Из материал на news.bg


 

Днес отбелязваме 126-тата годишнина от Съединението на Княжество България с Източна Румелия.

След Берлинския конгрес от 1878 г. България е разделена на Княжество България и Източна Румелия (в пределите на Османската империя). Останалото под османска власт българско население се стреми към обединяване с освободените българи.

Така през 1880 г. е създаден Българският таен централен революционен комитет (БТРЦК), чиято основна задача е да осъществи обединението на Княжеството с Източна Румелия.

За да се координира работата с месното население, се учредяват и комитетите "Съединение". През февруари 1885 г. начело на БТРЦК застава Захари Стоянов, който подкрепя идеята Съединението да стане под скиптъра на княз Александър Батенберг.

Ролята на българския княз в този момент е решаваща, защото ако той, в качеството си на лоялен васал на Османската империя, откаже да признае акта на Съединението въпреки силната народна воля, начинанието губи смисъл и било обречено на неуспех.

На 6 септември 1885 г. в Пловдив навлизат отрядите на Чардафон Велики (Продан Тишков) и майор Данаил Николаев.

Арестуван е областният управител на Източна Румелия - Гаврил Кръстевич. Създадено е временно правителство начело с д-р Георги Странски, което обявява присъединяването на Източна Румелия към Княжество България.

Два дни по-късно Батенберг с нарочен манифест утвърждава присъединяването на областта и приема да бъде титулуван занапред като княз на Северна и Южна България. Пристига в Пловдив и определя за свой помощник в Южна България д-р Странски.

След продължителна дипломатическа борба на Цариградската посланическа конференция (1885-1886) Съединението получава признание с подписването през 1886 г. на Българо-турска спогодба.

6 септември е обявен за официален празник на страната с решение на Народното събрание от 18 февруари 1998 г.

Годишнината от Съединението на Източна Румелия с Княжество България ще бъде отбелязана в цялата страна.

В София ще се проведе шествие от Общонародно сдружение Мати Болгария. Сборният пункт на участниците е пред паметника на Незнайния войн в 10.30 ч. Шествието ще се проведе от 11.00ч. до 13.00 ч. по следния маршрут: от ул. „Оборище" до ул. „ 15-ти ноември", наляво по бул. „Цар Освободител" надясно по бул. „Васил Левски" до мавзолея на Княз Александър І Батенберг, обратно по бул. „Васил Левски" надясно по бул. „Цар Освободител" до парк Борисова градина . Движението ще спира и възстановява поетапно.

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, БЪЛГАРИ!
БЪЛГАРИЯ ЩЕ ПРЕБЪДЕ!

38. СЪЕДИНЕНИЕТО НА ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ С КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ

38.1. Рeчник
38.2. Хронология
38.3. Биографии
38.4. Документи
38.5. Въпроси и задачи
38.6. Тест за самопроверка

В първите години след Освобождението радостта от свободата се примесва с дълбоко разочарование от разпокъсването на българските земи. Решенията на Берлинския конгрес придават висок емоционален заряд на борбата за решаване на “общонародния въпрос”, в която хладните доводи на разума остават на заден план, изместени от емоциите. Но желанието на българите за обединение се сблъсква с недовършеното освобождение и на другите балкански народи, станали заложници в сблъсъка на интересите между европейските държави. Българите в Македония продължават да се борят за присъединяване към Княжество България, но по-близо до тази възможност се оказват жителите на Източна Румелия.

 

1. Подготовка и осъществяване на Съединението

През 1884 г. изтича мандатът на Алеко Богориди като управител на Източна Румелия. Либералите искат той да получи втори мандат, но Русия успява да наложи кандидатурата на Гаврил Кръстевич. Така се променя съотношението на политическите сили – с подкрепата на новия управител Кръстевич и с лозунга за Съединение Народната партия печели и изборите, проведени през септември 1884 г. Но в средата на 80-те години външнополитическият климат е различен и Русия не е склонна да подкрепи обединение на България. А тъй като Народната партия не може да се противопостави на Освободителката, тя се принуждава да се откаже от обещанието си, затова е наречена “лъжесъединистка”. А Либералната партия получава възможност да застане начело на съединисткото движение.
Идеята за обединение е жива във всички български земи. През 1880 г. тя се подема от т.нар. македонски комитети, създадени в София, Варна, Русе. Водеща при тях, както личи и от наименованието им, е тревогата за съдбата на българите в Македония. През 1885 г. нещата се променят в благоприятна посока, но само във вътрешнополитически план. Но нито една велика сила не е заинтересувана от някаква значителна промяна в положението на Балканите. Независимо от това българските националреволюционери от предосвобожденския период решават, че времето за изчакване е изтекло.

Заседание на БТЦРК

Захари Стоянов, апостол от Априлското въстание, създава през февруари 1885 г. в Пловдив Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Основната задача и на този комитет (както и на всички останали) е да подготви освобождението на македонските земи, а след това да се погрижи за обединението на Източна Румелия с Княжество България. (Документ № 1) Но оценката на ситуацията в средата на 1885 г. кара БТЦРК на заседанието си на 25 юли в с. Дермен дере (дн. Първенец) да изостави първата цел като нереалистична и да съсредоточи усилията си върху втората. Движението за обединение не получава подкрепата на управляващите нито в Княжество България, нито в Източна Румелия, които се съобразяват с руските съвети за умереност. Въпреки това Захари Стоянов започва организационна и пропагандна подготовка за Съединението, като впряга в тази задача собственото си остро и талантливо перо и пловдивския вестник “Борба”. Към организацията се привличат много източнорумелийски офицери като майор Данаил Николаев, Райчо Николов, Сава Муткуров, а накрая съгласие актът да се извърши под неговия скиптър дава и българският княз Александър I Батенберг.
Началото на съединистката акция се предвижда за средата на септември 1885 г., но спонтанните вълнения я ускоряват. Още на 5 септември бунтовнически чети завземат някои селища. (Документ № 2) На 6 септември 1885 г. в Пловдив войската обсажда конака и арестува главния управител Г. Кръстевич. С възгласи “Ура! Долу Румелия! Да живее Съединението! Да живее княз Александър!” се обявява Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Съставя се временно правителство, което официално кани княз Александър I да признае Съединението. Той го прави с Манифест в Търново на 8 септември. (Документ № 3) Радостта е всеобща. Така без особени проблеми и кръвопролития се извършва обединението на двете основни части от българските земи. Това прави България най-голямата балканска християнска държава с площ от 96 345 кв. км и население от 3 150 000 д. Актът на Съединението е осъществен, но утвърждаването му тепърва предстои, тъй като тази българска акция променя баланса на силите на Балканите.

