http://www.btv.bg/news/bulgaria/obshtestvo/story/60913038-Razrushiha_pametnika_na_kapitan_Petko_Voyvoda_v_rodnoto_mu_selo_Esimi.html

Разрушен е паметникът на капитан Петко Войвода в родното му село Есими, което се намира в Северна Гърция. За това сигнализира наш зрител в рубриката "Аз, репортерът". Паметникът се намира в частен имот. Изкъртен е постаментът, върху който е положен бронзов бюст.

Положеният венец пред паметта на великия българин не е разколебал неизвестния вандал да разруши основата на паметника.

Зрителят, който ни изпрати любителските си кадри напомня, че паметникът е трябвало да бъде в центъра на родното село на войводата, но местните жители са се възпротивили.

До преди десетина години в Есими се е издигала и родната къща на капитан Петко.

Тя е била разрушена, защото България не е решила да я запази като исторически паметник.

 

Дълго време след 1945 година събраните съчинения на Ботев започваха с кратък, половин страничен текст, озаглавен “Символ-верую на българската комуна”. Официалните издания на всеки писател се приемат като образец на достоверност, и все пак при прочитането му дори у неизкушения читател оставаше странното чувство за липса на отстояние във времето, сякаш беше писано от съвременник.

По обясними причини дълго време това недоумение не можеше да бъде изразено  публично. Едва през 1991 се изказа съмнение в принадлежността на този текст към перото на Ботев. В друго време то би предизвикало оживено обсъждане на случая. Но през 1991 общественото съзнание беше завладяно от съвсем други неща и това разкритие остана почти без внимание. Днес по въпроса цари неловко мълчание.

 

Българската историческа наука обитава пространство, в което историческите и литературни митове се ценят наравно с фактите. Не само Ботев е бил преиначаван с най-различна, включително политическа, цел. Следователно, всеки критичен поглед върху случая е от полза. Да отдели зърното от плявата – това е и целта, която си поставя настоящото изследване.

Последната, най-непопулярна снимка на Ботев. Може би защото не отговаря на официалния негов образ. Но дава най-добра представа за външния му вид.

Документите, свързани с появата на “Символ-верую” в българската литература не са много. От тях се вижда, че заслугата за това имат три лица: Велико Попов, познат на Ботев от хъшовските му години в Галац (1871-72), известният публицист и издател Георги Бакалов и също така известният изследовател на Ботев Михаил Димитров. Към тях трябва да добавим и още един ботевист, който не е акуширал при раждането на “Веруюто”, но е оставил значителна документация по случая – публициста Василе Христу (Васил Христов Николов, 1905-1968). Сведенията на М. Димитров, изложени в бележките към редактираното от него издание на Ботевите съчинения (т. I и III,1945) са най-пълният текст, описващ появата на бял свят на „Веруюто”. Тук ще предадем най-същественото от тях.

През юни 1924 (запомнете датата!) М.Димитров посещава в Стара Загора възрастния вече В.Попов и от него научава, че последният е притежавал интересни документи от Христо Ботев, „но през  80-те години (на 19 век – б.а.) бил посетен от Зах. Стоянов, който тогава бил председател на народното събрание и в качеството си на такъв му заповядал (! – б.а.) да му даде всичко, каквото има за Ботева; Величко Попов предал ценните документи, като запазил за себе си преписи.” На въпроса: какви са били тези документи, той отговаря: “Такива, от които комунистите биха се възгордели, ако ги знаеха!” Естествено, М.Димитров пожелал да види тези документи, но В.Попов отговорил, че “те са затурени така, че не може в близките дни да ги има на ръка” и ще му изпрати преписи от тях, като ги намери. След месец М. Димитров наистина получил писмо с текста на “Символ-верую на българската комуна”. (фиг.1) На гърба на същото писмо В. Попов саморъчно е написал: (правописът осъвременен)

“1871 г. пролетта Ботев живееше с мене в училището в Галац, дето бях учител. През април основахме комунистически комитет. Ботев написа верую на комуната. Поздравихме телеграфически Парижката Комуна и тръгнахме да основаваме бюра и в други градове, гдето оставяхме преписи от Верую. Ст. Загора, 14 юлия 1924 г. Препис от веруюто пращам на г. Михаил Димитров, София. В. Попов.” (фиг.2)

Фиг.1. “Оригиналът” на “Веруюто”. ИИ №2858/1967 г. (от сборника “Хр. Ботев”, Р. Стоянова, Н. Жечев, 1970)

Фиг.2. Гръб на същия документ.

Текстът на това писмо става официален текст на “Веруюто” след 1945. Днес то се намира в архива на Института по история към БАН, № 2858/1967, предадено там от М. Димитров. В някои по-късни издания на Ботев то се сочи вече като оригинал.

Следващата, 1925 г. М. Димитров получава препис от още един документ – телеграма до Парижката комуна, който по-късно изгубва. Но той ясно си спомня, (в същите бележки) че на нея “Ботев се е подписал като председател на българската комуна, а Величко Попов като неин секретар”.

Свидетелствата на Г. Бакалов са по-малко и не добавят нищо към казаното дотук. Той, обаче, се е срещал с В. Попов по-рано – около 1921, когато публикува надписа от портрета, подарен от Ботев на В. Попов: “Въ памятъ на комунистическите ни подвиги брату Вел. Попову, Хр. Ботйов, 1 майя 1875, Букур.”

Най-важни са сведенията на самият В. Попов. Освен цитираната по-горе приписка, това са две писма, от 4 и 27 ноември 1921, до ЦК  на БКП. За тях научаваме от Василе Христу. Първото от тях, обнародвано от същия във в. “Литературен фронт” от 8 декември 1944, гласи: (правописът осъвременен)

“Стара Загора, 4 ноемврий 1921 г.

До Централния комитет на комунистическата партия в София

На 18 март т.г. подарих на тукашната комунистическа организация: 1) една моя фотография от 1901 г. салонен формат с подпис на гърба, че подарявам по случай 50 годишнината от Парижката комуна от 1871 г., когато станахме с Ботев комунисти.

2) един мой портрет с дълга коса, фотографиран в Галац през същата 1871 г. Не ми се вярва целия комитет да е уведомен за портрета.

През 1887 г. Захари Стоянов дойде при мен в Ловеч (дето служех като председател на окръжния съд) и му дадох доста писмен материал по другаруването ми в Ромъния с Ботева. От този материал по-важните подробности Захари Стоянов в книгата си “Хр. Ботйов” нарочно не е печатал (като държавник тогава), а някои е изопачил. Дадох му и преписа от телеграмата, с която поздравихме по Великден 1871 г. Комунарите в Париж – но той не ми ги върна, а като умря и аз не ги подирих. Жалко, ако тези ценни документи са пропаднали.

Благодарение, че аз бях запазил преписи, и от м. март т.г. ги дирих и най-сетне намерих само преписа от Веруюто, но още ще потърся и надявам се да намеря и преписа от телеграмата.

От месец насам почнах да правя и ония бележки по комуната, които Захари Стоянов не е благоволил да напечати в биографията на Ботев.

Ето защо, водим от тоя род мисли, рекох да пиша, да знаят и в София за тия неща, добре ще да е.

Здравейте Велико Попов.”

Част от същото писмо публикува и М. Димитров в споменатите по-горе бележки.

Второто писмо, за съжаление, В. Христу не публикува, а само преразказва части от него (в. “Народ” от 2 юни 1947): “…Вел. Попов обяснява, че има подарен портрет от Христо Ботев; тоя портрет галацкият учител е възнамерявал да отстъпи на Централния комитет на Комунистическата партия. Интересните бележки в това писмо са тези, гдето Вел. Попов счита себе си другар “на Ботева, най-старият комунист, секретар на българската комуна от 1871 г.” От цитата не става ясно кой е най-старият комунист – В. Попов или самият Ботев. Той, обаче, кореспондира с едно твърдение на В. Христу от първата му статия: че, по сведение на Д. И. Полянов, “касаело се до откупуването на тоя портрет от Комунистическата партия през 1920-21 г. За тоя портрет се е искало голямата сума от 12,000 лева, а на времето такава сума не е било възможно да се плати.”

Къде се намират днес тези писма не се знае. В архива на ЦК на БКП ги няма. Как са попаднали у М. Димитров и В. Христу също не е ясно. Въпросите се увеличават и от това, че текстовете на първото писмо у двамата се различават, макар и не по смисъл*. Всички по-късно публикували ги автори се позовават на В. Христу. Може би в недостъпният засега архив на М. Димитров ще се намерят следи от тях.

И, накрая, ще споменем още два документа, които се намират в архива на ИИ под № 518 и 519/1950, предадени там от  Златан Попов, син на В. Попов. Първият от тях (фиг.3) гласи:

“Преписъ от телеграмата подадена по Великденските праздници 1871 г. от Галацъ

Paris

Comite de la Commune,

Salutations fraternelles et cordiales de la part de la Commune Bulgare.

Vive la Commune!

Revolutionaires emigrants Botiof, Popof.”

Отдолу едва се чете нещо като “черновата”. Документът е написан с молив.

Фиг.3. Текст на телеграма до Парижката комуна. ИИ №518/1950 г. (От сборника “Хр. Ботев”, Р. Стоянова,

Н. Жечев, 1970)

В този документ, който официално се води за препис още от ботево време, липсват титлите: ”председател на българската комуна” и “секретар на българската комуна”, които М. Димитров “ясно си спомня”, че са фигурирали на неговия препис. Почеркът не е на В. Попов. (фиг.4 и 5)

Фиг.4. “В” от текста на телеграмата (горе) и “В” от подписа на Велико Попов (долу)

Фиг.5. Думата “Галацъ” от текста на телеграмата (горе) и написана от ръката на Велико Попов (долу). Ясно се вижда разликата в почерците.

Вторият документ съдържа текст на “Веруюто”, съвпадащ (с несъществени разлики) с текста, изпратен на  М. Димитров и написан на подобна карирана хартия, но с молив. (фиг.6)

Фиг.6. Втори текст на “Веруюто”. ИИ №519/1950 г. (от същия сборник)

Почеркът на писалия го напомня почерка на В. Попов, но се различава от него по изписването на буквите В, м, л, т и др. и е по-закръглен. Твърде вероятно е да е на някое от децата му. Странното в документа е, че на гърба му е написано с почерка на самия Златан Попов: “Намерено от Геор. Бакаловъ, въ Русия въ една библиотека въ Одеса”. (фиг.5)

Фиг.7. Гръб на същия документ с приписката на Златан Попов (от същия сборник)

В едно свое писмо – отговор на запитване от Института “Хр. Ботев”, което се пази в същия архив под № 520/1950, (фиг.8) Златан Попов уверява, че и двата документа са писани с почерка на В. Попов, преписът на телеграмата е от “емигрантско време (от Ромъния)”, а на “Символ-верую” от 1887. Тези твърдения трябва да бъдат отхвърлени, защото противоречат на казаното от баща му, че е предал оригиналите на З. Стоянов, на очевидния факт, че телеграмата и “Веруюто” са писани с различни почерци и на писаното от самия Златан върху гърба на “Веруюто”.

Фиг.8. Писмо на Златан Попов, ИИ №520/1950 г. (от същия сборник)

Всички тези разминавания в документите и източниците не биха могли да останат незабелязани дори при едно незадълбочено изследване, каквото несъмнено е имало. Явно сме изправени пред съзнателно премълчаване на факти досега.

***

За пръв път “Символ-верую”-то е публикувано от Г. Бакалов в “Жизненият път на Ботев”,1934. Но в тази публикация текстът съществено се различава от познатия днес: той съдържа 22 думи по-малко. При това разликата е странна: в цитираните по-долу две изречения:

“И в единний комунистически ред на обществото, спасител на всички народи от вековни тегла и мъки чрез братски труд, свободи и равенство.

И в светлия животворящ дух на разума, укрепляющ сърдцата и душите на всички хора за сполуката и тържеството на комунизма чрез революция.”

подчертаната с курсив част липсва и двете изречения са слети в едно. Така се изменя и смисълът на казаното – излиза, че сърцата и душите на хората укрепват не от духа на разума, а от единния комунистически ред на обществото. Невероятно е Г. Бакалов да е допуснал неволно такава грешка при обработката на текста. По-скоро това е текстът, с който той е разполагал. Следователно, съществуват поне два варианта на текста на “Веруюто”, а начинът на вмъкване на допълнителната част навежда на мисълта за по-късно дописване на първия. В бележка към изданието Г. Бакалов съобщава, че е намерил това неизвестно Ботево произведение в Московския централен архив като донесение от руския консул в Галац.

