От 2007-а мнозинството новородени у нас е от други етноси

Нови изследвания за демографските процеси у нас ще бъдат представени във Велико Търново на конференция на тема ,“Българското общество – безпътица и зреещи конфликти“. Организатор е създаденият преди 2 години в София Център за демографска политикa. Българите намаляват със 70 000 годишно или с по 6 души на час. Това каза Костадин Костадинов от Центъра, цитиран от БНР. „В последните 20 години ние сме намалели с 2 милиона души! Имаме най-високата смъртност и най-ниската раждаемост в Европейския съюз и в световен мащаб. В световен мащаб сме на 204-о място по раждаемост от общо 230 държави. В световен мащаб сме на 10-о място по смъртност. И като връх на всичко, сме на 3-то място в света по застаряване на населението”, коментира Костадинов. От 2007 година българите са малцинство при новородените деца. Ако не се вземат мерки за изграждане на демографска политика, насочена към регенерацията на българите, на хората, определящи се като българи в България, след 15 години на практика, няма да бъдем мнозинство в активната част от населението, добави Костадинов. Поощряването на раждаемостта сред българите, връщане на емигрантите и заселване у нас на сънародници от старите ни общности в чужбина, са част от мерките, които според Центъра за демографска политика спешно трябва да вземе държавата.

http://www.briagnews.bg

Премиерът ще провери най-напред в Брюксел колко силно духа вятърът отляво Светослав Терзиев

Светослав Терзиев

След изборите във Франция властта в България започна да плюнчи пръсти, за да проверява колко силен е новият политически вятър в Европа. Ако се съди по чуждите медии, същото става и в други европейски столици. Президентът на ЕС Херман ван Ромпой усети назрялата нужда от синоптична синхронизация и свика на 23 май извънредна среща на Европейския съвет, макар че само месец по-късно (на 28-29 юни) предстои редовна среща. Въпросът е спешен и не търпи дори месец отлагане.

Премиерът Бойко Борисов има по-малко от седмица да се дегизира по новата мода, защото досега се държеше като



десен талибан на срещите в Брюксел



Неговото престараване да сочи България за пример на другите как да поддържат фискална стабилност чрез мизерия може да му спечели подритване дори от покровителката му Ангела Меркел, защото дискредитира европейската десница като враг на народите. Би било проява на много лошо възпитание да вдига знаме, което в няколко европейски държави бе стъпкано от избирателите, защото им дотегна да се свиват заради банкерски грехове. Германската канцлерка Меркел се готви за избори догодина и знае, че ще бъде следващият политически пътник, ако не промени поне реториката си и не даде някакъв знак, че завоят към по-социална политика е възможен.

Придържайки се към правилото да не си отваря устата преди Меркел, Борисов би трябвало да е доловил някои сигнали, че предстои промяна. Желязната дама, която гледаше със студено високомерие левия кандидат-президент Франсоа Оланд и отказваше да се срещне с него преди изборите във Франция, внезапно отвори обятия още вечерта след победата му и го покани да й гостува ден след встъпването си в длъжност на 15 май. Като белег за гостоприемство тя за първи път употреби неговата лексика за растеж на европейската икономика като съставен елемент на политиката за излизане от кризата, която досега се ограничаваше само до затягане на финансовата дисциплина. Най-вероятно двамата ще си разменят жестове на добра воля и ще излязат на извънредния Европейски съвет със синхронизирана декларация, която да покаже, че френско-германският мотор на ЕС продължава да работи, макар и при съжителство на две разноцветни политически семейства. Затягането на коланите няма как да е популярна мярка, особено в условията на избори, а освен това тя може да има само краткосрочен ефект, защото както се видя задушава икономиката в дългосрочен план. Председателят на Еврокомисията Жозе Барозу (също от десницата) заяви пред парижкия в. "Лез еко", че е "щастлив от отварянето в резултат на идването на Франсоа Оланд, което ще насърчи възобновяването на инвестициите, но при условие да не се допусне ново задлъжняване". Дошло е време Европа да мисли за изплуване от кризата, а не за гмуркане още по-дълбоко в подмолите й.

