Към даденото определение можем да добавим, че национализмът е съзнателно чувство на принадлежност към дадена нация и съзнателна подкрепа на националната държава и/или на националната доктрина. Това е идеология, ориентирана към запазване или подкрепяне на съществуването на дадена нация и е тясно свързана с идеята за държавността. Националистите смятат формирането на нация и съответно на национална държава за висша стъпка на развитието на народа, към който принадлежат.

Сами разбирате, че национализма кореспондира пряко с понятието нация, която е основополагащ елемент за национализма като чувство, идеология и политическа доктрина. Общоприетото определение за нация, подкрепено и от речника на Оксфорд гласи, че тя е „маса от хора, обединени от общ произход, култура или език, обитаващи определена държава или територия.”2. Това ни дава основание на да твърдим, че национализма, сравнително млад термин в исторически аспект, появил се едва към 19в., като идеология е съществувал още по-времето на античните цивилизации. Полисите на древна Гърция - Атина и Спарта са пример за формирования, които предполагат съществуването на общество близко до нация. От друга страна всички древни гърци като цяло са се чувствали обединени от добре развитата си култура.

Средновековието, в което властва феодализма възпрепятства развитието на национализма, като предлага друг тип система от правила, в които средата на човек не е функция на националното благоденствие или неговото личностно развитие, колкото на неговия феодал. Това в известна степен неутрализира националното чувство и чувството за принадлежност към дадена нация.

Положението след създаването на първите средновековни европейски градове и освобождаването им от феодалите дава по-голяма възможност за развитието на различни общности, обединени в един народ. Това започва да връща у хората чувството им за национална идентичност. В тези човешки общности възниква разделението на труда и започва освобождаването от желязната ръка на тогавашната Католическа църква, която е достигнала до схоластичен диктат над поведението, съзнанието и мисленето на хората. Всичко това дава импулс на човешкия гении, свобода на мислене и развитие, което води до научен прогрес и технически напредък.

Национализмът изиграва изключително позитивна роля в ранното капиталистическо развитие на Европа – чрез силно влияние в посока на формиране на официални национални езици и очертаване на ясни културно-икономически граници между народите, формирайки хомогенна национална среда за бурно развитие на културата, науката и икономиката. Според някои учени, национализмът, особено в Европа се е изчерпил напълно към днешна дата, отстъпвайки като ефективност пред интеграционните ефекти на глобализацията, т.е. те смятат че идеите на глобализацията в съвременното общество са по-продуктивни от идеите на национализма. Твърди се и обратното, че глобализмът е формата, под която се поднася на останалият свят американският национализъм.

Тук обаче е необходимо да се отбележи, че схващането, че национализма и глобализацията, представена като израз на свободата на движението, комуникациите и капиталовия обмен, си противоречат е погрешно. Национализмът цели запазването на нацията, като едно семейство, с неговите традиции, език и култура, съпроводено от просперитет и благоденствие. Глобализацията не изключва култивирането на такъв тип ценности, напротив, редките видове култури би трябвало да се защитават от закона. Друг е въпросът, каква точно е глобализацията течаща в днешните реалности. Тя е по-скоро асимилационна отколкото култивираща културите. Проявява се закономерност, която се състои в това, че по-силния икономически налага своята култура, ценности и традиции на останалия свят. Можем да изведем още много закономерности, но нека се спрем на тази и да си припомним определението за нация, което гласи, че тя представлява маса от хора обединени от език, култура и произход. Тук се получава един малък парадокс. Променяйки ценностите си в съвремието в унисон с по-силния икономически, ние губим един от основните компоненти на нацията – културата, която пък в известна степен е пазител на друг компонент – произхода. Съвсем логично, по-слабите икономически нации се обезличават по-бързо от по-силните, губят чувство за единност и започват да изповядват либералната идея на космополитизма, гражданство на света. Това е показателно дори и в една съвсем не малка и слаба икономически държава като Франция, която преди години законово забрани чуждиците в билбордовете и рекламите.

