Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: samvoin
Категория: Политика
Прочетен: 9988438
Постинги: 7845
Коментари: 3423
Гласове: 6303
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Георги Раковски
2. Тефтерчето на Васил Левски
3. Инициатива за референдум за излизане на България от ЕС и безпартийно ВНС без хора били досега във властта
4. Български исторически календар
5. "Граждани на Райха"-"Reichs­bur­ger"
6. Дегенерацията и дегенератите от първоизточника - Григорий Климов
7. Сайт, посветен на големия Български политик - професор Богдан Филов
8. "Лихвата е кражба!" от покойния Владимир Свинтила
9. Сайт за националистическите движения преди 1944 - а година и техни документи
10. Забравеният д-р Янко Янев
11. Планът "Еврия"
12. Сайт с български бойни знамена
13. Исторически видеоблог
14. "Изгубената България" - исторически сайт
15. Владо Черноземски
16. Европейския съюз - новият Съветски съюз? /БГ субтитри/
17. "Шест милиона – изгубени и намерени" oт Ернст Цундел
18. Реалността днес и която идва...
19. Военное обозрение
20. КРИЗАТА В НАШЕТО УЧИЛИЩЕ от архимандрит Борис
21. Отворено писмо-МАНФРЕД РЬОДЕ
Постинг
02.06.2010 16:41 - Открадването на Ботев
Автор: samvoin Категория: Политика   
Прочетен: 1055 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 02.06.2010 16:43


 

image

Дълго време след 1945 година събраните съчинения на Ботев започваха с кратък, половин страничен текст, озаглавен “Символ-верую на българската комуна”. Официалните издания на всеки писател се приемат като образец на достоверност, и все пак при прочитането му дори у неизкушения читател оставаше странното чувство за липса на отстояние във времето, сякаш беше писано от съвременник.

По обясними причини дълго време това недоумение не можеше да бъде изразено  публично. Едва през 1991 се изказа съмнение в принадлежността на този текст към перото на Ботев. В друго време то би предизвикало оживено обсъждане на случая. Но през 1991 общественото съзнание беше завладяно от съвсем други неща и това разкритие остана почти без внимание. Днес по въпроса цари неловко мълчание.

 

Българската историческа наука обитава пространство, в което историческите и литературни митове се ценят наравно с фактите. Не само Ботев е бил преиначаван с най-различна, включително политическа, цел. Следователно, всеки критичен поглед върху случая е от полза. Да отдели зърното от плявата – това е и целта, която си поставя настоящото изследване.

image

Последната, най-непопулярна снимка на Ботев. Може би защото не отговаря на официалния негов образ. Но дава най-добра представа за външния му вид.

Документите, свързани с появата на “Символ-верую” в българската литература не са много. От тях се вижда, че заслугата за това имат три лица: Велико Попов, познат на Ботев от хъшовските му години в Галац (1871-72), известният публицист и издател Георги Бакалов и също така известният изследовател на Ботев Михаил Димитров. Към тях трябва да добавим и още един ботевист, който не е акуширал при раждането на “Веруюто”, но е оставил значителна документация по случая – публициста Василе Христу (Васил Христов Николов, 1905-1968). Сведенията на М. Димитров, изложени в бележките към редактираното от него издание на Ботевите съчинения (т. I и III,1945) са най-пълният текст, описващ появата на бял свят на „Веруюто”. Тук ще предадем най-същественото от тях.

През юни 1924 (запомнете датата!) М.Димитров посещава в Стара Загора възрастния вече В.Попов и от него научава, че последният е притежавал интересни документи от Христо Ботев, „но през  80-те години (на 19 век – б.а.) бил посетен от Зах. Стоянов, който тогава бил председател на народното събрание и в качеството си на такъв му заповядал (! – б.а.) да му даде всичко, каквото има за Ботева; Величко Попов предал ценните документи, като запазил за себе си преписи.” На въпроса: какви са били тези документи, той отговаря: “Такива, от които комунистите биха се възгордели, ако ги знаеха!” Естествено, М.Димитров пожелал да види тези документи, но В.Попов отговорил, че “те са затурени така, че не може в близките дни да ги има на ръка” и ще му изпрати преписи от тях, като ги намери. След месец М. Димитров наистина получил писмо с текста на “Символ-верую на българската комуна”. (фиг.1) На гърба на същото писмо В. Попов саморъчно е написал: (правописът осъвременен)

