бойно

падна нощната мъгла;

пад мъглата спят спокойно

хладни, кървави тела.




Бащата на доброволците

Песен гърми из улица:

млада чета в бой замина.

Клета майка в къщи пищи -

тя изпрати трите сина.

 

Не искаха да останат

от юнаците назади:

двамата й "простй" казаха,

третият се не обади.

 

Муси се бащата мрачно:

- Мълчи, жено, недей вряка,

какво правиш? Големй се,

ний родихме три юнака.

 

Нека вървят! - Ех напусто,

сърце майчино не зима

от утеха, мъдра дума -

тя се тръшка и поима.

 

Разтъжи се мъжко сърце,

рипва той на друм ги спира:

- Бре, халосници, постойте,

майка ви без вас умира.

 

Връщайте се! - Смутиха се

три юнака - трима сина:

мила им е стара майка -

по им мило за дружина.

 

- Ех ти, татко, кажи майци

да не плаче, да не чака:

юнаците не се връщат -

ний сме вече под байрака.

 

Час минува и повече

как на друма се препират:

бре на халос всичкото е,

твърди глави не увират.

 

Не се връщат! Пак булката

ще да писне, ще завайка,

щом го види сам че иде -

нали тя е пуста майка?

 

Какво има, че отиват?

Глава женска, не отбира.

Па и тия клети сърби! -

Всичката му кръв възвира!

 

Нали те са христиени.

Ходят в черква, вардят пости?

Нали брат му при Гредетин

падна мъртъв - бог да прости?

 

Ето с турчин бой ще има...

А нападат ни хайдушки!

Право имат момчетата,

дето взеха свойте пушки!

 

"Да бих могъл"... Но веднага

страшна мисъл го обфана:

- Вам казувам, връщайте се!

Ала гледа - сам остана.

 

Четата потегли с песни,

гордо знамето летеше,

също както в онуй време,

кога с Филипа той беше!

 

- Бре, разбойници, я стойте,

правите ме да се слиша:

де войводата? Кажете,

искам и аз да се пиша!



Жидов гроб
/еврейски гроб/

Иван Вазов

Издайство, измяна позорна
пропусна врага в крепостта
и Царевец як след упорна
отбрана потъна в кръвта

Бранители храбри паднаха
под турския кръвнишки нож,
палатите царски пламнаха,
огряха зловещата нощ.

На утрешний ден пред пашата
евреин се мръсен яви
целуна му робски полата
и с вид горделив заяви:

Преславний войводо, сполучих
услуга да сторя на вас.
Аз портата таз нощ отключих
и Царевец в твоя е власт

Паша милостиви: награда,
А, ти ли бе хитрия жид?
Велика награда се пада
на подвига твой бележит.

И ВИКНА НА ДВАМА ВОЙНИКА:
"УБИЙТЕ ТУЙ КУЧЕ СЕГА!"
ИЗВИ СЕ ХАНДЖАР НАД МРЪСНИКА,
ОТФРЪКНА ГЛАВА ОТ СНАГА.

Избягаха гадове смрадни,
остана издайника сам.
Затрупан с камъни хладни,
с храчки,проклятия и срам.


ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;





Тагове:   Вазов,   Негодници,


Гласувай:
1
0


Вълнообразно


1. samvoin - ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА 11 август ...
02.07.2010 02:16
ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 август 1877

web

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!



цитирай
2. samvoin - БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК web Език ...
02.07.2010 02:18
БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

web

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам се, откак съм на света!
Се туй ругателство ужасно, модно,
се тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Пловдив, 1883
Написано в ответ на единодушните почти тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците, като пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи! (Б.а.)
цитирай
Търсене