С това приписката на Златан върху втория екземпляр ня „Веруюто” става още по загадъчна. От една страна, тя не би могла да се появи преди въпросната публикация на Г. Бакалов, т.е., преди 1934. От друга, в нея се говори за Одеса, докато Бакалов се позовава на Московския архив. От трета – текстът на този екземпляр не съвпада с текста, публикуван от Бакалов през 1934. От четвърта – самият Златан по-късно, когато го предава в архива на института „Хр. Ботев”, твърди друго за произхода му. (Нещата стават ясни само ако изоставим формалната логика и си припомним някои особености на балканските порядки. Просто Г. Бакалов и Зл. Попов са се наговорили какво да лъжат по въпроса, но не са се наговорили добре, или са забравили подробностите и така се е получила въпросното разминаване.)

Втората публикация е пак на Г. Бакалов – в задгранично издание на Ботеви произведения (Киев,1940). Тук вече е поместен пълният вариант на произведението. За трети път то е публикувано от В. Христу (в цитираната по-горе статия от 8 дек. 1944). Неговият текст възпроизвежда съкратения текст на Г. Бакалов от 1934 и вероятно е взет от там.

М. Димитров в споменатите бележки от 1945 разкрива, че Г. Бакалов е излъгал при първата публикация: “Той бе уверен, че полицията ще да се намеси по това обнародване и за да й пресече пътя да издирва откъде и как е попаднал този документ в ръцете му, принуди се да съобщи, че го е намерил в архивите в Русия.” Същевременно той упреква В. Христу, че е обнародвал “Символ-верую” като “неизвестни данни” за Ботев, без да се позове на Г. Бакалов. Така М. Димитров показва, че прави разлика между почтена и непочтена фалшификация.

Първата публикация на телеграмата до Парижката комуна е от В. Христу във в. “Народ” от 8 септ. 1945. Втората – на М. Димитров в съчиненията на Ботев от 1945. Между двете има разлики, най-съществената от които е, че в публикацията на В. Христу липсва изречението “Vive la commune!”. Като вземем предвид и изчезналия препис на М. Димитров от 1925, в който подателите са били подписани като “председател” и “секретар” на “Българската комуна”, става ясно, че съществуват дори три варианта на текста на тази телеграма.

През 1991 текстологът и литературен историк Илия Тодоров публикува в сп. “Летописи” (бр. 1, 1991) обстойно изследване, в което оспори принадлежността на “Символ-верую на българската комуна” и телеграмата до Парижката комуна към перото на Ботев. Доводите му са солидни: ние познаваме “Веруюто” в късен текст от 1924, писан не от ръката на Ботев; невероятно е да подозираме Захари Стоянов в укриване на сведения и документи за Ботев; езикът на “Символ-верую” не е езикът на Ботев, а езикът на Коминтерна. В текста им има фактически грешки: например, до април 1874 Ботев никъде не се е подписвал като “Ботйов”, нито е бил известен под това име, а само като “Петков”, “Христо Петков” или “Христо Б. Петков”. Прилагателното “единен” (“единний”), щедро използувано в текста, не се среща в речника на Ботев, нито в речника на Найден Геров и вероятно е образувано в българския език по-късно под руско влияние. И. Тодоров задава основателните въпроси: защо В. Попов е мълчал половин век за притежаваните от него Ботеви произведения? Защо, след като ги е обявил през 1921, отново не ги е публикувал? Защо не са направили това и ботевистите Г. Бакалов и М. Димитров? Дали ако някой е постъпил “неморално” в случая, това не е З. Стоянов, а самият В. Попов?

Основният извод на И. Тодоров е, че няма доказателства за автентичността на тези произведения.

Никое изследване не може да бъде изчерпателно. Нашата цел е да продължим от там, където е стигнал И. Тодоров. И понеже той се занимава най-вече с фактологията на въпроса, ние ще наблегнем на психологическата му страна – защо и как се е стигнало до дописването на Ботев.

***

Нека се върнем към странното писмо на В. Попов от 4 ноември 1921. Това е един твърде любопитен текст: в него авторът преди всичко съобщава, че е подарил две свои фотографии на местната комунистическа организация. Да подаряваш свои портрети на политическа сила, че и да уведомяваш централния й орган за това, е доста странна постъпка. Тя показва, че авторът й се изживява като част от историята. По-нататъшният текст на писмото може да се приеме  като допълнително оправдание за това, но  предизвиква недоумение: авторът споменава, че е намерил “преписа от Веруюто” без да обяснява що е това и дори си позволява да го членува –  така, сякаш говори за нещо вече познато на респондента му. Та нали, по презумпция, този документ все още не е известен никому?

Можем да си обясним това противоречие, ако приемем, че В. Христу не е обнародвал целия текст на писмото. (Макар на два пъти да подчертава, че това е “пълният” му текст.) Това е доста вероятно – той е известен с недобросъвестното си отношение към източниците. В бележките на М. Димитров, който също е запознат с текста на това писмо, намираме потвърждение на това допускане. След като цитира част от писмото (с някои разлики от текста на В. Христу), той продължава: “В същото писмо Величко  Попов говори и за моя покоен приятел Георги Бакалов, който, разбира се (откъде се разбира? – б.а.), знаеше своевременно за находката на тия два документа, но и той отначало намираше, че не може да се обнародват”. Става ясно наличието на предшествуваща писмото работа по “легитимирането” на тези документи, и то с участието на Г. Бакалов.

Но грижата за тях е само второстепенна тема в писмото. Ако го прочетем внимателно, а също и това, което е останало от другото му писмо, ще видим, че основната им цел е друга – с тях В. Попов иска да подчертае пред ЦК на БКП собствената си значимост: подарява портретите си и  загатва за неизвестни сведения за Ботев. След като това не прави нужното впечатление, той отива по-нататък: предлага за откупуване портрета на Ботев и нарича себе си “най-старият комунист, секретар на Българската комуна от 1871”.

Няма да разнищваме въпроса дали В. Попов наистина е изпратил тези писма, и ако го е направил, как те са попаднали у М. Димитров и В. Христу. Само ще обърнем внимание на странния факт, който и М. Димитров не забелязва: В. Попов уж изпраща писмо след писмо, с които уведомява не друг, а централното комунистическо ръководство за наличието на двата документа – „Веруюто” и телеграмата до Париж, и въпреки това, три години по-късно се оказва, че никой нищо не знае за тях – на въпроса на М. Димитров какви са тези документи, той отговаря: “Такива, от които комунистите биха се възгордели, ако ги знаеха!” (к.м.-б.а.)

Същият вкус на съмнение оставя и “благородната лъжа” на Г. Бакалов за намирането на “Символ-верую” в Русия. Тогавашната полиция не е имала отдел, съответствуващ на по-късното Шесто управление на ДС. Най-многото, което тя е можела да направи, е да конфискува книгата му. Както виждаме, тя не е направила дори и толкова. Но ако беше решила да го стори, с какво твърдението, че “Символ-верую” е намерено в Русия би попречил на това? Може би Г. Бакалов е искал да предпази информатора си В. Попов? Но по това време той вече от седем години е покойник!

Истинската цел на Г. Бакалов е друга. Той иска “да пресече пътя” не на полицията, а на обективния изследовател. Твърде пресни са били още следите на крехката манипулация по времето, когато издава книгата си. Лесно е можело някой да иде до Стара Загора, да разрови фактите и да зададе множество неудобни въпроси. Докато  Русия е далеч.

Десет години по-късно вече няма кой да задава въпроси. И от лъжата повече няма нужда. Тя може да се признае.

Такива са и всички останали свидетелства по случая: различаващите се текстове, противоречивите показания на Златан Попов, фантастичните данни на В. Христу за някакви уж намерени в Румъния екземпляри на “Верую”-то. Последният, например, твърди, че всичките пет деца на В. Попов имали свои преписи на този текст, направени от татковия им препис. Излиза, че цялата им къща е гъмжала от такива преписи, и въпреки това, през 1921 собственикът й осем месеца не може да намери  такъв, а през 1924, когато е посетен от М. Димитров, пак по никакъв начин не може ”да го има на ръка”. Всяко полицейско дознание би установило кошаревския характер на много от тези свидетелства, а свидетелите ще попаднат в кръга на заподозрените.

Велико Попов като млад.

Ако първото, което забелязваме в свидетелствата на В. Попов е желанието за  самоизтъкване, то второто е неприязънта му към З. Стоянов. Причините за тази неприязън имат ключово значение за разбиране на станалото, затова нека се опитаме да ги обясним.

Публикуваните от И. Тодоров две писма, разменени между двамата, показват, че тази неприязън не съществува докато З. Стоянов е жив. Напротив, тонът им е приятелски, Захари му изпраща своя книжка, Велико му благодари и т.н. Нетърпеливият Захари непрекъснато иска от В. Попов да му изпрати материали за биографията на Ботев, а В. Попов, най-вече от немукаетлък, все не намира време. Накрая, за щастие, З. Стоянов му идва на крака в Ловеч и успява да събере каквото може. Защо Велико ще му дава оригинални документи, след като е разполагал с преписи? За да оправдае нелогичната постъпка, той по-късно твърди, че му е било заповядано да го стори.

З. Стоянов няма никакви причини да крие части от полученото, още повече ако това са оригинални ръкописи на Ботев. Нито да игнорира Попов. И двамата са бивши революционери, съмишленици и дори съпартийци – В. Попов е привърженик на  Стамболовата партия, от името на която З. Стоянов е председател на Народното събрание. Когато десетилетия по-късно той обвинява Захари, че го е направил “като държавник тогава”, това просто е проекция на съвременни обществени отношения върху миналото. По времето на Стамболов несъществуващото тогава комунистическо влияние не е било заплаха за никой държавник. И наистина, като отворим биографията на Ботев, виждаме, че З. Стоянов обилно е използувал казаното му от В. Попов. За галацкия период от живота на Ботев той е основният източник. Когато  описва този период, авторът споменава името на Попов поне девет пъти. Трябва да сме благодарни на Захари за това, че е съхранил спомените на Велико, след като ги е извадил, както се казва, с ченгел от устата му. Самият Велико, както виждаме, не го е направил. А не да го упрекваме, че е скрил нещо.

Но прави впечатление, че В. Попов играе в тези събития периферна роля. Той е по-скоро наблюдател, отколкото участник в събитията. Докато Ботев прави съзаклятие с хъшове, тайнствени руски емигранти и пр., Велико му дава подслон, отвреме-навреме го храни и най-многото – укрива в училището подгонени от полицията съучастници.

За неговото място в събитията най-добре говори един цитат от биографията: “Велико Попов участвувал един път (к.м.-б.а.) в събранието им (на Ботев и другите хъшове – б.а.) и чул, че тия цели били следующите: да се съставело едно социалистическо-хъшовско общество от българи-емигранти, което да има своя печатница, свой орган, библиотека, програма, устави и пр.”

Същият в хъшовски дрехи

Всеки човек вижда себе си в центъра на това, което се случва. Когато В. Попов е описвал Ботев, той несъмнено е очаквал да види в  книгата на Захари себе си от дясната му страна, или нещо като “Ботев, vue par Велико Попов”. Когато прочита обективното описание на събитията, естествено е той да остане разочарован и това разочарование с времето прераства в неприязън към автора.

Как можем да съвместим сведението за това случайно участие на В. Попов в събранието на ботевите съмишленици с разказа му от 1924: ”…През пролетта (на 1871-б.а.) основахме комунистически комитет. Ботев написа верую на комуната. Поздравихме телеграфически Парижката комуна и тръгнахме да основаваме бюра и в други градове, гдето оставяхме преписи от “Веруюто”? Ако приемем казаното от него за вярно, излиза, че през пролетта на 1871 Ботев, успоредно със социалистическо-хъшовското си общество изведнъж създава една нова организация, състояща се само от него като председател и В. Попов като секретар, с единствен програмен документ “Символ-верую на българската комуна”, и двамата тръгват да основават бюра (комунистически, според М. Димитров).  С какво са се занимавали тези бюра след основаването им? Може би с препрочитане и наизустяване на “Веруюто”? Защо в това не участвуват другите съмишленици на Ботев? Защо разнасят преписи, когато, както отбелязва И. Тодоров, печатницата на Паничков им е била под ръка и нищо не е струвало да напечатат стотина бройки? По това време от град на град се е ходело доста по-бавно от днес – къде пеш, къде с файтон, къде с кораб по Дунава. Във всички случаи е отнемало дни. В. Попов е трябвало да зареже училището, в което е единствен служител, насред учебната година и да тръгне да основава бюра. Но това някак си не прави впечатление на училищното настоятелство и той остава учител чак до 1874.