“1871 г. пролетта Ботев живееше с мене в училището в Галац, дето бях учител. През април основахме комунистически комитет. Ботев написа верую на комуната. Поздравихме телеграфически Парижката Комуна и тръгнахме да основаваме бюра и в други градове, гдето оставяхме преписи от Верую. Ст. Загора, 14 юлия 1924 г. Препис от веруюто пращам на г. Михаил Димитров, София. В. Попов.” (фиг.2)

image Фиг.1. “Оригиналът” на “Веруюто”. ИИ №2858/1967 г. (от сборника “Хр. Ботев”, Р. Стоянова, Н. Жечев, 1970)

image Фиг.2. Гръб на същия документ.

Текстът на това писмо става официален текст на “Веруюто” след 1945. Днес то се намира в архива на Института по история към БАН, № 2858/1967, предадено там от М. Димитров. В някои по-късни издания на Ботев то се сочи вече като оригинал.

Следващата, 1925 г. М. Димитров получава препис от още един документ – телеграма до Парижката комуна, който по-късно изгубва. Но той ясно си спомня, (в същите бележки) че на нея “Ботев се е подписал като председател на българската комуна, а Величко Попов като неин секретар”.

Свидетелствата на Г. Бакалов са по-малко и не добавят нищо към казаното дотук. Той, обаче, се е срещал с В. Попов по-рано – около 1921, когато публикува надписа от портрета, подарен от Ботев на В. Попов: “Въ памятъ на комунистическите ни подвиги брату Вел. Попову, Хр. Ботйов, 1 майя 1875, Букур.”

Най-важни са сведенията на самият В. Попов. Освен цитираната по-горе приписка, това са две писма, от 4 и 27 ноември 1921, до ЦК  на БКП. За тях научаваме от Василе Христу. Първото от тях, обнародвано от същия във в. “Литературен фронт” от 8 декември 1944, гласи: (правописът осъвременен)

“Стара Загора, 4 ноемврий 1921 г.

До Централния комитет на комунистическата партия в София

На 18 март т.г. подарих на тукашната комунистическа организация: 1) една моя фотография от 1901 г. салонен формат с подпис на гърба, че подарявам по случай 50 годишнината от Парижката комуна от 1871 г., когато станахме с Ботев комунисти.

2) един мой портрет с дълга коса, фотографиран в Галац през същата 1871 г. Не ми се вярва целия комитет да е уведомен за портрета.

През 1887 г. Захари Стоянов дойде при мен в Ловеч (дето служех като председател на окръжния съд) и му дадох доста писмен материал по другаруването ми в Ромъния с Ботева. От този материал по-важните подробности Захари Стоянов в книгата си “Хр. Ботйов” нарочно не е печатал (като държавник тогава), а някои е изопачил. Дадох му и преписа от телеграмата, с която поздравихме по Великден 1871 г. Комунарите в Париж – но той не ми ги върна, а като умря и аз не ги подирих. Жалко, ако тези ценни документи са пропаднали.

Благодарение, че аз бях запазил преписи, и от м. март т.г. ги дирих и най-сетне намерих само преписа от Веруюто, но още ще потърся и надявам се да намеря и преписа от телеграмата.

От месец насам почнах да правя и ония бележки по комуната, които Захари Стоянов не е благоволил да напечати в биографията на Ботев.

Ето защо, водим от тоя род мисли, рекох да пиша, да знаят и в София за тия неща, добре ще да е.

Здравейте Велико Попов.”

Част от същото писмо публикува и М. Димитров в споменатите по-горе бележки.

Второто писмо, за съжаление, В. Христу не публикува, а само преразказва части от него (в. “Народ” от 2 юни 1947): “…Вел. Попов обяснява, че има подарен портрет от Христо Ботев; тоя портрет галацкият учител е възнамерявал да отстъпи на Централния комитет на Комунистическата партия. Интересните бележки в това писмо са тези, гдето Вел. Попов счита себе си другар “на Ботева, най-старият комунист, секретар на българската комуна от 1871 г.” От цитата не става ясно кой е най-старият комунист – В. Попов или самият Ботев. Той, обаче, кореспондира с едно твърдение на В. Христу от първата му статия: че, по сведение на Д. И. Полянов, “касаело се до откупуването на тоя портрет от Комунистическата партия през 1920-21 г. За тоя портрет се е искало голямата сума от 12,000 лева, а на времето такава сума не е било възможно да се плати.”