Национализма обаче съвсем не е черта само на единични западни държави, той битува във всички икономически мощни държави, въпреки, че това не се заявява официално в политическите програми на партиите. Да следваш националните интереси на страната си е неписано правило за всеки официален представител на силните и горди нации. Национализмът битува както в техните действия, така и в обществените нагласи. В подкрепа на това твърдение, можем да цитираме откъси от статия на известния американски политолог Самюъл Хънтингтън, който говори за политическите реалности в САЩ, страната, която се счита за огнище на либерализма и глобалните ценности.

(т.е. този, свързван с имената на Едмънд Бърк или Жозеф дьо Меестр) не е насочен към реализацията на някакъв специфичен проект за по-добро обществено устройство. Той представлява, по-скоро, отношение към реда и промените, основаващо се на стремежа към съхраняването на първия, противодействайки на последните. Целта на консерватизма е “да съхрани и защити” установените социални, икономически и политически институции и култура. Консерваторите обаче, могат и да подкрепят умерените промени в съществуващия порядък, за да предотвратят рухването му или пък избухването на революция. И, в този смисъл, истинска антитеза на консерватизма, са не либерализмът или социализмът, а по-скоро радикализмът. (тук можем да направим обратна връзка между радикализма и национализма, защото както ще стане ясно по-нататък от думите на Самюъл Хънтингтън, патриотизмът е най-важната консервативна добродетел б.р.)…

За разлика от либерализма, консерватизмът се корени в религията. Докато либералите гордо обявяват индивида едновременно и за творец, и за мерило на нещата, твърдейки, че хората и обществата сами определят за себе си, кое е добро и кое лошо, консерваторите са убедени в съществуването на Бога и на божествения закон, който е неподвластен на човека. Те смятат, че, отхвърляйки съществуването на Бога и на висшия закон, превъзхождащ възможностите на човешката воля, индивидът е обречен да се подхлъзне надолу, по пътя към “моралната анархия”. Или, както отбелязва Томас Елиът, “Ако не вярвате в Бог, обикновено започвате да вярвате в хора като Хитлер или Сталин”…

Отчитайки природата на нашия свят, консерваторите поставят предаността към Отечеството редом с онази към Бога. Патриотизмът е основната консервативна добродетел, а самите консерватори са верни във висша степен на своята страна, нейните ценности, култура и институции. И за разлика от болшинството либерали те оценяват международните организации (като ООН или НАТО) в зависимост от това, доколко съдействат за укрепване благополучието на собствената им нация. Консерваторите, освен това, са убедени, че външната политика трябва да отговаря на националните (а не на общочовешките) интереси и категорично се противопоставят на намесата на различни международни организации или съдилища във вътрешните работи на суверенните национални държави. Докато либералите са склонни да разглеждат “националната гордост” като “морално опасна”, предпочитайки космополитизма пред патриотизма, консерваторите, напротив, следват тезата на Коулридж, че “истинският патриот презира фалшивите идеологии, опитващи се да ни убедят, че космополитизмът е нещо по-благородно от национализма или, че човечеството, като цяло, е по-достойно за обич, отколкото нацията”.

Либералите, пак за разлика от консерваторите, поставят под съмнение

Всяка “специфична идентичност”, от либерална гледна точка, е опасна, тъй като уж създавала разграничителни линии между понятията “ние” и “те” (тук можем да отворим скоба, че това тяхно схващане си противоречи с културния и битовия плурализъм, принципа за запазване на различния и дори до известна степен това разбиране граничи с расизма, тъй като колкото и да намират „специфичните идентичности” за опасни, либералите не могат да променят расовите и външните различия между хората за да можем всички да станем еднакви б.р ). Затова либералите предпочитат да мечтаят за времето, когато (по думите на Строуб Талбот) “националният статут окончателно ще загуби значението си и всички държави ще признаят върховенството на единната глобална власт”.