Дали през 1887 В. Попов е разказвал всичко това на Захари? Най-вероятно и през ум не му е минало. И самият Захари, който е бил наясно с нещата повече от всеки друг, не би му повярвал. Нека припомним само с каква ирония се отнася той към “спомена” на Ив. Вазов за съзерцателното му пътуване по тракийското поле през пролетта на 1876.

Същите подозрения изникват и в случая с телеграмата до Парижката комуна. Какво означава изразът ”Българска комуна” през 1871? Какво биха си помислили в комитета на Комуната, ако наистина бяха получили телеграма с такова съдържание? (Както съобщава М. Димитров, който лично е правил издирвания в архива на Парижката комуна, там такава телеграма няма.) Нищо друго, освен че в българският град Галац населението също е въстанало и е провъзгласило комуна, подобна на парижката. Само че какво беше това “България”?

Представете си как през 1968, в разгара на Пражката пролет, Александър Дубчек получава телеграма с поздрави от Нубийската пролет, само че изпратена, кой знае защо, някъде от Етиопия. Какво би си помислил? Че го будалкат, разбира се.

Не, и това не би казал през 1887 В. Попов на Захари.

Ако сравним езика на “Символ-верую” и езика на автентичното Ботево произведение “Смешен плач”, писано по същия повод, ще видим, че навсякъде  в последното Ботев използува думата “комунист” в смисъл на “участник в комуната”. Когато, обаче,  говори за идеологията на същите тези комунисти, той я нарича с обичайния за онова време термин “социализъм”. Ако беше автор на “Символ-верую”-то, Ботев би казал: “Изповядвам единия (не единния – б.а.) светъл социализъм”, а не “комунизъм”. Другаде Ботев използува думата и в смисъл на “симпатизант на комуната”. В неговата биография З. Стоянов се придържа към това, като за конкретните участници използува и термина “комунар”.

През 1887 В. Попов прави същото. Когато дава сведения за Ботев, той говори за “социалистическо-хъшовско общество” (а не за “комунистическо-хъшовско”), “което да влезе в съобщение с другите социалисти и конспиратори в Европа”.

***

През 1921, петдесет години след Парижката комуна, думата “комунист” има вече друг смисъл. Две години преди това партията на тесните социалисти в България се е преименувала на “комунистическа” и е започнала да се болшевизира. Нейни членове от 1920 са Г. Бакалов и М. Димитров.

Променил се е и самият Велико Попов. След убийството на Стамболов той, като негов привърженик, е имал големи неприятности и се затворил в себе си. Оттеглил се от политиката, не намирал общ език с хората, отказвал да говори за миналото.

Не знаем кога той е започнал да симпатизира на комунистите. Но е ясно, че през 1921 старият и забравен човек вижда една възможност да напомни за себе си. Отключващият фактор ще да е бил надписът на портрета, подарен от Ботев, напомнящ за “комунистическите им подвиги”. Възможно е и Г. Бакалов да е помогнал с някои идеи. Общоизвестни са неговите напъни да изкара Ботев предтеча на комунизма в България.

Противно на някои мнения, на В. Попов  не е било трудно да напише “Верую”-то. То просто е пародия на православния Символ на вярата: в него Бог Отец е заменен с “единната обща сила на человеческий род”, Исус Христос – с “комунистически ред”, Свети Дух – с “духът на разума” и така до края. Въздействието му, което кара някои да го приемат за Ботево произведение, всъщност е остатъчното въздействие на оригинала.

Най-вероятно решението да направи това не е дошло на празно място. Можем да си представим как Ботев, известен подигравчия (да припомним ироничните му описания на калоферчани, за които разказва З. Стоянов), някога е пародирал пред В. Попов и Символа на вярата. Така, че когато е хванал перото, последният е имал за оправдание пред себе си, че съхранява нещо от Ботев. А за оправдание пред другите му е послужил З. Стоянов. Не можем да кажем дали и до каква степен вдъхновението му се дължи и на двамата леви интелектуалци – М. Димитров и Г. Бакалов. Но след като е започнал, той е намерил у тях достойна подкрепа при подчиняването на действителността към политическите им виждания.

Само че резултатът не може да бъде оправдан извън тесния кръг на партийната целесъобразност. Изправени сме пред подмяна на смисъла. Замяната на значението на думата “комунист” като “симпатизант на Парижката комуна” с “човек, приемащ устава на комунистическата партия” е също толкова недопустимо, колкото и да смесваш значенията на думата “партизанин” като “член на политическа партия, използуващ членството си за лични облаги” (употребявано преди 1944) и “партизанин” като  “въоръжен участник в съпротивително движение” и така да твърдиш, че и по времето на Стамболов е имало партизанско движение. По този начин можем да изкараме Ботев всякакъв – например, анархист. Нима той не е автор на думите: “законът е напечатан само за робовете”?

Кое е най-важното в казаното дотук? Може би, че презумпцията за невинност важи и за Ботев. В един електронен сайт с българска литература “Символ-верую” е публикувано със странната забележка: “това произведение вероятно не е на Ботев, но няма сигурни доказателства в подкрепа на която и да е теза”. Какво по-сигурно доказателство за Ботевата невинност от това, че няма доказателства за неговото авторство?

—————————————————————————————————————————————————–

*) Ето как изглежда частта от това писмо, цитирана и от двамата: (разликите са подчертани)

М. ДИМИТРОВ:

През 1887 г. Захари Стоянов дойде при мен в Ловеч (дето служех като председател на съд) и му дадох доста писмен материал по другаруването ни в Румъния с Ботева. От този материал по-важните подробности Захари Стоянов в книгата си “Христо Ботйов” нарочно не е напечатал (като държавник тогава), а някои е изопачил. Давах му и  п р е п и с а от телеграмата, с която поздравихме по Великден 1871 г. комунарите в Париж – но той не ми ги върна, докато умря, и аз не ги потърсих.

В. ХРИСТУ: (правописът осъвременен)

През 1887 г. Захари Стоянов дойде при мен в Ловеч (дето служех като председател на окръжния съд) и му дадох доста писмен материал по другаруването ми в Ромъния с Ботева. От този материал по-важните подробности Захари Стоянов в книгата си “Хр. Ботйов” нарочно не е печатал (като държавник тогава), а някои е изопачил. Дадох му и преписа от телеграмата, с която поздравихме по Великден 1871 г. Комунаритев Париж – но той не ми ги върна, а като умря и аз не ги подирих.

Тези разлики имат две обяснения – небрежна работа с документите или възможността двамата да са ползували различни текстове на това писмо – взети най-вероятно от наследниците му.

ЛИТЕРАТУРА

Допълнителна осветление по темата може да се получи от следните източници:

1. Захари Стоянов. Христо Ботев. Опит за биография (издавана многократно)

2. Илия Тодоров. “Символ-верую на Българската комуна”, сп. Летописи, бр. 1 1991 г., публикувано и в книгата му “Различният Ботев”,С. 1998

3. Михаил Димитров, бележки към Събрани съчинения на Христо Ботев, т. 1 1945 г. и сл.

4. Георги Бакалов. Жизненият път на Ботев, С. 1934 г.

5. Христо Ботев, Избрани съчинения, Киев, 1940 г.

6. Василе Христу. Неизвестни данни за Хр. Ботев, в. Литературен фронт, 8 дек. 1944 г.

7. Василе Христу. Христо Ботев и Парижката комуна, в. Народ, 8 септ. 1945 г.

8. Василе Христу. За връзките на Христо Ботев с Велико Попов, в. Народ, 2 юни 1947 г.

9. Василе Христу. Велико Попов, другарят на Хр. Ботев, в. Септември, Ст.Загора, 2 юни 1966 г.

10. Кръстю Каруцин. Велико Попов – другар и съратник на Ботев, в. Септември, Сг. Загора, 5 юни 1949 г.

и други.

Автор: Веселин Кандимиров

http://www.youtube.com/watch?v=IG4Whb4cRBY



Дизраели

Иван Вазов

В България клане и сеч! —

вестяват някои газети,

но аз ви давам честна реч,

че туй са клевети, навети:

отдавна ние знаем веч

журналите какво са цвете.

 

Лъжа е чиста, уж че там

секат народа без пощада,

че от три месеца насам

май много от ножа пада!

От Елиота^[1] точно знам:

въз Портата е туй набяда!

 

Не крия тук, че има (ах!)

и две-три села изгоряли,

но турци да бедим е грях,

че туй да сторят са желали:

знам точно, че огъня в тях

сами са българите туряли!

 

А за жените? Може, да…

към тях са слаби османлийте;

но и журналите всегда

държат за капитал лъжите

и тез безброй моми, деца

в колоните им са убити!“

 

 

Тъй нагло лордът с хладен вид

министерската реч си каза —

и тих, циничен, зверовит,

блъвна си страшната омраза

към нас и лъжейки без стид,

очите на света замаза.

 

Но, о, афронт! На туй протест

от хиляди места се дава

и после таз гръмовна вест

лъжлив пред цял свят лордът става.

О, Английо, защо ли днес

бездушен жид те управлява?

 

1876, август

Бележки

[1] Английски посланик в Цариград през 1876 г. ↑

 

Жидов гроб
/еврейски гроб/

Иван Вазов

Издайство, измяна позорна
пропусна врага в крепостта
и Царевец як след упорна
отбрана потъна в кръвта

Бранители храбри паднаха
под турския кръвнишки нож,
палатите царски пламнаха,
огряха зловещата нощ.

На утрешний ден пред пашата
евреин се мръсен яви
целуна му робски полата
и с вид горделив заяви:

Преславний войводо, сполучих
услуга да сторя на вас.
Аз портата таз нощ отключих
и Царевец в твоя е власт

Паша милостиви: награда,
А, ти ли бе хитрия жид?
Велика награда се пада
на подвига твой бележит.

Избягаха гадове смрадни,
остана издайника сам.
Затрупан с камъни хладни,
с храчки,проклятия и срам.


Зверствата на Соломон Леви - Сюлейман паша

Трагичните събития от 1877 г. в Старозагорско, са дело на башибозук и редовна турска армия, начело на която стоял възпитаникът на Сорбоната евреинът Соломон Леви, познат като Сюлейман паша. Тук е мястото да попитаме, защо в учебниците ни по история го няма Старозагорското клане, което е най-яркият пример за геноцида, упражнен върху българите по време на турското робство. На 31 юли 1877 г. армията на Сюлейман паша влиза в околията, придружена от башибузук, и подлага на сеч невинното население на града и околните села.
Избити са между 14 и 15 хил. души, други над 1000 са отведени в робство. 60 часа продължава кървавата баня, за която историците със сигурност знаят, но мълчат. Ако в Баташката църква са изклани около 1900 българи, то в старозагорската "Света Троица" - в храма и двора й, са били избити зверски над 2500 души. А някои от труповете останали прави, защото след като били обезглавени, нямало къде да паднат, описват по-късно малцината останали живи очевидци страдалческата смърт на невинните си съграждани.
Преди да унищожат Стара Загора и населението му, войниците на Сюлейман паша безчинстват и в околните села, като само в църквата на с. Любенова махала са изклани 1013 души, а други 1387 са посечени на селските улици.
В Нова Загора са изклани и изгорени близо 4 хил. души, като 70 % от къщите на хората в града са били превърнати в пепел.

Източник: вестник "Атака" от 16.07.2007 година

 

Титла: СОЛОМОН ЛЕВИ ИЗКЛА И ИЗГОРИ 14 000 СТАРОЗАГОРЦИ ПРЕЗ 1878 ГОДИНА
Публикувано от: GIOVANNA в 23 май 2007, 13:01:49

---

Соломон Леви, професор от парижката Сорбона, печално известен на българското общество САМО И ЕДИНСТВЕНО под прикритието на артистичния си синоним СЮЛЕЙМАН ПАША, изкла и изгори 14 000 /четиринадесет хиляди старозагорци/ по време на руско-турската война!

Но, вероятно според Соломон Леви или съвременния му колега Блум блум бауер, на когото знаем само немския псевдоним, но не знаем истинското име, църквата Света Тройца се е самозапалила от свещите на укрилите се в нея богомолци, които случайно са наброявали 2 000 /две хиляди человека/.