Къде се намират днес тези писма не се знае. В архива на ЦК на БКП ги няма. Как са попаднали у М. Димитров и В. Христу също не е ясно. Въпросите се увеличават и от това, че текстовете на първото писмо у двамата се различават, макар и не по смисъл*. Всички по-късно публикували ги автори се позовават на В. Христу. Може би в недостъпният засега архив на М. Димитров ще се намерят следи от тях.

И, накрая, ще споменем още два документа, които се намират в архива на ИИ под № 518 и 519/1950, предадени там от  Златан Попов, син на В. Попов. Първият от тях (фиг.3) гласи:

“Преписъ от телеграмата подадена по Великденските праздници 1871 г. от Галацъ

Paris

Comite de la Commune,

Salutations fraternelles et cordiales de la part de la Commune Bulgare.

Vive la Commune!

Revolutionaires emigrants Botiof, Popof.”

Отдолу едва се чете нещо като “черновата”. Документът е написан с молив.

Фиг.3. Текст на телеграма до Парижката комуна. ИИ №518/1950 г. (От сборника “Хр. Ботев”, Р. Стоянова,

Н. Жечев, 1970)

image

В този документ, който официално се води за препис още от ботево време, липсват титлите: ”председател на българската комуна” и “секретар на българската комуна”, които М. Димитров “ясно си спомня”, че са фигурирали на неговия препис. Почеркът не е на В. Попов. (фиг.4 и 5)

image

Фиг.4. “В” от текста на телеграмата (горе) и “В” от подписа на Велико Попов (долу)

image

image

Фиг.5. Думата “Галацъ” от текста на телеграмата (горе) и написана от ръката на Велико Попов (долу). Ясно се вижда разликата в почерците.

image

Вторият документ съдържа текст на “Веруюто”, съвпадащ (с несъществени разлики) с текста, изпратен на  М. Димитров и написан на подобна карирана хартия, но с молив. (фиг.6)

image Фиг.6. Втори текст на “Веруюто”. ИИ №519/1950 г. (от същия сборник)

Почеркът на писалия го напомня почерка на В. Попов, но се различава от него по изписването на буквите В, м, л, т и др. и е по-закръглен. Твърде вероятно е да е на някое от децата му. Странното в документа е, че на гърба му е написано с почерка на самия Златан Попов: “Намерено от Геор. Бакаловъ, въ Русия въ една библиотека въ Одеса”. (фиг.5)

image Фиг.7. Гръб на същия документ с приписката на Златан Попов (от същия сборник)

В едно свое писмо – отговор на запитване от Института “Хр. Ботев”, което се пази в същия архив под № 520/1950, (фиг.8) Златан Попов уверява, че и двата документа са писани с почерка на В. Попов, преписът на телеграмата е от “емигрантско време (от Ромъния)”, а на “Символ-верую” от 1887. Тези твърдения трябва да бъдат отхвърлени, защото противоречат на казаното от баща му, че е предал оригиналите на З. Стоянов, на очевидния факт, че телеграмата и “Веруюто” са писани с различни почерци и на писаното от самия Златан върху гърба на “Веруюто”.

image Фиг.8. Писмо на Златан Попов, ИИ №520/1950 г. (от същия сборник)

Всички тези разминавания в документите и източниците не биха могли да останат незабелязани дори при едно незадълбочено изследване, каквото несъмнено е имало. Явно сме изправени пред съзнателно премълчаване на факти досега.

***

За пръв път “Символ-верую”-то е публикувано от Г. Бакалов в “Жизненият път на Ботев”,1934. Но в тази публикация текстът съществено се различава от познатия днес: той съдържа 22 думи по-малко. При това разликата е странна: в цитираните по-долу две изречения:

“И в единний комунистически ред на обществото, спасител на всички народи от вековни тегла и мъки чрез братски труд, свободи и равенство.

И в светлия животворящ дух на разума, укрепляющ сърдцата и душите на всички хора за сполуката и тържеството на комунизма чрез революция.”