Впрочем, изявите на антинационални чувства не се ограничават единствено в кръга на либералните академични среди, те намират място и сред част от американския (западния) бизнес-елит. (тук Самюъл Хънтингтън прави връзката между идеите на космополитизма, като способ използван за икономическа инвазия. Впрочем, това е актуално и за България, тъй като бизнес елита у нас съвсем разбираемо има апетити към останалите неприватизирани държавни активи б.р.)

В целия свят, но особено в Съединените щати, икономическата глобализация прокарва непрекъснато разширяваща се пропаст между денационализираните елити и националистически настроените маси. С все по-голямо влияние се ползва транснационалната “класа”, състояща се от бизнесмени, високопоставени чиновници, учени и журналисти, представителите на която постоянно пътуват и взаимодействат помежду си, отстоявайки политика за развитие на неограничената от нищо свободна търговия, инвестициите, печалбите и разпространението на либералната демокрация и пазарната икономика върху територията на цялата планета. Тези цели обаче, нерядко влизат в противоречие с икономическите интереси и културните традиции на широки слоеве в различните общества. Като в следствие от това (както предупреждава и Кофи Анан) се наблюдава мощна националистическа, антилиберална и популистка реакция срещу глобализацията. САЩ също не са защитени от тази тенденция.

Днес богатството и мощта на Америка достигнаха своя връх, което обаче не може да се каже и за националното единство, икономическата справедливост и културната цялост на американското (западното) общество. В по-широк смисъл, американската национална идентичност е изправена пред предизвикателствата на мултикултурализма, който я ерозира “отдолу”, и на космополитизма, подриващ я “отгоре”. Патриотизмът отдавна не е на мода сред значителна част от американския елит. Може би в бъдеще, най-сериозните външни заплахи за САЩ ще идват от Китай, Русия, ислямския свят, или някаква враждебно настроена коалиция от държави. Днес обаче, фундаменталните заплахи за американското единство, култура и мощ са много по-близо. Те са вътре в нас. И необходимият консервативен отговор на това предизвикателство е тъкмо в

който трябва да потвърди актуалността на няколко важни за всички нас истини: Америка е религиозна страна, патриотизмът е достойнство, универсализмът няма нищо общо с американизма, а национализмът не означава изолационизъм.

Тези истини се разбират от американския народ. А, обявявайки се за обвързани с Бога и страната си, консерваторите действително се отличават от повечето либерални западни елити, но пък са на едни позиции със собствената си нация. Америка, в значителна степен, се е формирала на базата на християнските ценности и в протежение на цялата ни история чуждестранните наблюдатели подчертават силната привързаност на американската нация към вярата. Днес тази характеристика е вярна дори в още по-голяма степен, отколкото преди. Неслучайно всички социологически проучвания показват, че американците са и по религиозни, и по-патриотично настроени от всички останали нации. Патриотизмът и религията продължават да са централни елементи на американската идентичност.

Американското общество, за разлика от американския либерален елит, демонстрира здрав национализъм и във възгледите си по основните въпроси на външната ни политика. (това твърдение е спорно, трудно може да се приеме тезата, че американския либерален елит не е националистически настроен, особено след последните няколко военни интервенции на САЩ в различни точки на света обявявани в името на националната сигурност б.р.) Така, проведеното преди три години от Чикагския съвет по международни отношения изследване на общественото мнение, показва, че американците се придържат към твърде консервативни схващания по отношение на бъдещето: 53% от тях смятат, че ХХІ век ще бъде по-жесток, отколкото ХХ-ти (докато принадлежащите към либералния елит мислят точно обратното). В същото време, докато според либералния елит неразпространението на ядреното оръжие, борбата с тероризма и поддържането на военното превъзходство на САЩ трябва да бъдат основни задачи на американската външна политика, огромното болшинство редови граждани на Америка са на мнение, че най-важните проблеми са борбата с наркотрафика, нелегалната имиграция и обезпечаването на работни места вътре в страната. Обществото е твърде критично настроено и към поддържаните от либералния елит програми за оказване на икономическа помощ и осъществяване на военни интервенции в чужбина. В същото време обикновените американци подкрепят ръста на разходите за отбрана, докато повечето представители на елита се обявяват против.