 

2. Въоръжена защита на Съединението

Картина, изобразяваща радостта от Съединението

Българите се опасяват от реакцията на Османската империя на Съединението, затова съсредоточават войски на новата южна българска граница. Но проблемите идват от други държави. Съединението нарушава Берлинския договор, а извършилите го националреволюционери не са осигурили външна подкрепа за този акт. Великите сили наблюдават Балканите особено внимателно и всяка промяна тук раздвижва дипломатическите кръгове в големия “европейски концерт”.
Отношението на Великите сили към Съединението е еднозначно – отрицателно. Най-голямата и неприятна за България изненада е руското неодобрение, последвано от царската заповед да се изтеглят руските офицери на българска служба. Русия предлага проблемът, породен от Съединението, да се обсъди на конференция на великите сили в Цариград. Тя получава подкрепата на Франция, Германия, Австро-Унгария. Неочакваната руска реакция се дължи на убеждението на новия руски император Александър III, че българският княз Александър I е проводник на западното влияние в България. Позицията на Русия е: “Съединение – да, но без Батенберг”. Руската позиция е тежък удар за съединистите, но има и положителна последица за българите – съединистката акция получава подкрепата на Англия. Британските дипломати виждат благоприятна възможност да подронят руското влияние в България и се възползват от нея.
Патриотизмът на българите се оказва по-силен от русофилските настроения – всеобщо е желанието да се защити Съединението. Макар да е русофил, министър-председателят на Княжество България Петко Каравелов обявява: “Веднъж фактът станал, трябва да се вземат всички мерки, за да се опази положението.”
Пряко засегнати от българското Съединение заради “нарушеното балканско равновесие” са останалите балкански държави. Обединена България може да стане водеща сила, с което трудно могат да се примирят Гърция и Сърбия. Те поставят условия – или да се ликвидира Съединението, или да получат териториални компенсации в европейската част на Турция. Балканските противоречия са нов мотив за свикване в Цариград на 24 октомври 1885 г. на конференция на Великите сили.
Сърбия на крал Милан Обренович не иска да чака решенията на конференцията, а решава да се възползва от обърканото положение на България и да вземе с оръжие това, което иска. На 2 ноември Сърбия обявява война на България и войските й настъпват срещу София. Българите са напълно неподготвени за война на запад – войските са разположени на юг срещу Османската империя. Делото на Съединението е застрашено. Наблюдателите предричат бързо поражение на българите, които остават след изтеглянето на руските офицери от България и без опитни военни кадри.

Боевете при Сливница от 6 ноември 1885 г.

Но когато изходът от войната изглежда предрешен, става нещо невероятно. Голямата опасност предизвиква небивал патриотичен подем –организират се доброволчески отряди, които включват също бежанци от Македония и ученици от горните класове. Българските гранични войски се съпротивляват отчаяно на сръбското настъпление, а главното командване решава решителното сражение да стане недалеч от София при височините на Сливница, докато пристигнат свежите български части от южната граница. Тридневните сражения (5-7 ноември) при височините Мека цръв, Три уши, Гургулят и Комшица са решителни. Сръбските войски са разбити и отстъпват. Българските войници от южната граница осъществяват невероятен марш и успяват да се включат в сраженията. На 10 ноември българите превземат Драгоман, после Пирот и продължават настъплението си. Маршът им е спрян едва след като Австро-Унгария обявява, че ще се намеси. Благодарение на патриотичния подем, героизма на българските войници и ентусиазма на цялото население България извоюва неочаквана победа във “войната на капитаните (българските) срещу генералите (сръбските)”, както е наречена Сръбско-българската война на Запад. На 19 февруари 1886 г. в Букурещ се подписва мирен договор, който възстановява положението отпреди войната. (Документ № 4) Българската цел в тази война е дипломатическото признаване на Съединението.

 

3. Съединението става реалност и в международните отношения

Карта на военните действия по време на Сръбско-българската война през 1885 г.

Цариградската конференция продължава и след войната. Но вече трудно може да се иска възстановяване на положението отпреди 6 септември, затова Великите сили преговарят главно по условията за признаване на Съединението.
Преките турско-български преговори завършват с подписването на 24 март 1886 г. на Топханенски акт, който признава Съединението. (Документ № 5) Компромисът е постигнат благодарение на турското съгласие българският княз Александър Батенберг да поеме управлението на Източна Румелия, а в замяна Османската империя получава Кърджалийска околия и селата по долината на река Въча, населени предимно с българи мюсюлмани.
Съединението е първият акт на национално утвърждаване след Освобождението. То е извършено и защитено благодарение на пълното единение на българите от всички краища на българските земи. Успехът му подсилва оптимистичната вяра, че това е само първата стъпка към пълното освобождение на българските земи. Съединението е изцяло българско дело и е сред най-успешните събития в историята на възродена България.
То обаче има и негативните последици. То довежда до конфликт с Русия, който ще поражда проблеми в бъдеще. Съединението успява и благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата, а щастието е добър, но несигурен помощник, защото лесно променя посоката си. Значителното уголемяване на България й създава потенциални противници на Балканите, което затруднява следващата стъпка – борбата за свобода на Македония.

Не зная защо, но статията не е пълна...

Дванадесетата руско-турска война (1877-1878 г.) довежда до Освобождението на България и поставя началото на нов етап в историческото развитие на българския народ. Официалното признаване на българската държавност става на Берлинския конгрес (1/13 юни – 1/13 юли 1878 г.), който обаче разпокъсва българската нация на пет части. Северна България и Софийският санджак съставляват територията на Княжество България – около 64 000 кв. км. То е “самостоятелно, трибунарно княжество под върховната власт на Н. В. султана”. На юг от Стара планина се създава “една провинция под името Източна Румелия, която остава под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия” (около 33 000 кв. км). Беломорието, Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта. Потвърдено е предаването на Северна Добруджа на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня са дадени на Сърбия.