Борисов пък трябва да си даде сметка, че



времето му също изтича,



и ако не предизвика предсрочни избори, ще се яви най-късно догодина пред избирателите в много променена политическа атмосфера. Наблюденията в България и по света показват, че при особена нужда хората са съгласни да търпят лишения до две-три години, но после скачат за правата си. Когато президентът Желю Желев се срещна за първи път през май 1992 г. в Мадрид с бившия монарх Симеон Сакскобургготски, двамата разговаряха как българите ще издържат две години изпитанията на прехода, защото всеки си има в мазето буркани с това-онова съгласно националната традиция. После преходът щял да свърши и положението да се оправи. "Точно така, консерви", съгласи се Симеон, на когото може би още не му минаваше през ума, че след по-малко от десетилетие ще му се наложи да управлява този народ, научен периодично да се свива в черупката си. За да му се отвори път обаче, народът трябваше да изгони пет пъти управляващите, които злоупотребиха с търпението му. Затова Симеон дойде с обещание да подобри живота му точно за 800 дни, което е малко над 2 години и 2 месеца. Това бе пределът на поносимост, отвъд който започна и неговото разлюбване. Като негов бивш телохранител, послушник и полицейски началник Борисов няма как да не помни уроците му. Сега обаче възниква въпросът как в качеството си на отиващ си премиер да направи ляв завой, след като тъй усърдно се е афиширал за десен политик пред българските избиратели и европейските лидери. Той дръпна толкова демонстративно вдясно, че СДС на Мартин Димитров и ДСБ на Иван Костов останаха далеч назад да му дишат праха. Сега почти никой не им обръща внимание нито в дясното политическо пространство у нас, нито в Европейската народна партия.

Налага се Борисов да претърпи политическо прераждане, за да не последва съдбата на приятелите си Силвио Берлускони и Никола Саркози. Неговият таен коз са уроците от първия му ментор - Тодор Живков, но някак си не върви да извади от ръкава си партийната книжка, която навремето отказа да върне и предпочете заради нея да напусне МВР. Необходима е маневра (маньовър - Т. Ж.), която нито да го извади от релсите, нито да го отпрати в глух коловоз. В най-близо време може да очакваме



представление в стил социална отговорност на десницата,



за което Борисов ще намери суфльори още на извънредния Европейски съвет. Усети ли попътен вятър в тази посока, проблемите вече ще бъдат за лидера на БСП и ПЕС Сергей Станишев, който ще трябва да се приготви за тежка борба на левия фронт не толкова с бившия президент Георги Първанов, колкото с премиера Борисов. Защото десният популист е народняк, т.е. богаташ, заиграващ се с народа, а Борисов има и двете качества. Освен това в България няма значение каква ти е политическата боя, защото разделението не е на ляво и дясно, а на постоянно управляващи (несменяеми, но със сменящ се управленски антураж) и на постоянно управлявани (но гласуващи разноцветно избиратели). На несменяемите им е все едно кой е на власт, но на Борисов не му е все едно, защото ако загуби качеството си на избираем, губи себе си.

Възможностите му за социални маневри обаче са ограничени, защото въпреки приказките за икономии източи финансовите резерви на държавата и вече може само да трупа дългове, за които обаче трябва да получи разрешение от все още доминираната от десницата Европа. Тя го плесна неотдавна през ръцете заради намерението му да посегне на Сребърния фонд и да го превърне в държавни ценни книжа. Следователно



трябва да се търсят решения, които не струват скъпо



Ако не хляб, народът може да получи зрелища, поне за да задоволи частично накърненото си чувство за социална справедливост. Борисов е намислил да разсели висшата администрация из цялата страна, което обаче ще бъде разход със съмнителна полза. Едва ли народът жадува точно за близък контакт с оядени чиновници, които по принцип мрази. По-полезно е да се приложи правилото, че нов бардак не се прави чрез разместване на креватите, а чрез смяна на овехтелия персонал. В този смисъл много по-силен сигнал за нов курс би била смяната на финансовия министър Симеон Дянков, който е безчувствен за левия повей. В парламентарния дебат за икономическата ориентация на държавата миналия четвъртък той заяви: "Заключенията не означават непременно, че всичко е розово, но от гледна точка на фискална политика, банкова политика, бюджетна политика България е една от малкото страни в ЕС, която засега се справя добре." А къде му е социалната политика, за да порозовее поне малко образът на правителството? С такъв министър демоде Борисов повече не би могъл да върви напред.