Всичко това показва, че здравият национализъм може да бъде твърде привлекателен за обществото и е в състояние да послужи като реална алтернатива на разделящият го мултикултурализъм, ксенофобския изолационизъм, и космополитния “универсализъм”. Национализмът е фундаментът, стъпвайки върху който биха могли да се обединят всички консерватори, в стремежа си за реализирането на американските интереси в света и постигането на национално единство в самата Америка.”3

Други примери за твърда националистична политика могат да бъдат дадени и то все с държави считани за пазителки на демократичните ценности. Такива държави са Франция, Гърция, Швейцария, Израел и много други.

От обявяването на независимостта на Македония съществува дипломатически проблем с името ѝ, което среща безпрецедентна съпротива от страна на Гърция. Според гръцките политици името „Република Македония“ е обидно за гърците и предизвика объркване и морална вреда за Гърция, която смята себе си за единствен наследник на античната държава на Александър Македонски. Чрез правото си на вето Гърция не допуска признаването на независимата държава под това име. Заради този проблем, Организацията на обединените нации (ООН) и Европейският съюз признават държавата, използвайки „временното“ (до разрешаване на спора) име „the Former Yugoslav Republic of Macedonia (FYROM)“ („Бившата Югославска Република Македония“) и в много официални и международни документи се използва това име. Гражданите на републиката обикновено смятат това име за обидно и се борят за отпадането му. Трябва да се отбележи, че на 15 януари 1992 г. България първа признава държавата като независима и суверенна с официалното име „Република Македония“.(въпреки, че и България има немалки основания да претендира за „морална вреда” в случая б.р.)

Друг интересен факт, свързан с политиката на Израел е например този, че 92 на сто от земята на Израел е държавна собственост и се управлява от израелската поземлена власт, съгласно правилата създадени от Израелския национален фонд (ИНФ)4. Този факт е недвусмислен пример, как една 7 милионна страна, считана за проводник на демокрация в Близкия Изток от САЩ, и впрочем една от най-бързо развиващите се страни, провежда своеобразна национализация на активите си.

Покойният френски президент Шарл де Гол изказва своята идея за Европа на нациите, изградена върху тясното сътрудничество, в противовес на наднационалните институции. По-късно тази идея е споделена и от Маргарет Тачър. Французите и до днес остават верни на този принцип, като са си спечелили славата на едни от най-големите националисти в Европа. В петата по БВП страна в света има изключително силно гражданско общество, примери за това наблюдаваме едва ли не всеки месец. Неодобрение на нов трудов закон, накара 2 милиона студенти да водят гражданска война с полицията в продължение на седмици, като дори превзеха Сорбоната. Това поведение на гражданския протест по-подобен повод, висша демократична ценност навсякъде по света, в България би било заклеймено като лумпенизиран анархизъм или опит за държавен преврат. Това от една страна се дължи на факта, че българите още не могат да осъзнаят правото си на протест, тъй като споменът за тоталитарната машина съвсем не е отминал, а й демократичните традиции са на крайно незадоволително ниво. От друга страна, властимащите, както бившите, така и настоящите управляващи, се консолидират около страха от здраво гражданско общество и предпочитат да влияят именно в тази посока на средствата за масово осведомяване, най-малкото защото не биха понесли подобни протестни действия за всеки свои политически гаф.

Швейцария е страна с много запазени марки, но е известна и с това, че отдавна държи изключително много на суверенитета си. Тази държава, която впрочем прилага пряката демокрация за всички по важни въпроси, под формата на референдуми, е пример за малка, но преуспяваща държава в почти всяко отношение. За сравнение можем да отбележим, че политическата класа на България е избрала друг път. Във времето когато беше министър-прецедател, Симеон Сакскобурготски бе попитан в Западна Европа защо в България не се правят референдуми. Тогава той отговори че „българите имат сгрешен чип в главата”. Според Ахмед Доган пък, българите още не са дорасли за такъв тип демокрация. Ако и швейцарците имаха толкова нравствено извисени политици като нашите, едва ли днес щяхме да ги обсъждаме.