Берлинският договор от юли 1878 г. осигурява своеобразно международно признание на Българската държава и българската нация. Но този договор представлява един несправедлив диктат, който жестоко разпокъсва българската нация, задълбочава балканските противоречия и създава българския национален въпрос. Същността на този въпрос се състои в десетилетните борби на българите за освобождение и обединение на всички български земи в целокупно отечество.
Решенията на Берлинския конгрес стават повод за сериозно обществено недоволство сред българите, намерило израз в разгърналата се широка петиционна кампания – изпращане на молби, подписки, прошения, декларации до руските власти и правителствата на западните Велики сили. Редом с тези мирни действия през 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание, което се явява първата въоръжена реакция срещу Берлинския договор. Въстанието е плод на дейността на комитетите “Единство” в Княжество България и Източна Румелия и на единодействието с българите в Македония. Въпреки първоначалните успехи и изграденото ръководство на въстанието, то завършва без успех. Независимо от това, Кресненско-Разложкото въстание остава в българската история като опит за продължение на българската националноосвободителна буржоазнодемократична революция от Възраждането. В новите условия след Освобождението въстанието се явява първата въоръжена проява на движението за национално обединение. След потушаването на въстанието националната енергия на българския народ се пренасочва към съединистко дело.
В края на 70-те и началото на 80-те години на ХIХ в. въпросът за националното обединение на българите се превръща в смисъл и съдържание на политиката на първите правителства на Княжество България и на властите в Източна Румелия. Тази национална политика достига своя връх през 1885 г. с осъществяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България.
Съединисткото движение намира отражение в мемоари, спомени, писма и документи на участниците и дейците на Съединението. В българската историография то е изследвано задълбочено от Андрей Пантев, Елена Стателова, Илчо Димитров, Стайко Трифонов, Дойно Дойнов, Йоно Митев и др.
Възникването на съединисткото дело е пряк резултат от решенията на Берлинския договор и от сложното политическо, етническо и социално положение в Източна Румелия. Както се посочи, Берлинският договор обособява Източна Румелия като област с административна автономия под военната и политическа власт на султана. Територията й е около 33 000 кв. км, а населението й наброява около 816 000 души. Българите имат изключително мнозинство с 573 000 жители. След тях по се нареждат турците, българомохамеданите, гърците, циганите, евреите, арменците и т.н. По етнически състав провинцията си остава типично българска област. Исторически, икономически и духовно тя също е неразривно свързана с останалите български земи. Доказателство за това е фактът, че именно тук протичат едни от най-активните възрожденски процеси и че тук Априлското въстание от 1876 г. е най-масово и героично.
След подписването на Берлинския договор Временното руско управление (ВРУ) предприема активни мерки за изграждане административната уредба на Източна Румелия. Начело на административния апарат в областта е поставен способния и енергичен ген. Аркадий Столипин. Под негово ръководство институциите в Източна Румелия постепенно придобиват български облик чрез замяна на руските представители с местни жители. С цел утвърждаване и укрепване на българското влияние в областта руските власти предприемат енергични действия за създаване на източнорумелийска полиция. Но нейните сили са недостатъчни да се справят с хилядите въоръжени башибозуци, чакащи оттеглянето на руските войски, за да нахлуят в областта. За да се осигури ефективна отбрана на Източна Румелия, са създадени т. нар. “гимнастически дружества”, в които руските офицери обучават мъжкото население да борави с оръжие. Освен това, по настояването на ген. Тотлебен, руският император Александър II се съгласява оръжието, останало след превъоръжаването на руската армия, да бъде предоставено на местното население. Така на населението на Източна Румелия са раздадени 80 000 пушки, а на редица места в областта са изградени складове с оръжия и боеприпаси. Цялата тази операция е поставена под контрола на ген. Скобелев. Така благодарение на действията на руските власти е предотвратена опасността от превръщането на Източна Румелия в турски вилает и областта запазва българския си облик.
Според решенията на Берлинския конгрес Европейска комисия, съставена от представители на Великите сили и Турция, трябва да изработи в тримесечен срок Органически устав на областта. Тя започва работа в Цариград на 18 септември 1878 г., след което на 21 октомври премества седалището си в Пловдив и продължава да работи. В хода на дискусиите възникват сериозни противоречия между руските представители – княз Церетелев и полк. Шепелев, отстояващи българските интереси, и делегатите на Австро-Унгария, Турция и Германия. След продължителни борби на 14 април 1879 г. е приет Органическият устав на Източна Румелия. Неговите принципи до голяма степен повтарят основните решения на Берлинския конгрес за областта.
Съгласно Органическия устав централна фигура в управлението на Източна Румелия заема главният управител (генерал-губернатор), който е “облечен в изпълнителска власт”. Той се назначава от султана, с одобрението на Великите сили, за срок от 5 години и е отговорен за своите действия пред него. Особено внимание в Органическия устав се определя на Областното събрание, чиито състав е определен на 56 души – 36 се избират пряко от народа, 10 влизат по право и 10 се назначават от генерал-губернатора. Областното събрание има законодателни функции – обсъжда и приема законите. Между неговите заседания функциите му се поемат от Постоянен съвет (Сенат), съставен от 10 души, който контролира дейността на администрацията. Начинът на формиране на Областното събрание в Източна Румелия е значително по-консервативен от този на Народното събрание в Княжеството, където всички депутати се избират чрез преки тайни избори от народа.
Ролята на Министерски съвет в областта играе Частният съвет при генерал-губернатора – т. нар. Директорат. Той се състои от 6 директори – двама чужденци и четирима представители на стопански и политически активната буржоазия в Източна Румелия (като Гаврил Кръстевич, Йоаким Груев и др.). Те ръководят отделните ресори на управлението: вътрешните работи, правосъдието, финансите, земеделието, търговията и обществените сгради, народното просвещение, милицията и жандармерията. Пряк помощник и заместник на генерал-губернатора е главният секретар, който е и директор на вътрешните работи. Първи този пост поема Гаврил Кръстевич.
В административно отношение областта се разделя на 6 департамента (окръга) и 28 кантона (околии). За седалища на окръжните центрове са избрани Бургас, Хасково, Сливен, Пловдив, Стара Загора и Пазарджик. Посочените административни единици се оглавяват от окръжни управители (префекти) и околийски началници. По подобие на Постоянния съвет на Областното събрание един главен съвет, съставен от членове по избор, по право и по назначение, се занимава със стопанската дейност и финансовите проблеми на отделните окръзи. От всеки главен съвет се излъчва окръжна комисия, която контролира работата на префекта. Изборни кметове ръководят градските и селските общини. Отделни съвети в градските общини ръководят финансовите и икономическите дела.
Редом с това Източна Румелия получава правото да сформира свои въоръжени сили – източнорумелийска милиция (войска) и жандармерия (полиция). Първоначално в Главия щаб на източнорумелийската армия се назначават само чужденци. Едва през 1883 г. там е изпратен първия български офицер – майор Сава Муткуров.
Органическият устав урежда една йерархически подредена съдебна система: Върховен съд, окръжни, околийски и кметски съдилища. Функционират още административни и духовни съдилища.
Така очертаната уредба на Източна Румелия гарантира равенство между трите основни според Органическия устав народности: българи, турци и гърци. Техните езици са признати за равноправни в администрацията и ежедневното общуване. Според внесената по предложение на руските делегати поправка обаче, за официален език в отделните части на областта се налага езикът на преобладаващата народност. Така българският език се утвърждава като официален в почти цяла Източна Румелия. Също с помощта на ВРУ, етнически доминиращите българи овладяват ключовите позиции в управлението, в милицията и в жандармерията, придавайки своя народностен облик на провицията, която основателна е наречена “Втора България”.