Безплатен ляв пирует може да се направи и ако се хвърли закачлива светлина върху някои забележително богати фигури в левия сектор, за да се замисли за пореден път левият избирател какво общо може да има с тях. Преялите през несвършващия преход с лопата да ги ринеш. По един да показват за назидание на ден, ще им стигнат до изборите и ще хартисат. На техния фон вътрешният министър Цветан Цветанов, комуто се наложи да дава обяснение в парламента за шестте си апартамента, ще изглежда почти като пролетарий. Тъй като досиетата на прехода, които бившият президент Първанов обяви за почти несъществуващи (опоскани до страничка-две), все пак са доста изобилни, разполагащите с тях властници имат богат избор. Въпросът е кой им е отмилял достатъчно, за да е готов за показване. Така могат да се спечелят похвали и от Брюксел, защото у нас политическият и икономически елит често се слива с криминалния, за чието разобличаване настоява Европейската комисия в периодичните си доклади.

Има и още един ляв инструмент в ръцете на Борисов. Както показа в Мадан и Кърджали, той може да играе ролята на силов синдикален бос в защита на работническата класа. Конструираната в заника на комунизма българска капиталистическа система функционира и до днес по правилото, че всеки назначен капиталист може да бъде и уволнен. Така онзи, който не плаща заплати и създава напрежение в държавата, може да бъде принуден да прехвърли собствеността си другиму, а банките да бъдат накарани да отворят гишета дори в почивен ден, за да изплатят забавени заплати. Най-важното е, че при такава брутална намеса на властта родната фондова борса не трепва, докато в други страни би настанала борсова треска. Това е признак за хладнокръвие на българския бизнес, който е уверен, че социалните процеси се управляват от когото трябва и както трябва. От него се очаква да застане за пореден път в правилния сектор и почти е сигурно, че няма да сбърка.

Карикатура: Христо Комарницки -----

Снимка: БГНЕС Премиерът Борисов обича да се къпе в народна любов, както стана в Кърджали на 31 март, когато стотици протестиращи за заплатите си металурзи от ОЦК се усмихнаха, получавайки пликове с по 325 лева еднократна помощ, отпусната от Агенцията за социално подпомагане.

http://www.segabg.com

Збигнев Бжежински

Збигнев Бжежински. Снимка: от тв екрана

В дългосрочна перспектива вариантите на глобална политика във все по-голяма степен ще изключват съсредоточаването на хегемонистка власт в ръцете на една отделна държава. В този смисъл Америка е не само първата и единствена действително глобална свръхсила, но вероятно ще бъде и последната…Икономическата власт също ще става все по-разпръсната. През следващите години едва ли една отделна сила ще е в състояние да постигне равнището на 30 % от световния БВП, поддържано от Америка през по-голямата част от този век, да не говорим за петдесетте процента, постигнати от нея през 1945 г. (Збигнев Бжежински, Голямата шахматна дъска, 1997)

През последните десетилетия дълготрайното политическо господство на Запада над света отслабва. За един кратък период през 90-те години на ХХ в. обаче изглежда, сякаш Западът, независимо от двата опита на Европа за колективно самоубийство през първата половина на същия този век, може да осъществи историческо завръщане на световната сцена. Мирният край на Студената война, достигнал своята кулминация с разпадането на Съветския съюз, на практика бележи последната стъпка в бързия възход на Съединените щати като първата действително глобална свръх сила.

Господстващата в международен план Америка, заедно с нейния политически мотивиран и икономически динамичен партньор, Европейския съюз, изглежда способна не само да възстанови глобалното превъзходство на Запада, но също така и сама да поеме конструктивна глобална роля.