подчертаната с курсив част липсва и двете изречения са слети в едно. Така се изменя и смисълът на казаното – излиза, че сърцата и душите на хората укрепват не от духа на разума, а от единния комунистически ред на обществото. Невероятно е Г. Бакалов да е допуснал неволно такава грешка при обработката на текста. По-скоро това е текстът, с който той е разполагал. Следователно, съществуват поне два варианта на текста на “Веруюто”, а начинът на вмъкване на допълнителната част навежда на мисълта за по-късно дописване на първия. В бележка към изданието Г. Бакалов съобщава, че е намерил това неизвестно Ботево произведение в Московския централен архив като донесение от руския консул в Галац.

С това приписката на Златан върху втория екземпляр ня „Веруюто” става още по загадъчна. От една страна, тя не би могла да се появи преди въпросната публикация на Г. Бакалов, т.е., преди 1934. От друга, в нея се говори за Одеса, докато Бакалов се позовава на Московския архив. От трета – текстът на този екземпляр не съвпада с текста, публикуван от Бакалов през 1934. От четвърта – самият Златан по-късно, когато го предава в архива на института „Хр. Ботев”, твърди друго за произхода му. (Нещата стават ясни само ако изоставим формалната логика и си припомним някои особености на балканските порядки. Просто Г. Бакалов и Зл. Попов са се наговорили какво да лъжат по въпроса, но не са се наговорили добре, или са забравили подробностите и така се е получила въпросното разминаване.)

Втората публикация е пак на Г. Бакалов – в задгранично издание на Ботеви произведения (Киев,1940). Тук вече е поместен пълният вариант на произведението. За трети път то е публикувано от В. Христу (в цитираната по-горе статия от 8 дек. 1944). Неговият текст възпроизвежда съкратения текст на Г. Бакалов от 1934 и вероятно е взет от там.

М. Димитров в споменатите бележки от 1945 разкрива, че Г. Бакалов е излъгал при първата публикация: “Той бе уверен, че полицията ще да се намеси по това обнародване и за да й пресече пътя да издирва откъде и как е попаднал този документ в ръцете му, принуди се да съобщи, че го е намерил в архивите в Русия.” Същевременно той упреква В. Христу, че е обнародвал “Символ-верую” като “неизвестни данни” за Ботев, без да се позове на Г. Бакалов. Така М. Димитров показва, че прави разлика между почтена и непочтена фалшификация.

Първата публикация на телеграмата до Парижката комуна е от В. Христу във в. “Народ” от 8 септ. 1945. Втората – на М. Димитров в съчиненията на Ботев от 1945. Между двете има разлики, най-съществената от които е, че в публикацията на В. Христу липсва изречението “Vive la commune!”. Като вземем предвид и изчезналия препис на М. Димитров от 1925, в който подателите са били подписани като “председател” и “секретар” на “Българската комуна”, става ясно, че съществуват дори три варианта на текста на тази телеграма.

През 1991 текстологът и литературен историк Илия Тодоров публикува в сп. “Летописи” (бр. 1, 1991) обстойно изследване, в което оспори принадлежността на “Символ-верую на българската комуна” и телеграмата до Парижката комуна към перото на Ботев. Доводите му са солидни: ние познаваме “Веруюто” в късен текст от 1924, писан не от ръката на Ботев; невероятно е да подозираме Захари Стоянов в укриване на сведения и документи за Ботев; езикът на “Символ-верую” не е езикът на Ботев, а езикът на Коминтерна. В текста им има фактически грешки: например, до април 1874 Ботев никъде не се е подписвал като “Ботйов”, нито е бил известен под това име, а само като “Петков”, “Христо Петков” или “Христо Б. Петков”. Прилагателното “единен” (“единний”), щедро използувано в текста, не се среща в речника на Ботев, нито в речника на Найден Геров и вероятно е образувано в българския език по-късно под руско влияние. И. Тодоров задава основателните въпроси: защо В. Попов е мълчал половин век за притежаваните от него Ботеви произведения? Защо, след като ги е обявил през 1921, отново не ги е публикувал? Защо не са направили това и ботевистите Г. Бакалов и М. Димитров? Дали ако някой е постъпил “неморално” в случая, това не е З. Стоянов, а самият В. Попов?

Основният извод на И. Тодоров е, че няма доказателства за автентичността на тези произведения.

