16.06.2010 г.
   сряда
      Защо на българския съдия
                     /никога/
не му стигат доказателствата?
        Във всички наказателно-процесуални кодекси на правови държави по света е записано, че юридическият субект, било то съдебен състав или колегия от съдебни заседатели, който дава отговор на въпроса "ВИНОВЕН" или "НЕВИНЕН" е ОБВИНЯЕМИЯТ, взема своето решение за характера на отговора в съответствие със своето ВЪТРЕШНО УБЕЖДЕНИЕ, формирано в процеса на съдебното производство.
             Представените в съдебния процес ДОКАЗАТЕЛСТВА от обвинението се квалифицират като  ДОСТАТЪЧНИ или НЕДОСТАТЪЧНИ в зависимост от това, какво вътрешно убеждение  са формирали тези доказателства  у членовете на съдебния състав или на колегията от съдебни заседатели.
               Следователно, въпросът за ДОСТАТЪЧНОСТТА или НЕДОСТАТЪЧНОСТТА на доказателствата не е теоретичен, не е философски въпрос за това, дали в съдебния процес е постигната някаква обективна истина, а е конкретен въпрос за всеки отделен съдебен процес, в хода на който съдебният състав под ръководството на съдията  или колегията от съдебни заседатели формират своето вътрешно убеждение за виновност или невинност на обвиняемият.
            В българския наказателно-процесуален кодекс обаче въпросът за формирането на вътрешно убеждение у съдията е текстуално рационализиран така, че приоритет се отдава не толкова на вътрешното съдийско убеждение, колкото на една стопроцентова марксистко-ленинска формулировка на категорията "ОБЕКТИВНА ИСТИНА"  при положение, че такава категория даже изобщо не се признава в съвременната европейска и северо-американска философия на правото.
           В българския наказателно-процесуален кодекс СМИСЪЛЪТ и ЦЕЛТА на наказателното съдебно производство изобщо не са формулирани адекватно. Съдебното производство е нормативно представено така, сякаш неговата главна цел и неговият смисъл е да търси и да доказва някаква по марксистко-ленински формулирана обективна истина, вместо да осъществява социална справедливост като защитава и възстановява отнети или нарушени права на потърпевшият граждански или юридически субект от действията на обвиняемият.
         Вгледайте се внимателно как в Наказателния процесуален кодекс са описани принципите на наказателното съдебно произвадство:

Глава втора
ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ

Осъществяване на правораздаването по наказателни дела само от съдилищата

Чл. 6. (1) Правораздаването по наказателни дела се осъществява само от съдилищата, установени с Конституцията на Република България.

(2) Извънредни съдилища за разглеждане на наказателни дела не се допускат.

Централно място на съдебното производство

Чл. 7. (1) Съдебното производство заема централно място в наказателния процес.

(2) Досъдебното производство има подготвителен характер.

Участие на съдебни заседатели в състава на съда

Чл. 8. (1) В случаите и по реда, предвидени в този кодекс, в състава на съда участват съдебни заседатели.

(2) Съдебните заседатели имат еднакви права със съдиите.

Назначаемост

Чл. 9. В наказателното производство участват само съдии, съдебни заседатели, прокурори и разследващи органи, назначени по установения ред.

Независимост на органите на наказателното производство

Чл. 10. При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и разследващите органи са независими и се подчиняват само на закона.

Равенство на гражданите в наказателното производство

Чл. 11. (1) Всички граждани, които участват в наказателното производство, са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.

(2) Съдът, прокурорът и разследващите органи прилагат законите точно и еднакво спрямо всички граждани.

Състезателност. Равни права на страните

Чл. 12. (1) Съдебното производство е състезателно.

(2) Страните в съдебното производство имат равни процесуални права, освен в случаите, предвидени в този кодекс.

Разкриване на обективната истина

Чл. 13. (1) Съдът, прокурорът и разследващите органи в пределите на своята компетентност са длъжни да вземат всички мерки, за да осигурят разкриването на обективната истина.

(2) Обективната истина се разкрива по реда и със средствата, предвидени в този кодекс.

Вземане на решения по вътрешно убеждение

Чл. 14. (1) Съдът, прокурорът и разследващите органи вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководят от закона.

(2) Доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила.

Право на защита

Чл. 15. (1) Обвиняемият има право на защита.

(2) На обвиняемия и на другите лица, които участват в наказателното производство, се предоставят всички процесуални средства, необходими за защита на техните права и законни интереси.

(3) Съдът, прокурорът и разследващите органи разясняват на лицата по ал. 2 техните процесуални права и им осигуряват възможност да ги упражняват.

(4) На пострадалия се осигуряват необходимите процесуални средства за защита на неговите права и законни интереси.

Презумпция за невиновност

Чл. 16. Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.

Неприкосновеност на личността

Чл. 17. (1) Спрямо гражданите, които участват в наказателното производство, не могат да се вземат мерки за принуда, освен в случаите и по реда, предвидени в този кодекс.

(2) Никой не може да бъде задържан повече от 24 часа без разрешение на съда. Прокурорът може да разпореди задържане на обвиняемия за довеждането му пред съда.