Двайсет години по-късно малцина очакват Европейският съюз да се прояви като сериозен политически глобален играч в обозримото бъдеще, а американското глобално превъзходство изглежда значително отслабнало. Доколкото днес Западът като цяло изглежда по-малко способен да действа в унисон, трайното му политическо наследство също изглежда под все по-голям въпрос.

Преди време, макар и за кратко, се смяташе, че демокрацията по целия свят, международният мир и дори един все по-приемлив социални договорки бъдат трайното завещание на Запада към човешкия род. Но фундаменталните промени в разпределението на силата, ефектът от новия политически феномен на глобално политическо пробуждане върху упражняването на тази сила, както и негативните последици отпред приеманите в последно време ходове на американската външна политика и от нарастващото съмнение относно жизнеспособността на американската система, взети заедно, поставят под въпрос това внушаващо надежда наследство на Запада.

Възникването на глобалната сила

Самата идея за глобално доминираща сила е скорошен исторически феномен. Хилядолетия наред хората живеят в изолирани общности, без да си дават смет каза съществуването на своите по-далечни съседи. Миграционните процеси и спорадичните сблъсъци с дошли отвън групи се извършват в контекста на тотално неведение за широкия свят. Едва през последните осемстотин години едно първоначално смътно знание за наличието на далечни „други” започва да нахлува в човешкото съзнание, най-напред благодарение на различни пътешествия и на картографирането на непознати преди това територии, а по-късно благодарение на колонизацията и на мащабната миграция.

В крайна сметка това знание довежда до имперски съперничества, които на свой ред провокират две разрушителни войни за световно господство, а впоследствие и до глобалната системна конфронтация от времето на Студената война. В последно време изследванията на космическото пространство предизвикват ново драматично съзнание за относителната „миниатюрност” на земята, а нощните снимки от Космоса подчертават експресивния контраст между осветените средоточия на урбанизираното човечество особено на това, което обикновено се описва като Запада и по-тъмните, технологически изостанали, но все по-населени региони на останалия свят.

Държавите, разположени по западното крайбрежие на Атлантическия океан, първи се впускат целенасочено и енергично в далечни пътувания. Те са мотивирани от могъща комбинация между морски технологичен напредък, мисионерска страст, визия за монархическа и лична слава и нарастваща алчност за материални блага. Отчасти в резултат от това първоначално предимство в продължение на почти половин хилядолетие те контролират територии далеч от родните места.

По такъв начин географската сфера за действие на Запада се разширява най-напред чрез завоевания, а след това чрез заселване от европейското атлантическо крайбрежие до Западното полукълбо. Португалия и Испания завладяват и колонизират Южна Америка, а Великобритания и Франция правят същото в Северна Америка.

Извоюваната от двете Америка независимост от Европа е последването мащабна европейска миграция в Западното полукълбо. Междувременно западноевропейските морски държави, граничещи с Атлантида, също достигат Индийския и Тихия океан, установяват контрол на днешна Индия и днешна Индонезия, налагат лоялни режими в отделни части от Китай, разпределят помежду си почти цяла Африка и Близкия изток и завладяват редица острови в Тихия и Индийския океан, както и в Карибско море.

От ХVI до средата на ХХ в. тази комбинация от културна и политическа експанзия помага на европейските държави от северното атлантическо крайбрежие да установят политическо господство върху различни територии по цялото земно кълбо. (В това отношение техните имперски владения се различават радикалното много по-ранните, но по същество изолирани и регионални империи като Римската, Персийската, Могулската, Монголската, Китайската или Империята на инките, всяка от които се преживява като център на света, но разполага с много малко знание за света извън собствените си земи).

Царска Русия разширява до внушителни размери континенталната си империя между ХVII и ХIХ в., но и тя присъединява само прилежащи територии с единственото изключение на Аляска. Същото се отнася за експанзията на Османската империя в Близкия изток и Югоизточна Европа.

Но макар европейските морски сили от атлантическото крайбрежие да завладяват света, продължителните конфликти помежду им отслабват тяхната геополитическа позиция в сравнение с надигащите се сили от вътрешността на европейския континент и от Северна Америка. Материалните и стратегическите разходи за продължителна война в Нидерландия и в германските провинции през ХVI и ХVII в. изтощават иберийската сила, а холандското превъзходство започва да залязва в края на ХVII в. за сметка на британското превъзходство по море и на превъзходството на съседна Франция по суша. Когато в средата на ХVIII в. димът от сраженията се разсейва, Великобритания и Франция се утвърждават като единствените останали претенденти в борбата за имперско господство.