Прави впечатление, че положението на гражданското общество има пряка връзка с чувството за национална принадлежност. В този смисъл, когато в една държава нацията е заздравена и национализмът е нещо нормално, хората са много по-склонни да търсят правата си заедно, да протестират, съзнавайки себе си като едно общество, една нация, с еднакви цели и проблеми пред себе си. Те са готови да търсят отговорност от политиците, ако трябва и на улицата, защото има консенсус относно това кое е правилно за тях като нация и кое не е. В другата крайност, когато в едно общество цари космополитизъм, то много трудно може да бъде консолидирано да се бори за интересите си, по простата причина, че всеки се чувства гражданин на света, а от света няма как да търсиш отговорност за каквото и да е било, още по-малко за положението на хипотетичната нация.

Космополитизмът в неговия чист вид в глобализиращия се свят е черта най-често на имигрантите в определена държава, за които не е от обществена полза да бъдат националисти в чужбина. Например в САЩ, където има огромна маса от имигранти, има и много космополити. Нормално е, когато не искаш да се върнеш там откъдето идваш, да предпочиташ да казваш че си гражданин на света, отколкото албанец например. Други огнища на космополитизма, гражданството на света, обикновено и съвсем логично се срещат в малките държави, със слаба национална гордост – например България. Това е следствие не само на слабото положение на нацията и дори на моменти чувството за срам от нея, което в годините на прехода като че ли стана на мода. Също така и на факта, че когато една нация е по-слаба, с по-малък политически опит, тя обикновено търси напътствието и съветите на по-силните и успели, като в недостига на елементарна национална гордост политиците като че ли не отчитат факта, че тези велики държави, колкото и демократични да са те, имат свои интереси и ги следват във всеки удобен случай. Ако не беше така, едва ли биха достигнали такива нива на развитието си. Пример за подобна национална промоция може да бъде аферата с „АЕЦ-Козлодуй”. Това важи изключително в България, защото тя за разлика от Гърция, Турция, Румъния и много други страни по-света единствена няма национална доктрина, документ, който определя нейните цели и способите, посредством които те да бъдат постигнати. За разлика от нас, нашите съседи вече не само имат такива, но и ги актуализират няколко пъти. Това отваря много вратички пред управляващите да модифицират сами националния интерес според техния собствен. Друг фактор превръщащ космополитизма в неблагоприятен за малките държави е икономическия. Лесно е да направиш един национално неутрален политик наемен работник, стига да имаш достатъчно пари, още по-лесно е да предвидиш неговите действия, водени от личния му икономическия интерес или този на неговата партия. От изброените по-горе, икономическият фактор влияе най-силно на политиците в България.

От друга страна, идеите на национализма, на патриотизма и верността към нацията и родината в някои среди се представят като опасни за глобалното развитие на човечеството. Те се опасяват, че безмилостната конкуренция между отделните държави, в каквито и правови рамки да е тя, би се отразила пагубно на околната среда и развитието на планетата като цяло. Това ни довежда до два основни въпроса.

Първият е, върху какво стъпва тази теза теоритически и какво отхвърля. Защото както знаем от първокурсните учебници по микроикономика, в основата на свободния пазар (laissez-faire б.р.) стои именно конкуренцията, която предизвикана от желанието за печалба и егоизма на пазарните единици води до производството на възможно най-качествен продукт на най-приемлива цена. В този смисъл, привържениците на този тип глобализъм разпространяват в известна степен идеите на Маркс и комунизма, но в един по-мащабен план. Те апелират да забравим за националните си интереси в името на общото благо. Това обаче веднага поражда въпроса, коя е тази безгрешна партия майка, която ще контролира всички останали или в нашия случай, коя е тази безгрешна глобална власт по-думите на Строуб Талбот, чието върховенство всички национални държави трябва да признаят. Тези идеи винаги са изглеждали привлекателни за големите маси от хора, въпреки че исторически са доказали неизправността си на политическата сцена. Това не пречи те да бъдат впрегнати на по-глобално ниво в името на нечии интереси. Например САЩ, като най-могъща държава, печели от една страна популяризация на културата и езика си, от друга страна печели нови пазари за своите компании, в условията на една денационализирана среда.