(3) За задържането съответният орган е длъжен незабавно да уведоми лице, посочено от задържания.

(4) Когато задържаният е чужд гражданин, незабавно се уведомява Министерството на външните работи.

(5) Съдът, прокурорът и разследващите органи са длъжни да освободят всеки гражданин, който незаконно е лишен от свобода.

Непосредственост

Чл. 18. Съдът, прокурорът и разследващите органи основават решенията си върху доказателствени материали, които те събират и проверяват лично, освен в случаите, предвидени в този кодекс.

Устно извършване на наказателното производство

Чл. 19. Наказателното производство се извършва устно, освен в случаите, предвидени в този кодекс.

Публичност на съдебните заседания

Чл. 20. Съдебните заседания са публични, освен в случаите, предвидени в този кодекс.

Език, на който се води наказателно производство

Чл. 21. (1) Наказателното производство се води на български език.

(2) Лицата, които не владеят български език, могат да се ползват от родния си или от друг език. В тези случаи се назначава преводач.

Разглеждане и решаване на делата в разумен срок

Чл. 22. (1) Съдът разглежда и решава делата в разумен срок.

(2) Прокурорът и разследващите органи са длъжни да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в този кодекс срокове.

(3) Делата, по които обвиняемият е задържан под стража, се разследват, разглеждат и решават с предимство пред останалите дела. 
          Българският съдия преценява дали представените от обвинението доказателства са достатъчни или пък са недостатъчни  в зависимост от това, дали тези доказателства постигат някаква пълна, всестранна и цялостна обективна истина... Но кой разумен човек /да не говоря пък за теоретик и философ на правото/ не разбира и не схваща, че обективна в смисъл на абсолютна истина /както е описана в наказателно-процесуалния кодекс/ е по принцип достижима  само като рядко изключение, което не може да бъде въвеждано в ранг на нормативно изискване.

         Съдебният процес не е академична гносеологическа лаборатория, чиято главна цел би могла да бъде търсенето на истината.
           Пък и знаят ли създателите на наказателно-процесуалния кодекс колко и какви фундаментално различни разбирания за истината съществуват?  Не, нито знаят, нито са били длъжни да знаят, разбира се. Но те са си избрали марксистко-ленинското разбиране за истината просто затова, защото то им е било известно. И е напълно възможно субективно дори да не подозират, че са марксисти-ленинци във философията на правото. 
         "Съдебното производство - пише в алинея 1 на член 12 - е състезателно".
          Добре, но кой с кого се състезава и каква е главната цел на това така наречено състезание?
            Според наказателно-процесуалният кодекс излиза, че се състезават прокурорът и адвокатът, обвинението и защитата. И понеже съдебният процес бива квалифициран като състезание между прокурора и адвоката, то - както при всяко друго сътезание - победителят в състезанието се определя от трето лице, определя се от съдията, когото Иван Григоров удоволствено наричаше арбитър.
           Но каква е все пак главната цел на това състезание?
           
 

Разкриване на обективната истина

Чл. 13. (1) Съдът, прокурорът и разследващите органи в пределите на своята компетентност са длъжни да вземат всички мерки, за да осигурят разкриването на обективната истина.

(2) Обективната истина се разкрива по реда и със средствата, предвидени в този кодекс.

Вземане на решения по вътрешно убеждение

Чл. 14. (1) Съдът, прокурорът и разследващите органи вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководят от закона.

         Според член  13  от Наказателно-процесуалния кодекс целта на наказателното съдебно производство е "съдът, прокурорът и разследващит органи ... да осигурят разкриването на обективната истина".
        Добре, но нали другият състезател е адвокатът - неговата цел също ли е да бъде разкрита обективната истина? Ако е така, защо това не е записано? Защо са нормативно уредени само задълженията и целите на единият от състезателите?
          Ами затова, защото по своята истинска, съдържателна същност процесът на съдебното производство не е никакво състезание, нито пък съдията е арбитър между прокурора и адвоката.   
           Главната ЦЕЛ на наказателното съдебно произвоство е да бъде произнесена ПРИСЪДА. А разкриването на така наречената обективна истина е само СРЕДСТВО  за достигане до присъдата.
             В член 14 на думи се признава,  че "Съдът, прокурорът и разследващите органи вземат решенията си по вътрешно убеждение".
                           Само че изречението не свършва дотук, а продължава, че това вътрешно убеждение трябва да бъде  "основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководят от закона."
                    Обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото? Така формулирано, това изискване много рядко може да бъде удовлетворено даже в академичните научни условия, камо ли пък в процеса на едно наказателно съдебно производство.
          Ето докъде ни води фактът, че създателите на Наказателно-процесуалния кодекс съзнателно или пък неволно се ръководят от марксистко-ленинското определение за категорията "обективна истина", с което се открива широка възможност пред всеки съдия да каже, че според него е налице само частично, а далеч не пълно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото.
            Разбира се, аз в момента изобщо игнорирам извънзаконовите възможности за субективно мотивиране на съдията, защото целта ми беше да посоча слабите и вредни текстове в Наказателно-процесуалния кодекс, които законодателят е в състояние да промени.

gerbsenior.blog.bg