Никое изследване не може да бъде изчерпателно. Нашата цел е да продължим от там, където е стигнал И. Тодоров. И понеже той се занимава най-вече с фактологията на въпроса, ние ще наблегнем на психологическата му страна – защо и как се е стигнало до дописването на Ботев.

***

Нека се върнем към странното писмо на В. Попов от 4 ноември 1921. Това е един твърде любопитен текст: в него авторът преди всичко съобщава, че е подарил две свои фотографии на местната комунистическа организация. Да подаряваш свои портрети на политическа сила, че и да уведомяваш централния й орган за това, е доста странна постъпка. Тя показва, че авторът й се изживява като част от историята. По-нататъшният текст на писмото може да се приеме  като допълнително оправдание за това, но  предизвиква недоумение: авторът споменава, че е намерил “преписа от Веруюто” без да обяснява що е това и дори си позволява да го членува –  така, сякаш говори за нещо вече познато на респондента му. Та нали, по презумпция, този документ все още не е известен никому?

Можем да си обясним това противоречие, ако приемем, че В. Христу не е обнародвал целия текст на писмото. (Макар на два пъти да подчертава, че това е “пълният” му текст.) Това е доста вероятно – той е известен с недобросъвестното си отношение към източниците. В бележките на М. Димитров, който също е запознат с текста на това писмо, намираме потвърждение на това допускане. След като цитира част от писмото (с някои разлики от текста на В. Христу), той продължава: “В същото писмо Величко  Попов говори и за моя покоен приятел Георги Бакалов, който, разбира се (откъде се разбира? – б.а.), знаеше своевременно за находката на тия два документа, но и той отначало намираше, че не може да се обнародват”. Става ясно наличието на предшествуваща писмото работа по “легитимирането” на тези документи, и то с участието на Г. Бакалов.

Но грижата за тях е само второстепенна тема в писмото. Ако го прочетем внимателно, а също и това, което е останало от другото му писмо, ще видим, че основната им цел е друга – с тях В. Попов иска да подчертае пред ЦК на БКП собствената си значимост: подарява портретите си и  загатва за неизвестни сведения за Ботев. След като това не прави нужното впечатление, той отива по-нататък: предлага за откупуване портрета на Ботев и нарича себе си “най-старият комунист, секретар на Българската комуна от 1871”.

Няма да разнищваме въпроса дали В. Попов наистина е изпратил тези писма, и ако го е направил, как те са попаднали у М. Димитров и В. Христу. Само ще обърнем внимание на странния факт, който и М. Димитров не забелязва: В. Попов уж изпраща писмо след писмо, с които уведомява не друг, а централното комунистическо ръководство за наличието на двата документа – „Веруюто” и телеграмата до Париж, и въпреки това, три години по-късно се оказва, че никой нищо не знае за тях – на въпроса на М. Димитров какви са тези документи, той отговаря: “Такива, от които комунистите биха се възгордели, ако ги знаеха!” (к.м.-б.а.)

Същият вкус на съмнение оставя и “благородната лъжа” на Г. Бакалов за намирането на “Символ-верую” в Русия. Тогавашната полиция не е имала отдел, съответствуващ на по-късното Шесто управление на ДС. Най-многото, което тя е можела да направи, е да конфискува книгата му. Както виждаме, тя не е направила дори и толкова. Но ако беше решила да го стори, с какво твърдението, че “Символ-верую” е намерено в Русия би попречил на това? Може би Г. Бакалов е искал да предпази информатора си В. Попов? Но по това време той вече от седем години е покойник!

Истинската цел на Г. Бакалов е друга. Той иска “да пресече пътя” не на полицията, а на обективния изследовател. Твърде пресни са били още следите на крехката манипулация по времето, когато издава книгата си. Лесно е можело някой да иде до Стара Загора, да разрови фактите и да зададе множество неудобни въпроси. Докато  Русия е далеч.

Десет години по-късно вече няма кой да задава въпроси. И от лъжата повече няма нужда. Тя може да се признае.

Такива са и всички останали свидетелства по случая: различаващите се текстове, противоречивите показания на Златан Попов, фантастичните данни на В. Христу за някакви уж намерени в Румъния екземпляри на “Верую”-то. Последният, например, твърди, че всичките пет деца на В. Попов имали свои преписи на този текст, направени от татковия им препис. Излиза, че цялата им къща е гъмжала от такива преписи, и въпреки това, през 1921 собственикът й осем месеца не може да намери  такъв, а през 1924, когато е посетен от М. Димитров, пак по никакъв начин не може ”да го има на ръка”. Всяко полицейско дознание би установило кошаревския характер на много от тези свидетелства, а свидетелите ще попаднат в кръга на заподозрените.

image Велико Попов като млад.