Презокеанското съперничество за колониални владения между двете империи расте и се превръща в конкуренция за господство над самата Европа, преди в началото на ХХ в. да се превърне в коалиция срещу една нова европейска континентална сила, която неслучайно влиза в глобалното колониално съперничество Германия. Европа излиза от последвалите две световни войни опустошена, разделена и деморализирана.След 1945 г. голяма евразийска сухоземна сила, Съветският съюз, успешно укрепила се в географския център на Европа, демонстрира достатъчна самоувереност подобно на Монголската империя седемстотин години по-рано да се впусне в експанзия дори още по на запад.

Междувременно, от другата страна на Атлантическия океан Съединените щати успяват да развият своя индустриален и военен потенциал в комфортна географска изолация от разрушителните континентални и имперски съперничества в Европа. Намесата на Америка в двете световни войни от първата половина на ХХ в. е от решаващо значение, за да не се позволи на германската сила да получи надмощие в Европа. При това САЩ са пощадени от безпрецедентните разрушения и от кръвопролитията в Европа.

Завидното икономическо и геополитическо положение на Америка в края на Втората световна война и осигурява глобално превъзходство. В резултат от това последвалата американско-съветска Студена война ускорява възникването на един предефиниран трансатлантически Запад, зависим и доминиран от Съединените американски щати.

Америка и останалите независими части от Европа обединени от общата цел да удържат агресията на Съветска Русия и основаващи се на сходни политически и икономически системи, а следователно и свързани с обща идеологическа ориентация стават геополитическото ядро на преначертан атлантически свят, зает със задачата да гарантира защитата и оцеляването си пред лицето на евразийския китайско-съветски блок.

В сферата на сигурността тази връзка е институционализирана със създаването на трансокеанския съюз НАТО, а Западна Европа, стремейки се да ускори следвоенното си възстановяване, се интегрира икономически чрез създаването на Европейската икономическа общност, която по-късно прераства в Европейски съюз. Но въпреки всичко, продължавайки да бъде уязвима за съветската сила, Западна Европа почти формално се превръща в американски протекторат, а неформално зависи изцяло от САЩ в икономически и финансов план.

В рамките само на около четири десетилетия обаче същият този трансатлантически и ангажиран с отбраната си Запад изведнъж става глобално доминиращ. Имплозията на Съветския съюз от 1991 г. като следствие от случилото се само две години преди това разпадане на съветския блок в Източна Европа е причинена от комбинация от социална умора, политическа неспособност, идеологически и икономически провал на марксизма и успешна западна външна политика на военно сдържане и мирно идеологическо проникване. Непосредственото следствие от това е краят на продължилото половин век европейско разделение.

В глобално отношение краят на европейското разделение също така е начало на възникването на Европейския съюз като могъщ финансов и икономически (а потенциално дори и военен/политически) генератор сам по себе си. Така, чрез обединението на Европа, все още геополитически здраво свързана със САЩ по това време единствената световна военна свръхсила и същевременно най-иновативната и богата световна икономика, атлантическият Запад в навечерието на ХХ1 в. изглежда готов за лидерство в една нова ера на глобално превъзходство.

Финансовата и икономическата рамка на това глобално превъзходство вече е налице. Дори по времето на Студената война атлантическият Запад, благодарение на своята капиталистическа система и на изключителния динамизъм на американската икономика, има изявено икономическо и финансово предимство пред своя геополитически и идеологически антагонист Съветския съюз.

Следователно, независимо от сериозните военни заплахи, пред които се оказват изправени, атлантическите сили успяват да институционализират доминантната си позиция в глобалните дела чрез мрежа от нововъзникнали, сътрудничещи помежду си международни организации, каквито са например Световната банка, Международният валутен фонд и ООН, и така да изградят глобална рамка за трайното си превъзходство.

