Тук разбира се понеже очаквам нечии негодувания, с може би основателният донякъде аргумент и забележка, "ама той беше комунист".
А искам да се абстрахираме от неговата тогавашна, може би от позицията на днешното време усъдителна като недостижима утопия най-малкото, политическа ориетация, и да отбележим че той е бил комунист, но не комуняга, убирайки на толкова ранна възраст, именно от "жълтата гостенка" за която пише и в глад, мизерия и забрава като редица наши таланти, отритнат и презрян от държавата и управниците и неразбран от обществото, а може би и от считащите се за негови съмишленици, някои от които с крайно мръсни и различни от неговите цели.
Епохата и годините в които той пишетези свои стихотворения, едно черно досие на онази власт, всъщност ако се вгледаме са годините на управление, на "социално справедливия" според някои Александър Стамболийски...Този факт може би убягвана почти всички и никой не се е спрял на него до момента...
Но аз мисля, че неговите стихотворения звучат много по-актуално днес и очертават в още поголяма степен днешната действителност, в онези стихотворения, с тяхната социална, реалистична и човешка същност.
Защото ако тогава България е имала оправдание за водене на войни и това че е излизала от загубена война с тежки репарации, пак поради предателска политика и продажна чуждофилска дипломация, но това е друга тема. То интересно днес, когато 70 години България вече не воюва за връщането на своите изконни територии, не е водила война и не е претърпяла военен, а не би трябвало и дипломатически разгром, какво може да е оправданието тези стихотворения не само да са актуални, а много по-актуални от тогава?
А относно комунистическите виждания на Смирненски, дали можем да ги съдим или не и далите от позицията на по-късния етап и днешното време, биха останали същите, да не говорим за след 9.09.1944 г.дали нямаше да стане жертва на своите "другари" или псевдотакива, за днес пък съвсем да не говорим. То аз не мисляче ние можем от позицията на днешното време и епохата след 1944, да го съдим и то остро, ако вникнем особено какви са били неговите разбирания за комунизъм, от стихотворенията му. Разбиране, че това е класически, чист и български социализъм, или социална правда и равновесие и премахване на беднотиите и неправдите, социално благоденстващо общество и могъща държава, онова което по-същност днес искаме ние - БЪЛАРСКИТЕ НАЦИОНАЛИСТИ, не наричащите себе си настоящи "леви" които вечедаже не са никакви антикапиталисти, или тотално псевдолевите снеясен статут от БСП!...
За това нека вникнем обективно в стихотворенията му на социална тематика и тяхната още по-голяма актуалност от тогавашната, днес. И нека не разсъждаваме винаги "черно - бяло"...
Да уважаваме идеалистите и талантите от нашия народ! Защото хора като него, може би днес биха били в нашите редици, а може би тогава ако ние имахме поне своят Адолф Хитлер, той нямаше да е в комунистическите интернационалистически редици,които са гоподвели и подхлъзнали при себе си, незаподозрял пораженските им интернационалистически цели и корени и това че са реакция именно че се явяват такава на еврейско-англо-американския световен империализъм и капитализъм, както и на еврейския расизъм...Може би по-лесно би прозрял истинските им цели, но това е друга тема.
Принципно трябва да реализираме дълбоките причини, поради които интернационалния болшевизъм - една маска и утопия и реакция на капитализма, маскирала се като "антикапитализъм", привлече достоен и качествен български материал и младежки потенциал, в своите редици?...
Но може би, това в някоя друга тема...Да се спрем тук на творческата личност на Христо Смирненски.




емата се пуска /макар със закъснение/, по-случай годишнината от трагичната смърт на големият български талант. Поклон пред Паметта му.

от Агенция "КРОСС"    
Четвъртък, 18 Юни 2009 12:40

Нощта е черна и зловеща,
нощта е ледна като смърт.

В разкъсаната земна гръд
струи се бавно кръв гореща.
В димящите развалини
безокий демон на войната
развял е хищно знамената
и меч въз меч безспир звъни.
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст,
и хилядни тълпи отвред
вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.
И мрака става по-дълбок,
тълпите нижат се едвам.
За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един копнеж, мечта една
гори и се топи в душите
и през сълзи и кървав гнет,
през ужаса на мрак студен
разбунен вик гърми навред:
"Да бъде ден! Да бъде ден!"