Вторият основен въпрос, който пораждат привържениците на такъв тип тези, нека ги наречем последователите на централизирания глобализъм (защото ако няма национално разделение между хората, тогава трябва да има друга власт, еднаква за всички хора), е каква е алтернативата и дали тя е по-добра. Всъщност, от икономическа гледна точка такъв тип развитие превръща човешкото общество в персонал на една единствена фирма, притежаваща абсолютния монопол. В днешните реалности, ако във вашата родина на власт дойде тоталитарен режим, имате проблеми с властите или проблем от това естество, вие можете да избягате в чужбина. Какво би станало, ако нямахте къде да избягате, или ако в глобален аспект на власт дойде тоталитарен режим. От друга страна, никой не може да ни даде гаранция, че ако човечеството се обезличи на национално ниво и се превърне в една голяма общност, върховната власт ще управлява по-добре и по-правилно планетата ни. Може да стане точно обратното – в алчността си да започне да я експлоатира по-екстремно. Никой не може да каже категорично, че САЩ не нападна Афганистан и Ирак следвайки икономическия си интерес. Появиха се версии и то съвсем основателни, че първата беше нападната заради спряното производство на дрога от талибаните, а втората заради опасността за американския долар да създаде нефтена борса работеща с евро (валута). Представете си ако и поведението на тази хипотетична бъдеща глобална власт е аналогично.

Както сами разбирате, национализмът е ценност, от която зависи волята и ефективността на една държава на политическата сцена. От тази гледна точка, неговото елиминиране води както до промоциране на чужди интереси на територията на страната, така и до отваряне на нови пазарни ниши, било то за концесионери или на пазара на електричество. От друга страна, както стана и на въпрос в анализа на проблемите на гражданското общество в контекста на национализма, неговия дефицит намалява многократно политическата отговорност, критериите и изискванията за политиците.

Настроенията против национализма, които се създават в българското общество не са от вчера или от днес. В продължение на близо половин век(преди 1989г.) моралът сред нашите управляващи беше подменен със страх и респект пред КПСС и КГБ, национализмът беше подменен с националнихилизъм и комунистически интернационализъм. Тодор Живков казваше, че не е патриот този, който не обича майка Русия. След 89-та година, поради различни причини национализмът беше тема табу за основните действащи лица и партии на политическата сцена. Всъщност логиката сама обяснява истинските причини за това. Едва ли при наличието на здрав национализъм в обществото и управляващия елит, биха могли да се случат източването на българската валута чрез спестяванията на българите, а по-късно и на българските държавните активи. Той само би се оказал непреодолима пречка и за това се правеше достатъчно да стои извън политическите реалности, като нещо неприлично, неправилно, нещо нестоящо на дневен ред. Някои анализатори обясняват това игнориране и на най-лекото националистическо звучене от политическите партии в началото на прехода като данъка, който те са плащали за възродителния процес, който обаче съвсем не е в стила на национализма, а по-скоро на шовинизма, две различни понятия. Тази теория обаче се отхвърли след началото на прехода. А и спорното за българското общество решение на КС от 21 април 1992 г., което признава ДПС за конституционна неетническа партия, след писмата до българския парламент от Турция и САЩ, е един немалък данък платен от конституцията.