Ако първото, което забелязваме в свидетелствата на В. Попов е желанието за  самоизтъкване, то второто е неприязънта му към З. Стоянов. Причините за тази неприязън имат ключово значение за разбиране на станалото, затова нека се опитаме да ги обясним.

Публикуваните от И. Тодоров две писма, разменени между двамата, показват, че тази неприязън не съществува докато З. Стоянов е жив. Напротив, тонът им е приятелски, Захари му изпраща своя книжка, Велико му благодари и т.н. Нетърпеливият Захари непрекъснато иска от В. Попов да му изпрати материали за биографията на Ботев, а В. Попов, най-вече от немукаетлък, все не намира време. Накрая, за щастие, З. Стоянов му идва на крака в Ловеч и успява да събере каквото може. Защо Велико ще му дава оригинални документи, след като е разполагал с преписи? За да оправдае нелогичната постъпка, той по-късно твърди, че му е било заповядано да го стори.

З. Стоянов няма никакви причини да крие части от полученото, още повече ако това са оригинални ръкописи на Ботев. Нито да игнорира Попов. И двамата са бивши революционери, съмишленици и дори съпартийци – В. Попов е привърженик на  Стамболовата партия, от името на която З. Стоянов е председател на Народното събрание. Когато десетилетия по-късно той обвинява Захари, че го е направил “като държавник тогава”, това просто е проекция на съвременни обществени отношения върху миналото. По времето на Стамболов несъществуващото тогава комунистическо влияние не е било заплаха за никой държавник. И наистина, като отворим биографията на Ботев, виждаме, че З. Стоянов обилно е използувал казаното му от В. Попов. За галацкия период от живота на Ботев той е основният източник. Когато  описва този период, авторът споменава името на Попов поне девет пъти. Трябва да сме благодарни на Захари за това, че е съхранил спомените на Велико, след като ги е извадил, както се казва, с ченгел от устата му. Самият Велико, както виждаме, не го е направил. А не да го упрекваме, че е скрил нещо.

Но прави впечатление, че В. Попов играе в тези събития периферна роля. Той е по-скоро наблюдател, отколкото участник в събитията. Докато Ботев прави съзаклятие с хъшове, тайнствени руски емигранти и пр., Велико му дава подслон, отвреме-навреме го храни и най-многото – укрива в училището подгонени от полицията съучастници.

За неговото място в събитията най-добре говори един цитат от биографията: “Велико Попов участвувал един път (к.м.-б.а.) в събранието им (на Ботев и другите хъшове – б.а.) и чул, че тия цели били следующите: да се съставело едно социалистическо-хъшовско общество от българи-емигранти, което да има своя печатница, свой орган, библиотека, програма, устави и пр.”

image Същият в хъшовски дрехи

Всеки човек вижда себе си в центъра на това, което се случва. Когато В. Попов е описвал Ботев, той несъмнено е очаквал да види в  книгата на Захари себе си от дясната му страна, или нещо като “Ботев, vue par Велико Попов”. Когато прочита обективното описание на събитията, естествено е той да остане разочарован и това разочарование с времето прераства в неприязън към автора.

Как можем да съвместим сведението за това случайно участие на В. Попов в събранието на ботевите съмишленици с разказа му от 1924: ”…През пролетта (на 1871-б.а.) основахме комунистически комитет. Ботев написа верую на комуната. Поздравихме телеграфически Парижката комуна и тръгнахме да основаваме бюра и в други градове, гдето оставяхме преписи от “Веруюто”? Ако приемем казаното от него за вярно, излиза, че през пролетта на 1871 Ботев, успоредно със социалистическо-хъшовското си общество изведнъж създава една нова организация, състояща се само от него като председател и В. Попов като секретар, с единствен програмен документ “Символ-верую на българската комуна”, и двамата тръгват да основават бюра (комунистически, според М. Димитров).  С какво са се занимавали тези бюра след основаването им? Може би с препрочитане и наизустяване на “Веруюто”? Защо в това не участвуват другите съмишленици на Ботев? Защо разнасят преписи, когато, както отбелязва И. Тодоров, печатницата на Паничков им е била под ръка и нищо не е струвало да напечатат стотина бройки? По това време от град на град се е ходело доста по-бавно от днес – къде пеш, къде с файтон, къде с кораб по Дунава. Във всички случаи е отнемало дни. В. Попов е трябвало да зареже училището, в което е единствен служител, насред учебната година и да тръгне да основава бюра. Но това някак си не прави впечатление на училищното настоятелство и той остава учител чак до 1874.