Христо Димитров Измирлиев (Смирненски) е роден на 17 септември 1898 г. в град Кукуш, където получава първоначалното си образование. През 1912 г. започва Балканската война и българските войски освобождават Кукуш. По силата на Берлинския договор част от Македония и Южна Тракия и след Освобождението остават под османско робство. Радостта на населението обаче е твърде кратка. След победата между балканските съюзници изникват разногласия, по вина на управляващите кръгове избухва Междусъюзническата война. Пред опасността от настъпващите гръцки войски жителите напускат Кукуш, градът е опожарен. Семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се отправя да търси спасение и препитание в София. Тук Христо Смирненски се записва в Техническото училище, но заедно с братята и сестра си помага в издръжката на семейството - продава вестници. От 1915 г. по примера на по-големия си брат Тома Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания - най-напред на вестник "К"во да е", където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист - Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони "Българан", "Родна лира", "Художествена седмица", "Смях и сълзи", "Барабан", "Сила". Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература. Ученик в Техническото училище, той продължава да се труди - като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война. През май 1917 г. Христо е принуден да постъпи като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. През 1918 г. излиза първата му книга "Разнокалибрени въздишки в стихове и проза". Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказват Октомврийската революция и Войнишкото въстание през 1918 г. Отвратен от жестокостта, с която правителството потушава въстанието, Христо Измирлиев твърдо решава и напуска Военното училище. В цивилния си живот той е принуден с тежък труд да изкарва прехраната си - отначало е писар II разред в Управлението по транспорта, после карнетист, след това е чиновник в Дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор. През пролетта на 1920 г. е приет за член на комунистическия младежки съюз, а през следващата - на комунистическата партия. През ноември 1919 г. по решение на партията започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание "Червен смях". Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него - хуморът му става все по-социално насочен. В края на февруари 1922 г. партийното издателство - Общо работническо кооперативно дружество "Освобождение" - отпечатва лирическата сбирка на Смирненски "Да бъде ден!".



Малко стихотворения актуални и днес:





                       ЮНОША



        Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
        не попитах защо ще умра,
        тук дойдох запленен и от сивия ден,
        и от цветната майска зора.

        Поздравих пролетта, поздравих младостта
        и възторжен разтворих очи,
        за да срещна Живота по друм от цветя
        в колесница от лунни лъчи.

        Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
        не поръси ме ябълков цвят:
        пред раззинали бездни до черни стени
        окова ме злодей непознат.

        И през облаци злоба и демонска стръв
        черна сянка съзрях да пълзи —
        златолюспест гигант се изправи сред кръв,
        сред морета от кръв и сълзи.

        В полумрака видях изтерзани лица,
        вред зачух плачове като в сън
        и жестока закана на гневни сърца
        се преплете с оковния звън.

        Аз познах свойте братя във робски керван,
        угнетени от Златний телец;
        и човешкия Дух — обруган, окован,
        аз го зърнах под трънен венец.

        И настръхнал от мрака на тази земя,
        закопнях, запламтях и зова:
        — Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
        Загърмете, железни слова!

        Нека пламне земята за пир непознат,
        нека гръм да трещи, да руши!
        Барикаден пожар върху робския свят!
        Ураган, ураган от души!...

        И тогава — залюбен в тълпите, пленен
        от лъчите на нова зора, —
        без да питам защо съм на тоз свят роден,
        аз ще знам за какво да умра.

        "Работнически вестник", 2 септември 1922




                                        ЖЪЛТАТА ГОСТЕНКА

                                                                                                                                                На тютюноработничките — безбройните робини на жълтата царица — туберкулозата

        Над сънния Люлин, прибулен
        с воала на здрач тъмносин,
        безоблачен залез запали
        сред своите тайнствени зали
        пожар от злато и рубин.

        И привечер летна наметна
        пак с траурен плащ рамена,
        градът приюти се в тъмата
        и тънка позлата в стъклата
        разля се на плахи петна.

        *

        А сред избичката мрачна, мрачна като робска орис
        стара ссухрена женица бди над дървений креват;
        пак очи с очи се срещат и премрежени от горест,
        търсят призрака нечакан — тъй незнаен, тъй познат
        А сред избичката мрачна тази вечер е последна,
        знаят го душите неми, знаят го и двете те:
        призрак властен и злокобен дебне тук с усмивка ледна
        и за бледата девица черна мрежа той плете.

        *

        И лежи тя все тъй скръбна, бледолика,
        тя — дете, познало старостта;
        влажният й теменужен поглед блика
        горестта на есенни цветя.

        Восъчно лице потънало сред гъсти,
        гъсти черносмолени коси,
        а ръката с тънки кехлибарни пръсти
        леко през завивката виси.

        Върху масичката в трепети безсилни
        лампата мъждука и дими
        и ритмично съска старият будилник,
        сякаш ситен зимен дъжд ръми.

        През прозорчето заглеждат се очите —
        вън живота празнично кипи,
        през прозорчето ухаят пак липите —
        ароматни цъфнали липи.

        *

        Ала демон зловещ е записал
        смъртен знак по смрачено чело
        и гнети безпощадната мисъл
        като тежко оловно крило.

        Тази нощ, тази нощ сребролунна
        и осеяна с бледи звезди,
        вледенени уста ще целунат
        изтерзани до болка гърди.

        Тъй е тежко, зловещо, печално —
        задушават се морни гърди
        и навън на кола погребална
        сякаш жълтия призрак седи...

        *

        А млада, толкоз млада тя е още!
        Обича в тоз живот и тя
        и нежността сребриста в лунни нощи,
        и огнения химн на любовта.

        Но с дъх отровен фабриката хладна
        погуби свежи младини
        и ето: вече хищница нещадна
        челото в смъртен полъх вледени.