Регламентираното с Органическия устав управление е доста сложно, но то гарантира принципни либерално условия за развитието и напредъка на областта. Създаденото управление осигурява модерното разпределение и баланс на отделните власти, а Органическият устав гарантира свободата на словото, печата, вероизповеданията, сдруженията, събранията и т.н. Основният закон на областта не ограничава свободата на личността, правото на собственост и равенството на всички пред законите.
За първи генерал-губернатор на Източна Румелия е определен Александър Богориди (Алеко паша). Той е роден през 1823 г. в Котел, завършва право в Париж, дълги години работи като турски дипломатически чиновник в чужбина. Новото му назначение го заварва като представител на Високата порта във Виена. Александър Богориди пристига в Пловдив на 15 май и на новия си пост започва да провежда политика на утвърждаване на българския етнически елемент в областта. В символ на тази неговата политика се превръща демонстративната смяна на феса с български калпак още при пристигането му на гарата в Пловдив. Първите негови действия са свръзани със съставянето на Директорат. Гаврил Кръстевич става негов главен секретар и директор на вътрешните работи. Известни български общественици заемат повечето от директорските постове в централното управление. Българи оглавяват ключовите звена и в местната администрация. На проведените на 17 октомври 1879 г. избори за Областно събрание българите имат мнозинство. От избираемите от народа 36 депутати 3 са гърци, 2 – турци, а 31 – българи (безспорно доказателство за етническия облик на Източна Румелия); от общо 56 члена на Областното събрание 44 са българи. В Постоянния съвет и десетте депутати са българи.
Изграждането на уредбата на областта се извършва в сложна икономическа обстановка. И тук, както в Княжеството, аграрният преврат променя системата на земеползване, но за разлика от българските правителства, властите в Източна Румелия принуждават оземлилите се селяни да върнат голяма част от земите на едрите турски земевладелци. Обратното изкупуване на тези земи завършва в началото на 80-те години на ХIХ в., но превръщането на областта в дребностокова се извършва значително по-късно. Същевременно голяма част от традиционните занаяти в областта изживяват упадък поради конкуренцията на по-евтините промишлени западноевропейски стоки и липсата на държавна закрила. Най-силно разорителните процеси обхващат текстилните занаяти. Развитието на промишлеността в Източна Румелия също се осъществява значително по-бавно, отколкото в Княжеството и обхваща предимно преработвателната и текстилната индустрия. Банковото дело в областта също е значително по-ограничено и се осъществява главно чрез земеделските каси и лихварството. Сериозно затруднена е и търговията. Силен възпиращ фактор в тази насока е съществувалата 7 години (до 1884 г.) митническа бариера между Източна Румелия и Княжество България и загубването на големия турски пазар. Не без значение за икономическото развитие на общността са и миграционните процеси – изселване на значително по брой турско население и заселване на българи, дошли от Одринска Тракия.
В тази сложна икономическа ситуация започва политическият живот на Източна Румелия. Още в самото му начало сред обществените дейци в областта възникват сериозни противоречия относно Берлинския договор и се оформят две течения – “умерени” и “крайни”.
Начело на “умерените” застават екзарх Йосиф, Ив. Ев. Гешов и митрополит Панарет. Те са против несправедливите решения на Берлинския договор, но не подкрепят въоръжените форми на борба. “Умерените” са представители на интересите на заможните слоеве сред населението и на църковния клир и се обявяват за изпращане на прошение до Великите сили с цел получаване на отстъпки.
“Крайните” са ръководени от Константин Величков и Димитър Матеевски. Те са носители на революционно-демократичните идеи на Възраждането и се обявяват за радикални мерки в борбата срещу Високата порта и Берлинския диктат.
От тези две течения се оформят и двете основни политически патрии в Източна Румелия – Народна (съединистка) партия и Либерална (казионна) партия. Начело на Народната партия застават Ив. Ев. Гешов, Ив. Ст. Гешов, Иван Вазов, Константин Величков, Михаил Маджаров, Михаил Греков, д-р Георги Хаканов, д-р Христо Стамболски, д-р Георги Янкулов и др. Те изразяват интересите на едрите земевладелци, банкери и търговци в областта, както и на интелигенцията и на част от участниците във възрожденското националнореволюционно движение. Народната партия се обявява за тесни връзки с Русия. Нейните дейци провеждат активна пропаганда за незабавно съединение с помощта на руските власти. Близките отношения с Русия, както и агитацията за незабавно осъществяване на Съединението, спечелват на партията сериозна политическа подкрепа и до 1881 г. тя се ползва със значителна популярност сред населението.
Другата основна партия в Източна Румелия е Либералната. Нейни лидери са непопулярни в миналото личности, обвързани с туркофилска политика – д-р Стоян Чомаков, д-р Георги Странски, Иван Салабашев, С. Каблешков, Г. Бенев, К. Хаджикалчов и др. Либералите не са против съединението, но смятат, че моментът още не е дошъл. Ползвайки се с подкрепата на Александър Богориди, либералите изразяват интересите на държавните чиновници, на заможните хора и на тези с европейско образование. Основна насока в програмата на Либералната партия е изграждането на Източна Румелия като “чисто българска област”, с което да се ограничи турското влияние в областта. След извършения през 1881 г. държавен преврат в Княжеството Петко Славейков, Петко Каравелов и Захари Стоянов пристигат в Източна Румелия, което укрепва позициите на либералите и обуславя успехите им на изборите през 1881 и 1883 г.
Необходимо е да се подчертае, че Народната и Либералната партия нямат сериозни различия по вътрешнополитическите въпроси. Техните основни противоречия произтичат от позицията им за времето и начина на извършване на съединението. Борбите между двете партии се изострят през 1884 г., когато петгодишният мандат на Александър Богориди като генерал-губернатор на областта изтича. В сложната ситуация Русия успява да наложи на Високата порта своя кандидат Гаврил Кръстевич и той става новия генерал-губернатор на областта.
Гаврил Кръстевич е роден през 1817 или 1820 г. в Котел. Завършва правни науки в Париж. През 1879 г. става главен секретар на Александър Богориди. Гаврил Кръстевич е и виден участник във възрожденското движение за църковно-национална независимост.
В предизборните си борби през 1884 г. и Народната, и Либералната партия използват лозунга за съединение на Източна Румелия с Княжество България. С подкрепата на Г. Кръстевич и с агитацията за незабавни действия в посока на съединението, Народната партия печели изборите през 1884 г. Но когато идва на власт тя обявява моментът за неподходящ, посочвайки сложната международна обстановка. Поради това дейците й са наречени “лъжесъединисти”. Въпреки това обаче в този период е поставено началото на активното съединистко дело.
Развитието на съединисткото движение е сериозно повлияно от фактът, че в Източна Румелия са заложени редица конфликти на етническа и верска основа. Мюсюлманите в областта се ползват със значителни права, което е умело използвано от Високата порта. Турското правителство изпраща в Източна Румелия ходжи и молли, които призовават мюсюлманското население да не се подчинява на новата власт. В тази връзка в Кърджалийско избухва въстание, чиято цел е отцепване на района и присъединяването му към Османската империя. Но Хасковската дружина решително потушава този бунт. Нов проблем за правителството в Пловдив е т. нар. Тъмрашка република – мюсюлманските села по р. Въча отказват да плащат данъци, не се подчиняват на властите в Пловдив и изгонват изпратените от тях държавни чиновници. Тези села се обявяват за независими, но всъщност се намират под силната пропаганда на турското правителство. Тъмрашката република просъществува до началото на 1886 г.
Първата инициативата за предприемане на конкретни стъпки в посока към Съединението идва от Областното събрание в Източна Румелия. Депутатите Константин Величков и Димитър Наумов пристигат в Княжеството с цел координиране на общите действия на съединисткото движение. На 4 май 1880 г. в Сливен е създаден Централен комитет, който изгражда свои организации и съживява дейността на “гимнастическите дружества”.
Редом с това е организирана мисия на Ст. Панаретов с цел проучване позицията на Англия, където на власт идват либералите на У. Гладстон. Но английското правителство се обявява срещу подготвяното съединение на Княжество България и Източна Румелия. На подобна позиция застава и Русия, и другите Велики сили. Не избухва и очакваната война на Гърция и Сърбия срещу Турция.