В тази връзка, предлагам на всички по-будни и резистентни патриоти да:

Следете внимателно къде ще се проведе семинара, ако имате познати от администрацията на Софийски университет или на някое друго учебно заведение в столицата или страната, питайте и разпитвайте дали е запазвана зала с цел псевдонемски вариации върху тема: "Няма и никога не е имало друг холокост освен хитлеристкият. Всичко друго е измишльотина и ние ще ви го докажем най-авторитетно и научно, защото ВИЕ И БЕЗ ТОВА СТЕ ГЛЮПАЦИ", както изтънчено се изрази проф. Блум блум бауер, който успя да изфъфли високопарието си между млященето на един оръфлек ябълка пред камерата на телевизия СКАТ, която го сгащи чак в Берлин. Ха-ха-ха, професор... Той е професор по баташкото клане... и в тази връзка, повече от сигурно е, че изкуствената му научна степен напълно му приляга!!!


Виж и книгата на Варшавски:

http://kanatangra.wallst.ru/sydyrjanie.php?p=bul04


 

Кирилъ Христовъ въ Стара-Загора

На 18 декемврий в Стара-Загора, родният град на поета, биде чествувана тържествено 60 годишнината от раждането на Кирилъ Христова и 45 годишнината от литературната му дейност. На тържественото утро биде произнесена реч от проф. Б. Йоцовъ. На приветствията юбилярът отговори със следното слово:

 

“Всяка радость, от всякакво естество и да бъде тя, е таквоз състояние на душата, за което трудно могат да се намерят непосредни думи, особено ако искаме да го изразим тутакси след като сме го преживели.

Между многото малки и големи радости в живота има една, която превъзхожда всички и пред която и най-съвършеният човешки езикъ изглежда безсиленъ. Тя е безгранично ликувание на цялото вътрешно същество на оногова, който се завръща в своята родина – след като дълги години не е вярвал, че някога пак ще я види. То не е само една радость, а грамаден сложен комплекс от радости! Влажният от вълнение поглед се хлъзга по тъй скъпите очертания на родните планини, потъва в утринната омара на долините, нощем смаен обзира осеяното със звезди небе, което му се вижда съвсем друго, не онова в чужбина: по-синьо, по-високо, звездите по-големи и по-блестящи. Най-малкото нещице, всяка дреболийка по родната земя изглежда като скъпоценность. Багрите на цветята са несравнено по-живи, по-топли, мирисът им е опиянителен. Песните на птичките те правят да хълцаш от умиление. Ти вземаш един каменъ от земята и се взираш в него: откриваш някакви живи жилки- такива, каквито има и в тебе самия! Той е каменъ само от твоята родина! Ако би го намерил в чужда земя, ти непременно би го познал! И едвам сега, пред тия безбройни радости от всички неща, които те заобикалят, ти си раздрусан до дънъ-душа пред мисълта: как си могъл да преживеешъ толкова години далеч от тях?

Но ето и най-голямото чудо на родната земя: човекът, родният човек, най-близкият, който имаш на тоя свят! Той е всецяло дело на тая вълшебна природа около тебе! Нейните неизчерпаеми красоти не могат да не са се отразили в него, да не светят в глъбините му, въ най-съкровените тайници на вътрешния човек. Ти се вслушвашъ във всяка думица на родния език – върховното творение, което народът ти е създал, всемощното негово оръжие, съ което той е надделял на всички беди – и тепърва сега разбираш, колко сила и колко героична музика има в тоя юнашки език. Всяка произнесена от твой роден дума е една мистерия. Във всяка ти откривашъ, как неразривно си свързан със своите, как органически е срастнала душата ти съ душата на целия твой народ – и как фатално за тебе са били разтегнати до безконечность корените-хранители, когато си се лутал по чужбина.

Но в твоята родина има един край, който превъзхожда всички други: то е родното място. То може да бъде на вид ужасно – каквато бе оная Стара-Загора, която аз запомнихъ: пожарище; но и тогава няма красота в тоя святъ, с която ние бихме менили късчето земя, гдето сме дошли в живота. Азъ съмъ отрасълъ въ съсипни, които и до днес нося в душата си; но тия съсипни ми са тъй скъпи и сега, че не бих ги менил и за най-велелепните дворци. Защото във великанския пожаръ, който остави след себе си тия съсипни, се извърши светото кръщение  на младото българско воинство; защото в руините на родния ми градъ, в който загинаха и моите близки, аз се научих още от детинство да обичамъ безпаметно своята измъчена родина.

Днес древниятъ този градъ изглежда съвсем, съвсем другъ на ония, които не са го видели наскоро след Освобождението. Но призракът на съсипните излиза от спомените ми, от скривалищата в мене и витае пред моите очи. Там, гдето днес се издигат стройни сгради, аз виждам печалните остатъци на изглозгани от пламъците стени, прохълмените, пълни с почернели камънаци зимници, обраслите с коприва и тръне дворища. И оня зловещъ призраченъ образъ прави още по-скъпа за мене веселата, обляна в слънце, днешна Стара-Загора, издигната отново от чедата на единъ силенъ родъ, достоенъ за своята свобода, платена най-скъпо тъкмо тука !

Драги съграждани!

Азъ съмъ дълбоко трогнатъ от сърдечната топлота, с която вие ме приехте в своята среда. Вчерашниятъ и днешниятъ ден са най-голямата награда, която аз съм получилъ за своето книжовно дело! Дано Провидението ми е отредило още някоя и друга година животъ, за да изразя тепърва с многообразните слова на могъщия български езикъ великата радость, която пълни душата ми, че се намирам пак в родината си и в своя славен роден град! Само ако успея да сторя това, аз бих се смятал достоен ваш съгражданин – достоен и за чествуването, с което днес ме удостоихте”.

 

На банкета, устроенъ в негова честь, след наздравиците на г. Клечковъ, областен директор, г. Аспарухъ Луковъ, кмет на Стара-Загора, г. Илиевъ, председатель на юбилейния комитетъ, г. генералъ Даскаловъ, началникъ на царските войски въ града, г. Кирилъ Христовъ отговори със следното слово:

 

“След толкова хубави пожелания, с които бидохъ удостоенъ, позволете ми да се опитам да изразя, каквото чувствувам в този миг. Много естествено е, че при такива изключителни обстоятелства то е една от най-хубавите форми на щастието. Тъкмо поради това бих желал да ви кажа няколко думи на темата, какво е щастие, в що се състои то.

Известно е на всички Ви, че първото и най-важно условие за щастието е здравето. Когато двама близки приятели се срещнат, първият въпрос, който си задават, е: “Как си? Добре ли си?” У много народи съществува пословицата:

“Здравъ просякъ е по-щастливъ от болен царь”. Не може да има съмнение, че второто условие за щастие, в повечето случаи свързано с първото, е младость. Младият човек е най-често и здравъ.  Той обладава такива физически и душевни сили, които му позволяват да се стреми съ успехъ към най-различни видове щастие. Третото от главните условия за щастие е – благосъстояние, охолность. Това условие ни обезпечава самостоятелность, свобода, без каквато дори при наличността на първите две условия животът ни може да бъде преизпълнен с големи горчила.

В много случаи от първите две условия – здраве и младост – зависи да се достигне и това трето. Чак на четвърто място можем да поставим онова условие за щастие, което на младини ни се вижда най-важното: дарби в една или друга област и вследствие на това постигане на известно обществено значение. Колкото това условие и да е важно, един здравъ, младъ и охоленъ човек може често да се чувствува несравнено по-щастливъ, отколкото един натоварен с безбройните повинности и отговорности на своето високо обществено положение – да речем представител на духовенъ животъ, държавникъ, военачалникъ, изобщо водеща в една или друга област личность.

Обаче има едно пето главно условие, което може да се каже, че е дошло с концепциите на новото, на нашето време, със съзнаване на понятието колектив. Това понятие все повече и повече свързва хората в едно сложно многообразно цяло. Всеизвестно е, че членовете на едно семейство, на една община, на един образувал държава народ, колкото по-здраво са свързани, толкова повече сила за общи акции имат, толкова повече предпоставки за разумен творчески живот, за развитие обладават. Сепаратизмът, центробежността, несвързаността, изхабяват силите на отделните индивиди и разчистват пътя на най-разнообразни катастрофи с халтавото цяло. Тогава и най-голямото щастие на отделните единици няма никакво значение, щом цялото бедствува.

Ето защо, драги съграждани, аз смятам, че в опасните времена, въ които живеемъ, най-важното условие за щастието на единичната личность, на всяка единична личность, е: тя да чувствува, че е неразривна част от цялото, от народния колектив, легнал здраво върху също такава свързаность на силите в отделните семейства и в общините, първообразите на държавата. Само така малки и големи колективи стигат до координиране на всички сили да се върви все по-напред и по-напред.

Едно от най-убедителните доказателства, че дадено общество е стигнало в своето културно развитие до тая висока степен, е тъкмо просветни чествувания като това, с което моя роден град ме днес удостоява.

В тоя ред на мисли аз ви моля, скъпи съграждани, да дигнемъ чаша за преуспяването на ония национални сили у всички насъ, представлявани в тоя миг от духовните, от общинските, от военните и от просветните власти на града ни, които сили правят от насъ старозагорци едно цяло – старозагорско гражданство – и които присъединяват това цяло като здравъ елементъ къмъ великото цяло – Родината”.

Хр.П. Ивановъ

Източник:
Списание “Родина”, год. I, декемврий 1938 г., кн. II, стр. 202-4

Общество Дуло
пощ. кутия 9
Русе 7006

Е-mail:akfdbul@top.bg

http://kanatangra.wallst.ru/

Турските зверства в Батак 11 Май 2006 10 Коментари   Автор ISTORIK 

130 години от Априлското въстание

Турските зверства в Батак

В полята на българската история отколе са хвърлени семената на страданието. Та нали човек се ражда, за да страда, както искрите - за да летят нагоре. /Йов 5:7/

Библейската история ясно показва, че подир отдалечаването от Бога следва страданието – за да не погине Божият народ в мрака на богозабвението.

Една древна пословица казва, че преди зазоряване тъмнината е най-гъста. И наистина - годината 1876 е наглед една от най-мрачните в българската история – изпълнена с кърви, страдания и ужаси. Всред нейните страдалци за вяра и род едно съзвездие ярко сияе и до ден-днешен над българската земя – Батак – име свидно за всяка българска християнска душа.

На 5 май 1876, петък, селяните забелязали, че към Батак се придвижва войската на Ахмед ага – повече от 3000 въоръжени до зъби башибозуци (запасни, нередовни войници, паравоенни формирования), събрани от 22 турски села от Родопите. Ахмед ага водел мъжете от околията на Доспат, синът му – тези от махалата Йени (Нова), а Мохамед ага - башибозуци от седем турски села от района с център Ракитово. Трите колони стигнали почти едновременно до Батак, заобиколили го и открили стрелба срещу селото. Тогава жителите на Батак изпратили свой човек да срещне Ахмед ага и да преговаря, но пратеникът бил застрелян, още преди да стигне до мястото.
На другия ден те изпратили втори човек със същата мисия. Било му съобщено, че агата искал при него да се яви старейшината на селото. Човекът отишъл при турчина и той му казал, че заповядва „батакчани да предадат оръжието си и доброволно да се предадат”. Старейшината се прибрал и уведомил хората за заповедта. Част от жителите се възползвали от времето за преговори и успели да избягат от Батак.

Останалите, които не искали да повярват на Ахмед ага, отказали да се предадат. Тогава башибозуците заобиколили селото, събрали целия добитък и конете и открили стрелба по хората от горната махала, като опожарявали всички къщи, хамбари, работилници. Всеки, който направел опит да избяга и да се спаси, бил застрелван като бясно куче – на място!Баташката голгота започва от мъчениците в Богдановата къща. Обезоръжени с измама дръзките преди батакчани се превръщат в обречени на заколение Христови агънца. Мъчителите свалят от гърбовете на мъчениците и последната риза, за да полетят душите им към небето необременени от нищо земно. Един подир друг отиват те на приготвените дръвници. С мълчание. Някои сами притискат шии о дръвника, та ударът да отдели душите им по-скоро от плътта. Някои майки турят децата си на заколение пред себе си, за да се уверят, че няма да попаднат в мюсюлмански дом и да загубят вярата и душата си. И биват посечени на късове.