Дали през 1887 В. Попов е разказвал всичко това на Захари? Най-вероятно и през ум не му е минало. И самият Захари, който е бил наясно с нещата повече от всеки друг, не би му повярвал. Нека припомним само с каква ирония се отнася той към “спомена” на Ив. Вазов за съзерцателното му пътуване по тракийското поле през пролетта на 1876.

Същите подозрения изникват и в случая с телеграмата до Парижката комуна. Какво означава изразът ”Българска комуна” през 1871? Какво биха си помислили в комитета на Комуната, ако наистина бяха получили телеграма с такова съдържание? (Както съобщава М. Димитров, който лично е правил издирвания в архива на Парижката комуна, там такава телеграма няма.) Нищо друго, освен че в българският град Галац населението също е въстанало и е провъзгласило комуна, подобна на парижката. Само че какво беше това “България”?

Представете си как през 1968, в разгара на Пражката пролет, Александър Дубчек получава телеграма с поздрави от Нубийската пролет, само че изпратена, кой знае защо, някъде от Етиопия. Какво би си помислил? Че го будалкат, разбира се.

Не, и това не би казал през 1887 В. Попов на Захари.

Ако сравним езика на “Символ-верую” и езика на автентичното Ботево произведение “Смешен плач”, писано по същия повод, ще видим, че навсякъде  в последното Ботев използува думата “комунист” в смисъл на “участник в комуната”. Когато, обаче,  говори за идеологията на същите тези комунисти, той я нарича с обичайния за онова време термин “социализъм”. Ако беше автор на “Символ-верую”-то, Ботев би казал: “Изповядвам единия (не единния – б.а.) светъл социализъм”, а не “комунизъм”. Другаде Ботев използува думата и в смисъл на “симпатизант на комуната”. В неговата биография З. Стоянов се придържа към това, като за конкретните участници използува и термина “комунар”.

През 1887 В. Попов прави същото. Когато дава сведения за Ботев, той говори за “социалистическо-хъшовско общество” (а не за “комунистическо-хъшовско”), “което да влезе в съобщение с другите социалисти и конспиратори в Европа”.

***

През 1921, петдесет години след Парижката комуна, думата “комунист” има вече друг смисъл. Две години преди това партията на тесните социалисти в България се е преименувала на “комунистическа” и е започнала да се болшевизира. Нейни членове от 1920 са Г. Бакалов и М. Димитров.

Променил се е и самият Велико Попов. След убийството на Стамболов той, като негов привърженик, е имал големи неприятности и се затворил в себе си. Оттеглил се от политиката, не намирал общ език с хората, отказвал да говори за миналото.

Не знаем кога той е започнал да симпатизира на комунистите. Но е ясно, че през 1921 старият и забравен човек вижда една възможност да напомни за себе си. Отключващият фактор ще да е бил надписът на портрета, подарен от Ботев, напомнящ за “комунистическите им подвиги”. Възможно е и Г. Бакалов да е помогнал с някои идеи. Общоизвестни са неговите напъни да изкара Ботев предтеча на комунизма в България.

Противно на някои мнения, на В. Попов  не е било трудно да напише “Верую”-то. То просто е пародия на православния Символ на вярата: в него Бог Отец е заменен с “единната обща сила на человеческий род”, Исус Христос – с “комунистически ред”, Свети Дух – с “духът на разума” и така до края. Въздействието му, което кара някои да го приемат за Ботево произведение, всъщност е остатъчното въздействие на оригинала.