Правителството на Драган Цанков в Княжество България също се отнася резервирано към съединистката идея. Поради това осъществяването й е отложено.
В периода 1881-1884 г. пропагандата за съединение в Източна Румелия намира израз на страниците на в. “Съединение”. Идеята на съединисткото дело се поддържа от Народната партия в предизборните й борби срещу либералите през 1884 г. В тази връзка дейците на Народната партия Ив. Ст. Гешов и Хр. Христов организират дипломатическа мисия в Европа с цел защита на съединистката кауза, но действията им не дават резултат.

В началото на 1885 г. Османската империя засилва репресиите над християнското население в европейските си вилаети. Сведенията за терор над българите дават тласък на съединисткото движение в Княжество България, начело на което застават Димитър Ризов, Димитър Петков и Коста Паница. В много градове на страната възникват т. нар. македонски комитети, чиято цел е освобождението на Македония и присъедияването й към България.
Нов етап в съединисткото дело започва на 10 февруари 1885 г., когато в Пловдив е учреден Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Негов претседател е Захари Стоянов – виден български революционер, публицист и историограф на националноосвободителното ни движение, току-що издал първи том на “Записки по българските въстания”. Секретар на БТЦРК е Иван Андонов. Под председателството на З. Стоянов комитетът приема свои Програма и Устав. Според програмата на БТЦРК негова освовна цел е освобождение и обединение на българския народ чрез съвместни действия на север и юг от Стара планина. Като основен път за обединение се посочва възрожденската идея за “революция морална и с оръжие”. Поставен е и въпросът за “балканска федерация”. Всички това доказва идейната близост между новосформирания комитет и възрожденския БРЦК в Букурещ. В същото време уставът на БТЦРК предвижда освен централен комитет в Пловдив, да се изградят и местни комитети в Пажарджик, Станимака, Хасково и др., което показва, че БТЦРК е своеобразен продължител на делото на ВРО и Васил Левски.
Началният етап от дейността на БТЦРК продължава от февруари до края на юли 1885 г. През този период общественото мнение в Източна Румелия се намира под силното влияние на статиите на З. Стоянов, публикувани във в. “Борба”. Вестникът дори чертае планове за въоръжени акции и сваляне на правителството в Пловдив. Освен това БТЦРК предприема активни действия за разширяване базата на съединисткото дело: организират се тържества по случай бележити дати – годишнини от гибелта на Хаджи-Димитровата чета и от смъртта на Хр. Ботев, установяват се контакти с дейци на македонските комитети в Княжеството; съставени са “възвания”, най-известно от които е това на Илия Куртев, призоваващо за въстание в Македония; организират се митинги; подпомагат се българските чети в Македония. Преломен момент в дейността на БТЦРК и в развитието на съединисткото дело е заседанието на комитета на 25 юли 1885 г. в с. Дермен дере. На него е избран нов състав на БТЦРК: Захари Стоянов, Иван Андонов, Иван Стоянович, както и дошлите от Княжеството Димитър Ризов и Коста Паница. Делегатите на събранието вземат решението Съединението да се осъществи само между Княжество България и Източна Румелия. Тази позиция – плод на политическия реализъм – е продиктувана от очакваното сериозно противодействие от страна на балканските държави и Великите сили при евентуални действия в Македония. Освен това се взема решение Съединението да бъде извършено под скиптъра на българския княз, за да се демонстрира общобългарската същност на акцията.
Подготвяното съединение се посреща по различен начин от дейците на Либералната и Народната партия в Източна Румелия. Либералната партия променя своята позиция спрямо съединисткото движение и решава да подкрепи БТЦРК с убеждението, че така може да възстанови авторитета си и да се върне на власт. Народната партия пък се обявява против Съединението, защото смята, че без подкрепата на Русия то е обречено на неуспех. Особено значима е и позицията на княз Батенберг. Съединисткото дело е в синхрон с неговите политически интереси. Вземайки предвид нестабилните си политически позиции в България след провала на режима на пълномощията, острите критики от страна на крайните русофили и влошените взаимоотношения с Русия, Батенберг разбира, че за да оцеле в българския политически живот, трябва да подкрепи разгърналото се патриотично движение. БТЦРК също се нуждае от помощта на българския княз. В тази връзка Сава Муткуров и Димитър Ризов пристигат в Княжеството, за да съгласуват общите действия и плана на акцията.
Но развоят на събитията значително променя предварителния план. На 2 септември 1885 г. избухва въстание в Панагюрище. Под празничния звън на камбаните събралите се около 2000 души скандират “Долу Румелия! Да живее Съединението!”. През следващите дни избухва въстание и в други селища, между които с. Голямо Конаре, начело с Продан Тишков (Чардафон Велики). Скоро пловдивският префект П. Димитров е арестуван. Под напора на събитията в провинцията БТЦРК решава да предприеме конкретни действия. За това съдейства и подготвяното учение на резервистите (запасни войници) начело с Даниел Николаев.
Така на 6 септември 1885 г. вечерта източнорумелийските отряди, командвани от Даниел Николаев и други офицери-съединисти, обкръжават конака на генерал-губернатора. Въпреки че е предизвестен за тази акция Гаврил Кръстевич не се възползва от правото си да повика турски гарнизони в областта, постъпвайки не като турски чиновник, а като български патриот. За това свидетелстват и думите му: “И аз съм българин! И аз съм за Съединението!”. В Пловдив пред населението и войската е прочетена прокламация, съставена от Захари Стоянов. Създадено е и временно правителство, начело с д-р Георги Странски, в което за главнокомандващ е определен Даниел Николаев. В същото време е обявена мобилизация на населението, с помощта на руски офицери е съставен план и започва подготовка за евентуална война срещу Турция. Редом с това от околните селища в Пловдив пристигат въоръжени отряди, които подкрепят Съединението и се готвят за неговата защита.
Още на 6 септември 1885 г. Временното правителство изпраща телеграма до княз Батенберг, в която настоява той да признае Съединението. На 8 септември 1885 г., изчаквайки развоя на събитията при провеждащите военни учения свои войски в Търново, княз Батенберг обявява, че приема Съединението. На следващия ден, 9 септември 1885 г., придружен от министър-председателя Петко Каравелов и председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, тържествено посрещан в селищата през които преминава, княз Батенберг пристига в Пловдив.
Така извършеното Съединение се очертава като общобългарско самостоятелно дело. След съединението България се превръща в една от най-големите и силни държави на Балканите. Редом с това се увеличават възможностите й да оказва по-ефективна материална, дипломатическа и политическа подкрепа на българите, останали под чужда власт. Възникват условия за ускорено социално-икономическо и културно-духовно развитие на Българската държава.
Съединенето предизвиква всенароден ентусиазъм сред българското население, но като нарушение на Берлинския договор става повод за остро международно недоволство.
Още през 1881 г. Германия, Австро-Унгария и Русия възстановяват Съюза на тримата императори. В тайната конвенция към договора те декларират, че няма да възпрепятстват евентуално обединение на Северна и Южна България в границите, определени от Берлинския договор. Но трите държави се обявяват срещу правото на България да присъедини съседна турска провинция, “особено Македония”. Редом с това Русия се задължава да признае анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Тъй като Съединението предшества тази анексия, то предизвиква сериозно недоволство.
При тези условия се очаква, че Русия ще подкрепи акта от 6 септември 1885 г. Но воден от личната си ненавист към Батенберг руският император Александър III се обявява против Съединението. Неговата позиция е продиктувана и от факта, че то е извършено без знанието на Русия. Поради това Александър IIІ нарежда изтегляне на руските офицери от войските в Княжеството и в Източна Румелия, както и на военния министър от кабинета на Петко Каравелов, и призовава за свикване на международна конференция, която да осъди извършеното нарушение на Берлинския договор. Тази позиция се оценява като сериозна грешка на руската дипломация в отношенията й с България.