        Душй я някакъв гигант стоманен
        до черна каменна стена...
        Навън ти, призрак мрачен и неканен!
        Навън!... О, въздух, въздух, Светлина!...

        *

        В миг изправя се тя смъртно бледа,
        тежко диша морна гръд,
        трескаво очи горят
        през косите, пръснати в безреда.

        Вик злокобен и сред полумрака
        стихват горестни слова —
        в ужас свежда тя глава,
        в ужас старата жена проплаква.

        Върху бледи устни бавно плъзва
        кръв на алени петна
        и сноп жълта светлина
        сред безжизнени очи помръзва...

        *

        И все тъй ритмично будилника съска,
        в гласа му злорадство звучи
        и мътната газена лампичка пръска
        студени, печални лъчи.

        А вън, пред прозорчето, с празничен крясък
        минават бездушни тълпи,
        а вън, посребрени от лунния блясък,
        лъхтят ароматни липи.

        "Работнически вестник", 15 юли 1922



ЦЕНЗУРАТА

    Изпълнена с симпатия
    към нашия печат,
    над всяка свестна статия
    тя маха жълт плакат:
    "Молчать! Не рассуждать!"
     
    Газети изпокъсани
    извиват мършав врат,
    споглеждат се навъсени
    и чуват изотзад:
    "Молчать! Не рассуждать!"

    Започнеш, с извинение,
    за кражби, за разврат
    и свършиш с обявление
    за дини, зарзават -
    "Молчать! Не рассуждать!"

    Напишеш ли за времето,
    за прашния ни град -
    проблеснат пак калемите
    и чуеш вик познат:
    "Молчать! Не рассуждат!"




    РАБОТНИКЪТ

        Когато в ранна утрин изток се топи
        в море от пламък златоален -
        върви той редом с бледоликите тълпи
        и сам пламти от гняв запален.

        Под тежките му стъпки каменния град
        изтръпва и намръщен се събужда
        и улиците бликат своя вик познат -
        викът на многолика нужда.

        Ала сред бръчките на мрачното чело
        не тиха скръб е начертана -
        днес в тях закърмя се великото дело
        и буреносната закана.

        Днес няма вече роба свит и примерен,
        отпуснал немощно ръцете:
        това е новий Прометей, освободен
        от игото на боговете.

        През ранните зори на новия живот
        пристъпя той с походка дръзка
        и пред потъналия в мрак човешки род
        рубинени огньове пръска.




    ЦВЕТАРКА

        Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна -
        като теменужен остров в лунносребърни води,
        и над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна,
        се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

        И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
        хиляди души разбити - глъхне празничния град
        и под лунно наметало с шепот странен той разказва
        повестите безутешни на вседневен маскарад.

        А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
        ето малката цветарка бърза от локал в локал,
        де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
        и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

        С погледа смутен и влажен на прокудена русалка,
        между масите пристъпя и предлага плахо тя:
        златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
        и усмивката смирена по рубинени уста.

        Върху стройното й тяло, върху младостта и цветна,
        като черни пипала се плъзгат погледи отвред
        и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
        че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

        И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
        гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
        понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
        и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

        Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
        светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
        а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
        хиляди души разбити - дебне каменния град.




    ПЪРВИ МАЙ

        Да спрат фабричните комини
        и всеки черен труд да спре,
        и туй намръщено море
        от морни роби и робини
        да озари и приласкай
        усмивката на първи май!

        Зората пурпурна всетява
        смъртта на тягостната нощ
        и новий ден с всевластна мощ
        горите тъмни озарява.
        И всеки негов лъч сияй
        с победен зов на първи май.

        О, морни бледолики братя,
        камбанен зов лети над нас,
        вестяващ онзи светъл час,
        когато в огнена разплата
        победата ще увенчай
        пламтящий меч на първи май.

        Когато в черните грамади
        на рухващия кървав храм
        ще изградим, сред дим и плам,
        сред трупове и барикади,
        с тържествен химн на първи май
        очаквания земен рай...

        Да стихнат трепетните грижи,
        о, морни братя и сестри,
        и отдих свят да зацари
        в прихлупените мрачни хижи.
        И нека в тях да възсияй
        усмивката на първи май!





ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

                                  Посветено на всички, които ще кажат:
                                  "Това не се отнася до мене!"

      - Кой си ти? - попита го Дяволът...

      - Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

      Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

      - Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...

      Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

      - Вие мразите ония горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

      - О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

      Дяволът се усмихна:

      - Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

      - Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.

      Дяволът пак се усмихна:

      - О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

      - Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...

      - Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!

      Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

      - Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

      Момъкът спря и се вслуша:

      - Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И той пак се затече.

      Дяволът пак го спря:

      - За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

      Момъкът отчаяно махна ръка.

      - Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

      Дяволът:

      - Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

      Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

      - Виж голите им кървави меса.

      - Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

      През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

      - Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...

      - Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

      Момъкът махна ръка:

      - Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

      Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

      - Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

      Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

      - Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
          - Напротив - най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

      Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

      - Да бъде! Вземи ги!

      ...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

      - Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

      - Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!