/ продължение /

Сърцето на Патрик биеше учестено. Той очакваше да види нещо неповторимо. Великата сила на природата. Толкова зеленина. Чуваше песните на птиците, а между дърветата беше прохладно и приятно. Все още бяха в началото. Когато пред очите им се откри първия водопад Ели нададе индиански вик от радост. Чудеше се кое го впечатли повече - красотата на бистрата вода и преливащите се цветове на синьо, бяло и зелено или озареното от щастие лице на неговата приятелка. По дяволите водопадите! С нея би посетил и най-мрачното място на света и пак би бил щастлив. 
- Патрик, не си нося боичките. - тя направи тъжна физиономийка. - Но всичко е тук! - посочи с показалец слепоочието си. Ще ти изпратя картина от това място, задължително.
Той се разсмя. Спомни си, че на този свят едва ли имаше нещо наистина задължително. Хората сами си създаваха задължителни неща, а някога нашите предшественици са имали доста по-малко от тези "задъжителни неща" и пак са оцелявали. 
Той прегърна Ели през раменете и и показа лазурното небе.
- Виж, дори и небето е безоблачно и красиво. 
Представата му за България се променяше от ден на ден. Би искал да е постоянно с нея или да я отведе със себе си в Париж. Уплаши се от това колко лесно и бързо се влюбва. Познаваше ли я наистина? Искаше ли да прекара остатъка от живота си с нея? Въпроси, въпроси... Всичките без конкретен отговор. 
Забърза напред и ядно подритна малко камъче.
.-Да тичаме! - тя го сръчка в лакътя и без да дочака отговор започна да тича на горе. 
Патрик и даде известна преднина и се усмихна. Ели нямаше как да знае, че в университета той имаше не един и два медала от състезания по бягане. 
Задъхани и уморени, повече тя разбира се те се спряха на една полянка осеяна с полски маргаритки. 
Русата коса беше на разпиляни кичури, а бузите с лека руменина. Очите и блестяха очарователно. Патрик се приближи до нея и за няколко секунди погледите им се пресякоха. Последва спонтанна и продължителна целувка. Желаеше тази жена, тук и сега.

/ следва /