Друга велика сила – Англия, традиционен противник на Русия на Балканите, определя своето поведение в зависимост от дейсвията на руското правителство. Предполагайки че Съединението е подстрекавано от Русия, Англия не подкрепя българската акция. В тази връзка лорд Солсбъри изпраща нота до Германия и Италия за предприемане на общи наказателни мерки срещу извършеното Съединение. Но след като руският император отказва да подкрепи акта от 6 септември 1885 г. английското правителство променя своята позиция. Възползвайки се от възможността да намали руското влияние в България, Англия подкрепя Съединението.
В тази обстановка Франция се обявява за обща акция на Великите сили, като призовава балканските съседи на България да се въздържат от враждебни действия. Германия от своя страна подкрепя руската инициатива за свикване на междунарона конференция.
Особено важна е позицията на Австро-Унгария. През 1881 г. тя сключва таен договор със Сърбия, с който й гарантира подкрепата си за разширяване на южната сръбска граница. Така Австро-Унгария се опитва да неутрализира руското влияние в Сърбия.
В тази тежка за българския народ международна обстановка Сърбия и Гърция също се обявяват против Съединението. Тяхната позиция е продиктувана от страха им от голяма, силна и обединена българска държава, която евентуално може да обърне вниманието си и към Македония. Турция пък заявява на великите сили, че си запазва правото да възстанови статуквото чрез употреба на военна сила.
Опасните намерения на българските съседи са временно неутрализирани от активизирането на европейската дипломация. За да преодолее международната изолация, през втората половина на 1885 г. България разгръща широка дипломатическа офанзива. Българска делегация, начело с митрополит Климент, води разговори с руския император Александър III. От Русия Ив. Ев. Гешов заминава за Лондон и Париж, а българският дипломатически представител в Букурещ посещава Виена. Междувременно делегация от Източна Румелия – д-р Стоян Чомаков и Иван Хаджипетров посещават турската столица. При тези условия на 24 октомври 1885 г. в Цариград започва конференция, която трябва да реши съдбата на Съединението. Нейната работа обаче е прекъсната от започналата на 2 ноември 1885 г. Сръбско-българска война (2 ноември – 7 декември 1885 г.).
Причините, поради които Сърбия обявява война на България, са страхът от обединената и силна българска държава, както и сръбските териториални претенции в Радомирско, Видинско и Трънско. Не без значение е и непопулярната политика на крал Милан в Сърбия.
Сърбия започва войната с 60-хилядна армия, добре организирана и въоръжена с модерно оръжие, благодарение на отпуснатия й от Австро-Унгария заем. Ръководната тактика на сръбската армия, командвана от генерали с боен опит в две войни срещу Турция, са действията с изненада. Крал Милан разделя своите войски на две части. Стратегическата сръбска задача във войната се отрежда на Нишавската армия – тя трябва да настъпи на изток, да превземе София и да разбие на части идващите от южната граница български войски. Спомагателна роля във военните действия има Тимошката армия. Нейната задача е да превземе Видин и да овладее Северозападна България.
В началото на войната българската армия възлиза на 54 000 души. Тя също е разделена на две части: Западен корпус, начело с майор Атанас Гуджев и Източен корпус, командван от майор Даниел Николаев. Сформиран е и северозападен отряд, начело с Атанас Узунов. За участие във войната се подготвят и редица нестроеви части – опълченци, хиляди доброволци, полиция. Поради липсата на достатъчно висши български офицери и при наличието на най-висок ранг в българската армия “майор” Сръбско-българската война от 1885 г. е известна като “война на капитаните срещу генералите”. В нейното намечерие българската армия няма достатъчно боен опит, а голяма част от нея е разположена на южната ни граница, очаквайка нападение от Турция.
Още в първите дни на своето настъпление сърбите са спрени от малобройните български части по западната граница. В хода на сръбското напредване, на 3 ноември 1885 г., е свикан Коронен съвет, на който се обсъжда въпросът къде да се даде решително сражение на сърбите. Княз Батенберг предлага българските войски да заемат позиции при Вакарел, като по този начин ще бъде предотвратена възможността българските войни, идващи от южната ни граница, да бъдат разбивани на части от сърбите. Но това предложение има и сериозен недостатък – така София би се предала без бой. Поради това надделява становището на командира на артилерията Олимпи Панов, който смята, че решителното българо-сръбско сражение трябва да се състои на Сливнишките възвишения пред столицата.
Започната война със Сърбия е посрещната с всенароден ентусиазъм и патриотизъм. За българите тя е война в защита на Съединението. От доброволците-ученици Генералният щаб на българската армия създава Ученически батальон. Сформиран е и Студентски легион, както и Доброволчески батаьон от четници и бежанци от Македония.
Решителни за развоя на войната са тридневните боеве при Сливница – 5-7 ноември 1885 г. От основно значение за българските действия е преходът на българските войски от южната ни граница още преди началото на решителните сражения. От Пловдив до Саранбей българските войни са превозени с влак, след което продължават предвижването си пеш под непрестанните зимни бури и тежки виелици. Издръжливостта и героизмът на българският войник надминават всички очаквания. Частите от южната граница извършват безпримерен поход до София, където са посрещнати тържествено от министър-председателя Петко Каравелов. Той ги изпраща в последствие по шосето за Сливница. Достигнали до бойното поле, те веднага се хвърлят в сраженията. На 5 ноември започват ожесточени и тежки боеве. Още този ден родмистър Атанас Бендерев, командир на северния сектор на позицията, хвърля своя отряд в стремително преследване и разбива сърбите при Мека цръв. На 6 ноевмри боевете се водят с променлив успех. Кап. Зафиров отблъсква сърбите при Комшица, което внася смут в сръбското командване. Крал Милан бяга от бойното поле и се установява в Пирот. В същото време Моравската дивизия заплашва да нанесе съкрушителен удар върху българския фланг. На тази многобройна сръбска сила – 8000 души – българско главно командване поставя отряда на кап. Стоян Кисьов, наброяващ около 2500 души. Той е разбит при Брезник, но успява да спре сръбското настъпление с един ден, което се оказва от решаващо значение. На 7 ноември сърбите са разбити при височините Три уши и след кръвопролитни сражения са принудени да отстъпят. На южния сектор на позицията новосформираният отряд на кап. Стоян Попов разбива Моравската дивизия при Гургулят. Така Сливница е спасена. Героизмът на нейните защитници е възпят от Иван Вазов в стихотворението “Новото гробище над Сливница”.
През следващите дни българите постигат значителни успехи. На 10 ноември е превзет Драгоман, а не след дълго пада и Цариброд. Крал Милан отчаяно моли европейските държави да спрат българското напредване и заповядва на войските си да защитават Пирот. На състоялите се тук на 14 и 15 ноември сражения сърбите са разгромени и се оказват неподготвени да спрат по-нататъшното българско настъпление.
Докато България и Сърбия водят тежка битка при Сливница, незначителният отряд на Ат. Узунов смело отблъсква сръбското напредване в северозападна България. Със своите енергични и неочаквани действия българската войска внася смут в сръбското военно командване. Сърбите са разбити при Белоградчик и едва на 9 ноември обсаждат Видин, но не успяват да го превземат поради героичната отбрана на неговите защитници.
Така Сърбия е изправена пред пълен разгром. За да не допусне по-нататъшно българско настъпление, дипломатически представител на Австро-Унгария в Белград на 16 ноември 1885 г. посещава Главната квартира на българската армия и иска незабавно прекратяване на бойните действия. В противен случай той заплашва, че българите ще срещнат отпора на австрийските войски.
Така на 7 декември 1885 г. е сключено примирие между България и Сърбия. Окончателният мирен договор е подписан на 19 февруари 1886 г. в Букурещ и с него се възстановява положението от преди войната.
След българската победа във войната Цариградската конференция се опитва да намери начин за признаване на Съединението. По внушение на Англия Високата порта търси сближение с българските власти и след продължителни преговори на 20 януари 1886 г. е сключено споразумание. То предвижда: княз Батенберг да бъде назначен за генерал-гулернатор на Източна Румелия за срок от 5 години; сливане на администрацията и войската на Княжество България и Източна Румелия; оказване на отбранителна помощ при необходимост. Освен това България се задължава да отст