Като видели това, българите от долната махала изпратили куриер до Ахмед ага, да го помолят за пощада. Турчинът заповядал да му бъдат доведени всички първенци на селото. Те били 18 души, сред които и смелият Ангел Трендафилов и неговият син Петър. Ахмед ага им съобщил, че ако българите предадат веднага оръжието си, той ще се изтегли с башибозуците и ще ги пощади… Повярвали на тази клетва, придружени от група заптиета, първенците на Батак се прибрали в селото. При Ахмед ага останал само синът на Ангел Трендафилов като заложник. А старейшините събрали оръжието и с няколко каруци го докарали в стана на башибозуците. Като се уверил, че всичкото оръжие и боеприпасите са при него, Ахмед ага заставил първенците да му покажат къде са скрити парите и скъпоценностите на хората, след което неколцина от тях били върнати в турския стан, завързани, зверски измъчвани с нажежено желязо и накрая жестоко умъртвени по заповед на турския пълководец.
А старейшината Ангел Трендафилов бил убит по най-нечовешки, варварски начин. Първо му извадили очите, после му изтръгнали зъбите, отрязали му носа и ушите, побили го на кол и го изгорили още жив, при това пред очите на жените и децата от Батак, които принудили да присъстват като зрители на екзекуцията му, докато смелият българин издъхнал.
На други първенци турците отрязали краката, ръцете, носовете и ушите. Междувременно нахлули в нещастното българско село. Започнали да плячкосват, палят, избиват като овце всички наред – жени, деца, старци, всичко живо, което им се мернело пред очите по улиците, в дворовете, в къщите… Много българи потърсили убежище в църквата, в училището или в избите на домовете си...

Църквата се претъпкала с хора, повечето жени и деца. Мнозина не успели да влязат и останали на двора. Присвити и легнали на земята, нещастниците се надявали само на високата каменна ограда.

С българите от школото башибозуците се справили набързо – ограбили ги и ги изклали като добитък. После подпалили училищната сграда и тя изгоряла с живите и мъртвите в нея.

И до днес насред Батак непоклатимо стои “калето” на вярата – Баташката черква “Света неделя”. В нейния двор – едно от най-светите места в България трябва да пристъпваме с велико благоговение. Защото в този храм нозете ни се докосват до земя, осветена с кръвта и костите на хиляди Християнски мъченици.

Сечта е ужасна. С писъците и воплите на осъдените се смесват зверските ревове на убийците им, хриптят сетните издихания на недокланите, хрущят кости, натрошавани от ятагани и секири. Въздухът трепери от разсичането на човешки тела. И тук, подобно на клането в Богдановата къща, башибозукът слага ред. Поставят се дръвници. Приелите исляма се отвеждат настрана. Непокорните се посичат.

След като изклали зверски почти всичко живо по пътя си до църквата, издълбали дупки в стените на оградата и открили огън срещу хората. После нахлули в двора, започнали стрелба през прозорците и откъм покрива, като разкъртили плочите, хвърляли горящи парцали, потопени в газ, върху хората, cпуснали и няколко кошера с раздразнени пчели, та още повече да подлютят предсмъртната мъка на заключениците. А залостилите се в черквата състрадават на своите събратя и в страшен трепет очакват края си. Затворените в Божия храм са 4-5 пъти повече, отколкото може да побере, и там загиват много от дечицата и от по-крехките телом християни. Ала дори силните сред тях са прималели от тридневния глад, а задухът разпалва у тях такава жажда, че някои почват да квасят устните си с кръвта на убитите. През цялото време от прозорците свистят башибозушките куршуми.

Накрая успели да разбият тежката врата на църквата. Първо я плячкосали, след което започнали да убиват безпомощните си жертви. Осквернили и опожарили християнския храм, но голяма част от него се запазила, защото била изградена от камък.

Част от жените били изнасилени и зверски заклани. Имало случаи, при които турците разпаряли коремите на бременните българcки жени, докато те били още живи, за да изтръгнат и умъртвят неродените им деца! Малка част от пощадените по-млади жени били откарани в т. н. „турски” села в планината Родопи.

Три дни по-късно предводителят на башибозуците от с. Барутино Ахмед ага прекратява клането и колебаейки се как да постъпи с оцелелите изпраща срочно питане до бейовете от Татарпазарджик. Получава отговор: ”Да се изсуши гяурският корен”. Начева се ново клане. Пред очите на своите сестри, жени и майки биват изклани още 300 батакчани. За да не бъдат потурчени или убити при това сетно клане, някои майки хвърлят децата си в реката…

Накрая, подир клането, върху едно дърво в черковния двор се покатерва един от ходжите и над хилядите мъченически тела възвестява, че няма друг бог освен Аллах и, че Мохамед е неговия пророк. Друг ходжа от възвишението “Баташки хармани” обявява на оцелелите християни, че гяурското вече се е свършило и, че на мястото на опожарения и съсипан Батак ще бъде посят ечемик за конете на правоверните.

Малцина успяват да се спасят с бягство. Когато младият батакчанин Ангел Чаушов, след хиляди премеждия и под покровителството на един помак успява да стигне височината “Св.Атанас”, той заварва там Исмаил ходжа от с. Ракитово да се моли Аллах да прости греховете на единоверците му. Виждайки момъка, ходжата заплква и заразпитва къде са близките му. Щом узнава, че те вероятно ще бъдат убити, той слага чалмата си на главата на Ангел , облича го със своята връхна горна дреха, дава му пушката си и го повежда да ги търсят. В селото те успяват да намерят едного от братята и една от сестрите на Ангел. Ходжата им предлага да вървят с него, като им обещава, че няма да ги потурчи. Но те не вярват на думите му и казват, че предпочитат да умрат християни. Опитват се да избягат, но биват засечени от турци и убити.

Равносметката след турските зверства е следната:
- 100 изгорени селища,
- 200 - разрушени,
- 300 - разграбени,
- зверски изклани 30 000 българи – мъже, жени и деца.

Българската Старостилна Православна Църква е обявила 2006 г. за година на Баташките мъченици.

http://daobg.com/


Доклад на Юджийн Скайлър за Баташкото клане от Уикиизточник Направо към: навигация, търсене

,,Докато войската и башибозуците възстановяваха по този начин реда в различните части на провинциите, Батак, едно голямо село, разположено в планината на около 30 мили южно от Пазарджик, бе разрушен от башибозуците на Ахмед ага от Барутина, или както понякога го наричат Доспат (Доспат балкан.) Чух, че бил изпратен там по заповед на Меджлиса на Пазарджик, но нямах възможност да се убедя, в истинността на това твърдение. Няколко башибозука са били видени около града в течение на три дни, когато накрая, на Гергьовден(5 май), когато хората били на черква, Ахмед ага се явил пред селото. След като жителите се консултирали кратко, си отишли вкъщи и останали по домовете си, приготвяйки оръжието си за да се защитават. След това изпратили хора при турците, за да разберат какво иска Ахмед ага. Първите двама пратеници били убити. Ахмед ага заповядал жителите да изпратят първенеца на селото, за да преговарят. Никой нямал желание да отиде, но накрая Вранко, един от чорбаджиите, или знатните люде, пожелал да отиде като претеник, след като нямало други желаещи. Той излязъл , придружен от съпругата си София-тя бе един от свидетелите, които се явиха пред мене- от трите си деца и още един чорбаджия, Трендафил, със своя син. Ахмед ага им припомнил, че бил естественият защитник на Батак, тъй като изглежда няколко генерации наред, той и неговите предшественици претендирали за нещо като протекторат над този населен район. Той им казал да имат доверие в него и да му предадат оръжието си, като тържествено се заклел, че никой не ще пострада и дори косъм от главите им не ще падне. Трендафил и синът му останали, като заложници, докато останалите се върнали в селото и оръжието било изпратено, натоварено в три каруци. Тогава било уредено башибозуците да бъдат разпределени по къщите в селото. По същото време Трендафил и Вранко били задържани, като заложници, докато завърши разпределянето по къщите. Докато жената на Вранко приготвяла обяд за Ахмед ага, който щял да остане в тяхната къща, дошли башибозуци, които започнали да я измъчват, за да получат пари. След като изтърпяла различни мъчения, тя припаднала и останала в това положение известно време, като малкото й дете било изтръгнато от ръцете й и хвърлено в обора. Дошли други бащибозуци, които я вдигнали, дърпайки я за косата, и тя им дала 460 пиастра-всикото, което имала. Башибозуците обаче мислели, че тя имала повече, съблекли я и намерили часовника на мъжа й. Тя искала да я убият, но те й върнали горните дрехи, взели я със себе си и я държали три дни. Междувременно след като взели, каквито пари и ценности могли от селяните, башибозуците събрали много от най-хубавите момичета и ги завели на един хълм вън от селото, където били запазени за задоволяване страстите на главорезите. Тогава започнало безогледно клане. Жени, момичета и деца били избивани в къщите и по улиците, докато много мъже били закарани на дръвниците и били обезглавени със саби. Много малко успели да убегнат от кордона на болшинството от жителите би убити в условия на огромно варварство. Съпругата на Вранко намерила труповете на своя мъж и на сина на Трендафил с отрязани глави. Селският първенец Трандафил е бил набучен жив на кол и опечен. Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Училището било изгорено с двеста жени и деца в него. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях. Останолата част от селяните потърсили убежище в църквата и черковния двор, но бащшбозуците се прекачили през през висока ограда и всички селяни от черковния двор са били убити. За да бъдат запалени дървените части вътре в черквата, били използвани газ, слама и факли, а сабите и пушките свършили останалото. Младите момичета, които преди това били изкарани вън от селото били всичките изнасилени и след това обезглавени. Аз посетих Батак на 1ви август. Влизайки в селото, минах покрай една дупка на хълма, в която преброих повече от 100 черепа, които явно са били отрязани със остър инструмент. От малкия им размер и кичурите коса, прилепваща все още към тях, заключих, че без съмнение те бяха на жени. Кучетата, които бяха много на брой и гризяха костите, избягаха при моето идване. По нататък полето беше пълно с черепи и скелети.

Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. [Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина.] Дъскорезниците[-градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай] реката, са всичките [изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали.] [Тук са погинали над] 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. [Тук беше мястото, където] селският първенец Трандафил е бил нанизан на копие и опечен [и където сега е заровен;] видях един трап, препълнен с разлягящи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше едно училище, в което двеста жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизтнили тела, които запълваха запълваха заградения двор и образувах куп, висок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад. [След посещението ми по заповед на мютесарифа каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на ]епидемии. Ахмед ага, който е командвал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия."

