Подобно на евреите (Навярно, автора визира старозаветните юдеи - истински "семити", днес повечето от които палестинци, приели Исляма и различните деноминации на Християнството, предимно Православие, а не талмудизираните харази, които предендират понастоящем да са "евреи", представляващи така нареченото днешно интернационално еврейсство и които тогава са нямали и "хабер" още, че ще бъдат някога "евреи", както и българите от Македония - "македонци" по народност, а още по - малко да са били някакви си стотин години, под каквото и да е робство, дори в чужда земя, а евреите, пък още по - малко хазарите - все скитници, няма данни да са имали своя - когато и да е...), и българите бяха повече от четиристотин години в робство, но не в чужда, а в собствената си земя. Затвориха се те през тези векове в себе си, оградиха дворовете си с каменни зидове, а челядта си държаха в една покъщнина. Нивите си обичаха, сякаш са божии ниви и се трудеха с песен, така че и данък на султана плащаха и в ръцете си имаха преизобилно. Родът се крепеше на мъжката челяд и жените раждаха много. Не оставаше род, без мъжко. Не забравяха да отделят и за църквите. Нямаше църква, която да не грее. Нямаше икона, която да е забравена. И понеже времената бяха робски, а поробителя изповядваше друга вяра, българите пренесоха част от иконите в домовете си, отделиха им иконостасно място и там, в скришното се кръстеха, за да не съблазняват иноверците. А съседите си по домове, независимо от коя вяра бяха, уважаваха като братя и сестри. Първите овощни плодове и първата кошница от гроздето, на тях даваха. Такива бяха българите: чисти, разумни, усмихнати и доверчиви. По врачки не ходеха, циганите отбягваха, а с турците се разбираха по отоманските закони и отдаваха последната дума да е на кадията.

    Вкъщи синовете отстъпваха пред бащината воля. Тя тежеше, като благослов. И върху нея родовете процъфтяваха, понеже бяха стъпили върху твърда скала. Жените се покоряваха на съпрузите си, отстъпваха пред свекър и свекърва и по свой начин, с благост, постигаха всичко, за добруването на семейството.

    Българската жена въртеше къщната работа, а за нея се знае, че край няма. Тя обаче не оставаше нищо за утре, а даже намираше и време, за да поприказва през комшулука със съседката, да научи всичко вехто и ново, и вечер, още от портата разговаряше със стопанина. Турците се чудеха на българките как хем ръцете си движат и работят, хем устата им не млъква. Ако не говореха, пееха. Едни такива извити, сякаш чак до върлото на планините, звуци се разнасяха. И от тях бликаше, като жива вода, някаква далечна памет и някакво космическо очакване. Мъниста сякаш се изсипваха по земята, когато песента клокочеше в сподавените припеви.

    В Розовата долина открай време имаше и други наредби. Турците назначаваха българите за войнигани и те се грижеха за балканските проходи на Стара планина. Земята не бе равнинна и затова хората се ориентираха към занаятите, а земеделието бе слабо. Но по едно време, сякаш стана чудо. Някой бе донесъл, чак от персийските предели, гюлови, т. е. розови маслодайни храсти. И се оказа, че те, в тази котловина между Стара планина и отсрещната планина, на която й викаха Средна гора, виреят досущ като в персийско. Още в началото на май въздухът, който носеше от билото на планината дъхът на крин, се омесваше с дъхът от долината, който отделяха розите. Людете сякаш бяха в рая. След като съберяха розите и бе в завършък гюловата манифактура, почти нямаха време за почивка, ами се стягаха за гроздобер на мискетовите лозя и съвсем, като личба от апостол, правеха от червеното грозде, бяло мискетово вино.

    Очевидно хората от Розовата долина бяха доста напредничави, защото по едно време, когато след наполеоновите войни, начна националното самоосъзнаване у народите, българите от този край, вече бяха създали културни и занаятчийски средища, както за гурбетчиите в Цариград, Букурещ и Одеса, така и читалищни домове и училища за поместните, където се учеха на четмо и писмо, първо момчетата, а после и момичетата.

    Жажда за просвещение бе обхванала българите. Нещо се възраждаше в душите на българите и от този розов райски край тръгнаха първите нови българи: те бяха революционери, поети и писатели, крупни търговци, екзарси за църковна независимост. И заляха с идеите си за нова култура и просвета, нова църква, нова държава всички родове български, пръснати от Черно море до Охридското езеро, от р. Дунав до Бяло море.

         Според легендата, Александър Македонски имал двама воини Бун и Гар, които участвали в походът му в непознатите земи на север, но двамата се разболяли от неизлечима болест и за да не заразят останалата армията били изоставени в една пещера. В нея те по чудо оцеляли, благодарение на някаква черна течност или кал. Пещерата се наричала „Балгар” и двамата решили отсега нататък да се казват „българи”, по името на пещерата.

         Най-интересното в тази легенда е, че „Бун” и „Гар” са всъщност етноними.

         Както знаем от Птоломей, цитиран от „Арменската география от VІІ в.”, земите на север от Дербент стават известни като земи на народа „геруа” (Гур, Гар).
                Благодарение на Иванчик (Les Cimmйriens au Proche-Orient. Fribourg Suisse, Gцttingen, 1993.) стана ясно, че земите на север от Урарту в Задкавказието, не само са били автохтонни за кимерийците, но и са именувани в урартските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”. Ако това е така, преносът на това име от Задкавказието непосредствено над Дербент в северен Кавказ („геруа” на Птоломей и арм. Географ от VІІ в.), е маркер за преход от Задкавказието в Предкавказието на т.нар. в легендата на Низами (ХІІІ в.) „Бун и Гар”, които станали „българи” (а Низами, както знаем от „Барадж тарих”, е преписал тази легенда от епоса от ІХ в. на Микаил Башту; не случайно в „Барадж тарих” се твърди, че хоните произхождат от Боян, последното е самоназванието на Урарту, както става ясно от урартските клинописи...).

         Какво можем да прочетем за Бун (бундурки) в грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай”?

         Бундур живеели по течението на р. Кура в четири града, те са по тези места, според „Мокцевай Картлисай”, още преди Александър Македонски (ІV в. пр.н.е.): „ Когато цар Александър обърна в бягство потомците на Лот и ги отблъсна към полунощната страна, тогава (той) за първи път видял свирепите племена бундурк, живеещи по течението на Кура в четири града с тяхните предградия: град Саркин, Каспи, Урбнис и Одзрах, и крепостите им (чети: цитаделите – бел.ред.): голямата крепост Саркин, правителствените (чети: царските – бел.ред.) Каспи, Урбнис, Одзрах.” (гл.І, Мокцевай Картлисай).

         За Бунд сведения дава и късно-античния арменски историк Мовсес Хоренаци.

         Езерото Ван дори през Х в. пр.н.е. е било наричано „морето Наири” в асирийските клинописи, но благодарение на самоназванието на урарите, е запазило етнонимът им „Биайн” като „Ван”.

         Цялата земя нагоре до Шара, както пише през VІ в. арменският историк Мовсес Хоренаци, се е наричала от древните „Баоенан”: Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Vh`ndur на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”

         Очевидно е, че още в латинският превод от ІХ в. на Анастасий Библиотекар е преписано грешното име „уногундури”, то по-късно се споменава и от Константин Багрянородни през Х век.

         Но има всички основания да се смята, че Теофан е заел от неизвестният източник от края на VІІ в., от който изобщо преписва историческото сведение за древна Велика България, именно името „уновундобългари”.