history-bg.eu/%D1%81%D1%8A%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B8%D0%B7%D1%82%D0%BE%D1%87%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%8F-%D0%BA%D0%BD%D1%8F%D0%B6%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-1885


Виж още:

www.point-of-view.org/ - Как великите сили са опитали да създадат "румелийска нация и държава"?

samvoin.blog.bg/politika/2011/09/06/.601805 - Съдбата на дейците на Съединението в Свободна /уж/ България...

Из статията: "България в годините на Втората световна война (1939 – 1945 г.) "

history-bg.eu/българия-втората-световна-война-1939-1945

......на 5 септември 1944 г. са прекратени дипломатическите отношения с Германия. Още същия ден обаче СССР обявява война на България. Това е формален повод за влизането на съветските войски в България. Предложението на българската страна за примирие не е прието. На 8 септември Червената армия започва да навлиза в Северна България като по нареждане на военния министър Маринов българската армия не й оказва никаква съпротива. Същевременно правителството обявява война на Германия, считано от 8 септември 1944 г.
В създадената драматична ситуация ОФ се насочва към насилствено завземане на властта. През ноща на 8 срещу 9 септември 1944 г. партизанските отряди и бойни групи се съсредоточават в столицата и големита градове. Голяма помощ за осъществяването на преврата се оказват офицерите близки до ПК “Звено” и Военният съюз. Овладени са ключовите обекти в столицата, а министрите са арестувани. Властта не оказва сериозна съпротива, тъй като ген. Маринов се разпорежда войската да се подчини на новото правителство. На 9 септември 1944 г. новият министър-председател Кимон Георгиев прочита по радиото декларация, с която известява българския народ, че на власт е правителството на ОФ. Въз основа на чл. 47 на Конституцията е направена смяна на Регентството – то вече включва проф. Венелин Ганев, Тодор Павлов, Цветан Бобошевски. Новото правителство възстановява политическите партии, но управлява с наредби-закони, съчетавайки съдебната и законодателната власт в страната.