В тази връзка би било уместно да се обърне внимание и на многото неправителствени организации в България, финансирани от чужбина от типа на институт Отворено Общество, различни медийни кръгове, Български Хелзинкски Комитет, Атлантическия Клуб и прочие. В много случаи те играят ролята на проводник на космополитизма в България, а понякога се намесват индиректно или директно във въпроси от национален характер. Като пример, можем да дадем отношението на Хелзинкски Комитет към подписката на организацията „Миллет-Тракия”, която пледира за отпадането на текста в конституцията, който казва, че България е еднонационална държава и т.н. Ще приведем откъс от статия на електронната медия www.vsekiden.com от 7 март, тази година, в която се казва:

„Българският хелзинкски комитет (БХК) подкрепя исканeто в турската подписка на Мендерес Кунгюн да отпадне забраната за създаването на етнически партии в България. Това заяви за "Всеки ден" шефът на правозащитната организация Красимир Кънев. Конституционната забрана за съществуването на политически сили на етническа основа е дискриминационна, обясни той.”5

По-късно стана ясно, че тази подписка е фалшифицирана, но по-важното в случая бе отношението на така наречената правозащитна организация, която използва всеки удобен случай за да защитава правово положителната дискриминация спрямо обикновените граждани, която съществува в някой сфери на живота в България. Подкрепата за партии на етническа основа сама по себе си говори достатъчно за правозащитните функции на БХК. Такива партии обезсмислят функциите на демокрацията и демократичните избори. При наличието на такива партии, изборите се превръщат в статистика на етническия състав на населението, няма нужда от тях. Достатъчно е просто да се вземат данните от едно демографско проучване. Още повече, че в такъв случай избирателите на дадената партия не гласуват за нея защото вярват, че тя ще повиши стандарта им на живот с управлението си или защото мислят, че тя има най-добра политическа програма. Те биха гласували за нея, независимо от предизборната кампания или обещания, просто защото тя е етническа, дори и лидера на партията да обещае бедност и мизерия – това няма да има никакво значение. Не напразно нито в Германия, която има над 4 млн. етнически турци няма турски или други етнически партии, както и в САЩ няма партия на чернокожите или партия на мексиканците. Закона не го позволява. Това обаче няма значение за Хелзинкски Комитет. Някои от тези неправителствени организации имат изключително влияние в обществото, не е нужно да се споменават имена на национални ефирни телевизии и ежедневници в подкрепа на това твърдение.

Сигурно е, че да оцелее една малка нация като българската във времена на асимилационна глобализация е много трудно. Сигурно е и това, че национализма не значи изолационизъм, както отбелязва Самюъл Хънтингтън. Както и това, че национализма, не си противоречи с принципите за свободно движение на хора, стоки и капитали – той просто изисква уважение и респект към националните идентичности, както се уважават правата и свободите на всеки един от нас да сме различни. Тези принципи обаче, признати като права на отделния индивид, не важат за отделните нации, не са намерили място в международните правни норми – това води до изчезването на национални идентичности, това е асимилационна глобализация. В глобализацията няма нищо лошо, стига тя да бъде толерантна относно различните човешки култури.

В заключение, ще цитираме думи на вече покойния голям български белетрист, драматург и публицист Николай Хайтов, авторът на прочутия афоризъм „Едно е да искаш,друго е да можеш,а пък трето и четвърто - да го направиш!"(из разказа "Мъжки времена" б.р.), който казва:

„Национализмът е нормалното ми агрегатно състояние.“

1. http://dictionary.cambridge.org/ - © Cambridge University Press 2006

2. http://www.askoxford.com/dictionaries/?view=uk - © Copyright  Oxford University Press, 2006

3. http://members.tripod.com/nie_monthly/nie1_02/huntington.htm - списание „НИЕ - МЕСЕЧНО СПИСАНИЕ ЗА ПОЛИТИКА, ИСТОРИЯ И КУЛТУРА”

4. „Еврейска история, юдейска религия: бремето на 3000 години” (с предговор от Гор Видал) – Израел Шахак, ИК „Огледало”, София, 2003г. стр. 30

5. “Хелзинкски комитет подкрепя Кунгюн за етнически партии” – Мартина Чертова, www.vsekiden.com, 7.03.2006г.