http://bg.wikisource.org/


Бойчо. Въстанието и клането в Батак V. Клането в долния край

---

       От всички сборни места Богдановата къща била най-много изложена на пожарния огън. Тя се намирала от дясната страна на реката, състояла от две стаи и малък потон (чардак), отдолу на който имало зимник за домашния добитък. От източната и южната страна стоял голям двор, до който се простирали градините и ленищата, а от другите страни имало твърде наблизо къщя, плевни, кокошарници и пр. дървени сгради. Още на първия ден турците сполучили да влязат в тоя край, от лявата страна на реката, дето запалили всичките къщя подред. Скоро огънят преминал от дясната страна и бързо се приближавал към Богдановата къща, като произвеждал ужас и трепет у събраните в нея селяни. Там имало около 200–300 души мъже, жени и деца. Защитата се поддържала само от няколко души, от прозорците на стаите и хладилниците на зимника. Всички други стояли като омаяни, като захиптотизирани в някакво сънливо състояние, препълнено с уморителна задушливост, с тежка и ледена отчаяност. Жените и децата с жаловитите си гласове като че затвърдявали отчаянието. Някои плачели за загубените си мъже, братя, сестри и деца, други плачели за ония свои ближни или свои откъснати от утробата, които стояли на ръцете им, и които им напомнювали тежката минута на смъртната неизвестност… Децата пискали за хляб и вода, но нито едното, нито другото можали да им доставят. Изобщо по стаите, потона и зимника, дето стояло множеството притиснато един въз друг, носил се един задушлив глас на ридания и стенания, от който настръхвали космите и сълзили очите и на най-каменното сърце. Тука не се чуел ни един глас на утешение, или насърчение. След печалната случка в Пищроновото дере, всички по-лични, по-доблестни и по-дързостни люде отишли през нощта в черквата — тук останали повечето ония, които не искали да се подлагат на нови рискове под хилядите куршуми, които се сипели като град по улиците. Зловещата смърт се носила отвсякъде. Заканителните викове на башибозуците, куршумите, пожарният огън с разрушителните трескотявици, непрестанно шумели в ушите на злочестите затворници. Никакви изгледи за спасение не оставали. Мнозина се опитали да побягнат в черквата, но били принудени да се върнат пак надире, защото улиците, които отивали за Горния Край се пълнели от неприятеля.
        Заранта на втория ден [2 май, б. р.] турците от Яни-Махала, които главно нападали Богдановата къща, пратили един посланик с предложение да се предадат, защото и другите уж селяни от черквата и Трендафиловата къща се били предали, като им обещавали, че не ще им направят никакво зло. След тоя пратеник, явили се наблизо познати на долнокрайци Яни-Махаленци, прикрити помежду съседните сгради, които молили и уверявали първите да си предадат оръжието под тяхна лична отговорност и да излязат да гасят пожара. Затворниците в Богданова къща се помамили на тия приятелски уверения и решили да си предадат оръжието. Някои от по-сърцатите не се съгласявали на това и настоявали да постоянствуват до последна крайност и да умрат с оръжието си, но техният глас се задавил в гласа на болшинството, във възродените желания на събудените от съня, на жените и момите, да излязат на чист въздух, да се приберат в собствените си огнища и се трудят да ги увардят от разрушителния пожар. Оръжието го събрали и на ръце го занесли в ленищата откъм страната на изгорените чаркове, дето стояло множеството башибозуци и го предали на познатите тям турци от Яни-Махала.
        Тогава всичките башибозуци, които заграждали долния край и от двете страни на реката, слезли, заградили Богдановата къща и наченали такова потресающо и отвратително клане, такива сърцераздирателни ужаси, каквито никога не е виждало човечеството, каквито са били чужди за всичките дотогавашни истории.
        Най-напред се хвърлили като диви зверове върху омаломощените и уплашените селяни и селянки да ги претърсват за скрити оръжия, да ги обират и убиват с големи мъчения без разлика на пол и възраст. За първи герои в това низко, мръсно и сърцераздирателно подвизаване, личали башибозуците от Яни-Махала, които произхождат от дивашките и кръвожадните племена кърджалии и юруци, и от които голяма част от по-решителните станали жертва при първото нападение. Освен обирите, те наченали с различни мъки да се трудят да изнасилват уплашените жени, но в това срещнали такова отчаяно съпротивление, че при всичката неравна борба, ни една скотска страст не успяла да получи удовлетворение. Наместо оръжия, нещастно измамените батачани и батачанки си служили с ноктите, зъбите, с малки дървета, бакъри, ножчета и други подвижни твърди тела, които можели да се намерят около тях. Наред с нападнатите тук-там падали мъртви и от нападателите. Дивите башибозушки викове се заглушавали в отчаяните писъци, охкания и плачове на мъчениците-селяни. Кръвта затекла. Турците се надпреварвали един друг по свирепствата и зверствата, надпреварвали се кой по-скоро и по-напред да влезе при беззащитните жертви, за да проливат християнска кръв, да се подиграват с богоподобните човешки създания, да утоляват фанатичната си алчност и да грабят баташкия пот!… Но в тоя башибозушки безпорядък, удовлетворявали се зверските инстинкти само на малцина; проливаните кърви се леели и зацапвали дрехите на убитите, което било против живите и насъщните интереси на голаците помаци, затова намислили и решили да възстановят на клането известен ред, с който да направят коренен обир и да увардят от кървете хубавите и здравите дрехи на доброволно предадените им жертви…
        Клането и борбата в самата къща се прекратило и извадили всичките мъже, жени и деца в ленищата пред самата Богданова къща; мъжете с момчетата от дванайсет годишна възраст нагоре отделили на страна, а жените, момите и децата на друга, като ги заградили околовръст с отправени срещу им пушки и ножове. На средата донесли един труп (дебело дърво, което се сбичва на дъски, дръвник) и до него се изправил един висок, черен като комин, страшен като дявол помак, с възпретнати ръкави, с препасана отпреде му червена престилка, взета от някоя млада жена, със забучена от страната дълга кърпа за обрисване кървите, които биха се пръскали по лицето му, разгърден, бос, с окъцани потури, възпретнати ногавци (крачоли – П.Б.), с привързана шарена кърпа на главата, а отгоре забучена босилена китка, взета от някоя мома, и с секира (балтия, топор, който сече от двете страни) в ръцете си. Между него и изкараните на заколение стояли други помаци също със запретнати ръкави, с навъсени чела, с кръвнишки погледи, които придържали едната си ръка на препасаните на силяха им пищови, които по всичко се виждало да са първенците на безобразната башибозушка сган и които се приготовлявали да играят ролята на разпоредители. Когато се свършило нареждането на жертвите, тия последните направили мимически знаци, за да се спрат звероподобните заканителни ръмжения, които непрекъснато се издавали от многобройната помашка и читашка сбирщина и касапинът направил една бабаитска маниера с бързо завъртяване, което имало значение за селям на дружината му и като погледнал навесено и заканително към противните му християни, издигнал секирата над главата ся и с всичката си сила я ударил по дръвника. Тоя удар се последвал от диви и мръсни псувни, от заканително скърцане зъби и клатене глава, от своеобразни башибозушки намахвания…
        За всекиго станали явни по-нататъшните действия…
        Батачани стояли бледни, посърнали, със замръзнала хладнокръвност, с благодушни, но мъртвешки изражения, със спокойни, но празни погледи… Направеният от касапина удар върху дръвника ударил право в сърцата им, заледил кръвта им, изсушил насълзените очи, сковал трепетливите им устни! Той бил ударът на участта, бил гласът на черната им съдбина, бил гласът на страшната, позорната и неминуемата смърт! Той им грабнал и унищожил всякаква енергия, запрял детинските плачове и писъци, възстановил помежду им мълчанието и гробната тишина и насочил мислите им към небесата, към престола на Всемогъщия и Всеутешающия Създател!… Той им затъпил всичките други чувства и оставил отчаянието да блуждае в неведомите и от никого неизпитаните мъки, които можела да причини тежката секира в предпоследната минута на горчивия край на живота им! Това отчаяние се съединявало с едно презрение към голата башибозушка сган — презрение, което обемало всичките останали сили на омаломощеното им същество и което ги правило да не съжаляват като обикновените човеци за тукашния привременен бял свет, правило ги с мъжествена тъпост да посрещнат участта си под примитивната гилотина, която стояла в ръцете на касапина! Когато били скрити в Богдановата къща, неприятелят отдалече им се представлявал силен и страшен, а сега пред очите им застанала една мръсна, безобразна, безлична, окъсана, оголена, дива и безчувствена сган, застанала пародията на човечеството, без никакви човешки качества! Всякой почувствувал едно угризение на съвестта за направеното доброволно предаване и на всекиго станал животът не мил и не драг, ако той зависел от волята на насъбраната башибозушка сбирщина.
        Звероподобните ръмжения се подкачили отново с по-голяма отвратителност. Към касапина и трупа повели един гол батачанин, който сам си подложил главата на трупа, като го прихванал с ръцете си и си притискал шията, за да стане пресичането щ по-вярно и отведнъж; батачани, без разлика на пол и възраст, на малко и голямо, на старо и младо, вперили отчаяните си погледи към жертвата и като замръзнали истукани със замръзнало любопитство чакали да видят образа на своята съдбина…
        Касапинът издигнал секирата и с див рев посред общите читашки ругатни, стоварил я с всичката си сила върху лежащия на дръвника батачанин. Глух удар се раздал на всички страни, но главата още стояла на тялото… Секирата се издигнала повторно, червените кърви на широки бразди прошарили бялото тяло и страдният мъченик направил едно малко движение — не за самозащита, не за отбрана, не от страх, а за да си пригоди по на място врата, за да отбегне по-нататъшните неудачи на касапина… Последвал нов удар, не толкова глух и не толкова ясен и главата на жертвата се търколила на два разкрача, а тялото се сгромолясало около дръвника…
        Ето и втора жертва… подир малко и втора отсечена глава! Ето и трети мъченик и трета глава…
        Кръвта текнала на потоци по земята! Смъртоносните удари непрекъснато следвали един подир друг, пригласяли на околните диво-радостни ръмжения и отваряли вратата на вечността за мъчениците християни!
        Жертвите стояли и с някакво тъпо и сънливо хладнокръвие чакали реда си… Никакви плачове, никакви сълзи, никакви разкаяния и жалост, никакви вълнения и страсти — нищо, нищо не движило и не безпокоило никого! Тук-там се чували само гласове на деца бозайничета, които не можали нито да разбират, нито да чувствуват грозните удари на смъртта от касапски ръце… Като че никой не мислел за живота и като че такива мисли съставлявали тежък грях пред горещата кръв, която течела от човешкия дръвник!
        — Стоян не пусна кръв… — казвали те шепнешката помежду си като изгледвали плахо и току-речи безсмислено търколената Стоянова глава далече от тялото му.
        — А виж Цветан! Каква кръв! Всичкото лице на касапина се опръска!..
        — Нека се напие с човешка кръв, — допълвали други.
        — Нека се напият с човешка кръв! — повтаряли със затвърдяло и ледено презрение обречените християнски и за народа мъченици.
        Отсечените глави и отделените от тях тела скоро съставили грамадни купове около дръвника. Батачани сами са повдигали мъртвите и са чистили място за себе си. Бащата, например, бил заклан, синът се събличал бързо, хвърлял дрехите и парите си в грозните лица на башибозуците, отивал сам при касапина, хващал главата на баща си, целувал я няколко пъти без сълзи и без глас, хвърлял я на грамадата от мъченически глави, после прегръщал мъртвия му кървав труп, притискал го за последно целование и последна раздяла към обятията си, прехвърлял го на страна върху грамадата мъртви тела и сам подлагал врата си на дръвника!.. Така правил и бащата със заклания си син и брат със заклания си брат, и роднина с роднина и приятел с приятел и изобщо — мъченик с мъченика светец…
        Между това, от минута на минута у башибозуците се разгаряли зверските инстинкти. Хладнокръвната, или по-добре, поледената готовност на батачани към смъртта, както и безропотността им ги въодушевявали. Възхищавали се и от собствените си геройства; трогвали се дори от собствените си псувни, от думите: москов гяур! Всякой считал себе си за задължен да заколи няколко християни; и всякой мислел и вярвал, че колкото повече и с по-големи зверства пролее гяурска кръв, толкова по-сигурно ще бъде възнаграден в бъдещия живот от великия пейгамбер (т.е. Мохамед – П.Б.) с райска градина, с гурии, с пилаф, с чешми мед, други — с ракия и пр. Всякой се трудил да не остане по-долен от другарите си, да се набере по възможност с повече яма в пари и дрехи, да се покаже по възможност дивак и фанатик мюсюлманин, да сече, мъчи и коли беззащитните християни, за да има правото през целия живот да разказва и се хвали по миризливите кахвенета и текета!
        Освен клането на дръвника, наченало се и друго — по всички страни, дето стояли бледните батачани. При касапина захванали да се явяват, или да довличат, с отсечени ръце, крака, носове, уши, с кълцани и окървавени лица, клани и недоклани… Самите касапи се бързо сменявали и си играели с жертвите, като им отсичали разни части по тялото и най-сетне главата. Помаци, катранджии, юруци, цигани, надпреварвали се да си потопят ножовете и ятаганите в гяурска кръв, надпреварвали се кой по-страшни и по-чудовищни зверства да направи! Наред с тия, явявали се и ревнители за разпространението на «правата вяра».
        — Ако станеш турчин, ще те оставим жив, — казвали те на някои, когато ги събличали, за да ги принесат на общия жертвеник за изкупление на народната свобода и независимост.
        На подобни предложения някои, без да отговарят нещо, сами разкъсвали дрехите си и отивали на човешкия дръвник; някои съвсем не разбирали въпроса и стояли като безкръвни трупове, някои се съгласявали с мълчаливо клатене на глава, на която отведнъж са завивали бела кърпа, или парче платно от някоя риза, без да извършват върху им обикновените церемонии по тоя случай, но повечето пъти такива са бивали отново заколвани или от самите верокръстници, или от други башибозуци, за да вземат новите им дрехи.
        Явявали се и някои великодушни цигани или катранджии, които взимали някои момчета и без да се съобразяват с желанията им (навярно те също искали да споделят мъченичеството на останалите батачани – П.Б.), откарвали ги от множеството настрана за да ги заведат за роби и да ги продават като животни, или да ги заставят вечно да им робуват на кузнята (ковачницата – П.Б.), или при варенето на катрана. И най-последният циганин тука си създавал такива права, каквито не ги е имал никой властелин, правел такаиа гнусотии и зверства, каквито не ги е правил никой тиранин на света!
        Около дръвника се образували високи грамадни купове от човешки глави на една страна и човешки тела — на друга. Телата, прошарени с кървави бразди, давали на мястото изглед на човешка салхана (кланица – П.Б.) с натрупано човешко месо… Главите, нахвърляни една въз друга, окървавени, стояли всички с отворени очи, вдигнати нагоре, полузакрити от горната клепка и като че били обърнати веднъж за всякога към небесата, към престола на Всевишния с молитвено ходатайство за себе си, за своите и за другите си еднокръвни братя!..
        Станало нужда да донесат още два дръвника и християнската, българската или баташката касапница се разширила. Наченало се клането и върху жените, момите, бабите и децата. По-напред жените ги завеждали на дръвника облечени само с риза, но по-сетне като видели, че това е в голям ущърб на голаците башибозуци, раздрали пердето на собствения си и на човешкия срам и захванали, както мъжете да ги събличат голи и ги колят като овце или като кокошки на дръвника… Това е било някак по-гнусно, по-отвратително и по-сърцераздирателно зрелище, отколкото е представлявало клането на мъжете. Жените показвали същата мъжествена и в същото време унесена готовност към смъртта, както и мъжете. Тука само сцените са били по-разнообразни, по-жаловити и по-ужасяващи. Повеждат, например, майката на дръвника, а децата щ припкат около нея, притискат се помежду касапите щ, прехващат се за тялото щ и произнасят само умилителното, трогателното и детски любовното: мамо!
        — Мамо! — повтарят горките, изглеждат презрително водещите я мъчители и поглеждат състрадателно, жаловито и умоляюще към сухите очи на злочестата майка, от която не получават нищо друго, освен отчаяни и празни погледи…
        — Мамо! — продължават те най-после, обърнати към държащите я главорези, за милост и пощада, и показват терзаещите се от любов и преданост вълнения, но майка им вече я слагат на дръвника, касапинът бързо издига секирата и под припевния звук на тяхното «мамо!» я стоварва върху врата на майка им, на която главата се търколяла с разплетената дълга коса помежду краката им и за последна памет и последно целование, пръска ги с майчината гореща, невинно пролята и мъченическа кръв!.. Устата на децата отведнъж засъхнуват, сладкото «мамо» замира в гърдите им и като вцепенени остават неподвижни на местата си, гледат без сълзи на майчината си отсечена глава и чакат своята си съдбина!..
        Или:
        Башибозуците взимат от ръцете на майката детето, отсичат му главата, майката се хвърля като тигрица върху нея, взема я, целува я, докосва с устни кръвта щ, докле успеят да я съсекат на части…
        Или:
        Майката притиска в обятията милата си рожба и не иска да се раздели в последната минута с нея, не иска да я остави в ръцете на мръсните и безсърдечните човеци-зверове, и постоянствува, докле не смесят кръвта щ с кръвта на любимата щ рожба…
        При тия ужасни и сърцераздирателни сцени имало и такива низки натури, в които се разигравали скотските страсти и се трудили с насилие да получат удовлетворението им! В това отношение обаче ни една батачанка не унизила себе си. При дръвника, под самия смъртоносен удар на секирата, те стояли като полузаспали агнета; но когато работата дохождала до честта им, те като че се събуждали от задрямалостта си и като разярени лъвици се хвърляли за отбрана върху мъчителите, борили се до последни сили, докле са бивали съсичани на части…
        По такъв начин в няколко часа клането се свършило. Не останало ни един жив човек, с изключение на няколко малки дечица, които били отведени в робство за потурчване. Около дръвниците стояли грамадни купове човешки глави и тела; на отделно място стояли женските и детските, и по целия площад били разхвърляни човешки и детински меса и глави — все с отворени и въздигнати към небето очи!..
        Оттука сполучил да избяга, облечен в женски дрехи, Колю Христосков Кривов, който се скрил в черквата, дето отпосле го заклали.
        Подир два месеца известният кореспондент на «Дейли Нюз» Макгахан на това място от коня си изброява до сто човешки глави, самият кон му потъвал в човешки трупове и женски коси…