Идеологическата привлекателност на Запада също нараства през този период. Западът успява да наложи своята атрактивна визия за човешки права в Централна и Източна Европа и по такъв начин да постави Съветския съюз в състояние на идеологическа отбрана. Към края на Студената война Америка и западният свят се свързват вече повсеместно с глобално привлекателните принципи на човешко достойнство, свобода и просперитет.

При все това, независимо че атрактивността на Запада е по-голяма от всякога, непосредствено след Втората световна война географският обсег на неговия контрол всъщност се е свил значително. Западните имперски сили излизат от Втората световна война сериозно отслабени, докато придобилата господство Америка отхвърля имперското наследство на своите европейски съюзници. Президентът Рузвелт не крие убеждението си, че американският ангажимент към освобождаването на Европа по време на Втората световна война не включва възстановяване на колониалните империи на Великобритания, Франция, Холандия, Белгия или Португалия.

Принципното противопоставяне на Рузвелт срещу колониализма обаче не му пречи да следва хищническа американска политика, предназначена да извоюва изгодна позиция за Америка в ключовите страни, производителки на петрол в Близкия изток. През 1943 г. президентът Рузвелт заявява по не особено изтънчен начин на британския посланик в САЩ лорд Халифакс: „Персийският петрол е ваш, ще делим петрола на Ирак и на Кувейт, а петролът на Саудитска Арабия остава за нас”. Така започва болезненото, както се оказва впоследствие, въвличане на Америка в живота на този регион.

Краят на европейските империи в още по-голяма степен е продукт на нарастващото раздвижване на колониалните им поданици. Националното самоопределение се превръща в техен боен зов, а съветската идеологическа и дори военна подкрепа за тези региони прави репресиите там прекалено скъпоструващи. Новата политическа реалност диктува неизбежното разпадане на старите колониални империи на европейския Запад. Британците мъдро се оттеглят преди да бъдат накарани насила да го направят от Индия и по-късно от Близкия изток (макар и след религиозно и етническо насилие, довело до колосална човешка трагедия в Индия и до ожесточен израелско-палестински конфликт, който продължава да тормози Запада в Близкия изток).

Следвайки съветите на САЩ, те напускат полудоброволно и своите колонии в Африка. Холандците решават да останат в Източните Индии (Индонезия) и да се бият и се провалят. Същото се случва и с французите в две кървави колониални войни, първо във Виетнам, а после и в Алжир. Португалците се оттеглят под натиск от Мозамбик и от Ангола. По такъв начин географският периметър на Запада се свива, макар че неговото геополитическо и икономическо превъзходство нараства, най-вече благодарение на разширяващия се глобален обсег на американската културна, икономическа и политическа сила.

В същото време скрито от публичния поглед поради мъглата на Студената война се разгръща една още по-фундаментална промяна в глобалното разпределение на политическата и икономическата сила. В последна сметка тя поражда нова йерархия в международната система, която се проявява по-ясно за пръв път като следствие от финансовата криза в края на 2007 г. Тази криза отчетливо показва, че справянето с глобалните икономически предизвикателства днес изисква потенциала не само на единствената световна свръхсила или на Запада като цяло, но и на държавите, които до този момент са смятани за още неподготвени за участие във вземането на глобални финансово-икономически решения.

Практическото адаптиране към тази нова реалност започва през 2008 г. с приемането на новите членове от Азия, Африка и Латинска Америка в Г8 до този момент един изключително западен клуб за вземане на икономически решения и с трансформирането на този тесен кръг в по-представителния в глобално отношение Г20. Символно важен за тази промяна е фактът, че най-значимите лидерски роли по време на първата среща на Г20 в Съединените щати през 2009 г. са поети от президентите на две държави: Съединените американски щати и Китайската народна република.

Съвкупният ефект от тези събития е налагането на една нова геополитическа реалност: системното изместване на центъра на тежестта на глобалната сила и на икономическия динамизъм от Атлантика към Пасифика, от Запада към Изтока.