Политическият преврат на 9 септември 1944 г. става възможен най-вече поради съветското военно присъствие и настъпилата поради това пълна парализа на управленските механизми. Новото правителство се обявява за тясно сътрудничество със СССР и западните му съюзници. В неговия състав влизат по четирима представители на БРП (к), БЗНС “Пладне”, ПК “Звено” и по два социалдемократа и независими. Определяща роля в него имат комунистите. БРП (к) поема последователен курс за установяване на пълен контрол над България, като съгласува основните си политически действия с Москва. По този начин позицията на СССР става определяща за вътрешната и външната политика на България.
Така практически се реализират договореностите между основните сили от антихитлеристката коалиция (СССР, САЩ и Англия) на конференцията в Ялта (февруари 1945 г.) за разпределението на света на сфери на влияние. Според нея България попада в съветската орбита на контрол. След 9 септември 1944 г., под натиска на съюзниците, всички български части започват изтегляне от Гърция и Югославия (Разбирайте от вековните БЪЛГАРСКИ ЗЕМИ, дадени ни от Санстефанският договор - Вардарска и Егейска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини, предимно. Които е на пръв поглед странно, но после може да се разбере, ако проследим цялата статия, че хич не е странно, че автора и ги нарича "Гърция и Югославия"!?).
Същевременно правителството на ОФ продължава вече обявената война срещу Германия. На 17 септември 1944 г. българската войска е включена в състава на съветския Трети украински фронт. За кратко време се комплектова 450 000 армия, оперативно разделена на 5 армии под командването на ген. Маринов. Военното участие на България на страната на антихитлеристките сили може да бъде разделено на два периода: първи (септември-ноември 1944 г.) и втори (декември 1944 г. – май 1945 г.). През първия период българските войски провеждат четири операции в Югославия срещу немските части: Нишка, Страцин-Кумановска, Брегалнишко-Струмишка и Косовска. Всички те са подчинени на голямата Белградска операция на Трети украински фронт. През декември 1944 г. една 100 000 българска армия започва участие в боевете в западната част на Югославия, Унгария и Австрия. С настъплението в междуречието на р. Дунав и р. Сава, с Дравската отбранителна операция и с Мурската настъпателна акция, тя дава своя принос за крайния разгром на фашистките войски.
Общо през войната България дава около 32 000 убити и десетки хиляди ранени. Стопанските загуби на страната възлизат на около 2/3 от националния доход на България през 1945 г. Правителството на ОФ очаква, че участието във войната на страната на антихитлеристката коалиция ще доведе до излизане от международната изолация на България и до подобряване на външнополитическото й положение.
На 28 октомври 1944 г. България сключва примирие с антихитлеристката коалиция. Примирието задължава България да проведе антифашистки мероприятия и да гарантира интересите на съюзниците. В страната се установява Съюзна контролна комисия под съветски контрол, която придобива решаваща роля в българския политически живот. Мирния договор е подписан на 10 февруари 1947 г. в Париж. България не получава статут на съвоюваща страна, но поради подкрепата на СССР наложените й задължения не са особено тежки. България запазва границите си от 1 януари 1941г., т.е. Южна Добруджа остава българска.


Предистория:

download.pomagalo.com/668494/carstvo+bylgariya+vyv+vtorata+svetovna+voiina/

Присиян Иванов. Снимка: МВР

ПОЛИЦИЯТА ИЗДИРВА 11 ГОДИШНО МОМЧЕ ОТ ШУМЕН - ПРИСИЯН ИВОВ ИВАНОВ 

ИМА ЛИ ШУМЕНЦИ?! МОЛЯ, ПОМОГНЕТЕ! ПРЕДАЙТЕ НАТАТЪК! ДЕТЕТО Е В НЕИЗВЕСТНОСТ ОТ НЕДЕЛЯ,
4 СЕПТЕМВРИ, ВЕЧЕРТА

 

Полицията издирва Присиян Ивов Иванов - 11-годишното момче е в неизвестност от неделя, 4 септември, когато си тръгнало от детска площадка в Шумен. Това съобщи пресцентърът на МВР.

Сигнал в областната дирекция в града, че детето е в неизвестност, подала майка му около половин час след полунощ днес. Жената обяснила на полицаите, че към 17.00 ч. вчера оставила сина си да играе на детска площадка в близост до дома им с уговорката до 22.00 ч. момчето да се прибере вкъщи. След като то не се върнало в уречения час, майката направила безуспешен опит да му се обади по мобилния телефон.

За последно Присиян е забелязан около 19.30 ч., когато с велосипеда си тръгнал към друга площадка за игра в града.

В деня на изчезването момчето е било облечено с тъмнозелени къси панталони и със спортна блуза с къс ръкав на червени и черни райета. Велосипедът му е черен на цвят.

Полицията умолява всички, които разполагат с информация за издирваното дете, да се обадят на телефони: 112, 166, 054/877221 или в най-близкото полицейско управление.

ИМА ЛИ ШУМЕНЦИ? ПОМОГНЕТЕ!

http://www.dnes.bg/obshtestvo/2011/09/05/policiiata-izdirva-11-godishno-momche-ot-shumen.128075

Откриха Присиян мъртъв

11-годишният Присиян Иванов е намерен мъртъв тази вечер, съобщи за ШУМ.БГ директорът на ОД на МВР Любомир Христов. Момчето е открито в подземията на недостроения Търговски дом от полицаи, където в момента тече оглед от криминалисти. Присиян е открит на първи подземен етаж, срещу къща-музей "Панчо Владигеров". От полицията обещаха подробности по-късно. Припомняме, че детето беше обявено за общодържавно издирване по-рано днес. Присиян е изчезнал на 4 септември вечерта. Около 17,00 ч. излязъл да играе на детската площадка до кръстовището на ул. “Цар Освободител” и ул. “Панайот Волов” в Шумен. Майка му наредила да се върне вкъщи до 22,00. Когато не се прибрал до вечерния час, жената го потърсила на мобилния телефон, но детето не вдигнало. По-късно телефонът вече бил изключен. В 00,25 часа жената се обадила в полицията и малко след това Присиян бил обявен за издирване.

 

КЪСНО Е !
 

Взето от: malchaniaotnadejda7.blog.bg

Поредният велик Национален Празник, който ще мине в Национален Траур! :(
Ще си свърши ли, поне този път МВР работата, както трябва?!