Текстът е подготвен по изданието: Бойчо. Въстанието и клането в Батак (исторически очерк) © съвременна редакция — Православна беседа, по едноименното издание, Пловдив 1892 г. — фототипно издаден от «Културно-просветно сдружение „Възраждане на град Батак“» и Университетско издателство «Св. Климент Охридски», София. 1991.

http://pravoslavie.domainbg.com/


Възпоминания от Батак

(разказ от едно дете)

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина -
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.

Пловдив, 1881

 

 

Големият български революционер Васил Петлешков, водачът на въстанието в Брацигово е роден през 1845 г. Сред българското население се е ползвал с голямо доверие заради своята честност и огромно родолюбие. Делегат на събранието в Оборище.
     Мъченическата смърт на Васил Петлешков е пример за безкрайна смелост и любов към България. След предаването на въстаниците Петлешков се скрил временно, защото било унижение за този горд българин да се предаде и да преклони глава пред турците. Затова той отложил за няколко дни предаването си, за да може да анализира ситуацията. Вторият му баща, Ангел чорбаджи не се поколебал да предаде смелия Васил. Когато турците дошли в къщата на чорбаджията той накарал жена си, майката на Петлешков да намери сина си. Васил станал очевидец на всичко това, което наблюдавал от тавана, където бил скрит. Той знаел каква клетва е дал: "Свобода или смърт". Не искал жив да попадне в ръцете на главорезите. Затова погълнал отрова, която не подействала бързо. След като го завели при пашата Васил Петлешков на всички въпроси отговарял само едно:
   - Аз съм главният виновник. Затова ви моля да не мъчите хората. Сам съм, други няма.
     Не предал никой. Цялата "вина" прехвърлил на себе си. След това Васил Петлешков бил поставен между два огъня и така изгорял жив в страшни мъки. Когато този мъченик стоял между огньовете от силната горещина кожата му се напукала и мас течала от него. В същия миг щикове се забивали от всички страни в месата му. Така изгорял този смел българин.
     Наистина, човешкият разум трудно може да си представи какъв силен дух, каква воля  е имал безстрашният българин. Нека неговият мъченически живот да бъде пример на безкористно родолюбие за поколенията. Поклон!

                                     

                                Васил Петлешков

http://georgiev.blog.bg/

"Няма власт над онази глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата!" - Христо Ботев

Кървавото писмо:



  Кратък списък с имената на революционери и въстаници, герои на Априлската епопея

  Христо Ботев               



Георги Бенковски

                  
Панайот Волов            


Тодор Каблешков   

                  
Цанко Дюстабанов   

 
Васил Петлешков

                  
Кочо Честеменски               



Поп Харитон         

                  

Райна Княгиня                      


Никола Кареджов            

                  
Иларион Драгостинов         


Бачо Киро             

                   
Петър Бонев                       


Петър Пармаков   

                  
Спас Гинев                          

Георги Икономов    

                  
Георги Обретенов              


Христо Караминкив    

                  

Павел Бобеков                     



Георги Измирлиев

---

*Подробна информация за всеки един от изброените можете да откриете чрез натискане върху името на избраната личност. Подчертаните имена показват, за кои от изброените можете да намерите информация. Постепенно на страницата ще се събират сведения за личностите в списъка.

Въоръжение и облекло на въстаниците

Облеклото на въстаниците в Априлското въстание било естествено продължение на традициите в облеклото на народните хайдути и участниците в българските легии и четите, както и на облеклото по време на Старозагорското въстание 1875 г. То имало тясна връзка и с народното облекло по това време. За облеклото на въстаниците са валидни същите особености, както и при снаряжението им. То не било строго определено, изработено и носено съгласно установени образци и правила.

Във функционално отношение въстаническото снаряжение е било близко до войнишкото, към което се отнасят раница, сухарна торба, платнище за палатка с принадлежности, паласки за патрони, ремък за пушка, за пояс, за шинел и за паласка, саблен портупей, револверен кобур и гайтан, носим шанцов инструмент с калъф, съдове за храна и вода, барабан и тръба с принадлежностите им и др. нужни на войника и носими от самия него вещи. Естествено, снаряжението на въстаниците имало и свои особености. Основната е, че то било снаряжение на нередовна армия, т.е. не се изработвало централно и по строги установени образци. Независимо от ясно изразения стремеж към уеднаквяване на снаряжението то имало по-скоро личен характер. В този смисъл видовото му разнообразие било голямо.

Това е секцията, в която ще можете да разгледате детайлно състоянието, разположението на турската армия и силите на Българските въстаници, тактиката и бойното поведение на воюващите страни и др.

                                                 Съдържание:

1. Състояние на турската армия около периода на въстанието

2. Подготовка и избухване на въстанието в Панагюрски революционен окръг

3. Бойният път на Хвърковатата чета

4. Отбраната на Перущица

5. Въстанието в Търновски революционен окръг

6. Бойният път на Габровската чета

7. Въстанието в Сливенски революционен окръг

8. Бойният път на Ботевата чета

http://epopeq1876.hit.bg/




http://rsvhistory.blogspot.com/2008/01/1876.html  - за още информация




Речта на Цанко Дюстабанов пред турския съд :


„Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието е във ваши ръце, че със сила ние не ще ви надвием. Но зная още, че вие сте варвари и тирани, че поради въстанието ще нападнете на невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел, прочее, не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме и да направите зверства, които вече направихте премного и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят, а тая наша цел е достигната вече. Бъдете следователно известени, че ние победихме! Вие като изгорихте толкова къщи и села на мирните българи, като изклахте толкова невинни старци, бабички, жени и деца, като разорихте толкова църкви и училища, трябва да знаете, че цяла Европа се възмути от вашите зверства и тя скоро ще дойде да ви изгони от тука. Затова стягайте се да бягате към Анадола. Вие издадохте хатишерифа и не го изпълнихте, издадохте хатихумаюна и него не изпълнихте, обещахте правдини на християните и тях не дадохте. Мислите си, че все с лъжа ще я карате! Европа се насити на лъжите ви и вече не ви вярва. Вашата се свърши вече - Европа, както казах, ще ви изпъди оттука".

Думите на въстаника свидетелстват за основната цел пред участниците в Априлското въстание, а също така са пророчески за

събитията след кървавото му потъпкване. В резултат на процеса Дюстабанов е осъден на смърт и обесен в Търново на 15 юни 1876 г.

Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (нов стил - 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище. Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка.

През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник "Гайда", редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев - "Майце си".

От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила като словослагател при Дим. Паничков, където се печата в. "Дунавска зора". През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов, а по късно като сътрудник и съредактор на революционния орган. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия - в. "Знаме". През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката "Песни и стихотворения".

Май 1876 г. - вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става нейн войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба "Радецки" и на 17 май заставят капитана да спре на българския бряг.

На 20 май 1876 г. е последният тежък бой - привечер след сражението куршум пронизва Ботев.

http://www.slovo.bg/


Малко поезия /актуална и днес!/:


Патриот

Патриот е - душа дава

за наука, за свобода;

но не свойта душа, братя,

а душата на народа!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

продава си и душата.

 

И е добър християнин:

не пропуща литургия;

но и в черква за туй ходи,

че черквата й търговия!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

залага си и жената.

 

И е човек с добро сърце:

не оставя сиромаси;

но не той вас, братя, храни,

а вий него със трудът си!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

изяда си и месата.

 

На прощаване в 1868 г.

Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

та тебе клета оставих

за първо чедо да жалиш!

Но кълни, майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

дето нас млади пропъди

по тази тежка чужбина -

да ходим да се скитаме

немили, клети, недраги!

Аз зная, майко, мил съм ти,

че може млад да загина,

ах, утре като премина

през тиха бяла Дунава!

Но кажи какво да правя,

кат си ме, майко, родила

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище:

там, дето аз съм пораснал

и първо мляко засукал,

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с онази тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше,

там дето баща и братя

черни чернеят за мене!...

Ах, мале - майко юнашка!

Прости ме и веч прощавай!

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врагът си безверни.

Там аз за мило, за драго,

за теб, за баща, за братя,

за него ще се заловя,

пък... каквото сабя покаже

и честта, майко, юнашка!

А ти, "га чуеш, майнольо,

че куршум пропей над село

и момци вече наскачат,

ти излез, майко - питай ги,

де ти е чедо остало?

Ако ти кажат, че азе

паднал съм с куршум пронизан,

и тогаз, майко, не плачи,

нито пък слушай хората,

дето ще кажат за мене

"Нехранимайка излезе", -

но иди, майко, у дома

и с сърце сичко разкажи

на мойте братя невръстни,

да помнят и те да знаят,

че и те брат са имали,

но брат им падна, загина,

затуй, че клетник не трая

пред турци глава да скланя,

сюрмашко тегло да гледа!

Кажи им, майко, да помнят,

да помнят, мене да търсят:

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята,

земята, майко, черната!

Дано ми найдат пушката,

пушката, майко, сабята,

и дето срещнат душманин

със куршум да го поздравят,

а пък със сабя помилват...

Ако ли, майко, не можеш

от милост и туй да сториш,

то "га се сберат момите

пред нази, майко, на хоро

и дойдат мойте връстници

и скръбно либе с другарки,

ти излез, майко, послушай

със мойте братя невръстни

моята песен юнашка -

защо и как съм загинал

и какви думи издумал

пред смъртта си и пред дружина...

Тъжно щеш, майко, да гледаш

и на туй хоро весело,

и като срещнеш погледът

на мойто либе хубаво,

дълбоко ще ми въздъхнат

две сърца мили за мене -

нейното, майко, и твойто!

И две щат сълзи да капнат

на стари гърди и млади...

Но туй щат братя да видят

и кога, майко, пораснат,

като брата си ще станат -

силно да любят и мразят...

Ако ли, мале, майноле,

жив и здрав стигна до село,

жив и здрав с байряк във ръка,

под байряк лични юнаци,

напети в дрехи войнишки,

с левове златни на чело,

с иглянки пушки на рамо

и с саби-змии на кръстът,

о, тогаз, майко юнашка!

О, либе мило, хубаво!

Берете цветя в градина,

късайте бръшлян и здравец,

плетете венци и китки

да кичим глави и пушки!

И тогаз с венец и китка

ти, майко, ела при мене,

ела ме, майко прегърни

и в красно чело целуни -

красно, с две думи заветни:

свобода и смърт юнашка!

А аз ще либе прегърна

с кървава ръка през рамо,

да чуй то сърце юнашко,

как тупа сърце, играе;

плачът му да спра с целувка,

сълзи му с уста да глътна...

Пък тогаз... майко, прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

Дружина тръгва, отива,

пътят е страшен, но славен:

аз може млад да загина...

Но... стига ми тая награда -

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода...

 

Стихотворението е създадено по времето, когато Ботев се готвел да мине Дунава с четата на дядо Жельо войвода през 1868 г. Публикувано е във в. "Дума" (1871 г.). Още преди Освобождението било разпространено като песен сред революционната младеж.

 

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

 

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

 

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по–силно тече!

 

Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

 

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

 

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

 

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

 

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

 

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, –

и той я гледа, – мила, зесмена!

 

"Кажи ми, сестро де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!"

 

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...

 

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!

 

Творбата е печатана за първи път във в. "Независимост", 1873 г. Кога точно е създадена, не се знае. Захари Стоянов по спомени на съвременници твърди, че Ботев я е декламирал дълго преди публикацията. С малки поправки стихотворението е публикувано в "Песни и стихотворения".

 

Обесването на Васил Левски

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

 

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

 

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

 

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

 

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

 

"Обесването на Васил Левски" е последната песен на Ботев. Създадена е вероятно към края на 1875 г., защото не е включена в "Песни и стихотворения". Напечатана е в "Календар за 1876 година" под образа на Васил Левски.

         

          Дякон Васил Левски

 О, Майко моя, родино света!

Защо тъй горко, тъй скробно плачеш?

Гарване и ти, птицо проклета,

над чий там гроб тъй грозно грачеш?

 

О, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня;

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня!

 

Плачи! Там близо до град София

вида аз стърчи черно бесило.

И твоят един син, Българио,

виси на него... Със страшна сила.

 

Зимата пее свойта зла песен.

Вихрове гонят тръни в полето

и студ, и мраз – плач безнадежден!

Навяват на теб, теб на сърцето!

 

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в мъглата;

старци са богу молат горещо,

жените плачат, пищат децата!

 

Умря той вече! Юнашка сила

твойте тиране скриха в земята!

О, майко моя, родино мила,

плачи за него, кълни съдбата!

 

Това е първият вариант на стихотворението "Обесването на Васил Левски". Публикуван е във в. "България", г. I, бр. 22 от 12 август 1876 г. Окончателният вариант на стихотворението е излязъл в "Календар за 1876 година" под образа на Васил Левски, а след това е публикуван е в "Съчинения на Христо Ботйов" под ред. на Захари Стоянов, С., 1888, с. 43.

        

Борба

В тъги, в неволи, младост минува,

кръвта се ядно в жили вълнува,

погледът мрачен, умът не види

добро ли, зло ли насреща иде...

На душа лежат спомени тежки,

злобна ги памет често повтаря,

в гърди ни любов, ни капка вяра,

нито надежда от сън мъртвешки

да можеш свестен човек събуди!

Свестните у нас считат за луди,

глупецът вредом всеки почита:

"Богат е", казва, пък го не пита

колко е души изгорил живи,

сироти колко той е ограбил

и пред олтарят бога измамил

с молитви, с клетви, с думи лъжливи.

И на обществен тоя мъчител

и поп, и черква с вяра слугуват;

нему се кланя дивак учител,

и с вестникарин зайдно мъдруват,

че страх от бога било начало

на сяка мъдрост... Туй е казало

стадо от вълци във овчи кожи,

камък основен за да положи

на лъжи святи, а ум човешки

да скове навек в окови тежки!

Соломон, тоя тиран развратен,

отдавна в раят нейде запратен,

със свойте притчи между светците,

казал е глупост между глупците,

и нея светът до днес повтаря -

"Бой се от бога, почитай царя!"

Свещена глупост! Векове цели

разум и совест с нея се борят;

борци са в мъки, в неволи мрели,

но, кажи, що са могли да сторят!

Светът, привикнал хомот да влачи,

тиранство и зло и до днес тачи;

тежка желязна ръка целува,

лъжливи уста слуша със вяра:

мълчи, моли се, кога те бият,

кожата да ти одере звярът

и кръвта да ти змии изпият,

на бога само ти се надявай:

"Боже, помилуй - грешен съм азе",

думай, моли се и твърдо вярвай -

бог не наказва, когото мрази...

Тъй върви светът! Лъжа и робство

на тая пуста земя царува!

И като залог из род в потомство

ден и нощ - вечно тук преминува.

И в това царство кърваво, грешно,

царство на подлост, разврат и сълзи,

царство на скърби - зло безконечно!

кипи борбата и с стъпки бързи

върви към своят свещен конец...

Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

 

Хайдути
Баща и син

 

Я надуй, дядо, кавала,

след теб да викна - запея

песни юнашки, хайдушки,

песни за вехти войводи -

за Чавдар страшен хайдутин,

за Чавдар вехта войвода -

синът на Петка Страшника!

Да чуят моми и момци

по сборове и по седенки;

юнаци по планините,

и мъже в хладни механи:

какви е деца раждала,

раждала, ражда и сега

българска майка юнашка;

какви е момци хранила,

хранила, храни и днеска

нашата земя хубава!

Ах, че мен, дядо, додея

любовни песни да слушам,

а сам за тегло да пея,

за тегло, дядо, сюрмашко,

и за свойте си кахъри,

кахъри, черни ядове!

Тъжно ми й, дядо, жално ми й,

ала засвири - не бой се, -

аз нося сърце юнашко,

глас имам меден загорски,

та‘ко ме никой не чуе,

песента ще се пронесе

по гори и по долища -

горите ще я поемат,

долища ще я повторят,

и тъгата ми ще мине,

тъгата, дядо, от сърце!

Пък който иска, та тегли -

тежко му нима ще кажа?

Юнакът тегло не търпи -

ала съм думал и думам:

Блазе му, който умее

за чест и воля да мъсти -

доброму добро да прави,

лошия с ножа по глава, -

пък ще си викна песента!

 

I

 

Кой не знай Чавдар войвода,

кой не е слушал за него?

Чорбаджия ли изедник,

или турските сердари?

Овчар ли по планината,

или пък клети сюрмаси!

Водил бе Чавдар дружина

тъкмо до двайсет години

и страшен беше хайдутин

за чорбаджии и турци;

ала за клети сюрмаси

крило бе Чавдар войвода!

Затуй му пее песента

на Странджа баир гората,

на Ирин-Пирин тревата;

меден им кавал приглаша

от Цариграда до Сръбско

и с ясен ми глас жътварка

от Бяло море до Дунав -

по румелийски полета...

Един бе Чавдар войвода -

един на баща и майка,

един на вярна дружина;

мъничък майка остави,

глупав от татка отдели,

без сестра, Чавдар, без братец,

ни нийде някой роднина -

един сал вуйка изедник

и деветмина дружина!...

Хлапак дванайсетгодишен,

овчар го даде майка му,

по чужди врата да ходи,

на чужд хляб да се научи;

но стоя Чавдар, що стоя -

стоял ми й от ден до пладня!

И какво да ми спечели?

Голям армаган на майка -

тез тежки думи отровни:

"Що ме си, майко, продала

на чуждо село аргатин:

овци и кози да паса,

да ми се смеят хората

и да ми думат в очите:

да имам баща войвода

над толкозмина дружина,

три кази да е наплашил,

да владей Стара планина,

а аз при вуйча да седя -

при тоз сюрмашки изедник!

копилето му да бавя;

час по час да ме нахоква,

че съм се и аз увълчил,

че човек няма да стана,

а ще да гния в тъмница,

и ще ми капнат месата

на Кара баир на кола!...

Проклет бил човек вуйка ми!

Проклет е, майко - казвам ти,

не ща при него да седя,

копилето му да бавя

и крастите да му завръщам.

Яли ги свраки и псета!

При татка искам да ида,

при татка в Стара планина;

татко ми да ме научи

на к’ъвто иска занаят."

Зави се майка, замая -

камък и падна на сърце;

гледа си в очи Чавдара,

във очи черни, големи,

глади му глава къдрава

и ръда клета, та плаче.

Чавдар я плахо изгледа,

и с сълзи и той на очи,

майка си бърже попита:

"Кажи ми, мале, що плачеш?

Да не са татка хванали,

хванали или убили,

та ти си, мале, остала

сирота, гладна и жъдна?"...

Прегърна майка Чавдара,

в очи го черни целуна,

въздъхна, та му продума:

"За тебе плача, Чавдаре,

за тебе, дете хубаво,

писано още шарено:

ти ми си, синко, едничък,

едничък още мъничък,

а лоши думи хортуваш; -

как ще те майка прежали,

да идеш, синко, с татка си,

хайдутин като ще станеш!

Татко ти й снощи доходял,

за тебе, синко, да пита -

много ме й съдил и хокал,

що съм те, синко, пратила

при вуйча ти, а не при него -

да види и той, че има

хубаво дете юначе;

далеч ли да го проводи,

на книга да се изучи,

или хайдутин направи,

по планината да ходи.

Триста й заръци заръчал,

в неделя да те проводя

на хайдушкото сборище...

Ще идеш, синко Чавдаре,

едничко чедо на майка!

Ще идеш утре при него;

ала те клетва заклинам,

ако ти й мила майка ти,

да плачеш, синко, да искаш,

с дружина да те не води,

а да те далеч проводи,

на книга да се изучиш -

майци си писма да пишеш,

кога на гурбет отидеш..."

 

Рипна ми Чавдар от радост,

че при татка си ще иде,

страшни хайдути да види

на хайдушкото сборище;

а майка ядна, жалостна,

дете си мило прегърна

и... пак заръда, заплака!...

 „Хайдути” е една от първите творби на Христо Ботев, създадена вероятно в Одеса и публикувана по-късно във в. „Дума на българските емигранти” (1871 г.). Останала е незавършена.

 

http://www.youtube.com/watch?v=6j-HVWWhtYw

http://www.youtube.com/watch?v=Jx06T1L41UY

http://www.youtube.com/watch?v=cX-OpiPtqaM