Превод Кольо Колев

* От книгата на Збигнев Бжежински “Стратегическата визия. Америка и кризата на глобалната сила”, подготвена от ИК “Обсидиан”.

http://e-vestnik.bg

Виж още и: www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2012/01/09/1741213_zbignev_bjejinski_sled_amerika/

"възродителния процес"







Код оранжев заради терористи в Брюксел Новинар 15:35, 11 юни 2012 267 2 коментарa   Европа Камерите по улиците на Русия вече онлайн преди 36 мин. Десетки хиляди протестираха срещу Путин 16:34, 12 юни Албания най-накрая си избра президент 15:33, 12 юни Кризата отхапа 20% от нобеловите премии 15:23, 12 юни Карел де Гухт "забравил" да декларира 1,2 млн. евро 14:18, 12 юни всички новини от Европа Най-коментираните
74 Калин Руменов Да носят ли жените гащи?! 36 Три години условно за Калина с фалшивата диплома (обновена) 36 Премиер и председател на парламента със 7000 заплата 26 Учебник вкара България в пределите на Турция 21 Петко Бочаров Накъде отива двукракият земен бозайник Мярката се въвежда за неопределено време

Белгийската столица Брюксел и целият район около нея са поставени под оранжев код - трета и предпоследна степен на готовност за реакция. Това се наложи заради заплахи от действия на екстремисти в резултат на заключенията на службите за анализ и координация на реакцията при заплахи. От звеното уточниха, че степента на готовност засега е въведена за неопределено време.

След размириците в имигрантския квартал Моленбек в Брюксел на 31 май и 1 юни, предизвикани от нарушение на закона за забрана на бурката на обществени места, белгийските служби са засекли представители на международното радикално ислямистко движение "Шериат за" от Испания, Холандия, Великобритания, Франция.
Установено е, че тези групировки поддържат връзка в интернет, където се разпространяват призиви за насилствена съпротива на законите, унижаващи исляма, както и за въвеждането на шериата в Европа.

Повод за размириците в Моленбек бе арестуването на млада жена, която носела никаб - воал, покриващ лицето й. В Белгия носенето на бурка е забранено със закон. За нарушаването му се предвижда глоба от 137 евро или 7 дни затвор. Жената оказала съпротива при ареста и разбила носа на полицайка.

Допълнителен повод за повишаването на бдителността на властите е случаят от края на миналата седмица, когато френски екстремист пристигна от Париж с еднопосочен билет и наръга двама полицаи в опит да отмъсти за отношението на белгийските власти към мюсюлманите.

Нападателят бе задържан и му бяха повдигнати обвинения в опит за предумишлено убийство с терористични подбуди, за което може да получи доживотен затвор. Самият той се определя като муджахидин, който води свещена война и се бори за изтеглянето на "неверниците" от Афганистан.

В България, "възродителният процес" над туркоезичните - в периода 1986-1989-а година, беше признат спомняме си за едва ли не "геноцид и етническо прочистване" от парламента.
Какво обаче сега е това, дето се случва в ЕС с мюсюлманите, а често и с нашата религия и къде намирате разликата?!
Защо ли някак, се смята за "нормално" към днешна дата, когато се случва в "безпогрешния и по дефиниция демократичен и правов" Запад, а не в "грешните" по дефиниция пак - България и Източна Европа?
Още един двоен стандарт.
Борците за правата си в Западна Европа, за правото си на вероизповедание и свободата си на избор на облекло и външен вид, което ужким се гарантираше с "падането на Желязната завеса" и за това беше борбата, освен "всеки да живее, учи и работи, където пожелае - без ограничения" и да изповядва свободно вярата си - също право на свободен избор, са наречени "терористи", а убийците на деца на гара Буново и на пътници в гара Пловдив у нас, бяха чествани от 8 години съуправляваща партия - като "борци за човешки права" и действията им бяха оправдани с "нечовешката смяна на имената" и действително погазване на идентичността.
Къде обаче тук е разликата и защо говорим за "терористи", а не за "борци за правата си"?
Още един двеон стандарт, както на "демократичните" ни медии, така и на "безпогрешния" Запад и необолшевишкия - нов СССР - ЕС (Буковски е много точен, в своята преценка и характеристика за него. Интервютата му са поместени в този блог.)...

Автора на Независим националистически блог