Най-вероятно решението да направи това не е дошло на празно място. Можем да си представим как Ботев, известен подигравчия (да припомним ироничните му описания на калоферчани, за които разказва З. Стоянов), някога е пародирал пред В. Попов и Символа на вярата. Така, че когато е хванал перото, последният е имал за оправдание пред себе си, че съхранява нещо от Ботев. А за оправдание пред другите му е послужил З. Стоянов. Не можем да кажем дали и до каква степен вдъхновението му се дължи и на двамата леви интелектуалци – М. Димитров и Г. Бакалов. Но след като е започнал, той е намерил у тях достойна подкрепа при подчиняването на действителността към политическите им виждания.

Само че резултатът не може да бъде оправдан извън тесния кръг на партийната целесъобразност. Изправени сме пред подмяна на смисъла. Замяната на значението на думата “комунист” като “симпатизант на Парижката комуна” с “човек, приемащ устава на комунистическата партия” е също толкова недопустимо, колкото и да смесваш значенията на думата “партизанин” като “член на политическа партия, използуващ членството си за лични облаги” (употребявано преди 1944) и “партизанин” като  “въоръжен участник в съпротивително движение” и така да твърдиш, че и по времето на Стамболов е имало партизанско движение. По този начин можем да изкараме Ботев всякакъв – например, анархист. Нима той не е автор на думите: “законът е напечатан само за робовете”?

Кое е най-важното в казаното дотук? Може би, че презумпцията за невинност важи и за Ботев. В един електронен сайт с българска литература “Символ-верую” е публикувано със странната забележка: “това произведение вероятно не е на Ботев, но няма сигурни доказателства в подкрепа на която и да е теза”. Какво по-сигурно доказателство за Ботевата невинност от това, че няма доказателства за неговото авторство?

—————————————————————————————————————————————————–

*) Ето как изглежда частта от това писмо, цитирана и от двамата: (разликите са подчертани)

М. ДИМИТРОВ:

През 1887 г. Захари Стоянов дойде при мен в Ловеч (дето служех като председател на съд) и му дадох доста писмен материал по другаруването ни в Румъния с Ботева. От този материал по-важните подробности Захари Стоянов в книгата си “Христо Ботйов” нарочно не е напечатал (като държавник тогава), а някои е изопачил. Давах му и  п р е п и с а от телеграмата, с която поздравихме по Великден 1871 г. комунарите в Париж – но той не ми ги върна, докато умря, и аз не ги потърсих.

В. ХРИСТУ: (правописът осъвременен)

През 1887 г. Захари Стоянов дойде при мен в Ловеч (дето служех като председател на окръжния съд) и му дадох доста писмен материал по другаруването ми в Ромъния с Ботева. От този материал по-важните подробности Захари Стоянов в книгата си “Хр. Ботйов” нарочно не е печатал (като държавник тогава), а някои е изопачил. Дадох му и преписа от телеграмата, с която поздравихме по Великден 1871 г. Комунаритев Париж – но той не ми ги върна, а като умря и аз не ги подирих.

Тези разлики имат две обяснения – небрежна работа с документите или възможността двамата да са ползували различни текстове на това писмо – взети най-вероятно от наследниците му.

ЛИТЕРАТУРА

Допълнителна осветление по темата може да се получи от следните източници:

1. Захари Стоянов. Христо Ботев. Опит за биография (издавана многократно)

2. Илия Тодоров. “Символ-верую на Българската комуна”, сп. Летописи, бр. 1 1991 г., публикувано и в книгата му “Различният Ботев”,С. 1998

3. Михаил Димитров, бележки към Събрани съчинения на Христо Ботев, т. 1 1945 г. и сл.

4. Георги Бакалов. Жизненият път на Ботев, С. 1934 г.

5. Христо Ботев, Избрани съчинения, Киев, 1940 г.

6. Василе Христу. Неизвестни данни за Хр. Ботев, в. Литературен фронт, 8 дек. 1944 г.

7. Василе Христу. Христо Ботев и Парижката комуна, в. Народ, 8 септ. 1945 г.

8. Василе Христу. За връзките на Христо Ботев с Велико Попов, в. Народ, 2 юни 1947 г.

9. Василе Христу. Велико Попов, другарят на Хр. Ботев, в. Септември, Ст.Загора, 2 юни 1966 г.

10. Кръстю Каруцин. Велико Попов – другар и съратник на Ботев, в. Септември, Сг. Загора, 5 юни 1949 г.

и други.

Автор: Веселин Кандимиров




Тагове:   открадването,


Гласувай:
2


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене